Оръжейните майстори

5.

Беше тихо. Не се чуваше нито звук от забързания ден навън. Очите му бързо се адаптираха към мекото осветление, което идваше като отразено от стените и тавана. Той бързо се огледа и първото му впечатление бе, че в тази стая няма никой друг. Това го накара да се напрегне, защото можеше да означава само, че не бяха успели да задържат Нийлан.

А може би очакваното предупреждение се бе получило и това бе клопка.

Хедрок въздъхна и се отпусна. Ако беше клопка, шансовете му за измъкване зависеха от това, колко души са решили да пожертват. Защото те знаеха, че няма да се предаде без бой. От друга страна, ако не бе клопка, нямаше от какво да се безпокои.

Реши да не те тревожи, поне засега.

Погледна с любопитство щандовете, подредени покрай стените и грижливо аранжирани в средата. Бяха поне дузина и всички излъчваха меко сияние. Хедрок пристъпи към най-близкия до вратата и спря поглед на четирите карабини, поставени вътре. Дори самата гледка го изпълваше с възбуда. Беше взел сериозно участие в разработването на тези сложни енергийни оръжия, но при него познаването им отблизо в никакъв случай не означаваше пренебрежително отношение към тях.

Много от оръжията все още носеха старите си имена. Но независимо дали биваха наричани „оръжия“, „револвери“ или „карабини“ приликата свършваше с това. Защото въпросните „оръжия“ не изстрелваха куршуми, а освобождаваха енергия, при това под най-разнообразни форми и в най-различни количества. Някои от тях можеха да убият или унищожат дори от хиляда километра разстояние, ако се наложеше, но всички се подчиняваха на все същия принцип, който управляваше и външната врата на всеки оръжеен магазин. Точно както тя отказваше да се отвори пред полицейски офицер, имперски войник или човек, враждебно настроен към Магазините, така и тези оръжия бяха настроени да стрелят единствено при самозащита или срещу определени животни по време на ловния сезон.

Имаха и още някои специални качества, особено по отношение на защитата и скоростта на стреляне.

Хедрок мина покрай щандовете и видя, че не е сам: в другия край на стаята седеше висок мъж, почти скрит зад последния щанд. Предположи, че това е Нийлан, но преди да отиде и да му се представи, вратата към вътрешността на магазина се отвори и на прага се появи възрастен як мъж, който пристъпи напред и каза:

— Извинете ме, господин Хедрок. Разбрах, че външната врата се отваря и се досетих, че може да сте вие, но бях започнал нещо, което просто не можех да оставя веднага.

Все още се отнасяха към него като към висша персона на Оръжейните магазини. Хедрок остро погледна продавача и прецени, че не е информиран за отнемането на привилегиите на Робърт Хедрок. Продавачът извиси глас:

— Господин Нийлан! Това е джентълменът, за когото ви споменах.

Непознатият се изправи, а Хедрок и служителят на Магазините се приближиха към него.

— Позволих си преди няколко минути да информирам господин Нийлан, че сте на път за насам — обясни продавачът. — Той се обърна към посетителя: — Господин Нийлан, запознайте се с Робърт Хедрок, висш служител на Оръжейните магазини.

Ръкуваха се и Нийлан внимателно, но и твърдо го огледа с черните си очи. Лицето му беше с тъмен тен и Хедрок се досети, че мъжът пред него скоро е пътувал до планети, на които е бил изложен на директните слънчеви лъчи.

Започваше да съжалява, че не бе имал възможност да научи повече за Дан Нийлан и изчезналия му брат. Това нямаше как да се поправи, така че важното сега бе да го заведе на някое място, където да поговорят в безопасност. Но преди да предложи това, продавачът се обади пак:

— Господин Хедрок, в момента получаваме пощата на господин Нийлан от пощенския му адрес на Марс. Така че ще разполагате с предостатъчно време да си поговорите.

Хедрок не възрази. Досети се, че в случилото се има пръст и самият той. Момичетата от Информационния център бяха намерили елегантно решение на проблема как да задържат Нийлан в магазина до неговото пристигане. Бяха предложили да прехвърлят тук пощата му от Марс с помощта на трансмитера на Магазините.

И в това нямаше нищо особено: беше им поставена най-обикновена задача и те се бяха справили с нея. Все още не бе изключено да примами Нийлан извън магазина поне за кратко. Но устните на мъжа бяха упорито стиснати, а присвитите му очи издаваха, че това е човек, всеки момент очакващ да бъде измамен по някакъв начин. Хедрок познаваше добре този тип хора и знаеше, че не е разумно да бъдат подлагани на натиск. Предложението да излязат можеше да изчака, но това не пречеше на Хедрок да покаже по някакъв начин, че не разполага с много време. Затова се обърна към продавача:

— Става въпрос за изключително важни дела, така че надявам се да не сметнете за проява на невежливост от моя страна, ако веднага пристъпя към същността.

Възрастният мъж се поусмихна:

— Оставям ви насаме — каза той и се оттегли в помещението, откъдето беше излязъл.

