Под купола (Том I)

1.

Джим Рени и Анди Сандърс наблюдаваха странния залез от стъпалата на погребалното бюро на Бауи. Отиваха в градския съвет за поредното „Събрание за преценка на извънредните обстоятелства“; то бе насрочено за седем часа, ала Големия Джим искаше да отиде по-отрано, за да има време да се подготви. За момента обаче и двамата стояха, неспособни да отклонят очи от омърсената, злокобна смърт на отиващия си ден.

— Сякаш е дошъл краят на света — промълви Анди със страхопочитание.

— Глупости на търкалета! — изсумтя Големия Джим и ако гласът му звучеше по-рязко, то бе, защото и на самия него бе хрумнала подобна мисъл. За първи път от появата на Купола му мина през ума, че ситуацията може да излезе извън техния (по-точно извън неговия) контрол, ето защо побърза да прогони тази идея: — Случайно да виждаш нашия господ бог Исус Христос да се спуска от небето?

— Не — призна Анди. Онова, което виждаше, бе как съгражданите му, които познаваше от цяла вечност, са се скупчили на групички насред главната улица и безмълвно се взират в странния залез, заслонили очите си с длани.

— А мен виждаш ли ме? — продължи Големия Джим.

Анди се обърна към него.

— Естествено — отвърна недоумяващо. — Естествено, че те виждам, Голям Джим.

— Което означава, че не съм се възнесъл — изтъкна Рени. — Отдадох сърцето си на Исуса още преди години и ако бе настанало Второто пришествие, нямаше да съм тук. Нито пък ти, прав ли съм?

— Предполагам, че да — отвърна Анди, макар че се съмняваше. Ако бяха Спасени — умити в Кръвта на Агнеца, — защо току-що бяха говорили със Стюарт Бауи за спирането на „дребното ни бизнесче“? Как изобщо се бяха забъркали в подобно нещо? И дали можеше да си сред „спасените“, при положение че си забъркан в производство на амфетамини?

Ако попита Големия Джим, той най-вероятно би му отговорил, че понякога целта оправдава средствата. А целите в този случай бяха достойни за възхищение, или поне навремето — новата църква на Христа Светия изкупител (старата беше една схлупена дъсчена барака с дървен кръст на покрива) и радиото, което бе спасило един господ знае колко души. Освен това отделяха и десет процента (съвсем честно и легално, в чекове, издавани от банка на Каймановите острови) за Мисионерското дружество „Господ Исус“, за да помагат на „малките ни кафяви братя“, както ги наричаше пастор Когинс.

Ала докато се взираше в аленеещото над западния хоризонт огромно петно, на чийто фон всички човешки дела изглеждаха нищожни и маловажни, Анди трябваше да признае пред себе си, че това си бяха чисто и просто оправдания. Без приходите от амфетамините дрогерията му щеше да фалира още преди шест години. Същото важеше и за погребалното бюро, както и за автокъщата на Джим Рени, макар че той никога не би го признал.

— Знам какво си мислиш, друже — каза Големия Джим.

Анди го изгледа боязливо. Събеседникът му се усмихваше… но на лицето му не бе изписана хищническата му усмивка. Сегашната му усмивка бе мила и предразполагаща. Сандърс му се усмихна в отговор (или поне се опита). Дължеше толкова много на Рени… Само дето сега неща като дрогерията и беемвето на Клоди изглеждаха съвсем незначителни. Каква полза от едно беемве, дори такова със скъпи екстри като парктроник и саунд-система с гласово активиране, за една мъртва съпруга?

„Когато всичко това приключи и Дуди се върне, ще подаря бавареца на нея“ — реши Анди. Такава би била волята на Клоди.

Големия Джим посочи с късичките си пръсти към залязващото слънце, което се бе разплуло над хоризонта като гигантско отровно яйце.

— Мислиш си, че всичко това е по наша вина. Че Господ ни наказва, задето крепяхме града в трудни времена. Обаче не е така, друже. Това не е божие дело. Виж, ако кажеш, че поражението ни във Виетнам бе божие дело — божие предупреждение, че Америка е изгубила духовния път, — веднага ще се съглася с теб. Ако ми кажеш, че Единайсети септември бе отговорът, който Върховното божество даде на върховния ни съд за изявлението му, че децата могат спокойно да започват деня си без молитва към Създателя им, пак ще се съглася. Но Бог да накаже Честърс Мил, задето не пожелахме градът ни да се превърне в мъртво петно на картата като Джей или Милинокет? — Той поклати глава. — Абсурд. В никакъв случай.

— Е, прибрахме и малко хубави парички в джобчетата си — добави плахо Анди.

Така си беше. Бяха изкарали повечко от необходимото за подпомагане на тукашните църковни дела и чуждестранните кафяви братя; Анди имаше банкова сметка на Каймановите острови. И Анди бе готов да се обзаложи, че за всеки долар, който той — и Бауи — получаваха, Големия Джим прибираше по три в джоба си. Или даже четири.

— Работникът заслужава прехраната си — изрецитира Рени с превзет, но благ тон. — Матей, десета глава, десети стих. — Той не си даде труда да цитира предишния стих, който гласеше: „не вземайте нито злато, нито сребро, нито дори медна монета в поясите си“.

После погледна часовника си.

— И като стана дума за дела, друже, по-добре да се размърдаме. Имаме много проблеми за решаване. — Той закрачи напред и Анди го последва, без да отделя очи от залеза, който бе толкова ярък, че го караше да си мисли за възпалена плът.

Ненадейно Големия Джим отново спря.

— Във всеки случай чу какво каза Стюарт — дотук бяхме с дребното ни бизнесче. „Свърших си работата и си закопчах дюкяна“, както казало момченцето, след като се изпишкало самичко за първи път. Говорил е и с готвача.

— А, онзи тип — посърна Анди.

Големия Джим се изкиска:

— Не се тревожи за Фил. Замразяваме нещата и всичко остава така, докато не излезем от критичното положение. А може пък това да е знак, че трябва да сложим край на тази работа веднъж завинаги. Знак от Всевишния.

— Би било чудесно, ако е тъй — отбеляза Анди, обаче интуицията му подсказваше друго — ако Куполът изчезнеше, Големия Джим щеше да промени решението си. А станеше ли така, Анди щеше да последва примера му. По всяка вероятност Стюарт Бауи и брат му Фърналд щяха да сторят същото. И то с най-голямо желание. Донякъде защото пачките бяха толкова тлъсти (да не говорим, че бяха лишени от данъци) и донякъде защото вече бяха нагазили твърде дълбоко. Спомни си как навремето някакъв актьор бе заявил в изблик на откровеност: „Когато разбрах, че киното не е за мен, вече бях твърде богат, за да го зарежа.“

— Не се коси толкова — каза Големия Джим. — След седмица-две ще започнем да прехвърляме газта обратно в града, без значение дали проблемът с Купола се разреши или не. Ще използваме градските камиони. Можеш да се оправяш с механичните скорости, нали?

— Разбира се — намуси се Анди.

— Освен това… — лицето на Рени се озари от осенилото го хрумване — … можем да използваме катафалката на Стюи! Така ще транспортираме бутилките още по-бързо!

Анди не каза нищо. От самото начало не одобряваше идеята да „присвоят“ (както се бе изразил Големия Джим) толкова много пропан от различни градски източници, но това беше най-сигурният начин. Бяха разгърнали дейността си в голям мащаб и това означаваше производство при високи температури и добра вентилационна система. Рени бе изтъкнал, че покупката на газ в нужните им количества ще повдигне много въпроси. Също както закупуването на големи количества различни медикаменти, които всъщност отиваха за производството, можеше да бъде забелязано и да предизвика проблеми.

Това, че притежаваше дрогерия, бе от голяма полза, макар че големите поръчки на лекарства като робитусин и судафред караше Анди сериозно да се притеснява. Опасяваше се, че точно това ще ги издъни в определен момент. Нито веднъж не се бе замислял за сериозните количества газ, складирани зад студиото на радиостанцията. Нито веднъж… до този момент.

— Между другото, довечера в градския съвет ни най-малко няма да страдаме от липса на ток — заяви Големия Джим с радостен тон, сякаш съобщаваше приятна изненада. — Казах на Рандолф да изпрати момчето ми и дружката му Франки в болницата, за да вземат една от газовите бутилки за генератора…

Анди се разтревожи.

— Но нали вече взехме…

— Знам — успокои го той. — Знам за това. Не се тревожи за болницата, имат си предостатъчно запаси.

— Можеше да вземеш от радиото… Там има толкова много…

— Болницата беше по-близо — отвърна Големия Джим. — Да не говорим, че така е и по-безопасно. Пит Рандолф може да е наш човек, но това не означава, че трябва да го посвещавам в делата ни. Нито сега, нито по-късно…

Тези думи окончателно убедиха Анди, че Големия Джим няма никакво намерение да закрива малката им фабрика.

— Джим, ако започнем да връщаме бутилките в града, какво ще кажем, когато ни попитат къде са били досега? Че феята на газта ги е взела, след което е размислила и ни ги е върнала?

Рени се намръщи.

— Това забавно ли ти се струва, друже?

— Не! Струва ми се страшно!

— Имам план. Ще обявим създаването на обществен склад за гориво със специален режим на разпределение на ресурсите. Тук ще влиза и горивото за отопление, ако открием някакъв начин да го използваме при липса на ток. Мразя идеята за дажби, купонна система и прочие — самата й същност противоречи на всичко американско, — но положението съвсем скоро ще заприлича на приказката за щуреца и мравката, нали се сещаш? В Честърс Мил има маса търтеи, които ще изразходват запасите си за месец, след което при първото застудяване ще писнат да се погрижим за тях и да не ги оставяме на произвола на съдбата!

— Не смяташ, че след един месец Куполът ще продължава да е тук, нали?

— Не, разбира се, но нали знаеш какво казват старците — надявай се на най-доброто и очаквай най-лошото.

Анди се зачуди дали да изтъкне, че вече бяха изразходвали голямо количество от запасите на града за производството на амфетамините, обаче в крайна сметка се отказа. Знаеше какъв щеше да е отговорът на Големия Джим: „Откъде да знаем какво ще се случи?“

Да, наистина нямаше откъде да знаят. Кой на тяхно място би предположил, че всички необходими ресурси изведнъж ще намалеят драстично? Когато градиш планове, мислиш мащабно и действаш с размах. Това бе американският начин. Дефицитът и оскъдицата са обида за съзнанието и духа.

— Не си единственият, който ненавижда купонната система — отбеляза Сандърс.

