Под купола (Том I)

1.

Барби и Ръсти спряха отвън и жадно поеха вечерния въздух. В него все още се усещаше мирис на дим от наскоро потушения пожар западно от града, обаче след тежките миризми на изгорели газове в хранилището той им се струваше като свеж планински полъх, галещ нежно лицата им. Барби носеше Гайгеровия брояч в кафявата пазарска чанта, която бе намерил в противоядреното укритие.

— Няма да издържи и ще се скъса — отбеляза Ръсти. Лицето му бе мрачно и изопнато от напрежение.

— Какво смяташ да предприемеш оттук нататък? — попита го Барби.

— Аз ли? Нищо особено. Ще се върна в болницата и ще си продължа с визитациите. Довечера обаче смятам да почукам на вратата на Джим Рени и да му поискам обяснение. Надявам се да има такова и се надявам да знае и къде са останалите запаси от газ, защото вдругиден генераторът на болницата ще остане без гориво дори и да намалим до минимум консумацията на електричество!

— До вдругиден всичко може да е свършило.

— Наистина ли го вярваш?

Вместо да отговори на въпроса му, Барби каза:

— Точно сега ми се струва малко опасно да притискаш градския съветник Рени.

— Точно сега? От тези твои думи веднага си личи, че си отскоро в Честърс Мил. Знаеш ли, че слушам тази песен от десет хиляди години или от колкото там Големия Джим управлява този град. Или казва на хората да се разкарат, или ги моли да проявят търпение. „За благото на града“ — както гласи дежурната му реплика. Тя е номер едно в неговия хитпарад. Градското събрание през март например се оказа пълна подигравка. Предложение за нова канализационна система? Съжалявам, градът не разполага с нужните средства, за да си я позволи. Предложение за промяна в градоустройството, за да се открият нови търговски площи? Страхотна идея, Честърс Мил се нуждае от повече приходи, хайде да построим супермаркет на шосе 117! От Катедрата по екология към Мейнския университет съобщават, че в езерото Честър имало твърде много отпадъчни води? Градските съветници препоръчват да се насрочи обществена дискусия по темата, защото всички знаят, че научните проучвания се правят от радикални псевдохуманни атеисти. Ами болницата? Как смяташ, тя нищо общо ли няма с благото на града?

— Естествено, че има — отвърна Барби, смутен от внезапния му изблик.

Ръсти сведе очи, пъхнал ръце в задните си джобове.

— Разбирам защо президентът е решил ти да поемеш контрола — каза, когато най-накрая вдигна поглед. — Мисля, че сега е последният възможен момент подобно нещо да се случи.

— Това е само една идея, нищо повече — усмихна се Барби и вдигна рамене. — Само дето… Рени и Сандърс си имат своите полицаи, а къде са моите хора?

Ръсти отвори уста да отговори, ала мобилният му телефон иззвъня. Той го отвори и погледна дисплея.

— Линда? Какво има?

Медикът се заслуша.

— Добре, разбирам. Щом си сигурна, че са добре… Сигурна ли си, че е била Джуди? А не Джанел? — Той помълча известно време, след което каза: — Според мен това е добра новина. Тази сутрин видях две други деца — и двете имаха краткотрайни пристъпи, които протекоха много бързо и после нямаха никакви проблеми. Обадиха ми се и трима разтревожени родители с подобни случаи, а Джини Т. ми докладва за четвърти. Може да е някакъв страничен ефект от онова, което захранва Купола.

Ръсти отново се заслуша.

— Защото нямаше кога да го направя — отвърна. Тонът му бе търпелив и спокоен. Барби си представи въпроса, на който трябваше да отговори: сума ти деца получават подобни пристъпи и ми го казваш чак сега?

— Ти ли ще вземеш момичетата? — попита Ръсти. Пауза. — Добре. Ако усетиш нещо нередно, веднага ми звънни. Ще дойда на секундата. И накарай Одри да остане с тях. Да. Аха. И аз те обичам. — Той прекъсна връзката, закачи телефона на колана си и прокара пръсти през косата си с такава ярост, че очите му се дръпнаха като на китаец. — Боже мили!

— Коя е Одри?

— Нашият златен ретривър.

— Разкажи ми за тези пристъпи.

Ръсти му разказа, без да пропусне нито казаното от Джани за Хелоуин, нито изреченото от Джуди за розовите звезди.

— Това за Хелоуин ми напомня за бълнуването на хлапето на Динсмор — замисли се Барби.

— Да, има нещо такова.

— Ами другите деца? Някое от тях говорило ли е за Хелоуин? Или за розови звезди?

— Родителите, които видях днес, споменаха, че децата им бълнували нещо по време на пристъпите, но били твърде изплашени, за да обърнат внимание на думите им.

— Самите хлапета не си ли спомнят?

— Дори не знаят, че са имали пристъпи.

— Това нормално ли е?

— Абсолютно нормално.

— Възможно ли е по-малката ти дъщеря да е имитирала по-голямата? Примерно… откъде да знам… защото иска да й обърнат внимание?

Ръсти не се бе замислял за това — всъщност не му бе останало време да обмисли този вариант. Сега обаче го направи.

— Възможно е, макар че не ми се вярва да постъпи така… — Той кимна към старичкия жълт Гайгеров брояч в чантата. — И сега какво? Ще тръгнеш на инспекция из града с това нещо?

— Не аз — усмихна се Барби. — Това бебче е собственост на града, а силните на деня не ме обичат много. Нямам никакво желание да ме спипат с него.

И той подаде чантата на парамедика.

— Аз също не мога. Ужасно съм зает в болницата.

— Знам — кимна Барби и му каза какво се изисква от него. Ръсти го изслуша внимателно и накрая се усмихна.

— Добре — отвърна. — Става, навит съм. Ти какво ще правиш, докато аз изпълнявам поръчките ти?

— Ще готвя в „Розата“. Специалитетът за тази вечер е „пиле а ла Барбара“. Искаш ли да ти изпратя няколко порции в болницата?

— Супер! — зарадва се Ръсти.

2.

На връщане към болницата Ръсти се отби в редакцията на „Демократ“ и предаде Гайгеровия брояч на Джулия Шамуей.

Тя го изслуша с усмивка, докато той й предаваше инструкциите на Барби.

— Този човек определено знае как да те натовари с отговорност. Ще се заема със задачата с най-голямо удоволствие.

Ръсти се замисли дали да я предупреди да внимава пред кого от жителите на Честърс Мил показва уреда, но после се отказа. Чантата бързо изчезна под бюрото й.

Докато вървеше към болницата, позвъни на Джини Томлинсън и я разпита за пристъпа на хлапето, за който му беше споменала.

— Съвсем малко детенце на име Джими Уикър. Обади се дядо му. Бил Уикър, ако не се лъжа…

Ръсти го познаваше. Той носеше пощата им.

— Наглеждал Джими, докато майка му отишла да зареди колата на бензиностанцията. Между другото там почти са свършили бензина и Джони Карвър е вдигнал цената на обикновения на три долара за литър. Представяш ли си?

Ръсти изчака търпеливо монолога й, желаейки да води този разговор с нея на четири очи, а не по телефона. Почти беше стигнал до болницата. Щом Джини най-сетне приключи с оплакванията, той я попита дали малкият Джими е казал нещо по време на пристъпа.

— Всъщност да… Бил спомена, че е бълнувал нещо. Май беше за… розови звезди. Или за Хелоуин. А може би се бъркам с онова, което наговори Рори Динсмор след прострелването… Сред хората вече плъзна мълва за странните му думи…

„Естествено, че ще плъзне — помисли си Ръсти мрачно. — Ще плъзне и за това, ако се разчуе. А най-вероятно ще се разчуе.“

— Добре — каза. — Благодаря ти, Джини.

— Кога се връщаш, Алени ездачо28?

— Почти съм стигнал.

— Добре. Защото имаме нова пациентка. Сами Буши. Била е изнасилена.

Ръсти изпъшка.

— Състоянието й се подобрява. Пайпър Либи я доведе. Аз не можах да изкопча от момичето имената на насилниците, но мисля, че преподобната успя. Излезе оттук, сякаш косата й гори, а задникът й… — пауза, по време на която Джини се прозина шумно и добави: — … няма търпение да се изнесе оттук.

— Джини, скъпа, кога за последен път успя да си подремнеш малко?

— Добре съм.

— Прибирай се у дома.

— Шегуваш ли се? — попита ужасено тя.

— Не. Прибери се у дома. И легни да поспиш. Без аларма за събуждане. — Изведнъж му хрумна нещо. — По пътя се отбий в „Дивата роза“, чуваш ли? Приготвили са вкусно пилешко. Чух го от доверен източник.

— Но Саманта Буши…

— Аз ще бъда при нея след пет минути. Междувременно искам да си отлетяла от болницата, пчеличке!

И Ръсти прекъсна връзката, преди тя да понечи да възрази.

3.

Големия Джим Рени се чувстваше изключително добре за човек, извършил убийство предната нощ. Може би защото не го възприемаше съвсем като убийство, както не възприемаше и смъртта на покойната си жена като убийство. Тя си бе отишла от този свят заради тумор — невъзможен за опериране тумор. Да, не бе изключено през последната седмица от живота да й беше дал твърде много болкоуспокояващи, а накрая й помогна и с възглавница (беше я притиснал към лицето й, но лекичко, толкова лекичко, че постепенно да забави дишането й и нежно да я положи в обятията на Исус), обаче го бе сторил от любов и доброта. Виж, случилото се с преподобния Когинс бе малко по-брутално — прекрасно го съзнаваше, — ала имаше ли друг избор? Пасторът се бе оказал не само невероятно тъп и твърдоглав, но и напълно неспособен да постави благополучието на града пред своето.

— Е, тъкмо тази нощ ще вечеря с Христа, нашия Бог и спасител — измърмори Големия Джим. — Телешко печено със сос и картофено пюре и ябълков пай за десерт.

Неговата вечеря например беше съвсем скромна — беше си притоплил замразени спагети с пармезан от полуфабрикатите на „Стоуфър“. Ястие, което по всяка вероятност щеше да вдигне холестерола му до небесата, но поне доктор Хаскел вече го нямаше, за да му го натяква.

— Надживях те, дъртофелнико! — изрече самодоволно Големия Джим и смехът му проехтя из празния кабинет. Подносът със спагетите и чашата му с мляко (Рени не пиеше алкохол) бе поставен върху бюрото му. Често се хранеше в кабинета и не виждаше някаква причина да спре да го прави, само защото Лестър Когинс бе посрещнал смъртта си тук. Освен това помещението бе идеално почистено и подредено. Е, предполагаше, че някой от онези разследващи екипи, които показваха по телевизията, сигурно щеше да открие доста кървави петънца с техните специални химикали и приспособления, обаче поне в близко бъдеще нищо подобно нямаше да се случи. А ако случайно на Питър Рандолф му скимнеше да проведе свое собствено разследване на случая… от тази идея отново го напуши смях. Рандолф беше кръгъл идиот.

— Може да е идиот — заяви Големия Джим с такъв тон, сякаш изнасяше лекция, — обаче си е моят идиот!

Той омете спагетите, попи масивната си брадичка със салфетка и започна да пише в жълтия си бележник. От събота насам бе изписал купища бележки… и имаше да напише още много. А ако Куполът останеше на мястото си, щяха да последват още повече.

Честно казано, той се надяваше да остане… поне за известно време. Невидимата преграда предлагаше изпитания, пред които спокойно можеше да се изправи (с Божията помощ, естествено). Първо обаче трябваше да укрепи властта си над града. За тази цел обаче се нуждаеше не просто от изкупителна жертва, а от чудовище. И очевидният избор за тази роля падаше върху Дейл Барбара — човекът, който комунистчето, сложено от демократите в Белия дом, бе избрало да замени Джеймс Рени.

Вратата на кабинета се отвори. Големия Джим вдигна поглед от бележките си и видя, че на прага стои синът му. Лицето му беше бледо и безизразно. Напоследък Младши не изглеждаше съвсем наред. Погълнат от административните си задължения и другите си ангажименти (малкото им бизнесче), Големия Джим го осъзнаваше едва сега. Обаче, както и преди, бе напълно сигурен в лоялността на момчето си. А ако се случеше Младши да го изостави… е, все някак щеше да се справи. През целия си досегашен живот се беше грижил за собственото си благополучие и нямаше никакво намерение да се променя точно сега.

Пък и именно синът му бе преместил трупа на пастора, което автоматично го забъркваше в престъплението. Това му беше хубавото на малкото градче. В едно малко градче всеки е забъркан в общата каша. Как се пееше в онази тъпа песен? „Всички подкрепяме нашия отбор…“

— Синко? — попита той. — Всичко наред ли е?

— Наред е — отвърна Младши. Не се чувстваше никак наред, но в момента беше по-добре, защото проклетото главоболие най-накрая минаваше. Времето, прекарано с приятелките му, му беше помогнало… както знаеше, че ще стане. Килерът на Маккейн вече миришеше много лошо, ала след като поседя там известно време и подържа ръцете им, свикна с вонята. Предполагаше, че скоро даже ще започне да я харесва.

— Откри ли нещо в апартамента му?

— Да — кимна младият мъж и разказа на баща си за находката си.

— Справил си се отлично, синко! Браво. Готов ли си да ми кажеш къде сложи… къде го сложи?

Младши поклати глава, ала погледът му си остана прикован в лицето на Големия Джим. Гледката си беше малко страшничка.

— Не ти трябва да знаеш. Нали ти казах. На сигурно място е и това е напълно достатъчно.

— Значи вече ми казваш само това, което трябва да знам, така ли? — подхвърли Рени старши с изненадващо спокоен тон.

— В този конкретен случай… да.

Големия Джим го изгледа изпитателно.

— Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш ми пребледнял.

— Нищо ми няма. Болеше ме главата, но вече ми мина…

— Защо не хапнеш нещо? В хладилника има още няколко порции спагети, а микровълновата прави чудеса с тях! — Той се усмихна. — Нека им се насладим, докато все още можем.