Хедрок придърпа един стол, направи знак и на Нийлан да седне и веднага започна:

— Ще бъда напълно откровен с вас, господин Нийлан. Оръжейните магазини имат основания да смятат, че Дърд Кершоу и вашият брат са изобретили двигател за междузвездни полети. Има индикации, даващи основание да се мисли, че императрицата на Ишер ще бъде твърдо настроена срещу идеята това откритие да стане публично достояние. Което автоматично поставя Кершоу и вашия брат под сериозна заплаха да бъдат убити или поне надеждно изолирани. Жизненоважно е да се разбере къде монтират този двигател и какво точно им се е случило. — Той завърши, снишавайки глас: — Надявам се, че ще ми кажете онова, което ви е известно.

Но Нийлан поклати глава. Усмивката му беше иронична и почти мрачна.

— Брат ми не е застрашен да бъде убит.

— Значи знаете къде се намира? — въздъхна облекчено Хедрок.

Нийлан се поколеба и когато заговори накрая, Хедрок имаше чувството, че не изрича онези думи, които бе възнамерявал да каже.

— Какво искате от мен? — попита Нийлан.

— Ами нека започнем с това кой сте вие всъщност.

Изопнатите черти на решителното лице малко се отпуснаха.

— Казвам се Даниел Нийлан. Аз съм близнак на Джилбърт Нийлан. Родени сме в Лейксайд… Това ли ви интересува?

Хедрок се усмихна с най-приятелската си усмивка.

— По-скоро ме интересува какво е станало по-нататък. Защото изразът на лицето ви ми подсказва, че оттогава са се случили много неща.

— Технически погледнато — продължи Нийлан, — в момента съм метеорен миньор. През последните десет години кракът ми не е стъпвал на Земята. Повечето от това време прекарах на Марс като хазартен играч. Преди две години спечелих на хазарт цял астероид от един пияница на име Керю. Опростих му половината от съжаление и така станахме партньори. Астероидът е пет километра в диаметър и практически е буца „тежък“ берилий. На хартия струваме милиарди кредити, но ни трябват поне още две години подготвителна работа, преди да започнем да правим пари. Преди около година имах сериозна причина да помисля, че с брат ми се е случило нещо лошо. — Той замълча. На лицето му се изписа странно изражение. — Чували ли сте за експериментите, провеждани от Института по евгеника?

— Разбира се — отговори Хедрок. Наистина започваше да разбира. — Знам, че там вършат забележителна работа, особено по отношение на еднояйчните близнаци.

Нийлан кимна.

— Значи ще е по-лесно да ви обясня какво се случи.

Той отново направи кратка пауза и след това продължи разказа си. Учените ги взели на петгодишна възраст, когато Джилбърт и Даниел Нийлан вече били развили чувство за близост и постепенно засилили тази връзка до степен, докато тя се превърнала в топла жизнена струя, в свят от подсъзнателно споделяни възприятия. Връзката между двамата станала толкова силна, че когато се намирали недалеч един от друг, те можели да обменят мисли с чистота като образа върху домашен терминал.

Тези детски години били изпълнение с щастието от споделянето на най-интимното.

На дванайсетгодишна възраст започнали опитите да ги направят различни, но без да прекъсват тази връзка. Дан бил подложен на истинското въздействие на ишерската цивилизация, подобно на дете, хвърлено в басейна, за да се научи да плува, а Джил бил изолиран и обучението му продължило с пълна сила. През тези години връзката между тях отслабвала. Вече било възможно да скриват мисли един от друг, макар че нищо не им пречело да ги обменят, когато пожелаели. Постепенно в Дан се появило странно чувство като у по-голям брат към по-малкия, докато Джил…

Тук мъжът поспря, погледна Хедрок и отново продължи:

— Мисля, че забелязах неувереността, с която Джил посреща зрелостта, в отношението му към връзките ми с жените. Това го шокираше и аз осъзнах, че имаме проблем. — Той сви рамене. — Никога не е бил поставян въпросът кой от нас ще напусне Земята. В деня на изтичане на договора ни с Института по евгеника аз си купих билет за Марс. Заминах с вярата, че Джил ще намери начин да се справи с истините на живота. Само че… — гласът му за миг заглъхна, — всичко приключи със смъртта му.

— Смъртта му ли? — изненада се Хедрок.

— Да, смъртта му.

— И кога стана това?

— Преди година. Това ме доведе тук, на Земята. Бях на астероида, когато усетих, че той умира.

— Доста време ви е отнело да се върнете — отбеляза Хедрок. И понеже забележката му прозвуча прекалено сухо, побърза да допълни: — Надявам се, че ме разбирате: аз просто се опитвам максимално да изясня нещата.