— Затова имаме нужда от полицията. Знам, че всички тъжим за клетия Хауи Пъркинс, но той вече се е възнесъл при Исус, а ние си имаме Питър Рандолф. Който, като се има предвид сегашната ситуация, ще бъде по-полезен на града. Защото умее да слуша. — Рени изпъна показалец към Анди. — Жителите на градче като нашето — всъщност това се отнася за всички хора — са като деца, когато става дума за личната им изгода. Колко пъти съм казвал това?

— Стотици — въздъхна Сандърс.

— А как трябва да се отнасяш с децата?

— Да ги караш да си изядат зеленчуците, ако искат да получат десерт.

— Именно! И да не щадиш пръчката… Когато се налага, разбира се.

— Това ми напомни за нещо — присети се Анди. — На парцела на Динсмор разговарях със Сами Буши, една от приятелките на Дуди. Та тя ми каза, че полицаите се държали малко грубичко. Всъщност доста. Можем да поговорим с шерифа Рандолф за това…

Джим се намръщи.

— А ти какво очакваш, друже? Да пипат с кадифени ръкавици? Та там за едната бройка щяха да избухнат безредици… Представяш ли си — бунт в Честърс Мил!

— Прав си, това е просто…

— Знам я тая Буши. Познавам цялото й семейство. Наркомани, крадци на коли, мошеници и измекяри, които все се чудят как да преметнат данъчните… Имахме си съвсем точно определение за тях — „бяла измет“, преди да го заклеймят, че не било политически коректно. Това са хората, които трябва да държим под око в момента. Точно тези. Защото при първа възможност те ще съсипят нашия град. Това ли искаш?

— Не, естествено…

Големия Джим се бе развихрил и изобщо не го чу.

— Всеки град си има своите мравки (което е хубаво) и своите щурци (което не е чак толкова хубаво). Ние обаче нямаме проблеми да живеем с тях, понеже ги разбираме и можем да ги караме да правят онова, което е най-добро за тях… като ги понатупваме от време на време. Ала всеки град си има още и скакалци, като описаните в Библията, които опустошават реколтата, и точно от тази порода са семейство Буши. С тях нямаме друг избор, освен да стоварим чука на справедливостта отгоре им. Навярно това не ти харесва — на мен също не ми харесва, ала докато сегашната ситуация не приключи, личната свобода отива в кошчето. Ние също ще се пожертваме, не съм ли прав? Няма ли да замразим малкото си бизнесче?

Сандърс не искаше да изтъква, че всъщност едва ли имат голям избор, след като така или иначе няма начин да изпратят стоката извън града, ето защо кимна утвърдително. Не искаше да продължават да обсъждат тази тема, а и се притесняваше от предстоящото събрание, което можеше да се проточи до полунощ. Единственото, което искаше, бе да се прибере в пустия си дом и да пийне нещо твърдо, след което да си легне и да се отдаде на мисли за Клоди, плачейки в леглото.

— Най-важното сега е да запазим реда и спокойствието в града, друже. А това означава съблюдаване на законите и полицейски надзор. Надзор над другите, защото ние не сме скакалци. Ние сме мравки. Мравки-войници.

Големия Джим се замисли. Когато заговори отново, тонът му вече бе делови.

— Замислих се за решението ни да оставим „Фуд Сити“ да продължи да функционира по досегашния начин. Не казвам, че трябва да го затворим — поне засега не се налага, ала предлагам следващите два-три дни да го държим под око. Като зорки ястреби, ха-ха! Това важи и за бензиностанцията. Мисля си, че идеята е доста добра… особено ако смятаме да експроприираме някои от по-нетрайните храни за нуждите на персонала ни…

Той замлъкна и хвърли бърз поглед към стълбището на градския съвет. Не можеше да повярва на видяното, ето защо вдигна длан, за да заслони очи от ослепителния залез. Бренда Пъркинс и онзи проклет трън в задника Дейл Барбара. Между тях бе седнала Андрея Гринъл, другият градски съветник, и разговаряше оживено с вдовицата на шериф Пъркинс. Тримата си подаваха нещо — някакви листове.

Това не се хареса на Големия Джим.

Никак даже.

2.

Той закрачи напред, възнамерявайки да сложи край на този разговор, независимо от темата му. Ала преди да направи пет-шест крачки, някакво хлапе се втурна към него. Беше едно от момчетата на Килиънови. Домакинството им наброяваше около десетина души и всички живееха в занемарената ферма за пилета, намираща се малко преди Таркърс Мил. Никое от хлапетата не се отличаваше с кой знае какви умствени способности — и в това нямаше нищо чудно, като се имаше предвид какви бяха родителите им, — ала всичките бяха ревностни последователи на Църквата на Христа Светия изкупител, или, казано с други думи, бяха Спасени. Това момче май се казваше Рони… или поне така си помисли Големия Джим, макар че нямаше как да е сигурен. По принцип цялото домочадие се славеше със сходни издължени черепи, изпъкнали неандерталски чела и клюнообразни носове.

Хлапето носеше парцалива рекламна тениска на Радиото на Исус и стискаше някаква бележка в ръката си.

— Ехо, господин Рени! — извика то. — Майчице, скъсах се да ви диря из целия град!

— Боя се, че нямам време да говорим точно сега, Рони — отвърна Големия Джим. Продължаваше да се взира в противното трио на стъпалата на градския съвет. Триото проклети, шибани смешници. — Може би ут…

— Аз съм Ричи, господин Рени. Рони е брат ми.

— Ричи. Разбира се. Сега би ли ме извинил… — Мъжът закрачи напред.

Анди взе бележката от ръцете на хлапето и настигна Рени, преди да е успял да се добере до целта си.

— По-добре виж това.

Големия Джим се обърна и първото, което видя, бе лицето на Сандърс — по-угрижено и разтревожено от всякога. После взе листчето и го разгъна.

Не Лес, нито пък Лестър. Не. Преподобният Лестър Когинс. Това не беше на хубаво. Защо, ох, защо, мамка му, всичко трябваше да се случва по едно и също време?

Хлапето стоеше пред книжарницата и изглеждаше като сирак с избелялата си фланелка и провисналите, безформени дънки. Рени му махна да се приближи. Момчето се втурна към него. Големия Джим извади писалката от джоба си (върху нея със златни букви пишеше: „ОТ ГОЛЕМИЯ ДЖИМ КУПУВАЙ, ПО ШОСЕТАТА. ЛУДУВАЙ!“) и надраска своя лаконичен отговор: „Полунощ. У нас.“ После сгъна хартийката и я подаде на хлапето.

— Занеси му това. И не го чети!

— Няма! Честна дума, господин Рени! Господ да ви поживи!

— И тебе, синко — усмихна се Големия Джим и се загледа след бързо отдалечаващото се момче.

— За какво става дума? — попита Анди. И преди Рени да е казал каквото и да било, изстреля притеснено: — За лабораторията ли е? Свързано ли е с амфе…

— Млъкни.

Потресен, Сандърс отстъпи крачка назад. Никога досега Големия Джим не му бе говорил така. Това беше лош знак.

— Всяко нещо по реда си — отсече Рени и се насочи към следващия им проблем.

3.

Когато зърна, че Рени тръгва към тях, първата мисъл на Барби беше: „Върви като човек, който е болен и въобще не подозира за това.“ Походката му издаваше и още нещо — че е свикнал цял живот да рита чужди задници. На лицето му бе изписана най-хищната му приятелска усмивка, докато поемаше ръцете на Бренда в своите, стискайки ги леко. Тя не се възпротиви.

— Бренда — започна Рени, — изказвам ти най-дълбоките си съболезнования. Трябваше да те навестя по-рано… разбира се, няма да пропусна погребението… но напоследък съм доста зает. Като всички нас.

— Разбирам — кимна тя.

— Дюк толкова много ни липсва… — въздъхна Големия Джим.

— Точно така — обади се и Анди, показвайки се зад гърба на Рени, подобно на рибарска гемия зад огромен презокеански лайнер. — Ужасно ни липсва.

— Благодаря и на двама ви за милите думи.

— Имам огромното желание да поговорим и да разсея тревогите ти… Виждам, че си угрижена… — Усмивката на Големия Джим стана още по-широка, ала очите му изобщо не се усмихваха. — Обаче точно сега ни предстои важно събрание. Андрея, чудя се дали не би могла да отидеш в залата и да подготвиш онези документи…

Макар и да наближаваше петдесетте, в този миг Андрея приличаше на дете, хванато да си хапва от току-що приготвените сладкиши. Тя понечи да се изправи (потръпвайки при болките в гърба), обаче в същия момент Бренда я хвана здраво за ръката и я смъкна обратно до себе си.

Барби внезапно си даде сметка, че както Гринъл, така и Сандърс изглеждат смъртно уплашени. И не от Купола; точно в този миг източникът на страха им беше не нещо друго, а самият Рени. „Ето че става още по-зле“ — помисли си той.

— Мисля, че няма да е зле да ни отделиш малко време, Джеймс — каза Бренда с меден глас. — Предполагам, разбираш, че ако тази работа не беше толкова важна, в момента щях да съм си у дома и да оплаквам съпруга си.

Големия Джим бе толкова изненадан, че буквално онемя. Хората на улицата, които наблюдаваха залеза, в момента бяха насочили вниманието си към импровизираната среща пред съвета. И вероятно тя издигаше Барби в очите им, понеже нехранимайкото седеше в непосредствена близост до градския съветник Андрея Гринъл и вдовицата на наскоро починалия шериф. И на всичкото отгоре си предаваха един на друг някакви тайнствени бумаги, сякаш бяха получили писмо от самия папа римски. Чия ли бе идеята за подобно представление? На Пъркинсовата вдовица, разбира се. Андрея не беше толкова умна. Нито пък толкова дръзка, че да му се противопостави публично по такъв начин.

— Е, мисля, че май ще можем да ви отделим няколко минути. Нали, Анди?

— Аха — кимна Сандърс. — На ваше разположение сме, госпожо Пъркинс. Толкова съжалявам за Дюк.

— И аз съжалявам за съпругата ви — отвърна тя.

Погледите им се срещнаха. Моментът бе тъй трогателен, че Големия Джим побесня. Идеше му да си оскубе косата от яд. Знаеше, че не бива да позволява на подобни чувства да го обхващат — не бе полезно за кръвното му, а всяко нещо, което не беше полезно за кръвното му, бе вредно за сърцето му, — обаче понякога му беше адски трудно да се контролира. Особено когато току-що си получил бележка от човек, който знаеше твърде много и сега вярваше, че Господ го е избрал да изрази волята Му пред целия град. И ако Рени беше прав за онова, което ставаше в главата на пастора, сега си прахосваха ценното време за някакви маловажни (в сравнение с проблема „Когинс“) глупости.