Преценяващият поглед на тъмните, наподобяващи черни дупки очи се спря за момент на капката бял сос върху подноса на Големия Джим, след което се върна към лицето му.

— Не съм гладен. Кога искаш да се покажат труповете?

— Труповете ли? — ококори се старият Рени. — Какво искаш да кажеш с това?

Младши се усмихна.

— Всъщност по-добре да не знаеш. Така ще изглеждаш не по-малко изненадан от останалите. Да го кажем така — дръпнем ли веднъж спусъка, целият град ще бъде готов да обеси Барби на първото ябълково дърво. Въпросът е за кога го искаш. За довечера? Защото ще ми трябва малко време да се подготвя…

Големия Джим се замисли и сведе поглед към жълтите страници на бележника си. Бяха осеяни с бележки (и изцапани със сос „Алфредо“), но само една от всичките бе оградена с кръгче — тази за кучката от вестника.

— Не, по-добре да не е довечера. Ако изиграем добре картите си, ще можем да го използваме за нещо повече от Когинс.

— Ами ако Куполът се вдигне, докато изиграваш картите си?

— Ще се справим — заяви Големия Джим. „А в случай че господин Барбара все пак успее да се измъкне от клопката, която сме му приготвили — не че има подобна вероятност, но хлебарките винаги намират дупчици, през които да минат, — имам теб. Теб и другите трупове.“ — Синко, наистина мисля, че трябва да хапнеш нещичко, дори да е само салата.

Ала Младши не помръдна.

— Не чакай твърде дълго, тате — каза. — На твое място не бих протакал нещата.

— Няма.

Младият мъж се замисли, наблюдава го още малко с тъмните си очи, в които днес имаше някакъв странен блясък, след което сякаш внезапно изгуби интерес.

— Отивам в стаята си, за да поспя малко. Ще хапна по-късно.

— Добре, но не го забравяй! Виждаш ми се отслабнал…

— Това е супер — отвърна синът му и го дари с такава усмивка, която бе по-обезпокоителна дори от погледа му. На Големия Джим му се струваше, че се взира в усмивката на череп. Изведнъж се сети за онзи тип, който обичаше да се нарича Готвача, сякаш предишният му живот като Фил Буши не съществуваше. Когато Младши напусна помещението, Големия Джим въздъхна с облекчение, без изобщо да си даде сметка за това.

Съветникът грабна отново химикалката и се върна към бележките си — имаше толкова много работа… Обаче щеше да се справи, и то по най-добрия начин. Нищо чудно, след като цялата работа приключеше, снимката му да се появи на корицата на списание „Тайм“.

4.

Докато генераторът работеше — което едва ли щеше да продължи дълго, освен ако не намереше отнякъде още газови бутилки, Бренда Пъркинс успя да включи принтера на покойния си съпруг и да разпечата целия файл „ВЕЙДЪР“. Списъкът със злоупотребите на Рени, които Хауи бе събрал и по които очевидно бе възнамерявал да действа точно преди смъртта си, беше впечатляващ. Отпечатани на хартия, изброените далавери на съветника изглеждаха много по-истински и колкото повече Бренда ги гледаше, толкова повече всичко това се връзваше с онзи Джим Рени, когото познаваше. Винаги бе знаела, че този човек е чудовище; просто не бе подозирала, че е чак такова чудовище.

Дори информацията за измислената църква на Когинс се връзваше… макар че ако разчиташе правилно смисъла, това изобщо не беше църква, а огромна пералня, но не за дрехи, а за долари. Долари от производството на дрога, и то такова производство, че мъжът й бе написал: „Може би едно най-големите в историята на Съединените щати.“

Обаче имаше и проблеми, за които признаваха и шериф Пъркинс, и главният прокурор на щата. И тези проблеми обясняваха защо етапът по събиране на доказателства за „Операция «Вейдър»“ бе продължил толкова дълго. Джим Рени не само че беше голямо чудовище, но и беше изключително хитро чудовище. Ето защо винаги си оставаше градски съветник. Защото искаше някой друг — в случая председателят на съвета Анди Сандърс — да му проправя пътя.

И да бъде мишената. Дълго време Анди бе единственият, срещу когото Хауи бе натрупал доказателства. Той беше изкупителната жертва и вероятно въобще не го съзнаваше, като се имаше предвид какво бе интелектуалното му равнище. Освен председател на градския съвет Анди беше и пръв дякон на Църквата на Христа Изкупителя, пръв в сърцата на жителите на Честърс Мил и на челно място в дългите списъци с корпоративни документи, чиито следи се губеха в мътните финансови блата на Насау, Бахамите и Каймановите острови… Ако Хауи и главният прокурор на щата бяха реагирали по-бързо, Анди щеше и да е първият, сдобил се с уникална снимка в профил и анфас, докато държи табелка с номер. А може би и единственият, понеже не бе изключено да повярва на празните обещания на Големия Джим, че всичко ще бъде наред и ще му се размине, стига да не пропее? Да, най-вероятно нямаше да пропее. Все пак Рени знаеше най-добре как се дърпат конците на неговата марионетка…

Миналото лято случаят бе започнал да се движи, както бе смятал Хауи, към своята развръзка. По това време името на Рени бе започнало да се появява в някои от документите, с които главният прокурор се бе сдобил — предимно свързани с дейността на една корпорация от Невада, известна като „Таун Венчърс“. Парите на въпросната корпорация изчезвали на запад вместо на изток — не към Карибите, а във вътрешността на Китай, където ключовите съставки на антиконгестантите29 се изкупуваха без никакви неудобни въпроси.

Защо Рени си позволяваше да лъсне по такъв начин? Хауи Пъркинс бе стигнал до един-единствен извод — печалбата му бе нараснала толкова бързо до рекордни стойности, че просто нямаше как да бъде изпрана само чрез една, па макар и „свята“, пералня. Впоследствие името на Рени се появяваше и в документи, свързани с поне десетина други фундаменталистки църкви на североизток. Обаче „Таун Венчърс“ и другите църква (без да се броят още пет-шест религиозни радиостанции, никоя от които не можеше да се мери с мащабите на Радиото на Исус) бяха първите истински грешки на Големия Джим. Те бяха съшити с висящи конци. Тези конци можеха да бъдат издърпани и рано или късно — най-често рано — всичко се разплиташе.

„Не си могъл да се откажеш, нали? — помисли си Бренда, докато седеше зад бюрото на съпруга си и разучаваше материалите. — Направил си милиони — може би десетки милиони — и рисковете да те хванат са се вдигнали до небесата, ала въпреки всичко не си могъл да се откажеш. Като маймунка, която пада в капана, защото се лакоми за храната. Разполагал си с огромно състояние и в същото време си продължил да живееш в старата си триетажна къща и да продаваш коли в онази дупка на шосе 119. Защо?“

Всъщност знаеше отговора. Не беше заради парите, а заради Честърс Мил. Честърс Мил, който възприемаше като собствен град. Ако седеше на пейка край морето някъде в Коста Рика или начело на богата трапеза в охранявано имение в Намибия, Големия Джим щеше да се превърне в Малкия Джим. Защото един човек без големи амбиции и цели винаги е малък човек, без значение колко долара има в банковите му сметки.

Бренда се замисли дали ако се изправеше срещу Рени с информацията, която притежаваше, щеше да съумее да постигне някакво споразумение с него? Да го накара да направи нещо срещу мълчанието й? Не беше никак сигурна в това. А и се боеше от подобен сблъсък. Щеше да е отвратителен, а най-вероятно и опасен. Би било добре Джулия Шамуей да бъде с нея. Както и Барби. Само дето Дейл Барбара се бе превърнал в новата мишена на Големия Джим.

„Можеш да си позволиш да почакаш малко — изрече със спокоен (и в същото време твърд тон) гласът на Хауи в съзнанието й, — аз също изчаквах да събера определени доказателства, ала на твое място не бих чакал твърде дълго, скъпа. Защото колкото по-дълго продължи тази обсада, толкова по-опасен за теб ще стане той.“

Тя се сети как Хауи се бе спрял в онзи слънчев ден, за да притисне устни към нейните, преди да потегли с колата си за последен път. Познаваше устните му като своите и ги обичаше също толкова силно. Спомни си и как я бе погалил по шията. Сякаш бе предусетил наближаващия край и бе решил с едно последно докосване да компенсира всичко. Макар и да съзнаваше колко наивно-романтично звучи тази идея, на нея й се искаше да й повярва и очите й се изпълниха със сълзи.

Изведнъж принтираните страници и машинациите, описани в тях, вече й се струваха доста по-незначителни. Онова, което беше най-важно, бе празнотата, зейнала в нея — черната дупка, която се бе появила със светкавична бързина в живота й, изсмуквайки щастието и любовта, които бе приела за даденост. Бренда се запита дали горкият глупак Анди Сандърс се чувстваше по същия начин. Най-вероятно да.

„Ще изчакам двайсет и четири часа. Ако утре вечер Куполът все още е на мястото си, ще отида при Рени с тези материали — с копие на тези материали, и ще му кажа, че ще трябва да преотстъпи властта си в полза на Дейл Барбара. И ще му дам да разбере, че ако не го направи, ще прочете за своя бизнес с производство на наркотици във вестника.“

— Утре — измърмори Бренда и затвори очи. Две минути по-късно вече спеше дълбоко в стола на Хауи. В Честърс Мил настъпи време за вечеря. Някои ястия (в това число пилето със сметана за стотина души в „Дивата роза“) бяха приготвени на електрически или газови печки благодарение на генераторите, които все още работеха, обаче имаше и хора, които се върнаха към фурните на дърва — било за да пестят газта, било защото дървата бяха единственото гориво, с което в момента разполагаха. В резултат на това стотици комини забълваха дим, който се издигна в неподвижния въздух под невидимия свод на Купола.

И започна да се разстила като гъба.

5.

След като занесе Гайгеровия брояч — адресатът на доставката го прие с голяма охота и дори с нетърпение, обещавайки, че ще започне проверките с уреда още рано във вторник, — Джулия се запъти към магазина на Бърпи. Редом с нея вървеше и Хорас, вързан на каишка. Ромео й беше казал, че има в склада две нови копирни машини „Киосера“, при това все още в оригиналните си фирмени кашони. Бърпи бе готов да й преотстъпи и двете.

— Заделил съм настрана и малко газ — смигна й той, докато потупваше кучето. — Ще се погрижа да получиш това, което ти трябва — поне доколкото зависи от мен, де. Все пак вестникът не бива да спира, не съм ли прав? Точно в момента е по-важен от всякога, не мислиш ли?

Всъщност Джулия точно това си мислеше и му го каза.

— Голяма длъжница съм ти за всичко това, Роми — добави и го целуна по бузата.

— Очаквам голямо намаление на седмичната си реклама, когато всичко това приключи — ухили се той и потупа по носа си с показалец, сякаш вече имаха голяма тайна. А може би пък беше точно така.

Малко след като се раздели с Бърпи, мобилният й телефон изчурулика и Джулия го извади от джоба на панталона си.

— Ало?

— Добър вечер, госпожице Шамуей.

— О, полковник Кокс, колко се радвам да чуя гласа ви! — каза бързо тя. — Не можете да си представите колко се вълнуват провинциалните ни душици всеки път, когато ни се обаждат от столицата! Как е животът извън Купола?

— Като цяло животът си е чудесен — отвърна той. — С изключение на мястото, където се намирам аз! Знаете какво стана с ракетите, нали?

— Наблюдавахме ги как се забиват в преградата. Без да успеят да я пробият. За сметка на това обаче запалиха чудесен пожар от вашата страна…

— Вината за това не е моя…

— … и малко по-скромен от нашата.

— Търся полковник Барбара — заяви Кокс, — който би трябвало да носи със себе си проклетия телефон!

— Прав сте! — възкликна тя с най-жизнерадостния си тон. — А хората в проклетия Ад би трябвало да имат леденостудена лимонада!

Тя се спря пред бензиностанцията, която бе затворена. На витрината висеше парче картон, върху който на ръка бе надраскано: „РАБОТНО ВРЕМЕ ЗА УТРЕ ОТ 11 ДО 14 Ч. НЕ ИДВАЙТЕ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ!“.

— Госпожице Шамуей…

— Ще обсъдим полковник Барбара само след минутка — каза Джулия. — За момента искам да разбера две неща. Първо, кога пресата ще бъде допусната до Купола? Защото американците заслужават да знаят повече, отколкото правителството им позволява, не мислите ли?

Очакваше полковникът да й каже: „не, не мисля“ и да добави, че нито „Ню Йорк Таймс“, нито Си Ен Ен ще бъдат допуснати до Купола в обозримо бъдеще, обаче Кокс я изненада:

— Вероятно в петък, ако никой от другите козове, които държим в ръката си, не проработи. Кое е другото нещо, което ви интересува, госпожице Шамуей? Бъдете кратка, ако обичате, защото не съм от пресцентъра. Нямам подобна квалификация.

— Вие ми се обадихте, така че ще се съобразявате с мен. Затова без оплаквания, полковник.

— Госпожице Шамуей, при цялото ми уважение към вас, вашият мобилен телефон не е единственият в Честърс Мил, с който мога да се свържа.

— Сигурна съм, че е така, но не мисля, че Барби ще разговаря с вас, ако ме пренебрегнете по такъв начин. И бездруго не е особено щастлив от перспективата да стане комендант на концлагер.

Кокс въздъхна.

— Какъв е въпросът ви?

— Искам да ми кажете температурата в южната или източната част на Купола — истинската температура, а не тази следствие на пожара, запален от вашите хора.

— Защо…

— Разполагате ли с тази информация, или не? Мисля, че разполагате или можете да я получите. Предполагам, че сега седите пред огромен екран и имате достъп до всичко, включително и размера на бельото ми. — Тя помълча и добави: — Кажете ли „шестнайсети“, този разговор приключва на секундата.