Нийлан неохотно поясни:

— Събитието ме хвана, когато се намирахме от другата страна на Слънцето, понеже орбиталната скорост на астероида почти съвпада с тази на Земята. Трябваше да мине доста време преди да се озовем в позиция, позволяваща да излетим по орбита, достатъчно проста, за да бъде по възможностите на стария ни кораб. Така че Керю ме остави преди седмица на един от по-евтините северни космодруми и веднага излетя обратно, но се уговорихме след половин година да ме вземе.

Хедрок кимна. Чутото го удовлетворяваше.

— И как точно почувствахте, че брат ви умира? — попита той.

Нийлан се помръдна на стола си. После с известно притеснение обясни, че е усетил болка. Според него Джил умрял в агония, но внезапно, без да очаква смъртта си. Краткото страдание прекосило за миг разделящата ги бездна на космоса и сякаш усукало собствените му нервни окончания. Сетне изчезнал и емоционалният натиск, който през цялото това време, въпреки разстоянието, свидетелствал, че нещо ги свързва.

— И оттогава не съм почувствал нищо — завърши той.

В настъпилото мълчание Хедрок болезнено усещаше как времето му изтича.

През последните няколко минути нуждата да се концентрира върху разказа на Нийлан го бе накарала да забрави колко скъпоценно е то. Сега съзнаваше това с подновена острота. „Върви си! Тръгни веднага!“ — крещеше някакъв вътрешен глас с особена настойчивост и Хедрок просто не смееше да го игнорира. И все пак… той се облегна на стола си и изгледа Нийлан, опитвайки се трезво да го прецени. Искаше да го вземе със себе си, а това означаваше нови трудности. Бързо пресметна нещо наум и поклати глава.

— Просто не мога да разбера как връхната точка на кризисната ситуация е била достигната преди цяла една година.

Погледът на Нийлан изведнъж потъмня.

— Смъртта на един човек рядко води до криза — каза той с посърнал глас. — Ужасно е, че твърдя това във връзка с брат ми, но такава е истината.

— Не — продължи размишленията си Хедрок, — нещо се е случило. Защото и Кершоу липсва.

Без да чака отговор, той се изправи и отиде до пулта за управление, който се намираше на стената отдясно. През всички тези минути не можеше да се отърве от чувството, че войниците на Оръжейните магазини всеки момент могат да нахлуят чрез телепортатора, който бе там. Не можеше да поеме този риск, без да организира отстъплението си.

Застана пред пулта с примигващите му светлинки. Не искаше Нийлан да вижда какво ще направи. Затова бързо активира един от пръстените си и проби с лъча му малка като игла дупчица в деликатната схема на устройството, скрита под панела. Индикаторът веднага изгасна.

Хедрок се извърна с облекчение, но все така концентриран. Постигнатото можеше да бъде оприличено със защита на фланга, нищо повече. Във вътрешните помещения на магазина имаше друг телепортатор и нямаше никакви гаранции, че точно в този момент през него не излизат пълчища войници. А други, кацнали с брониран боен кораб, може би вече се разгръщаха отвън, за да го отрежат от аеромобила му.

Рисковете, които поемаше, ставаха прекалено много. Хедрок се върна при Нийлан и каза:

— Разполагам с адреса на брат ви и бих искал да го проверя веднага. Държа да дойдете с мен. Уверявам ви, че е изключително важно да действаме без никакво забавяне. — Гласът му звучеше крайно сериозно. — Можете да ми разкажете останалата част от историята по пътя, а и обещавам, когато свършим, да ви върна тук, за да си вземете пощата.

Нийлан стана.

— Всъщност то май не остана много за разказване — въздъхна той. — Когато пристигнах в Имперския град, отидох на стария адрес на брат ми и научих там нещо, което…

— Момент — спря го Хедрок, отиде до вратата, водеща към вътрешните помещения, почука и каза: — Вземам господин Нийлан със себе си, но ще го върна за пощата. Благодаря ви за съдействието. — И без да чака отговор, се обърна към Нийлан: — Да вървим.

Отиваха към изхода, когато Хедрок се сети да попита:

— Казахте, че не сте го намерили на адреса, където е бил регистриран?

— Хазайката му ме увери — отговори Нийлан, — че той не само вече не живеел там, ами й разрешил да дава стаята под наем. Идвал по един ден в месеца, както изисква законът, така че съвестта й била чиста.

Вече бяха навън на път към аеромобила. Хедрок съзнаваше, че Нийлан му говори нещо, но беше фокусирал вниманието си към небето. Над тях прелитаха самолети, но никъде не се виждаше издълженият като торпедо силует на боен кораб. Той задържа вратичката на аеромобила си, за да може Нийлан да влезе и се вмъкна след него. Секунда по-късно вече седеше на мястото на пилота. Отново погледна към магазина, вече по-отвисоко, но не видя нищо интересно. Магазинът си стоеше на мястото, магичният му надпис проблясваше под слънцето — символ на свободата, продължаваща вече хилядолетия, странна и нелогична свобода, устояла на най-опасната от всички атаки, които биха могли да бъдат насочени срещу нея: безграничната амбиция на онези, които държат скиптъра на абсолютната власт.

