Под купола (Том I)

1.

Като се изключи политиката, Големия Джим Рени имаше само една голяма страст. Това беше женският гимназиален баскетбол и по-конкретно — дамският отбор на „Дивите котки“. Абонираше се за всеки полусезон още от 1998 и посещаваше поне дванайсет мача годишно. А през 2004, когато „Дивите котки“ спечелиха щатския шампионат, не пропусна нито една среща. И въпреки че автографите, които веднага се набиваха в очите на посетителите му, бяха тези на Тайгър Удс, Дейл Ърнхард и Бил „Спейсман“ Лий, онзи, с когото съветникът най-много се гордееше — и който ценеше най-силно, — бе на Хана Комптън, дребничката второкурсничка, чиято игра като плеймейкър донесе на „Дивите котки“ първата и единствена златна топка в историята им.

Когато си се абонирал за всички мачове от полусезона, започваш да опознаваш и другите абонати, в това число и причините да бъдат фенове на играта. Повечето бяха роднини на момичетата, като част от тях нерядко продаваха домашно приготвени лакомства, за да набират средства за покриване на разноските покрай мачовете в чужбина, когато имаше такива. Останалите бяха баскетболни „пуристи“, които ще ви кажат — понякога с оправдателен тон, — че дамският баскетбол просто е по-добър от мъжкия. Че в играта на младите баскетболистки се наблюдава една отборна етика, с която момчетата с техния груб маниер и предимно далечни изстрели към коша просто не могат да се мерят. Че темпото е по-бавно, а това позволява да видиш всички детайли на срещата и да се насладиш на всеки пас и всяка маневра, феновете на женския баскетбол всъщност се радват на по-ниските резултати в дамските мачове (на които привържениците на мъжкия баскет не спират да се подиграват) и изтъкват, че девойките наблягат на защитата и свободното хвърляне, които са залегнали в основните принципи на самата игра.

Разбира се, има и такива хора, които просто обичат да гледат как дългокраки тийнейджърки тичат насам-натам по къси гащета.

Всичко това бе валидно и за Големия Джим, ала основната причина за страстта му бе съвсем различна и той за нищо на света не би я споделил с когото и да било от другите фенове. Просто не беше никак мъдро от политическа гледна точка.

Тайната на Рени бе следната — според него момичетата приемаха спорта лично и това ги изпълваше с много по-силна омраза от момчетата.

Момичетата искаха да победят — о, да! — и понякога играта им можеше да стане доста нажежена, особено ако бе срещу отколешен съперник (в случая с „Дивите котки“ на Честърс Мил това бяха „Ракетите“ от Касъл Рок), ала при момчетата водещи бяха индивидуалните постижения. С други думи, да се откроят. И всичко свършваше с края на мача.

Момичетата, от друга стана, мразеха да губят. Те отнасяха загубата в съблекалните и потъваха в тежки размисли над нея. Нещо повече — те ненавиждаха и мразеха не поединично, а като отбор. Големия Джим често виждаше как омразата им надига грозната си глава; по време на настървена схватка за топката във второто полувреме при равен резултат можеше буквално да подуши във въздуха сгъстеното напрежение, което сякаш крещеше: „Не, няма да успееш, кучко, топката е МОЯ!“ И той не само го подушваше, но и се хранеше с него.

Преди 2004 дамският отбор на „Дивите котки“ бе влизал в щатския турнир само веднъж за двайсет години, когато бяха елиминирани от „Бъкфийлд“. После се появи Хана Комптън. Баскетболистката, която така и си остана ненадмината в изкуството на омразата, според скромното мнение на Големия Джим.

Като дъщеря на Дейл Комптън, кокалест дървосекач от Таркърс Милс, който често бе пиян и винаги — заядлив, Хана бе развила доста грубовати обноски. Като първокурсничка бе изкарала първия си полусезон в младежкия отбор и треньорът я прехвърли в университетския отбор едва за последните два мача. Точно в тези два мача обаче тя отбеляза повече точки от всички останали и остави противниковия плеймейкър от „Рисовете“ да се гърчи на скамейката след остра, но чиста дефанзивна игра.

След края на мача Големия Джим сграбчи треньора Удхед за яката.

— Ако това момиче не влезе в отбора следващата година, значи си луд!

— Не съм луд — беше отвърнал треньорът.

Хана започна бляскаво и завърши още по-бляскаво, постигайки феноменални успехи, за които феновете на „Дивите котки“ щяха да говорят години напред (равносметката: средно по 27.6 точки на мач). Момичето можеше да отбележи три точки буквално когато и откъдето си поискаше, ала на Големия Джим най-много му харесваше да я гледа как пробива противниковата защита и се хвърля към коша — дребничкото й, наподобяващо муцунка на мопс лице е изопнато до краен предел от концентрация, пламтящите й черни очи сякаш изгарят играчите на съперника, а прибраната й на опашка коса стърчи над главата й като вдигнат среден пръст. Градският съветник на Честърс Мил и търговец на стари коли се беше влюбил.

В мачовете от шампионата през 2004 „Дивите котки“ водеха пред „Ракетите“ на Касъл Рок с десет точки, когато Хана бе изкарана от играта заради нарушение. За късмет на „Котките“ до края на срещата оставаше съвсем малко време. Те спечелиха с разлика от една точка. От общо осемдесет и шест точки, отбелязани от тях, шейсет и три бяха заслуга на Хана Комптън. Тази пролет заядливият й баща седна зад волана на чисто нов кадилак, продаден му от Рени с четирийсетпроцентно намаление. Въпреки че не се занимаваше с нови коли, винаги когато си поискаше, можеше да „забърше някоя от автовоза“.

Сега, докато розовите дири в небето избледняваха (а „проблемните му деца“ чакаха притеснени отвън да ги повика), Големия Джим седеше в кабинета на Питър Рандолф и си припомняше този приказен, легендарен, почти нереален баскетболен мач. Особено първите осем минути от второто полувреме, които започнаха с осем точки преднина за „Ракетите“ от Касъл Рок.

Тогава Хана бе поела контрол над играта с онази брутална целеустременост, с която Йосиф Сталин бе завзел властта над Русия. Очите й искряха (все едно се бяха концентрирали върху някаква баскетболна Нирвана отвъд възприятията на обикновените смъртни), а лицето й бе изкривено в демонична гримаса, която сякаш казваше: „Аз съм по-добра от теб, аз съм най-добрата, разкарай се от пътя ми, или ще те прегазя!“ Всички хвърляния на Хана към коша през тези осем минути попаднаха в целта, включително и един абсурден изстрел от средата на терена, който тя отправи само защото бе объркала стъпките си и трябваше да се отърве от топката, за да не й отсъдят нарушение за травелинг34.

Имаше различни изрази за подобна игра, най-използваните от които навярно бяха „да бъдеш в зоната“ и „да влезеш в крачка“. Любимият на Големия Джим обаче беше „да го напипаш“ — като в израза: „Да, тя определено го е напипала.“ Сякаш играта имаше някакъв божествен скрит пласт, недоловим за възприятията на обикновените играчи (макар че понякога дори обикновените играчи го напипваха) — пласт, който можеше да бъде докоснат в някои специални нощи; нещо като ефирните драперии, украсяващи стените в залите на Валхала.

Хана Комптън така и не премина в отбора на третокурсничките; шампионатът от 2004 година се оказа последният в живота й. Това лято баща й за пореден път бе карал пиян и предизвика катастрофа, в която загинаха той, съпругата му и трите им дъщери. Връщаха се от „Браунис“ в Таркърс Мил, където бяха отишли за сладоледено фрапе. И купеният на безценица кадилак се беше превърнал в техен ковчег.

Новината за катастрофата се появи на първите страници във всички вестници на Западен Мейн, а Джулия Шамуей отпечата съответния брой на „Демократ“ с черна рамка на всяка страница. Големия Джим обаче не беше опечален. Според него Хана изобщо не би се представила добре в първенството на третокурсничките — там момичетата бяха по-едри и навярно през повечето време щеше да седи на резервната скамейка. А тя никога не би го преживяла. Омразата й трябваше постоянно да бъде захранвана от действия на терена. Големия Джим добре го знаеше. И прекрасно го разбираше. Това бе основната причина да не иска да напусне Честърс Мил. Да, насред широкия свят вероятно би правил повече пари, ала парите бяха просто бирата на живота му. Властта обаче… властта бе шампанското.

И докато в спокойни времена управлението на града си беше сладко занимание, в кризисни периоди като сегашния то ставаше още по-сладко. В такива дни можеш да летиш на крилете на интуицията си, без да се притесняваш, че нещо ще се прецака, защото просто няма начин нещо да се прецака. Можеш да разчетеш намеренията на противниковата защита още преди тази защита да предприеме действия срещу теб, и всеки твой изстрел към коша бележи точка. Както се казва, вече си го напипал, а няма по-добър момент това да се случи от мач за шампионата.

Това бе неговият шампионат и всичко, което се случваше, работеше в негова полза. Съветникът имаше чувството — и не просто чувството, а абсолютната вяра, — че нищо не може да се обърка по време на този феноменален тур; дори онези неща, които му изглеждаха като препятствия, щяха да се превърнат в благоприятни възможности. (Също като онзи отчаян изстрел на Хана от средата на терена, който бе изправил цялата зала в Дери на крака — феновете на „Котките“ ликуваха, а привържениците на „Ракетите“ не можеха да повярват на очите си.)

Беше го напипал. Ето защо не се чувстваше изморен, макар че трябваше да бъде смазан от изтощение. Ето защо не се тревожеше за Младши, въпреки влудяващата напрегнатост и потайност на младежа. Ето защо не се тревожеше и за Дейл Барбара, и за досадната му свита от приятели, сред които изпъкваше кучката от вестника. Ето защо, когато Питър Рандолф и Анди Сандърс го изгледаха угрижено, Големия Джим само се усмихна. Можеше да си го позволи. Беше го напипал.

— Да затворим супермаркета? — смая се Анди. — Така няма ли да разбуним духовете, Голям Джим?

— Супермаркета плюс бензиностанцията — уточни Рени, без да спира да се усмихва. — За „Браунис“ няма смисъл да се тревожим, вече е затворено. Което е чудесно, защото нямаме никаква нужда от подобна порочна клоака. — Можеше и да добави: „Където продават мръснишки списания“, ала се въздържа.

— Джим, в супермаркета все още има достатъчно провизии — обади се Рандолф. — Днес следобед разговарях с Джак Кейл. Месо почти не е останало, но от всичко друго има, и то в съвсем прилични количества.

— Не се и съмнявам — кимна Големия Джим. — Разбирам от запасяване, както и Кейл, естествено. Нали е евреин, все пак!

— Ами… просто казвам, че всичко досега върви гладко, защото хората вече са заредили добре килерите си. — Лицето му се озари. — Според мен първо да ограничим работното време на супермаркета. Мисля, че без проблеми ще убедим Джак да го направи. Вероятно и той самият вече го обмисля…

Големия Джим поклати глава, продължавайки да се усмихва. Ето още един пример за това как всичко се нарежда в твоя полза, когато си го напипал. Дюк Пъркинс навярно би казал, че е грешка градът да се излага на допълнителен стрес, особено след тази вечер на обезпокоителни небесни явления. Дюк обаче беше мъртъв и за Рени смъртта му беше не просто улеснение, а направо подарък от съдбата.

— Затваряме ги — повтори. — И двата. Точка по въпроса. И когато ги отворим отново, ние ще сме тези, които ще раздават провизиите. Така запасите ще ни послужат за по-дълго време, а и разпределението сред хората ще бъде далеч по-справедливо. На събранието в четвъртък ще обявя плана за разпределението на дажбите. — Той направи кратка пауза. — Ако Куполът все още е на мястото си, разбира се.

— Не съм сигурен дали имаме правомощията да затваряме частния бизнес на хората, Голям Джим… — измънка колебливо Анди.

— В кризисна ситуация като тази не само че имаме тези правомощия, но и сме длъжни да ги упражняваме. — И той потупа Пит Рандолф по гърба. Шерифът не го очакваше и изохка сепнато. — Това е нашата отговорност пред хората.

— Ами ако сред хората настане паника? — намръщи се Анди.

— Такива са рисковете на управлението — разпери ръце Големия Джим. — Когато сриташ котило плъхове, те се разбягват на всички страни. Ако кризата не приключи скоро, може да се наложи да увеличим още малко личния състав на полицията. Да, това е един от вариантите.

Рандолф го изгледа учудено.

— В момента имаме двайсет полицаи — каза той. — Заедно със… — и той кимна към вратата.

— Знам — отвърна Рени. — И като стана въпрос за тези младежи, извикай ги вътре, шерифе, за да свършим с тази работа и да ги пуснем да се приберат по домовете си. Мисля, че заслужават малко почивка след този толкова натоварен за тях ден.

„А ако са се изнервили, още по-добре — помисли си той. — Заслужават си го, след като не могат да държат дръжките си в гащите.“

2.

Франк, Картър, Мел и Джорджия пристъпиха бавно напред като подсъдими в съдебна зала. Напрегнатите им лица изразяваха бунт и непокорство, ала ако можеше да ги зърне отнякъде, Хана Комптън най-вероятно би се изсмяла. Главите им бяха сведени и очите им бяха вперени в обувките им. За Големия Джим бе повече от ясно, че очакваха да бъдат уволнени или даже нещо по-лошо, което идеално го устройваше. От собствен опит знаеше, че няма по-лесна и приятна за работа емоция от страха.

— Е — започна той, — ето ги нашите храбри полицаи.

Джорджия Ру измърмори нещо.

— Говори по-високо, пиленце! — засмя се Рени и разпери длан зад ухото си.

— Казах, че не сме направили нищо лошо — отвърна тя, продължавайки да мънка като гузна ученичка.

— Тогава би ли ми обяснила какво точно направихте? — Сякаш като по команда, Джорджия, Франк и Картър заговориха едновременно и се наложи Рени да посочи с пръст към Франки. — Ти. Искам да го чуя от теб и гледай да се представиш добре.

— Бяхме пред дома й… — започна той, — но тя ни покани вътре.

— Точно така! — извика Джорджия и скръсти ръце пред големия си бюст. — Тя…

— Млъкни — посочи я Големия Джим с месестия си пръст. — Един говори от името на всички. Така прави един отбор. Вие един отбор ли сте?

Картър Тибодо усети накъде биеше съветникът и побърза да заяви:

— Да, сър… господин Рени.

— Радвам се да го чуя — усмихна се съветникът и кимна на Франк да продължи.

— Каза ни, че имала бира. Само заради това отидохме при нея. Нали знаете, че не може да се купи в града. Както и да е, седяхме си тихо и кротко и пиехме бира — падаше се само по един кен на човек, а и дежурството ни почти беше свършило…

— Не почти, а наистина бе свършило — намеси се шерифът. — Нали това искаше да кажеш?

Франк му кимна почтително.

— Да, сър, точно това исках да кажа. Изпихме бирите си и казахме, че трябва да си тръгваме, обаче тя явно оценяваше онова, което всеки от нас правеше, и поиска да ни благодари. И… си разтвори краката.

— Да ни покаже бобъра си, нали се сещате? — допълни Мел с широка, леко отнесена усмивка.