— Госпожице Шамуей, чувството си за хумор ли ми демонстрирате, или винаги сте си такава?

— Уморена съм и съм уплашена. Отдайте го на това.

Кратка пауза от страна на Кокс. Стори й се, че чува далечно тракане на компютърна клавиатура.

— Сега в Касъл Рок е осем цяло и три градуса по Целзий — каза накрая мъжът. — Сега доволна ли сте?

— Да. — Разликата не беше толкова голяма, както се бе опасявала, ала не бе и незначителна. — В момента съм пред термометъра на прозореца на бензиностанцията на Честърс Мил, полковник Кокс. И той показва четиринайсет цяло и пет градуса по Целзий. Това означава над шест градуса разлика между две места, които се намират на по-малко от трийсетина километра едно от друго. И ако тази вечер от Западен Мейн не се задава горещ атмосферен фронт, значи тук става нещо… Не сте ли съгласен?

Кокс не отговори на въпроса й; вместо това каза нещо, което насочи вниманието й в съвършено различна посока.

— Смятаме да опитаме с нещо друго. Около девет часа тази вечер. Това исках да кажа на Барби.

— Значи се надявате, че план Б ще свърши по-добра работа от план А. Точно в този момент обаче избраникът на президента храни насъбралото се множество в „Дивата роза“. С пиле със сметана, както твърди мълвата. — Тя зърна светлинките на ресторанта в другия край на улицата и осъзна колко е гладна.

— Ще ме изслушате ли, за да му предадете съобщението ми? — попита Кокс и Джулия ясно долови последните две думи от въпроса му, въпреки че не бяха изречени — „заядлива“ и „кучко“.

— С най-голямо удоволствие — изчурулика тя и се усмихна. Защото наистина бе заядлива кучка. Когато се налагаше.

— Ще приложим върху преградата експериментална киселина. Изкуствено синтезиран агент на базата на флуороводородната киселина. Девет пъти по-разяждаща от обикновената.

— Колко е хубав животът с химия!

— Казаха ми, че с нея теоретично може да се прогори дупка, дълбока три километра, в плътна скална маса.

— Имате невероятни колеги, полковник.

— Ще я приложим там, където Мотън Роуд пресича… — чу се шумолене на хартия — … където навлиза в границата на Харлоу. Очаквам да бъда там.

— Тогава ще кажа на Барби да натовари някой друг с миенето на съдовете.

— Вие ще ни удостоите ли с вашата компания, госпожице Шамуей?

Тя понечи да отвърне: „за нищо на света не бих пропуснала подобна възможност“, ала в същия миг сякаш портите на Ада се разтвориха и на улицата настана страшна суматоха.

— Какво става там? — разтревожи се Кокс.

Джулия не отговори. Тя затвори капачето на телефона и го пъхна в джоба си, докато тичаше към мястото, откъдето се чуваха виковете. И нещо друго. Нещо, което звучеше като ръмжене.

Малко преди да стигне там, проехтя и изстрел.

6.

Когато Пайпър се върна в дома си, завари Каролин, Търстън и двете деца да я чакат пред къщата. Зарадва се да ги види, защото отвлякоха мислите й от Сами Буши. Поне за известно време.

Преподобната изслуша разказа на Каролин за пристъпа на Ейдън Епълтън, обаче сега момчето изглеждаше добре и си хапваше кексчета със смокиново сладко. На въпроса на Каролин дали трябва да го заведат на лекар, Пайпър отговори:

— Само ако се повтори. Според мен пристъпът е бил провокиран от глада и възбудата от играта…

Търстън се усмихна горчиво.

— Всички се бяхме развълнували.

После разговорът се насочи към въпроса за настаняването на четиримата. Отначало Пайпър предложи къщата на семейство Маккейн, която се намираше наблизо. Единственият проблем беше, че не знаеше къде е скрит резервният ключ.

Алис Епълтън бе приклекнала на земята и подхвърляше трохи от кексчетата на Кловър. Овчарката приятелски побутваше глезените й с муцунка.

— Това е най-страхотното куче, което съм виждала — сподели момичето пред Пайпър. — Как искам да си имам такова куче!

— Аз имам дракон — обяви Ейдън. Беше се настанил удобно в скута на Каролин.

Алис се усмихна снизходително.

— Това е неговият невидим П-Р-Я-Т-Е-Л — изрече тя буква по буква.

— Разбирам — кимна Пайпър. Предполагаше, че в краен случай можеха и да счупят някой прозорец, за да влязат; обстоятелствата го налагаха.

Ала щом стана, за да провери дали кафето е готово, внезапно бе осенена от по-добра идея.

— Семейство Думажен! — възкликна тя. — Трябваше да се сетя по-рано за тях. Заминаха за Бостън на конференция. Коралий Думажен ме помоли да поливам цветята й, докато отсъстват…

— Аз преподавам в Бостън — изтъкна Търстън. — В колежа „Емерсън“. Редактор съм на последния брой на „Плаушеърс“ — добави и въздъхна тежко.

— Ключът е под саксията вляво от вратата — обясни преподобната. — Съмнявам се да имат генератор, но в кухнята има печка на дърва. — Поколеба се, преди да продължи, защото се замисли доколко тези свикнали с удобствата на големия град хора са в състояние да се справят. — Ще можете ли да готвите на такава печка, без да запалите къщата?

— Израснал съм във Върмонт — заяви Търстън. — Преди да отида в колежа, в задълженията ми влизаше да разпалвам печките в къщата и пристройката. Май в един момент всичко се връща — отново въздъхна той.

— Сигурна съм, че в килера ще намерите провизии — каза Пайпър.

Каролин кимна.

— Точно това ни каза и чистачът в сградата на градския съвет.

— И Мла-а-адши — добави Алис. — Той е полицай. Симпатичен полицай.

Долната челюст на Търстън увисна.

— Този „симпатичен полицай“ ме удари — каза мъжът.

— Или спътникът му. Аз лично не можах да ги различа, но определено беше един от двамата.

Преподобната повдигна вежди.

— Удари Търс в корема — прошепна й Каролин. — Нарекоха ни „хаховци от Масачузетс“… каквито, предполагам, че в известен смисъл сме… и ни се присмиваха. Мен това ме засегна най-много — че ни се присмиваха. Когато са намерили децата, явно са се държали по-добре, но… — Тя поклати глава. — С нас се държаха много гадно.

Тези думи отново върнаха мислите на Пайпър към Сами. Тя почувства как вената на врата й започва да пулсира — бавно и отмерено, но доста силно, — обаче успя да запази равен гласа си.

— Как се казваше другият полицай?

— Франки — отвърна Каролин. — Младши го наричаше Франки Д. Познавате ли ги? Би трябвало да ги познавате, нали?

— Да — изрече глухо преподобната.

7.

Тя даде на нововъзникналото семейство указания как да стигнат до дома на семейство Думажен — беше хубаво, че къщата се намира близо до болницата, в случай че момчето получи нов пристъп — и седна на кухненската маса с чаша чай пред себе си. Отпиваше бавно и след всяка глътка оставяше чашата на масата. Кловър изскимтя. Познаваше я много добре и вероятно усещаше яростта й.

„Може би променя миризмата ми. Прави я по-остра или парлива…“

В съзнанието й се оформяше картина. Картина, която не беше никак приятна. Половин дузина новоназначени ченгета, изключително млади ченгета, постъпили на служба преди по-малко от четирийсет и осем часа и вече напълно изгубили всякакъв самоконтрол. Своеволията им, извършени със Сами Буши и Търстън Маршал, надали щяха да подействат като лош пример на ветерани полицаи като Хенри Морисън и Джаки Уетингтън — или поне така й се струваше, — ала дали същото се отнасяше за Фред Дентън? Или за Тоби Уелън? Едва ли. Най-вероятно не. Когато Дюк беше шериф, тези полицаи не създаваха проблеми. Не че бяха перфектни — когато ти даваха знак да отбиеш колата и да спреш, често се държаха доста грубичко, — обаче това бе всичко. Хауард Пъркинс поне извличаше максимума от тях, като се имаше предвид оскъдният общински бюджет. Обаче майка й обичаше да казва: „Евтиното винаги ти излиза скъпо.“ И като прибавим Питър Рандолф на шерифския пост…

Трябваше да се направи нещо.

Само че първо трябваше да овладее гнева си. Не го ли стореше, гневът щеше да овладее нея.

Тя откачи повода от кукичката на вратата. Овчарката мигновено се изправи, замаха с опашка и наостри уши. Очите й блестяха.

— Хайде, Кловър. Отиваме да подадем жалба.

Излязоха навън толкова бързо, че кучето все още не бе успяло да оближе всички трохи от кексчетата, полепнали по муцуната му.

8.

Докато вървяха през парка с Кловър от дясната й страна, Пайпър почувства, че гневът й вече е под контрол. Щом дочу смеха обаче, това усещане се промени. Тъкмо наближаваха полицейското управление, когато забеляза същите онези „извънредни сътрудници“, чиито имена бе успяла да изкопчи от Сами Буши: Делесепс, Тибодо, Сиърлс и Джорджия Ру. Джорджия Ру, която според пострадалата ги беше насърчавала с виковете: „Дайте й да се разбере! Дайте й добър урок на тая лесба!“ Фреди Дентън също беше тук. Всички седяха на каменните стъпала пред участъка, пиеха кола и оживено разговаряха. Дюк Пъркинс никога не би допуснал подобно нещо и преподобната си каза, че ако можеше да ги види от мястото, където се намираше, навярно щеше да започне да се върти толкова бясно в гроба си, че да възпламени тленните си останки.

Мел Сиърлс каза нещо и всички отново избухнаха в смях, удряйки дланите си. Картър Тибодо бе прегърнал Джорджия Ру и върховете на пръстите му докосваха гърдите й. Тя добави нещо и компанията се засмя още по-гръмко.

Пайпър си каза, че навярно обсъждат изнасилването — колко добре са си прекарали — и след тази мисъл бащиният й съвет вече нямаше никакъв шанс. Онази Пайпър, която се грижеше за бедните и болните, която говореше на бракосъчетания и погребения и която всяка неделя изнасяше проповеди за милосърдието и толерантността, бе грубо изтикана в дъното на съзнанието й, откъдето можеше само да наблюдава случващото се през мътно, деформирано стъкло. На преден план излезе другата Пайпър — тази, която бе опустошила стаята си, когато беше на петнайсет години, проливайки сълзи не от тъга, а от ярост.

Между градския съвет и новата тухлена сграда на полицейското управление имаше малко площадче, известно като „Военният мемориал“. В центъра му се издигаше статуя на бащата на Ърни Калвърт — Лушън Калвърт, — който бе награден посмъртно със Сребърна звезда заради воинските си подвизи в Корея. Имената на другите загинали ветерани от Честърс Мил бяха гравирани в основата на статуята. Имаше и два флагщока — на единия бе закачено американското, а на другия — щатското знаме на Мейн със земеделеца, моряка и лоса. И двата флага висяха неподвижно на аленеещата светлина на скорошния залез. Пайпър Либи мина между тях, сякаш вървеше насън, а Кловър пристъпваше до дясното й коляно с наострени уши.

„Извънредните сътрудници“ на стълбите избухнаха в поредния смях и тя се замисли за троловете от приказките, които баща й понякога й четеше. Троловете в пещерата, които се смееха гръмогласно над купчините заграбено злато. В следващия миг обаче младежите я видяха и притихнаха.

— Добър вечер, уважаема преподобна — поздрави я Мел Сиърлс и се изправи, оправяйки важно колана си. „Изправя се в присъствието на жена — помисли си Пайпър. — Дали майка му го е научила на това? Вероятно. За разлика от изящното изкуство на изнасилването, което е усвоил някъде другаде.“

Младежът продължи да се усмихва, докато тя вървеше към стълбите, ала от един момент нататък усмивката му взе да се топи и на лицето му се изписа колебание. Сигурно бе забелязал изражението й. Тя все още не знаеше какво е изписано на лицето й. Съдейки по начина, по който се чувстваше, чертите й трябваше да са застинали. Вкаменени.

Пайпър забеляза, че най-едрият я наблюдава изпитателно. Лицето на Картър Тибодо бе също тъй безизразно, както навярно изглеждаше нейното. „Той е като Кловър — помисли си преподобната. — Подушва я. Яростта ми.“

— Уважаема преподобна — попита Мел, — всичко наред ли е? Има ли някакъв проблем?

Тя изкачи бавно стъпалата заедно с Кловър, който беше плътно до десния й глезен.

— Много добре знаеш, че има — отвърна, без да откъсва поглед от лицето му.

— Какво искате да…

— Ти — добави Пайпър. — Ти си проблемът.

И го блъсна. Мел не го очакваше. Както държеше чашата си с кола, той залитна към скута на Джорджия Ру, размахвайки ръце, за да запази равновесие, и за миг разлятата кола увисна във въздуха като тъмен скат манта, разперил криле срещу аленеещото небе. В момента, в който Мел падна отгоре й, Джорджия извика изненадано. Тя се просна назад, също разливайки чашата си. Газираната напитка потече по широката гранитна плоча пред двойните врати. Пайпър моментално подуши миризмата на алкохол — беше или уиски, или бърбън. Значи колите им бяха смесени с това, което останалите жители на града вече нямаха възможност да си купят. Нищо чудно, че се смееха.

Червената пукнатина в съзнанието й зейна още по-широко.

— Не можете да… — започна Франки и понечи да се изправи. Пайпър блъсна и него. В една далечна, далечна галактика Кловър — който обикновено беше най-милото куче на света — започна да ръмжи.

Франки се просна по гръб. Очите му бяха ококорени и за момент отново заприлича на момченцето от неделното училище, което навярно е бил някога.

— Проблемът се нарича изнасилване! — извика Пайпър. — Изнасилване!