Ами ако не бяха толкова маловажни? Бренда Пъркинс никога не го беше харесвала, а ето че сега бе овдовялата съпруга на човек, когото целият град смяташе — макар и без никакви основания — за герой. Ето защо първото, което трябваше да стори, бе да…

— Да влезем вътре — предложи той. — Ще го обсъдим в конферентната зала. — Очите му се стрелнаха към Барби. — Вие също ли сте част от това, господин Барбара? Защото, убийте ме, но не мога да си представя как…

— Навярно това ще ви помогне — каза младият мъж и му подаде листовете, които си бяха предавали от ръка на ръка. — Преди време служех в армията. Бях лейтенант. Изглежда, че срокът на военната ми служба е бил удължен. И са ме повишили в чин.

Рени пое бумагите, хващайки ги само с два пръста, сякаш щяха да го опарят. Посланието изглеждаше доста по-елегантно от мърлявата бележка, която Ричи Килиън му беше връчил, и имаше доста по-престижен адресант. Най-горе пишеше единствено: „ОТ БЕЛИЯ ДОМ“. Носеше днешна дата.

Големия Джим опипа хартията и между гъстите му вежди се появи дълбока вертикална бръчка.

— Това не е от канцеларията на президентството — измърмори той.

„Естествено, че е, тъпако — искаше да му отвърне Барби, ала устоя на изкушението. — Бе доставено преди час от служител на елфическия отряд на «Федерал Експрес». Пъргавият дребосък успя да се телепортира през Купола без никакви трудности.“

— Прав сте, не е — каза Барби, като се стараеше да звучи възможно най-дружелюбно. — Пристигна по интернет като PDF-документ. Госпожица Шамуей го разпечата на принтера си.

Джулия Шамуей. Друг трън в петата му.

— Прочети го, Джеймс — настоя тихо Бренда. — Важно е.

И Големия Джим го прочете.

4.

Бени Дрейк, Нори Калвърт и Плашилото Джо Макклачи стояха пред редакцията на „Демократ“. Всеки си носеше фенерче. Бени и Джо държаха техните, а това на Нори бе пъхнато в големия преден джоб на анорака й. И тримата се бяха загледали в кметството, където няколко души (в това число председателят на градския съвет, двамата му съветници и готвачът от „Дивата роза“) оживено обсъждаха нещо.

— Чудя се за какво ли си говорят — подхвърли Нори.

— Глупости за възрастни — изсумтя Бени с пълна липса на интерес и похлопа на вратата на редакцията. Никой не отговори. Тогава Джо застана до приятеля си и натисна дръжката. Не беше заключено. Момчето веднага разбра защо госпожица Шамуей не ги бе чула; копирната машина работеше под пълна пара, а тя говореше със спортния репортер на вестника и мъжа, който бе правил снимки на Динсморовата поляна.

Джулия видя децата и им махна да влязат. От улея на принтера изскачаше лист след лист. Пит Фрийман и Тони Гуей се редуваха да ги вземат оттам и да ги подреждат.

— Ето ви и вас — посрещна ги тя. — Боях се, че няма да дойдете. Почти сме готови. Само проклетият принтер да не се издриска върху усилията ни в последния момент.

Джо, Бени и Нори попиха това остроумие с безмълвно възхищение, мислейки си как възможно най-скоро ще го пуснат в обращение.

— Вашите разрешиха ли ви? — попита Джулия. — Нямам никакво желание разгневените ви родители да ми се метнат на врата.

— Всичко е точно, мадам — заяви Нори. — Нямаше никакви проблеми.

Фрийман тъкмо връзваше един голям куп листове с канап. И не се справяше особено добре, забеляза Нори. Тя владееше поне пет различни възела. Можеше да връзва даже стръв за риболовни кукички — баща й я бе научил. Тя на свой ред го бе научила да се пързаля по парапета и когато той падна за пръв път, така се смя, че чак сълзи потекоха от очите му. Тогава Нори си помисли, че има най-невероятния баща във вселената.

— Искаш ли да ти помогна — предложи Нори.

— Ако можеш да се справиш по-добре, заповядай — съгласи се Пит и се отмести встрани.

Момичето пристъпи напред, следвано от Джо и Бени. Щом обаче зърна заглавието, изписано с големи черни букви, се спря и възкликна:

— Ега ти шибаната работа!

Нори побърза да прикрие уста с шепа, ала думите вече бяха изречени. Джулия обаче само й кимна.

— Така си е, работата наистина е шибана. Надявам се, че всички сте дошли с велосипедите си. Няма да можете да разнасяте такива обемисти пратки със скейтборд.

— Както ни казахте, така и направихме — заяви Джо. — Моят няма кошничка отпред, обаче за сметка на това си има багажник.

— Не се притеснявай, аз ще ги завържа добре и няма да паднат.

Пит Фрийман, който наблюдаваше с възхищение как момичето бързо затяга вързопите (използваният от нея възел му напомняше знаменитата „пеперуда“), каза:

— Сигурен съм в това. Възлите ти са много добри.

— Да, така е — кимна Нори. Не го чуваше за първи път.

— Имате ли фенерчета? — попита Джулия.

— Да — отвърнаха тримата в един глас.

— Добре. Вестникът не е използвал вестникарчета от трийсет години и не искам да отбележим възстановяването на традицията с някоя катастрофа на ъгъла на главната и „Престил“.

— Няма — увери я Джо.

— Всяка къща и фирма от тези две улици получава по един, разбрано? Това важи и за тези на Морин Стрийт и Сейнт Ан Авеню. После се разпръсквате. Направете, каквото можете, ала стане ли девет часът, се прибирайте веднага вкъщи. Ако не сте раздали всички броеве, оставете ги на улиците. Само ги затиснете с камъни, за да не ги издуха вятърът.

Вени отново прочете заглавието:

— Бас държа, че няма да има никакъв ефект — отбеляза мрачно Джо, докато разглеждаше картата (вероятно ръчно нарисувана) в долната част на страницата. Границата между Честърс Мил и Таркърс Мил бе подчертана с червено. На мястото, където Битч Роуд пресичаше границата на градчето, се виждаше черен Х. Пояснението към хикса гласеше: „Точка на удара“.

— Пепел ти на езика, хлапе — подметна Тони Гуей.

5.

6.

Който и канцеларски плъх да го бе написал, кучият му син го бе подписал собственоръчно — използвайки и трите си имена, включително и онова талибанското по средата. Големия Джим не бе гласувал за него и в този момент, ако можеше да се телепортира пред него, с най-голямо удоволствие би го удушил.

Би направил същото и с Барбара.

Най-съкровеното му желание в момента бе да свирне на Пит Рандолф, който да тикне полковника-готвач в някоя килия. И да му каже, че може да си управлява скапаното военно положение от мазето на полицейското управление, а Сам Вердро може да му служи като адютант. Току-виж Сам Мърляча успял да изкара достатъчно дълго, за да му козирува, без да изпадне в делириум тременс и да си бръкне в окото с пръст.

Но не и сега. В момента се налагаше да отложи желанията си за по-късно. Някои фрази от писмото на Големия бос пулсираха в съзнанието му:

Последното беше най-многозначително. Големия Джим бе сигурен, че кучият син, който нямаше нищо против абортите, не знае нищичко за истинската вяра и само дрънка общи приказки. Що се отнася до съдействието обаче, там подтекстът бе пределно ясен и недвусмислен — предлагаме ви кадифена ръкавица, но не забравяйте, че под нея се крие железен юмрук.

Президентът им предлагаше съчувствие и подкрепа (Рени видя как наркоманизираната Гринъл се разцивря, докато чете писмото), ала за да зърнеш истината, трябваше да четеш между редовете. Това беше писмо-ултиматум, пълно със заплахи. Ако не ни съдействате, ще изгубите вашия интернет. Ако не ни съдействате, ще направим списък с добрите и лошите, а вие не искате да се озовете при лошите, когато проникнем вътре, нали? Защото ние няма да ви забравим…

Съдействай, друже. Или…

„Никога няма да предам града си на готвач на аламинути, който дръзна да вдигне ръка срещу сина ми и после оспори моята власт — помисли си Рени. — Никога няма да го допусна, маймуно! Никога.“

После обаче си каза и друго: „Само се дръж спокойно. И хладнокръвно.“

Нека полковникът-готвач да ни обясни великия план на военните. Ако проработи, чудесно. А ако не проработи… най-новият полковник в американската армия щеше да открие неподозирани значения на фразата „навлязъл дълбоко във вражеска територия“.

Големия Джим се усмихна и каза:

— Да влезем вътре, става ли? Явно имаме доста работи за обсъждане.

7.

Рени младши седеше в мрака в компанията на приятелките си.

Дори той го намираше за странно, обаче важното бе, че му действаше успокояващо.

След голямото мазало на Динсморовия парцел, когато се върна в управлението заедно с другите извънредни сътрудници, Стейси Могин (все още с униформата си; изглеждаше смазана от умора) им каза, че могат да поемат допълнително дежурство от още четири часа, стига да искат. Очертавала се доста извънредна работа, каза им, и скоро, когато настъпело времето за плащане, щяло да има и сериозни бонуси… най-вероятно осигурени от благодарното американско правителство.

Картър, Мел, Джорджия Ру и Франк Делесепс веднага се съгласиха да поемат извънредните часове. И не само заради парите; работата започваше да им харесва. Това се отнасяше и за Младши, само дето усещаше надигането на страховит пристъп на главоболие. Просто отвратително, след като се бе чувствал прекрасно през целия ден…

Затова каза на Стейси да не го брои, стига това да не е проблем. Тя отвърна, че не е никакъв проблем, обаче му напомни за утрешното дежурство от седем. „Ще има много работа за вършене, така че трябва да си на линия“ — добави.

Докато слизаха по стъпалата, Франки пооправи колана си и подхвърли:

— Мисля да се отбия през къщата на Анджи. Сигурно са отишли някъде с Дуди, обаче не мога да спра да мисля как се е подхлъзнала в банята и сега лежи парализирана или нещо подобно.

Рени младши почувства как главата му започва да пулсира. Миг по-късно пред лявото му око затанцува малко бяло петънце. Сякаш се движеше в унисон с пулса му, който се бе ускорил.

— Ако искаш, аз ще намина — предложи на Франки. — И бездруго ми е на път.

— Наистина ли нямаш нищо против?

Младши поклати глава и бялото петънце затанцува още по-бясно. После се успокои.

Франки понижи глас:

— Вчера Сами Буши нещо ми се отваряше на поляната на Динсмор…

— Тая тъпа путка — измърмори събеседникът му.

— Много ясно. Взе да писка: „Кво ще ми направиш, ще ме арестуваш ли?“ — Франки извиси глас до писклив фалцет, който застърга по нервите на Рени младши. Бялото петънце стана червено и за един кратък миг бе завладян от внезапния импулс да стисне с две ръце шията на приятеля си и да го удуши, за да не чува никога повече този отвратителен звук.