Аеромобилът се издигна във въздуха. Магазинът под тях изглеждаше малък и някак незначителен в зеления си оазис. След малко той се стопи сред джунглата от небостъргачи и административни постройки, които се надигаха от всички страни. Хедрок забеляза, че Нийлан разглежда пулта за управление. Имаше нещо в него, което издаваше експерта по-убедително от всякакви думи. Мъжът прехвана погледа му и проговори:

— Виждам някои нови джаджи тук. Какво е например това? — И той посочи системата от датчици.

Въпросното устройство беше една от тайните разработки на Оръжейните магазини. Не беше чак толкова важно, така че Хедрок бе поел риска да го инсталира на летателен апарат, който по принцип би могъл да попадне в ръцете на хора, настроени враждебно към Магазините. Имперското правителство разполагаше с подобни устройства, макар и с малко по-различна конструкция.

Хедрок контрира въпроса с друг:

— Виждам, че разбирате от машини?

— Завършил съм атомно инженерство — отговори Нийлан. После допълни с лека усмивка: — Институтът по евгеника умее да се отплаща на протежетата си.

Това беше самата истина. До този момент Хедрок бе смятал Нийлан за важна фигура единствено заради информацията, с която може би разполагаше. Беше впечатлен от суровия му характер, но през дългия си живот бе срещал толкова много корави и умни мъже, че бе престанал да отделя това качество като изключително. Но научната степен беше именно такова. Тя променяше нещата. Човек, познаващ изтънко тази материя, особено след като е бил обучаван по изчерпателната методика, възприета от големите университети, такъв човек би могъл сам да си определи цената, стига да пожелаеше да работи за индустрията. Ако някога изнамереха двигателя за междузвездни полети, той щеше да бъде крайно полезен. Следователно трябваше да бъде постепенно „разработен“. Хедрок веднага се хвана на работа: извади от джоба си листа, на който бе написал последния известен адрес на Кершоу, поднесе го на Нийлан, и подхвърли:

— Ето къде отиваме.

Нийлан пое листа и го прочете на глас:

— „Стая 1874, Трелис Майнър Билдинг“… О, Боже!

— Какво има?

— Бях там три пъти — отговори Нийлан. — Намерих адреса на етикет върху куфара на брат ми в пансиона.

За миг Хедрок помисли, че това е краят на цялата му идея. Въпреки моментното объркване обаче мозъкът му веднага напипа слабото място:

— „Три пъти“?

— Това е хотелска стая — поясни Нийлан. — И трите пъти, когато бях там, стаята беше заключена. Интендантът ми каза, че наемът е платен за десет години напред, но и че не е виждал никого след подписването на договора. Което било преди три години.

— Но не сте влизали вътре?

— Не, защото той не ме пускаше, а аз не изпитвах особено желание да се озова в затвора. Освен това не мисля, че бих могъл да вляза, дори да ме оставеше да правя каквото си искам. Ключалката беше защитена.

Хедрок замислено кимна. Нямаше никакво намерение да позволи на някаква ключалка да го спре. Но можеше да разбере какво препятствие са тези устройства дори за най-решително настроения, лишен от съответните инструменти. След това в главата му се появи нова мисъл. Налагаше се някъде по пътя да се отбие и да облече „работния“ костюм. Беше крайно важно да се защити по подобаващ начин, но не смееше да се задържа, защото всяко забавяне даваше на Оръжейните магазини шанс да попаднат на следите му. Накрая прецени, че онзи половин час, който би загубил, за да подсигури безопасността си, може да се окаже критично важен. Дори десетминутен аванс би бил решаващ.

Някои рискове просто трябваше да се поемат.

Стигнаха до стоетажна сграда, на покрива на която светеше надпис „ТРЕЛИС МЕЙДЖЪР БИЛДИНГ“. В първия момент Хедрок не забеляза разликата в името. Летеше на стотина стъпки над грамадната сграда, когато зърна друга, по-ниска — около петдесететажна, — увенчана с островърха кула. По-малкото чудовище бе „Трелис Майнър Билдинг“. Гледката пред очите му извика стар спомен. Сети се за двата астероида Трелис — Мейджър и Майнър, обикалящи един около друг някъде отвъд орбитата на Марс. Бяха разработвани старателно от една и съща компания. А тези две масивни сгради бяха просто страничен продукт на все още несекващия поток суровини от онзи далечен район на Слънчевата система.

Хедрок насочи аеромобила към площадката за кацане на покрива на по-ниската сграда и не след дълго двамата взеха асансьора надолу до 18-и етаж. Беше необходим един-единствен поглед върху вратата на стая 1874, за да може Хедрок да прецени, че тя наистина е добре защитена. Вратата и касата бяха от алуминиева сплав със здравината на стомана. Ключалката беше от електронен тип и на нея имаше надпис: „При опит за разбиване тази ключалка изпраща алармен сигнал в офиса на интенданта на сградата, в полицейския участък и до всички летящи наблизо патрулни самолети“.