— Я млъквайте! — обади се Картър. Все още не се беше изправил и въпреки че седналата до него Джорджия трепереше, той изглеждаше спокоен. Мускулите на ръцете му се раздвижиха под късите ръкави на синята му риза. — Млъквайте и се разкарайте оттук, ако не искате да прекарате нощта в някоя килия долу…

— Вие ще сте тези, които ще отидат там — процеди преподобната. — Всички вие.

— Накарайте я да млъкне — обади се Джорджия. Не хленчеше, но малко й оставаше. — Накарай я да млъкне, Карт.

— Госпожо… — започна Фреди Дентън. Униформената му риза бе разкопчана, а дъхът му миришеше на бърбън. Ако това се случваше по времето на Дюк, младежът моментално щеше да бъде уволнен. Всички щяха да бъдат уволнени. Той се опита да се надигне и също бе запратен назад, а на лицето му се появи такова изненадано изражение, че щеше да изглежда комично при други обстоятелства. Беше добре, че те седяха, докато тя бе права. Така й беше далеч по-лесно. Ала как пулсираха слепоочията й! Тя отново насочи вниманието си към Тибодо — най-опасния от всички. Той все още я наблюдаваше с влудяващо хладнокръвие. Сякаш Пайпър беше някаква откачалка, която специално бе дошъл да гледа в цирка. Обаче я гледаше отдолу-нагоре и именно там се криеше предимството й.

— Обаче няма да е някоя от тукашните килии — продължи тя, гледайки изпитателно Тибодо, — а килия в „Шоушенк“, където ви очаква същото, което сте направили на онова момиче.

— Тъпа кучко… — изрече Картър с равен глас, сякаш коментираше времето. — Изобщо не сме се доближавали до къщата й.

— Точно така — добави Джорджия, надигна се и седна. Колата бе опръскала бузите й, по които още личаха следите на свирепо тийнейджърско акне. — Освен това всички знаят, че Сами Буши е една лъжлива лесбийска путка.

Устните на преподобната се разтеглиха в усмивка. Очите й се впериха в Ру и тя се сви, изплашена от откачената жена, която се бе появила изневиделица на стълбите, прекъсвайки приятния им разговор на едно-две питиета.

— Интересно откъде знаеш името на лъжливата лесбийска путка… Аз не съм го споменавала.

Потресената Джорджия успя само да оформи едно беззвучно „О“ с устните си. И за първи път желязната до този миг маска на спокойствието на Картър Тибодо потрепна. Пайпър обаче не знаеше дали реакцията му се дължи на страх или на раздразнение.

Франк Делесепс се изправи внимателно на крака.

— По-добре не отправяйте обвинения, които не можете да докажете, преподобна Либи!

— И не нападайте полицаи — заяви Фреди Дентън. — Склонен съм да си затворя очите за постъпката ви — все пак напоследък всички сме под стрес, — но само ако моментално прекратите и отхвърлите безпочвените си обвинения! — Той направи кратка пауза и смотолеви: — И ако спрете да ни блъскате, разбира се.

Погледът на Пайпър обаче продължаваше да е вперен в Джорджия, а дясната й ръка стискаше толкова силно намотания около нея черен повод на Кловър, че пулсираше. Кучето бе раздалечило леко предните си лапи и беше навело глава, без да спира да ръмжи. Звучеше като мощен извънбордов двигател, работещ на празен ход. Козината на врата му бе настръхнала и закриваше нашийника му.

— Откъде знаеш името й, Джорджия?

— Аз… аз… аз просто предположих…

Картър я хвана за рамото и я стисна.

— Тихо, слънчице. — После се обърна към Пайпър, без да прави опит да се изправи („Не иска да бъде блъснат отново, страхливецът“ — мина й през ума), и каза: — Не знам коя дъска ви хлопа, но снощи всички бяхме заедно във фермата на Олдън Динсмор. И се опитвахме да изкопчим някаква информация от войниците, стоящи на пост на шосе 119, макар че за съжаление не успяхме. Това се пада на другия край на града спрямо дома на Буши.

И той огледа приятелите си.

— Точно така — кимна Франки.

— Така беше — обади се и Мел, гледайки недоверчиво към Пайпър.

— Именно! — възкликна Джорджия. Ръката на Картър отново бе обгърнала раменете й и неувереността й явно се бе стопила. Тя отправи предизвикателен поглед към Пайпър.

— Джорджи явно е предположила, че имате Сами предвид — продължи Картър със същото вбесяващо спокойствие. — Защото Сами е най-противната мръсна лъжкиня в този град.

Мел Сиърлс се засмя.

— Обаче не сте използвали предпазни средства — каза Пайпър. Сами й го беше споделила и щом зърна как чертите на Тибодо се изопват, се убеди, че е самата истина. — Не сте използвали кондоми и сега са й взели влагалищни проби. — Не знаеше дали това е вярно, ала изобщо не й пукаше. По втрещените им погледи заключаваше, че те вярваха на думите й, а това напълно й стигаше. — И когато сравнят вашата ДНК с онази от пробите…

— Достатъчно те слушахме — каза Картър. — Млъквай и се махай оттук!

Тя обърна яростната си усмивка към него.

— О, не, господин Тибодо. Тепърва започваме, синко.

Фреди Дентън се протегна към нея. Тя го изблъска, ала в същия момент усети как някой извива лявата й ръка. Обърна се и се вторачи в очите на Тибодо. Вече не излъчваха никакво спокойствие, а буквално пламтяха от ярост.

„Добре дошъл в клуба“ — мина през ума й.

— Майната ти, шибана кучко! — изсъска той и този път тя бе изблъскана назад.

Преподобната залитна надолу по стълбите, опитвайки се инстинктивно да се свие на кълбо и да се претърколи, защото не искаше да удари главата си в някой от каменните ръбове на стъпалата. Те щяха моментално да разцепят черепа й, предизвиквайки смъртта й или още по-зле — превръщайки я в жив зеленчук. Вместо от главата й обаче, ударът се пое от лявото й рамо, където изригна вулкан от изгаряща болка. Позната болка. Беше го ударила по време на футболен мач в гимназията преди двайсет години и проклета да бъде, ако болката сега не беше същата.

В следващия миг краката й прелетяха над главата и тя направи задно салто, а коленете й се удариха в стълбите, в резултат на което кожата им се сцепи. Най-накрая остана да лежи върху гърдите и корема си. Беше се претърколила почти до подножието на стъпалата. Бузата й кървеше, носът й кървеше, устните й кървяха, шията й я болеше, но, о, Боже, рамото й беше най-зле, защото го усещаше как се подува по начин, който прекрасно си спомняше. Последния път, когато се бе чувствала така, бе облечена с червена фланелка на „Уайлдкетс“. Въпреки това обаче се опита да се изправи на краката си, като благодари на Господ, че все още има силата да управлява крайниците си; все пак можеше да остане парализирана за цял живот.

Бе изтървала повода на Кловър и кучето моментално се хвърли към Тибодо. Зъбите му изтракаха срещу корема му и разкъсаха ризата му. Дрехата зейна и под нея се мярна гола плът, принуждавайки Картър да отстъпи назад. Овчарката явно се бе устремила към жизненоважните му органи.

— Махни го от мен! — изкрещя Тибодо. Вече съвсем не звучеше смело. — Ще ме убие!

О, да — Кловър се опитваше да направи точно това. Той опря предните си лапи върху бедрата на мъжа, движейки муцуната си нагоре-надолу, докато Картър се мъчеше да се отбранява. Отстрани изглеждаше като немска овчарка, караща велосипед. Изведнъж смени ъгъла на атака и захапа дълбоко рамото на Тибодо, изтръгвайки нов пронизителен вик от него. После кучето се насочи към гърлото му. Картър успя да го подпре с длани в последния възможен момент, за да спаси трахеята си.

— Накарай го да спре!

Франк се протегна към влачещия се повод. Кловър изтрака с челюсти към пръстите му и Делесепс побърза да се отдръпне назад. Овчарката отново насочи вниманието си към човека, който бе блъснал господарката му надолу по стълбите. Разкри двойна редица от искрящо бели зъби и се изстреля към врата на Тибодо. Картър понечи да се предпази с ръка, обаче Кловър я захапа и започна да я разтърсва, както обичаше да прави с любимите си играчки. Само че играчките му не кървяха, за разлика от дланта на едрия мъж.

Пайпър вече се качваше бавно по стълбите, притискайки лявата си ръка към тялото си. Лицето й представляваше кървава маска. Един зъб бе залепнал в ъгълчето на устата й и се поклащаше там като остатък от храна.

— РАЗКАРАЙ ГО ОТ МЕН! РАЗКАРАЙ ШИБАНОТО СИ КУЧЕ ОТ МЕН!

Преподобната тъкмо отваряше уста, за да каже на Кловър да престане, когато видя как Фреди Дентън изважда пистолета си.

— Не! — изкрещя жената. — Не, ще го накарам да спре!

Фред се обърна към Мел Сиърлс и посочи към кучето със свободната си ръка. Мел пристъпи напред и изрита овчарката в хълбока. Ритникът му беше много силен, понеже в гимназията се бе специализирал в шутирането от воле. Кучето бе запратено настрани и челюстите му изпуснаха кървящата, разкъсана длан на Тибодо, където два пръста сочеха в различни посоки, сякаш бяха изкривени пътни знаци.

— НЕ! — изкрещя отново Пайпър; толкова силно, че светът посивя пред очите й. — НЕ УБИВАЙТЕ КУЧЕТО МИ!

Фреди не й обърна никакво внимание. В същия миг Питър Рандолф изскочи от двойните врати с разпасана риза, разкопчани панталони и последния брой на списание „Сред природата“ (което четеше в тоалетната) в ръка, ала Дентън не обърна никакво внимание и на него. Той насочи автоматичния си пистолет към кучето и натисна спусъка.

Изстрелът проехтя оглушително сред заградения площад. Горната част от черепа на Кловър се разлетя сред облак от кръв и костици. Кучето направи една стъпка към крещящата си, окървавена господарка, после още една и се строполи на стълбите.

Все още с оръжие в ръка, Фред пристъпи напред и сграбчи преподобната за раненото й рамо. То моментално нададе безмълвен вопъл на пламтяща болка. Въпреки това тя не можеше да откъсне очи от немската овчарка, която бе отгледала от мъничко пале.

— Арестувана си, ненормална кучко — каза Фред и завря лицето си — пребледнялото си, плувнало в пот, чиито очи сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите — толкова близо до нейното, че слюнката му я опръска. — И всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу ненормалния ти задник.

От другата страна на улицата клиентите на „Дивата роза“ излизаха един след друг през вратите му. Сред тях беше и Барби, който все още носеше престилката и бейзболната си шапка. Джулия Шамуей обаче пристигна преди всички тях на площадчето.

Тя огледа бързо сцената, без да се спира толкова на подробностите, колкото да добие представа за общата картина — застреляно куче; скупчени полицаи; окървавена, пищяща жена, чието ляво рамо стърчи по-високо от другото; плешиво ченге — шибаният Фреди Дентън, — което я разтърсва за ранената ръка; и още повече кръв по стълбите, което означаваше, че Пайпър или е паднала, или е била блъсната.

Тогава Джулия направи нещо, което не бе правила никога през живота си; бръкна в чантата си, извади портфейла си, разтвори го и изкачи бързо стълбите, като го размахваше и викаше:

— Пресата е тук! Пресата е тук! Пресата е тук!

И може би точно заради нейните възгласи Дентън престана да разтърсва преподобната. Което не беше малко.

9.

Десет минути по-късно в кабинета, който съвсем неотдавна бе принадлежал на Дюк Пъркинс, Картър Тибодо седеше на диванчето под снимките и наградите на покойния шериф, закачени на стената, с превързано рамо и хартиени кърпички, омотани около дланта му. Джорджия седеше до него. На челото му бяха избили цели броеници от капки пот, но след като бе казал: „Не мисля, че имам нещо счупено“, той мълчеше.

Фред Дентън седеше на един стол в ъгъла. Пистолетът му лежеше на бюрото на шерифа. Беше го предал без възражения; само бе добавил: „Трябваше да го направя — вижте само ръката на Карт!“

Пайпър седеше зад бюрото, на стола, който сега принадлежеше на Питър Рандолф. Джулия бе попила по-голямата част от кръвта по лицето й с хартиени салфетки. Преподобната трепереше от преживяния шок и непоносимата болка, ала мълчеше, също като Тибодо. Очите й бяха бистри и ясни.

— Кловър му се нахвърли — рече тя и посочи с брадичка към Картър — едва след като той ме блъсна по стълбите. Тогава изпуснах повода от ръката си. Стореното от кучето ми е напълно оправдано. То просто ме защитаваше от криминално нападение.

— Тя ни нападна! — кресна Джорджия. — Лудата кучка ни нападна! Качи се по стълбите и започна да бълва всички тия глупос…

— Млъкнете — проехтя гласът на Барби. — Всички млъкнете. — Той се обърна към Пайпър: — Не за първи път удряте рамото си, нали?

— Искам да излезете оттук, господин Барбара — каза Рандолф, ала без обичайната си увереност.

— Мога да се справя с проблема — отвърна Барби. — Вие можете ли?

Шерифът си замълча. Мел Сиърлс и Франк Делесепс стояха пред вратата. Изглеждаха угрижени.

Барби се обърна отново към Пайпър:

— Имате сублуксация — непълно разместване на ставата. Положението не е толкова лошо. Мога да наместя рамото ви, преди да сте отишли в болницата…

— Болница ли? — изграчи Фред Дентън. — Тя аресту…

— Млъкни, Фреди — прекъсна го Рандолф. — Никой не е арестуван. Поне засега.

Барби погледна преподобната в очите.

— Обаче трябва да го направя сега, преди да се е подуло още повече. Ако изчакате Евърет да го направи в болницата, няма да ви се размине без упойка. — Той се наведе към ухото й и измърмори: — И докато сте под упойка, те ще наложат своята версия, а вие няма да можете да кажете вашата.