— Мисля си… — продължи Франки — … дали да не я посетя, след като свърша тук. И да й дам един хубав урок. Нали се сещаш, да се научи да уважава местната полиция…

— Тя е пълен парцал. И лесбийче си пада.

— Още по-добре. — Франки изведнъж млъкна и се загледа в необичайния залез. — Тоя Купол си има и хубава страна. Можем да правим каквото ни скимне. Е, поне за известно време. Помисли над тая идея, копеле. — И той се хвана за чатала.

— Определено — отвърна Младши, — но нещо не съм в настроение за ебане.

Само дето всъщност беше. Или поне донякъде. Нямаше точно да ги изчука, обаче…

— Обаче все още сте си мои приятелки — изрече Рени Младши в тъмния килер. Беше изключил фенерчето си, понеже мракът му харесваше повече. — Нали?

Те си замълчаха. Ако му бяха отговорили, каза си, трябваше веднага да изтича при баща си и пастор Когинс, за да им докладва за чудото.

Седеше на пода, облегнал гръб на стената, където се намираха рафтовете с консервирани храни. Беше разположил Анджи от дясната, а Дуди — от лявата си страна. Беше си спретнал тройчица, както се изразяваха в еротичните интернет форуми. Приятелките му не изглеждаха много добре на светлината от фенерчето — косите им едва успяваха да скрият подпухналите им лица и изцъклените им очи. След като го изгаси обаче… Спокойно можеха да минат за живи мацки!

Е, излъчваната от тях миризма малко разваляше хубавото впечатление, но какво да се прави. От друга страна, зловонието на престояли екскременти и пропълзяващо разложение не се усещаше чак толкова силно, понеже помещението бе пропито и с други, далеч по-приятни аромати — на кафе, шоколад, меласа, сушени плодове и кафява захар.

Обонянието му долавяше и някакъв парфюм. На Дуди? Или на Анджи? Не знаеше. Онова, което знаеше, беше, че главоболието му е намаляло, а неприятното бяло петънце бе изчезнало. Той плъзна ръка надясно и стисна лявата гърда на Анджи.

— Нямаш нищо против да го правя, нали, Андж? Знам, че беше гадже на Франки, ама нещо май скъсахте, пък и това си е само обарване. Освен това, колкото и да не ми се иска да ти го кажа, тая нощ Франки си е наумил да ти кръшне.

След тези думи Младши хвана дясната китка на Дуди. Ръката й беше дяволски студена, ала въпреки това той я положи върху чатала си.

— О, скъпата ми Дуди — прошепна. — Много дръзко от твоя страна. Не, не спирай, мила, продължавай! Приятно ти е да си лошо момиче, нали?

Трябваше да ги погребе, нямаше как иначе. И то скоро. Куполът току-виж се спукал като сапунен мехур или пък учените открили начин да го премахнат. И когато това се случеше, градът щеше да загъмжи от следователи. А ако Куполът се задържеше по-дълго, вероятно щяха да сформират някаква продоволствена комисия, която да претърсва всички къщи за провизии.

Скоро. Но не и веднага. Това беше толкова успокояващо…

И възбуждащо. Естествено, другите нямаше да го разберат, но не се и налагаше да разбират. Защото…

— Това е нашата малка тайна — прошепна в тъмното. — Нали, момичета?

Те отново не отговориха (макар че по-късно щяха да го сторят).

Изпълнен с блаженство, Рени младши седеше сред труповете на убитите от него момичета и по някое време неусетно потъна в сън.

8.

Когато Барби и Бренда Пъркинс напуснаха градския съвет в единайсет вечерта, събранието още не бе приключило. Потънали в мислите си, двамата закрачиха по главната в посока към „Морин“. На пресечката с „Мейпъл“ видяха затиснати с камък копия от извънредния брой на „Демократ“. Барби измъкна внимателно един вестник от купчината, а Бренда извади от чантичката си наподобяващо химикалка халогенно фенерче и освети заглавието.

— Би трябвало човек да повярва по-лесно, като го види напечатано, но поне при мен не се получава — отбеляза тя.

— Нито пък при мен — отвърна той.

— Двамата с Джулия сте го направили, за да не може Джеймс да скрие истината, нали? — попита Бренда.

Младият мъж поклати глава.

— Не би се опитал, понеже не е в състояние нищо да стори. Когато ракетата се взриви, грохотът ще бъде страшен. Джулия просто искаше да се увери, че Рени няма да се опита да извърти ситуацията в своя полза. — Потупа с пръст по единствения лист от вестника. — Ако трябва да съм пределно откровен, за мен това е вид застраховка. Съветникът Рени трябва да се замисли: „Щом знае преди мен за това, с каква ли друга недостъпна за мен информация разполага?“

— Джеймс Рени може да бъде изключително опасен противник, приятелю — въздъхна Бренда, сгъна листа и го пъхна под мишница. Двамата продължиха по улицата. — Съпругът ми проучваше делата му.

— В каква връзка?

— Не знам каква част от истината да ти разкрия — отвърна тя. — Май възможностите са две — или всичко, или нищо. Със сигурност знам, че Хауи не е разполагал с безспорни доказателства. Макар че е бил доста близо…

— Тук не става въпрос за доказателства — заяви Барби. — А да се подсигуря да не вляза в затвора, ако утрешният ден не се развие добре.

— Ако единственото, което те вълнува, е да избегнеш пандиза, разочароваш ме.

Не беше така и той бе сигурен, че вдовицата Пъркинс го знае. На събранието бе слушал внимателно през цялото време и въпреки че Рени полагаше всички усилия да се държи възможно най-любезно и предразполагащо, младият мъж бе останал поразен. Под маската на емоционалните възклицания се криеше свиреп хищник. Той щеше да се вкопчи във властта си и нямаше да я пусне, докато не я изтръгнат със сила от него; щеше да заграбва всичко, което си харесаше, докато не бъде спрян. И това го правеше опасен за всички — не само за Дейл Барбара.

— Госпожо Пъркинс…

— Бренда, не запомни ли?

— Бренда, добре. Ще ти го кажа по този начин, Бренда — ако Куполът остане на мястото си, градът ще се нуждае от помощ, която един търговец на стари коли, страдащ от мания за величие, едва ли ще може да му осигури. И ако през това време аз съм в пандиза, няма да я получи и от мен.

— Съпругът ми подозираше, че Големия Джим помага най-вече на себе си.

— Как? По какъв начин? И в каква степен?

— Да видим какво ще стане с ракетата — отвърна тя. — В случай че не се получи, ще ти разкажа всичко. А ако операцията е успешна, щом прахта се слегне, веднага ще отида при областния прокурор… и тогава, както казваше Рики Рикардо от „Аз обичам Люси“, Джеймс Рени ще трябва да обясни туй-онуй.

— Ти не си единствената, която чака да види какъв ще е ефектът от ракетата. Тази вечер Рени прояви невероятно спокойствие и хладнокръвие. Но ако ракетата рикошира, вместо да пробие Купола, мисля, че ще видим другото му лице.

Тя загаси фенерчето си и погледна нагоре.

— Погледни звездите — възкликна. — Колко са ярки! Ето я Малката мечка… Касиопея… Голямата мечка. Всичко е както преди. Мисля, че това е успокояващо. А ти?

— Да.

Известно време и двамата останаха безмълвни, като се взираха в необятната шир на Млечния път.

— Звездите винаги ме карат да се чувствам толкова малка и толкова… незначителна. — Тя се засмя и добави (малко плахо): — Ще възразиш ли, ако те хвана под ръка, Барби?

— Ни най-малко.

Тя го хвана за лакътя, той положи ръка върху нейната и я изпроводи до тях.

9.

Големия Джим закри събранието в единайсет и двайсет. Питър Рандолф пожела на всички лека нощ и си тръгна. Възнамеряваше да започне евакуацията на западната част на града точно в седем сутринта и се надяваше до обяд целият район около Битч Роуд да е разчистен. Андрея го последва; стана и запристъпва плахо със сключени зад гърба ръце. Това не направи впечатление на никого, понеже отдавна бяха свикнали с навиците й.

Въпреки че срещата с Лестър Когинс не му излизаше от ума (както и сънят; какво ли не би дал, за да може най-сетне да се наспи), Големия Джим я попита дали не би могла да остане още минута-две.

Тя го изгледа учудено. Зад него Анди Сандърс събираше педантично папките и ги подреждаше в сивата стоманена картотека.

— И затвори вратата, ако обичаш — помоли я любезно Рени.

Андрея изпълни покорно молбата му и на лицето й се спусна сянка на тревога. Анди продължаваше да се занимава с канцеларската си работа, както правеше след всяко съвещание, ала раменете му бяха приведени, сякаш се мъчеше да запази равновесие под напора на силен вятър. Определено знаеше какво ще я попита Джим. И съдейки по стойката му, не я очакваше нищо добро.

— Какво има, Джим? — попита тя.

— Нищо сериозно — отвърна той, което означаваше точно обратното. — Стори ми се, Андрея, че преди събранието се държеше доста приятелски с този тип Барбара… Както и с Бренда, между впрочем.

— С Бренда? Джим, това е просто… — щеше да каже „нелепо“, но думичката й се стори твърде силна. — Просто абсурдно. Познавам Бренда от трийсет го…

— А господин Барбара — от три месеца. Ако яденето на приготвените от него палачинки и бекон може да се брои за познанство.

— Мисля, че сега е полковник Барбара.

Големия Джим се усмихна.

— Малко ми е трудно да го взема насериозно, като го гледам с тия дънки и тениска.

— Нали видя писмото от президента?

— Видях нещо, което Джулия Шамуей спокойно би могла да съчини на скапания си компютър. Не съм ли прав, Анди?

— Прав си — отвърна Сандърс, без дори да се обърне. Все още подреждаше папките. Макар че, съдейки по всичко, в момента по-скоро ги преподреждаше.

— Ти смяташ ли, че наистина е от президента? — присви очи Големия Джим. На широкото му, четвъртито лице изплува усмивката му, която тя не можеше да понася. Изведнъж Андрея забеляза едва наболата му брада — може би за първи път — и осъзна защо Джим всеки път се появяваше пред хората избръснат до синьо. За да скрие зловещата си прилика с Ричард Никсън.

— Ами… — Тревогата й се превърна в страх. Прииска й се да му каже, че просто се е държала възпитано, обаче имаше и още нещо и Джим го беше подушил. Бе подушил доста неща. — Ами, той все пак е върховният главнокомандващ на страната…

Рени пренебрежително махна с ръка.

— Знаеш ли какво значи да си главнокомандващ, Андрея? Ей-сега ще ти кажа. Това значи да цениш предаността и подчинението на хората си, защото благодарение на тях разполагаш с необходимите средства, за да помогнеш на онези в нужда. Звучи като честна сделка, нали?

