Оръжейните майстори

17.

Усети присъствието им по мисъл — не насочена директно към него, но излъчена така, че да я разбере. Беше с познатата му оглушителна мощност, толкова силна, че разтърси мозъка му.

„… Интересен пример за енергиен импулс, продължаващ да действа, без да се съобразява с намесата на висшата сила.“

„Не! (Отговорът бе студен.) Човекът знаеше за нас. Той постигна целта си, въпреки че нашето присъствие му бе известно.“

„В такъв случай е действал нелогично.“

„Напълно е възможно. Но нека го върнем при нас…“

Хедрок разбра, че е настъпил критичният момент. Дълго бе мислил какво ще предприеме, когато дойде този миг, и ето че в продължение на повече от минута след като бе седнал, вече го правеше.

Очите му бяха затворени, тялото — неподвижно, мислите — бавни, съзнанието — изчистено. Не беше точно онова, което древните индийски факири биха нарекли нирвана, но все пак бе постигнал някакво състояние на вътрешна релаксация, използвано преди хилядолетия в институтите за изследване на съзнанието и възприятията като основа при методиките за постигане на духовно съвършенство. Хедрок седеше и се вслушваше в мощните пулсации, разтърсващи мозъка му из основи. След малко отмина и тази фаза, при която биенето на сърцето му и шумовете, съпътстващи потока на кръвта, бяха единственото, което докосваше съзнанието му. Тогава настъпи пълно спокойствие и душевен мир.

Първото му впечатление бе, че седи на стол… но не на стола в апартамента си. Картината в главата му постепенно се изчисти и след няколко секунди той разбра, че това е креслото пред пулта за управление в спасителния съд, който на свой ред се намираше в един от грамадните кораби на космическата флотилия.

Хедрок въздъхна и отвори очи. Остана да седи, позволявайки подробностите на познатата обстановка да проникнат в цялото му същество. Следователно опитът да им се противопостави, се бе провалил. Неприятно, но той и не беше разчитал на пълен успех. Седеше в многофункционалното кресло, защото релаксацията бе единственият способ, по който можеше да се опита да попречи на намеренията им, а отсега нататък той смяташе да се бори, макар и само по този начин.

Докато чакаше, погледът му лениво се плъзна по екраните на терминалите. На три от тях имаше картина на звездното небе, но на терминала, който трябваше да показва изглед откъм кърмата, се виждаше звездолет. Странно. Изглежда модулът, в който се намираше, вече не беше вътре в някой от чуждите кораби. Позамисли се върху значението на този факт и тогава забеляза още нещо. Имаше само един кораб. Но къде, в такъв случай, бяха стотиците, които бе видял предния път?

Гърдите му развълнувано се надигнаха, защото се досети какво се бе случило. Съществата-паяци бяха успели да го върнат при тях, но контролът им върху мозъка му не беше така пълен както преди, така че няколко от илюзиите, които се бяха опитали да му внушат, вече не му влияеха.

Първата илюзия беше, че има повече от един кораб. Изглежда релаксацията все пак действаше. Или най-малкото действаше поне в известна степен. Сега, свободен от техния контрол над съзнанието му, той можеше да се убеди, че има само един кораб. Втората илюзия бе, че спасителният модул е в един от техните кораби. Вече бе ясно, че не е така. Беше готов да продължи анализа по този систематичен начин, когато се досети, че вероятно в момента контролът им над него е отслабнал. Той затвори очи и тъкмо се готвеше да си представи, че се е върнал в апартамента си, когато концентрацията му бе прекъсната.

„ЧОВЕКО, НЕ НИ ПРИНУЖДАВАЙ ДА ТЕ УНИЩОЖИМ“.

Беше очаквал някаква намеса, дори се бе стегнал вътрешно за мисловния удар. Случилото се бе много по-различно. Мисълта на пришълците бе странно немощна. Изглеждаше някак далечна. Хедрок с удивление разбра: такава бе действителността. Вероятно миналия път те бяха успели да установят над него пълен контрол и затова комуникацията бе така кристалночиста и непоносимо мощна. Сега се опитваха да се докоснат до съзнанието му отвън. Положението му непрекъснато се подобряваше. Паякообразните, изглеждали му доскоро толкова всемогъщи, сега приличаха на спукан балон. Четиристотинте им кораба се бяха превърнали в един. Свръхчовешкият им контрол над него вече не изглеждаше чак толкова впечатляващ. Нямаше никакви съмнения, че заплахата им да го унищожат е само на физическо ниво. Вероятно имаха предвид, че ще използват някакъв вид енергия, излъчена под формата на концентриран лъч.