— Какво си шушукате там? — попита подозрително Рандолф.

— Казвам й, че ще боли — отвърна Барби. — Нали така, преподобна?

Тя кимна.

— Давайте. Треньорката Громли ми го намести на игрището, а беше пълна скръб. Само побързайте. И не го извивайте много-много!

— Джулия, вземи раменната превръзка от аптечката! — извика Барби. — И ми помогни да я сложим да легне по гръб.

Пребледняла, вестникарката се подчини.

Тогава Барби седна на пода вляво от Пайпър, изу едната си обувка и обгърна горната част на ръката й с длани.

— Не знам какъв е бил методът на треньорката Громли — каза, — но ето как го правеха лекарите в Ирак. Вие трябва да преброите до три и после да извикате: „Ядец!“

— Ядец… — повтори учудено Пайпър. — Добре, вие сте докторът.

„Не — помисли си Джулия, — в момента в Честърс Мил няма истински лекар.“ Сега Ръсти Евърет бе човекът с най-близката до истинската квалификация. Беше звъннала на Линда, която й даде мобилния му номер, ала обажданията й моментално се препращаха към гласовата му поща.

В кабинета цареше тишина. Дори Картър Тибодо наблюдаваше мълчаливо действията на готвача. Барби кимна на Пайпър. По челото й бяха избили капчици пот, но твърдостта, изписана на лицето й, го обнадеждаваше. Тогава, докато дърпаше бавно, но силно ръката й, той приложи контранатиск с крака си.

— Добре, вие сте на ход. Да ви чуя.

— Едно… две… три… ЯДЕЦ!

В мига, в който Пайпър извика, Барби дръпна най-силно. Всички в помещението чуха как ставата се върна обратно на мястото си. Подутината под ръкава на преподобната изчезна сякаш с магия. Тя извика отново, ала не припадна. Младият мъж преметна раменната превръзка през врата й, омотавайки я около горната част на ръката й, за да я обездвижи, доколкото можеше.

— По-добре ли е сега? — попита.

— Да — отвърна преподобната. — Много по-добре, слава богу. Все още ме боли, но не толкова силно.

— Имам аспирин в чантата си — обади се Джулия.

— Дай й проклетия аспирин и се махайте оттук — отсече Рандолф. — Тук остават само Картър, Фреди, преподобната и аз.

Джулия му хвърли смаян поглед.

— Шегуваш ли се? Преподобната отива в болницата. Можеш ли да ходиш, Пайпър?

Жената се изправи неуверено на крака.

— Мисля, че да. Ще се справя.

— Сядайте си на мястото, преподобна Либи — настоя шерифът, ала Барби усети колебанието в гласа му. Бе изгубил битката.

— Защо не се опитате да ме принудите със сила? — подхвърли Пайпър и повдигна леко превързаната си ръка. — Сигурна съм, че можете да я изкълчите отново, при това с голяма лекота. Хайде! Покажете на тези… момчета… че сте също като тях.

— А аз ще го пусна във вестника — заяви лъчезарно Джулия. — Тиражът ще се удвои!

Барби също се намеси:

— Предлагам ви да отложите тази работа за утре, шерифе. Позволете на дамата да получи по-силни болкоуспокояващи от аспирина, както и Евърет да прегледа раните на коленете й. Едва ли ще избяга, като се има предвид, че все още сме под Купола…

— Нейното куче се опита да ме убие — обади се Картър. Въпреки болката, която изпитваше, отново говореше спокойно.

— Шериф Рандолф, вашите подчинени Франк Делесепс, Мелвин Сиърлс и Картър Тибодо са виновни за изнасилване! — Преподобната се олюляваше и Джулия побърза да я прегърне, ала гласът й беше твърд и овладян. — А Джорджия Ру е съучастник в престъплението.

— Това са пълни глупости! — кресна Джорджия.

— И трябва незабавно да бъдат отстранени от длъжност.

— Не й обръщайте внимание, тя лъже — обади се Картър.

Питър Рандолф изглеждаше като зрител на среща по тенис. Погледът му френетично се местеше от Пайпър към Тибодо и обратно. Накрая очите му се спряха върху Барби.

— Ти ли ще ми казваш какво да правя, хлапако?

— Не, шерифе, само ви отправих предложение на базата на военния си опит в Ирак. Вие сам ще вземете решението си.

Рандолф се отпусна.

— Добре тогава. Добре. — Сведе поглед и се намръщи. Всички видяха как шерифът осъзна, че дюкянът му продължава да е отворен, и побърза да вдигне ципа на панталона си. Когато вдигна отново глава, заяви: — Джулия, заведи преподобната Пайпър в болницата. Що се отнася до вас, господин Барбара, не ме интересува къде ще отидете, стига да се разкарате оттук. Тази вечер ще взема показания от своите служители, а утре — от преподобната Либи.

— Почакай малко — обади се Тибодо и протегна ръката с разкривените си пръсти към Барби. — Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Не знам — отвърна той. Надяваше се, че не звучи грубо. Критичното положение бе преодоляно и ситуацията вече навлизаше в политическия си етап — нещо, което добре си спомняше от отношенията с иракските полицаи, които не бяха по-различни от мъжа на дивана и онези пред вратата. И се свеждаше до това да се държиш любезно с хората, които ти се иска да заплюеш. — Можеш ли да кажеш „ядец“?

10.

Преди да похлопа на вратата на Големия Джим, Ръсти Евърет изключи мобилния си телефон. Сега Рени седеше зад бюрото си, а Ръсти — на стола пред него. На стола, където сядаха всички онези, които идваха при градския съветник с молба за някаква услуга.

В кабинета (вероятно Рени го определяше като „домашен офис“ в данъчната си декларация) се усещаше приятен боров аромат, сякаш паркетът току-що бе лакиран, ала въпреки всичко Ръсти не се чувстваше комфортно. И това не се дължеше само на картината с „арийския“ Исус, изнасящ знаменитата проповед на планината, нито на хвалебствените грамоти по стените, нито на лъскавия паркет, който би трябвало да е покрит с килим, предпазващ го от надраскване; не, освен всички тези фактори в помещението определено се долавяше и нещо друго. И макар че Ръсти Евърет не вярваше в свръхестественото, бе готов да се закълне, че кабинетът сякаш е обитаван от призраци.

„Може би реагираш така само защото се чувстваш леко изплашен — помисли си той. — Това е най-правдоподобното обяснение.“

С надеждата, че Рени няма да подуши страха му, медикът му разказа за изчезналите от болницата газови бутилки. Спомена как бе открил една от тях в хранилището зад градския съвет, присъединена към генератора на сградата. И добави, че от другите няма и следа.

— Така че имам два въпроса — завърши Ръсти. — Как се е озовала тази бутилка там и къде са останалите?

Големия Джим се залюля на стола си, сключи ръце зад главата си и започна да съзерцава тавана. Ръсти пък си даде сметка, че се е загледал в сувенирната бейзболна топка на бюрото на домакина му. На поставката й се виждаше посвещение с автограф от легендата Бил Лий, който навремето бе играл за „Ред Сокс“. И в това нямаше нищо чудно. Нали посетителите трябваше да бъдат впечатлявани? Също като снимките по стените, златистата топка заявяваше, че Големия Джим Рени е приятел с Големи хора: „Виж ми посвещенията, простосмъртний, и се гръмни от отчаяние!“ За Ръсти обаче бейзболната топка и надписът, обърнати към гостите, най-добре символизираха неприятната аура на помещението, в което се намираше. Те не бяха нищо повече от една фасада; кухо свидетелство за престиж и власт.

— Не знаех, че са ти дали разрешение да ровиш из нашето хранилище — отбеляза Големия Джим, без да отделя очи от тавана. Месестите му пръсти все още бяха сплетени зад главата му. — Може би си станал част от градската администрация, без аз да разбера? Ако е така, моя грешка — „мой проблем“, както казва Младши. Винаги съм те мислил за медицинска сестра с кетап за изписване на рецепти.

Ръсти си каза, че в момента Големия Джим му прилагаше любимата си тактика — да го вбеси и да отклони вниманието му от проблема, по който бе дошъл.

— Не съм част от градската администрация — отвърна, — а от медицинския екип в болницата. И освен това съм данъкоплатец.

— Е, и?

Евърет почувства как лицето му пламва от гняв.

— Ами тези неща правят хранилището донякъде и мое. — Изчака да види как щеше да реагира Рени, ала мъжът зад бюрото остана невъзмутим. — Освен това не беше и заключено. Това обаче няма пряко отношение към проблема… Видях, каквото видях, и искам обяснение. Като служител на болницата.

— И данъкоплатец. Не го забравяй.

Ръсти продължаваше да се взира в него, без даже да кимне.

— Не мога да ти дам обяснение — каза накрая Големия Джим.

Евърет повдигна вежди.

— Нима? Мислех си, че пръстите ви усещат пулса на този град така, както никой друг не би могъл. Нали така бяхте казали на последните избори за градски съветници? А сега ми заявявате, че не можете да ми обясните къде са изчезнали запасите от газ на града? Не мога да повярвам.

За първи път хладнокръвието на Рени го беше напуснало:

— Изобщо не ме интересува дали ми вярвате или не. Досега никой не ми е говорил по този начин. — В същия миг погледът му се стрелна към стената, сякаш за да се увери, че снимката с автограф от Тайгър Удс все още виси там; класически похват на изпечените лъжци.

— Болницата всеки момент ще остане без газ. И когато това се случи, малцината от нас, които са все още на работа, по нищо няма да се различават от лекари-доброволци в хирургическа палатка от времето на Гражданската война. Сегашните ни пациенти — сред които има човек с инфаркт и тежък случай на диабет, при който може да се наложи ампутация — ще се влошат, ако останем без ток. Този с диабета е Джими Сиройс. Колата му все още е на паркинга и на бронята й има стикер, който гласи: „ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ГОЛЕМИЯ ДЖИМ“.

— Ще разследвам случая — заяви Рени. Говореше със снизходителен тон, сякаш правеше огромна услуга на Евърет. — Най-вероятно запасите от газ на града не се съхраняват в хранилището, а някъде другаде. Що се отнася до тези на болницата, боя се, че няма как да узная.

— Какви други места? Може би в пожарната или на сметището на Год Крийк Роуд, където даже и една барака няма? Не се сещам за други места…

— Господин Евърет, аз съм зает човек. Сега ще трябва да ме извините.

Ръсти се изправи. Изгаряше от желание да свие ръце в юмруци, ала успя да се овладее.

— Ще ви попитам още веднъж — изрече бавно. — Направо, без заобикалки, като мъж с мъж. Знаете ли къде се намират изчезналите газови бутилки от болницата?

— Не. — Този път погледът на Рени се стрелна към Дейл Ърнхард. — И нямам никакво намерение да се ровя в подтекста на въпроса ти, синко, защото едва ли искаш да ме видиш ядосан. Сега защо не изприпкаш обратно в болницата, за да провериш как е Джими Сиройс? Кажи му, че Големия Джим му изпраща много поздрави и сам ще се отбие да го види, когато нещата се поуталожат…

Евърет продължаваше да се бори с гнева си, ала явно губеше битката:

— Да изприпкам? Май сте забравили, че сте служител на обществото, а не някакъв феодал или диктатор! В настоящия момент аз съм главното медицинско лице в града и настоявам да получа някои отго…

Мобилният телефон на Големия Джим иззвъня и той вдигна апарата. Заслуша се и всяка следваща секунда бръчките около устата му ставаха все по-дълбоки, а изражението му — все по-мрачно.

— Да му се не види! Всеки път, когато ви оставя за малко сами… — Той продължи да слуша и накрая каза: — Ако има външни хора в кабинета ти, Пит, най-добре си затвори плювалника, преди да си надробил някаква каша и да затънеш до гуша в нея! Обади се на Анди! Идвам веднага и тримата заедно ще оправим нещата.

Той прекъсна връзката и се изправи.

— Трябва да отида в полицейското управление. Има извънредна ситуация… или просто поредната бъркотия, но ще го разбера едва на място. Струва ми се, че и вие ще трябва да побързате, защото в болницата ще имат нужда от вас. Преподобната Либи не е много добре…

— Защо? Какво се е случило?

Очите на Големия Джим го гледаха изпитателно от тесните си процепи.

— Сигурен съм, че ще го научите от нея. Не знам дали ще бъде истината, но ще го чуете. Така че си вършете работата, момко, и ме оставете и аз да си върша моята.

Ръсти прекоси антрето и излезе от къщата. Слепоочията му пулсираха. На запад залязващото слънце приличаше на кървава пихтиеста маса. Въздухът бе напълно неподвижен и в него продължаваше да се усеща миризмата на дим. В подножието на стълбите парамедикът вдигна показалец и го насочи към обществения служител, който го чакаше да напусне границите на имота му, преди да стори същото. Жестът му накара Големия Джим да се намръщи, ала Евърет продължи да го сочи.

— Никой не може да ми казва да си върша работата и смятам да направя търсенето на изчезналите газови бутилки част от нея. И ако ги открия на неподходящото място, някой друг ще започне да върши вашата работа, съветник Рени. Обещавам ви го.

Големия Джим само му махна презрително с ръка.

— Разкарай се оттук, синко. В болницата те чакат.

11.

По време на първите петдесет и пет часа от съществуването на Купола над двайсетина деца получиха пристъпи. Някои, като случаите с дъщерите на Евърет, бяха взети под внимание, ала повечето останаха незабелязани от родителите. Интересното беше, че в близките дни честотата на пристъпите рязко намаля и от един момент нататък те престанаха да се проявяват. Впоследствие Ръсти щеше да ги сравни с лекия шок, който хората изпитваха при доближаване до Купола. Отначало се усещаше нещо като слаб токов удар, който изправяше косъмчетата по тила; после обаче повечето хора не чувстваха нищо. Сякаш вече бяха имунизирани.