— Да — кимна тя. — В случая средствата са тази крилата ракета!

— Би било чудесно, ако този план проработи.

— Защо да не проработи? Той каза, че има петстотинкилограмова бойна глава!

— Като се има предвид колко малко знаем за Купола, как можеш да си сигурна в това? Как можем да сме сигурни, че няма да отнесе Купола и да остави подире си огромен кратер на мястото на Честърс Мил?

Тя го изгледа потресено. Сключените на гърба й ръце трескаво масажираха източника на болката й.

— Е, всичко е в Божиите ръце — заяви Рени. — И ти си права, Андрея — планът може и да проработи. Но ако не стане така, ние оставаме съвсем сами, лишени от всякаква подкрепа. А един върховен главнокомандващ, който не може да помогне на гражданите си, не струва и пукнато нощно гърне. И ако планът им не проработи, и Честърс Мил не бъде изравнен със земята, ще трябва някой наистина да се погрижи за нашия град. Въпросът е кой — някой скитник, когото президентът е докоснал с вълшебната си пръчица, или законно избраните официални власти? Разбираш ли какво имам предвид?

— Полковник Барбара ми се струва напълно способен да се справи — прошепна тя.

— Престани да го наричаш така! — кресна Големия Джим. Стреснат, Анди изтърва една папка, а Андрея инстинктивно отстъпи крачка назад, изскимтявайки тихичко.

После обаче се стегна, моментално възвръщайки онази характерна за янките коравина, която преди време й бе вдъхнала куража да се кандидатира за градски съветник.

— Не ми повишавай тон, Джим Рени! Познавам те още от първи клас, когато изрязваше картинки от списанията и си ги лепеше в албумчето, така че недей да ми крещиш.

— Олеле, тя се чувства засегната! — Свирепата му усмивка вече се бе разплула от ухо до ухо, превръщайки лицето му в маска на ехидната веселост. — Колко съм лош, лош, направо ужасен! Обаче е късно и вече съм скапан от умора, така че ме чуй добре, защото няма да повтарям. — Той погледна часовника си. — Сега е дванайсет без двайсет и пет и смятам до полунощ да съм се прибрал!

— Не разбирам какво искаш от мен.

Той завъртя театрално очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— С две думи, искам да знам, че ще бъдеш на моя страна — на страната на мен и Анди, — ако тази идиотска идея с ракетата се провали. А не на страната на онзи бродяга, чиито умения се изчерпват с пържене на бухти и миене на чинии.

Тя изправи рамене и отлепи ръце от гърба си. Погледът й срещна този на Рени, ала устните й трепереха.

— А ако смятам, че полковник Барбара — господин Барбара, ако така предпочиташ, — е по-способен да се справи с кризисната ситуация?

— Е, тогава ще цитирам щуреца от анимационното филмче за Пинокио — разпери ръце той. — Следвай съвестта си! — После внезапно понижи глас и шепотът му бе по-заплашителен от крясъка му преди малко: — Но не забравяй, че още гълташ онези хапчета. Оксиконтин, ако не се лъжа.

Жената почувства как по кожата й пропълзява хлад.

— Какво за тях?

— Анди разполага с достатъчно количество от препарата специално за теб, но ако решиш да заложиш на погрешния кон в надпреварата, запасите му току-виж свършили. Нали, Анди?

Сандърс бе започнал да почиства кафемашината. Изглеждаше посърнал и не смееше да погледне Андрея в очите, ала в отговора му не се долавяше и грам колебание.

— Да — заяви. — В такъв случай оксиконтинът ще отиде директно в канализацията. Опасно е да държа подобни медикаменти в изолиран от света град като нашия.

— Не можеш да го направиш! — извика тя. — Имам лекарско предписание!

— Единственото предписание, с което трябва да се съобразяваш, е да не изоставяш хората, които най-добре познават този град, Андрея — изрече Големия Джим с меден глас. — Следвай това предписание и няма да имаш никакви проблеми.

— Джим, имам нужда от тези хапчета. — Тя долови хленча в гласа си (по същия начин говореше и майка й през последните си години, които изкара прикована на легло) и се намрази заради безсилието си. — Просто не мога без тях!

— Знам — кимна той. — Бог те е натоварил с голямо бреме, не на всеки е съдено да изпитва такава болка. — „Да не споменаваме, че от сума ти време си наркоманка“ — помисли си той.

— Просто направи това, което е редно — каза Анди. Обрамчените му от тъмни кръгове очи изглеждаха тъжни и искрени. — Джим знае кое е най-доброто за града ни; винаги го е знаел. Нямаме нужда някой външен човек да ни се бърка в работата.

— Ако се съглася, ще получавам ли лекарствата?

Лицето на Анди се озари от усмивка.

— Естествено! Даже си мисля, че мога да ти увелича дозата. Да кажем със сто милиграма дневно? Как смяташ, няма ли да ти се отрази добре? Изглеждаш ужасно измъчена.

— Да, мисля, че ще ми дойде добре — каза глухо тя и наведе глава. Не беше близвала никакъв алкохол — в това число и чаша вино — от абитуриентския си бал, когато й бе прилошало, никога не бе пушила трева и беше виждала кокаин само по телевизията. Беше добър човек. И то наистина добър човек. И как се бе забъркала в това? Заради едно подхлъзване, докато отиваше да вземе пощата? Ако бе така, значи животът наистина беше несправедлив. И то ужасно несправедлив. — Но само с четирийсет милиграма. Мисля, че това ще бъде предостатъчно.

— Сигурна ли си? — попита Големия Джим.

Изобщо не бе сигурна, мамка му. Това беше най-гнусното от цялата работа.

— Добре, нека бъдат осемдесет — въздъхна и избърса сълзите си. След което добави шепнешком: — Това си е живо изнудване.

Рени обаче я чу. Протегна ръка към нея и Андрея инстинктивно потръпна, ала Големия Джим само пое нежно и внимателно дланта й в своята.

— Не — каза. — Това би било грях от наша страна. Не те изнудваме, а ти помагаме. И единственото, което искаме в замяна, е ти също да ни помогнеш.

10.

Някой блъскаше по вратата.

Блъскаше толкова силно, че Сами се събуди, въпреки че бе изпушила половин джойнт и бе изпила три от бирите на Фил. Винаги гледаше да има поне два стека в хладилника и продължаваше да си мисли за тях като за „бирите на Фил“, макар че от април насам нямаше ни вест, ни кост от съпруга си. От време на време до ушите й стигаха слухове, че се намирал все още в града, ала тя изобщо не ги взимаше насериозно. Ако наистина бе някъде наоколо, все щеше да го мерне поне веднъж през последните шест месеца, нали така? Все пак живееха в малко градче, където и да искаш, не можеш да се скриеш, както се пее в песента.

Онзи отново заблъска.

Сами се надигна рязко в леглото и се заслуша напрегнато в мрака. Литъл Уолтър можеше да ревне във всеки момент. Това обаче не се случи и тя си помисли: „Божичко, ами ако проклетото креватче се е счупило и го е затрупало? И сега той не може дори да…“

Тя отметна завивките и се изстреля към вратата. Блъсна се в стената вляво от нея, изохка и за малко да се строполи на пода. Проклетият мрак! Проклетата електрическа компания! Проклетият Фил, който бе изчезнал вдън земя, оставяйки я сам-самичка, без да има на кого да разчита, и то точно в момент, когато гадняри като Франк Делесепс я заплашваха и…

Бам!

Пръстите й се стрелнаха по повърхността на скрина и напипаха фенерчето. Сами го включи и тъкмо се обръщаше наляво, към спалнята на Литъл Уолтър, когато отново се заблъска по вратата. Не идваше отляво, а отпред, откъм разхвърляната дневна. Някой стоеше пред външната врата на караваната. До слуха й достигна приглушен смях. Които и да бяха среднощните й посетители, определено се бяха почерпили.

Сами закрачи към вратата. Тениската, която използваше вместо пижама, се бе надиплила около закръглените й бедра (откакто Фил бе духнал от живота й, беше качила малко килца — около двайсет и пет, не повече — ала бе твърдо решена да мине на диета и да се върне към формата си в гимназията, след като тази идиотщина с Купола приключеше). Тя отвори рязко вратата и присви очи.

Към лицето й бяха насочени няколко фенерчета. В следващия миг Сами си даде сметка, че всъщност са четири на брой, и то доста мощни, съдейки по ослепителните светлинни снопове, които излъчваха. Хората, които ги държаха, отново се разсмяха. Смехът на единия от посетителите й наподобяваше онова гърлено „нях-нях-нях“, което пълничкият Кърли от телевизионното шоу „Тримата смешници“ бе превърнал в своя запазена марка. Изведнъж й просветна, че този смях й е до болка познат от последните години в гимназията; просто нямаше как да сбърка грухтенето на онзи гадняр Мел Сиърлс.

— Вижте я само! — извика Мел. — Колко е загоряла, а пък си няма тъпкач!

Спътниците му отново се разсмяха. Сами заслони очите си с длан, ала без никакъв резултат; посетителите й си оставаха смътни силуети в мрака. Смехът на един от тях обаче се различаваше от останалите; навярно в компанията имаше и жена и Сами си каза, че това е добър знак.

— Изключете тези фенерчета, преди да съм ослепяла! — кресна им тя. — И по-тихо, защото ще събудите бебето!

Думите й предизвикаха нов изблик на смях, при това още по-оглушителен отпреди, но пък за сметка на това три от лъчите угаснаха. Тогава Сами насочи собственото си фенерче към натрапниците и не остана никак доволна от видяното: Франки Делесепс и Мел Сиърлс стояха от двете страни на Картър Тибодо и Джорджия Ру. Джорджия, която я бе сритала в гърдата и я бе нарекла „лесба“. Да, в компанията наистина имаше жена, ала присъствието на Ру не предвещаваше нищо добро.

Всички носеха значките си. И бяха доста почерпени.

— Какво искате? Много е късно.

— Искаме малко трева — каза Джорджия. — Знаем, че продаваш, така че дай да си купим малко.

— Искам да пафкам като розов параход, зареян във небесния компот — заяви Мел и се засмя: — Нях-нях-нях!

— Не ми е останала никаква трева — разпери ръце Сами.

— Глупости, бърлогата ти вони на трева от километри — изсумтя Картър. — Хайде, продай ни малко, не бъди такава кучка.

— Точно така — кимна Джорджия. Очите й блестяха като сребърни на светлината от фенерчето на Сами. — Не се притеснявай от това, че сме ченгета.

При тези думи и четиримата се разсмяха толкова гръмко, че навярно бебето всеки момент щеше да ревне.