Те вече не доминираха цялата му нервна система, но това в никакъв случай не ги правеше по-малко опасни. Трябваше да играе крайно внимателно и да не пропуска удобна възможност. Изчака и след малко долови мисъл, насочена към него:

„ВЯРНО Е, ЧЕ УСПЕШНО СЕ ОСВОБОДИ ОТ КОНТРОЛА ВЪРХУ СЪЗНАНИЕТО ТИ И ЧЕ СЪЩЕСТВУВА САМО ЕДИН КОРАБ. ОБАЧЕ НИЕ ИМАМЕ ДРУГА ЗАДАЧА ЗА ТЕБ, ПОРАДИ КОЕТО ОЧАКВАМЕ СЪТРУДНИЧЕСТВО. АКО ОТКАЖЕШ, ЩЕ БЪДЕШ НЕЗАБАВНО УНИЩОЖЕН.“

— Естествено — отговори Хедрок, който имаше зад гърба си дълга история на успешни сътрудничества. — Ще направя каквото се изисква, стига услугата ми за вас да не включва разчленяването на собственото ми тяло.

„ТОВА, КОЕТО ИМАМЕ ПРЕДВИД — дойде прецизният отговор, — Е ПО-НАТАТЪШНО ИЗСЛЕДВАНЕ НА СЕТИВНИТЕ ВЪЗПРИЯТИЯ ПРИ БЛИЗНАЦИТЕ НИЙЛАН. ПОНЕЖЕ ТИ УСПЯ ДА УСТАНОВИШ ВРЪЗКА, ДОКАТО СЕ НАМИРАШЕ ПОД НАШ КОНТРОЛ, НЯМАМЕ НУЖДА ОТ БЛИЗНАКА НА ЗЕМЯТА И ЩЕ РАБОТИМ ПОСРЕДСТВОМ ТЕБ. НЯМА ДА ПОЧУВСТВАШ БОЛКА, НО ТРЯБВА ДА СЕ ПОДЛОЖИШ НА ИЗСЛЕДВАНЕ.“

— Но аз чух един от вас да казва, че Джил е мъртъв — протестира Хедрок. — Беше преди да ме върнете на Земята. Как мога да вляза във връзка с мъртъв човек?

Отговорът беше леденостуден.

„ОСТАВИ НА НАС ЗАДАЧАТА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА КЛЕТКИТЕ. ЩЕ СЕ ПОДЛОЖИШ ЛИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ?“ Хедрок се поколеба.

— Ще ме оставите ли жив… после?

„ЕСТЕСТВЕНО НЕ.“

Беше очаквал подобен отговор, но той въпреки това му подейства като шок.

— Не разбирам как очаквате от мен да ви сътруднича при тези условия — възрази той.

„ЩЕ ТЕ ПРЕДУПРЕДИМ ЗА МОМЕНТА НА ТВОЯТА СМЪРТ. ТОВА ЩЕ ТИ ДОНЕСЕ ЕМОЦИОНАЛНАТА ВЪЗБУДА, КОЯТО Е ТОЛКОВА СКЪПА ЗА ТЕБ, И ТАКА ЩЕ УДОВЛЕТВОРИМ ИЗИСКВАНИЯТА ТИ.“

Хедрок не отвърна нищо. Започваше да му става интересно. Тези чудовища мислеха, че проявяват грижа за нуждите на човешките нерви, като съобщят на избраника си, че е дошло време да умира. Явно още не бяха стигнали до дълбините на човешката душа. Струваше му се невероятно, че някой може така дълбоко да се заблуждава. Интелектуалният подход на тези същества към живота и смъртта явно можеше да се окачестви като стоицизъм, ако не и нещо повече. Вместо да ухапе ръката, протегнала се да отнеме живота му, всеки отделен паяк вероятно разглеждаше възможностите за спасение и след като не намереше такива, се примиряваше със смъртта.