Оръжейните магазини бяха разработили десетки електронни устройства за преодоляване на ключалки от този тип. Най-доброто от тях бе и най-простото от всички по замисъл. То залагаше на едно особено свойство на материята и енергията. Ако дадена електрическа верига бъде прекъсната и отново възстановена достатъчно бързо (ставаше дума за скорости, превишаващи тази на светлината), токът в мига преди прекъсването щеше да тече, сякаш такова няма, а в мига след прекъсването щеше да свърже две отдалечени точки в пространството, сякаш между тях няма никакво разстояние. Сложният трансмитер на материя, наричан телепортатор, направил съществуването на Оръжейните магазини възможно, се основаваше тъкмо на това явление.

Хедрок направи знак на Нийлан да се отдръпне и пристъпи към вратата. Този път използва друг активиращ пръстен и оранжевият му пламък присветна, отразявайки се от гладката метална повърхност. След малко светлинката изчезна и той бутна вратата. Тя се отвори с леко изскърцване на отдавна неизползваните панти. Хедрок прекрачи прага и се озова в офис, дълъг шест метра и широк три. В единия му край се виждаше бюро, няколко стола и малък шкаф за документи. В ъгъла до бюрото имаше терминал, чийто екран бе празен и безжизнен.

Стаята бе дотолкова лишена от признаци на обитаемост и очевидно неизползвана, че Хедрок изпита известно неудобство. Неволно се обърна да види Нийлан. Любопитството му бе надделяло, защото той се бе навел над ключалката и внимателно я разглеждаше. После вдигна поглед към Хедрок и удивено поклати глава:

— Как го направи?

Хедрок се досети, че въпросът се отнася до начина, по който бе отворил вратата.

— Съжалявам, това е тайна — усмихна се той. — По-добре влез, не бива да привличаме внимание.

Нийлан чевръсто се изправи, влезе в стаята и затвори вратата.

— Хващай се с бюрото — нареди Хедрок, — а аз ще прегледам шкафа за документи. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре.

Самият той приключи за по-малко от минута. Отделенията на шкафа бяха празни до едно. Той бутна последното на мястото му и се отправи към бюрото. Нийлан тъкмо надничаше в най-долното чекмедже и Хедрок забеляза, че то също е празно. Нийлан затвори вратичката и бавно се изправи.

— Това е — каза той. — Сега какво?

Хедрок не отвърна веднага. Имаше още способи, които можеха да бъдат опитани. Може би щяха да се натъкнат на нови нишки за разплитане от наемния договор. Възможно бе да направят проверка и в комуникационната компания. Оттам можеха да научат с кои номера са били водени разговори от апарата в тази стая. При достатъчно време, Хедрок бе уверен в това, отговорът можеше да се намери.

Но точно това беше проблемът. Времето бе единственото нещо, което не би могъл да си поиска. За пореден път се удиви как така Оръжейните магазини още не са попаднали на следите му. В дните, когато той самият бе шеф на Отдела за координация и контрол, още след първото споменаване на името на Кершоу от Съвета, щяха да му бъдат необходими само минути, за да научи всичко съществено за него. Не бе в състояние да си обясни защо неговият заместник, способният и изключително умен възпитаник на И-човеците, Джон Хейл, се представя толкова зле. Каквато и да бе причината за закъснението, то едва ли щеше да продължи още дълго. Така че трябваше да напуснат тази стая колкото се може по-бързо.

Той се обърна и се отправи към вратата. И спря… Ако излезеше оттук, къде щеше да отиде? Така че бавно се обърна. Навярно претърсването не беше извършено достатъчно внимателно? Дали в бързината не беше пропуснал нещо?

Налагаше се да остане и да провери още веднъж.

Първоначално огледът бе също толкова непродуктивен. Погледът му бавно се премести от прозореца към бюрото, но той отхвърли всеки предмет: бюрото с празните му чекмеджета, също така празната кантонерка, столовете, самата стая, и тя практически празна с изключение на минимума мебелировка, без никакви механизми или апарати с изключение на терминала. И тук погледът му спря.

— Терминалът — прошепна той. — Ама разбира се!

Той тръгна към апарата и спря, видял въпросителния поглед на Нийлан.

— Бързо до стената — каза той и посочи стената до терминала. — Не бива да те вижда.

— Кой? — попита Нийлан, но послушно се отдръпна на указаното място.

Хедрок включи терминала. Беше бесен на себе си, че не бе направил този опит още с влизането си в стаята. Години наред бе живял в света на Оръжейните магазини, обкръжен от терминали, настроени на определен канал, на такива, свързани последователно един към друг, на други, които дори нямаха възможност за набиране, през цялото време бе зависил от правилното функциониране на собствените си терминали, свързващи една сграда с друга. Така че бавното осъзнаване на възможната роля на този апарат бе равносилно на самоубийство.