— Не! — отсече Сами и се опита да затвори вратата. Тибодо обаче я натисна с длан от другата страна и не й позволи да го стори. Сами залитна назад, подхлъзна се на една от играчките на Литъл Уолтър и тупна по задник за втори път през този ден. Тениската й се запретна над бедрата.

— Охо-о-о, розови бикини, да не очакваш някоя от приятелките си? — подхвърли Джорджия и всички отново избухнаха в смях. Фенерчетата, които бяха помръкнали, отново бяха включени и лъчите им я осветиха като сценични прожектори.

Сами смъкна надолу фланелката си толкова рязко, че за малко да я разкъса на врата. Изправи се неуверено, а през това време светлинните снопове танцуваха нагоре-надолу по тялото й.

— Бъди добра домакиня и ни покани вътре — каза Франки и застана на вратата. — Благодаря ти много.

Той прекрачи прага и насочи фенерчето си към дневната.

— Каква кочина! — възкликна, докато оглеждаше помещението.

— Ти какво очакваш от една свиня? — подметна Джорджия и всички отново се разсмяха. — Ако бях на мястото на Фил, щях да се връщам от време на време, за да ти посритвам хубавичко задника! — Тя вдигна ръка във въздуха и Картър Тибодо докосна с юмрука си нейния.

— Той да не би още да се крие в сградата на радиото? — попита Мел. — Сигурно съвсем е параноясал там, докато чака идването на Исус…

— Не знам какво ис… — Вече не се чувстваше ядосана, а само изплашена. Подобни несвързани безсмислици се дрънкаха най-често след пушене на трева, смесена с „ангелски прах“19. — Фил го няма!

Четиримата й посетители се спогледаха и пак се засмяха. Идиотското „нях-нях-нях“ на Сиърлс се открояваше над смеха на останалите.

— Нямало го, бе! — изграчи Франки. — Духнал човекът!

— Духнал си под опашката и дим да го няма! — засмя се Картър и двамата „чукнаха“ юмруци.

Междувременно Джорджия бе награбила няколко книги с меки корици от най-горната лавица и в момента ги преглеждаше.

— Нора Робъртс? Сандра Браун? Стефани Майър? И ти ги четеш тия боклуци? Не знаеш ли, че шибаният Хари Потър е номер едно?

Тя вдигна книгите високо във въздуха, след което разпери театрално ръце и ги остави да тупнат на пода.

Бебето още не се беше събудило. Това си бе цяло чудо.

— Ако ви продам малко трева, ще си тръгнете ли? — попита Сами.

— Много ясно — отвърна Франки.

— Само по-живичко — добави Картър. — Утре трябва да ставаме рано. Ние отговаряме за еее-вааа-кууу-ааацията. Затова най-добре си размърдай тлъстия гъз.

— Почакайте тук.

Тя влезе в кухненското боксче и отвори хладилника. Вече беше топъл и скоро всичко щеше да се размрази и развали; само от мисълта за това й идеше да се разреве. Протегна се и извади големия найлонов пакет с марихуана, който държеше вътре. Освен него имаше още три такива.

Понечи да се обърне и в същия миг усети как някой я сграбчва, а друг изтръгва пакета от ръцете й.

— Само искам да проверя пак розовите ти гащички — прошепна Мел в ухото й. — Да видя дали върху тях пише: „НЕДЕЛЯ“… — Той запретна тениската й до кръста. — Не, май не пише.

— Стига! Престанете!

— Нях-нях-нях! — отново се изсмя Мел.

Очите й бяха пронизани от заслепяващ лъч, ала въпреки това тя успя да разпознае тясното лице на Франки Делесепс.

— Днес ми се разкрещя — каза той. — И ме удари по ръчичката. И то само защото направих това. — Той се протегна и отново я сграбчи за гърдата.

Сами се изви назад и се опита да се изплъзне. Яркият лъч, който я заслепяваше, тутакси се насочи светкавично към тавана. В следващия миг проряза мрака като светлинен меч и в главата й избухна нетърпима болка. Беше я ударил с фенерчето.

— Ох! — простена тя. — Ох, заболя ме! СТИГА вече, моля ви!

— Глупости, не може да те е заболяло. Имаш късмет, че не те арестуваме за притежание на наркотици. Стой мирно, ако не искаш да получиш още един по тиквата.

— Абе, тая дрога нещо вони… — съобщи равнодушно Мел. Стоеше зад нея и продължаваше да държи краищата на тениската й запретнати над кръста й.

— Също като нея — изсумтя Джорджия.

— Значи ще трябва да я конфискуваме, кучко — изломоти Картър. — Съжалявам.

Франки отново сграбчи гърдата й.

— Не мърдай — каза и стисна зърното й. — Да не си посмяла да мръднеш. — Гласът му ставаше все по-дрезгав, а дишането му се учестяваше. Сами разбра накъде отиват нещата и затвори очи. „Само дано да не събудят бебето“ — помисли си. И да не вземат да й направят нещо друго. Нещо по-лошо.

— Хайде! — подвикна Джорджия. — Покажете й какво й липсва, откакто Фил я заряза!

Франки посочи към дневната с фенерчето.

— Лягай на дивана. И гледай хубавичко да ги разтвориш.

— Не искаш ли първо да й прочетеш правата? — попита Мел и се изсмя: — Нях-нях-нях!

Сами си каза, че ако още веднъж чуе този смях, главата й буквално ще се сцепи на две. Обаче се подчини и тръгна към дивана с клюмнала глава и приведени рамене.

Докато минаваше покрай Картър, той я сграбчи и я завъртя рязко към себе си. После насочи лъча на фенерчето си към лицето си и се озъби в страшна гримаса.

— Ще разкажеш ли на някого за това, Сами?

— Н-н-не.

Зловещата маска кимна.

— Правилно. И бездруго никой няма да ти повярва. Никой, освен нас, естествено… Ще се наложи отново да те навестим и тогава вече наистина ще те скъсаме.

Франки я блъсна на дивана.

— Дайте й да се разбере — извика възбудено Джорджия и насочи фенерчето си към Сами. — Дайте й добър урок на тая лесба!

И тримата млади мъже й се изредиха. Франки беше пръв и изръмжа: „Ще се научиш да си държиш устата затворена, освен когато ми го смучеш“, докато проникваше в нея.

Следващият беше Картър. Докато я обладаваше, Литъл Уолтър се събуди и заплака.

— Млъквай, лайненце, да не дойда да ти прочета правата! — кресна Мел Сиърлс и се закиска: — Нях-нях-нях.

11.

Бе почти полунощ.

Линда Евърет лежеше на нейната половина от леглото и спеше дълбоко; бе преживяла адски изморителен ден, утре трябваше да става рано (заради „еее-вааа-кууу-ааацията“) и дори тревогите й за Джанел не можаха да я задържат будна. Обаче въпреки изтощението не хъркаше, а по-скоро издаваше някакъв тих, наподобяващ мъркане звук.

Ръсти също бе имал не по-малко тежък ден, обаче не можеше да заспи, и то не защото се тревожеше за Джан. Беше убеден, че дъщеричката му ще се оправи и поне за известно време няма да има проблеми. Знаеше как да я предпази от следващи пристъпи, стига нещата да не се задълбочат, естествено. Дори болничните запаси от заронтин да свършеха, щеше да си набави нужните медикаменти от дрогерията на Сандърс.

Мислите, които не му даваха покой, кръжаха около доктор Хаскел. И Рори Динсмор, разбира се. В паметта му непрекъснато изплуваше разръфаната и окървавена очна ябълка на хлапето. И отекваха думите, с които Рон Хаскел се бе обърнал към Джини: „Не съм умрял. Исках да кажа заспал.“

Сякаш бе искал да каже именно умрял.

Ръсти се завъртя на една страна, опитвайки се да прогони тези спомени, и когато най-сетне успя, на мястото им изникна бълнуването на Рори, че вече е Хелоуин. То автоматично бе последвано от писъка на дъщеря му: „Всичко е заради Страшната тиква! Трябва да спрете Страшната тиква!“

Дъщеря му бе получила пристъп, а момчето на Динсмор — куршум в окото и костица в мозъка. Какво ли означаваше това?

Нищо. Какво казваше шотландецът Дезмънд от сериала „Изгубени“? „Не взимай съвпадението за съдба?“

И навярно беше прав. Да, най-вероятно бе точно така. Сега обаче „Изгубени“ му се струваше застинал толкова далеч назад във времето, че шотландецът като нищо можеше да е казал: „Не вземай съдбата за съвпадение.“

Ръсти се завъртя на другата страна и в съзнанието му изпъкнаха черните букви от заглавието на извънредния брой на „Демократ“: „В ПРЕГРАДАТА ЩЕ БЪДАТ ВЗРИВЕНИ ЕКСПЛОЗИВИ!“.

Положението бе отчайващо. Поне за момента сънят явно бе недостижим и най-лошото нещо, което можеше да стори в подобна ситуация, бе да продължава да се опитва със зъби и нокти да се докопа до него.

На долния етаж имаше от прочутия портокалов сладкиш с боровинки на Линда; видя го на кухненския плот, когато се прибра. Хрумна му, че няма да е зле да седне на кухненската маса, да си отреже парче от него и да разгледа последния брой на „Американски семеен лекар“. И ако някоя статия за магарешката кашлица не го накара да заспи, значи нищо не е в състояние да му помогне.

Той се изправи — едър мъж, който вместо пижама носеше синя лекарска униформа, — и излезе на пръсти от спалнята, за да не събуди Линда.

На средата на стълбището ненадейно се спря и се заслуша в мрака.

Одри едва доловимо скимтеше. Звукът идваше от стаята на момичетата. Ръсти се приближи до вратата и я открехна внимателно. Златният ретривър, който изглеждаше като сянка между леглата на децата, вдигна глава към него и отново изскимтя.

Джуди лежеше на една страна, пъхнала ръчичка под бузата си, и дишаше бавно и спокойно. При Джанин положението бе съвсем различно. Момиченцето се въртеше трескаво в кревата, като отмяташе завивките и говореше насън. Ръсти прекрачи кучето и приседна на ръба на леглото, точно под плаката на най-новите любимци на Джанин — поредната момчешка попгрупа.

Детето сънуваше. И, съдейки по измъченото му изражение, сънят изобщо не бе хубав. Приглушеното й бълнуване звучеше като отчаяно възражение срещу нещо… Ръсти се опита да различи отделните думи, ала дъщеря му замлъкна, преди да е успял да разбере каквото и да било.

Одри отново изскимтя.

Нощничката на Джан бе измачкана. Ръсти я приглади, оправи завивките и отметна влажната косица на момиченцето от челото му. Очите й се въртяха трескаво под клепачите, обаче той не забелязваше нито признаци на гърчове, нито потрепване на пръстите, нито характерното примлясване на устните. По-скоро повърхностен, REM-сън, отколкото пристъп, което повдигаше любопитния въпрос могат ли кучетата да надушват кошмарите.

