Под купола (Том I)

1.

Началникът на полицията в Честърс Мил не чу нито едната, нито другата експлозия, макар че беше на моравата пред къщата си на Морин Стрийт и събираше с гребло опадалите сухи листа. Портативното радио, което беше сложил на капака на хондата на жена си, беше настроено на радио WCIK (идентификационният код означаваше „бог е цар“3, затова местните младежи наричаха станцията „Радиото на Исус“).

Освен това слухът на полицейския началник не беше като едно време. Че кой на шейсет и седем има остър слух?

Той обаче чу първата сирена, чийто вой проряза деня; слухът му беше настроен за този звук, както майчиното ухо — към плача на децата. Хауард Пъркинс дори знаеше чия е колата и кой шофира. Само пожарни номер три и четири още бяха със старомодните сирени, но Джони Трент беше закарал номер три в Касъл Рок за тъпото учение. Наричаха го „контролиран пожар“, въпреки че в действителност въпросното учение се свеждаше до това зрели мъже да си играят игрички. Следователно колата беше номер четири, марка „Додж“, и я караше Хенри Морисън.

Хауард се облегна на греблото, наклони глава и наостри уши. Воят на сирената постепенно заглъхна и той пак се захвана със сухите листа. Бренда излезе на малката веранда. Почти всички в Мил наричаха шефа на полицията Дюк4 — прозвище, останало от ученическите му години, когато не пропускаше филм с Джон Уейн в местното кино „Стар“, но след като се ожениха, Бренда му измисли друг прякор. Който той не харесваше.

— Хауи, токът изгасна. И се чуха гърмежи.

Хауи. Хауи, та Хауи! Като гологлавия тъп комик Хауи Мандъл по телевизията! Той се опита да се примири като истински християнин — да му се не види, наистина се примири, само че понякога се питаше дали прякорът донякъде не носеше вина за джаджата в гърдите, която му бяха сложили лекарите.

— А?

Тя забели очи, измарширува до радиото върху капака на колата и го изключи, прекъсвайки по средата „Приятел наш Исусе“ в изпълнение на хора на Норман Лубоф.

— Колко пъти съм ти казвала да не слагаш тази пущина върху колата ми? Ще я издраскаш и ако реша да я продам, цената автоматично ще падне.

— Прощавай, Брен. Какво каза?

— Токът изгасна! И нещо избумтя. Може би натам отива Джони Трент.

— Хенри е — поправи я той. — Джони е в Касъл Рок.

— Който ще да е…

Зави друга сирена, само че от новия модел, който Дюк Пъркинс мислено наричаше „птичка-чуруличка“. Това ще да беше Джаки Уетингтън с номер две. Нямаше кой друг да е. Излязла беше с колата, докато Рандолф седеше в управлението, вирнал крака на бюрото си, люлееше се на стола и четеше „Демократ“. Или се беше затворил в клозета. Питър Рандолф беше читаво ченге и в дадени моменти можеше да проявява нечувана твърдост, обаче Дюк не го харесваше. Отчасти понеже явно беше подлога на Джим Рени, но най-вече защото го смяташе за мързелив, а Дюк Пъркинс не понасяше полицаите-лентяи.

Бренда се кокореше срещу него. Цели четирийсет и три години беше омъжена за полицай и знаеше, че два гърмежа, две включени сирени и прекъсване на тока не вещаеха нищо добро. Щеше да се учуди, ако Хауи смогнеше да събере сухите листа от моравата или да слуша по радиото как драгоценните му „Пуми“ от Туин Мил размазват футболистите от Касъл Рок.

— Обади се в участъка — промърмори. — Нещо се взриви. Дано няма жертви.

Той свали от колана си мобилния телефон. Проклетият апарат висеше там като пиявица от зори до мрак, но нямаше спор, че вършеше работа. Дюк не набра номера, само се втренчи в телефона, очаквайки да зазвъни.

В този момент обаче се обади друга птичка-чуруличка: кола номер едно. И Рандолф си беше размърдал задника. Което означаваше, че работата е много дебела. Дюк вече не смяташе, че ще го потърсят по мобилния, и го затъкна обратно в колана, но тъкмо тогава апаратът иззвъня. Обаждаше се Стейси Могин.