— Да не намекваш, че Куполът е като варицелата? — попита го по-късно Линда. — Че свикне ли организмът ти веднъж с него, вече има имунитет за цял живот?

Джанел бе изкарала два пристъпа, същото се отнасяше и за малкото момченце на име Норман Сойър, като и в двата случая вторият пристъп беше по-лек от първия и не бе съпроводен с бълнуване. Повечето от децата, които Ръсти бе прегледал, бяха получили само по един, и то без никакви последствия.

През тези петдесет и пет часа имаше само два подобни случая с възрастни. И при двамата това се случи в понеделник, малко преди залез-слънце, като пристъпите и при единия, и при другия имаха лесно проследими причини.

В случая с Фил Буши, известен още и като Готвача, причината се дължеше на собствената му продукция. По времето, когато Ръсти и Големия Джим прекратиха дружеската си беседа, Фил седеше пред голямото складово помещение зад радиото, загледан замечтано в залеза (който изглеждаше още по-тъмен заради саждите от пожара по Купола) с любимата си лула в ръка. Струваше му се, че се рее някъде високо, високо в небето — може би в йоносферата, а може би и на стотина километра отвъд нея. А ниските облаци, обагрени от алено зарево, приемаха такива очертания, че му напомняха за различни лица, сред които съзря това на майка си, на баща си, на дядо си, на Сами и дори на Литъл Уолтър.

Всички тези лица бяха окървавени.

Десният му крак изтръпна и започна да трепери. Не след дълго левият също последва примера му, ала Готвача не обърна никакво внимание на това. Всички знаеха, че треперенето си беше нещо съвсем нормално за състоянието му. После обаче треморите обхванаха и ръцете му, и то с такава сила, че лулата му тупна сред високата трева, която бе станала жълтеникава и изсъхнала в резултат на производството, което вървеше тук с пълна пара. Миг по-късно главата му също започна да се люшка наляво-надясно.

„Ето — помисли си той със съвършено спокойствие, примесено с облекчение. — Най-накрая предозирах. И сега ще пукна. И може би така е най-добре.“

Обаче не пукна и даже не изгуби съзнание. Наместо това се плъзна бавно настрани и полегна, без да спира да трепери, загледан като хипнотизиран в черната димка, която се издигаше в червеното небе. Тя постепенно се уголеми до размерите на топка за боулинг, след което се превърна в надута до пръсване плажна топка. И продължи да нараства… Накрая погълна цялото небе.

„Краят на света — мина му през ума. — И може би така е най-добре.“

За момент си помисли, че греши, понеже изневиделица се появиха звезди. Отвратителни звезди, от вида на които му призляваше, защото изглеждаха розови. А после — о, боже! — те започнаха бавно да падат, оставяйки дълги розови дири след себе си…

И дойде ред на огъня. Пред погледа на Фил се появи страховита ревяща пещ, сякаш някой бе отворил скрита врата и бе отприщил самия Ад върху Честърс Мил…

— Това е нашето лакомство — измърмори Готвача. Без да го съзнава, докосна лулата си и тя изгори кожата му, обаче щеше да почувства болката доста по-късно. Лежеше потръпващ сред жълтата трева, а зловещият залез се отразяваше в подбелените му очи. — Нашето лакомство за Хелоуин. Първо е номерът… после лакомството…

Огънят се превърна в лице — оранжева версия на кървавите лица, които бе зърнал в облаците, преди пристъпът да го връхлети. Това също бе познато лице — лицето на Исус. Обаче Исус му се мръщеше…

И му говореше. Говореше на него. Казваше му, че този огън е по негова вина. Негова. Огънят и…

— Причестяването — промълви, докато лежеше в тревата. — Не… пречистването.

Исус вече не изглеждаше толкова разгневен. И образът му избледняваше. Защо? Защото Готвача бе разбрал какво искаше да му каже. Първо бяха розовите звезди. После — пречистващият огън. И тогава изпитанието щеше да свърши.

Тялото на Фил Буши постепенно спря да трепери и неусетно потъна в прегръдките на съня. Това навярно беше първият случай от седмици — а може би и от месеци, — когато наистина заспиваше. Когато Готвача се събуди, вече беше тъмно и алените багри бяха напуснали небесния свод. Беше се вкочанил от студ, но поне не бе мокър.

Под купола вече не се появяваше роса.

12.

Докато Готвача се взираше в лицето на Христос по време на кървавия залез, градският съветник Андрея Гринъл седеше на дивана си и се опитваше да чете. Генераторът й бе спрял… но дали изобщо бе работил? Не можеше да си спомни. Тя обаче имаше една специална част „Майти Брайт Лайт“, която сестра й Роуз бе пъхнала в чорапа й последната Коледа. Досега не й се беше удала възможност да я използва, ала ето че лампичката си работеше без проблеми. Защипваш я за книгата си и я включваш. Просто като детска игра. Така че светлината не беше проблем. За разлика от думите. Те се гърчеха неистово по страницата, като понякога дори разменяха местата си една с друга, и прозата на Нора Робъртс (която обикновено бе кристално ясна) губеше всякакъв смисъл. Обаче Андрея не се отказваше, защото не можеше да измисли какво друго да прави.

Къщата вонеше, въпреки че прозорците бяха широко отворени. Страдаше от стомашно разстройство, а казанчето на тоалетната вече не работеше. На всичкото отгоре умираше от глад, а не можеше да сложи и хапка в устата си. Около пет следобед опита да хапне един сандвич — най-безобиден сандвич със сирене, — и само броени минути по-късно го повърна в кухненското кошче за смет. А само като се сетеше какви усилия положи, за да го изяде… Потеше се обилно — вече бе сменила всичките си дрехи и вероятно съвсем скоро щеше да се наложи отново да ги смени, стига да успееше да го стори, — а краката й не спираха да треперят конвулсивно.

„Неслучайно казват, че трябва да сриташ отзад лошия навик — помисли си тя. — И като гледам, няма да мога да отида на извънредното събрание, ако Джим все още държи да проведем такова.“

Но може би това бе за предпочитане, като се имаше предвид как бе протекъл последният й разговор с Големия Джим и Анди Сандърс. Вероятно ако се появеше, щяха да продължат да я тормозят и изнудват. Да я карат да прави неща, които не иска да прави. Ето защо беше най-добре да стои настрана, докато не се изчисти от тези… от тези…

— Лайна — процеди тя и отметна мокрите кичури от челото си. — Трябва да разкарам тези шибани лайна от организма си.

И когато дойдеше на себе си, щеше да се изправи срещу Джим Рени. Отдавна отлагаше този сблъсък. Обаче този път нямаше да се скатае, независимо от болките в гърба, които я измъчваха с удвоена сила без оксиконтина (честно казано, очакваше страданието да е по-голямо, така че бе относително приятно изненадана). Ръсти искаше да й предпише метадон. Метадон, за бога! Хероин под друго име!

„Не се заблуждавай, че ще мине леко — беше й казал Евърет. — Може да започнеш да получаваш пристъпи.“

За съжаление беше споменал и че това може да продължи десет дни, което й се струваше твърде много. Не знаеше дали ще може да издържи. Не и с този ужасен Купол над града. Обаче трябваше да се справи. След като реши да действа така, изхвърли всичките си хапчета — плюс метадона и последните таблетки оксиконтин, които откри в чекмеджето на нощното си шкафче — в тоалетната. След две пускания на водата от медикаментите не остана и следа, в резултат на което сега Андрея трепереше на дивана си и се опитваше да се убеди, че е взела правилно решение.

„Единственото решение“ — помисли си тя. А при това положение няма „правилно“ и „грешно“.

Тя се опита да прелисти страницата на книгата си и разтрепераната й ръка закачи светещата лампичка. „Майти Брайт Лайт“ тупна на пода, изтърколи се и лъчът й освети тавана. Жената инстинктивно го проследи с поглед и в същия миг почувства как се издига нагоре. При това със светкавична бързина. Сякаш се бе качила в невидим експресен асансьор. По някое време погледна за миг надолу и видя как тялото й лежи на дивана и трепери неудържимо. По брадичката й се стичаше пенеста слюнка. Забеляза и мокрото петно, разцъфващо на дънките й, и си помисли: „Да, май ще трябва отново да се преоблека. Ако оживея след всичко това, разбира се.“

В следващата секунда премина стремително през тавана, през спалнята над него и мансардното помещение със складираните там кашони и овехтели лампи. Оттам продължи да се издига в нощта. Млечният път сияеше над нея, ала не изглеждаше нормално. Всички звезди бяха оцветени в розово.

И изведнъж започнаха да падат.

Някъде — далече, далече под нея — Андрея долови реакцията на тялото, което бе напуснала. То крещеше.

13.

Барби очакваше, че по време на пътуването двамата с Джулия ще обсъдят случилото се с преподобната Либи, обаче и двамата мълчаха. Явно всеки бе потънал в собствените си мисли. Ала въпреки че никой не изрази гласно облекчението си при вида на избледняващото зарево на неестествено червения залез, сега и двамата се чувстваха малко по-добре.

Джулия отново включи радиото, обаче не намери нищо друго, освен Радиото на Исус и „Всички молитви са чути“, и побърза да го изключи.

Когато напуснаха шосе 110 и подкараха на запад по тесния Мотън Роуд, плътно ограден от двете страни с дървета, Барби най-накрая наруши мълчанието.

— Правилно ли постъпих? — попита той.

Според Джулия той бе постъпил правилно не само веднъж по време на конфронтацията в кабинета на шерифа — да не говорим и как бе помогнал на двама пациенти с навяхвания, — ала добре знаеше какво точно има предвид събеседникът й.

— Да — отвърна тя. — Моментът бе изключително неподходящ за предявяване на претенции към властта.

Барби се съгласи, обаче се чувстваше изморен, обезкуражен и недостоен за задачата, която стоеше пред него.

— Сигурен съм, че враговете на Хитлер са казвали същото и за него. Казали са го през хиляда деветстотин трийсет и четвърта и са били прави. През трийсет и шеста пак са били прави. Както и през трийсет и осма. Най-вероятно са си казвали: „Точно в този момент не е добре да го предизвикваме…“ И когато са сметнали, че времето за действие най-сетне е назряло, вече са протестирали зад оградите на Аушвиц и Бухенвалд.

— Не е същото — отбеляза тя.

— Така ли мислиш?

Джулия си замълча, ала добре разбираше гледната му точка. Хитлер е лепял тапети, или поне така твърдеше историята, а Джим Рени продаваше стари коли. Какъвто бе единият, такъв бе и другият.

През короните на дърветата пред тях се процеждаха светлинни снопове, които оформяха гравюри от сенки върху закърпената настилка на Мотън Роуд.

От другата страна на Купола, върху територията на Харлоу, бяха паркирани множество военни камиони, между които хаотично сновяха трийсет-четирийсет войници. Всички носеха противогази на коланите си. Сребриста цистерна с надпис „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! СПАЗВАЙ ДИСТАНЦИЯ!“ бе изтеглена по-напред от останалите камиони и задницата й почти се допираше до правоъгълника с размери на врата, чиито очертания бяха нарисувани със спрей върху повърхността на Купола. Барби видя пластмасовия маркуч, свързан към клапана на резервоара — завършваше с тънък мундщук, голям колкото обикновена химикалка. Държаха го двама мъже с искрящо бели защитни облекла и шлемове, наподобяващи скафандри. На гърбовете си носеха кислородни бутилки.

От страната на Честърс Мил имаше само един зрител. Лиза Джеймисън, градската библиотекарка, стоеше до старомоден дамски велосипед „Шуин“ със специален багажник за пренасяне на мляко. Отстрани на багажника имаше стикер, на който пишеше: „СВЕТЪТ ЩЕ ПОЗНАЕ МИР ТОГАВА, КОГАТО СИЛАТА НА ЛЮБОВТА ПОБЕДИ ЛЮБОВТА КЪМ СИЛАТА — ДЖИМИ ХЕНДРИКС.“

— Какво правиш тук, Лиза? — попита Джулия, щом излезе от колата. Същевременно вдигна длан над очите си, за да ги заслони от ярката светлина.

Лиза попипваше нервно египетския символ „анкх“ (известен още и като „Ключа на живота“), който висеше на сребърна верижка на врата й. Очите й се стрелнаха от Джулия към Барби, след което отново се спряха на вестникарката.

— Обичам да карам колело, когато съм разстроена или угрижена. Понякога карам чак до полунощ. Това ме успокоява. Видях светлините и реших да дойда да ги разгледам. — Жената изрече всичко това с някаква странна напевност, сякаш беше заклинание, и престана да докосва медальона си, понеже показалецът й бе зает да очертава неведом знак във въздуха. — А вие какво правите тук?

— Дойдохме да наблюдаваме експеримента — заяви Барби. — Ако проработи, ти ще си първият човек, който може да напусне Честърс Мил.

Библиотекарката се усмихна. Усмивката й беше малко пресилена, ала Барби оцени жеста; все пак жената полагаше някакви усилия.

— Ако го направя, ще пропусна специалитета на „Дивата роза“ за вторник — гласеше отговорът й. — Който е руло „Стефани“, нали?

— Точно така — кимна той, без да добавя, че ако Куполът продължава да стои на мястото си, в четвъртък специалитетът ще бъде постна мусака от тиквички.

— Не искат да разговарят — въздъхна Лиза. — Опитах се да ги заговоря, но мълчат.

В този миг иззад цистерната се появи нисичък, набит мъж. Носеше камуфлажни панталони, поплиново яке и шапка с емблемата на „Черните мечки“ — университетският отбор на щата Мейн. Първата мисъл на Барби беше, че полковник Кокс е понапълнял. Втората бе по-скоро въпрос — защо, по дяволите, ципът на дебелото му яке бе вдигнат почти до тлъстата му брадичка? Никой друг — нито Барби, нито Джулия или пък Лиза — не носеше яке. Просто защото под Купола нямаха нужда от якета.