Ръсти се наведе и целуна Джан по бузата. Когато го направи, очите й се отвориха, обаче той не бе съвсем сигурен дали го виждат. Това можеше да е симптом на начална епилепсия — така наречените petit mal или „малки припадъци“, но, честно казано, не му се вярваше. Виж, скимтенето на ретривъра беше нещо, което не можеше да отрече.

— Заспивай, миличка — прошепна й Ръсти.

— Той има златна бейзболна топка, тате.

— Знам, миличка, заспивай сега.

— Това е лоша топка, тате.

— Не е така. Бейзболните топки са добри, особено златните.

— Ох… — въздъхна момиченцето.

— Заспивай.

— Добре, тате.

Тя се завъртя на другата страна и затвори очи. Намести се набързо под завивките и се успокои. Одри, която лежеше на пода с вирната глава, ги наблюдаваше внимателно, след което зарови муцуна под лапите си и също заспа.

Ръсти поседя известно време на ръба на леглото, заслушан в дишането на дъщеря си, като не спираше да си повтаря, че всъщност няма от какво да се притеснява, че хората често говорят насън и в това нямаше нищо стряскащо. Каза си, че всичко е наред — само един поглед към спящото куче бе достатъчен, за да го потвърди, ала в потискащия среднощен мрак не бе никак лесно да си оптимист. Когато оставаха дълги часове до изгрева, лошите мисли лесно се сдобиваха с плът и тръгваха да бродят в тъмнината. Мъртвилото на нощта ги превръщаше в ходещи мъртъвци.

Накрая реши, че не иска от знаменития портокалов сладкиш с боровинки на Линда. Единственото, за което копнееше в момента, бе да се гушне до приятно затопленото тяло на жена си. Преди да напусне стаята, той погали коприненогладката глава на Одри.

— Стой нащрек, момичето ми — прошепна в мрака. Ретривърът отвори големите си очи и погледите им се срещнаха.

„Златен ретривър — премина през ума му. И веднага след това: — Златна бейзболна топка. Лоша топка.“

Тази нощ, въпреки наскоро откритото от момичетата желание за лично пространство (явно порастваха), Ръсти остави вратата на стаята им отворена.

12.

Когато Големия Джим се прибра, завари Лестър Когинс да седи на стъпалата пред верандата му. И не само седеше, ами и четеше Библията, като си светеше с фенерче. Поведението му обаче не изпълни Рени с набожно смирение, а точно обратното — само задълбочи лошото му настроение, в което се намираше.

— Господ да те благослови, Джим — каза Когинс и се изправи. Рени му подаде ръка и пасторът я разтърси трескаво с потната си длан.

— Бог да благослови и теб — отвърна енергично Големия Джим.

Най-накрая Когинс пусна ръката му и заговори:

— Тук съм, защото получих откровение, Джим. Снощи се чувствах дълбоко угрижен, ето защо се обърнах със смирена молитва към Господ да ми го даде… и днес следобед го получих. Всемогъщият Бог ми проговори — едновременно чрез Светото писание и чрез невръстното момче.

— Хлапето на Динсмор?

Когинс целуна звучно събраните си като за молитва длани и ги вдигна към небето.

— Същото. Рори Динсмор. Нека Господ се грижи добре за него във вечността!

— Сигурен съм, че точно в тази минута обядва на една трапеза с Исус — заяви машинално Рени, докато разглеждаше изпитателно преподобния на светлината от собственото му фенерче. Видяното никак не му хареса. Въпреки че нощта бе доста прохладна, по кожата на Когинс бе избила пот. Очите му бяха широко отворени — направо ококорени — и щедро показваха бялото около ирисите. Несресаната му коса бе на мазни фъндъци. С две думи, изглеждаше като човек, на когото са му стопили лагерите.

„Това не е никак на добре“ — угрижи се Големия Джим.

— Да — кимна ентусиазирано пасторът. — И аз съм сигурен в същото. Угощава се на божията трапеза… В любящите обятия на Господа наш…

Големия Джим си помисли, че е малко трудно да се храниш, докато някой те прегръща, обаче реши да си замълчи.

— И въпреки всичко смъртта му не беше напразна, Джим — продължи Когинс. — Това дойдох да ти кажа.

— Ще ми го кажеш вътре — прекъсна го Рени и преди свещеникът да смогне да каже нещо, попита: — Виждал ли си сина ми?

— Младши? Не.

— Откога си тук? — поинтересува се Големия Джим, докато щракваше ключа за осветлението в антрето и благодареше мислено на работещия си генератор.

— От час. Или петдесетина минути. Седях на стълбите… четях… молех се… и медитирах.

Рени се зачуди дали някой го е видял, обаче не повдигна въпроса. Посетителят му и бездруго бе разстроен, и така само щеше да го разстрои още повече.

— Да отидем в кабинета ми — предложи домакинът и се затътри бавно напред с клюмнала глава. Отзад изглеждаше като мечка, облечена в човешки дрехи — стара и тромава, но въпреки всичко смъртоносно опасна.

13.

В допълнение към картината, изобразяваща Проповедта на Исус на планината, зад която бе скрит сейфът на Рени, стените на кабинета бяха отрупани с множество свидетелства за извършените от него дела в полза на обществото. Имаше рамкирана снимка, на която се виждаше как Големия Джим се ръкува със Сара Пейлин, както и друга, където бе в компанията на големия номер три Дейл Ърнхард, когато състезателят бе учредил детски благотворителен фонд на ежегодните си ралита. Тук висеше дори фотография с голфмилионера Тайгър Удс, на която той изглеждаше като изключително миловидно и симпатично „негърче“, както би се изразил Рени.

В пълен контраст с щедро украсените стени, на масивното му писалище се мъдреше само един сувенир — позлатена топка за бейзбол върху постамент от прозрачна пластмаса. Под нея се виждаше посвещение с автограф: „На Джим Рени, с благодарности за помощта за провеждането на благотворителния турнир по софтбол на Западен Мейн през 2007 година!“ Подписът гласеше: „Бил «Спейсман» Лий.“20

Докато се разполагаше в комфортното си кресло с висока облегалка, Големия Джим се пресегна, взе топката от постамента й и започна да си я подхвърля. Това винаги му действаше успокояващо, особено когато бе изнервен — топката бе приятно тежка и хладна, а стилизираните й златни шевове нежно гъделичкаха дланите му. Понякога Големия Джим се чудеше какво ли би било да си има бейзболна топка от чисто злато. Истинска златна топка… Е, да свърши веднъж тази досадна история с Купола, и щеше да си направи подобен подарък. Заслужаваше го.

Когинс седна от другата страна на бюрото, на стола на клиентите. Обикновено там сядаха онези, които идваха при Рени с някаква молба. Големия Джим искаше пасторът да седи точно там, докато разговарят. Очите на преподобния се движеха наляво-надясно като очите на човек, който наблюдава мач по тенис. Или махало на хипнотизатор.

— Кажи сега за какво става въпрос, Лестър. Просвети ме. Но гледай да си кратък, нали ще можеш? Умирам за сън. Утре имам да върша хиляда неща.

— Ще се помолиш ли преди това с мене, Джим?

Рени се усмихна. Усмивката му беше от свирепите, макар и да не бе от онези, които целяха да всеят ужас в отсрещната страна. Или поне засега…

— Защо не ме осветлиш за случилото се преди това? Искам да знам за какво ще се моля, преди да коленича пред Бога…

В крайна сметка Лестър така и не спази изискването да бъде кратък, но и Големия Джим съвсем забрави за това. Слушаше госта си с нарастващо безпокойство, което граничеше с потрес. Разказът на пастора бе хаотичен и изпълнен с библейски цитати, ала същината му бе недвусмислена — Когинс си бе втълпил, че „дребното им бизнесче“ е оскърбило Господ Бог до такава степен, че да стовари наказание върху града им, изолирайки го от света с огромен стъклен похлупак. Лестър се молел за просветление какво да стори занапред, самобичувал се (Рени горещо се надяваше това да е само метафора) и накрая Господ му посочил някакъв библейски стих, където се говорело за поразяване свише с лудост, слепота, вцепеняване на сърцето…

— Бог ми каза, че ще ми изпроводи знамение и…

— Изпроводи? — повдигна вежди Големия Джим.

Свещеникът не му обърна внимание и продължи, потейки се като болен от малария. Очите му не се откъсваха от позлатената топка за бейзбол. Наляво… и надясно. Наляво… и надясно.

— Чувствах се по същия начин, както когато бях тийнейджър и свършвах в леглото…

— Лес, предпочитам да ми спестиш тези подробности…

— Господ ми каза, че ще ми покаже слепота, но не моята слепота. И ето че този следобед, на онзи парцел… Той го направи! Нали?

— Предполагам, че случилото се може да бъде интерпретирано и по този начин…

— Не! — извика Когинс и скочи на крака. Започна да обикаля в кръг, като продължаваше да държи Библията в едната си ръка. Пръстите на другата се бяха впили в косата му. — Господ ми каза, че щом видя този знак, значи трябва да разкажа на паството си с какво точно се занимаваш…

— Само аз ли? — попита Големия Джим. В гласа му не се долавяше никаква заплаха; точно обратното, звучеше странно успокояващо. Топката обаче увеличи бързината, с която подскачаше между дланите му. Туп. Туп. Туп. От лявата към дясната и от дясната към лявата. Макар и месести, ръцете му все още бяха силни и твърди.

— Не — отвърна пасторът. Или по-скоро изстена. Вече крачеше по-бързо и не гледаше в топката. Размахваше яростно Библията, а пръстите на другата му ръка сякаш искаха да изтръгнат косата му от корените. Понякога правеше същото и от амвона, когато се вживееше в проповедта си. Рени обаче си каза, че докато в църквата това изглежда в реда на нещата, тук, в собствения му кабинет, е адски дразнещо. — Всички сме вътре — и ти, и аз, и Роджър Килиън, и братята Бауи, и… — Той понижи глас: — И онзи другият… Готвачът. Мисля, че този човек е луд. И дори да не е бил откачен миналата пролет, когато започнахме, вече със сигурност му се е разхлопала дъската…

„Присмял се хърбел на щърбел“ — помисли си Големия Джим.

— Всички сме в кюпа, но именно двамата с теб трябва да признаем пред хората грешката си, Джим. Това ми каза нашият Господ Бог. Това е бил смисълът на знамението — смисълът на слепотата, — и точно заради това си отиде и клетото момче. Затова трябва да си признаем и да изгорим този Сатанински хамбар зад църквата. Едва тогава Господ Бог ще ни остави да вървим свободни по пътя си.