— Доколкото мога да преценя, вие — поотделно и като раса — явно добре се справяте — ядно каза Хедрок. — Ето, дошли сте тук в кораб с размерите на малка луна. Очевидно принадлежите към по-висша цивилизация. Бих искал да видя родната ви планета, вашата промишленост, ежедневието ви. Струва ми се, че би ми било интересно. Няма никакво съмнение, че логиката, която използвате, ви подхожда и ви е донесла добри резултати. Природата може да се потупа по рамото за създаването на този разум, но… на вас абсолютно нищо не ви е ясно за човека, щом мислите, че всичко, което ме интересува, е да разбера точно момента, в който да очаквам да ме убият.

„И КАКВО ОЩЕ БИ ЖЕЛАЛ ДА ЗНАЕШ?“ — мисълта прозвуча с нескривано любопитство.

— Добре, печелите — уморено отговори Хедрок. — Бих искал да знам кога ще получа нещо за ядене?

Храна! — питащият беше възбуден. — Чу ли това, XXX…? (по-нататък беше неразбираемо)

„Много интересно — чу се нова мисъл. — В момент на криза грижата за храната има основен приоритет. Това е важно наблюдение. Успокойте го и продължете с експеримента.“

— Не е нужно да ме успокоявате — увери го Хедрок. — Какво искате да направя?

„ПОДЧИНИ СЕ. МИСЛИ ЗА МЪРТВОТО ТЯЛО.“ Той го направи с облекчение и картината пред очите му стана кристално ясна. През главата му се стрелна представа: горкият Джил, безжизнено проснат сред безкрайно море от пясък, с клетки вече изсушени от засилващата се жега в резултат на приближаването на планетата към едно от слънцата на двойната система. Изпитваше странна агония и… беше благодарен, че е мъртъв. Край на страданията му. Тленните му останки не можеха да почувстват нищо повече — нито галещите убождания на неуморимите песъчинки, нито глад или жажда, нито страх или безумна надежда. Смъртта бе споходила Джилбърт Нийлан така, както в крайна сметка спохожда всички. Лека му пръст.

Хедрок съзнателно прекъсна емоционалния поток.

— Почакайте — смаян каза той, — аз започвам да се чувствам като неговия брат.

„ТОЧНО ТОВА Е НАЙ-ИЗНЕНАДВАЩАТА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЧОВЕШКИТЕ СЪЩЕСТВА — разнесе се в главата му мисъл. — ЛЕКОТАТА, С КОЯТО ЕДНА НЕРВНА СИСТЕМА РЕАГИРА НА ИМПУЛСИ ОТ ДРУГА. ИЗПОЛЗВАНИЯТ СЕТИВЕН АПАРАТ НЯМА АНАЛОГ В СВЕТА НА РАЗУМА. СЕГА СЕ ИЗПРАВИ В КРЕСЛОТО И СЕ ОГЛЕДАЙ.“

Хедрок се подчини и огледа екраните на терминалите. Видя, че са настъпили промени. Големият кораб, чийто пленник беше, се бе изтеглил по-напред: огромният му корпус запълваше почти всички екрани. На предишното му място сега се виждаше космическа пустош, дълбоко в която светеха две светложълти звезди. Първоначално бяха малки — само едва забележимо по-светли от другите. Но се приближаваха. И нарастваха. Далеч в лявата част на екрана се появи още една микроскопично малка звезда. Другите две вече бяха порасли. Намираха се на педя една от друга, но продължаваха да се раздалечават. Едната оставаше все толкова голяма, но другата постепенно запълваше все по-значителна част от екрана. Според индикаторите далечната звезда се намираше на четири и половина милиарда километра от него.

По-нататъшното инструментално наблюдение показа, че ъгловият диаметър на двете близки звезди на системата е по-голям от този на Слънцето, гледано от Земята, макар само едната да беше по-ярка. Третата звезда оставаше все така едва забележима точка в самия край на екрана. Щеше да му отнеме много време да снеме и нейните характеристики. Но самият факт на нейното присъствие накара Хедрок да се намръщи. Нещо му хрумна и той старателно прегледа близкото пространство. Накрая намери четвърта звезда — малка червена точка в далечината. Започваше да изпитва прилив на възбуда и в този момент чуждият разум отново насочи хладната си мисъл в мозъка му.