Измина минута, но екранът на апарата оставаше празен. Втора минута… беше ли това някакъв звук? Не бе сигурен, но му се стори, че шумът идва от апарата… някакво провлачване или… меки стъпки? Каквото и да бе, то внезапно спря и настъпи пълна тишина. Хедрок си представяше неуверен мъж, изправил се пред апарата в двоумение дали да отговори на повикването. Трета минута… Хедрок започна да предусеща поражението си, защото изтичащите минути бяха скъпоценни.

В края на петата минута се разнесе остър мъжки глас:

— Да? Кой е там?

Хедрок вече се бе подготвил какво да отвърне, но преди да успее да отвори уста, гласът отново проговори, този път още по-остро:

— За обявата ли е? Обадиха се да ми кажат, че щяла да излезе едва утре. Защо не ми позвъниха да ме предупредят, че все пак са я публикували днес? — Явно беше сърдит и за втори път не изчака отговор, а попита: — Атомен инженер ли сте?

— Да — потвърди Хедрок.

Не му беше никак трудно да го каже. Бързината, с която другият бе стигнал до напълно погрешен извод, го улесняваше да промени историята, която беше съчинил за случая. Първоначалното му намерение бе да се представи за Дан Нийлан и да обясни, че е намерил този адрес в личния багаж на брат си. Смяташе „да не демонстрира мекушавост по повод кончината на своя брат“, а по-скоро да намекне, че го интересува само наследената недвижима собственост. Този подход му се бе струвал разумен и още продължаваше да му изглежда правилен, но най-важна щеше да бъде реакцията отсреща. Тя или щеше да подскаже съществуването на някаква симпатия към живия брат на Джил Нийлан, или щеше да бъде неприязнена. А можеше и изобщо да липсва, което също щеше да бъде важно.

Хедрок замълча, но не се наложи да чака дълго.

— Вероятно се чудите какво налага този странен метод за наемане на работа? — обади се гласът от терминала.

Хедрок изпита леко съжаление към този човек. Той, изглежда, с особена острота съзнаваше необичайността на собствените си действия и поради това смяташе за нормално всеки друг също да недоумява. Най-добрият начин за действие беше да приеме предлаганата му линия на поведение.

— Изненадан съм, ала реших да пробвам — отговори той. Мъжът се изсмя някак злобничко.

— Радвам се да го чуя. Предлагам работа за около два месеца, за което съм готов да плащам по осемстотин кредита седмично, но не искам да ми се задават въпроси. Става ли?

Все по и по-любопитно, мислеше си Хедрок. Реши, че моментът оправдава проявяването на известна предпазливост, затова бавно попита:

— И какво се очаква да правя?

— Нищо повече от посоченото в обявата. Ремонт на атомни двигатели. Е — този път въпросът прозвуча безапелационно, — какво ще кажете?

И тогава Хедрок зададе интересуващия го въпрос:

— Къде трябва да се явя?

Но мъжът отсреща замълча.

— Да не бързаме толкова — обади се гласът след малко. — Не съм склонен да съобщя важна информация, а след това да чуя отказ. Предполагам съзнавате, че ще ви плащам два пъти повече от нормалното. Искам ясно да чуя, че сте заинтригуван.

— Точно такава работа търся — увери го Хедрок.

Не се вълнуваше много от скритата зад предпазливостта на другия вероятност да става дума за незаконни дела. Дори проблемът на Нийлан му изглеждаше някак второстепенен. Беше почти сигурно, че в цялата история има и убийство, но какво бяха един-двама мъртви в повече за човек, пред чийто поглед в небитието се бяха преселили поколения човешки същества? Целите, които Хедрок си бе поставил, бяха на съвсем друго ниво.

Междувременно гласът вече обясняваше:

— … пет преки на север по 131-ва улица, после девет преки в източна посока, докато стигнете номер 1997 на 232 авеню, Център. Това е висока тясна сива сграда. Не е възможно да се пропусне. Позвънете отдолу и чакайте отговор. Разбрахте ли?

Хедрок бързо си записа скъпоценния адрес.

— Разбрах. Кога да се явя?

— Веднага! — В гласа звучеше откровено заплашителна нотка. — Искам да е ясно, че няма да допусна да се отбиете на друго място. Ако държите на тази работа, трябва да дойдете с обществен аеромобил и аз знам точно колко време ви е необходимо, така че не се опитвайте да ме изиграете. Очаквам ви след десет минути.

„Господи, ще мога ли някога да мина и през моя апартамент?“ — помисли си и Хедрок обеща на глас:

— Става.

После изчака. Екранът на терминала стоеше все така празен. Мъжът явно не се интересуваше как изглежда бъдещият му работник. В следващия момент се чу изщракване и Хедрок разбра, че връзката е прекъсната.

Явно това означаваше край на интервюто за назначаване на работа.

Без да се бави, той използва един от пръстените си, за да се подсигури, че този терминал повече никога няма да бъде използван от друг човек. После се обърна — Нийлан се бе приближил. Беше едър мъж с гъвкаво тяло, висок почти колкото Хедрок.

— Добра работа — каза той. — Майсторски си изиграхте ролята. Какъв беше адресът? Номер деветдесет и седем на коя улица?

— Да се махаме оттук — предложи Хедрок.

Тръгнаха към асансьора. Мозъкът на Хедрок трескаво работеше. Питаше се какво да прави с Нийлан. Този човек можеше да бъде ценен със знанията си, а можеше и да се окаже прекрасен помощник за самотник като него. Но все още бе прекалено рано да му се доверява във всичко. Освен това не бе имал време да измисли някаква фиктивна версия на миналото си, която да му спечели подкрепата на Нийлан.

Асансьорът полетя към покрива и Хедрок рече:

— Според мен най-добре е да се върнеш в магазина на „Линууд“ и да си прибереш пощата, докато аз се запозная с този тип. След това наеми стая в хотел „Ишер“ — ще те намеря там. Така ще можем да свършим цялата работа в по-кратък срок.

Всъщност той имаше и други съображения. Колкото по-рано се върнеше Нийлан в магазина, толкова по-вероятно бе да стигне там преди отряда на Оръжейните магазини. А ако го чакаше в хотел вместо в собствената си стая, това щеше да затрудни издирването му. Фактът, че не бе съумял да чуе адреса правилно, го поставяше в по-малка опасност.

— Можеш да ме оставиш на първата спирка за аеротаксита — предложи Нийлан. — И все пак, какъв бе онзи адрес?

— Ще ти го напиша преди да слезеш — обеща Хедрок. Вече бяха на покрива и той за миг се стресна, понеже няколко аеромобила застрашително пикираха към площадката. Но когато кацнаха, от тях излязоха само мъже и жени, които не обърнаха никакво внимание на двамата мъже, насочили се към аеромобила на северната писта.

Щом излетяха, Хедрок забеляза примигващия знак на спирка за обществени аеромобили, спусна се към нея, извади лист хартия и написа: „Номер 97 на 131-ва улица“. Секунда по-късно кацнаха. Той сгъна листчето и го даде на Нийлан, който слезе от машината. Стиснаха си ръце.

— Успех — каза Нийлан.

— Не се връщай в стаята на брат си — предупреди го Хедрок.

После затвори вратата и миг по-късно вече беше във въздуха, опитвайки да се измъкне над основния поток на трафика. През задното стъкло видя Нийлан да се качва на обществен аеромобил. Не бе сигурен дали Нийлан не бе разбрал, че е получил грешен адрес.

Експертите на Оръжейните магазини естествено можеха да използват техниката на асоциативния разпит, за да измъкнат от подсъзнанието му точния адрес. Нийлан сигурно помнеше думите на някакво ниво, но налучкването на правилната асоциация щеше да отнеме време. Всъщност Хедрок не възразяваше Магазините да научат правилния адрес. Докато насочваше машината към него, той извади друг лист и написа верния номер. Сложи го в плик и го адресира: „Питър Кадрон, корпорация «Метеорит», хотел «Ганиел», Имперски град — да се предаде с обедната поща на 6-и“. Това беше утре.

При нормални обстоятелства той щеше да работи за Магазините. Целите, които те си поставяха, практически бяха и негови, и бе истинско нещастие, че целият Съвет така се бе подплашил от един-единствен човек — от него самия. Но това бе факт, а подобна емоция неизбежно щеше да повлияе на ефективността на работата им. Имаше индикации, които потвърждаваха този извод: голямото забавяне в проследяването на връзката „Кершоу“ показваше, че действията им не защитават по най-добрия начин собствената им кауза. От своя страна, Хедрок не изпитваше никакви съмнения какво трябва да предприеме. По време на криза той си вярваше безрезервно. Имаше наистина и други хора — не по-малко добри професионалисти и дори не по-малко смели — но на тях им липсваше неговият жизнен опит и неговата готовност да поема дългосрочни рискове.

Бе напълно възможно той да бе единственият, който бе наясно, че това е една от големите кризи в критичното от историческа гледна точка управление на Инелда Ишер. Можеше да се окаже, че от успеха до поражението има само няколко минути разлика. Никой друг не бе по-способен от него да използва тези минути по най-рационалния начин.

Малкият му аеромобил мина над 232-ро авеню, Център, и той кацна на площадката на 233-то авеню. Бързо се отправи към ъгъла на пряката, пусна плика в пощенската кутия и, вече по-спокоен, продължи към адреса. Справка с часовника му показа, че са изминали единайсет минути от разговора с бъдещия му работодател. Не беше чак толкова зле.

Малко неочаквано пред него се появи търсената сграда. Хедрок продължи, без да забавя ход, но я огледа критично. Постройката беше грозна, някак непропорционално висока за основите си. Подобно на сива игла тя се забиваше в прихлупеното небе и се извисяваше на сто, може би и повече метра. В нея имаше нещо неестествено. Никакви надписи не подсказваха какво може да има вътре. Тясна, покрита с плочи пътека водеше от тротоара до единствената виждаща се врата, която бе на нивото на улицата. Той натисна бутона на звънеца, опитвайки да си представи Джилбърт Нийлан в деня на неговата смърт да се приближава по същата пътека до същата врата, да влиза през нея и да изчезва завинаги. Нещо в тази картина му се губеше и той се замисли, опитвайки се да разбере какво, когато познатият му вече остър глас проговори от малкия говорител над вратата:

— Доста се забавихте.

— Не съм се отбивал никъде — невъзмутимо отговори Хедрок.

Настъпи тишина. Хедрок знаеше, че мъжът се старае да прецени колко време наистина би отнело някому да дойде тук от „Трелис Майнър Билдинг“. Резултатът от изчислението явно беше благоприятен за него, защото гласът нареди:

— Минутка.

Външната врата започна да се отваря. Хедрок видя широко и високо входно помещение, но мястото, където стоеше, не му позволяваше да прецени колко високо. Той обаче забрави за размерите на помещението, когато забеляза, че полуотворената врата е изработена от тъмен метал с необичайна шарка. Цялата вътрешна стена, в която бе монтирана тази врата, бе пак от същия метал. Хедрок влезе и спря, поразен от общото въздействие. Вътрешната стена беше от така наречената стомана на Фършинг — високоустойчива сплав, използвана изключително за направата на корпусите на космически кораби.

Странната сграда бе хангар за космически кораб. И корабът се намираше в нея.

Корабът на Кершоу! Това беше само предположение, но скоростта, с която се развиваше частното му разследване изискваше да действа така, сякаш всичките му догадки и предположения са верни. През главата му прелетяха и някои други мисли. Джил Нийлан, братът на Дан, не беше умрял на Земята, а по време на полет в космоса. Това на свой ред би трябвало да означава, че междузвездният двигател е бил изпитан преди цяла година. Но какво можеше да обясни странното поведение на хората на борда на този кораб? Нима Кершоу, гениалният изобретател, би се крил така страхливо, само защото някой е загинал по време на изпитателен полет? Едва ли беше и поради някакъв страх от императрицата. Той несъмнено е знаел, че може във всеки момент да си осигури подкрепата и закрилата на Оръжейните магазини. Всички учени, заслужили почетната звездичка в досието си, биваха дискретно уведомявани, че „откритите“ лаборатории на Магазините са винаги достъпни за тях. А в по-редки случаи на някои от тях даже се предоставяше и „поверителна“ информация.

Застинал на място, Хедрок реши, че Кершоу сигурно също е мъртъв. Мислите му потекоха още по-стремително и цялото му същество се настрои за решителни действия. Въпросът сега бе да влезе ли веднага, докато има тази възможност, или да излезе и да се върне, облечен в „работния“ си костюм.

Въпросите бяха такива, че отговорите идваха автоматично. Ако си тръгнеше сега, това положително щеше да събуди подозрението на човека, с когото бе говорил. А ако останеше и завземеше кораба, това щеше да реши целия проблем с двигателя.

— Какво има? — обади се острият глас, когато мислите му стигнаха до тази точка. — Какво чакате? Вратата е отворена.

Значи вече бе събудил известно подозрение. Но в гласа имаше и ясно доловима тревога. Човекът, който и да бе той, определено искаше да разполага с атомен инженер. Следователно Хедрок имаше тънко психологическо предимство. Което му даде възможност напълно откровено да отбележи:

— Току-що установих, че това е космически кораб. Аз не искам да напускам Земята.

— О! — Последваха няколко секунди пауза. След това гласът напрегнато добави: — Момент, моля. Сега ще изляза. Ще ви докажа, че всичко е точно както трябва да бъде. Този кораб не може да излети, докато не бъдат ремонтирани двигателите.

Хедрок изчака. Нямаше да се учуди, ако се окажеше, че доказателството се състои в използването на оръжие. Въпросът бе само колко мощно. Не че дори това би променило нещата. Той щеше да влезе, макар и започвайки в по-неизгодна позиция, отколкото би пожелал. Рано или късно щеше да се открие възможност да използва пръстените си. Докато разсъждаваше, вътрешната врата, която до този момент бе само открехната, се отвори докрай. Зад нея имаше трета врата, която също беше отворена, а през нея се виждаше летящо във въздуха високоенергетично оръжие, монтирано на антигравитационна платформа. Трите цеви бяха насочени към Хедрок с механична неподвижност. Гласът пак се обади, отново през говорител:

— Сигурно носите оръжие на Магазините. Надявам се, че сега сам виждате колко безполезно би било то пред излъчвател с мощност 90000 цикъла. Така че просто изхвърлете револвера си през вратата.

Хедрок, който не носеше обикновени оръжия, спокойно отговори:

— Не съм въоръжен.

— Разгърнете палтото си.

Хедрок се подчини. След кратка пауза гласът каза:

— Добре, влизайте.

Без да каже нито дума, Хедрок мина през двете врати, всяка от които се затръшна зад гърба му с метален грохот, в който се долавяше безжалостна окончателност.