Кокс му отдаде чест и Барби също му козирува в отговор.

— Здрасти, Барби — каза Кокс. — Как е Кен?

— Кен е супер — отвърна той. — А аз продължавам да съм кучката, която получава наготово всички готини неща.

— Не и този път, полковник — въздъхна Кокс. — Този път ти го начукаха в движение.

14.

— Кой е този? — прошепна Лиза. Пръстите й отново си играеха с египетския талисман. Джулия си помисли, че ако продължава в този дух, верижката съвсем скоро щеше да се скъса. — И какво всъщност правят там?

— Опитват се да ни освободят — отвърна й вестникарката. — И явно са си взели поука след грандиозния провал тази сутрин, защото забелязвам, че вече го правят тихомълком. — Тя пристъпи напред. — Здравейте, полковник Кокс! Аз съм любимата ви главна редакторка. Добър вечер!

Щом я зърна, усмивката на Кокс леко избледня (но съвсем леко, констатира тя със задоволство).

— Госпожице Шамуей. На живо сте още по-красива, отколкото си ви представях.

— Виждам, че добре владеете изкуството на лъ…

От Кокс я деляха не повече от три метра, когато Барби внезапно я сграбчи за раменете.

— Какво има? — сепна се тя.

— Фотоапаратът! — Напълно бе забравила, че виси на врата й, докато той не го посочи. — Цифров ли е?

— Да, взех го от Пит Фрийман — каза и тъкмо щеше да попита „защо“, когато сама се сети: — Смяташ, че Куполът ще го изпържи, нали?

— В най-добрия случай. Спомни си какво стана с пейсмейкъра на шериф Пъркинс.

— Мамка му! — възкликна тя. — Мамка му! Дано старият ми „Кодак“ да е в багажника!

Междувременно Лиза и Кокс се гледаха по начин, който според Барби означаваше само едно — взаимен интерес.

— Какво сте ни приготвили сега? — попита библиотекарката. — Пак ли някоя експлозия?

Кокс се поколеба.

— Може да сте напълно откровен с нея, полковник — обади се Барби. — Ако не й го кажете вие, аз ще го кажа.

Мъжът от другата страна на невидимата преграда въздъхна.

— Настояваш за пълна прозрачност, така ли да разбирам?

— И защо не? Ако този път се получи, жителите на Честърс Мил ще ви пеят хвалебствени химни до зори. Има само една причина да не искате да им разкриете истината и тя е, защото така сте свикнали…

— Не. Така ми е наредено от началниците ми.

— Но те са във Вашингтон — отвърна Барби. — А журналистите са в Касъл Рок и в момента повечето от тях сигурно гледат платените порноканали в хотелските си стаи. Тук сме само ние, най-дребните пиленца.

Кокс отново въздъхна и посочи към нарисувания четириъгълник върху повърхността на Купола.

— Това е мястото, което мъжете в защитни облекла ще третират с експерименталното ни химично съединение. Ако имаме късмет, киселината ще разгради материята на Купола и ще можем да отворим пролука, както се отваря пролука в прозорец, след като изрежеш в него правоъгълник с нож за стъкло.

— А ако нямаме късмет? — попита Барби. — Ако при разграждането на Купола се отдели някакъв отровен газ, който убие всички ни? Затова ли носите противогази?

— Всъщност — обясни Кокс — учените смятат, че по-скоро киселината може да провокира химична реакция, която да доведе до запалване на невидимата преграда. — Той забеляза потресеното изражение на Лиза и побърза да добави: — Обаче смятат, че вероятността да се случат подобни неща е минимална.

— Могат да си го позволят — обади се библиотекарката, докато въртеше медальона си. — Нали няма да бъдат обгазени или опечени…

— Разбирам тревогата ви, госпожо…

— Мелиса — каза Барби. Изведнъж му хрумна колко важно е Кокс да разбере, че затворниците на Купола са истински хора, а не няколко хиляди анонимни данъкоплатци. — Мелиса Джеймисън. За приятелите — Лиза. Тя е градската библиотекарка. Освен това е консултант в гимназията и мисля, че даже води и курсове по йога.

— Наложи се да се откажа от тях — усмихна се плахо жената. — Не ми оставаше време за тях заради другите ми задължения…

— Много ми е приятно да се запознаем, госпожо Джеймисън — усмихна се и Кокс. — Вижте, мисля, че заслужава да поемем този риск…

— Ами ако бяхме на друго мнение? — попита Лиза. — Бихте ли загърбили тази операция?

Той предпочете да се въздържи от конкретен отговор.

— Досега не са забелязани никакви признаци на саморазграждане или отслабване на това нещо. И ако не успеем да го пробием, ви очаква дълъг период на заточение.

— Имате ли някаква представа какво може да го е предизвикало? Изобщо някаква хипотеза?

— Не — поклати глава полковникът, ала погледът му се стрелна встрани по такъв начин, че Ръсти Евърет веднага би се сетил за последния си разговор с Големия Джим.

„Защо ни лъжеш? — помисли си Барби. — Пак ли защото така си свикнал? Какво обичаха да казват военните — че цивилните са като гъбите, затова ги дръж на тъмно и ги храни с лайна…“ Да, може би това обясняваше всичко. Обаче продължаваше да се чувства изнервен.

— Силна ли е? — попита Лиза. — Тази ваша киселина — силна ли е?

— Доколкото ни е известно, това е най-корозивната киселина от всички съществуващи подобни съединения на света — отвърна Кокс и библиотекарката бързо отстъпи назад.

Кокс се обърна към мъжете с космическите на вид скафандри:

— Готови ли сте, момчета?

Те вдигнаха палци. Зад тях напълно бе замряла всякаква активност. Войниците стояха неподвижно с ръце върху противогазите си и наблюдаваха с интерес мъжете със защитни облекла.

— Тогава започваме — обяви Кокс. — Барби, предлагам ти да отведеш двете си красиви спътнички поне на петдесетина метра от…

— Вижте звездите! — възкликна внезапно Джулия. В разтреперания й глас се долавяше нещо като суеверен страх. Барби видя в смаяното й изражение момиченцето, което навярно е била преди трийсет години.

Той също погледна нагоре и различи Голямата и Малката мечка, както и Орион. Всички съзвездия си бяха на местата… само дето изглеждаха размазани и се бяха обагрили в розово. Млечният път приличаше на разтеглена дъвка, изплюта върху нощното небе.

— Кокс — прочисти гърлото си Барби, — виждаш ли това?

Набитият мъж вдигна поглед към притъмнелия небосвод.

— Кое? Звездите ли?

— Как ти изглеждат?

— Ами… доста ярки, но това си е нещо нормално, като се има предвид, че регионът не е от ярко осветените… — Изведнъж му хрумна нещо и той щракна с пръсти. — Вие какво виждате? Да не би да са си променили цвета?

— Красиви са — промълви Лиза. — Но в същото време ме плашат.

— Розови са — заяви Джулия. — Какво всъщност става?

— Нищо — отвърна Кокс, обаче Барби долови в тона му някакво непонятно облекчение.

— Хайде, изплюйте камъчето… — настоя и без дори да се замисли, добави: — … сър.

— Точно в седем вечерта получихме метеорологичен доклад — обясни Кокс, — в който основно се наблягаше на ветровете. Просто в случай на… е, за всеки случай. С оглед предстоящата операция. Струйното течение30 идва от запад, при това от доста далеч — някъде от Небраска или Канзас, — в посока юг, след което се насочва на север, следвайки атлантическия бряг. Нещо съвсем обичайно за октомври.

— Това какво общо има със звездите?

— Понеже се движи на север, течението минава над много големи градове и индустриални центрове. И онова, което събира от въздуха над тези места, се наслоява върху Купола, вместо да бъде разпръснато над северните части на Канада и арктическите региони. Количеството на частиците е достатъчно, за да се създаде нещо като оптически филтър. Сигурен съм, че не е опасно…

— Засега — прекъсна го Джулия. — Но може ли някой да прогнозира какво ще стане след седмица или месец? Ще можете ли да измиете въздушното ни пространство на девет хиляди метра височина, когато под Купола се възцари вечна нощ?

Преди Кокс да отвърне, Лиза Джеймисън изпищя и посочи към небето. После закри лицето си с ръце.

Розовите звезди падаха, оставяйки ярки дири след себе си.

15.

— Искам още успокоително — изрече отнесено Пайпър, докато Ръсти я преслушваше.

Мъжът я потупа по дясната ръка (лявата бе цялата в рани).

— Нямаш нужда от още успокоителни — отвърна й той. — По всички медицински стандарти вече си достатъчно дрогирана.

— Исус иска да получа още — продължи замаяно. — Искам така да се надрусам, че да видя розови хипопотамчета…

— Мисля, че искаше да кажеш „розови слончета“, но ще го имам предвид.

Тя се изправи в леглото. Ръсти се опита да я върне в легнало положение, но не смееше да докосне лявата й ръка, а това очевидно не бе достатъчно.

— Утре ще мога ли да си тръгна оттук? — попита тя.

— Трябва да се видя с шериф Рандолф. Онези момчета са изнасилили Сами Буши.

— И като нищо можеше да те убият — отвърна той. — Извадила си страхотен късмет, че ти се размина само с луксация. Остави ме аз да се тревожа за Сами.

— Тези ченгета са опасни — каза тя и хвана китката му. — Не може да продължат да работят в полицията. Съвсем скоро ще наранят някой друг. — Тя облиза устни. — Устата ми е ужасно пресъхнала.

— Мога да ти реша проблема с гърлото, обаче искам да легнеш.

— Взехте ли вагинални проби от Сами? Ще можете ли да ги съпоставите със спермограмите на момчетата? Ако е възможно, няма да оставя на мира Питър Рандолф, докато не ни накара да дадат ДНК-материал за изследвания. Ще го тормозя ден и нощ.

— Нямаме нужното оборудване за ДНК-анализ — отвърна Ръсти. Освен това и не разполагаха с вагинални проби, защото Джина Буфалино бе измила Саманта по нейно изрично желание. — Ще ти донеса нещо за пиене. Всички хладилници освен този в лабораторията са изключени, за да пестим енергия, но при сестрите има хладилна чанта.

— Сок. — Тя притвори очи. — Искам сок. Портокалов или ябълков. Да не е мултивитамин.

— Ябълков — кимна Ръсти. — Тази вечер си на чисти питиета.

— Мъчно ми е за кучето ми — прошепна Пайпър и обърна глава настрани. Медикът си каза, че докато се върне със сока й, вероятно ще е заспала.

Насред коридора бе пресрещнат от забързания Туич.

— Ела бързо навън, Ръсти! — изстреля той. Ококорените му очи сякаш щяха да изхвръкнат.

— Веднага щом занеса на преподобната Либи един…

— Не, веднага. Трябва да видиш това.

Евърет се върна на бегом до стаята на преподобната и надзърна вътре. Пайпър хъркаше по недопустим за една дама начин, но това бе нещо съвсем нормално при подутия й нос.

Сетне последва Туич по коридора, като едва не тичаше, за да не изостава.

— Какво има? — попита задъхано, а подтекстът на въпроса му гласеше: „Какво пак се е случило?“

— Не мога да ти обясня, а и дори да го сторя, ти едва ли ще ми повярваш. Затова трябва да го видиш с очите си. — И Туич блъсна силно летящата врата на болничното фоайе.

На алеята пред главния вход, под големия навес бяха застанали Джини Томлинсън, Джина Буфалино и Хариет Бигълоу — приятелка на Джина, която й помагаше в болницата. Трите жени се бяха прегърнали и се взираха в нощното небе.

То бе изпъстрено с блещукащи розови звезди, повечето от които сякаш падаха, оставяйки дълги, флуоресциращи дири след себе си. Ръсти почувства как по гърба му пропълзява хлад.

„Точно както го предсказа Джуди — помисли си той. — «Розовите звезди падат в редици». Точно както го предсказа…“

Звездите падаха ли, падаха и Евърет имаше чувството, че небесата се продънват около тях.

16.

Когато розовите звезди започнаха да падат, Алис и Ейдън Епълтън бяха заспали, ала Търстън Маршал и Каролин Стърджис не бяха. Двамата стояха в задния двор на семейство Думажен и гледаха как звездите сякаш валят в сияйни розови редици. Някои от дирите се пресичаха и в небето се оформяха неведоми розови руни, които после избледняваха.

— Да не е дошъл краят на света? — попита Каролин.

— Ни най-малко — отвърна Търс. — Това е най-обикновен метеоритен дъжд. Сравнително често явление за есента тук, в Нова Англия. Мисля, че по това време на годината вече е малко късничко за Персеидите — един от най-богатите метеоритни потоци, — така че вероятно е блуждаещ метеоритен дъжд. Предимно прах и скални късове от астероиди, отчупили се преди милиарди години. Представи си само, Каро!

Никак не й се искаше.

— Метеоритните дъждове винаги ли са розови?

— Не — отвърна той. — Мисля, че извън Купола би трябвало да изглежда бял, но ние го наблюдаваме през филтър от прах и други фини частици. С други думи, наблюдаваме с очите си екологичното замърсяване. Точно то е променило цвета на звездите.

Тя се замисли над думите му, без да отделя поглед от безмълвната розова заря в небето.

— Търс, момченцето… Ейдън… когато получи онзи пристъп, май каза…

— Помня какво каза. „Падат розови звезди и оставят следи след себе си.“

— Как е могъл да го знае?

Преподавателят само поклати глава.

Каролин го прегърна. В моменти като този (макар че случващото се не можеше да се сравни с нищо от досегашния й живот) се радваше, че Търстън е достатъчно възрастен, за да й бъде баща. И докато стояха, и се взираха в падащите розови звезди, изведнъж й се прииска точно това — наистина да й беше баща.

— Как е могъл да знае, че ще се случи нещо подобно? Как?

17.