— Щом толкова искаш, тръгвай по този път, Лестър — подхвърли Рени. — Но не забравяй, че отвежда директно към щатския затвор „Шоушенк“.

— Готов съм да приема наказанието, което Господ Бог ми е отредил. И ще приема участта си с най-голяма радост.

— Ами аз? Ами Анди Сандърс? Ами Братята Бауи? Ами Роджър Килиън? Ако не се лъжа, той май има девет деца, за които да се грижи! Ами ако ние не искаме да приемем тази участ, Лестър?

— Не мога да сторя нищо по въпроса — въздъхна пасторът и започна да нанася удари по раменете си с Библията, която държеше. Първо по лявото, а после по дясното рамо. Големия Джим се улови, че несъзнателно е синхронизирал подхвърлянето на позлатената топка с ударите на свещеника. Туп… шляп! Туп… шляп! — Жалко за дечицата на Килиън, естествено, ала… „Изход“, двайсета глава, пети стих: „Защото Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, и въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят“. Трябва да се съобразяваме с това. Трябва да изрежем тази гнойна язва, колкото и да ни боли, и да поправим грешката си. Което значи да си признаем греховете и да се очистим от тях. Да се пречистим с огън.

Рени спря да подхвърля бейзболната си топка и вдигна ръка.

— Чакай, чакай малко. Я се замисли над това, което ми казваш. В спокойни времена този град разчита на мен — и на теб, разбира се, — но в кризисни моменти като сегашния направо има крещяща нужда от нас. — Той рязко се изправи и избута креслото си назад. Бе ужасно уморен след дългия и кошмарен ден, спеше му се, а ето че трябваше да търпи това. Усещаше как започва да се ядосва.

— Всички ние съгрешихме — продължи да натяква Когинс, без да спира да се налага с Библията. Сякаш това, което правеше със Светото писание, бе много богоугодно…

— Напротив, спасихме хиляди деца от гладна смърт в Африка, Лес. Платихме за лечението на дяволските им болести. Построихме ти нова църква и ти подарихме най-мощната християнска радиостанция в целия североизток…

— И напълнихме добре джобовете си, не го забравяй! — кресна Когинс и се удари право в лицето с тежката книга, която държеше. От едната му ноздра потече кръв.

— Натъпкахме ги с мръсни пари от дрога! — Пасторът отново се удари. — А Радиото на Исус се управлява от безумеца, който приготвя отровата, вливаща се във вените на нашите деца!

— Доколкото знам, повечето предпочитат да я пушат…

— Това шегичка ли беше?

Големия Джим заобиколи бюрото си. Слепоочията му пулсираха и лицето му започваше да аленее. Въпреки това обаче направи още един опит да успокои събеседника си:

— Лестър, градът се нуждае от водач като мен. Ако се раздрънкаш, вече няма да мога да помагам на хората. Не че някой ще ти повярва…

— Всички ще ми повярват! — извика Когинс. — Щом видят дяволската работилница, която ти позволих да направиш зад собствената ми църква, всички ще повярват! И, Джим, не разбираш ли… след като грехът бъде изваден на показ… след като гнойната язва бъде изрязана… Господ Бог ще вдигне стените на невидимия ни затвор! Кризисната ситуация ще свърши! И хората вече няма да имат нужда от теб!

— Винаги ще имат нужда от мен! — избухна Джеймс П. Рени и замахна с ръката, в която държеше сувенирната бейзболна топка.

Ударът сцепи кожата на лявото слепоочие на Лестър, който тъкмо се обръщаше към Големия Джим. Бликна кръв. Лявото око на пастора проблесна смаяно досами зейналата грозна рана. Той залитна напред с протегнати ръце и страниците на Библията прошумоляха като шушукаща клюкарска уста. Лявото рамо на Когинс вече бе цялото в кръв.

— Не, не това е волята на нашия Господ Бо…

— Моята воля обаче е такава, предателска гнидо — отсече Рени и отново замахна. Този път топката се вряза в челото на преподобния, точно между очите. Ударът беше толкова силен, че Големия Джим усети как ръката му изтръпва чак до рамото. Когинс се заклатушка, а Библията в ръцете му се залюля. Сякаш се мъчеше да каже нещо.

Рени отпусна ръката с топката до тялото си. Рамото му пулсираше. Кръвта вече капеше по килима, обаче напук на всичко тъпото копеле продължаваше да стои на краката си; тътрузеше се напред, опитваше се да говори и пръскаше навсякъде алени капки.

Най-накрая Когинс се блъсна в писалището, като изцапа с кръв куп листчета за напомняне, и се плъзна покрай него. Големия Джим се опита да вдигне позлатената топка за един последен удар, ала не можа.

„Знаех си, че един ден ще си платя с лихвите за тласкането на гюлле в гимназията…“ — помисли си той.

После обаче прехвърли топката в лявата си ръка и замахна странично. Долната челюст на Лестър изхрущя и кървави капчици опръскаха лампата над главата му.

— Гъх! — простена преподобният. Все още се мъчеше да заобиколи бюрото. Междувременно Големия Джим отстъпи назад към централната му част.

— Тате?

Младши стоеше на прага с ококорени очи и зяпнала уста.

— Гъх! — изхриптя Когинс и вдигна немощно Библията. — Гъх… Гъх… Гъ-Господи!

— Не стой там, а ми помогни! — изрева Рени на сина си.

Пасторът се затътри към младия мъж, като размахваше Библията пред себе си подобно на ветрило. Пуловерът му бе подгизнал, панталоните му приличаха на мръсни дрипи, а лицето му почти не се виждаше под кървавата пелена.

Младши се втурна да го посрещне. Миг преди Лестър да се строполи на земята, той го сграбчи и го задържа в изправено положение.

— Хванах ви, пастор Когинс… държа ви здраво, не се тревожете!

След тези думи Младши сключи пръсти около лепнещата от кръвта шия на свещеника и започна да го души.

14.

Пет безкрайни минути по-късно.

Големия Джим седеше в креслото си — беше се разплул в креслото си — с разхлабена вратовръзка (бе я сложил специално за събранието) и разкопчана риза. Дясната му ръка усърдно масажираше лявата му гръд. Сърцето му все още биеше учестено и неритмично, но поне не показваше признаци на наближаваща криза.

Синът му бе излязъл от кабинета. Отначало Рени предположи, че е отишъл да извика Рандолф, което щеше да е грешка, ала така и не можа да го спре, понеже бе останал без дъх. После обаче Младши се върна — съвсем сам, — помъкнал брезентовото платнище от задната част на караваната. Разпъна го делово на пода, сякаш го правеше за хиляден път, и Големия Джим се зачуди откъде ли синът му е придобил тези навици. „Сигурно от онези долнопробни филми, които гледат напоследък“ — каза си, докато разтриваше гръдните мускули, които някога бяха толкова твърди и стегнати.

— Ще ти помогна — изхъхри, макар и да знаеше, че няма да може.

— По-добре си почини, докато дишането ти се оправи. — Синът му, който беше коленичил на пода, му хвърли мрачен поглед. В очите му сякаш се долавяше любов — Големия Джим силно се надяваше това да е именно любов, — ала сякаш имаше и нещо друго.

„Хванах ви, пастор Когинс“. Дали не бе това?

Междувременно Младши търкулна Лестър върху брезента. Той изшумоля. Младши огледа трупа, претърколи го още веднъж и го покри с края на платнището. То бе зелено на цвят. Големия Джим го беше купил от магазина на Бърпи. На разпродажба. Спомни си как Тоби Манинг бе възкликнал: „Направо без пари взимате това, господин Рени.“

— Библията — изхриптя възрастният мъж. Вече се чувстваше малко по-добре. Слава Богу, пулсът му се бе забавил. Откъде да знае, че след като мине петдесетака, положението ще стане толкова сериозно? „Трябва да започна да тренирам. Да се върна във форма. Бог ни дава само едно тяло.“

— Да, добре, правилно — измърмори Младши. Сграбчи окървавената Библия, бутна я между краката на Когинс и започна да увива платнището около тялото му.

— Той нахълта при мен, синко. Беше обезумял.

— Добре. — Младши изобщо не се интересуваше от това. Искаше само да увие добре трупа… и толкова.

— Работата беше на живот и смърт. Или той, или аз… Ще трябва да го… — Сърцето му отново запърха като подплашено врабче. Джим се закашля и се удари няколко пъти по гърдите. — Ще трябва да го закараш до Църквата на Христа Изкупителя. Когато го открият, има един човек, дето… — Мислеше си за Готвача, ала идеята да го посвети в това май не беше от най-добрите. Все пак Буши знаеше туй-онуй… Естествено, току-виж оказал съпротива при ареста и тогава нямаше да го задържат жив, обаче въпреки това…

— Сещам се за едно по-добро място — заяви Младши. Беше съвсем спокоен. — И ако намекваш да го лепнем на някого, имам по-добра идея.

— Кого предлагаш?

— Шибаният Дейл Барбара.

— Знаеш, че не ми харесва да говориш така!

Младши го гледаше с пламнали от омраза очи.

— Шибаният Дейл Барбара! — повтори той.

— Как?

— Още не знам. Но по-добре измий хубавичко тая златна топка, ако смяташ да я задържиш. И изхвърли тия листчета…

Големия Джим се изправи на крака. Вече се чувстваше далеч по-добре.

— Ти си много добър син, Младши. Да помогнеш на баща си по такъв начин…

— Щом казваш — вдигна рамене младият мъж. В момента върху килима се виждаше нещо като огромно зелено ролце. С крака, които стърчаха от единия му край. Младши се опита да ги скрие под платнището, но не можа. — Ще ми трябва малко тиксо.

— След като няма да го откараш в църквата, къде ще го…

— Това не е важно — отвърна Младши. — Важното е, че мястото е сигурно. Ще го оставя там, докато не измислим как да натопим Барбара за смъртта му.

— Да видим какво ще стане утре и ще решим.

Младши го изгледа с едва прикрито презрение и Големия Джим си даде сметка, че синът му за първи път го гледа така. Изведнъж го осени, че Младши вече има голяма власт над него. Но едва ли собственият му син би го…

— Трябва да заровим килима. Добре, че не е онзи предишният, който покриваше целия под — отбеляза младият мъж, след което вдигна пастора и го понесе към коридора. Няколко минути по-късно Рени дочу изръмжаването на двигателя на караваната.

Големия Джим се замисли за позлатената бейзболна топка. „Трябва да се отърва и от нея“ — помисли си и в същия миг отхвърли тази мисъл. Та това бе безценна вещ, на която бе съдено да се превърне в семейна реликва!

А и каква опасност криеше? Нима би могла да го застраши по някакъв начин, ако я почистеше добре?

Когато след около час Младши се върна в кабинета, позлатената топка за бейзбол отново сияеше върху постамента си от прозрачна пластмаса.