Орка

8.

Дори Бъди го зяпна. Савн, от своя страна, се беше вторачил в ръката на Влад — с напрегнат, смразяващ поглед. Беше станал и тялото му се бе вкочанило. Гласът му звучеше дрезгаво, като след дълги дни мълчание или като на младеж, навлизащ в пълнолетие — както предпочиташ.

— Намушкали са те — повтори Савн. — С нож.

— Да, Савн — отвърна Влад и усетих как се мъчи да запази гласа си спокоен. Дори един мускул по лицето му не трепна. Хвдф’рджаанцъ също не помръдваше. Както и аз, между другото.

— Студено ли беше, когато те прониза? Болеше ли? Колко дълбоко влезе?

Някакъв странен звук се изтръгна от гърлото на Влад. Въпросите на Савн се нижеха бавно, сякаш зад тях имаше много размисъл. Но тонът му издаваше някак безгрижно любопитство, което на свой ред бе в пълно несъответствие със стойката му. За мен беше много объркващо, а доколкото виждах, за Влад — още повече.

— Не всички ножове имат върхове — каза Савн. — С някои не можеш да промушиш, можеш само да порежеш. — Докато натъртваше на думата, направи бързо, режещо движение с дясната си ръка; и това също беше шантаво, защото по време на жеста останалата част от тялото му си остана вкочанена, а лицето — все така безизразно. Само движението на ръката и натъртването в гласа му.

— Само да порежеш — повтори той.

И замълча. Изчакахме вкочанени няколко минути, но момчето беше казало каквото имаше да каже.

— Савн? — тихо промълви Влад, но не получи отговор. Савн отново си седна на пода, но и това показваше нещо — никой не му беше казал да го направи. Влад пристъпи и коленичи пред него. — Савн? Ти… добре ли си?

Момчето просто си седеше, вторачено пред себе си, както допреди малко. Влад се обърна.

— Какво стана, Майко?

— Не знам. Но мисля, че е добър знак. Знам, че е добър знак. Не знам колко добър, но до нещо сме стигнали.

— Мислиш ли, че е от излекуването на раната?

— Може би. Или просто му е дошло времето. Или подходящият стимул. Или някакво съчетание. Последната година порязвал ли те е някой?

— Дори заплаха не е имало — отвърна Влад.

— Значи може да е от това.

— Какво да правим сега? Да се порежа пак? — Не бях много убедена, че се шегува.

— Не знам — отвърна тя. — Да поговорите за ножове може би.

През цялото време наблюдавах Савн и при думата „ножове“ лявото ъгълче на устните му трепна, Влад също го забеляза и каза:

— Савн, искаш ли да си говорим за ножове?

Изражението на момчето не се промени, но то заговори:

— Трябва да се грижиш ножовете ти да са добри. Добрият нож е скъп. Добрите остават по-дълго остри, също така. Понякога трябва да срежеш хората, за да ги изцериш, и трябва да използваш за това наистина добър и остър нож. С тъп нож можеш да нараниш човек повече, отколкото с остър.

— Страх ли те е от ножове? — попита Влад.

Савн като че ли не го чу.

— Винаги трябва да го почистваш, когато свършиш — да го измиеш и да го подсушиш. На всяка цена трябва да го подсушиш. Няма да ръждяса — добрите са направени така, че да не хващат ръжда. Но ако оставиш нещо по него, може да го разяде, а това го разваля. А добрите ножове са скъпи. Добрите ножове остават остри. Колкото повече се използват, по-остри стават, докато не станат толкова остри, че могат да те прережат на две, само като те погледнат.

— Ножовете не стават по-остри сами — каза Влад.

— И могат и да те промушат. Ако върхът е остър, може да те промуши целия, може всичко да промуши и да промуши небето и то да падне, и да се промуши през всичко на този свят.

И замълча отново. След няколко секунди Влад се обърна и промълви:

— Той не реагира на думите ми, Майко.

— Да. Но ти го предизвика. Това означава, че на някакво ниво реагира на теб.

Влад се обърна и пак загледа Савн. Опитах се да разчета изражението му, но после реших, че не ми се иска. Влад прошепна на Хвдф’рджаанцъ:

— Да опитам ли пак, или да го оставя да си почине?

Тя се намръщи.