Ейдън беше казал и нещо друго по време на пророческото си бълнуване: „Всички ги гледат“. Това също се сбъдна — точно в девет и половина на тази понеделнишка вечер, когато метеоритният дъжд бе в разгара си, жителите на Честърс Мил наблюдаваха феноменалното явление.

Новината се разпространяваше с мобилни телефони, есемеси и електронни писма, но главно по изпитания старомоден начин — от уста на уста. До десет без петнайсет главната улица вече гъмжеше от хора, които наблюдаваха шоуто на безмълвните фойерверки. Повечето зрители също мълчаха. Неколцина плачеха. Лео Лемойн, предан член на Църквата на Христа, Светия изкупител на покойния пастор Лестър Когинс се развика, че е дошъл Апокалипсисът, че вижда Четиримата конници в небето, че скоро ще започне Възнесението и така нататък, и така нататък. Сам Вердро Мърляча (който бе освободен този следобед и отново бе на улицата, по-трезвен от всякога и поради тази причина тройно по-кисел) каза на Лео, че ако не спре да дрънка за Аполайнипсиса, такъв ще му зашлеви, че ще види двойно повече звезди. Руп Либи от полицейското управление пък им изръмжа и двамата да си затварят устите и да спрат да плашат народа, докато потупваше многозначително пистолета си. Сякаш народът вече не бе наплашен достатъчно. Уилоу и Томи Андерсън стояха на паркинга пред „Дипърс“ и Уилоу хлипаше, притиснала чело в рамото на мъжа си. Роуз Туичъл беше до Ансън Уийлър пред „Дивата роза“; и двамата бяха все още с престилките си и се бяха прегърнали. Нори Калвърт и Бени Дрейк бяха с родителите си и когато пръстите на Нори потърсиха ръката на Бени, той ги улови с такова вълнение, че на мига забрави за розовите звезди. Джак Кейл, настоящият управител на „Фуд Сити“, стоеше на паркинга пред супермаркета. Късно този следобед той бе позвънил на Ърни Калвърт, предишния управител, с молба да му помогне да направят инвентаризация на ръка на всички стоки в магазина. Двамата се захванаха здраво за работа, надявайки се да приключат до полунощ, когато бяха сепнати от стеклия се на главната улица народ. Сега стояха рамо до рамо и наблюдаваха розовия звезден дъжд. Стюарт и Фърналд Бауи бяха излезли пред приемната на погребалното си бюро и гледаха нагоре. Хенри Морисън и Джаки Уетингтън се намираха точно срещу тях от другата страна на улицата, заедно с Чаз Бендър, учител по история в гимназията. „Това е просто метеоритен дъжд, наблюдаван през пелената на екологичното замърсяване“ — каза Чаз на Джаки и Хенри… ала въпреки това звучеше изплашен не на шега.

Промененият цвят на звездите накара жителите на Честърс Мил да погледнат на ситуацията по нов начин. Всички илюзии, че Куполът е мимолетно, преходно явление, бяха направени на пух и прах, ето защо не беше никак чудно, че все повече хора избухваха в плач. Приглушеният звук от хлипанията им наподобяваше ръменето на пролетен дъжд.

За разлика от другите Големия Джим се интересуваше не толкова от безсмислените светлинки в небето, колкото от реакцията на съгражданите си. Тази вечер, каза си той, те щяха просто да се приберат по домовете си. Утре обаче нещата щяха да бъдат доста по-различни. И страхът, който съзираше върху много от лицата, нямаше да бъде нещо лошо. Даже напротив — изплашените хора се нуждаеха от силен водач, а ако имаше нещо, което Рени без проблеми можеше да им осигури, то бе точно това.

Точно сега Големия Джим стоеше пред полицейското управление в компанията на шериф Рандолф и Анди Сандърс. Под тях, в подножието на стълбите пред входа, се бяха скупчили неговите „проблемни деца“ — Тибодо, Сиърлс, мацката Ру и приятелят на Младши, Франк. Рени слезе по стъпалата, по които Либи беше паднала малко по-рано през същия ден („Можеше да направи услуга на всички ни и да си счупи врата“ — помисли си той) и потупа Франки по рамото.

— Харесва ли ти шоуто, Франки?

Ококорените, изплашени очи на младежа го караха да изглежда на дванайсет, а не на двайсет и колкото там години всъщност беше.

— Какво е това, господин Рени? Имате ли някаква представа?

— Нищо особено. Метеоритен дъжд. Просто Господ ни казва „Здрасти!“ отгоре.

Франк Делесепс се отпусна малко.

— Сега ние ще влезем вътре — каза Рени, посочвайки с палец към Рандолф и Анди, които не откъсваха очи от небето. — Ще си поговорим малко, след което ще извикаме и вас четиримата. Искам да чуя една и съща версия на случилото се от всеки от вас. Ясен ли съм?

— Да, господин Рени — отвърна Франки.

Мел Сиърлс погледна към Големия Джим. Очите на младежа бяха като чинийки, а долната му челюст висеше като счупена. Съветникът си каза, че така прилича на олигофрен. Което не беше никак зле на фона на настоящата ситуация.

— Сякаш е дошъл краят на света, господин Рени — промълви Мел.

— Глупости. Ти „спасен“ ли си, синко?

— Така мисля.

— Значи няма за какво да се тревожиш — отвърна Големия Джим и ги огледа внимателно един по един. Накрая очите му се спряха на Картър Тибодо. — Тази вечер, скъпи младежи, пътят към спасението е пред вас и за да минете по него, ви трябва само едно — версиите ви за случилото се да съвпадат.

Не всички обаче виждаха розовите звезди. Подобно на Ейдън и Алис Епълтън, и дъщеричките на Ръсти Евърет спяха дълбоко. Някои възрастни — също. Като Пайпър, Андрея Гринъл и Готвача. Той лежеше изпружен сред мъртвата трева на може би най-голямата лаборатория за производство на метамфетамини в Америка. Бренда Пъркинс също спеше. Заспа, докато плачеше на дивана си, с разпечатката на файла „ВЕЙДЪР“ на масичката за кафе пред нея.

Мъртвите също не го виждаха, освен ако не се намираха на някое по-ярко място от тази потънала в мрак земя, където безчет слепци воюваха в нощта31. Майра Евънс, Дюк Пъркинс, Чък Томпсън и Клодет Сандърс бяха прибрани в погребалното бюро на Бауи; доктор Хаскел, господин Карти и Рори Динсмор лежаха в моргата на болница „Катрин Ръсел“, а Лестър Когинс, Дуди Сандърс и Анджи Маккейн все още се намираха в килера на семейство Маккейн. В компанията на последните беше и Младши. Той седеше между Дуди и Анджи и ги държеше за ръце. Главата го болеше, но не чак толкова. И ако успееше да заспи, може би щеше да пренощува тук.

На Мотън Роуд в Източен Честър (недалеч от мястото, където опитът за разграждане на целостта на Купола с експериментална киселина все още продължава под странното розово небе) Джак Евънс, съпругът на покойната Майра, стоеше в задния си двор с бутилка „Джак Даниълс“ в едната ръка и оръжието за защита на дома си — автоматичен пистолет „Ругър SR 9“ — в другата. Той пиеше и гледаше как падат розовите звезди. Знаеше какво представляват и за всяка от тях имаше по едно желание. Всичките му желания бяха за смърт, понеже без Майра животът му бе изгубил смисъл. Може би щеше да се научи да живее и без нея, и може би щеше да се научи да живее като плъх под стъклен похлупак, ала нямаше да се справи и с двете едновременно. Когато падащите звезди взеха да намаляват — а това стана някъде към десет и петнайсет, около четирийсет и пет минути след началото на метеоритния дъжд, — Джак глътна и последната капчица от уискито, хвърли бутилката на тревата и си пръсна мозъка. Той беше първият документиран официално самоубиец в Честърс Мил.

Но нямаше да е последният.

18.

Барби, Джулия и Лиза Джеймисън безмълвно наблюдаваха как двамата войници в скафандрите отделят тънкия мундщук от пластмасовия маркуч. Те го сложиха в непрозрачен плик с цип в горната част, а самият плик попадна в метален контейнер с надпис „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“. После заключиха контейнера с два отделни ключа и едва тогава свалиха шлемовете си. Изглеждаха уморени, напрегнати и обезсърчени.

Двама по-възрастни мъже — Барби си каза, че изглеждаха твърде стари, за да бъдат войници — се заеха да преместят голямата колесна платформа със странно изглеждаща апаратура далеч от мястото на повторения три пъти експеримент. Барби предположи, че тези хора (най-вероятно учени от НАСА) извършваха някакъв вид спектрограмен анализ. Или поне се опитваха. Противогазите, които носеха по време на своите изследвания, сега бяха вдигнати над лицата им и стърчаха като някакви причудливи шапки. Барби можеше да попита Кокс каква бе целта на въпросните изследвания и полковникът сигурно би му дал прям и искрен отговор, обаче и той, също като мъжете в скафандрите, се чувстваше твърде обезкуражен и посърнал.

Високо над тях последните метеори прорязваха нощното небе с розовите си траектории.

Лиза посочи към източната част на града:

— Чух нещо, което ми прозвуча като изстрел. А вие?

— Може да е ауспухът на някоя кола или хлапе, което изстрелва ракета в бутилка — отвърна Джулия. Тя също се чувстваше отпаднала и унила. След като стана ясно, че експериментът — или по-скоро тестът с киселината — няма да се увенчае с успех, Барби я забеляза да избърсва сълзите от очите си. Въпреки това обаче жената бе продължила да снима със своя кодак.

Кокс пристъпи към тях, хвърляйки двойна сянка под светлините на разположените прожектори. Той посочи към мястото, където се бе намирал очертаният върху повърхността на Купола четириъгълник.

— Предполагам, че тази малка авантюра струва на американския данъкоплатец около седемстотин и петдесет хиляди долара, и то без да броим разходите за научноизследователска дейност, инвестирани в разработката и създаването на това химично съединение. Което разяде само шибаната боя, напръскана тук, без да свърши абсолютно нищо друго!

— Без вулгарни изрази, полковник! — обади се Джулия и се усмихна едва-едва.

— Благодаря ви за забележката, госпожо редактор — отбеляза кисело Кокс.

— Наистина ли очаквахте това да има ефект? — намеси се Барби.

— Не, но не съм очаквал и че човешки крак ще стъпи скоро на Марс, обаче руснаците твърдят, че през 2020 ще изпратят там четиричленен екипаж.

— Сега всичко ми се изясни — подхвърли Джулия. — Марсианците са подочули за руския план и са побеснели от яд.

— Ако е тъй, си го изкарват не на когото трябва — изсумтя Кокс… и Барби зърна нещичко в очите му.

— Доколко вярваш в това, Джим? — попита тихо той.

— Моля? Не те разбрах.

— Че Куполът е дело на извънземни същества.

Джулия направи две крачки напред. Лицето й бе пребледняло, а очите й пламтяха.

— Кажете ни какво знаете, мамка му!

Кокс вдигна ръка.

— Спрете. Не знаем абсолютно нищо по въпроса. Това е просто една хипотеза. Да, просто една от многото. Марти, ела насам!

Единият от двамата по-възрастни господа, които провеждаха изследванията, се приближи към Купола. Противогазът се поклащаше в ръката му.

— Какво показва анализът ви? — попита Кокс и щом зърна колебанието на лицето на мъжа, побърза да добави: — Говори съвсем открито!

— Ами… — Марти вдигна рамене. — Минерали, предимно микроелементи32. Почва и пренасяни по въздуха замърсители. Това е. Според спектрограмния анализ това нещо просто не съществува.

— Ами HY-908? — попита Кокс и се обърна към Барби и двете дами: — Киселината.

— Няма я — отвърна Марти. — Нещото, дето не съществува, просто я погълна.

— Как смяташ, това възможно ли е? На базата на всичко, което знаеш…

— Не — гласеше категоричният отговор. — Но на базата на онова, което знаем, и съществуването на Купола не е възможно.

— При това положение склонен ли си да вярваш, че Куполът може да е творение на някоя форма на живот с по-напреднали познания в сферата на физиката, химията, биологията и така нататък?

Марти отново се колебаеше какво да каже.

— Говори открито! — пак го насърчи полковникът.

— Това е едната възможност. Другата е някой суперзлодей от Земята да го е поставил. Някой като Лекс Лутър от комиксите за „Супермен“. Или пък може да е дело на някоя враждебна държава, като Северна Корея например.

— Която все още не си е приписала заслугата за това? — подметна скептично Барби.

— Аз лично съм склонен да заложа на извънземните — заяви Марти и почука по повърхността на Купола. Вече бе получил своя лек шок от близостта си с него. — Както и повечето от колегите ми учени, които в момента работят над проблема, ако може да се каже, че работим, при положение че всъщност не вършим нищо. Както беше казал Шерлок Холмс, когато елиминираш невъзможното, остава истинският отговор, колкото и невероятно да звучи.

— Да се е приземявал скоро някой — или нещо — с летяща чиния и да е искал да го заведат при най-главния? — попита Джулия.

— Не — отвърна Кокс.

— Щяхте ли да узнаете, ако се беше случило нещо подобно? — обади се Барби и си помисли: „Нима наистина водим този разговор? Или сънувам?“

Полковникът се поколеба, преди да отговори:

— Не е задължително.

— Може да има метеорологично обяснение — добави Марти след кратък размисъл. — Или да е биологично — имам предвид живо! — същество. Според една от хипотезите например цялото това нещо всъщност е хибридна разновидност на бактерията Escherichia coli33.

— Полковник Кокс — започна тихо Джулия, — част ли сме от нечий експеримент? Защото точно така се чувствам.

Междувременно Лиза Джеймисън се взираше в далечината към кокетните къщички на Източен Честър. Повечето светлини бяха помръкнали, понеже хората или бяха останали без гориво за генераторите, или го пестяха.

— Изстрел беше — промълви тя. — Сигурна съм, че беше изстрел.