Оръжейните майстори

6.

Хедрок направи крачка напред, платформата се измести настрани и в главата му нахлу калейдоскоп от впечатления. Първо видя, че се намира в командния отсек на кораба, а това бе доста странно, защото по правило този жизненоважен за кораба отсек трябваше да се намира в средата. Имаше само едно обяснение — той се намираше в средата, но в такъв случай хангарът продължаваше сто метра надолу в добавка към стоте нагоре. Следователно той бе в двестаметров космически кораб, т.е. истинско чудовище.

— Е — прекъсна мислите му стържещият глас, — какво ще кажете?

Хедрок бавно се обърна към онзи, който го беше задържал насила. Съгледа човек с издължено бледо лице, на около трийсет и пет години. Той вече бе избутал подвижната платформа нагоре, а сам стоеше изправен зад прозрачен защитен екран. Разглеждаше Хедрок с големите си кафяви подозрителни очи.

— Виждам, че става дума за нещо дяволски забавно — отговори Хедрок. — Но понеже имам спешна нужда от пари, ще приема работата. Не знам дали ме разбирате.

Психологът в него бе напипал правилната струнка. Мъжът се поотпусна. После леко се усмихна и накрая заговори, полагайки видими, но не съвсем успешни усилия да се държи по-сърдечно. Дори си позволи известна непринуденост:

— Това вече е друг разговор. Надявам се и ти да ме разбереш — мислех, че изобщо няма да влезеш.

— Този кораб ме изненада — призна Хедрок. — Кой би допуснал, че се намира в центъра на града? — Струваше му се, че е важно да подчертае този момент. Трябваше да наблегне колко ново и неочаквано е всичко това за него, което щеше да създаде впечатлението, че не е имал никаква предварителна представа за съществуването на кораба. И продължи в същия дух: — Е, щом взаимно се разбираме, има шанс работата да потръгне. Надявам се, предложението за осемстотин на седмица остава?

Мъжът кимна.

— И докато сме на тази тема, нека бъде ясно, че няма да ти дам възможност да избягаш.

— Какво имате предвид?

Човекът се усмихна саркастично. Беше повече от ясно, че откровено се забавлява. Гласът му бе студен и напълно уверен:

— Ами просто ще живееш на кораба, докато не свършиш работата.

Хедрок не се изненада. И все пак той възрази, защото предполагаше, че от него се очаква точно това.

— Виж какво, нямам нищо против да остана тук, но не ми харесва тона ти. Какво има? Мога да те уверя, че не обичам да си пъхам носа в чужди работи. Но понеже през няколко минути ми изтърсваш по нещо ново… е, тогава имам право да знам за какво все пак става дума.

— Дори не се надявай — предупреди го мъжът.

— Как се казваш? — настоя Хедрок. — Какво чак толкова ще стане, ако ти науча името?

Настъпи тишина. Издълженото лице се смръщи. Накрая човекът сви рамене с безразличие.

— Е, мога да ти го кажа. — И той злорадо възкликна: — В края на краищата, тя го знае. Казвам се Рел Гриър.

Името не говореше нищо на Хедрок с изключение на това, че не беше Дърд Кершоу. А що се отнасяше до изпусната думичка „тя“, Хедрок се досещаше за кого става дума.

— Ела насам! — отсечено нареди Гриър. — Искам да ти дам работни дрехи. Ето тук… — Той, изглежда, забеляза едва доловимото колебание на Хедрок и добави: — Или може би си прекалено свенлив, за да се съблечеш пред други хора.

— Не, не съм свенлив — каза Хедрок, пристъпи напред и взе дрехите, в които трябваше да се преоблече. За миг се зачуди дали да рискува да запази пръстените, или да ги свали. После вдигна поглед и обясни: — Все пак бих искал да разгледам този защитен костюм, преди да му доверя живота си.

— Действай. Ако нещо не е наред, той ще стане погребалният ти костюм.

— Точно така.

Размяната на реплики, колкото и кратка да бе, му донесе важна информация. Беше му достатъчен един поглед върху специалното облекло, за да се увери, че всичко е както трябва. Този вид работно облекло, предназначено за атомните техници, имаше дълга история — ако нещо с него не беше наред, облеклото губеше огледалния си блясък. Това пред него беше съвсем изправно, но подмятането на Гриър подсказваше, че този човек не разбира абсолютно нищо от тия работи. Изводите бяха важни и многозначителни. Докато преглеждаше тъканта на облеклото, за да спечели време, Хедрок трескаво разсъждаваше. Гриър вече бе дал ясно да се разбере, че корабът не може да излети. Ако това бе истина, то можеше да означава, че двигателите са демонтирани. В такъв случай нивото на радиацията в това помещение сигурно бе значително. Понеже предстоеше да вземе важно решение, последният извод се нуждаеше от проверка. Той вдигна поглед и зададе въпроса.

Гриър кимна, но погледът му стана внимателен.

— Да, разглобих ги — потвърди той, — но междувременно реших, че не е моя работа да се занимавам с тях.

Хедрок се направи, че не е разбрал.

— Нещо не схващам. Работата е проста.

— Имам си по-важни занимания — сви рамене Гриър.

— Не съм чувал за колеж, който би дипломирал като специалист по ремонт на атомни двигатели човек, който не може да ги сглоби отново. Къде си учил?

— Защо не облечеш най-после този костюм? — загуби търпение Гриър.

Хедрок бързо се съблече. Не беше удовлетворен от резултатите на опита си да установи колко добър механик е Гриър. Но краткият им разговор му помогна да вземе решение. Ако в двигателния отсек имаше радиация, той не можеше да вземе пръстените със себе си. Антирадиационният костюм бе ефективен само когато в него нямаше метал и макар че вероятно можеше да му се открие шанс да използва пръстените срещу Гриър преди да е възникнала някаква опасност, рискът не си струваше. Налагаше се да изчака.

Бяха му необходими секунди да се преоблече. После двамата тръгнаха към вътрешността на кораба.

След малко се озоваха в царството на машините. Грамадни двигатели от класически тип — блестящи овални чудовища, подредени на пода в огромната зала. Хедрок ги преброи още докато бяха на горната площадка на стълбите. Бяха седемнайсет и той се досети, че от него се очаква да прояви изумление.

— Но това са двигатели от по трийсет милиона цикъла — възкликна той изненадано. — Откога е необходимо кораб под триста метра дължина да има повече от два, при това единият резервен?

Видя, че Гриър се наслаждава на изненадата му.

— Този кораб е едно съвсем ново изобретение — каза той самодоволно. — Възнамерявам да го продам. В момента съм в преговори, при това от няколко седмици насам, със самата императрица. — Той присви устни и продължи без подкана: — Реших да ти кажа това, докато слизахме. Не че ти влиза в работата, но просто искам да ти спестя догадките, а може би и ровенето насам-натам. Сега знаеш как стоят нещата. Нейна е идеята всичко да бъде държано в тайна. И горко му на всеки досадник, който й се изпречи на пътя. Земята ще му се види тясна, освен ако не е човек на Оръжейните магазини. Ето, това е, разбра ли?

Всичко наистина беше много по-ясно, отколкото си представяше самият Гриър. Великият учен Кершоу бе наел Джил Нийлан, Гриър и сигурно някои други, чиито имена все още оставаха неизяснени, за да му помогнат в реализацията на неговото откритие. Гриър се бе възползвал от някоя удобна ситуация, бе избил всички на борда и бе установил контрол над кораба.

Хедрок се качи по стълбата, водеща от двигателния отсек към ремонтното отделение едно ниво по-високо. Започна да разглежда инструментите, усещайки зоркия поглед на Гриър. Не така забележимо той на свой ред също наблюдаваше Гриър. За пореден път се опитваше да разбере колко знае той. Тук имаше преместващи се лебедки, механизми за фиксиране на големи детайли в дадено положение, техника за заваряване, полиращи машини — всичко в съответните мащаби, — готови за незабавно използване, както му показа един поглед върху индикаторите за мощността. Централният въпрос бе колко знае Гриър?

Онзи стоеше до него и го гледаше в ръцете. Хедрок разглоби един от инструментите и доста аматьорски се захвана да го сглобява. Бавеше се нарочно и накрая Гриър каза:

— Нагласил съм си местенце горе над ремонтната работилница. През следващите два месеца ще прекарвам повечето време там. Не че не ти вярвам, но така ще мога да те наблюдавам да не ровичкаш ненужно из кораба.

Хедрок не отвърна нищо. Не смееше да проговори, за да не издаде с гласа си обхваналото го вълнение. Гриър окончателно се бе разкрил. Не беше нужно повече да го проверява. Гриър не бе учен. И само след няколко минути, когато се качеше в стаичката си, проблемът за контрола върху кораба щеше да бъде решен.

Най-досадното бе, че Гриър май изобщо не мислеше да се качи на горното ниво. Беше се лепнал за него като човек, едновременно жадуващ за компания и страхуващ се от нея. В друг момент и с друг човек Хедрок сигурно би изпитал някакво съчувствие, защото ако имаше емоция, която той можеше да разбере, това бе чувството за самота.

Но имаше и друга причина, поради която искаше този тип най-сетне да се махне. Едно от най-удивителните неща в разговора му с Гриър бе това, че той още не го бе попитал за името му. Хедрок нямаше намерение да казва, че е Дан Нийлан — бе решил да заяви, че предвид особената ситуация смята за най-добре да запази самоличността си в тайна. Незаинтересоваността на Гриър обаче му се видя подозрителна.

В този миг Гриър наруши мълчанието:

— Как така човек с твоите способности е останал без работа?

Това звучеше като начало на разпит. Понеже все още не ставаше дума за името му, Хедрок бързо отговори:

— Загубих маса време по планетите. Хлапашка работа!

Гриър изглежда се замисли над чутото, понеже не каза нищо в течение на следващите няколко минути. Накрая проговори:

— И какво те накара да се върнеш тук?

Тук не можеше да има никакви колебания. Ако Гриър се качеше горе и претърсеше дрехите му, щеше да намери името на Дан Нийлан, записано в тефтерчето му. Тази възможност трябваше да се има предвид.

— Смъртта на брат ми — отговори Хедрок.

— О, брат ти е умрял?

— Да. — Това беше историята, която бе възнамерявал да разкаже. Сега можеше да го стори и без да използва имена. — Пращаше ми издръжка. Когато престанах да я получавам, направих някои проверки и се оказа, че го няма вече цяла година. Не бил регистриран никъде. Ще ми трябва половин година, за да продам недвижимата собственост… Нали знаеш, липсата на регистрация в наше време се приема като доказателство за смърт.

— Знам — увери го Гриър.

Настъпи мълчание, добре дошло за Хедрок, който искаше Гриър да може да осмисли чутото. Ако Гриър се натъкнеше на бележката за Нийлан, за Хедрок щеше да е добре дошло да си помисли, че двамата братя не са изгаряли от братска любов.

— Минаха повече от десет години, откакто го видях за последен път — поясни Хедрок. — Да ти кажа правичката, вече бях престанал да го възприемам като брат. Не ми пукаше дали е жив, или мъртъв…

— Смяташ ли да се върнеш в космоса? — поинтересува се Гриър.

— А, не — Хедрок поклати глава. — Отсега нататък за мен съществува само Земята. Тук е много по-интересно.

— Аз пък не бих разменил последната си година в космоса за всички удоволствия на Имперския град — призна Гриър.

— Всеки с вкуса си… — започна Хедрок.

И спря… Желанието му този човек колкото се може по-скоро да се махне отстъпи пред ново съображение. Откриваше се възможност да получи информация. Изненада се, че досега не се е досетил. А всичко беше пред очите му. „Последната си година в космоса“ — ама разбира се: Кершоу, Джил Нийлан, Гриър и без съмнение други хора бяха излетели с този кораб в изпитателен междузвезден полет. Най-вероятно бяха отишли до някоя от близките звезди — Алфа Центавър, Сириус или Процион… въпреки всичките си години живот, Хедрок се развълнува, докато изброяваше наум тези известни имена.

Емоцията от думите на Гриър бавно угасна. Още не беше съвсем ясно какво точно се бе случило, но в едно нямаше съмнение: Гриър искаше да говори. Следователно можеше да бъде подведен да каже още нещо.

— Моята представа за живот не се свежда до бродене из космоса в търсене на астероиди. Правил съм го достатъчно дълго и знам.

— Ха, астероиди! — избухна Гриър. — Ти луд ли си? Да не мислиш, че императрицата на Ишер се интересува от астероиди? Това е сделка за стотици милиарди кредити. Чу ли ме? И тя ще ги плати!

Той възбудено закрачи по площадката и изведнъж се обърна към Хедрок:

— Знаеш ли къде съм бил? Аз… — Той млъкна, мускулите на челюстта му конвулсивно се свиха. Накрая мрачно се усмихна. — О, не, не знаеш. И няма да научиш. Нищо няма да измъкнеш от мен. Не че би имало някакво значение, но… — Той спря и изгледа Хедрок, след това рязко се извърна, изкатери се по стълбата и изчезна на горното ниво.

Хедрок хвърли поглед към стълбичката, осъзнал, че е дошъл моментът да действа. Огледа с индуктор за прозрачност металния таван и накрая удовлетворено кимна. Дебелина десет сантиметра, обикновена сплав от олово и „тежък“ берилий с модифицирана атомна решетка. Пак индукторът му позволи да провери къде точно седи Гриър, защото не бе трудно да различи размитата му фигура с книга в ръка. Но не беше сигурно дали я чете.

Хедрок беше съвсем хладнокръвен и уверен в себе си. Знаеше, че Гриър си седи горе и самодоволно си въобразява, че ситуацията е под контрол. Този невежа си беше довлякъл отнякъде кресло в това празно помещение, без дори да се запита защо е празно. А истината бе, че то играеше роля на изолиращ слой, крайно необходим в места, където има отделяне на значителни количества енергия — това бе старо правило, рожба на чисто практическа необходимост. То отдавна се бе превърнало в закон и хората дори бяха престанали да обръщат внимание на факта, че опасността съществува и че срещу нея са били взети предпазни мерки. За учени от ранга на Кершоу или Нийлан нуждата от подобна защита бе нещо толкова естествено, че на тях най-вероятно не би им и хрумнало, че другите даже не подозират за нейното съществуване.

Това безкрайно устройваше Хедрок.

Той придърпа тежката машина за полиране точно под мястото, където бе седнал Гриър, и завъртя фино набраздената работна повърхност нагоре. След това започна да пресмята на ум. Гриър тежеше около седемдесет и пет килограма; две трети от това се равняваше на петдесет. За по-сигурно му трябваше сила на удара, достатъчна да убие човек с тегло четирийсет и пет. Гриър не му изглеждаше в особено добра физическа форма.

Освен това се налагаше да вземе под внимание и наличието на десетсантиметровия под. За щастие имаше проста формула, включваща коефициента на еластичност. Той направи пресмятанията, внесе необходимите корекции и натисна бутона.

Гриър се свлече. Хедрок се качи горе и го видя да лежи с разперени ръце и крака. Огледа неподвижното тяло и се убеди, че няма счупени кости и че сърцето му бие. Това беше добре. Мъртвият не може да отговаря на въпроси. А имаше много въпроси, които трябваше да бъдат зададени.

Наложи му се доста да посмята, за да получи задоволителна конфигурация от силови линии, която да задържи Гриър в относително удобна поза, позволяваща му да движи ръцете и краката, както и да извърта тялото си, но достатъчно надеждна, за да остане в нея, ако потрябва — завинаги.