— Остави го да почине. Ако започне самичък, ще тръгнем оттам.

— С какво? — попитах.

— Не знам. Вече има надежда, но не знам.

— Добре — каза Влад. — Ще направя клава.

Когато се върна, Савн вече спеше — може би проговарянето за първи път след цяла година мълчание го беше уморило. Отпивахме клава в другия край на стаята, до печката. Хвдф’рджаанцъ ни остави, седна до момчето и го загледа как спи. Влад вдиша дълбоко и каза:

— Е, давай да чуем.

— Какво да чуем?

Той се засмя.

— Онова, с което дойде преди час и беше толкова възбудена, че ти трябваше малко време, преди да можеш да говориш за него. Забрави ли?

— А, да. — Усмихнах се неволно. — Онова.

— Да. Давай да го чуем.

Кимнах и му разказах накратко, което ми отне около десет минути. Накрая той каза:

— Я сега цялото.

— Наистина ли ти трябва?

— Няма да знам, докато не го чуя.

Понечих да възразя, но съобразих, че ако той ми беше предал кратката версия на „набега“ си при следователите, нямаше да направя връзката с лорд Кааврен и разговорът ми с Лофтис щеше да протече съвсем другояче. Така че му описах повечето подробности, като от време на време отговарях на въпросите му. Като че ли особено се интересуваше кога точно е станало всичко и как точно съм успяла да измамя Лофтис — последното поиска да му го опиша няколко пъти, докато не се почувствах все едно, че съм подложена на разпит под Глобуса. Оправдах се със слаба памет за някои подробности, които не исках да му кажа, и накрая той отстъпи, но когато свърших, ме изгледа странно.

— Какво има?

— А? А, нищо, Кийра. Просто съм впечатлен. Не знаех, че го можеш това.

— Хитруването или помненето на подробностите?

— Всъщност и двете.

Свих рамене.

— А твоят ден как мина?

— Много по-кратко, много по-простичко, много по-лесно за разказване и може би по-загадъчно.

— О?

— С две думи: затворили са.

— Какво?

— Край. Няма ги. Кепенците са пуснати. Табелите ги няма.

— Кои?

— Всички: „Гаранции и сигурност“, „Борса Брюгън“, „Уестман“ — всички.

— Цялата сграда?

— Около три четвърти от сградата, доколкото разбрах — но всички компании от малката империя на Фирис вече не съществуват.

— Вийра! Какво си направил?

— Отидох в Градския съвет — нали помниш, че ме видя там?

— Да, но за какво?

— Ами, бизнес сградата все още беше отворена. Реших да разбера кой й е собственикът.

— Идеята не е лоша. И чия е собствеността?

— Някаква компания, „Дион и синове“.

— И?

— Разположени са в същата сграда и също са закрили бизнеса си.

— Виж ти.

— Да. Дотук с гениалните идеи.

— И сега какво, Влад?

— Не знам. Как могат да продадат земята, ако компанията, която претендира за собствеността, не съществува? Ако не могат, засега можем просто да забравим за цялата работа. Единственото, което всъщност се стремим да постигнем, е да се помъчим да задържим старата на земята й. Но се опасявам, че ако го направим, ще се появи някой и…

— Това ли било?

— Какво искаш да кажеш и защо се усмихваш?

— Просто имам чувството, че вече си се вързал на това нещо — трябва да разбереш какво става заради себе си.

Той се усмихна.

— Така ли мислиш? Какво пък, може и да си права, наистина съм любопитен, но ми покажи някакво доказателство, че домакинята ни ще може да си опази хубавата синя къщичка, и ще се разкарам толкова бързо, че само вятъра ще усетиш.

— Ха.

Той само сви рамене и попита:

— А ти?

— Аз ли?

— Да. Не си ли любопитна?

— О, небеса! Любопитна съм, разбира се. Нали главно заради това се хванах. Но поне съм готова да си го призная, докато ти…

— Е, добре, попитай ме утре пак и може да ти дам друг отговор. Междувременно…

— Да. Междувременно какво правим по-нататък?

— Ами, случайно да проявяваш интерес да почнем отгоре и да разберем кой в Империята стои зад всичко това?

— Не.