Големия Джим се намръщи и благодари, че Андрея Гринъл не беше тук. Наркоманка или не, веднага щеше да реагира на подобно скандално изявление от страна на служител на реда.

— Покани ни един по един в спалнята — продължи Франки. — Знам, че от наша страна не беше разумно да постъпваме така, но как можехме да се въздържим, когато ни се предложи доброволно?

— Сигурен съм, че така е направила — изсумтя шерифът. — На това момиче му се носи доста лоша слава. Както и на съпруга й, между впрочем. Не забелязахте ли някакви наркотици там?

— Не, сър — отвърнаха четиримата в един глас.

— И не сте я наранявали? — попита Големия Джим. — Понеже, доколкото разбрах, тя твърди, че била удряна и малтретирана…

— Никой от нас не я е наранявал — обади се Картър. — Мога ли да кажа какво според мен се е случило?

Големия Джим плесна одобрително с ръце. Започваше да си мисли, че господин Тибодо определено има политически заложби.

— Най-вероятно е паднала, след като си тръгнахме. И то не само веднъж. Беше доста пияна. От агенцията за закрила на децата би трябвало да й отнемат това хлапе, преди да го е убила.

Никой не обърна внимание на последното му изречение. В настоящата ситуация офисът на Агенцията за закрила на децата в Касъл Рок спокойно можеше да се намира и на луната.

— Значи, доколкото виждам, сте чисти — обобщи Големия Джим.

— Като сълза — отвърна Франк.

— Е, май всички сме доволни — заяви Рени и ги огледа. — Вие доволни ли сте, господа?

Анди и Рандолф кимнаха. На лицата им бе изписано облекчение.

— Добре — усмихна се Големия Джим. — Днешният ден беше дълъг и преизпълнен със събития, ето защо си мисля, че всички имаме нужда от малко почивка. Най-вече вие, младите полицаи, защото утре дежурството ви започва в седем сутринта. Супермаркетът и бензиностанцията ще бъдат затворени за неопределено време, докато кризисната ситуация не бъде разрешена. Ето защо шериф Рандолф реши вие да охранявате супермаркета, в случай че хората там не приемат с любезно разбиране новия ред на нещата. Ще се справите ли, господин Тибодо? С вашата… вашата военна рана?

Картър раздвижи ръката си.

— Нищо ми няма. Кучето не е разкъсало сухожилие.

— Можем да пратим и Фред Дентън с тях — предложи Рандолф, давайки и своя принос към идеята, чийто автор всъщност бе Големия Джим. — Мисля, че Уетингтън и Морисън ще могат да се справят сами на бензиностанцията.

— Джим — прокашля се Анди, — според мен трябва да изпратим по-опитните полицаи пред супермаркета, а новите им колеги на по-малкия обект…

— Не мисля така — отвърна Рени. Лицето му сияеше. Беше го напипал. — Точно тези младежи ни трябват пред супермаркета. Точно те и никой друг. А, и още нещо. Едно птиченце ми каза, че някои от вас, мили младежи, носят оръжия в колите си, а двама дори са размахвали патлаци, докато са патрулирали пеша…

Новоназначените полицаи мълчаха.

— В момента сте на нещо като изпитателен срок — напомни им той. — Ако имате лично оръжие, това си е ваше право като американски граждани. Но ако чуя, че някой от вас носи патлак утре пред „Фуд Сити“ и го размахва пред добрите жители на този град, полицейската ви кариера моментално приключва.

— Точно така — обади се Рандолф.

Рени огледа внимателно Франк, Картър, Мел и Джорджия.

— Някакви проблеми с това? Слушам!

Никой от четиримата не изглеждаше особено щастлив от този ултиматум. Не че Големия Джим очакваше нещо друго, но пък, от друга страна, лесно го приемаха. Тибодо продължаваше да движи рамото и пръстите на пострадалата си ръка.

— Ами ако не са заредени? — попита Франк. — Не можем ли просто да си ги носим, ей-така, за респект?

Рени изпъна показалец като строг учител.

— Ще ти кажа нещо, което научих от баща си, Франк — няма такова нещо като незареден пистолет. Съгражданите ни са добри и честни хора. Сигурен съм, че ще се държат добре и без да им всяваш респект с кобура си. А ако случайно се променят, тогава и ние ще се променим. Разбра ли ме?

— Да, сър, господин Рени — отвърна Делесепс. От тона му си личеше, че изобщо не е доволен, обаче така бе още по-добре.

Той се изправи. Новоназначените полицаи очакваха да ги поведе към вратата, ала вместо това Големия Джим протегна ръце към тях. Зърна колебанието им и кимна, без да спира да се усмихва.

— Хайде — каза. — Утре се очертава да бъде голям ден и не бихме искали да го посрещнем без смирена молитва. Да се хванем за ръце.

Те се подчиниха. Рени затвори очи, сведе глава и заговори тихо:

— Мили боже…

3.

Малко преди полунощ Барби изкачи външните стълби, водещи до апартамента му. Раменете му бяха прегърбени от умората и единственото, което искаше, бе да потъне в сън за шест часа, преди да чуе будилника и да хукне към „Дивата роза“, за да приготвя закуската.

Изтощението обаче моментално го напусна, щом светна лампата — благодарение на генератора на Анди Сандърс все още имаше ток.

Някой беше идвал тук.

В същото време следите бяха толкова незабележими, че отначало не можа да ги изолира от обстановката. Затвори очи, след което ги отвори и остави погледа си да се плъзга върху комбинираната дневна с кухничка, опитвайки се да долови промяната. Книгите, които бе възнамерявал да остави тук, не бяха местени от полиците; столовете също си бяха на местата (единият под лампата, а другият — до единствения прозорец в помещението с живописна гледка към уличката долу), а чашата му за кафе и чинията му за препечени филийки бяха в сушилнята за съдове до малкия умивалник.

Тогава изведнъж го осени, както обикновено се случваше, ако човек не се напряга твърде много. Килимът. Който Барби наричаше „моя не Линдзи Греъм килим“.

Дълъг около метър и половина и широк шейсетина сантиметра, „не Линдзи Греъм килимът“ имаше повтарящи се ромбовидни шарки в синьо, червено, бяло и кафяво. Беше го купил в Багдад, но един иракски полицай, на когото имаше основания да вярва, му бе казал, че е кюрдско производство. „Много стар, много хубав“ — бе казал полицаят. Казваше се Латиф абд Ал-Халик Хасан. Беше добро ченге. „Изглежда турски, но не-не-не.“ Голяма усмивка. Бели зъби. Седмица след този ден на пазара снайперистки куршум бе пръснал мозъка на Латиф абд Ал-Халик Хасан. „Не от Турция, а от Ирак!“

Търговецът на килими носеше жълта тениска с надпис: „НЕ СТРЕЛЯЙТЕ ПО МЕН, АЗ СЪМ САМО ПИАНИСТА!“ Латиф го бе изслушал, като кимаше енергично. После и двамата избухнаха в смях. Тогава продавачът бе направил онзи толкова американски жест с ръка, сякаш мастурбира, в резултат на което се засмяха още по-силно.

— Какво искаш да кажеш? — бе попитал Барби.

— Казва, че американски сенатор купил пет като този. Линдзи Греъм. Пет килим, петстотин долар. Дал петстотин долар отвън, за пред хора, а още повече вътре. Но всички сенаторски килим менте. Да-да-да. Този обаче не менте, този истински. Аз, Латиф Хасан, ти казва това, Барби. Това не Линдзи Греъм килим.

Тогава Латиф беше вдигнал дланта си в друг американски жест и Барби му беше „дал пет“. Беше прекрасен ден. Горещ, но приятен. Бе купил килима за двеста долара и портативен дивиди плейър. „Не Линдзи Греъм килимът“ бе неговият сувенир от Ирак и поради тази причина никога не беше стъпвал върху него. Нито веднъж. Бе възнамерявал да го остави тук, в Честърс Мил — навярно по този начин подсъзнателно бе искал да остави и Ирак зад себе си, — ала ето че не бе станало така. Където и да идеш, ти си там. Най-великата Дзен истина на всички времена.

Избягваше да стъпва върху него и го заобикаляше, защото бе развил някакво странно суеверие. Сякаш се боеше, че само една стъпка върху килима е достатъчна, за да активира някакъв компютър във Вашингтон, който ще го изпрати на мига в Багдад или шибаната Фалуджа. Някой друг обаче явно не се бе поколебал да наруши това „табу“, защото „Не Линдзи Греъм“ бе набръчкан. И леко изкривен. А тази сутрин, когато Барби излезе от апартамента — струваше му се, че оттогава са минали хиляда години — килимът бе идеално подравнен.

Влезе в спалнята. Кувертюрата на леглото изглеждаше гладка и чиста както винаги, ала въпреки това Барби не можеше да прогони чувството, че някой е идвал тук. Остатъчен мирис на пот ли долавяше? Или някакви свръхестествени вибрации? Той се приближи до скрина, издърпа най-горното чекмедже и видя, че избелените дънки, които държеше най-отгоре, сега са най-отдолу. А ципът на камуфлажните бермуди, който държеше винаги вдигнат, сега бе свален.

Барби веднага се насочи към второто чекмедже, където се намираха чорапите му. Трябваха му по-малко от пет секунди, за да установи, че идентификационните му армейски плочки ги няма. Не беше изненадан. Не, изобщо не беше изненадан.

Грабна закупения на старо мобилен телефон, който също възнамеряваше да остави тук, и се върна в дневната. Телефонният указател на Таркърс Мил и Честърс Мил стоеше на масичката до вратата и беше толкова тънък, че приличаше повече на брошура. Потърси телефона, който му трябваше, без да се надява особено, че ще го открие; полицейските шерифи нямаха навика да обнародват домашните си номера.

Както се оказа обаче, това не важеше за малките градчета. Или поне за Честърс Мил. Макар и дискретно поднесена, информацията бе налична: „Х и Б Пъркинс, Морин Стрийт 28“. И въпреки че минаваше полунощ, Барби набра цифрите без никакво колебание. Не можеше да си позволи да изгуби нито минута. Подозираше, че времето му изтича с ужасяваща бързина.

4.

Телефонът звънна. Най-вероятно беше Хауи — обаждаше се да й каже, че ще закъснее, затова по-добре да не го чака, а да заключи вратите и да си ляга…

В следващия миг истината изведнъж се стовари отгоре й като противни подаръчета, сипещи се от отровна пинята35, и тя осъзна, че Хауи е мъртъв. Нямаше представа кой може да я търси в — тя погледна часовника си — нула часът и двайсет минути, но определено не беше Хауи.

Тя потръпна, докато се изправяше, и разтърка врата си, ругаейки се, задето бе заспала на дивана. Естествено, не пропусна да наругае мислено и онзи, който я будеше в този безбожен час и я караше да си припомни отвратителната истина за случилото се с Хауи.

Тогава й хрумна, че може да има само една причина за подобно късно обаждане — Куполът или бе изчезнал, или повърхността му най-сетне бе пробита. Тя стовари крака си върху масичката за кафе с такава сила, че листовете се разпиляха, и се затътри към телефона, намиращ се до креслото на Хауи (само при вида на това празно кресло сърцето й се свиваше).

— Ало? — изхъхри тя, вдигайки слушалката. — Какво има?

— Обажда се Дейл Барбара.

— Барби! Успяха ли да го пробият? Куполът пробит ли е вече?

— Не. Бих искал да е така, но ти звъня заради нещо друго.

— За какво? В момента е дванайсет и половина, за бога!

— Беше ми казала, е съпругът ти е разследвал Джим Рени.

Бренда мълчеше, опитвайки се да осмисли думите му. Бе допряла длан до шията си — мястото, където Хауи я беше погалил за последен път.

— Да, разследваше го, но нямаше абсолютно никакви…

— Помня какво ми каза — прекъсна я Барби. — Трябва да ме изслушаш, Бренда. Ще можеш ли? Успях ли да те разсъня достатъчно?

— Да, определено.

— Съпругът ти си е водил бележки, нали?

— Да, на лаптопа си. Разпечатах ги. — Тя погледна към страниците от файла „ВЕЙДЪР“, които лежаха в пълен безпорядък върху масичката за кафе.

— Добре. Утре сутринта искам да сложиш разпечатката в плик и да го занесеш на Джулия Шамуей. Кажи й да го скрие на сигурно място. На някое наистина сигурно място, ако разполага с такова. Или в каса за ценности, или заключен сейф, ако няма къде другаде… Кажи й също така да го отвори, в случай че нещо се случи с теб, с мен или с нас двамата.

— Плашиш ме.

— Иначе, ако всичко е нормално, да не го пипа. Как смяташ, ще те послуша ли? Инстинктът ми казва, че ще те послуша.

— Естествено, че ще ме послуша, но защо не искаш тя да поглежда разпечатките?

— Защото, ако редакторката на местния вестник види какво е събрал съпругът ти за Големия Джим и Големия Джим узнае, че тя е запозната с материалите, ще останем без козовете, които държим. Следиш ли ми мисълта?

— Да-а-а… — въздъхна тежко тя. Отчаяно й се искаше не тя, а Хауи да водеше този среднощен разговор, ала нямаше как.

— Бях ти казал, че ако ракетата не успее да пробие Купола, днес може да ме арестуват. Спомняш ли си?

— Разбира се.

— Е, не ме арестуваха. Хитрото дебело копеле явно чака да избере най-благоприятния момент за действие. Обаче едва ли ще чака твърде дълго. Почти съм сигурен, че това ще стане утре — тоест днес, може би сутринта или някъде в ранния следобед…

— За какво ще те арестуват според теб?

— Нямам представа, но няма да е за кражба от магазин примерно. А след като ме вкарат зад решетките, може да ми се случи някакъв инцидент… Нагледал съм се на сума ти такива примери в Ирак.

— Но това е лудост! — възкликна тя, въпреки че усещаше смразяващата, кошмарна правдоподобност на думите му.

— Помисли малко, Бренда. Рени трябва да заличи уликите срещу себе си, нуждае се от изкупителна жертва, а и новият шериф е в джоба му. Както се казва, звездите са на негова страна.

— И бездруго смятах да се видя с него — отбеляза Бренда. — И смятах да взема и Джулия с мен от съображения за сигурност.

— Не взимай Джулия — посъветва я Барби, — но не отивай сама.

— Да не би да мислиш, че той ще…

— Не знам какво ще направи, нито колко далеч ще стигне. На кого можеш да се довериш, като изключим Джулия?

Мислите й се върнаха към вчерашния следобед — как стоеше на Битч Роуд след потушаването на пожара и се чувстваше добре, защото в тялото й бушуваха ендорфини. Тогава Ромео Бърпи й беше подхвърлил, че трябва да се кандидатира за шеф на пожарната.

— Роми Бърпи — каза.

— Добре, значи ще отидеш заедно с него.

— Да му кажа ли какво е събрал Хауи за…

— Не — гласеше категоричният отговор. — Той е просто твоята застраховка „Живот“. Ето ти още една — заключи някъде лаптопа на мъжа си.