„ДА, ЧОВЕКО, ПРАВ СИ. ТОВА СА ЗВЕЗДИТЕ НА СИСТЕМАТА, КОЯТО ВИ Е ИЗВЕСТНА КАТО ЦЕНТАВЪР. ДВЕТЕ НАЙ-БЛИЗКИ СА АЛФА-A И АЛФА-B, ТРЕТАТА Е АЛФА-C, А ЧЕРВЕНАТА ТОЧКА, РАЗБИРА СЕ, Е НЕЗНАЧИТЕЛНАТА ПРОКСИМА ЦЕНТАВЪР, ЗА КОЯТО ОТДАВНА ЗНАЕТЕ, ЧЕ Е НАЙ-БЛИЗКАТА ДО СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА. ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ НЕ НИ ИНТЕРЕСУВАТ. ЗА НАС Е ВАЖНО, ЧЕ МЪРТВИЯТ БЛИЗНАК СЕ НАМИРА НА БЛУЖДАЕЩА ПЛАНЕТА, ПРИНАДЛЕЖАЩА НА ТАЗИ ДВОЙНА СИСТЕМА. ПЛАНЕТАТА Е САМО ЕДНА. НАРИЧА СЕ БЛУЖДАЕЩА, ЗАЩОТО ОРБИТАТА Й ИМА ФОРМАТА НА ЦИФРАТА ОСЕМ, И ТЯ ОБИКАЛЯ КАКТО ОКОЛО АЛФА-A, ТАКА И ОКОЛО АЛФА-B. ПРАВИ ТОВА С НЕОБИЧАЙНАТА СКОРОСТ ОТ ЧЕТИРИ ХИЛЯДИ И ПЕТСТОТИН КИЛОМЕТРА В СЕКУНДА, ДВИЖЕЙКИ СЕ ПО ЕКСЦЕНТРИЧНАТА СИ ОРБИТА, ТЯ МИНАВА КАТО КОМЕТА МНОГО БЛИЗКО И ДО ДВЕТЕ СЛЪНЦА. НО ЗА РАЗЛИКА ОТ КОМЕТИТЕ, ТЯ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОТКЪСНЕ ОТ ОРБИТАТА СИ. ГРАВИТАЦИОННИТЕ ПОЛЕТА НА АЛФА-A И АЛФА-B ПОСЛЕДОВАТЕЛНО Я ПРИХВАЩАТ И ЗАДЪРЖАТ. СЕГА ТЯ СЕ ПРИБЛИЖАВА КЪМ АЛФА-A — ЗВЕЗДАТА ТОЧНО СРЕЩУ НАС, И ТРЯБВА ДА ДЕЙСТВАМЕ БЪРЗО, АКО ИСКАМЕ ДА СЪЖИВИМ МЪРТВОТО ТЯЛО…“

— Ако искаме какво?!… — На Хедрок му се стори, че не е чул добре.

Не получи отговор, но и нямаше нужда от него. Облегна се изморено в креслото си и се замисли: „Но, разбира се, било е ясно още от самото начало. Аз мислех, че те ще се опитат да установят някаква връзка между живото и мъртво тяло, но съм се заблуждавал, изхождайки от убеждението, че един човек, който е мъртъв от два дни, не само е мъртъв, ами вече се и разлага.“

Започваше да изпитва страхопочитание. От хиляди години се опитваше да продължи живота на хората поне до някакво подобие на безсмъртието, което той по някакво невероятно стечение на обстоятелствата бе постигнал за себе си. Ето че сега бе срещнал същества, които не само бяха решили този проблем, но можеха в добавка да възкресяват и мъртвите.

Странно, но откритието почти му отне надеждата, че ще може някак да оцелее, противопоставяйки се на намеренията им да го убият. От известно време се опитваше да открие изход, основаващ се на изключително логичния им подход към екзистенциалните проблеми. Но въпреки че това все още изглеждаше единствената възможност за спасение, тя бе станала малко вероятна. Научните им постижения правеха резултата съмнителен.

„СЕГА ТРЯБВА ДА СЕ ПОДЛОЖИШ НА СЛЕДВАЩАТА ФАЗА“ — разнесе се в главата му.

Осъзна, че лежи под източник на светлина. Нямаше представа къде се намира, нито дори къде искат от него да мисли, че е. Тялото му беше удобно настанено в нещо, което можеше да се окачестви като изработен по мярка ковчег. Сравнението погъделичка нервите му, но той си наложи спокойствие. Лежеше, изпълнен с решимост да осъществи намеренията си, и гледаше в светлината. Източникът висеше в черното пространство над него или може би… — той се изненада от мисълта — … може би той гледаше надолу към него.

Това нямаше значение. За него съществуваше само светлината, блестяща в мрака, ярка светлина. След доста време забеляза, че не е бяла. Всъщност изобщо нямаше цвят. Не беше ослепителна, нито топла. Тук мисълта му спря и той трепна. Върна се на последното си наблюдение. Топла? Не, по-скоро обратното, той усещаше студ. Светлината беше леденостудена.

Откритието му подейства като сигнал.

„ЕМОЦИЯТА — разнесе се отдалеч мисълта на паяка — Е ЕНЕРГИЙНА ПРОЯВА. ТЯ ДЕЙСТВА МИГНОВЕНО, НЕЗАВИСИМО ОТ РАЗСТОЯНИЕТО. ПРИЧИНАТА ЗА ОТСЛАБВАНЕТО НА ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ДВАМАТА БЛИЗНАЦИ, ПОНЕ ДОКОЛКОТО МОЖЕ ДА СЕ СЪДИ ПО СУБЕКТИВНИТЕ ИМ ВЪЗПРИЯТИЯ, Е В ТЯХНОТО ОЧАКВАНЕ, ЧЕ ВРЪЗКАТА НЕИЗБЕЖНО ЩЕ ОТСЛАБНЕ, НО ТОВА ОЧАКВАНЕ Е ЧИСТО ПСИХИЧЕСКА РЕАКЦИЯ. НЕРВНИТЕ ИМ СИСТЕМИ СА СЪЗНАВАЛИ УВЕЛИЧАВАНЕТО НА РАЗСТОЯНИЕТО МЕЖДУ ТЯХ, КОГАТО ЕДИНИЯТ Е ИЗЛЕТЯЛ КЪМ ЦЕНТАВЪР. ИНСТИНКТИВНО ТЕ СА СЕ ОТКАЗАЛИ ОТ ВРЪЗКАТА, МАКАР ЕМОЦИОНАЛНОТО ОТНОШЕНИЕ ДА Е БИЛО ТАКОВА, КАКВОТО И ПРЕДИ. А СЕГА, СЛЕД КАТО СИ ВЕЧЕ ЕЛЕМЕНТ ОТ ТАЗИ ВРЪЗКА… НЕКА Я ВЪЗОБНОВИМ.“

Стори му се, че стана мигновено. Видя, че лежи на покрит с трева бряг до бистър поток. Водата бълбукаше и скачаше от камък на камък. Лек вятър галеше лицето му, през надвисналите клони на някакво дърво проникваха лъчите на фантастично слънце, увиснало над хоризонта. Край него се виждаха разхвърляни кашони, сандъци, някакви апарати и… телата на четирима спящи мъже. Най-близкият беше Джил Нийлан. Хедрок за миг си върна контрола над съзнанието и си каза: „Спокойно, глупако, това е само образ — картина, която по някакъв начин са вкарали в мозъка ти. Джил е на пясъка, на блуждаеща планета, насочваща се към ада. Това тук е измислен свят, това е Раят… приказен земен кът по време на най-чудесното лято.“

Изминаха няколко секунди, но Джил все така продължаваше да спи по лице, шумно поемайки си дъх, сякаш въздухът не му стигаше, като че ли животът неохотно се връщаше в тялото му, вкопчило се с последни сили в него. Едва доловима мисъл се материализира в главата на Хедрок: „Вода! Господи, вода!“.

Не, тази мисъл не бе негова. Хедрок се хвърли към потока. Два пъти напълни шепи — те се тресяха с такава сила, че скъпоценната влага се изливаше върху тревата. Накрая дойде на себе си, претърси кашоните и намери някакъв съд. Започна внимателно да излива тънка струйка върху устата на Джил Нийлан. На няколко пъти изсушеното тяло се сгърчи в задавена кашлица. Но дори това беше за предпочитане — умиращите мускули отново си намираха работа. С блеснал поглед Хедрок неуморно продължаваше. Усещаше бавните удари на сърцето на Джил, виждаше избистрящите се картини в главата му, чувстваше връщането на съзнанието, избягало допреди малко далече от мозъка. Усещаше цялото богатство на сетивното възприятие, което досега бе принадлежало изключително на двамата братя. Джил дойде на себе си и се огледа.

„Дан… — в мисълта му имаше неизмеримо удивление. — Дан, дяволе!… Откъде се появи пък ти?“

— От Земята — изрече на глас Хедрок, наслаждавайки се на милувката на вятъра по лицето си. По-късно щеше да обясни, че не е Дан.

Този отговор, изглежда, бе точно онова, от което Джил имаше нужда. Той въздъхна, усмихна се, обърна се по гръб и заспа. Хедрок започна да рови по сандъците, търсейки таблетки декстроза. Намери и постави една таблетка в устата на Джил. Доволен, че е направил всичко по силите си за момента, той насочи вниманието си към другите мъже. Даде им вода, а след нея и декстроза. Изправи превития си гръб едва когато усети докосването на мисълта на паяка, все така хладна и бездушна.

„Виждаш ли — казваше паякът. — Той се погрижи и за другите. Проявената емоция не е просто форма на съчувствие, представляваща обобщение на генетичната близост между двамата близнаци.“

Това беше всичко, само някакъв коментар. Но той беше достатъчен, за да накара Хедрок да се спре. Не че беше забравил за паяците. Но мисълта за тях беше изтласкана досега назад в съзнанието му от екстремалната ситуация, в която се намираше. В следващия миг той се върна към действителността. Вдигна поглед към синьото небе, погледна величественото светложълто слънце и изпита дълбока омраза към целия народ на паякообразните същества. И все пак съзнаваше, че това е като заплашителното размахване на юмруци от някогашните диваци и крещенето на оскърбления към злите демони, спотайващи се в небесата.

След малко се поуспокои, нахрани отново подопечните си, този път с бързоусвоим плодов концентрат, разреден с вода. Един от мъжете — слаб симпатичен младеж — се бе съвзел достатъчно, за да му се усмихне, без да крие озадачеността си, но явно нямаше сили да задава въпроси, а Хедрок не изпитваше желание да го информира доброволно. Докато всички спяха, той се изкатери на най-близкото дърво и огледа околността. Видя само дървета, хълмиста равнина и някъде далеч, скрита под омарата на топлия въздух, широка ивица вода. Повече го заинтригуваха жълтите точки върху едно дърво на няколкостотин метра нагоре по поточето. Скочи на земята и се отправи натам. Изглежда, не бе преценил добре разстоянието, защото когато се върна с пълен контейнер плодове, слънцето вече беше подминало зенита си.

Разходката му се бе отразила добре — чувстваше се някак освежен и бодър. Хрумна му нещо: Джил и Кершоу — ако единият от тези хора бе Кершоу — сигурно познаваха тази планета. Вероятно бяха правили изследвания и веднага щом възстановяха силите си достатъчно, щяха да могат да му кажат дали жълтите плодове стават за ядене. А нищо чудно и в някой от тези сандъци да имаше джобен анализатор.

Дори да бе така, той не успя да го намери. Все пак се натъкна на много инструменти, включително рекордер за комуникационни дискове, предназначени за изследване и маркиране на неизвестен терен. Вероятно бяха използвали доста такива по местата, където бяха кацали. Слънцето се спускаше на… къде, освен на запад? Хедрок разбираше, че няма друг начин за определяне на посоките. В късния следобед на изток изгря второто слънце — по-малко и не така ярко. За известно време стана по-топло, но когато по-голямото слънце залезе и се спусна „нощта“, настъпи прохлада. Беше като мрачен ден на Земята, когато слънцето едва пробива през плътна облачна покривка, само че тук небето не бе облачно и въздухът изобщо не бе влажен. Не спираше да полъхва лек ветрец. Изгря и третото слънце, но слабата му светлина не промени нищо. На небето се показаха няколко звезди. Нетипичната светлина започваше да действа на нервите на Хедрок. Той тръгна по брега на потока и се запита колко ли щеше да продължи особената сетивна връзка. И кога смятаха да го убият?

Не му бе скимнало да зададе последния въпрос като насочена мисъл, но изненадващо за него отговорът постъпи веднага, сякаш долетя откъм призрачното безоблачно небе, прецизен и безстрастен:

„НИЕ НЕ СМЕ ТОЧНО ОНОВА, КОЕТО СИ МИСЛИШ — обясняваше невидимият паяк. — НАШАТА РАСА НЕ Е, КАКТО ТИ СЕ ИЗРАЗИ, «УСПЕХ НА ПРИРОДАТА». В ТОЗИ КОРАБ СМЕ ОЦЕЛЕЛИТЕ ОТ НАШИЯ НАРОД — ТЕЗИ, КОИТО СМЕ ОСТАНАЛИ. ВСИЧКИ СМЕ БЕЗСМЪРТНИ — ПОБЕДИТЕЛИТЕ В БОРБАТА ЗА ПРЕВЪЗХОДСТВО И ПРАВО НА СЪЩЕСТВУВАНЕ НА НАШАТА ПЛАНЕТА. ВСЕКИ ОТ НАС ИМА ВИСШИ ПОЗНАНИЯ В ДАДЕНА ОБЛАСТ, НО ТОВА Е ЕСТЕСТВЕН РЕЗУЛТАТ СЛЕД УНИЩОЖАВАНЕ НА КОНКУРЕНТИТЕ. ЗА НАШЕТО СЪЩЕСТВУВАНЕ НЕ ПОДОЗИРА НИТО ЕДНА ОТ НЯКОЛКОТО ВИСШИ ЦИВИЛИЗАЦИИ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА. И НЕ БИВА ДА УЗНАЕ. ТИ НИ ОТКРИ СЛУЧАЙНО И ТРЯБВА ДА УМРЕШ. ЯСНО ЛИ ТИ Е СЕГА?“

Хедрок нямаше готов отговор на този въпрос, но поне беше доволен, че най-сетне му бе предложена напълно разбираема логика. Налагаше се да умре, защото знаеше твърде много.

„РЕШИЛИ СМЕ — продължи да излъчва хладният разум, — ДА НАПРАВИМ ПОСЛЕДНО ИЗСЛЕДВАНЕ НА СЕТИВНАТА СИСТЕМА НА ЧОВЕКА НА БАЗАТА НА ОНОВА, КОЕТО ОТКРИХМЕ ЧРЕЗ ТЕБ И СЛЕД ТОВА ДА НАПУСНЕМ ТОЗИ РАЙОН НА ПРОСТРАНСТВОТО ЗАВИНАГИ. ИЗСЛЕДВАНЕТО ЩЕ ОТНЕМЕ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ. МОЛИМ ТЕ ДА ИМАШ ТЪРПЕНИЕ. МЕЖДУВРЕМЕННО ПОВЕЧЕ НЯМА ДА РЕАГИРАМЕ НА МАЛОВАЖНИТЕ ТИ ВЪПРОСИ, ИМАЙ ГО ПРЕДВИД.“

Добре, щом искаха така. Хедрок бавно се върна при лагера. Слабият изморен мъж, който му се бе усмихнал преди, се бе събудил и седеше на земята.

— Здравей — приветливо каза той. — Аз съм Кершоу. Дърд Кершоу. Благодаря, че ни спаси.

— Не бързай да ми благодариш — промърмори Хедрок.

Но звукът на човешкия глас го бе ободрил донякъде и заедно с него му бе дошла наум една идея. С идването на надеждата се раждаше и тревогата. Той очакваше да бъде унищожен всеки миг.

И тъкмо сега се захвана за работа. С помощта на енергийното оръжие на Джил той наряза околните дървета на дискове с дебелина два пръста и започна да ги слага в изследователския апарат, който печаташе от едната им страна съобщения с местоположението му, включително описание на расата на паяците и заплахата, която те представляват. За някои от дисковете програмира антигравитационен импулс с различна сила — пет, десет, петдесет метра — и ги проследи с поглед как се издигат в небето на нивото, на което бяха пренастроени. Въздушните течения ги понесоха в различни посоки. Някои увиснаха над него и го накараха да се изпоти в безсилен гняв, защото той ги искаше другаде. За щастие имаше и такива, които веднага се разпръснаха. Някои, Хедрок знаеше това, щяха да се загнездят в пукнатини по склонове на хълмовете, други щяха да се реят с години, а защо не и векове, подвластни на капризите на вятъра, и с всеки изминал час щеше да е все по-трудно да се намерят и съберат. Расата на паяците щеше доста да се затрудни в опазването на тайната за съществуването си.

Дните минаваха един след друг и скоро той вече знаеше със сигурност, че достатъчен брой дискове са стигнали далеч от лагера.

Пациентите му се възстановяваха бавно. Беше очевидно, че телата им не усвояват пълноценно храната, която им даваше, и че имат нужда от медицинска помощ, на каквато не можеха да разчитат. Кершоу пръв се съвзе дотолкова, че да се сети да попита какво точно се е случило. Хедрок му показа съобщението на един от дисковете. Вече трета седмица поред не спираше да ги разпраща. Кершоу го прочете и замислено се отпусна отново на тревата.

— Значи това било — бавно изрече той. — И кое те кара да мислиш, че дисковете ще ни помогнат?

— Паяците се същества на логиката — обясни му идеята си Хедрок. — Те ще приемат свършения факт. Проблемът е кога процесът на разпръсване на дисковете ще стигне точка, от която нататък те ще установят, че не могат никога да намерят и съберат всички. Всеки път, когато си помисля, че съм пуснал достатъчно, се питам дали съм направил вече задачата им непосилна. Причината, поради която досега не са се намесили, е, че според мен те в момента са някъде в близост до Земята, отдадени на изучаване на структурата на човешките емоции. Поне така разбрах намерението им, а освен това ми беше казано, че известно време няма да ми отговарят. Предполагам, че са прекалено далече за този вид телепатия.

— Но каква е целта им? — попита Кершоу.

Трудно му беше да обясни всичко, което бе научил от преживяното покрай паяците, но Хедрок все пак направи опит. Внимаваше да не се разпростира много за своята дейност на Земята. Накрая завърши с думите:

— Мога да разкъсам контрола им върху съзнанието си, когато пожелая, така че единственият начин, по който биха могли да ми сторят нещо, е на физическо ниво.

— А как си обясняваш способността им да те върнат обратно в спасителния модул въпреки твоята съпротива?

— Според мен човешката психика се нуждае от известно време за пренастройване. Бях в модула преди да успея да мобилизирам нервната си система. Когато успях да го сторя, те разбраха какво се случва и ме заплашиха с унищожение, ако не се подчиня.

— Значи смяташ, че те са готови на всичко, за да разберат емоционалната природа на човека?

Хедрок поклати глава и се помъчи да обясни:

— От хилядолетия хората се опитват да овладеят емоционалните си импулси. Тайната, разбира се, е не да се елиминират емоциите от живота, а да се канализират там, където са полезни и разумни: секса, любовта, добрата воля, ентусиазма, индивидуалността и така нататък. Всички неща, които изброих, очевидно са аспекти на живота, непонятни за съществата-паяци. Не виждам как някога могат да започнат да ги разбират, щом нямат метод да направят разграничение между човек, готов да жертва живота си за определена кауза, и такъв, който поема риск за лична изгода. Тази неспособност да разберат безкрайните вариации на човешката природа е основният им проблем, обричащ ги никога да не научат в какво е същността.

Кершоу се замисли. Накрая каза:

— Какви са нашите шансове за спасение?

— Много добри — мрачно отговори Хедрок. — Знам, че нещата изглеждат повече от зле за нас, но паяците казаха, че смятат да напуснат тази част на Вселената. Защо ще напускат, освен ако нямат основателни причини да се опасяват, че скоро земните кораби ще кръстосват из всички посоки на околослънчевото пространство? Според мен императрицата ще освободи тайната на междузвездния двигател и понеже знам възможностите на земната промишленост и глада за поръчки, уверен съм, че само след седмици стотици звездолети ще бъдат окомплектовани с междузвездни двигатели. А самият полет би отнел не повече от два дни.

— Мисля — тихо каза Кершоу, — че е по-добре да се хванем на работа. Ти вече си разпръснал доста дискове, но още няколко хиляди в повече няма да ни навредят. Започни да режеш още дървета. Аз ще зареждам дисковете в машината.

Той замлъкна и погледът му недоумяващо се стрелна над главата на Хедрок. Хедрок рязко се обърна и също погледна нагоре. В небето летеше кораб. За момент той помисли, че паяците са се върнали и че това е техният звездолет, гледан отдалеко. После разпозна необичайната шарка на металния корпус и накрая зърна големите букви

Корабът се спускаше. Той мина в бръснещ полет на няколко метра над главите им и бавно се върна в отговор на настойчивите им повиквания по терминалите.

Последвалото пътуване до Земята отне малко над четиридесет и един часа. Хедрок предвидливо се бе уговорил с Кершоу и Нийлан да го представят като брат на Джил, така че кацна без проблем на космодрума в Имперския град и веднага тръгна за един от тайните си апартаменти.

Няколко минути след като се прибра, вече бе включил терминала си към своята комуникационна система. Така осъществи връзка с Оръжейниците.