— Аз също. — Помисли малко. — Не знам дали съм стигнал донякъде с дъщерите, тъй че на това изобщо не можем да разчитаме, но сме пъхнали крак във вратата със скъпия ни приятел от Специалната група — благодарение на теб. И още един крак сме пъхнали във вратата с джерег — пак благодарение на теб. Тъй че какво ще кажеш да опитаме с още един крак — анатомически ще е интересно, ако не друго — и да триангулираме?

— Какво имаш предвид?

— Да открием банката, която е затворила.

Помислих и казах:

— Не е зле. Чоплим проблема от различни страни и гледаме какво ще се получи?

Влад разпери ръце.

— Само това мога да измисля.

— Логично е. Аз ли искаш да го направя?

— Мисля, че ти ще си по-добра с банкерите от мен. Аз ще се позадържа тука да видя дали мога да помогна на Савн.

Подхвърли го уж небрежно, но успях да доловя напрежението зад думите.

— Няма да е лошо. Става. Ще видя какво мога да разбера.

— След обяда — предложи той.

Този път обядът включваше питки, напълнени с някакъв червеникав сос, с големи късчета разни работи, пилешки мръвки с кожичката, но обезкостени. Савн седеше на масата с нас, хранеше се механично и отново като че ли се беше откъснал от всичко наоколо. Това правеше разговора малко тягостен. Изглеждаше странно, че Савн с лекота борави с ножа по време на яденето и изобщо не изглежда затруднен или прекомерно въодушевен от това, но пък пътищата на ума са странни, нали.

Подхвърлих на Влад, че ако джерег наистина искат да го спипат, е достатъчно само да проследят консумацията на чесън из Империята. Той ме помоли да не го разпространявам, защото щял по-скоро да се остави да го хванат, отколкото да престане да яде чесън.

После се заловихме за работа. Попитах:

— Майко, ти каза, че банката е затворила, нали?

Тя кимна.

— Коя банка?

Тя ме изгледа, после изгледа Влад, отвори уста, затвори я, накрая сви рамене и каза:

— „Банка за частни услуги Северен пристан“. Защо, ще я ограбите ли?

— Тя е закрита. Съмнявам се да има пари в нея — или каквито и да било ценности.

— Вероятно — каза Влад и се намръщи. — Освен ако…

— Освен ако какво?

— Спомних си нещо.

Изчаках.

— Онова клюкарско вестниче, „Одумките на Рътър“, пишеше нещо за банките.

— По-точно?

— Изтъкваше колко бързо се махали всички. — Обърна се към Хвдф’рджаанцъ. — Знаете ли нещо за това, Майко?

— Знам, че я затвориха много бързо. Приятелката ми Хенбрук — беше и нейната банка, а тя как ще се оправи, не знам — все едно, същия ден беше в града и каза, че я отворили както обикновено в един, а в два отпред имало фургони — от онези, големите фургони, с въоръжена стража и прочие — а в три вече била затворена и запечатана.

Влад кимна.

— Два часа. Трябвали са им два часа, за да разчистят.

Хвдф’рджаанцъ продължи:

— Имало поне сто души и дълга редица фургони, по цялата улица. И другите банки са се махнали по същия начин, по същото време, доколкото знам.

— В такъв случай едва ли са си свършили работата добре — каза Влад.

— Какво имаш предвид?

— Разчистването. Бързали са да се махнат, преди да ги хванат клиентите, и…

— Защо да не запечатат нещата вътре?

— Твърде много магия е щяла да закръжи наоколо. Хората са щели да побеснеят и все някой е щял да успее да нахълта вътре.

— Добре. Това върви. Но наистина ли смяташ, че е възможно да е останало нещо?

— О, съмнявам се да има пари, но все нещо може да е останало.

— Имаш предвид разни документи, писма?

Той кимна.

— Щом са тръгнали да се крият, няма ли да се постараят да разчистят всичко, което си заслужава да се види?

— Колко време ще им трябва да разчистят и последното листче хартия, Кийра? Могат ли да го направят за два часа?

— Сигурно не. Но важните…

— Може би. А може би — не. Не знам как действат банките, но би трябвало да изписват огромни количества бумаги и…

— И ти си готов да нагазиш в тези огромни количества бумаги само за да видиш дали няма да се намери нещо полезно?

— Точно в момента всяка нишка, до която можем да се доберем, струва много. Да, не бих имал нищо против да се поразровя из кошовете за боклук — или по-точно в хартиите, които не са стигнали до кошовете за боклук — и да видя дали няма да се намери нещо, което да ни поведе в интересна посока.

Помислих около минута.

— Прав си. Ще поогледам и ще събера каквото мога. Не би трябвало да е трудно. — Обърнах се към Хвдф’рджаанцъ. — Къде се намира банката?

— В града. Улица „Каменарска“, близо до улица „Грънчарско поле“. — Описа ми по-подробно посоките.

— Добре. Днеска ще огледам. След като толкова свикна да посещаваш Градския съвет, можеш ли да…

— Да разбера кой е собственикът? Разбира се.

— Но само името му и адресът.

— Ясно. Трябваше да сготвя малко зеленчуци с това.

— Нямаше да ми остане място за тях.

— Вярно. Не ядеш много, нали?

— Старая се да поддържам стройна, момичешка фигурка.

— Аха, това било значи.

Привършихме и тъй като на мен се падаше опасната работа, оставих на него да почисти. Не че имаше кой знае какво за чистене, след като Лойош, Роуца и Бъди бяха омели остатъците в чиниите.

— Е, добре. „По пътя си да тръгваме отново и нека вятърът изплаче повестта ни“.

— Вилсни?

— Клибур. — Тръгнах към вратата.

— Не разбирам как го правиш това, Кийра.

— Ти ли? Ти си тоя, който е пълен с цитати. Аз само те имитирам.

— Не, не това — телепортирането след ядене. Просто не разбирам как се справяш.

Справих се чудесно. Озовах се първо в дома си, в Адриланка, за да си взема някои инструменти, а после на същото място за телепорт, което бях използвала преди, едно от много малкото, които ми бяха добре познати в Северен пристан. След това тръгнах да търся банката. Оказа се лесно с упътванията, които ми бяха дали. Никога не бях влизала с взлом в банка, във всеки случай — не и посред бял ден. Фактът, че банката беше закрита, отнемаше малко от удоволствието.

И наистина беше закрита — на входа беше окачена голяма табела, гласяща: „Затворена окончателно“, заедно със символа с водата и затворената шепа за тези, които не могат да четат. Всички прозорци бяха заковани с големи дъски, а на вратите имаше решетки. Обиколих веднъж. Сградата изглеждаше привлекателна — два етажа с шест колони отпред, много изкусно изваяни. Нямаше задни улички — чист терен наоколо, превърнал се след затварянето й в импровизиран пазар. Откритият терен несъмнено трябваше да осигури добра гледка за охраната.

От друга страна, след като вече беше затворена, като че ли нямаше сериозна охрана — дежурни пазачи със сигурност нямаше, а и само най-основни и лесно преодолими алармени заклинания, доказващи, че вътре не са останали пари. Всеки в този момент можеше да проникне в банката и всеки щеше да го направи точно като мен — което показваше, че никой не е мислил, че вътре ще се намери нещо, заслужаващо интерес. Свих рамене. Скоро щях да разбера.

Едно от устройствата, които си бях взела от къщи, беше с форма на тръбичка, побираща се в дланта ми. Стиснах я и се облегнах на стената. Опрях тръбичката и след няколко секунди виждах съвсем ясно вътрешността на сградата, а след още няколко секунди виждах достатъчно добре, за да мога да се телепортирам, което и направих.

Вътре бяха поставили малко заклинанийце за засичане на магия, тъй че го изключих, преди да си направя светлина, и започнах да оглеждам.

Всъщност няма смисъл да описвам всичко подробно. Сградата беше голяма и беше пусто, с многобройни малки кабинети, две зали и мазе; прегледах навсякъде и ми отне около четири часа и половина. Накрая имах цял чувал, пълен с хартии. Добрата новина, или лошата новина, беше, че намерих цял огромен кош, пълен с хартиени отпадъци, които така и не бяха стигнали до пещта — добра новина, защото означаваше, че материал има в изобилие, лоша — защото ако имаше нещо важно, щеше отдавна да е унищожено. Но пък не аз щях да преглеждам всичко това.

Постарах се да ги подредя донякъде в случай, че Влад поиска да знае кое къде точно е намерено. Знаех, че повечето хартии най-вероятно ще се окажат безполезни, но Влад щеше да се зарови да огледа всичко, така че ги събрах всичките. Щом приключих, се телепортирах направо зад къщата. Бъди, който се оказа навън, се стресна и се разлая, но щом ме видя, се успокои.

— Ей — казах му. — Спокойно. Донесох стоката.

Влад се появи на вратата, сигурно заради лая на Бъди, и ми я задържа отворена.

— Е?

Вдигнах пълния с хартии чувал.

— Забавлявай се.

— Проблеми?

— Не. Как е момчето?

— Почна отново да говори за ножове, без никой да го подканва. Не мога да реша добре ли е това, или зле. Сигурно и двете. И спи ужасно много.

Седнах. Момчето беше заспало. Хвдф’рджаанцъ седеше до него и тихо му пееше нещо като приспивна песен. Влад взе хартиите. Като че ли се изненада от тежестта на чувала и подсвирна одобрително.

— Ти какво разбра? — попитах.

— Банкерът е бил — или е — лейди Вонит, от дома Орка естествено. Притежавала е банката изцяло, според документа в Съвета, ако може да се разчита на него. Освен това е „надзорник“ — каквото и да означава това — на други три банки, една от които е фалирала, а други две все още са ликвидни, но и двете са приложили „право на откупка“. Отново — каквото и да означава това. Живее недалече от Индра. — Даде ми адреса.

— Добре.

— Какво е „надзорник“?

— Общо взето означава, че отговаря за бизнеса, ръководи го, дори да не го притежава лично. Като предположение — получава много висок дял от печалбите или е частичен собственик, или най-вероятно е пълният собственик, но под друго име.

— Защо се прави това?

Усмихнах се.

— Защото ако другите й банкови клонове фалират, което току-що се е случило, може да върти останалите, без дълговете да се оценят срещу прихода на другите, нещо, което Империята би трябвало да направи.

— Това законно ли е?

— Стига да не я хванат.

— Разбирам. Какво е „право на откупка“?

— Означава, че банката има право да задържи парите ти.

— Сериозно?

— Закон, приет при дванадесетото управление на дома Текла. Предотвратява възможността всички да си изтеглят парите едновременно и по този начин банката да фалира. Има всевъзможни закони кога може да се приложи и какъв процент от вложенията им може да се изплаща, и на кого, и всъщност и аз самата не го разбирам. Но може да означава, че са изпаднали в затруднение или, по-вероятно, че при фалит на банки се боят от всеобща паника и взимат мерки, за да я предотвратят.

— Кои? Собствениците на банката или Империята?

— Собствениците искат разрешение за прилагането на закона, Империята го дава — или отказва.

— Разбирам. Това е интересно. Към кого в Империята се обръщат за това разрешение?

— Към кабинета на министъра на имперския трезор.

— Кой е министърът на трезора?

— Казва се Шортайл.

— Шортайл. Хм.

— Какво?

— Това име се появи някъде в бележките на Фирис. Нещо около него ми се стори странно, но не му обърнах много внимание и в момента не мога да си спомня какво беше. Мисля, че се бяха срещнали на вечеря или нещо такова.

— Не е изненадващо министърът на трезора да се срещне с крупен бизнесмен. Съвсем естествено.

— Да, но… Все едно, ще помисля. Домът?

— На Шортайл ли? Орка.

Влад кимна и се замисли дълбоко.

— Нещо друго има ли?

— А? Да. Ти се прибери. Тази нощ ще ти прегледам плячката, с което ще ми остане, ъъъ, по-малко от половин час сън. Утре се свързваш с банкерката, да видим какво можеш да научиш.

— Добре. Дали първо да не ти се обадя, да видим ти какво си открил?

— Хубаво. Но не бързай — трябва поне малко да подремна, преди да си дошла.

— Добре. Лек сън.

Той погледна натъпкания с прашни хартиени боклуци чувал и ме удостои с тънка усмивка. Лойош разкърши криле и ни изсъска, сякаш ни се смееше и на двамата.

Когато на сутринта се върнах, масата до печката беше затрупана с хартиите, които бях намерила, всички грижливо подредени на четири купчини и, доколкото помнех количеството, смалени до около три четвърти. Влад имаше замъгления поглед на човек, току-що станал от сън, а Савн спеше до камината, със сгушените до него Лойош, Роуца и Бъди. Бъди тупна веднъж с опашка, прозя се по кучешки, въздъхна и отпусна глава на лапите си. По пода имаше парчета въглени, ново доказателство за състоянието на Влад. Водата вреше и видях клавата до нея, а Влад се беше вторачил в тях, сякаш бе забравил за какво са. Попитах:

— Е, какво научи?

— Ъ?

— Направи клавата.

— Добре.

— Водата се сипва в онзи обърнат конус, дето е на…

— Знам как се прави клава.

— Хубаво.

Довърши операцията, без да разлее вода, което ме впечатли, после погледна намръщено пода и тръгна да търси метла.

— Разбирам, че ще мине доста време, докато получа отговор — обадих се аз.

— Какво? А, да. Чакай само да изпия една чаша от тая отрова.

— Отрова? Мислех, че обичаш клава.

— Без мед е — изръмжа той.

— Ей сега.

Докато клавата се свари, се върнах с бурканче мед и Влад каза:

— Ей за това някой ден можеш да позволиш да ме накълцат заради теб.

— Пак ли си чел Паарфи?

— Не мога да чета. След час… може и да се науча.

Сложи мед в двете големи чаши, изцеди клавата и наля малко повече, отколкото побират две големи чаши. Изруга.

— Спокойно. Аз ще почистя.

— Може и в жертва да ме принесат за теб, когато поискаш.

— Отбелязах си го.

След половин час общо взето се беше посъвзел и го подканих:

— Е, казвай сега какво научи?

— Научих — бавно заговори той, — че е нужен или добре трениран специалист, за да научи нещо от боклуци хартия, или много, много време за един аматьор, за да намери игла в купа сено.

— С други думи, не си научил нищо?

— О, не бих казал нищо.

Усмихваше се. Беше се докопал до нещо интересно. Кимнах и зачаках.

— Повечето бяха числа. Много числа. Не им обърнах много внимание, докато не се сетих, че може би означават пари; и тогава доста ме измориха. Но това все още не водеше до нищо. Не съм ги изхвърлил, защото не се знае дали няма да потрябват, но ги отделих настрана.

Продължих да чакам.

— Други боклуци съдържаха имена, понякога с кодирани бележки. На тях обърнах повече внимание. Сортирах ги на три групи. Първата купчина са главно цифри, но и с по някое име или кодирана дума, или нещо такова. Други съдържаха съобщения — например „Обяд, пръвник, Лястовича опашка, лейди Префт“ или „Промяна в съвместната ипотечна политика — среща в три часа“. Третата купчина…

Стана, отиде до масата и взе няколко къса хартия.

— Третият куп съдържа резултатите от прегледа на другите два — това са парчетиите, на които се спрях, след като отхвърлих много повече. Не е много, но може би има нещо.

Донесе ги и ми ги подаде.

— Е, Кийра. Да видим дали си толкова хитра като мен. Взимай едно по едно, поред, и се опитай да ги свържеш.

— Добре. Обичам игрите.

Бяха четири парчета, две от които явно откъснати от по-големи листове, другите — на съвсем обикновена хартия. Това най-отгоре, едно от откъснатите, беше изписано с много елегантен почерк и се четеше лесно. Гласеше: „5К за БТ, 5&10, 8:00, небесник, Рквнт“.

Казах:

— Ами, 5К, ако говорим за пари, трябва да е пет каймета: пет хиляди империала. Но това е от жаргона на джерег — не бих очаквала да го използва банкер.

— Точно това привлече погледа ми. Продължавай.

Свих рамене.

— Небесник е лесно, както и 8:00. Но не знам какво значи БТ, 5&10, и Рквнт.

— Започни с последното. Има една малка гостилница недалече от банката, на табелата й е нарисувана морска мида и се нарича „Раковината“. Домакинята ни ми каза за нея. Твърди, че не е място, където можеш да срещнеш банкер.

— Хм. Наистина започва да става интересно. Някакво плащане?

Влад кимна.

— Погледни отново часа.

Направих го.

— Така. Все едно дали е сутринта или вечерта, не е час, в който банките са отворени.

— Точно. Сега, какво ти говори 5&10?

— Банкноти от по 5 и 10 империала, или монети?

Той кимна.

— И аз така предполагам. По-тежко е за носене, но по-лесно се съхраняват.

— Значи наистина е плащане. А БТ е лицето, на което е заплатено — от банковите фондове. Някаква идея кой може да е?

— Опитай със следващата бележка.

Беше също като първата — същият почерк, същата сума, друг ден и час, само че мястото не се споменаваше, липсваше и „5&10“. Беше смачкана, все едно че някой я беше хвърлил към кошчето за боклук, но не го беше улучил.

— Е? В банката ли са го направили? — попитах.

— Може би. Или сме намерили по-ранна и по-късна и не е било необходимо да се споменава мястото и деноминациите, защото вече го е знаела, И още нещо: погледни как е попито мастилото на двете.

— Размазано е.

— Точно така. Били са само паметни бележки — допускам — на самата лейди Вонит. Ако са ги прехвърлили на официални копия, били са прибрани в папка — или по-скоро унищожени. Но тези ги е надраскала, докато е смятала или е говорила с някого, после явно ги е хвърлила в кошчето за непотребна хартия и не го е улучила.

— Да. А тази е съвсем отскорошна — може би от деня на затварянето.

— Точно така.

Кимнах.

— Почеркът ми е познат, между другото.

— Познат?

— Само в смисъл, че си спомням откъде са. Там имаше много хартии, повечето като тази, смачкани на топки и нападали по пода, и много от тях, само предполагам, са били паднали зад някое бюро или кантонерка и не си е струвало да ги прибират. И наистина беше най-големият кабинет, така че предполагам си прав чии са бележките.

Влад кимна.

— Така. След като стигнах дотук, отново прегледах всички бележки, за да потърся някакви упоменавания за БТ.

— И си намерил нещо?

— Да. Прочети следващата.

Разгледах я.

— Друг почерк. Вероятно мъжки. Пак ли там е намерена?

— Да.

— Значи е написана до нея, а не от нея. Хм. Не е толкова четливо, но мисля, че ще се оправя. „Има въпроси за разходите за БТ — мисля, че трябва да го затегнем, преди да лъсне в огледалото. Да използваме ли гаран. фонд?“ А подписа изобщо не мога да прочета — предполагам, че е драсване, което някой използва неофициално.

— Да. Подозирам, че си права. И какво ти говори тази бележка?

— Много любопитна фразичка: „преди да лъсне в огледалото“…

— Аха. И аз точно това си помислих. Защо не е казано „преди да се отрази“? И все едно, какво би могло да означава това? Имаш ли някакво предположение?

— А ти?

— Да. Но първо да чуем твоето.

— „Преди да лъсне в огледалото“. Хм.

— Предаваш ли се?

— Още не. Много те забавлява това. — Помислих малко, но нищо не ми хрумна. — Добре. Предавам се. Какво си видял ти, а аз го пропускам?

Влад се подсмихна криво.

— Следващата бележка.

— Ха. — Погледнах четвъртата и последната от тези, които бе отделил. Беше най-дългата и доколкото можех да преценя — с най-невинното съдържание. Гласеше: „Милейди — лорд Състър отново беше тук — сега иска да гарантира кредита си с дяла си от «Въглища Северен пристан». Казах му, че трябва да говори с Вас, но изглежда разумно. Ще започна изчисленията по това. Днес Ви търси някаква важна особа от Министерството на трезора. Не остави името си, но казва, че утре ще дойде пак. Възможно е да е имперски одит, но не мисля, че имаме повод за безпокойство. Говорих с Нътрия за оплакването, което получихме, и той обещава в бъдеще да е по-вежлив. Лейди Айси беше тук за клубното заседание. Остави рекламната брошура, приложена към настоящата бележка. Фирна още е болен; ще трябва да го заменим, ако това продължи — напомнете ми да го обсъдим“. Беше подписана със същата нечетлива драскулка като последната. Прочетох я три пъти, след което вдигнах очи към Влад.

— Е? — попита той. — Сега видя ли го?

— Много е тънко. Съвпада, но е много тънко.

— Не може да е толкова тънко. Иначе нямаше да го уловиш.

Свих рамене.

— Мислим сходно. Това не означава, че сме прави.

— Обяснява фразата с огледалото. