Орка

7.

Казах му. Много бавно:

— Е, поздравления, Влад.

Погледна ме и изчака крошето. Казах:

— Вече те гони не само джерег, но и Империята също така, а щом те свържат с документите, които откраднахме, домът Орка също ще те иска — както и мен, между другото. С което остават още само четиринайсет дома, и си готов. После можеш да почнеш с източняците и със сериолите. Браво.

— Талант — сви рамене той. — Не мога да си го припиша в заслуга.

Гледах го съсредоточено, докато премислях разказа му. Изглеждаше… не знам, „самодоволен“ не е най-точното, но може би нещо като „готов да се пръсне от смях, с лустро на доволен от себе си индивид“. Понякога забравям колко е лукав, колко е добър в импровизирането и умението му да преценява шансовете и да изиграва невероятни гамбити. Понякога си въобразява, че е по-добър в тези неща, отколкото всъщност е, и това най-вероятно ще го убие — особено сега, когато със златния и черния камък Феникс, които носи, е съвсем откъснат от онези, които биха пожелали и биха могли да му помогнат.

— Добре — казах аз. — Или Фирис е бил убит, или Империята се бои, че е бил убит, но и в двата случая Империята не иска това да се разчуе.

— Някой в Империята — поправи ме Влад.

— Не. Империята.

— Имаш предвид Императрицата…

— Не бих казала, че Императрицата знае, но все едно, това е без значение.

— Не те разбирам.

— Ако не е Императрицата, тогава е някоя почти толкова важна особа и става със съдействието на най-висшето ниво в управлението.

— Какво те кара да си толкова сигурна? Само допреди час дори не вярваше, че…

— Разказът ти беше много убедителен — казах. — И ми каза неща, които сигурно не си разбрал, че ми казваш. — Намръщих се. — Начинът, по който Лофтис е говорил на Домм, и начинът, по който Домм и Тимър са говорили помежду си, ми подсказва, че…

— Че Тимър не знае — или може би не е знаела доскоро — за това.

— Не това е важното, Влад. Те са действали по заповеди и подкрепата им идва не само от високо, тя е широка — повсеместна. На имперско ниво са намесени твърде много хора, за да има само едно лице, което дърпа конците от някой килер.

— Хм. Схванах мисълта ти. Но при толкова много замесени как може да остане в тайна?

— Има тайни и тайни, Влад. Ако след година-две до Императрицата стигнат клюки, че този и този е прецакал разследването около Фирис, едва ли ще може да направи кой знае какво, зависи кой е „този и този“.

— С други думи, може да тече, стига да не се счупи.

— Нещо такова. — Свих рамене. — Само теоретизирам, на основата на това, което знам за Двора, но предположението е съвсем добро. Знаеш ли — добавих, — много си затънал, Влад. На твое място бих си потърсила помощ.

Влад се изсмя сухо.

— Да потърся помощ? От кого? От Сетра Лавоуд? Тя си е имала работа с цялата Империя преди. Мислиш ли, че би го направила сега? Без да знае защо или какво е замесено? И какво точно биха могли да постигнат Ледоплам и Дзур планина срещу една гадна малка интрижка? Или може би имаш предвид Мороулан? Той би могъл да реши целия проблем, като покани нашата домакиня да се премести в Черен замък, но се съмнявам, че тя ще приеме, а той няма никакви връзки с дома Орка. Алийра с удоволствие ще се набута в това, Кийра, но дискретността не е най-силната й черта — тя просто ще избие всички, които действат мръсно, и накрая ще имаме същата каша, с една камара трупове отгоре, които само ще усложнят нещата. Ноуратар би могла да го разреши — стига да беше царството на Дракона. Но доколкото чух, Зерайка все още е на трона — поне формално.

Нямах кой знае колко добър отговор на това, поради което не отговорих. Той продължи:

— И не забравяй, всъщност изобщо не ме интересува какво прави Империята или на кого го прави, стига да мога да направя това, което обещах на Хчи… Пфчих… на старата, за да може тя да помогне на Савн. Интересува ли те?

Мъчен въпрос. Разбира се, че ме интересуваше, но…

— Не, виж. Ти си прав. Но може би ще се окаже, че трябва да се оправим с цялото нещо, за да решим малкия си проблем. Не знам.

— Аз също.

— Какво знаем тогава?

— Знаем, че Империята прикрива нещо — най-вероятно убийство. Знаем, че не всички следователи знаят за това, и знаем, че на всички, които знаят, никак не им харесва, но заповедите включват да бъде убит всеки, който знае какво става. Знаем, че възелът с това кой какво притежава от собствеността на Фирис е доста заплетен и че няма да можем лесно да разберем кой притежава тази синя къща и прилежащата й земя. И знаем, че нещо, някъде, е много сбъркано.

— Как сбъркано?

— Срокът — смешно е, а ето, че не се смея.

— Продължавай — подканих го, въпреки че започнах да осъзнавам, че го знаех — подсъзнателно съм разбирала, че има нещо странно в начина, по който вървят нещата.

— Защо е това бързане? Когато умре някой толкова богат като Фирис, би трябвало да се очаква да отнеме петдесет — сто години, докато се разбере кой какво притежава. Но те не само замазват това разследване, а го правят ужасно бързо. И не просто Империята — всички, които са свързани с него.

— Какво значи „всички“?

— Имам предвид — бавно продължи той, — че Фирис е бил мъртъв може би отпреди не повече от една неделя, когато са казали на домакинята ни да освободи мястото и са й дали само половин година срок. Ето, това изобщо не изглежда логично, освен ако не стават две неща: първо, земята по някаква причина е особено ценна; и второ — някой някъде е изпаднал в паника.

Кимнах. Да, точно това беше.

— Почти си прав. Съгласна съм за паниката, но не е задължително земята да е особено ценна.

— О? Тогава защо…

— Някой иска да я вземе, да я пробута на друг за колкото може и да се разкара, преди да се разбере, че земята изобщо не е негова, та да я продава.

— Аха. Това е логично. — Помисли за миг. — За съжаление, с нищо не помага — не сочи към никого и никого не изключва.

— Вярно.

— Което отново ни оставя с проблема да разберем, което на свой ред води до следващия въпрос: Сега какво?

На това поне можех да отговоря.

— Сега приключваме дотук и спим. Късно е и мозъкът ми се умори. Утре сутринта ще поговорим отново.

— Добре. Тук ли се срещаме?

— Да.

— Аз ще сготвя закуската.

— Аз ще донеса нещо за готвене.

— Удоволствие е да се работи с теб, Кийра.

Изкарах нощта, като се мъчех да осмисля всичко, което бях научила. Готова бях да заложа перлата на Джюйнан за половин ока чай, че Влад правеше същото. И щях да спечеля, ако се съдеше по изражението му на другата сутрин.

— Не сме спали много, а? — подхвърлих му мило.

Намръщи ми се и отиде отзад да направи клава. Сложих продуктите на тезгяха до него и казах:

— Гъши яйца, скаридки, цикория, цинт, оранжева и черна гъба, сладък и лют пипер. И питки. Направи закуската.

— Лук?

— Расте зад къщата.

— Чесън?

— В кошчето, на десет сантиметра от дясната ти ръка. Много сме наблюдателни, а?

— Можеш да го кажеш на Лойош.

Лойош, сгушен с Роуца до студената камина, се размърда и сигурно каза нещо на Влад. Хвдф’рджаанцъ се появи от задната врата, увила с кърпа мократа си коса.

— Направили сте клава?

— Да бе — отвърна й Влад. — Дано само да не е много силна.

— Стига с тия шеги.

Савн още лежеше, загърнат в одеяла и кожи, но се беше събудил и зяпаше в тавана. Забелязах, че Влад също го гледа. Старицата каза:

— Днеска ще бръкна.

Чух рязкото вдишване на Влад — или може би беше моето.

— Броденето в сънищата ли? — попитах.

— Не, само ще излекувам физическото увреждане. Не е голямо и го огледах внимателно — няма да го нарани и може да започне целебния процес.

Влад кимна, обърна се отново към кухненския тезгях и започна да приготвя закуската. Хвдф’рджаанцъ седна на пода до главата на Савн. Започнах да кълцам продуктите и да ги опитвам. Той не ми направи забележка, че му преча, което значеше или че е уникален в опита ми с готвачи, или че е разсеян, или се чувства неловко, защото никой не го е правил след раздялата му с Коути. Малко ми стана мъчно за него, но не чак толкова, че да не опитвам от това-онова. Пиперките бяха чудесни.

— Няма по-красив звук от цвърченето на ситно накълцан лучец върху сгорещено желязно тиганче, намазано с олио — каза Влад. — Номерът е да го запържиш точно до мярката, преди да почнеш да добавяш другите неща, и да не прекалиш, преди да си добавил яйцата — яйцата трябва да са последни, защото не им трябва много…

— За какво мислиш в момента, Влад?

Той сви рамене.

— За каквото и ти, разбира се — дали ще можем да решим проблема на нашата домакиня, без да се захванем всъщност с цялата Империя. И ако се захванем с Империята, как можем да спечелим? Трудничко ще е.

— Трудничко? — Поклатих глава. — И това ако не е свръхсамоувереност.

Той отново сви рамене.

— А, едва ли ще е проблем. Просто се набутвам между тия специални гвардейци, разбирам кой им е шефът, убивам го, заемам му поста, използвам го, за да се добера до Императрицата, убивам я, взимам Глобуса и управлявам лично Драгара, експлоатирам безскрупулно Империята, за да се обогатя лично и да накажа ония, които са ме обиждали през целия ми живот, докато се подготвям да завладея Изтока и да стана накрая владетел на целия свят. — Спря да бърка яйцата, погледна ме и кимна строго. — Бас държа, че момичетата, с които ще се запозная тогава, ще си ги бива. — Сложи капака на тигана. — Ще подредиш ли масата за четирима?

— Трима — каза домакинята ни, която продължаваше да седи до Савн, но вече го гледаше в очите и го държеше за раменете. — Той ще трябва да си почине.

Погледнах я, после — Савн, после — Влад, който гледаше мен. Отворих уста да заговоря и усетих магията. Влад явно също я беше усетил, или по-точно Лойош; във всеки случай и двамата извърнаха очи към жената, после се спогледаха. Влад се ококори за миг, после сви рамене.

— Гледай да не загориш яденето — казах.

— Няма — отвърна ми той и се обърна към тигана. Подредих масата. Усещането за магия заглъхна след около две минути, старата седна при нас и започнахме да се храним. Лойош и Роуца като че ли я притесняваха, както си кълвяха късчета от чинията на Влад, въпреки че трябваше вече да е свикнала. Но не каза нищо. Бъди клечеше до масата и очите му говореха доста красноречиво, но не получи нищо, горкото животно. Яденето беше вкусно и похапвахме мълчаливо, докато не забелязах, че Влад ме гледа. Попитах:

— Какво има?

— Все едно ли ти е?

— Комплименти ли си просиш?

— Не.

Свих рамене.

— Доста вкусно е.

— Радвам се.

Не познавам друг като Влад: умът му сякаш никога не изключва. Дори Мороулан си почива от време на време, но никога не съм виждала Влад да не мисли за нещо. Много ми се искаше точно в този момент да разбера за какво мисли, но нямаше как да го попитам учтиво.

Влад се предаде преди мен.

— Е, Майко?

— Какво?

Той се окашля.

— Как… в смисъл, Савн добре ли е?

— За увреждането ли питаш?

— Да.

— Изцерих го. Не е трудно, стига да знаеш какво правиш. Всъщност аз не съм знахарка, а заклинателка. — Погледна ме, докато го казваше, сякаш очакваше, че ще почна да споря. — И с този проблем съм най-запозната.

— Значи мина добре, а? — Нуждата му да го успокоят беше умопомрачителна.

— Съвсем добре.

— Ами… хубаво.

— Сега какво? — попитах я.

— Сега ли? Ами, излекуването на физическото увреждане би трябвало да му помогне, тъй че сега ще следим поведението му — дали ще тръгне по-добре, или ще се влоши. Ако не тръгне на добре, отново ще се опитам да разбера какво има в главата му, преди да рискувам с броденето насън. Ако забележим промяна, ще трябва да разберем каква точно е и ще продължим оттам.

— О — каза Влад. Погледна към Савн, който спеше кротко, и се умълча.

Приключихме с яденето и двамата с Влад почистихме. Нарочно се бавех, не бързах да се връщам на въпроса как ще подходим към проблема. Влад също като че ли не бързаше, предполагам по същата причина. Налях вода, той я сложи да се стопли, после бавно почна да отделя остатъците за изгаряне и за храна на Бъди. Щом водата се стопли, започнах да мия чиниите. Влад избърса масата и почисти печката.

Щом свършихме с шетнята, попитах:

— Как ти е ръката?

— Добре.

— Дай да я погледна.

— Ти пък кога стана знахарка?

— Човек се учи на всичко по малко в моя занаят — както и в твоя.

— Да де.

Съблече си ризата. Пак му видях косматите гърди, но се постарах да не реагирам. Развих превръзката. Някои хора си гледат раните, други извръщат глава. Влад я погледна, но като че ли малко му призля. Бинтът най-отдолу се беше накървавил, но можеше да е и по-зле, а раната не беше забрала.

— Ако искаш да си свалиш камъка Феникс за малко, мога да я изцеря за…

— Не, благодаря.

— Може би си прав.

Промих раната и я превързах пак. Хвдф’рджаанцъ гледаше, но не ми предложи помощ — може би й прилошаваше от кръвта; или пък се смяташе за твърде голяма специалистка, за да се занимава с най-прости рани. Казах му:

— Е, ако си се отказал да завладяваш света и не искаш да търсиш помощ от никого, каква е следващата ни стъпка?

— Прегледах си отново бележките снощи, след като си замина — отвърна Влад.

— И?

— И нищо. Ако разполагахме с всички документи, както и с имперския архив, и може би някои записи от някои джереги, и ако можехме да ги съчетаем с това, което сме открили, и ако имахме стотина счетоводители, работещи целодневно, може би щяхме да намерим отговора — и може би щяхме да го намерим достатъчно рано, за да е от полза. Но не разполагаме, тъй че ще трябва да почнем от другия край.

— И кой е „другият край“?

— Разследването. Докопали сме се до нещо — единственото, което мога да измисля, е да продължим по тази нишка и да видим къде води.

Кимнах.

— Да. Опасявах се, че ще се стигне до това.

— Междувременно трябва да разбера колко пари ще ни струва да откупим земята.

Кимнах отново.

— Да. Сумата би трябвало да ни подскаже дали си прав, че в този имот има нещо ценно. Ако се стигне само до някаква парична сума, има начини да се оправим.

Хвдф’рджаанцъ ни гледаше.

— Точно това мислех и аз — каза Влад. — Ти с какво смяташ да се заемеш?

— Искам да разбера за кого точно работи Лофтис, какви са му заповедите, какво знае, какво предполага и какво се кани да направи по въпроса.

— Добре разсъждаваш. И как смяташ да го направиш?

— Не знам. Мислех просто да го попитам.

— Не виждам причини да не стане.

— Да.

— Тогава да действаме.

Стегнах превръзката, той си облече ризата, после препаса колана със сабята, потупа Бъди, каза му да пази къщата, взе си Лойош и излезе след дълбок поклон.

— Отвратителни са — каза Хвдф’рджаанцъ.

— Кои?

— Източняците.

— А, да. Ще му го кажа, Майко.

— О, недей — каза старата, изведнъж притеснена. — Ще му нараниш чувствата.

Взех си нещата и излязох. За разлика от Влад, нямах причини да не телепортирам, тъй че го направих. Появих се на едно познато място, където можех малко да си променя облеклото. Пред Градския съвет бях някъде към десетия час, когато нещата там вече се раздвижваха. Заех позиция на отсрещната страна на улицата и се направих на невидима.

Бях стояла там повече от час, когато се появи Влад и влезе, после още доста време не се случи нищо особено и започнах да си мисля, че съм изтървала Лофтис — че е влязъл рано, — когато го видях да се приближава от другия край на улицата. Според описанията на Влад трябваше да е Лофтис. Прекосих и минах покрай него. Погледнах го бегло, но и това бе достатъчно, за да се уверя, че Влад е прав — с тип като този човек не бива да се забърква току-така. Вървеше намръщен, явно му се въртеше нещо в ума. Не беше трудно да се досетя какво.

Намерих един хан, който даваше стаи за час, и наех една — хубаво е да намериш място, където няма да ти досаждат и няма да те питат за нищо, дори да не използваш стаята за каквото се очаква. Бяха сложили истинска врата, за да осигурят интимност на гостите, и това също ми хареса. Вместо етикетчето с цената изсипах върху леглото нещата на Лофтис и започнах да ги проучвам. Всъщност не се оказа достатъчно учтив да носи бележка, на която ясно да е изписано какво са го помолили да направи, причините за това, както и името на началника му, но трябва да се оправяме с това, с което разполагаме, а кесията на един имперски следовател може да разкрие доста неща.

Името му наистина се оказа Лофтис, Господар на дракони от рода на е’Дриен, също като Мороулан. И беше виконт на леса Кловенрокс, който се намираше в някаква далечна провинция на североизток, доколкото можех да разчитам на един стар спомен, който не беше мой. Имаше три имперски печата. Знаех, че трябва да има поне един, разчитала бях на това — но три печата означаваха, че всъщност е доста издигнат в съветите на могъщите и властните, които управляват Империята. А най-старият печат — който му даваше правото да извършва арести — беше отпреди двеста години, което означаваше, че е на имперска служба поне отпреди двеста и петдесет години, доста дълъг срок, за да остане човек само лейтенант — освен ако, разбира се, не служеше в един от онези клонове на Имперската гвардия, в които традиционните чинове са без значение, което обясняваше иронията, доловена от Влад, когато двамата с Домм се бяха наричали един друг по чин.

Знаех за съществуването на четири такива служби, повечето от които бяха общо взето независими. Е, имаше и пета, но тя не съществуваше вече от доста години, освен една личност — а който и да беше Лофтис, все пак не беше Сетра Лавоуд. Премислих четирите, за които знаех, и от мисълта, че е възможно да съществува някоя, за която не съм чувала, ми стана малко неловко.

Една от тях беше Корпусът за имперски надзор. Бяха подчинени на първия министър, когато има такъв, или на Министъра на домовете, когато няма първи министър. В момента Министърът на домовете беше от исола, казваше се Индъс, бях играла с нея на карти само толкова, че повече да не посегне към колодата. Беше коварна жена, но лоялна — можеше да направи нещо такова ако й заповядат и ако е в нейната област, но заповедта трябваше да дойде лично от Зерайка. Ако друг освен Императрицата се опиташе да използва Индъс… ами, всеки, който познаваше Индъс достатъчно, за да не пита коя е, нямаше и да си помисли да го направи. Така че или не беше Индъс, или заповедта не идваше от Императрицата, а бях убедена, че заповедта не идва от Императрицата.

Същото беше в сила и за „Мощите от третия етаж“, наречени така заради стаята, в която се говореше, че се срещат с Императрицата. Винаги бяха само двайсет-трийсет души и макар да бяха добри в работата си, за да я свършат, беше нужна изричната заповед на Зерайка. Освен това изглеждаше невероятно да са замесени в нещо толкова мащабно — стеснените и специфични задачи бяха повече в стила им.

Другите две единици, за чието съществуване знаех, бяха повече свързани с военщината. Едната от тях, тази, чието съществуване се признаваше публично, беше Шести отдел на щабните съветници на имперската армия. Повечето си работа вършеха на чужда територия, но определено можеше да бъдат използвани в империята, ако ситуацията го наложеше. Бяха големи, тромави, често пъти — объркани, понякога — гениални, и се подчиняваха на главнокомандващия. Главнокомандващият нямаше да позволи да ги използват по този начин, освен ако не го одобри Императрицата, но бяха достатъчно високо, за да е възможно някой високо в йерархията да бъде корумпиран. Но ако наистина беше Шести отдел, едва ли щяха да могат дълго да запазят нещата в тайна — най-малкото не и от тези, които знаят къде да надникнат.

И най-сетне оставаше Групата за специални задачи, която беше малка, много добре тренирана, лесно можеше да покрива грешките, направени от другите групи (и често се използваше точно за това), и всъщност беше съвършена за подобни задачи. Но те пък бяха подчинени на лорд Кааврен — той никога нямаше да позволи да ги използват по такъв начин без заповеди от Императрицата, а ако Императрицата му дадеше подобна заповед, щеше да го хване поредният бяс и за пореден път щеше да си подаде оставката.

Предъвквах всичко това, докато прибирах обратно съдържанието на кесията на Лофтис. После седнах на леглото (единствената мебел в стаята) и продължих да мисля. Имаше всички основания да не е нито една от тези групи, но изглеждаше невероятно да е замесен друг екип, за който да не съм чула — винаги съм в течение на това, което става из двореца, от двете страни на стените, както казват.

Опитах се да си спомня всичко, което ми бе разказал Влад за срещите си с групата, с всички нюанси в изразите. Разбира се, не е лесно, когато разговорът ти е препредаден. А и не разполагах с много време. Проверих часа по връзката с Глобуса. Не, изобщо не разполагах с време.

Отново прехвърлих наум цялата информация и поклатих глава. Ако можех да залагам на предположения, щях да кажа, че е Надзора, просто защото беше намесена Империята и домът на Орка, а най-вече защото при нормални обстоятелства тъкмо те щяха да проведат подобно разследване — като ги проверява групата „Трети етаж“ естествено. Но все пак изглеждаше нелогично. Можеше ли да са Шести отдел? Макар да изглеждаше много вероятно поради това, че щяха да решат, че могат да се измъкнат, те просто бяха твърде тромави, за да превключат толкова лесно от операции под прикритие към толкова груба задачка — бяха общо взето една пасмина чиновници с голям бюджет, няколко не особено кадърни крадци и куп хора, знаещи как да пилеят пари. Не, по-вероятно изглеждаше да са Надзора, само че беше трудно да го свържа с това, което знаех за лейди Индъс — ако такова искане паднеше в скута й, тя щеше да…

Е, за какво ми напомни това?

„Или можем просто да хвърлим всичко това в скута на Татенцето-котарак“.

Това беше заплаха. Заплаха да се каже на началника какво вършат — което означаваше, че макар да действаха по заповед, тази заповед не беше на началника им. И второ, че началникът им беше мъж, което елиминираше Индъс.

Татенцето-котарак.

Котка.

Тиаса.

Лорд Кааврен.

Както щеше да каже Влад: „А-ха“.

Пред стаята се чу тропот на ботуши и вратата изтрещя и рухна. Гледах пред себе си мъж и жена, и двамата — с извадени и насочени към мен мечове. Хвърлих кесията на мъжа и казах:

— Първо, Лофтис, кажи на Тимър да се върне в Градския съвет. Ти си този, с когото искам да поговоря. И второ, за тази врата ще платиш от собствения си джоб. Не мисля, че Татенцето-котарак ще го одобри, когато чуе за какво става дума — ако чуе за какво става дума.

Зяпнаха ме.

— Е? Какво чакаш? Разкарай си приятелката, ела тука и седни. А, Инсайн, пътьом, ако обичаш, вдигни здраво поле около тази стая — допускам, че си екипирана за това, нали? И се оправи с всеки, който може да дойде да види за какво беше този шум и чупене на врати. Кажи на домакина, че всичко е наред и че приятелят ти ще плати щетите. А той ще ги плати.

Тя погледна Лофтис и той й отвърна с малко крива усмивка, сякаш искаше да каже: „Каквото и да е това, няма начин да не свърши добре“, после кимна. Тимър ме изгледа бързо и усетих как се мъчи да ме запомни добре, след което си тръгна. Лофтис влезе и се облегна на стената, все така насочил меча си към мен. Казах му:

— Прибери го това нещо.

— Става. Щом ми обясниш какво пречи да те арестувам.

Завъртях очи.

— Мислиш, че съм крадла?

Той поклати глава.

— Знам, че си крадла — при това много добра, след като ме обра само с едно подминаване по улицата. Но не знам какво още си.

Свих рамене.

— Крадла съм, лейтенант. Крадла, която случайно знае името ти, чина ти, името и чина на колегата ти, и че работите за групата „Специални задачи“ на лорд Кааврен. И съм толкова глупава, че ти прибрах кесията, без да си направя труда с някое заклинание, което да ти попречи да проследиш Печатите, не я хвърлих в канавката, а си седнах тука да те чакам да дойдеш, за да ти върна кесията. Точно така, лейтенант. Крадла съм.

— Когато някой почне да ми размотава колко знае, винаги се чудя дали трябва да се впечатля толкова, че и аз да почна да му размотавам колко знам. Какво ще кажеш?

Не беше глупав.

— Ще кажа, че не си глупав. Но мечът ти още сочи към мен и това започва да ме дразни.

— Трябва да свикнеш. Коя си и какво искаш? Ако наистина си минала през всичко това само за да ме докараш тук, значи или си много глупава, или имаш някое обяснение, което…

— Помниш ли една афера преди три-четири години, дето започна с проучването от Шести отдел на дейността на един магьосник, работещ, хм, за едно чуждо кралство, и завърши с един дженоин на Дзур планина?

Зяпна ме, облиза устни и каза:

— Чувал съм за това.

— А помниш ли какво беше възложено на вас — на групата ви, — след като Шести отдел се издъни?

Изгледа ме много внимателно.

— Да.

— Е, същото трябва сега да направя аз, само че този път вие забърквате кашата.

Той помълча малко, после каза:

— Възможно е.

— Тогава да поговорим. Нямам оръжие…

Той се изсмя.

— Да бе. Колкото Темпинг нямаше резерви при Битката за Моста на орача.

Вдигнах вежди.

— Осми цикъл, двеста и петата година от Царстването на тиаса, Въстанието на точилото. Главнокомандващ беше…

— Наистина не съм въоръжена — прекъснах го. — Най-малкото не и с конвенционално оръжие.

Изгледа ме изненадано.

— Това, с което съм се въоръжила, е едно писъмце, оставено на много сигурно място и готово да стигне до Нейно величество в случай, че не се появя. Съдържанието му всъщност няма нищо общо с теб, предназначено е да разграничи някои влиятелни кръгове от тази афера и да излязат чисти, когато всичко изгърми. Това, което ще причини на кариерата ти, е всъщност страничен ефект, въпреки че ще те удари много силно, когато лорд Кааврен разбере с какво сте се занимавали. Ти го познаваш по-добре от мен, скъпи лейтенанте, какво ще направи той? И никаква полза няма да се опитвате да попречите писмото да стигне до Имперския дворец, както направиха хората ви в аферата Бердойн, защото писмото вече е в двореца. Мисля, че е по-добро от конвенционално оръжие при дадените обстоятелства, нали?

— Много добре си осведомена. — Направо видях по физиономията му как се чуди дали не блъфирам, но накрая реши, че не може да рискува. Усмихна се, кимна и прибра меча. — Е, да поговорим тогава. Слушам те.

— Добре. Да започнем с основните неща. Възложили са ви задача, която не харесвате…

Той изсумтя.

— „Не харесваме“ е меко казано.

— И все пак — продължих, — правите каквото ви е заповядано. Вие преди всичко сте войник, лейтенант.

Той сви рамене.

— Както казах, представлявам интересите на среди, много близки до, но не съвсем същите като тези, които са поискали да изпълните тази мисия. Бих предпочела усилията ни да се съчетаят до известна степен, защото работата ми, да го кажа простичко, е да почистя след вашите усилия да почистите. Държа ви с нещо, но знам, че не е достатъчно силно…

— Тук си права — усмихна се той.

— И по-точно с това, че бихте предпочели лорд Кааврен да не научи какво правите.

— Не си въобразявайте, че можете да прекалявате с това.

— Знам докъде мога да стигна.

— Може би. А как да ви наричам, между другото?

— Маргарет. Падам си по източняшки имена.

— Ха. Също като Нейно величество.

Реших, че го подхвърля, за да види доколко съм в течение на текущите клюки. Подсмихнах се леко да му покажа, че съм.

— Е, добре, Маргарет. За кого работиш?

— За кого работиш ти?

— Но ти знаеш, че… или поне изложи теория, която не съм оспорил.

— Не. Казах ти, че знам за коя организация работиш, не откъде идват заповедите да се намесите в разследването за Фирис.

— Значи знаеш откъде идват тези заповеди?

— Защо просто не ми го кажеш, Лофтис?

Той се усмихна.

— Ето, че открихме късче информация, която ти липсва.

— Може би. — Върнах му усмивката. — А може би просто се опитвам да разбера доколко смяташ да бъдеш откровен с мен.

— Сделка ли?

— Не. Ти ще излъжеш. Аз ще излъжа. Освен това всъщност бездруго го знам.

— О?

— Има само една възможност.

Той остана невъзмутим.

— Щом казваш.

Свих рамене.

— Е, добре. Какво искаш от мен?

— Както вече ти казах — съдействие.

— Какво съдействие? Бъди по-точна. Не искаш да разменим информация, защото и двамата ще излъжем, и защото, изглежда, не ти трябва информация, понеже знаеш всичко. Тогава какво искаш, по-точно?

— Сбърка по няколко пункта.

— О?

— Както ти казах, тук съм, та работата да не излезе извън контрол. Ще надуя свирката, ако се наложи, но лично аз — както и тези, които ми възложиха задачата — бих предпочела да не се стига дотам.

— За какво „чистене“ говориш, Маргарет?

— О, я стига, Лофтис. Сигурността ви е разбита из целия град. Не се ли появи наскоро някой изневиделица, разпита ви разпитвачите, размота ви сенките из целия район, изсмука още от тях и накрая за малко не ги уби в една гостилница? Това ли ви е представата за тайна операция?

Изгледа ме съсредоточено и се зачудих дали не прекалявам.

— Моите поздравления за източниците ти, Маргарет.

— Е?

— Добре, убеди ме. Какво искаш?

— Да започнем с основното. Искам първо да знам с какво имам работа.

— Ха. Има ли нещо, което да не знаеш?

Усмихнах се.

— Колко души са в екипа ви?

— Шестима. С още трима на разположение.

— Колко души знаят за какво става въпрос?

— Аз и Домм.

— И Тимър — добавих. — От снощи.

Той се намръщи.

— Сигурна ли си?

Свих рамене.

— Може да не го знае точно, но знае, че става нещо нередно, и ако се позамисли малко, сигурно ще се сети за повечето. Не е глупава.

Той кимна.

— Добре. Какво друго искаш да знаеш?

— Какво всъщност е станало с Фирис?

Лофтис сви рамене.

— Убит е.

Поклатих глава.

— Това го знам. Но кой го е убил?

— Наемен убиец. Добър. Залагам сто към едно, че е бил джерег, и още сто към едно, че нямаше да го хванем, дори да се бяхме опитали.

— Мда. Добре. Кой го е поръчал?

— Не знам. Не това се опитвахме да разберем.

— Да де, но вероятно имате някоя идея.

— Идея? Да, по дяволите. Жена му го е мразела, синът му го е ненавиждал, едната дъщеря е искала да забогатее, другата — да бъде оставена на мира. Не е ли достатъчно за начало?

— Не.

Той ме погледна, после извърна глава.

— Добре, не са били те. Или най-малкото — не са били само те.

— Тогава?

— Домът Орка според мен. И домът Джерег. И някой някъде високо в Империята — например може би като този, който е наел теб? — Беше плъзнал дясната си ръка зад крака си, където несъмнено криеше нещо, а дори не го бях забелязала.

— Не — отвърнах. — Но предположението беше добро.

Той сви рамене.

— Какво друго искаш да знаеш?

Исках да разбера как преди всичко бяха подкупили или притиснали Лофтис да се заеме с това, но не беше подходящият момент да го питам.

— Засега стига. Ще държим връзка.

— Добре. За мен беше удоволствие да се запознаем, Маргарет.

— И за мен, лейтенант.

Станах и излязох от стаята. Гърбът ме засърбя, докато го подминавах, но той не направи никакво движение. На излизане от хана хвърлих на домакина два империала и се извиних за вратата. Повървях няколко пресечки да се уверя, че не ме следят, след което се телепортирах обратно и влязох в къщата.

Влад ме чакаше.

— Е?

Един от недостатъците на телепортите е, че понякога пристигаш твърде бързо — не ми беше останало време да си подредя мислите. Затова попитах:

— Има ли нещо за ядене?

— Не. Мога да сготвя нещо.

— Няма да е зле. Малко съм уморена.

— Сериозно?

— Ще стигна и до това.

Савн седеше пред камината, с изправен гръб и зяпнал в празното. Хвдф’рджаанцъ седеше до него, Бъди беше в краката й и ме гледаше, не враждебно. Лойош клечеше на рамото на Влад. Чувствах се като току-що излязла от кървава битка и ми се стори някак удивително, че никой в къщата не споделя умората ми.

— Искаш ли да чуеш първо моите новини, или след твоите? — попита Влад.

— Дай да ти прегледаме ръката.

Той сви рамене и понечи да заговори, но явно усети, че в момента не съм готова да мисля за нищо, и мълчаливо свали ризата си. Махнах превръзката и огледах раната. Изглеждаше почти както преди четири часа.

Само четири часа!

Промих я и отидох до скрина да намеря нещо чисто, с което да я превържа пак.

— Добре е — казах.

— Така изглежда — отвърна Влад.

— Намушкали са те — каза Савн.