— Стейси? — Той знаеше, че няма нужда да крещи в проклетата машинка — Бренда му го беше казала поне сто пъти, обаче той го правеше по навик. — Какво търсиш в участъка в събота, мамка…

— Не съм там, обаждам се от нас. Питър ме помоли да ти предам, че на шосе 119 е станало голямо мазало. Каза, че… — Тя се поколеба. — Че са се сблъскали самолет и камион за превоз на дървесина.

— Не виждам как може да се случи, но…

Самолет. Господи! Преди около пет минути или малко повече, докато той събираше сухите листа и припяваше на Исусовото радио…

— Самолетът на Чък Томпсън ли? Видях един нов-новеничък пайпър да прелита над нас. При това много ниско.

— Не знам, началство, предавам ти каквото ми каза Питър.

Бренда вече преместваше колата си, за да може той да изкара на заден ход тъмнозеления полицейски автомобил. Беше оставила транзистора до купчинката сухи листа.

— Ей, Стейс, и при вас ли угасна токът?

— Да. И телефоните не работят. Обаждам ти се по мобилния. Май работата е дебела, а?

— Дано не си права. Ще отидеш ли в управлението? Бас държа, че там няма никой и е отключено.

— След пет минути съм там. Обади ми се по радиостанцията.

— Дадено.

Докато Бренда вървеше обратно към къщата, градската сирена се включи — ужасяващ вой, от който Дюк Пъркинс винаги изтръпваше. Все пак той не потегли веднага, а прегърна жена си през кръста. Тя никога не забрави жеста му.

— Не обръщай внимание на сирената, Брени. Настроена е да се включва при всяко спиране на тока. Ще спре след три минути. Най-много четири. Забравих как е програмирана.

— Знам, но пак ми е гадно. Помниш ли, че онзи кретен Анди Сандърс я пусна на единайсети септември? Все едно пилоти-камикадзе щяха да ни нападнат всеки миг.

Дюк кимна.

Анди Сандърс наистина беше кретен. Но беше и председател на общинския съвет — кукла с физиономията на веселяка Мортимър Снърд от „Мъпет Шоу“, седнала на скута на Големия Джим Рени.

— Мила, бързам.

— Знам. — Все пак тя го изпрати до колата. — Какво е станало? Знаеш ли нещо повече?

— Стейси каза, че на шосе 119 са се сблъскали камион и самолет.

Бренда плахо се усмихна:

— Шега е, нали?

— Не и ако двигателят на самолета се е повредил и пилотът се е опитвал да се приземи на шосето — отвърна Дюк.

Усмивката на жена му помръкна и тя притисна юмрук между гърдите си — жест, който Дюк познаваше добре. Седна зад волана и макар че патрулната кола беше сравнително нова, седалката вече се беше поиздънила под тежестта му. Дюк Пъркинс беше тежка категория.

— През почивния ти ден! — възкликна тя. — Голяма гадост!

— Ще им се наложи да ме приемат неглиже — заяви гой и се усмихна. Усмивката му беше служебна. Очертаваше се дълъг и тежък ден. — Остави ми един-два сандвича в хладилника, става ли?

— Само един. Започваш да напълняваш. Дори доктор Хаскел го каза, а той не е от хората, дето говорят празни приказки.

— Добре де, един. — Дюк понечи да потегли на заден ход, но спря. Надвеси се през спуснатото стъкло и жена му се досети, че иска да го целуне. Впи устни в неговите, докато сирената продължаваше да раздира хладния есенен въздух, а той я помилва по шията — ласка, от която винаги я побиваха тръпки и за която напоследък мъжът й рядко се сещаше.

Милувката под лъчите на слънцето: тя никога не я забрави.

Извика нещо, докато колата се отдалечаваше по алеята. Дюк чу само няколко думи. Май беше крайно време да отиде на лекар — наистина започваше да оглушава. В краен случай щеше да си сложи слухово апаратче. Въпреки че тогава Рандолф и Големия Джим със сигурност щяха да изритат одъртяващия му задник.

Удари спирачки и пак се надвеси през стъклото:

— Какво да си пазя?

— Пейсмейкъра! — изкрещя тя и се засмя. Още усещаше как дланта му милва шията й, която до скоро, сякаш до вчера, беше гладка като коприна. Е, може би не до вчера, а до завчера, когато бяха слушали Кей Си и „Съншайн Бенд“ вместо Радиото на Исус.

— Дадено! — извика той и отпраши с автомобила.

Бренда повече не го видя жив.

2.

Били и Уанда Дебек не чуха гърмежите, понеже пътуваха по шосе 117 и се караха. Скандалът започна нелепо със забележката на Уанда, че денят е прекрасен, а Били й се озъби, че имал ужасно главоболие и не разбирал защо изобщо ще ходят на съботния битпазар в Оксфорд Хилс, след като щели да видят обичайните боклуци, преравяни по хиляда пъти. Тя отвърна, че нямало да го мъчи главоболие, ако предишната вечер не бил излочил цели дванайсет бири.

Били я попита дали е броила кутийките в контейнера за смет (колкото и да се наквасеше, той пиеше само у дома и винаги хвърляше опаковките в контейнера — гордееше се с това, както и с работата си като електротехник).

Тя се сопна, че, разбира се, ги е броила. Нещо повече…

Докато стигнат до магазина на Пател в Касъл Рок, вече си бяха разменили „любезности“ като „Пиеш прекалено много, Били“ и „Мърмориш прекалено много, Уанда, хубаво ми казваше мама да не се женя за тебе, щото си досадна мръсница“. Този репертоар доста се беше изтъркал през последните двайсет и четири месеца от брака им, започнал преди четири години, но тази сутрин Били внезапно усети, че повече не издържа. Вкара колата в паркинга на магазина, без да даде мигач и да намали скоростта, после отново излезе на магистралата, като не погледна в огледалцето за обратно виждане. Нора Робишо, която караше зад него, натисна клаксона. Елзе Андрюс, най-добрата й приятелка, зацъка с език. Двете жени, които бяха пенсионирани медицински сестри, се спогледаха, но не продумаха. Познаваха се достатъчно отдавна, та да се разбират и без думи.

Междувременно Уанда попита Били какви ги върши. Той й се озъби, че се връща вкъщи да подремне. Тя да отидела сама на скапания пазар. Уанда отбеляза, че едва не е ударил колата с двете възрастни жени (въпросните възрастни жени рязко бяха намалили скоростта, тъй като Нора Робишо смяташе, че ако няма някаква много важна причина, шофирането с над шейсет километра в час е подтиквано от Сатаната). Били отбеляза, че Уанда не само прилича на майка си, ами и говори като нея. Тя го помоли да уточни какво има предвид с тази забележка. Били побърза да я осведоми: и двете с майка й били дебелогъзи плямпала.

Уанда го нарече долен пияндур.

Били й каза, че е грозотия.

Продължиха да се обиждат взаимно и когато излязоха от Касъл Рок, продължавайки към Мотън и невидимата бариера, спуснала се малко след като Уанда подхвана караницата с невинната забележка за прекрасния ден, Били караше с деветдесет километра в час, изстисквайки максимума от двигателя на малкия шевролет на жена си.

— Какъв е този дим? — внезапно попита тя и посочи на североизток към магистрала 119.

— Де да знам — озъби се той. — Да не би тъщата да е пръднала? — Стана му толкова забавно, че се разсмя.

Уанда Дебек осъзна, че чашата на търпението й е преляла. Изведнъж като по магия пред очите й просветна и тя прозря какво трябва да стори. Тъкмо се обръщаше към Били, за да му каже, че иска развод, стигнаха до Мотън и се блъснаха в бариерата. Шевролетчето имаше въздушни възглавници, но тази на Били не се отвори, а възглавницата на Уанда не се изду докрай. Воланът се заби в гърдите на Били и смаза ребрата му; едно се заби в сърцето му и той умря почти мигновено.

Главата на Уанда се удари в таблото, двигателят, който внезапно се измести, счупи единия й крак (левия) и едната й ръка (дясната). Тя не почувства болка. Замъгленото й съзнание регистрира само факта, че клаксонът пищи, шевролетът със смачкана предница се е озовал напреки на шосето и че изведнъж пред очите й се е спуснала червена пелена.

По времето, когато Нора Робишо и Елза Андрюс взеха поредния завой (двете оживено обсъждаха дима, който от няколко минути се издигаше на североизток, и се поздравяваха, задето този следобед са избрали шосето с по-слаб трафик), Уанда Дебек пълзеше по бялата осева линия. Под бликащата кръв лицето й почти не се виждаше. Беше наполовина скалпирана от парче от предното стъкло и голямо парче кожа висеше върху бузата й.

Нора и Елза ужасено се спогледаха.

— Мамка му! — промълви Нора и двете повече не продумаха. Елза изскочи навън веднага щом колата спря и се затича към залитащата жена. Пъргавината й беше забележителна за бабка, наскоро чукнала седемдесетака. Нора слезе, без да изключва двигателя на стария си, но отлично поддържан мерцедес, и отиде при приятелката си. Заедно завлякоха ранената до колата. Сакото на Уанда беше покафеняло от кръвта, дланите й изглеждаха така, сякаш ги беше топнала в червена боя.

— Къее Били? — изфъфли и Нора видя, че повечето зъби на горката жена са избити. Три бяха залепнали за окървавеното й сако. — Къъъе Били? Кааао стааа?

— Били е добре, ти — също — отвърна Нора и въпросително погледна Елза. Приятелката й кимна и забърза към шевролета, който почти не се виждаше заради парата от пробития му радиатор. Още щом погледна през зейналата врата, която се крепеше само на една панта, разбра, че Били изобщо не е добре — ненапразно цели четирийсет години беше работила като медицинска сестра (за последно при Рон Хаскел, ДМ — съкращение на Доктор Ментърджия). Младата скалпирана жена вече беше вдовица.

Елза се върна при мерцедеса и седна на задната седалка до ранената, която беше почти в безсъзнание.

— Мъжът й е мъртъв и тя скоро ще хвърли топа, ако не ни закараш бързо до болница „Кати Ръсел“ — промърмори.

— Дръж се тогава — каза Нора и натисна газта. Ловко заобиколи смазания шевролет и с пълна скорост се блъсна в невидимата бариера. За пръв път от двайсет години беше забравила да си сложи колана, затова изхвърча през предното стъкло, удари се в бариерата и си счупи врата също като Боб Ру. Ранената се плъзна през предните седалки на мерцедеса, също излетя навън, падна по корем и с разкрачени крака върху предния капак. Стъпалата й бяха боси. Мокасините й (купени от последния битпазар, на който беше ходила), се бяха изхлузили при първата катастрофа.

Елза Андрюс се блъсна в облегалката, после политна напред — беше зашеметена, но невредима. Опита се да се измъкне от колата и вратата отначало заяде, обаче тя я блъсна с рамо и се озова навън. Озърна се, невярващо се втренчи в локвите кръв. В размазания шевролет, от който още излизаше дим.

— Какво стана? — прошепна. Не помнеше, че и Уанда беше задала същия въпрос. Постоя сред разпилените окървавени парчета стъкло, после допря длан до челото си, като че ли проверяваше дали има температура. — Какво стана? Нора? Нора, съкровище? Къде си, миличка?

След миг видя приятелката си и запищя от мъка и ужас. Една врана, кацнала на бора отвъд бариерата, изграчи, сякаш й се присмиваше.

Краката на Елза се подкосиха. Тръгна заднишком, докато задникът й се опря на смачканата предница на мерцедеса.

— Нора, съкровище — простена. — Божичко, скъпа! — Нещо я погъделичка по врата. Реши, че може би е косата на раненото момиче. Само че то вече беше мъртвото момиче.

Мъртва беше и горката Нора, с която понякога тайно пийваха по глътка водка или джин, скрити в пералното помещение на „Кати Ръсел“, кискайки се като непослушни момиченца. Изцъклените й очи се взираха в яркото обедно слънце, главата й беше извъртяна, все едно се беше опитала да погледне назад, за да провери дали Елза е добре.

Елза, която беше добре, само малко разпердушинена — когато работеха заедно в спешното отделение, двете наричаха така оцелелите след катастрофа — заплака. Плъзна се надолу, при което палтото й се разкъса от щръкнало парче метал, и седна на асфалта. Още седеше на шосето и още плачеше, когато Барби с новия си приятел Тюлена се натъкнаха на нея.

3.

Оказа се, че името на Тюлена е Пол Гендрън, търговец на коли, който преди две години се беше пенсионирал и беше заживял във фермата на покойните си родители в Мотън. Барби научи тази и още много подробности за Гендрън, след като напуснаха мястото на катастрофата на шосе 119 и докато се натъкнаха на друга — не толкова зрелищна, но въпреки това ужасяваща. На драго сърце щеше да ознаменува запознанството, като се здрависа с Пол, само че подобни любезности щяха да почакат, докато откриеха мястото, където невидимата бариера свършваше.

Ърни Калвърт се беше свързал с Националната гвардия в Бангор, но още преди да каже защо се обажда, го прехвърлиха на изчакване. Междувременно усилващият се вой на сирени обяви пристигането на местните органи на реда.

— Хич не чакайте пожарникарите! — предупреди фермерът, който беше дотичал със синовете си. Казваше се Олдън Динсмор и още не можеше да си поеме дъх. — На учение са в Касъл Рок. Хубаво учение щяха да проведат тука, ама… — Млъкна, защото зърна как по-малкият му син върви към мястото, на което кървавият отпечатък от дланта на Барби сякаш изсъхваше във въздуха. — Рори, махай се от там!

Обаче малчуганът, ококорен от любопитство, се направи, че не го чува. Пресегна се и почука по въздуха вдясно от кървавия отпечатък. Само че преди това Барби видя как настръхнаха косъмчетата на ръцете му, стърчащи от отрязаните ръкави на пуловера. Там имаше нещо, което се задействаше, щом някой се приближеше. Само веднъж в живота си беше изпитал подобно усещане — край голямата електроцентрала в Ейвън, Флорида, където беше завел едно гадже, за да се натискат.

Юмрукът на момчето произведе звук като от почукване с кокалчетата на пръстите по съд от огнеупорно стъкло. Хората, които зяпаха горящите останки от камиона с дървените трупи (някои дори го снимаха с мобилните си телефони), млъкнаха.

— Ега си, батко! — каза някой.

Олдън Динсмор хвана сина си за тениската, издърпа го встрани и го шамароса, както беше сторил преди малко с по-големия му брат.

— Не пипай, бе! — кресна и го разтърси. — Да не си посмял да пипаш нещо, дето не знаеш какво е!

— Тате, прилича на стъклена стена! Тя…

Динсмор пак го разтърси. Още се задъхваше и Барби се изплаши, че човекът е пред инфаркт.

— Да не си посмял! — повтори и блъсна момчето към брат му. — Дръж го здраво тоя тъпанар, Оли!

— Слушам, сър! — Оли самодоволно се ухили.

Барби погледна към Честърс Мил. Още виждаше въртящите се лампи на приближаващата се полицейска кола, но пред нея се движеше голям черен автомобил, напомнящ ковчег — хамърът на Големия Джим Рени. Избледняващите белези и синини на Дейл сякаш запулсираха от ужас.

Разбира се, Големия Джим не беше присъствал на побоя, но синът му беше главният подстрекател, а старият Рени се беше погрижил за отрочето си. Още по-добре, ако това означаваше да се стъжни животът на един непокорен готвач в закусвалня дотолкова, че въпросният готвач да си подвие опашката и да избяга от градчето.

Барби не искаше да е там, когато пристигнеше Големия Джим Рени. Особено придружаван от ченгета. Началникът Пъркинс се беше държал прилично с него, но другият полицай — онзи Рандолф, го гледаше така, сякаш Дейл Барбара беше кучешко лайно върху официална обувка. Барби се обърна към Тюлена:

— Да се поразходим, а? Да видим докъде стига това чудо.

— И да се чупим от тука, преди да дойде оня пръдльо с джипа ли? — Гендрън също беше видял хамъра. — Дадено, мой човек. На изток или на запад?

4.

Тръгнаха на запад към шосе 117 и не откриха края на бариерата, но видяха поразиите, които беше направила при спускането си. Клоните на дърветата бяха отрязани като с бръснач и небето се виждаше там, където преди цареше непрогледен мрак. Дънери бяха разцепени на две. И докъдето поглед стигаше, земята беше осеяна с мъртви птици.

— Бая птича леш — отбеляза Гендрън и си намести шапката. Ръцете му леко трепереха. Беше пребледнял като платно. — Не съм виждал толкоз много.

— Ти как си? — попита Барби.

— Физически ли? Май съм добре. Обаче ми се струва, че съм тотално превъртял. Ами ти?

— Същата работа.

На три километра западно от шосе 119 се натъкнаха на мъртвия Боб Ру, проснат на Год Грийк Роуд край трактора си, чийто двигател още работеше. Барби машинално се затича към мъртвеца и отново се блъсна в бариерата… само че този път се усети навреме, в последния момент забави крачка и не си разкървави носа.

Гендрън коленичи и докосна гротескно извитата шия на фермера.

— Гушнал е букета. Какви са тия парчетии около него? — Той взе най-голямото. — Мяза на ония… как им казваха… джаджи за компютърна музика. Сигурно се е счупила, когато се е блъснал в… — Той посочи пред себе си. — Сещаш се, нали?

Откъм града се чу вой, много по-висок и дрезгав от звука на сирената одеве.

Гендрън вдигна глава:

— Пожарната е. След дъжд качулка, ако питаш мене.

— Идват от Касъл Рок — промърмори Барби.

— Така ли? Явно слухът ти е по-читав от моя. Как ти беше името, готин?

— Дейл Барбара. Приятелите ми викат Барби.

— Е, Барби, какво следва?

— Ами ще продължим нататък. На този вече не можем да помогнем.

— Прав си. Даже не можем да се обадим на някого — мрачно промърмори Гендрън. — Мобилният ми остана в колата. Ти сигурно нямаш.

Навремето Барби имаше мобилен телефон, но го беше оставил в апартамента заедно с бельото, джинсите, ризите и чорапите си. Тръгнал си беше само с дрехите на гърба си, понеже не искаше да вземе каквото и да било от Честърс Мил. Освен няколко приятни спомена, а за тях не му трябваше куфар, нито дори раница.

Беше прекалено сложно, за да го обясни на непознат, затова само поклати глава. На седалката на трактора беше преметнато вехто одеяло. Гендрън изключи двигателя, взе одеялото и покри мъртвеца.

— Дано е слушал някое готино парче, преди да се спомине — подхвърли.

— Дано.

— Да вървим. Искам да стигнем до края на тая пущина. Ще ми се да ти стисна ръката. Може даже да се размекна и да те прегърна.

5.

Малко след като откриха трупа на Ру — сега бяха много близо до катастрофата на шосе 117, макар че не го знаеха — стигнаха до някакво поточе. Постояха там известно време, всеки от своята страна на бариерата, взираха се учудено и мълчаха.

Най-накрая Гендрън промърмори:

— Да му се не види и чудесията!

— Как изглежда от твоята страна? — попита Барби. Той виждаше само как водата се надига и залива шубраците. Все едно поточето беше стигнало невидим бент.

— Не знам как да го опиша. За пръв път виждам такова чудо. — Гендрън замълча и се зачеса по двете бузи, при което и без това длъгнестото му лице заприлича на човека, изобразен от Едвард Мунк на картината „Писък“. — Не, сбърках. Веднъж видях. Нещо подобно. Като занесох вкъщи две златни рибки за шестия рожден ден на дъщеря ми. Всъщност не, май навършваше седем през онази година. От магазина ми ги дадоха в найлоново пликче — та това тука прилича на вода на дъното на найлонов плик. Обаче дъното е плоско, а не провиснало. Водата се спира при онова… нещо, после тръгва наляво и надясно откъм твоята страна.

— Нито капка ли не преминава?

Тюлена се наведе, подпря длани на коленете си и присви очи:

— Като че ли да. Но едва се процежда. И без боклуците, които плават във водата. Сещаш се — съчки, листа и прочие.

Продължиха да вървят от двете страни на невидимата преграда. До този момент и двамата не мислеха, че единият се намира вътре, а другият — отвън. И през ум не им минаваше, че бариерата може да е безкрайна.

6.

Стигнаха до шосе 117, където имаше още една тежка катастрофа — две коли и поне две жертви според Барби. После видя още един труп зад волана на стар шевролет, който беше почти унищожен. Само че този път някаква жена беше оцеляла и седеше с наведена глава до смачкания мерцедес. Пол Гендрън се втурна към нея, а Барби само гледаше безпомощно. Жената видя Гендрън и се опита да стане.

— Не, госпожо, не мърдайте! — извика й той.

— Май ми няма нищо — измънка непознатата. — Само съм… сещате се… само съм изплашена. — Тя се засмя, макар че лицето й беше подпухнало от плач.

Появи се друга кола — таратайка, шофирана от старец, зад която се бяха подредили автомобили с очевидно нетърпеливи водачи. Той видя катастрофиралите коли и спря. Шофьорите зад него също удариха спирачки.

Елза Андрюс се беше изправила и си беше възвърнала самообладанието дотолкова, че да изрече онова, което щеше да се превърне в мото на деня:

— В какво се блъснахме? Не беше в другата кола, Нора я заобиколи.

Гендрън отговори съвсем откровено:

— Хабер си нямам, мадам.

— Питай я дали има мобилен телефон — обади се Барби, после извика на насъбралите се зяпачи: — Хей, кой има мобилен?

— Аз, господине — отвърна някаква жена, но преди да продължи, всички чуха някакво бумтене. Идваше хеликоптер.

Барби и Гендрън ужасено се спогледаха.

Синьо-бялата машина летеше ниско. Насочваше се към стълба от дим, бележещ мястото на катастрофиралия лесовоз на шосе 119; кристалночистият въздух беше като увеличително стъкло и Дейл ясно виждаше числото 13 отстрани на хеликоптера. Както и логото на Си Би Ес. Машината беше на новинарски екип от Портланд. „Вероятно вече са били в района“ — помисли си той. Денят беше идеален за заснемане на кървав репортаж от катастрофата, който да бъде излъчен по новините в шест часа.

— О, не! — изпъшка Тюлена и засенчи с длан очите си. После извика: — Върнете се, тъпаци! Веднага обратно!

Барби също изкрещя:

— Не! Спрете! Махайте се!

Разбира се, хвърляше си думите на вятъра. Още по-безсмислено беше да ръкомаха, сякаш прогонваше досадна муха.

Елза втрещено изгледа Тюлена, после Дейл.

Хеликоптерът се сниши до върховете на дърветата и закръжи над тях.

— Май ще му се размине — прошепна Гендрън. — Пилотът сигурно е видял…

В този момент обаче машината зави на север — очевидно операторът искаше да заснеме от друг ъгъл пасището на Динсмор — и се блъсна в бариерата. Барби видя как единият ротор се откъсна. Хеликоптерът започна да пада и същевременно се отклони от курса си. После експлодира и нови горящи отломки обсипаха пътя и нивите отвъд бариерата.

От страната на Гендрън.

Отвъд преградата.

7.

Рени младши се промъкна в родния си дом като крадец. Или като призрак. Разбира се, в къщата нямаше никого; баща му сигурно беше в автокъщата си на шосе 119, която Франк, приятелят на Младши, понякога наричаше „Храма, в който не признават отстъпки в цената“, а през последните четири години Франсин Рени пребиваваше за постоянно в гробището „Плезънт Ридж“. Градската сирена беше замлъкнала, воят на сирените на патрулните беше заглъхнал някъде на юг. В къщата цареше благословена тишина.

Младши изгълта две болкоуспокояващи хапчета, съблече се и застана под душа. След като се изкъпа, забеляза, че по ризата и панталона му има петна от кръв. Сега не му беше до това. Изрита дрехите си под леглото, спусна щорите и се зави през глава с одеялото както в детството си, когато се страхуваше от чудовища, спотаени в дрешника. Трепереше като лист, в главата му сякаш отекваха всички камбани в ада.

Тъкмо задрямваше, обаче сирената отново нададе вой и го стресна. Той отново затрепери, но поне камбаните в главата му не биеха толкова оглушително. Каза си, че ще поспи, после ще реши какво да прави. Самоубийството още му се струваше най-приемливата опция. Защото със сигурност щяха да го арестуват. Нямаше начин да се върне на местопрестъплението и да заличи следите от деянието си, преди Хенри или Ла донна да се приберат, след като приключат със задачите си за деня. Можеше да избяга — теоретично, но не и преди ужасното главоболие напълно да премине. Разбира се, първо трябваше да се облече. Не вървеше да започне живота си като беглец по гол задник…

Общо взето, май беше най-добре да се самоубие. Само дето тогава шибаният готвач щеше да победи. А като се замислеше, всички бели му се бяха струпали на главата по вина на онзи скапаняк.

По едно време сирената замлъкна. Младши се зави през глава и заспа. Събуди се чак в девет вечерта. Главата вече не го болеше.

И в къщата още нямаше никого.