— Добре… но ако скрия лаптопа и оставя разпечатката на Джулия, какво ще покажа на Джим? Да принтирам втори екземпляр, може би…

— Не. Един е напълно достатъчен. Поне за момента. Едно е да го стреснем мъничко, а съвсем друго — да го ужасим. Това само би го направило още по-непредсказуем. Бренда, как смяташ, според теб Рени замесен ли е във въпросните далавери?

В отговора й нямаше никакво колебание:

— Вътре е и с двата крака. — След като Хауи бе напълно убеден в това, тя не виждаше никакви причини да се съмнява.

— А запозната ли си добре със съдържанието на файла?

— Не помня точните цифри и имената на всички банки, които са използвали, но принципно да.

— Значи ще ти повярва — заключи Барби. — Без значение дали имаш втори екземпляр на разпечатката, ще ти повярва и още как.

5.

Бренда сложи разпечатаните страници от файла „ВЕЙДЪР“ в плътен кафяв плик. Върху него написа името на Джулия. Остави плика на кухненската маса, след което отиде в кабинета на Хауи и заключи лаптопа му в сейфа. Сейфът беше малък и трябваше да завърти макинтоша настрани, ала все пак успя да затвори вратичката. За финал завъртя шифрованата ключалка за комбинациите не веднъж, а два пъти, както я бе съветвал покойният й съпруг. Тъкмо го направи и лампите угаснаха. За момент уплашено си помисли, че по някакъв начин е прекъснала захранването с набирането на допълнителната комбинация. После обаче осъзна, че генераторът на къщата просто е спрял да работи.

6.

Вторник сутринта, точно в шест часа и пет минути Големия Джим, пременен в бял халат с размерите на платно на ветроходен кораб, седеше на масата в кухнята и пиеше ко̀ла, когато Младши влезе. Бледото му лице бе изпито и брадясало, а косата му стърчеше на сплъстени фъндъци.

— Хубавият ден започва с хубава закуска — подхвърли Младши и кимна към ко̀лата.

Баща му вдигна кутийката, отпи глътка и я остави на масата.

— Няма кафе. Всъщност има, но няма ток. На генератора му свърши газта. Не искаш ли и ти една ко̀ла? Все още са студени, а и като те гледам, няма да ти се отрази зле…

Младши отвори хладилника и се вгледа в тъмния му интериор.

— Да не искаш да повярвам, че не си способен да забършеш няколко допълнителни бутилки по всяко време, когато си поискаш?

Отначало думите му сепнаха Големия Джим, ала после той се отпусна. Въпросът на сина му бе напълно основателен и не означаваше, че той знае нещо. Гузен негонен бяга, напомни си Рени старата народна мъдрост.

— Да кажем, че в политически план сега моментът не е особено подходящ…

— Аха.

Младши затвори вратата на хладилника и се намести от другата страна на масата. Хвърли на баща си поглед, изпълнен с насмешка (която Големия Джим взе за синовна любов), и си каза, че семейството, което сразява заедно, остава заедно. Поне за известно време. Поне докато това е оправдано…

— В политически план… — измърмори.

Рени старши му кимна и се загледа в сина си, който бе добавил към ранната си закуска освен ко̀ла и голямо парче говежда пастърма.

Не го попита нито „Къде беше?“, нито „Какъв ти е проблемът?“, макар че на безпощадните утринни лъчи бе повече от ясно, че нещо не е наред.

— Беше ми споменал нещо за трупове. В множествено число. Нали така?

— Да — кимна Младши, отхапа голямо парче от пастърмата и отпи от ко̀лата. Кухнята бе неестествено притихнала без бръмченето на хладилника и гъргоренето на кафемашината.

— И тези трупове могат да се озоват на такова място, че да уличат господин Барбара?

— Да. Всичките. — Поредна хапка, поредна глътка. Младши го наблюдаваше изпитателно, без да спира да масажира лявото си слепоочие.

— Възможно ли е тези трупове да бъдат открити днес по пладне примерно?

— Никакъв проблем.

— Заедно с неоспорими доказателства срещу нашия господин Барбара, естествено.

— Да — усмихна се Младши. — Доказателството ни е бетон.

— Май тази сутрин е по-добре да не ходиш в полицията, синко.

— Напротив — изтъкна Младши. — Според мен би изглеждало подозрително, ако не отида. Освен това не съм уморен. Спах с… — Той внезапно замлъкна и поклати глава. — Няма значение, исках да кажа, че успях да се наспя.

Големия Джим не го попита с кого е спал. Имаше си далеч по-важни грижи от това с коя мацка се е търкалял синът му; освен това се радваше, че момчето не е било сред младежите, които бяха мърсували с оня боклук от Мотън Роуд. Да имаш вземане-даване с нея бе сигурен начин да пипнеш нещо и да си прецакаш сериозно здравето.

„Той вече си го е прецакал — прошепна един глас в съзнанието на Рени старши. Навярно заглъхващият глас на покойната му жена. — Погледни го само.“

Да, вероятно бе точно така, ала точно тази сутрин хранителното разстройство на сина му (или каквото там го тормозеше) не беше сред приоритетите му.

— Не съм ти казал да се връщаш в леглото. Искам да излезеш да патрулираш и да ми свършиш една работа. Само гледай да си далеч от „Фуд Сити“, докато я вършиш. Очаквам там да възникнат… някои проблеми.

Лицето на Младши се оживи.

— Какви проблеми?

Баща му предпочете да не навлиза в подробности.

— Можеш ли да намериш Сам Вердро?

— Естествено. Ще бъде в мръсната си съборетина на Год Крийк Роуд. Обикновено само спи вътре, но днес очаквам да стои буден и да трепери неудържимо в делириум тременс. — Младши се изхили, след което внезапно потръпна и възобнови масажа на слепоочието си. — Наистина ли искаш аз да говоря с него? Точно в момента не е сред най-големите ми фенове. Сигурно даже ме е изтрил от френдовете си във „Фейсбук“.

— Не разбирам.

— Това беше шега, тате. Забрави.

— Мислиш ли, че отношенията ви ще се затоплят, ако му предложиш три литра уиски? И още повече по-късно, ако свърши добре работата?

— Майтапиш ли се? Даже ако му предложа половин чаша от най-долнопробното вино, дъртият смрадливко ще ми разцелува краката, а какво остава за три литра уиски!

— Можеш да вземеш уискито от „Браунис“ — каза Големия Джим. Освен че предлагаше бакалски евтинийки и порносписания, „Браунис“ беше и един от трите магазина за алкохол в Честърс Мил, за които местната полиция — естествено! — имаше ключ. — Обаче използвай задната врата. Да не те види някой, че влизаш.

— Какво се изисква от Сам Мърляча срещу пиячката?

Баща му обясни и Младши го изслуша съвършено безстрастно… с изключение на това, че кървясалите му очи живнаха за кратко. Имаше само един въпрос:

— Ще се получи ли?

Големия Джим кимна:

— Ще се получи. Усещам го.

Младши отхапа отново от пастърмата и отпи поредна глътка ко̀ла.

— Аз също, тате — измляска той. — Аз също.

7.

Щом Младши излезе, Големия Джим отиде в кабинета си. Полите на белия му халат се развяваха величествено около него. Отвори централното чекмедже на бюрото си и взе оттам мобилния си телефон. По принцип гледаше да не го ползва много-много — според него тези неща бяха дяволски творения, които само насърчаваха безнравственото и безполезно дърдорене и може би единствено Господ Бог знаеше колко безценни човекочаса бяха изгубени в безсмислени празни приказки… Да не говорим за зловредните лъчи, с които пържеха мозъците на онези, които ги ползваха…

Въпреки всичко обаче не можеше да се отрече, че бяха удобни и вършеха работа. И макар Големия Джим да беше сигурен, че Сам Вердро ще направи всичко, за което Младши го инструктира, щеше да е глупаво от негова страна да не се презастрахова.

Той избра един номер от „скритата“ папка, достъпът до която се осигуряваше единствено чрез специален код. Телефонът иззвъня поне десетина пъти, преди отсрещната страна да приеме обаждането.

— К’во има? — излая главата на многолюдното домочадие, носещо фамилията Килиън.

Сепнат, Рени побърза да отдалечи апарата от ухото си. Когато след миг отново го доближи, дочу нещо като къткане на кокошки, което не бе никак учудващо предвид препитанието на Килиънови.

— В птицефермата ли си, Родж?

— Ам’чи… да, сър, Голям Джим, тука съм. Каквото и да става, пиленцата трябва да се хранят, сър… — Сто и осемдесет градусов завой от гняв и раздразнение към почит и уважение. И имаше защо — все пак Рени бе направил Роджър Килиън истински милионер. Що се отнася до това защо Роджър съсипваше онова, което би могло да бъде безметежен живот без финансови проблеми, като ставаше по изгрев, за да храни разни пилета… е, явно такава бе волята Божия. Очевидно Роджър беше твърде тъп, за да се осъзнае и да спре да го прави. Господ обаче го бе създал такъв и днес Големия Джим щеше да се възползва от това.

„Както и целият град — помисли си съветникът. — Все пак го правя за Честърс Мил. За благото на града.“

— Роджър, имам една работа за теб и тримата ти големи синове.

— Само двамата са си у дома — отвърна Роджър с типичния си янки-акцент. — Рики и Рандал са тука, ама Роланд отскочи до Оксфорд да купи храна за пиленцата, когато Господ ни натресе тоя проклет Купол. — Той млъкна и се замисли над казаното току-що. Къткането на пилетата сякаш се усили. — Извинете ме за богохулството — добави след малко.

— Сигурен съм, че Бог ще ти прости — отсъди Големия Джим. — Добре тогава, значи искам теб заедно с двете ти момчета. Можеш ли да отидеш в града докъм… — Съветникът се замисли. Не му отне много време — когато веднъж вече си го напипал, решенията те осеняваха светкавично. — Да кажем, докъм девет, най-късно девет и петнайсет?

— Ще трябва да ги сръчкам здраво, за да ги събудя, ама ще успея — отвърна Роджър. — Какво ще правим? Пак ли ще пренасяме газови бутил…

— Не — прекъсна го Големия Джим. — Сега млъкни и ме чуй добре, Бог да те поживи. Просто ме изслушай.

И Рени заговори.

А Роджър Килиън, Бог да го поживи, го изслуша.

Зад него осемстотин пилета къткаха възбудено, докато кълвяха лакомо от натъпканата със стероиди и хормони храна.

8.

— Моля? Какво? Защо?

Джак Кейл седеше зад бюрото си в тесния кабинет на управителя. Пред него бяха разпръснати инвентарните листове, които двамата с Ърни Калвърт най-накрая бяха попълнили в един през нощта (надеждите им, че ще приключат по-рано, бяха пометени от метеоритния дъжд). Той вдигна във въздуха запълнените на ръка жълти страници и ги размаха към Питър Рандолф, който стоеше на прага на кабинета. За тази си визита новият шериф се бе издокарал в пълната си униформа.

— Хвърли им едно око, Пит, преди да направиш нещо необмислено!

— Съжалявам, Джак. Супермаркетът е затворен. Ще отвори отново в четвъртък като снабдителен склад за храна. За разпределение на дажбите. Всичко ще бъде надлежно записвано и „Фуд Сита“ няма да изгуби нито цент, гарантирам ти го…

— Не в това е въпросът — прекъсна го Джак, отронвайки тежка въздишка. Той бе трийсетинагодишен мъж с бебешки черти на лицето и рошава червена коса, която в момента инквизираше с ръката, в която не държеше жълтите страници… към които Пит Рандолф очевидно не проявяваше никакъв интерес.

— Чакай, чакай малко! Ти чуваш ли се изобщо какви ги говориш, Питър Рандолф? — извика задъхано Ърни Калвърт, който тъкмо бе изкачил на бегом стълбите към склада в сутерена. Имаше голям корем и прошарена коса, която цял живот бе подстригвал съвсем късо. Червендалестото му лице изглеждаше по-червено от всякога и бе облечен със зелен шлифер с емблема на „Фуд Сити“.

— Иска да затвори магазина! — уведоми го Джак.

— Защо, за Бога, искате да направите това, при положение че провизиите ни все още са в изобилие? — попита гневно Ърни. — По този начин само ще наплашите хората! А те и бездруго сами ще започнат да се паникьосват, ако всичко това продължи… На кого му хрумна тази тъпа идея?

— Съветниците я гласуваха — отвърна Рандолф. — Ако имате някакви възражения и проблеми покрай плана им, отнесете ги до извънредното градско събрание в четвъртък вечерта. Ако кризисната ситуация продължи, естествено.

— Какъв план? — извика Ърни. — Да не искаш да ми кажеш, че Андрея Гринъл е гласувала за подобно нещо? Защото се съмнявам!

— Доколкото разбрах, има грип или нещо подобно — заяви шерифът. — И си лежи у тях. Така че Анди взе решението. А Големия Джим го подкрепи. — Никой не го бе инструктирал да каже това, но и не бе необходимо. Рандолф знаеше как действа съветник Рени.

— В даден момент може да се наложи разпределение на дажбите — отбеляза Джак, — но защо точно сега? — Той отново размаха жълтите листове и шерифът забеляза, че лицето му е почервеняло почти колкото косата му.

— Защо, при положение че имаме такива запаси?

— Защото сега е идеалният момент да ги съхраним — отвърна Рандолф — и да започнем да пестим.

— И това ми го казва собственик на моторница в езерото Себаго и луксозна къща на колела „Уинебаго Вектра“ в двора си!

— Не забравяй и хамъра на Големия Джим — добави Ърни.

— Достатъчно! — отсече шерифът. — Градските съветници решиха…

— Всъщност двама от тях… — уточни Джак.

— Искаше да кажеш, че един е решил — подхвърли Ърни. — И ние добре знаем кой точно.

— … и аз ви уведомих за решението им, така че слагаме точка на това — довърши Рандолф. — Сложете табелка на витрината: „СУПЕРМАРКЕТЪТ Е ЗАТВОРЕН ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“.

— Пит, виж сега. Нека проявим малко разум. — Ърни вече не звучеше гневно, напротив — тонът му бе станал умолителен. — Така само ще всеем паника сред народа. Но ако си твърдо решен да го направим, поне да променим малко надписа… Например на „ЗАТВОРЕНО ЗА ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ, ЩЕ ОТВОРИМ СКОРО“ или „СЪЖАЛЯВАМЕ ЗА ВРЕМЕННОТО НЕУДОБСТВО.“ И да напишем „ВРЕМЕННО“ в червено или нещо подобно…

Пит Рандолф поклати бавно глава.

— Не мога да го допусна, Ърн. Не бих могъл дори все още да беше официален служител на супермаркета като него. — И шерифът кимна към Джак Кейл, който бе оставил инвентарните листове на масата, за да може да инквизира косата си с двете си ръце. — „ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“. Така ми наредиха градските съветници, а аз изпълнявам техните заповеди. Освен това лъжите винаги лъсват и рано или късно те захапват за задника.

— Да бе, да! Знаеш ли как щеше да постъпи Дюк Пъркинс? — разгорещи се отново Калвърт. — Щеше да им каже да си вземат тая заповед и да си избършат задниците с нея! Засрами се, Пит! Така да слугуваш на онова тлъсто говедо! Утре ще ти каже да скочиш през прозореца и ти ще го направиш, без да се замислиш!

— А ако ти все още можеш да мислиш, ще си затвориш устата на секундата! — изръмжа шерифът и го посочи с показалец. Пръстът му трепереше. — Ако не искаш да прекараш остатъка от деня в ареста за проява на неуважение към полицай, ще си затвориш плювалника и ще изпълниш заповедта. Имаме кризисна ситуация…

Ърни го изгледа смаяно.

— Обвинение в проява на неуважение към полицай? Няма такова нещо!

— Вече има. Ако не ми вярваш, ела и се пробвай.

9.

По-късно — всъщност прекалено късно, за да донесе някаква полза — Джулия Шамуей щеше да събере повечето детайли покрай избухването на безредиците пред супермаркета, макар че така и не й се удаде възможност да напечата истината във вестника. А и да го беше направила, щеше да я поднесе като безпристрастен репортаж — чисто и просто отговор на прословутите шест въпроса36.

Ако трябваше да опише случилото се от емоционална гледна точка, със сигурност щеше да се изгуби. Как би могла да обясни, че хората, които познаваше от цяла вечност — хора, които уважаваше и обичаше — се бяха превърнали в озверяла тълпа? Беше си казала, че ако бе присъствала от самото начало и бе видяла с очите си как започва всичко, може би намесата й щеше да има някакъв ефект и нямаше да се стигне дотук… обаче после осъзна, че само се заблуждава. Че някаква част от нея категорично отказва да съзре разюзданите, подивели зверове, надигащи уродливите си муцуни всеки път, когато изплашени и объркани хора биваха подлагани на подобни провокации. Бе виждала подобни зверове в новинарските емисии по телевизията, най-вече в чужди страни. И никога не бе предполагала, че ще зърне подобно нещо в родния си град.

Другата мисъл, която не спираше да я измъчва, беше, че обективно погледнато, нямаше никаква нужда от подобен развой на събитията. Все пак Честърс Мил бе отрязан от света преди не повече от седемдесет часа и разполагаше с достатъчно провизии от всякакъв род и вид; само запасите от газ бяха изчезнали по мистериозен начин.

По-късно Джулия щеше да каже, че това бе моментът, когато градът най-накрая осъзна какво се случва. И макар че в това имаше немалко доза истина, то по никакъв начин не я караше да се чувства по-добре. Единственото, което можеше да заяви с абсолютна сигурност (и то само пред себе си, както и стана в действителност), беше, че видя с очите си как родният й град изгубва разсъдъка си. И след подобно нещо вече нямаше как да бъде същият човек.

10.

Първите, които виждат табелката, са Джина Буфалино и нейната приятелка Хариет Бигълоу. И двете момичета все още носят белите си униформи на медицински сестри (идеята бе на Джини Томлинсън; според нея белите дрехи вдъхваха по-голямо доверие у пациентите в сравнение с шарените роклички) и изглеждаха страхотно с тях. Е, изглеждат и малко уморени, въпреки присъщата за младостта им неизчерпаема енергия. Последните два дни в болницата се бяха оказали доста натоварени, а ето че след кратката нощна почивка им предстоеше и още един такъв. Сега идват в супермаркета за шоколадови десертчета — възнамеряваха да купят за всички в „Катрин Ръсел“, с изключение на клетия диабетик Джими Сиройс, — и си бъбрят за снощния метеоритен дъжд. Щом обаче съзират табелката на вратата, разговорът им мигом секва.

— Не може да е затворено — промърморва Джина, отказвайки да повярва на очите си. — Вторник сутринта е. — Тя доближава лице до стъклото и допира длани до слепоочията си, за да види какво става вътре.

Междувременно Ансън Уилър пристига с фирмената баничарка на „Дивата роза“. До него седи Роуз Туичъл. Оставили са Барби в ресторанта, за да приготви сутрешното меню. Роуз излиза от стария пикап с нейното име на каросерията още преди Ансън да е изключил двигателя. Приготвила си е дълъг списък за пазаруване и иска да го отметне възможно най-бързо. Тогава вижда табелката с надпис „ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“, закачена на вратата.

— Какво става тук? Снощи се видяхме с Джак Кейл, обаче и думичка не обели за това.

Въпросът й е адресиран към Ансън, който бърза към нея, ала Джин Буфалино е тази, която й отговаря:

— Вътре е пълно със стока. Всички рафтове са отрупани.

Започват да прииждат и други хора. Магазинът трябва да отвори след пет минути и Роуз не е единствената, която е планирала да си напазарува рано; тази сутрин много хора са се събудили с мисълта, че след като Куполът все още е на мястото си, по-добре да се запасят с това-онова. Когато по-късно я попитаха как си обяснява този внезапен масов прилив към супермаркета, Роуз щеше да каже: „Същото нещо се случва всяка зима, когато метеоролозите обявят, че снежната буря ще прерасне във виелица. Сандърс и Рени просто не биха могли да изберат по-лош ден за реализиране на идиотската си идея.“

Сред ранните посетители са втори и четвърти патрул на честърсмилската полиция. Зад тях цъфва и Франк Делесепс със своя шевролет „Нова“ (вече е махнал стикера „СЕКС, БЕНЗИН ИЛИ ГАНДЖА — НИКОЙ НЕ ВОЗИ БЕЗПЛАТНО“, защото явно не смята, че е подходящ за служител на реда). В колата на втори патрул са Картър и Джорджия, а в тази на четвърти — Мел Сиърлс и Фреди Дентън. По изрична заповед на Питър Рандолф са паркирали малко по-нататък на улицата, пред магазина за цветя на Льоклерк. „Няма смисъл да отивате твърде рано — беше им казал още шерифът. — Изчакайте, докато на паркинга се съберат поне десетина коли. Пък може хората просто да прочетат табелката и тихо и кротко да се приберат вкъщи.“

Това, естествено, не се случва, както очакваше (и тайно се надяваше) Големия Джим Рени. А появата на полицаите — особено на такива млади и неопитни служители като „извънредните сътрудници“ — вместо да успокои хората, има точно обратния ефект. Роуз е първата, която се обръща разгорещено към тях. Тя показва на Фреди дългия си списък с належащи покупки, след което посочва към витрината, където по-голямата част от необходимите й провизии са наредени по рафтовете.

Отначало Фреди се държи любезно, понеже съзнава, че хората (още не са много, но скоро и това ще стане) го наблюдават, ала не е лесно да запазиш самообладание, когато тази устата женица не спира да ти говори. Нима не разбира, че той само изпълнява нарежданията на висшестоящите?

— Кой според теб храни този град, Фред? — пита Роуз. Ансън слага ръка на рамото й, но тя се отърсва рязко и я отхвърля. Знае, че Фреди вижда гняв на мястото на тревогата й, ала не може да спре. — Да не мислиш, че ще ни спуснат цял камион с провизии с парашут от небето?

— Госпожо…

— О, я стига! Кога точно станах „госпожо“? От двайсет години четири или пет пъти седмично си поръчваш палачинки с боровинково сладко и ония огромни парчета бекон и винаги си ми казвал „Роузи“! Утре обаче няма да има палачинки, освен ако по някакъв чудодеен начин не се снабдя с брашно, мазнина за сладкиши, сироп и… — Тя внезапно замлъква. — Най-накрая! Малко разум! Благодаря ти, боже!

Джак Кейл отваря една от двойните врати. Мел и Франк са заели позиция пред нея и между двамата има точно толкова пространство, колкото да се промъкне управителят. Нетърпеливите клиенти — които вече са над двайсетина, въпреки че според табелката с работното време има още една минута до девет, когато „Фуд Сити“ обикновено отваря — се втурват напред. Миг по-късно обаче застиват шокирани, защото Джак избира един ключ от връзката на колана си и отново заключва. Чуват се тежки въздишки. Въздишки на недоволство.

— Защо, по дяволите, го направи? — негодува остро Бил Уикър. — Жена ми ме изпрати да купя яйца!

— Обърнете се към градските съветници и шериф Рандолф — отговаря Джак. Косата му сгърчи във всички посоки. Той поглежда мрачно Франк Делесепс и отправя още по-мрачен поглед към Мел Сиърлс, който се опитва — твърде неуспешно — да потисне усмивката си, а може би и прословутото си „нях-нях-нях“. — Аз лично ще го направя. Но за момента ми е дошло до гуша. Приключих.

И той запристъпва между хората с наведена глава. Лицето му изглежда по-алено от когато и да било. Погледът му е вперен в земята и Лиза Джеймисън, която пристига току-що с велосипеда си (всичко, което фигурира в списъка й, ще се събере в кутията за мляко на задната броня; нуждите й са скромни, даже спартански), трябва да завие рязко, за да не го блъсне.

Картър, Джорджия и Фреди са се наредили пред голямата витрина от шлифовано стъкло — там, където обикновено Джак нареждаше ръчните колички и пакетите с торове. Пръстите на Картър са бинтовани, а ризата му се издува от още по-дебела превръзка. Ръката на Фреди почива върху ръкохватката на пистолета му, докато слуша нападките на Роуз Туичъл, и на Картър му се иска да й зашлеви един. Пръстите не го болят, за разлика от рамото му. Малкото сборище от кандидат-купувачи постепенно нараства и все повече коли спират на паркинга пред супермаркета.

Ала преди полицай Тибодо да успее да огледа тълпата, Олдън Динсмор навлиза в личното му пространство. Възрастният мъж изглежда изпит и изнурен и сякаш е изгубил поне пет-шест килограма след кончината на сина си. Носи черна траурна лента на лявата си ръка и не изглежда на себе си.

— Трябва да вляза, синко. Жена ми ме изпрати да взема едни консерви… — Олдън не уточнява точно какви. Може да има предвид всички консервирани стоки. А може и мисълта му да е отлетяла другаде — към празното легло на горния етаж, което завинаги ще си остане празно, към плаката на „Фуу Файтърс“, на който никой вече няма да се наслаждава, или към самолетния макет на бюрото, който никога няма да бъде завършен.

— Съжалявам, господин Димсдейл — казва Картър. — Не можете да влезете.

— Динсмор — поправя го Олдън с отнесен глас и пристъпва към двойните врати. Те са заключени и няма начин да влезе, ала въпреки това Тибодо го избутва назад. За първи път изпитва някакво съчувствие към учителите, които го наказваха да остава след часовете в гимназията; било гадничко да не се съобразяват с авторитета ти.

Също така е горещо и рамото го наболява, въпреки двете таблетки перкосет, които майка му му даде. Двайсет и четири градуса по Целзий в девет сутринта е нещо рядко срещано за октомври, а бледосиният цвят на небето казва, че по пладне ще е още по-топло, да не говорим каква жега ще настъпи в три следобед…

Олдън залита върху Джина Буфалино и двамата щяха да се строполят на земята, ако Петра Сиърлс (за която не може да се каже, че е в леката категория) не ги подпира. Олдън не изглежда ядосан; на лицето му е изписано единствено недоумение.

— Жена ми ме изпрати да взема едни консерви… — обяснява той на Петра.

Хората започват да мърморят. Мърморенето им все още не се е превърнало в ропот… поне засега. Дошли са за някои основни продукти и продуктите са си там, ала вратата е заключена. А ето че сега възрастен мъж е изблъскан от младеж, който е бил изключен от гимназията и до миналата седмица е работил като автомонтьор.

Джина поглежда към Картър, Мел и Франк Делесепс и очите й се разширяват.

— Това са типовете, които са я изнасилили! — казва тя на приятелката си Хариет, без да понижава глас. — Тези типове са изнасилили Сами Буши!

Усмивката изчезва от лицето на Мел; желанието за нова порция „нях-нях-нях“ също го напуска.

— Я млъквай — изсъсква й той.

В този момент пристигат Рики и Рандал Килиън с пикап шевролет „Кениън“. Сам Вердро е недалече зад тях; идва пеша, понеже книжката му бе отнета завинаги още през 2007 година.

Джина отстъпва крачка назад, без да отделя погледа си от Мел. До нея Олдън Динсмор се движи бавно като робот с изтощена батерия.

— И вие, момчета, уж сте полицайчета? Верно ли бе?

— Това за изнасилването са долни лъжи, наприказвани от курвата — заявява Франк. — И ако не спреш да дрънкаш подобни глупости, ще те арестувам за нарушаване на обществения ред.

— Точно така — кима Джорджия. Приближила се е съвсем плътно до Картър, ала той не й обръща внимание. Оглежда съсредоточено тълпата. Ако петдесетина души могат да се нарекат тълпа, естествено. Прииждат и други. Картър съжалява, задето не е въоръжен. Враждебността, която хората излъчват, го притеснява.

Велма Уинтър, управителката на „Браунис“ (или по-точно бившата управителка, защото магазинът вече е затворен), пристига заедно с Томи и Уилоу Андерсън. Велма е едра жена, която сресва косата си като Боби Дарин и прилича на Кралицата воин от Планетата на лесбийките. В интерес на истината обаче е погребала двама съпрузи и според слуховете, които човек може да чуе на масата за игра на карти в „Дивата роза“, всъщност ги е уморила от секс и в момента си търси трети мъж. Именно поради тази причина ходи всяка сряда в „Дипърс“ — защото е „Караоке кънтри вечер“ и тогава се събира малко по-зряла аудитория. Тя застава пред Картър и слага ръце на кръста.

— Затворено значи, така ли? — изстрелва с нахакан делови тон. — Я да ви видим документите.

Картър е смутен, а смущението неизменно го кара да се гневи.

— Разкарай се, кучко. Не ми трябва никакъв документ. Шерифът лично ни изпрати тук. Разпореждане на градските съветници. Супермаркетът се превръща в снабдителен склад. За разпределение на дажби.

— Разпределение? Дажби? Ти чуваш ли се какви ги говориш? — сумти тя. — Не и в моя град. — Промъква се между Мел и Франк и започва да блъска с юмруци по вратата. — Отворете! Ей, вие вътре, отваряйте!

— Няма никой вкъщи — казва й Франк. — Тъй че по-добре не се хаби.

Обаче Ърни Калвърт не си е тръгнал. Той крачи между рафтовете с брашно, паста и захар. Велма го вижда и започва да блъска още по-силно.

— Отвори ни, Ърни! Отвори!

— Отвори! — пригласят й гласове от тълпата.

Франк поглежда към Мел и кима. Двамата сграбчват Велма и отнасят стокилограмовото й туловище далеч от вратата. Джорджия Ру се е обърнала и маха на Ърни да се разкара. Той обаче не го прави. Глупакът си стои като вкопан там и не мърда от мястото си.

— Отваряйте! — крясва Велма. — Отваряйте! Отваряйте!

Томи и Уилоу се присъединяват към нея. Същото прави и Бил Уикър, пощальонът. Както и Лиза. Лицето й сияе — цял живот си е мечтала да бъде част от спонтанна демонстрация и ето че сега получава своя шанс. Тя вдига юмрук във въздуха и започва да го размахва в унисон със скандиранията. Другите последват примера й. „Отваряйте“ се превръща в „О-тва-ряй-ТЕ!“ Вече всички размахват юмруци в този ритъм — седемдесет-осемдесет души, към които се присъединяват още и още. Тънката синя линия пред супермаркета изглежда по-тънка от всякога. Четирите по-млади ченгета поглеждат към Фреди Дентън в очакване на някакъв план за действие от негова страна, ала той няма такъв.

За сметка на това има оръжие. „И ако не гръмнеш скоро във въздуха, Плешивко — мисли си Картър, — тия хора ще ни прегазят като едното нищо.“

Още двама полицаи — Рупърт Либи и Тоби Уилън — се задават по главната улица откъм полицейското управление (където допреди малко пиеха кафе и гледаха Си Ен Ен). Колата им за малко да блъсне Джулия Шамуей, която крачи забързано към „Фуд Сити“, нарамила фотоапарата си.

Джаки Уетингтън и Хенри Морисън също решават да се отправят към супермаркета, ала в същия миг радиостанцията на колана на Хенри изпращява. Гласът на шериф Рандолф им напомня, че двамата трябва да стоят на пост пред бензиностанцията.

— Но откъм „Фуд Сити“ се чува… — започва Хенри.

— Чухте заповедта ми — прекъсва го Рандолф, без да уточни, че той само предава тази заповед и тя всъщност е издадена от по-висша инстанция.

— О-тва-ряй-ТЕ! О-тва-ряй-ТЕ! О-тва-ряй-ТЕ! — скандира тълпата с вдигнати юмруци в необичайно топлата утрин. Хората продължават да се чувстват изплашени, но към притеснението им се е прибавила и някаква възбуда. Надъхали са се, както би казал Готвача. Навярно ако ги погледнеше, щеше да види сбирщина от наркомани, на които им липсва само психарската музика на „Грейтфул Дед“, за да стане картинката завършена.

Момчетата на Килиън и Сам Вердро си пробиват път през тълпата. И те скандират — но не заради мимикрията, а защото примерът на другите е заразителен, — ала се въздържат от размахване на юмруци; все пак имат работа да вършат. Никой не им обръща внимание. По-късно едва неколцина от присъстващите ще се сетят, че са ги видели.

Медицинската сестра Джини Томлинсън също се провира през множеството. Дошла е да каже на момичетата, че се нуждае от тях в „Катрин Ръсел“ — постъпили са нови пациенти и един от случаите е сериозен. Става въпрос за Уанда Кръмли от Източен Честър. Семейство Кръмли живее до Евънсови, недалеч от границата между Честърс Мил и Мотън. Тази сутрин Уанда отишла да провери как е Джак и го открила мъртъв на пет-шест метра от мястото, където Куполът отрязал ръката на жена му. Вдовецът лежал по гръб, до него се търкаляла празна бутилка, а мозъкът му съхнел по тревата. Уанда се върнала тичешком вкъщи, крещейки името на мъжа си, ала малко преди да влезе в къщата, рухнала на земята, покосена от инфаркт. Уендъл Кръмли имал късмет, задето не катастрофирал с малкото си субару комби на път за болницата, понеже карал със сто и двайсет километра в час през по-голямата част от пътя. В момента Ръсти се грижи за Уанда, обаче Джини не смята, че пострадалата — която е на петдесет, има наднормено тегло и е заклет пушач, — ще успее да прескочи трапа.

— Момичета! — извиква ги тя. — Трябвате ни в болницата.

— Това са ония, госпожо Томлинсън! — крещи Джина. Налага се да крещи, защото скандиращата тълпа я заглушава. Тя сочи към ченгетата и се разплаква — донякъде заради страха и умората, ала най-вече от гняв и възмущение. — Това са ония, които са я изнасилили!

Този път Джини поглежда младите мъже с униформи и осъзнава, че Джина е права. Джини Томлинсън не притежава избухливия нрав на Пайпър Либи, обаче също има буен темперамент, а и за разлика от преподобната старшата сестра е виждала ужаса под бикините на Сами Буши. Разкъсаната й, подута вагина. Големите синини по бедрата, които се видяха след отмиването на кръвта. И колко кръв имаше само…

Джини забравя, че момичетата трябва да се връщат спешно в болницата. Забравя, че е за препоръчване да напуснат колкото се може по-скоро опасната и нажежена ситуация. Забравя даже и за инфаркта на Уанда Кръмли. Тръгва енергично напред, избутвайки някого с лакти от пътя си — това се оказва Брус Ярдли, един от касиерите на супермаркета — и се насочва към Мел и Франк. Двамата наблюдават тълпата, която става все по-враждебна, и не забелязват приближаването й.

Джини вдига високо ръце във въздуха и за момент прилича на злодей от уестърн, който се предава на шерифа. В следващия миг обаче дланите й се спускат надолу и зашлевяват едновременно и двамата мъже.

— Вие, копелета! — крещи тя. — Как можахте! Как може да сте такива мръсници! Такива изроди! Ще отидете в затвора за това, всички!

Мел не губи време в излишни разсъждения и реагира светкавично. Юмрукът му се врязва в лицето й, като счупва очилата и носа й. Джини полита назад, окървавена и крещяща. Старомодната й касинка на старша сестра се изтръгва от фибите, които я придържат, и пада от главата й. Брус Ярдли, младият касиер, се опитва да я подхване, но не успява. Джини се строполява върху наредените една зад друга пазарски колички и те се отместват с тракане и дрънчене като вагончета от панаирджийско влакче. Старшата сестра пада на паважа, виейки от болка и потрес. Яркочервени капки кръв от носа й — който не просто е счупен, а направо е смазан, — разцъфват върху големите жълти букви от надписа „ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Шокирани, хората притихват за миг и безмълвно наблюдават как Джина и Хариет се втурват към мястото, където старшата сестра се е превила на земята.

Тогава Лиза Джеймисън извисява глас — кристалночист сопран:

— МРЪСНИ ДОЛНИ СВИНЕ!

А миг по-късно полита и първият камък. Така и не се разбра кой точно го е хвърлил. Това е може би единственото престъпление в живота на Сам Вердро Мърляча, за което няма да понесе отговорност.

Младши го бе оставил в горния край на града и Сам, в чието съзнание танцуваха изкусителните образи на бутилки уиски, отиде на източния бряг на Престил, за да потърси подходящ камък. Трябваше да е голям, но не прекалено, защото нямаше да може да го метне с нужната точност, макар че някога — преди цяло столетие, както му се струваше — бе откриващ питчър на „Дивите котки“ от Милс в първия мач от щатския турнир на Мейн. Най-сетне откри онова, което търсеше, недалеч от Пийс Бридж — тежеше петстотин-шестстотин грама и повърхността му бе гладка като гъше яйце.

Когато бе спрял колата си, Младши му беше казал и още нещо. Подобно на заповедта, която шерифът бе дал на Уетингтън и Морисън, и то идваше от по-висша инстанция, ала също като Рандолф и Младши не го уточни пред Сам. Не беше уместно от политическа гледна точка.

„Цели се в мацката.“ Това бяха последните думи на сина на градския съветник, преди да запали колата си и да го остави сам. „Тя си го заслужава, така че гледай да не пропуснеш.“

И докато Джина и Хариет коленичат до ридаещата, кървяща старша сестра (и погледите на всички са приковани в тях), Мърляча замахва също като в онзи далечен ден на 1970 година и бележи първото си точно попадение от четирийсет години насам.

А то наистина си го бива. Половинкилограмовият гранитен къс с кварцови примеси улучва Джорджия Ру точно в устата, строшавайки челюстта й на пет места. Избива и почти всичките й зъби (с изключение на четири). Тя се люшва назад към голямата витрина, челюстта й е увиснала гротескно почти до гърдите, а от зейналата й уста шурти река от кръв.

Само след секунда политат още два камъка — единият е запратен от Рики Килиън, а другият — от брат му Рандал. Този на Рики поразява тила на Бил Олнът и поваля портиера на паважа, недалеч от Джини Томлинсън. „Мамка му! — ругае мислено Рики. — Трябваше да улуча някое от шибаните ченгета!“ Младежът се ядосва не само защото инструкциите му са били такива, но и защото винаги му се е искало да направи подобно нещо.

Прицелът на Рандал е по-добър. Той нацелва Мел Сиърлс директно в челото и „извънредният сътрудник“ рухва на земята като чувал с картофи.

Времето сякаш застива. Всички си поемат дълбоко дъх. Представете си кола, изправена на двете си гуми, която всеки момент може да се преобърне, а може и да падне отново на четирите си колела. Вижте как Роуз Туичъл се оглежда наоколо, озадачена и изплашена, неспособна да прецени нито какво се случва, нито как да постъпи. Вижте как Ансън я прегръща през кръста. Чуйте как Джорджия Ру вие през зейналата си уста, а кръвта извира от разкъсания й език. Вижте подкрепленията. Тоби Уилън и Рупърт Либи (той е братовчед на Пайпър, макар че тя никога не е парадирала с това) са първите, които се появяват на сцената на произшествието. Те оглеждат внимателно сцената… ала се въздържат от действие. Идва и Линда Евърет. Пеша, заедно с друг полицай на половин работен ден, Марти Арсено, който пъхти тежко подире й. Тя понечва да се втурне в тълпата, обаче Марти — който тази сутрин даже не е сложил униформата си, а е нахлузил стари дънки — я сграбчва за рамото. Линда почти успява да се изтръгне от хватката му, но в този миг се сеща за дъщерите си. Засрамена от страхливостта си, тя позволява на Марти да я отведе до мястото, откъдето Руп и Тоби наблюдават развоя на събитията. От четиримата само Руп носи оръжие, но дали ще стреля? Вероятно не, понеже вижда съпругата си сред тълпата, хванала за ръце майка си (виж, по тъщата с най-голямо удоволствие би пострелял). Джулия пристига веднага след Линда и Марти и макар че не може да си поеме дъх от бързане, грабва фотоапарата, изтървавайки капачето на обектива на земята, и започва да снима. Франк Делесепс коленичи до Мел точно навреме, за да избегне поредния камък, който профучава над главата му и пробива дупка в стъклената врата на супермаркета…

Тогава…

Тогава някой надава силен вик. Никога няма да се разбере кой точно, дори полът му ще остане неустановен, макар че според голяма част от присъстващите гласът е бил по-скоро женски, отколкото мъжки, а по-късно Роуз ще сподели на Ансън, че подозрението й пада върху Лиза Джеймисън.

— ДА ГИ ДОКОПАМЕ!

Някой друг изкрещява:

— ПРОДУКТИТЕ!

Фреди Дентън стреля веднъж във въздуха. После навежда дулото на пистолета надолу и в обзелата го паника малко му остава да открие огън по хората. Преди обаче да го стори, някой изтръгва оръжието от ръката му. Фреди пада на земята и вика от болка, ала в следващия миг върхът на стария ботуш на Олдън Динсмор се забива в слепоочието му. Светлината помръква за полицай Дентън, но не угасва завинаги. Докато се свести обаче, Големият бунт пред супермаркета вече ще е приключил.

Кръвта се процежда през превръзката на Картър Тибодо и върху синята му риза разцъфват малки розички, ала той — поне засега — не изпитва болка. Не прави и никакъв опит да избяга. Наместо това заема стабилна позиция и стреля в първия човек, появил се пред мерника му. Това се оказва Чарлз „Стъби“ Норман, който държи антикварния магазин на шосе 117 в края на града. Стъби пада на земята и затваря завинаги голямата си уста.

— Назад, шибаняци! — ръмжи Картър. — Назад, кучи синове! Никакво плячкосване! Назад!

Марта Едмъндс, бавачката на Ръсти, се опитва да помогне на Стъби, ала Франк Делесепс я възнаграждава за добрината с юмрук в скулата. Жената се олюлява, притиска длан към пламналото си от болка лице и се взира смаяно в младия мъж, който току-що я е ударил… Миг по-късно обаче е повалена върху Стъби от устремените към супермаркета хора.

Картър и Франк ги посрещат с юмруци, ала след третия удар са сепнати от внезапен пронизителен вой. Надава го градската библиотекарка, а косата й се развява около миловидното й лице. Тя блъска редицата от пазарски колички с цялата си сила, а писъкът й проехтява като боен вик. Франк отскача от пътя й, обаче Картър няма този късмет и е запратен във въздуха. Той размахва ръце, опитвайки се да запази равновесие, и почти успява, когато се препъва в краката на Джорджия и се строполява по гръб на паважа. Единственото, което съумява да стори, докато прииждащите му съграждани стъпват отгоре му, е да се завърти по корем, да сключи ръце над главата си и да зачака всичко да приключи.

Междувременно Джулия Шамуей снима ли, снима. Може би снимките ще разкрият истинските лица на хората, които познава, ала за момента вижда само непознати пред обектива. Озверяла тълпа.

Руп Либи изважда пистолета си от кобура и стреля във въздуха. Гърмежът отеква в топлата утрин кухо и патетично, като редичка от възклицателни знаци във въздуха. Тоби Уилън се хвърля към полицейската кола, при което удря главата си в горния ръб на вратата и фуражката му с надпис „ЗАМЕСТНИК-ШЕРИФ НА ЧЕТСТЪРС МИЛ“ полита на земята. Той грабва мегафона от задната седалка и крещи:

— ВЕДНАГА СПРЕТЕ! ОТДРЪПНЕТЕ СЕ НАЗАД! ГОВОРИ ПОЛИЦИЯТА! СПРЕТЕ НЕЗАБАВНО! ТОВА Е ЗАПОВЕД!

Джулия го заснема.

Тълпата не обръща никакво внимание нито на изстрелите, нито на мегафона. Не обръща внимание и на Ърни Калвърт, който се показва иззад ъгъла на сградата. Полите на зеления му шлифер се развяват покрай коленете му.

— Минете отзад! — вика той. — Няма нужда да правите това, отключил съм задния вход!

По всичко личи, че хората са твърдо решени да проникнат с взлом в супермаркета. Народът се устремява към вратите с надписи „ВХОД“, „ИЗХОД“ и „ВСЕКИ ДЕН НИСКИ ЦЕНИ“. Отначало те издържат, ала после ключалката се чупи под напора. Хората най-отпред са притиснати към вратите и получават различни наранявания — двама са със счупени ребра, един е с травма на врата и още двама са със счупени ръце.

Тоби Уилън понечва отново да вдигне мегафона, но в крайна сметка го оставя внимателно върху покрива на колата, с която са пристигнали заедно с Либи. После вдига фуражката от земята, изтупва я от праха и я слага отново на главата си. Двамата с Руп тръгват към магазина, ала внезапно спират, осъзнали своята безпомощност. Линда и Марти Арсено се присъединяват към тях. Линда вижда Марта и я отвежда до полицаите.

— Какво се случи? — пита Марта, все още замаяна. — Някой удари ли ме? Бузата ми гори. Кой се грижи за Джуди и Джанел?

— Сестра ти ги взе тази сутрин — отговаря Линда и я прегръща. — Не се тревожи за тях.

— Кора ли?

— Уенди. — Кора, по-голямата сестра на Майра, живее в Сиатъл от години. Линда се чуди дали Марта няма сътресение на мозъка. Казва си, че няма да е зле доктор Хаскел да я прегледа, но после се сеща, че в момента Хаскел се намира или в моргата на болницата, или в погребалното бюро на Бауи. Ръсти е сам, няма кой да му помага, а денят се очертава да е доста тежък…

Картър мъкне Джорджия към колегите си от втори патрул. Тя продължава да надава онези зловещи вопли, от които косата настръхва. Мел Сиърлс вече се е свестил, макар че изглежда малко неадекватен. Франки го повежда към Линда, Марта, Тоби и другите ченгета. Мел се опитва да надигне глава и за секунда успява, ала сетне тя отново клюмва на гърдите му. От раната на челото му блика кръв и ризата му вече е подгизнала.

Хората щурмуват магазина. Голяма част вече са вътре и се носят между стелажите, бутайки пазарски колички или размахвайки кошници от купчината до пакетите с брикети („НАПРАВЕТЕ СИ ЕСЕННО БАРБЕКЮ!“ — гласи надписът над тях). Мануел Ортега, наемният работник на Олдън Динсмор, и приятелят му Дейв Дъглас отиват до касовите апарати и започват да натискат бутоните за отваряне на чекмеджетата с парите, като грабят банкноти, тъпчат ги в джобовете си и се смеят като идиоти.

Супермаркетът вече е пълен; все пак е пазарен ден. На щанда със замразените храни две жени се карат за последния останал лимонов кейк. Пред витрината с деликатеси един мъж крясва на друг, който граби от наденичките, че трябва да остави малко месо и за останалите. Този с наденичките се обръща и му забива едно кроше в носа. Скоро и двамата се търкалят по земята и се налагат с юмруци.

Избухват и други свади. Ранс Конрой, собственик и единствен служител на фирмата „Електроснабдяване, обслужване и поддръжка — Западен Мейн“ („Усмивките са наш приоритет!“) удря Брендън Елърби, пенсиониран преподавател по естествени науки от Мейнския университет, защото Елърби грабва последния пакет захар. Пенсионерът пада на пода, обаче не изпуска петкилограмовия пакет и когато Конрой се навежда да го вземе, Елърби надава вик: „На ти сега!“ и стоварва пакета в лицето на съперника си. Опаковката се разпаря и захарта се разпилява навсякъде, обгръщайки Ранс Конрой в бял облак. Електротехникът се удря в един от стелажите — лицето му е бяло като на уличен мим — и крещи, че е ослепял и не вижда нищо. Карла Венциано, която носи бебето си в кенгуру на гърба, изблъсква Хенриета Клавард от рафта с оризовите храни, защото мъничето й не само обожава ориз, но и обича да си играе с пластмасовите буркани, в които го продават „Тексмати Райс“. Ето защо Карла е твърдо решена да му осигури колкото се може повече от тях. Хенриета, която навърши осемдесет и четири през януари, тупва на пода върху кльощавия си задник. Лиза Джеймисън пък избутва от пътя си Уил Фрийман, шеф на местното представителство на „Тойота“, за да докопа последното пиле от хладилната витрина. Преди обаче да го грабне, една тийнейджърка с тениска, на която пише „ПЪНК ЯРОСТ“, го отмъква под носа й, изплезва й се дяволито с украсения си с пиърсинг език и изчезва между стелажите.

Чува се трясък на счупено стъкло, последван от бурни мъжки (предимно) възгласи и смях. Хладилникът за бира току-що е бил успешно превзет. Мнозина от хората, които навярно са се вслушали в призива „НАПРАВЕТЕ СИ ЕСЕННО БАРБЕКЮ!“ се втурват натам. И вместо „О-тва-ряй-ТЕ!“ вече се скандира: „Би-ра! Би-ра! Би-ра!“

Други се насочват към складовете на долния етаж и в задната част на супермаркета и не след дълго мъже и жени грабят вино както в бутилки, така и в кутии. Някои взимат цели стекове и ги слагат на главите си, сякаш са туземци от стар филм за джунглата.

Джулия, чиито обувки хрущят върху разпилените стъкла по пода, снима ли, снима…

Навън останалите ченгета вече са се отдръпнали на безопасно разстояние. Към тях са се присъединили Джаки Уетингтън и Хенри Морисън, които преди малко са изоставили поста си пред бензиностанцията по взаимно съгласие. Полицаите са се скупчили един до друг и безучастно наблюдават случващото се. Джаки вижда потресената физиономия на Линда Евърет и я притиска в обятията си. Ърни Калвърт също се доближава до тях и въздиша горчиво:

— Напълно излишно бе да се стига дотук! Напълно излишно! — По наболите му бузи се стичат сълзи.

— Какво ще правим сега? — пита Линда. Лицето й е притиснато до рамото на Джаки. Марта стои близо до нея, зяпа отнесено супермаркета и притиска длан до обезцветената, бързо подуваща се буза. Пред тях от „Фуд Сити“ ехтят крясъци, смях и — от време на време — викове на болка. Някой хвърля във въздуха ролка тоалетна хартия и тя се размотава като празнична лента над стелажите с домашни принадлежности.

— Миличка — отговаря й Джаки, — честно казано, нямам никаква представа.

11.

Ансън беше грабнал списъка с покупките на Роуз и бе хукнал като хала към магазина, преди тя да успее да го спре. Сега Роуз стоеше до фирмения си пикап и периодично свиваше пръстите си в юмруци, измъчвана от колебания дали да го последва. И тъкмо когато реши да остане на мястото си, някой я прегърна през раменете. Тя подскочи сепнато, ала щом обърна глава, видя Барби. Облекчението, което я заля, бе толкова силно, че чак се подкосиха коленете й. Тя стисна силно ръката му — донякъде за утеха, но най-вече за да не се строполи на земята.

Той се усмихна, но в изражението му не се долавяше никаква веселост.

— Забавляваш ли се, шефке?

— Не знам какво да правя… — отвърна му Роуз. — Ансън е вътре… всички са там… а ченгетата само стоят и гледат.

— Може би смятат, че пердахът, който вече изядоха, им е напълно достатъчен. Не ги обвинявам. Всичко това бе добре планирано и прекрасно изпълнено.

— Какво намекваш?

— Няма значение. Искаш ли да се опиташ да ги спреш, преди нещата съвсем да са загрубели?

— Как?

Той вдигна мегафона, който бе взел от покрива на колата, където го бе оставил Тоби Уилън. Щом обаче й го подаде, Роуз се отдръпна рязко назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ти го направи, Барби.

— Не. Ти си тази, която ги храни от години, ти си тази, която добре познават, и ти си тази, която ще послушат.

Тя взе мегафона, макар че още се колебаеше.

— Не знам какво да им кажа. Не мога да се сетя за нищо, което да ги накара да спрат. Тоби Уилън вече се опита. Не му обърнаха никакво внимание.

— Тоби се опита да им заповядва — отбеляза Барби.

— А да даваш заповеди на побесняла тълпа е все едно да заповядваш на някой мравуняк.

— Въпреки това не знам какво да им…

— Аз ще ти кажа — усмихна й се той и заговори бавно и спокойно. И за нейна изненада думите му я накараха да се почувства по-спокойна. Щом приключи, той махна с ръка на Линда Евърет. Двете с Джаки се приближиха към него, като всяка бе прегърнала другата през кръста.

— Можеш ли да се свържеш със съпруга си? — попита Барби.

— Стига мобилният му да е включен…

— Кажи му да дойде тук — с линейка, ако може. А ако не си вдигне телефона, вземи някоя от полицейските коли и отиди в болницата.

— Той си има пациенти…

— Тук също има пациенти, само дето още не го знае. — И Барби посочи към Джини Томлинсън, която седеше на земята, опряла гръб в тухления зид на супермаркета, с притиснати към кървящото си лице ръце. Джина и Хариет Бигълоу бяха приклекнали от двете й страни, ала щом Джина се опита да спре кървенето от драстично деформирания нос на старшата сестра, тя извика силно от болка и обърна главата си на другата страна. — Като се започне с една от двете му останали опитни сестри, ако не греша.

— Какво смяташ да правиш? — попита Линда, докато разкопчаваше калъфчето на мобилния си телефон на колана.

— Двамата с Роуз ще ги накараме да престанат. Нали, Роуз?

12.

Роуз пристъпи прага на „Фуд Сити“ и застина неподвижно, потресена от хаоса пред погледа й. Във въздуха се носеше парливият мирис на оцет, примесен с този на саламура и бира. По линолеума на пътека номер три се виждаха огромни петна от горчица и кетчуп, а над пътека номер пет се издигаше бял облак от захар и брашно. Хората обаче невъзмутимо бутаха натоварените си колички през него, макар че повечето кашляха и бършеха очите си. Други колички лежаха преобърнати, най-вероятно заради осеяния с разпилени бобови зърна участък недалеч от тях.

— Остани тук за секунда — помоли я Барби, макар че Роуз не помръдваше; стоеше като статуя, притиснала мегафона към гърдите си, и наблюдаваше унесено случващото се, все едно бе хипнотизирана.

Недалеч от плячкосаните касови апарати Барби откри човека, когото търсеше. Джулия бе застанала там и трескаво снимаше.

— Зарежи това и ела с мен — каза й той.

— Не мога, няма кой друг да снима вместо мен. Не знам къде е Пит Фрийман, а пък Тони…

— Трябва не да снимаме хората, а да ги спрем, преди да се е случило нещо много по-лошо.

И Барби й посочи Фърн Бауи, който мина покрай тях с пълна кошница в едната ръка и бира в другата. Веждата му бе сцепена и кръвта течеше по лицето му, ала той изобщо не го забелязваше, съдейки по доволната му физиономия.

— Как?

Поведе я към Роуз.

— Готова ли си, Роуз? Време е за твоето шоу.

— Аз… ами…

— Запомни — най-важното е да говориш спокойно. Не се мъчи да ги спреш; просто се опитай да намалиш малко градусите.

Роуз си пое дълбоко дъх и доближи мегафона към устните си.

— ЗДРАВЕЙТЕ НА ВСИЧКИ, АЗ СЪМ РОУЗ ТУИЧЪЛ ОТ „ДИВАТА РОЗА“.

Няколко души се изхилиха, след което се огледаха, сякаш очакваха и другите да последват примера им. На пътека номер седем обаче Карла Венциано изведнъж се смути и помогна на Хенриета Клавард да се изправи на крака. „В крайна сметка има достатъчно ориз и за двете ни — каза си Карла. — Защо изобщо се държах така?“

Барби кимна на Роуз да продължи, прошепвайки й „кафе“. Някъде в далечината се разнесе сирената на приближаващата се линейка.

— КОГАТО ПРИКЛЮЧИТЕ, ЕЛАТЕ В РЕСТОРАНТА ЗА КАФЕ. ПРЯСНО СВАРЕНО Е, ЗАВЕДЕНИЕТО ЧЕРПИ.

Неколцина изръкопляскаха, но някой изрева:

— На кого му е притрябвало кафе? Имаме си БИРА!

Този изблик на остроумие бе посрещнат с одобрителни възгласи и смях.

Джулия подръпна Барби за ръкава. Намръщеното й чело му напомни за гримасите, с които някои представители на републиканците често изразяваха възмущението си от едно или друго обществено явление.

— Те не пазаруват, а крадат.

— Уводна статия ли ще пишеш, или ще ми помогнеш да ги спрем, преди някой да бъде убит заради пакет кафе?

Тя се замисли и кимна, а намръщената й физиономия бе озарена от онази очарователна усмивка, която той неусетно бе започнал много да харесва.

— В думите ви има резон, господин полковник — подхвърли Джулия.

Барби се обърна към Роуз и й даде знак с ръка, сякаш въртеше манивела. Тя го разбра и заговори отново, а той поведе двете жени по пътеките между стелажите, като започна с безжалостно плячкосания щанд с деликатеси (никога не бе изглеждал по-празен) и млечната секция. Беше нащрек, ако някой случайно реши да попречи на делото им, ала за щастие нямаше подобни опити. Роуз постепенно набираше кураж и самоувереност, а супермаркетът утихваше. Хората започваха да се разотиват. Повечето бутаха пазарски колички, претъпкани с провизии, ала въпреки това Барби го смяташе за добър знак. Колкото по-скоро се махнеха оттук, толкова по-добре… независимо какво количество продукти щяха да отнесат със себе си. Изключително важно беше и да се отнасят с тях като с купувачи, а не като с грабители. Барби беше убеден, че ако върнеш на някого (без значение мъж или жена) неговото самоуважение, в повечето случаи ще му върнеш и способността да мисли и да разсъждава трезво.

Ансън Уилър се присъедини към тях, бутайки натоварена догоре пазарска количка. Изглеждаше засрамен, а едната му ръка кървеше.

— Някой ме цапардоса с буркан маслини — обясни той. — И сега мириша на италиански сандвич.

Роуз подаде мегафона на Джулия, която започна да предава същото послание със същия любезен тон:

— Приключвайте, уважаеми клиенти, и напуснете супермаркета културно и възпитано.

— Не можем да вземем тези неща — въздъхна Роуз, сочейки количката на Ансън.

— Но те ни трябват, Роуз! — възрази той. В тона му се долавяше както оправдание, така и твърдост. — Наистина се нуждаем от тях!

— Тогава ще оставим някакви пари — заяви тя. — Стига някой да не е откраднал портмонето ми от пикапа…

— Ами… Не мисля, че ще има някакъв смисъл — отбеляза Ансън. — Едни типове претарашиха касите и свиха всички пари. — Всъщност беше видял въпросните „типове“, ала не искаше да каже имената им, най-малкото не и пред редакторката на местния вестник.

Роуз бе ужасена:

— Какво всъщност стана тук? Какво, за Бога, се случи?

— Не знам — въздъхна Ансън.

Навън линейката вече спираше на паркинга и воят на сирената й затихна. Минута-две по-късно, докато Барби, Роуз и Джулия все още обикаляха между стелажите с мегафона (тълпата вече бе сериозно оредяла), някой зад тях избоботи:

— Достатъчно. Дайте ми това.

Барби не бе изненадан да види шериф Питър Рандолф, докаран в пълната си униформа. Ето че най-накрая се бе появил — но както можеше да се очаква, след дъжд качулка.

Роуз държеше мегафона и тъкмо обясняваше за безплатното кафе, което щеше да предложи в „Дивата роза“, когато шерифът най-безцеремонно изтръгна мегафона от ръката й. И за разлика от нея, неговият монолог се състоеше предимно от заповеди и заплахи:

— ВЕДНАГА НАПУСНЕТЕ МАГАЗИНА! ГОВОРИ ШЕРИФ ПИТЪР РАНДОЛФ! НАРЕЖДАМ ВИ НЕЗАБАВНО ДА СЕ РАЗКАРАТЕ ОТТУК! ОСТАВЕТЕ ВСИЧКО, КОЕТО ДЪРЖИТЕ, И НАПУСНЕТЕ МАГАЗИНА! АКО ИЗПЪЛНИТЕ ВЕДНАГА ТАЗИ ЗАПОВЕД, МОЖЕ И ДА НЕ ВИ АРЕСТУВАМ!

Роуз изгледа отчаяно Барби. Той вдигна рамене. Не можеха да направят нищо. Важното беше, че озверилата тълпа вече я нямаше. Ченгетата, които можеха да стоят на краката си — в това число и Картър Тибодо, който леко се олюляваше, — започнаха да изблъскват хората навън. Когато „клиентите“ отказваха да се разделят с провизиите си, полицаите хвърлиха няколко кошници на земята, а Франк Делесепс преобърна една препълнена пазарска количка. Пребледнялото му лице бе изкривено от злоба и ярост.

— Няма ли да им заповядате да престанат? — обърна се Джулия към Рандолф.

— Не, госпожице Шамуей, няма — отвърна шерифът. — Тези хора са грабители и ще бъдат третирани като такива.

— Чия е вината за това? Кой затвори супермаркета?

— Махнете се от пътя ми — отсече Рандолф. — Имам много работа.

— Жалко, че не бяхте тук, когато нахлуха вътре — отбеляза Барби.

Рандолф го измери с поглед. Погледът му бе враждебен, но и самодоволен. Барби въздъхна. Някъде тиктакаше часовник. И двамата прекрасно го знаеха. Часовник, чиято аларма съвсем скоро щеше да запищи. Ако Купола го нямаше, можеше да избяга… но, естествено, ако го нямаше Купола, нищо от тези неща нямаше да се случва.

На няколко метра пред тях Мел Сиърлс се опитваше да отнеме натоварената пазарска кошница на Ал Тимънс. Когато Ал не пожела да се раздели с нея, Мел я изтръгна от ръцете му… и блъсна силно възрастния мъж. Ал извика от болка и възмущение, а шериф Рандолф се засмя. Смехът му наподобяваше злобен лай — нещо като „Бау! Бау! Бау!“ — и Барби дочу в този смях бъдещето, което очакваше Честърс Мил, ако Куполът не изчезнеше в най-скоро време.

— Хайде, дами — обърна се той към Джулия и Роуз. — Да се махаме оттук.

13.

Ръсти и Туич пренасяха пострадалите — които се оказаха десетина-дванайсет души — до тухления зид на „Фуд Сити“, когато Барби, Джулия и Роуз излязоха навън. Ансън стоеше до фирмения пикап на „Дивата роза“, притиснал хартиена кърпичка до кървящата си ръка.

Лицето на Ръсти бе мрачно, ала щом зърна Барби, чертите му се оживиха.

— Хей, човече! — извика парамедикът. — Точно ти ми трябваше. Ако не знаеш, вече си новата ми старша сестра.

— Мисля, че силно надценяваш медицинските ми умения — усмихна се Барби, но се приближи към Ръсти.

Линда Евърет притича покрай него и се хвърли в прегръдките на мъжа си.

— Мога ли да ти помогна с нещо, скъпи? — попита тя, докато се взираше ужасена в Джини. Старшата сестра забеляза как я гледат и смутено затвори очи.

— Не — поклати глава Ръсти. — Върши си твоята работа. Все пак Джина и Хариет са до мен, а да не забравяме и сестра Барбара.

— Ще направя, каквото мога — заяви Барби и за малко да добави: „Поне докато не ме арестуват!“

— Сигурен съм, че ще се справиш — увери го Ръсти и добави шепнешком: — Джина и Хариет са сред най-енергичните помагачи на света, ала стане ли въпрос за нещо по-различно от даване на хапчета и залепване на анкерпласт, по-добре да не разчиташ много-много на тях.

Линда се наведе към Джини.

— Толкова съжалявам… — промълви.

— Няма нищо, ще се оправя — отвърна тя, без да отвори очи.

Линда дари мъжа си с целувка и угрижен поглед, след което забърза към Джаки Уетингтън, която стоеше с бележник в ръка и взимаше показанията на Ърни Калвърт. Докато говореше, мъжът със зеления шлифер периодично бършеше очите си.

Ръсти и Барби се трудиха в продължение на повече от час. Междувременно ченгетата опънаха жълта полицейска лента пред супермаркета, а в един момент цъфна и Анди Сандърс, който клатеше възмутено глава, докато оглеждаше щетите. Барби го чу да пита някого накъде отива този свят, след като хора, които се познават от сто години, са способни да направят подобно нещо. После стисна ръката на шериф Рандолф и най-чистосърдечно го похвали, че той и полицията са свършили страхотна работа.

Страхотна работа!

14.

Когато си го напипал, всички пречки и спънки изчезват. Съревнованието се превръща в твой приятел. Малшансът изчезва и се преобразява в късмет, способен да ти донесе и джакпота от лотарията. Ти обаче не приемаш тези неща с благодарност (според Големия Джим Рени това чувство бе само за загубеняците и неудачниците), а като твоя заслужена награда. Когато си го напипал, все едно се люлееш на магическа люлка, която те издига все по-високо, ето защо — Големия Джим бе твърдо убеден в това — нямаше нищо лошо (даже бе препоръчително) в това да демонстрираш на останалите своята имперска надменност.

Ако бе напуснал стария си семеен дом на Мил Стрийт малко по-късно или малко по-рано, нямаше да види онова, което видя, и навярно срещата му с Бренда Пъркинс щеше да протече по съвсем различен начин. Той обаче бе излязъл от къщата в най-точния възможен момент. Да, именно така се получаваше, когато си го напипал — противниковата защита се пропуква и ти се втурваш през магическата пролука, за да отбележиш поредното решаващо попадение.

Онова, което го накара да напусне кабинета си, бяха напевните скандирания „О-тва-ряй-ТЕ! О-тва-ряй-ТЕ!“ Именно заради тях той заряза записките си по въпроса за „Кризисната администрация“, както я беше нарекъл… Кризисната администрация, начело на която щеше да застане вечно ухиленият Анди Сандърс, а Големия Джим щеше да бъде силата, скрита зад трона на официалната власт. „Щом не се е счупило, не го бърникай“ — така гласеше първото правило от практическия политически наръчник, на съветник Рени, а поне досега не бе имал никакви проблеми с марионетката си Анди, даже напротив — всичко бе вървяло като по мед и масло. Голяма част от жителите на Честърс Мил знаеха, че Сандърс е идиот, но това нямаше никакво значение. Хитрият политик можеше да им пробутва същата игричка отново и отново, защото деветдесет и осем процента от тях всъщност бяха още по-големи идиоти. И макар че Големия Джим никога досега не бе планирал политическа кампания с такива големи мащаби — нещо като тоталитарна диктатура в рамките на един град — бе абсолютно сигурен, че всичко ще се развие в негова полза.

Да, май бе пропуснал да включи Бренда Пъркинс в списъка с потенциалните усложнения, но какво от това? Когато си го напипал, потенциалните усложнения имат свойството сами да изчезват от пътя ти. И ти отново го приемаш като твоя заслужена награда.

Той закрачи по тротоара към Y-образното кръстовище между главната улица и Мил Стрийт. Докато преодоляваше скромното разстояние от шейсетина метра, коремът му се поклащаше плавно пред него. Паркът се простираше от другата страна на улицата. Малко по-нататък, от другата страна на главната се намираха градският съвет и полицейският участък с площадчето „Военния мемориал“ между тях.

Оттук не можеше да види какво става пред „Фуд Сити“, но виждаше всички административни сгради на главната улица. Както и Джулия Шамуей. Тя изскочи забързана от редакцията на „Демократ“ с фотоапарат в едната си ръка. Докато тичаше към мястото, откъдето се чуваха скандиранията, вестникарката се опитваше да преметне през рамо ремъка на апарата си. Големия Джим се загледа подире й. Стана му забавно — жената явно изгаряше от нетърпение да се добере до последното бедствие, сполетяло града.

Гледката стана още по-забавна. Джулия се спря, обърна се, хукна обратно към офиса си, натисна дръжката на вратата и откри, че я е оставила отключена. Заключи я и се втурна още по-бързо към супермаркета, за да гледа как нейните приятели и съседи се държат лошо един към друг.

„Сигурно за първи път си дава сметка, че след като звярът вече не е в клетката си, може да разкъса всекиго, и то по всяко време — помисли си Големия Джим. — Но не се тревожи, Джулия — ще се погрижа за теб, както винаги съм го правил. Скоро ще се наложи да спрем твоя досаден парцал, но не смяташ ли, че това е твърде ниска цена, която да платиш в името на сигурността?“

Естествено, че цената бе твърде ниска. Направо бе нищожна. А в случай че решеше да упорства…

— Понякога се случват разни неща — въздъхна съветник Рени. Вече стоеше на ъгъла, пъхнал ръце в джобовете си, и се усмихваше. А когато дочу виковете… трясъка на счупено стъкло… и изстрелите… усмивката му стана по-широка. „Да, понякога наистина се случват разни неща“ — повтори мислено той и въпреки че Младши навярно имаше по-различно мнение по този въпрос, не можеше да отрече добрата работа, която синът му бе свър…

Усмивката му внезапно помръкна, защото точно в този момент забеляза Бренда Пъркинс. Повечето хора на главната улица бързаха към „Фуд Сити“, за да видят за какво е цялата тази врява, ала Бренда крачеше в противоположната посока. И май се бе запътила към неговия дом… а това не предвещаваше нищо добро.

„Какво може да иска от мен тази сутрин? — зачуди се градският съветник. — Какво може да е толкова важно, че да засенчи избухналите безредици пред местния супермаркет?“

Бе напълно възможно Бренда изобщо да не си мисли за него, ала радарът му вече се бе задействал, приковавайки погледа му върху „потенциалното усложнение“.

Двете с Джулия се разминаха, всяка забързана по срещуположния тротоар. Нито една от двете не забеляза другата. Джулия се опитваше едновременно да тича и да бърника нещо фотоапарата си, а Бренда се бе устремила към червената съборетина, помещаваща универсалния магазин „Бърпис“. Носеше платнена пазарска чанта, която не спираше да се удря в коляното й.

Щом достигна входа на магазина, тя се опита да отвори вратата, ала се оказа, че е заключено. Тогава се обърна и започна да се оглежда неспокойно наоколо, както правят хората, когато неочаквано препятствие обърка плановете им и започнат да се чудят какво да предприемат по-нататък. Ако бе погледнала зад гърба си, навярно щеше да види Шамуей, обаче не го направи. Очите й се стрелнаха първо наляво, после надясно и накрая се спряха върху редакцията на вестник „Демократ“.

Бренда хвърли един последен поглед към „Бърпис“, след което пресече улицата и пробва да влезе в редакцията. Естествено, и там удари на камък — Големия Джим бе видял с очите си как Джулия заключва. Бренда натисна отново дръжката — и даже я разтърси нервно, — но резултатът беше същият. Тогава почука. И се опита да надзърне през стъклото. Накрая отстъпи крачка назад и застина за миг с ръце на кръста и полюшваща се чанта. Когато отново закрачи по главната улица — вече без да се оглежда, — Големия Джим побърза да се върне с енергични крачки в дома си. Не знаеше защо, но не искаше Бренда да го види как я наблюдава… нито пък изпитваше някаква необходимост да го узнава. Когато си го напипал, трябва само да слушаш инстинктите си. И това му беше най-хубавото.

Онова, което знаеше, бе, че ако Бренда почука на вратата му, щеше да е готов за нея. Без значение какво искаше тя от него.

15.

„Утре сутринта искам да сложиш разпечатката в плик и да го занесеш на Джулия Шамуей“ — беше й казал Барби. Обаче редакцията на „Демократ“ бе заключена и вътре беше тъмно. Най-вероятно Джулия бе тръгнала към супермаркета, откъдето долиташе врявата. Пит Фрийман и Тони Гуей навярно също бяха там.

Какво се предполагаше да направи с файла „ВЕЙДЪР“? Ако на вратата имаше отвор за писма, можеше да пъхне плика от чантата вътре, обаче, доколкото видя, нямаше.

Значи какво оставаше? Да потърси Джулия пред супермаркета или да се върне вкъщи и да изчака нещата да се поуспокоят и журналистката да се върне в редакцията. Нито един от двата варианта не й хареса. Специално при първия, съдейки по шума, пред „Фуд Сити“ имаше истински бунт и Бренда не искаше да се озове насред разгара му. А що се отнасяше до втория…

Той наистина беше по-добрият избор. Разумният избор. Пък и „с търпение всичко се постига“ не беше ли една от любимите мъдрости на Хауи?

Да, само дето търпението никога не е било сред силните й страни, а и майка й обичаше да казва: „Не оставяй днешната работа за утре.“ Точно това й се искаше и сега. Да се изправи лице в лице с Големия Джим, да изслуша възмутената му високопарна тирада, възраженията и оправданията му, след което да го изправи пред следните две възможности — или да преотстъпи властта си в полза на Дейл Барбара, или да прочете всички подробности за криминалните си деяния в утрешния брой на „Демократ“. Бренда възприемаше предстоящата конфронтация като горчиво лекарство, а как се постъпваше в подобен случай? Преглъщаш горчивото лекарство възможно най-бързо и после изплакваш устата си. Специално в този случай възнамеряваше да изплакне своята с двоен бърбън и нямаше никакво желание да чака до обяд, за да го стори.

Само че…

Само че Барби й беше казал да не ходи сама. И когато я бе попитал на кого още има доверие, тя бе споменала Ромео Бърпи. Неговият магазин обаче също бе затворен. Тогава какво й оставаше?

Въпросът бе дали Големия Джим наистина бе способен да я нарани? Тя си каза, че навярно няма да го направи. Смяташе, че във физическо отношение не я застрашава нищо, независимо от притесненията на Барби, които най-вероятно си имаха своите корени във военния му опит. Това бе съдбоносна грешка в преценката й, ала в същото време бе нещо съвсем разбираемо; все пак Бренда не беше единственият човек в Честърс Мил, робуващ на заблудата, че светът не се беше променил след появата на Купола.

16.

Имаше да реши и още един проблем — какво да направи с разпечатката на файла „ВЕЙДЪР“?

Въпреки че се притесняваше повече от езика, отколкото от юмруците на Големия Джим, Бренда съзнаваше, че би било истинско безумие да прекрачи прага му с принтираните страници. Можеше да й ги отнеме, дори и да му кажеше, че това не е единственото копие. Ето защо не биваше да допуска подобно нещо.

Горният край на парка се пресичаше от малка уличка, известна като Престил Стрийт. Първата къща там принадлежеше на семейство Маккейн, а втората — на Андрея Гринъл. И макар че Андрея почти винаги стоеше в сянката на двамата си колеги в градския съвет, Бренда я смяташе за честен човек, който не изпитва особена обич към Големия Джим. Колкото и странно да изглеждаше, Андрея отдаваше по-голяма почит именно на Анди, въпреки че Бренда не можеше да разбере как изобщо някой може да се отнася с уважение към този глист.

„Може би той я държи с нещо“ — обади се гласът на Хауи в съзнанието й.

За малко да прихне при тази мисъл. Та това бе просто абсурдно! Все пак Андрея носеше фамилията Туичъл, преди да се омъжи за Томи Гринъл, а семейство Туичъл бяха известни като горди и независими хора. Дори най-стеснителните представители на рода бяха такива. Бренда си каза, че навярно би могла да остави плика с разпечатания файл при Андрея… стига, естествено, къщата да не е заключена и собственичката й да е там. Макар че не виждаше причина да не е така. Не й ли беше споменал някой, че Андрея е болна от грип?

Бренда пресече главната улица, репетирайки наум какво щеше да й каже: „Мога ли да оставя това при теб? До час и половина ще се върна да го взема. Ако не се върна, занеси го на Джулия от вестника. И по най-бързия начин уведоми Дейл Барбара за станалото.“

Ами ако Андрея я попиташе за какво е цялата тази тайнственост? Бренда реши, че ще бъде откровена. И навярно известието, че възнамерява да притисне Джим Рени да си подаде оставката, щеше да й подейства по-добре от цяла опаковка терафлу.

Въпреки че изгаряше от нетърпение час по-скоро да приключи с неприятната си задача, Бренда поспря за момент пред къщата на семейство Маккейн. Изглеждаше пуста и необитаема, но в това едва ли имаше нещо странно — много хора се намираха извън града по време на появата на Купола. Обаче имаше и нещо друго. Усещаше се някаква миризма, сякаш от забравена храна, която се разваляше… Изведнъж й стана горещо, врявата откъм супермаркета сякаш заглъхна, а въздухът й се стори тежък и задушен. Това означаваше само едно — че все още стои тук и наблюдава къщата. Стоеше и си мислеше, че прозорците със спуснатите щори й приличат на затворени очи. Но не напълно затворени — о, не. На присвити, взиращи се в нея очи.

„Стига си се занимавала с глупости. Тръгнала си работа да вършиш.“

Тя продължи към дома на Андрея, спирайки само за миг, колкото да хвърли един бърз поглед през рамо към постройката зад гърба й. Този път не видя нищо друго освен къща със спуснати щори, обгърната от сладникавата воня на развалящи се продукти. Само месото се вмирисваше толкова бързо. Вероятно Хенри и жена му държаха доста месо във фризера си, помисли си тя и продължи напред.

17.

Всъщност не къщата, а Младши бе този, който наблюдаваше Бренда. Младши, който стоеше в дневната само по бельо, а главата му се цепеше от влудяващата болка. Беше се притаил до прозореца и се взираше навън през пролуката между рамката и спуснатата щора. Когато Бренда продължи по пътя си, той се върна отново в килера. Знаеше, че съвсем скоро щеше да се наложи да се раздели завинаги с приятелките си, но точно в момента копнееше неудържимо за тях. Както и за тъмнината. Копнееше дори за зловонието, издигащо се от почерняващата им кожа.

Само така щеше да облекчи болката, която бушуваше като огнен смерч в главата му.

18.

След три продължителни натискания на старомодния звънец Бренда вече бе на път да се откаже и да се върне вкъщи, за да остави разпечатката там. Тъкмо се обръщаше обаче, когато дочу приглушени стъпки зад входната врата. Побърза да се усмихне и да придаде приветливо изражение на лицето си, ала щом зърна Андрея, усмивката й замръзна. Бузите на жената бяха смъртнобледи, под очите й се виждаха тъмни кръгове, а косата й бе в пълен безпорядък. Носеше халат, под който се виждаше долнище на пижама. Докато я наблюдаваше смаяно, Бренда установи, че и тази къща миришеше — но не на развалено месо, а на повръщано.

Усмивката на Андрея бе изнурена и измъчена.

— Знам как изглеждам — изхриптя (или по-скоро изграчи) тя. — Май по-добре да не те каня вътре. Вече се подобрявам, но може би все още съм заразна…

— Ходи ли да се прегледаш при лекар… — започна Бренда, но млъкна смутено. Нали доктор Хаскел беше мъртъв. — При Ръсти Евърет?

— Да, бях при него — кимна другата жена. — И той ми каза, че скоро ще съм по-добре.

— Потиш се…

— Треската доста ме измъчи, но вече отминава. Мога ли да ти помогна с нещо, Брен?

За малко да каже „не“ — не й се искаше да натоварва тази очевидно тежко болна жена с толкова голяма отговорност, — но тогава Андрея изрече нещо, с което моментално промени решението й. Големите събития често се задвижват от малки колелца.

— Толкова съжалявам за Хауи. Беше прекрасен човек.

— Благодаря ти — отвърна Бренда. Беше трогната не само от проявеното съчувствие, но и защото Андрея го бе нарекла Хауи вместо Дюк.

За Бренда той винаги беше и щеше да си остане Хауи, скъпият й Хауи, а файлът „ВЕЙДЪР“ бе последното му дело като шериф на Честърс Мил. И може би най-значимото от всички. Тя внезапно реши да го вкара в действие, без да губи нито миг повече. Бръкна в платнената чанта и извади кафявия плик с името на Джулия.

— Мога ли да оставя това при теб, мила? Само за малко. Имам да свърша една работа и не искам да го нося със себе си.

Бренда бе готова да отговори на всички въпроси, които Андрея й зададе, ала тя очевидно нямаше намерение да пита. Жената само й кимна разсеяно и пое плика. А може би така бе най-добре. Спестяваше й време. И навярно по-късно щеше да я спаси от сериозни политически проблеми.

— С най-голямо удоволствие — каза Андрея. — А сега би ли ме извинила? Мисля, че трябва да легна, защото едва се държа на краката си… Обаче няма да спя! — побърза да добави, сякаш Бренда бе понечила да възрази. — Ще те чуя, когато се върнеш.

— Благодаря ти. Пиеш ли сокове?

— По цели литри. Радвам се, че се отби, мила — ще се грижа добре за плика ти.

И преди Бренда да успее отново да й благодари, градският съветник Андрея Гринъл вече бе затворила вратата.

19.

Към края на разговора с Бренда стомахът на Андрея започна да се бунтува. Тя се опита да овладее позивите, ала това беше обречена битка. Затова наговори на вдовицата Пъркинс разни глупости как пиела сок, благодари й за посещението и затръшна вратата под носа на посетителката си, за да се втурне към вонящата си тоалетна, докато в гърлото й се надигаха гъргорещи звуци.

До дивана в дневната имаше малка масичка и Андрея хвърли плика отгоре й, докато бързаше към тоалетната. Кафявият пакет се плъзна по полираната й повърхност и тупна в тъмното пространство между масичката и дивана.

Андрея успя да се добере до тоалетната, но не и до тоалетната чиния… в което нямаше особена разлика; цялото помещение вече бе оплескано с воднистата, воняща субстанция, която организмът й периодично бе изхвърлял в безкрайните часове на миналата нощ. Тя се наведе над един леген и повръща, докато не й се стори, че накрая самият й хранопровод ще изскочи през устата и ще тупне все още топъл и пулсиращ върху плочките.

Това не се случи, ала светът внезапно посивя и започна да се отдалечава от нея, без да спира да се смалява и изтънява, докато тя се олюляваше и полагаше всички усилия, за да не припадне. Когато се почувства малко по-добре, прекоси коридора на гумените си (както ги усещаше) крака, подпирайки се на стената. Трепереше неудържимо и чуваше френетичното тракане на зъбите си — ужасен звук, който сякаш долавяше не с ушите си, а с очните си дъна.

Чувстваше се твърде отпаднала, за да се качи в спалнята на горния етаж. Ето защо отиде на закритата задна веранда. Там щеше да й е хладно по това време на годината (все пак бе краят на октомври), ала днес бе доста задушно. Приближи се до стария шезлонг и буквално се отпусна в проскърцващите му и в същото време изненадващо уютни обятия.

„Ще стана само след минутка — каза си. — За да извадя последната бутилка минерална вода от хладилника и да отмия този гаден вкус от устата си…“

Обаче мислите й неусетно отлетяха и тя потъна в дълбок сън, който дори треперещите й ръце и крака не бяха в състояние да смутят. Присъниха й се много неща. Едното бе чудовищен пожар и кашлящи, задушаващи се хора, които се лутаха, обезумели и отчаяни, в търсене на чист и хладен въздух… Другото бе как Бренда Пъркинс идва до вратата й и й връчва кафяв плик. Андрея го отвори и отвътре се изсипа нескончаем поток от розови хапчета оксиконтин… Когато най-накрая се събуди, вече бе вечер, и Андрея се надигна от стария шезлонг, без да си спомня нищо от сънищата си. Бе забравила напълно за тях.

Както и за посещението на Бренда Пъркинс.

20.

— Ела в кабинета ми — посрещна я приветливо Големия Джим. — А може би преди това искаш нещо за пиене? Имам ко̀ла, обаче се боя, че е малко топличка… Снощи генераторът ми спря да работи. Свърши му газта.

— Мислех, че имаш откъде да се снабдиш с още газ — отвърна тя.

Той повдигна учудено вежди.

— Метамфетамините, които произвеждаш — добави търпеливо Бренда. — Доколкото съм запозната с делата ти от записките на Хауи, ги произвеждаш на доста големи партиди. Направо „в стряскащи количества“ — ако трябва да го цитирам. Сигурно доста газ отива за захранването на подобна лаборатория.

Ето че след като изплю веднъж камъчето, страхът и притесненията й мигновено я напуснаха. И даже й стана приятно да види как червенината плъзва по бузите му и избива на челото му.

— Нямам никаква представа за какво говориш. Мисля, че скръбта ти… — Той въздъхна и разпери ръце. — Ела вътре. Ще си поговорим и ще видиш, че си се заблудила и няма за какво да се тревожиш.

Тя се усмихна. Фактът, че бе способна да се усмихва, й се стори като откровение и й помогна да си представи как Хауи я гледа отнякъде. А също така й казва и да внимава. Съвет, в който тя смяташе да се вслуша.

На покритата с шума предна морава на Рени имаше два шезлонга, обърнати към Мил Стрийт.

— Тук ми е добре — каза Бренда.

— Предпочитам да водя сериозните разговори в кабинета си.

— А предпочиташ ли да видиш снимката си на първа страница на „Демократ“? Защото мога да го уредя.

Той присви очи, сякаш бе замахнала да го удари, и тя видя омразата в малките му свински очички.

— Дюк никога не ме е харесвал и предполагам, че си е позволил да смеси личните си чувства със…

— Името му беше Хауи!

Големия Джим отново разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Някои жени не могат да бъдат вразумени!“, и я поведе към шезлонгите.

Бренда Пъркинс говори в продължение на близо половин час, като с всяка изминала минута тонът й ставаше все по-хладен. В същото време се разпалваше все повече и повече. Каза му за лабораторията за метамфетамини, която бе създал с мълчаливото съгласие и подкрепа от страна на Анди Сандърс и (по всяка вероятност) Лестър Когинс. За потресаващите мащаби на разгърнатото там производство. За дистрибуторите на средно ниво, на които бе обещана закрила в замяна на информация. За паричните потоци. И как операцията се бе разраснала до такива размери, че местният фармацевт вече не можеше да осигурява необходимите съставки, без да събуди подозрения, ето защо се налагаше да ги внасят от други държави отвъд океана.

— Товарите са пристигали в града в камиони с обозначение „Библейско дружество «Гидеон»“ — добави тя. — Което Хауи бе коментирал с: „И най-умният си е малко прост“.

Големия Джим седеше в шезлонга си и наблюдаваше притихналата уличка. Бренда буквално можеше да долови яростта и омразата, които клокочеха в него. Сякаш стоеше до нажежена тенджера под налягане.

— Не можеш да докажеш нищо от твърденията си — каза накрая Рени.

— Това няма никакво значение, ако файлът на Хауи цъфне в „Демократ“. Дори да не влезе в съда, представи си как ще ти се отрази на имиджа.

Той плесна с ръце.

— О, сигурен съм, че имаш такъв файл — подхвърли той, — но името ми не фигурира никъде.

— Има го в документацията на „Таун Венчърс“ — каза тя и Рени се килна назад в шезлонга си, сякаш го бе ударила с юмрук в слепоочието. — Фирмата „Таун Венчърс“, регистрирана в Карсън Сити. От Невада паричният поток води до град Чунцин, фармацевтичната столица на Китайската народна република. — Тя се усмихна. — Смятал си, че си твърде умен, за да те надуши някой, нали?

— Къде е този файл?

— Тази сутрин оставих копие от него при Джулия — отвърна тя. Никак не й се искаше да забърква Андрея в това, а и мисълта, че редакторката на местния вестник разполага с уличаващия документ, щеше да го накара по-бързо да осъзнае положението си. Докато с Андрея можеше да се пробва да извие ръцете й по някакъв начин…

— Има ли други копия?

— Ти как мислиш?

Той се замисли за момент, после каза:

— Нищо от произведеното не се е разпространявало в границите на Честърс Мил.

Тя мълчеше.

— Беше за благото на града.

— Наистина си направил много за благото на Честърс Мил, Джим. Имаме същата канализационна система, която имахме и през хиляда деветстотин и шейсета година, езерото продължава да е замърсено, бизнес климатът е по-умрял от всякога… — Тя изпъна гръб и стисна силно страничните облегалки на шезлонга си. — Ти не си нищо повече от една алчна самодоволна пиявица!

— Какво искаш? — попита я Рени, без да отклонява поглед от пустеещата улица. Голямата вена на слепоочието му пулсираше.

— Искам да си подадеш оставката. И да преотстъпиш поста си на Барби, който и бездруго бе избран от президен…

— Този боклук никога няма да получи моя пост. — Той ненадейно се обърна и се вторачи в нея. Устните му бяха изкривени в усмивка. Ужасяваща, зловеща усмивка. — Не си оставила нищо при Джулия, защото тя е пред супермаркета и гледа как народът се избива за храна. Може и да си скрила файла на Дюк някъде, но не си оставила копие при никого. Първо пробва при Роми, после при Джулия и накрая дойде тук. Видях те как вървиш нагоре по главната.

— Напротив — възрази тя. — Оставих. — Дали да му кажеше при кого? Така само щеше да навреди на Андрея. Бренда понечи да се изправи. — Пропиля своя шанс. Сега си тръгвам.

— Другата ти грешка беше да си мислиш, че на улицата си в безопасност. На пустата улица. — Тонът му беше вежлив и когато докосна ръката й, тя се обърна към него. Тогава Рени я сграбчи за лицето и рязко завъртя главата й настрани.

Бренда Пъркинс чу как нещо изхрущя, сякаш зимен клон се беше счупил под тежестта на натрупания сняг, и последва звука в необятната тъма, мъчейки се отчаяно да извика името на съпруга си.

21.

Големия Джим влезе в дома си и взе от дрешника в антрето ръкавици и една шапка с козирка, на която пишеше „Употребявани коли при Джим Рени“. После извади една тиква от кухненския килер. Бренда продължаваше да седи в шезлонга с клюмнала върху гърдите й брадичка. Съветникът се огледа. Наоколо не се виждаше жива душа. Светът беше негов. Той сложи шапката на главата на мъртвата (като спусна ниско козирката), нахлузи ръкавиците на ръцете й и постави тиквата в скута й. После отстъпи крачка назад, огледа я и си каза, че композицията изглежда страхотно отстрани. Щеше да свърши чудесна работа, докато Младши не се върне и не я отнесе там, където касапската сметка на Дейл Барбара сериозно набъбваше. А междувременно щеше да влезе в ролята на поредната кукличка за Хелоуин.

Той провери съдържанието на чантата й. Откри портмоне, гребен и някакво романче с меки корици. Чудесно! Щеше да отнесе всичко това в мазето и да го скрие зад голямата пещ.

Големия Джим Рени я остави с шапка, нахлупена на главата, и тиква в скута й и влезе в дома си, за да се погрижи за чантата й и да изчака завръщането на сина си.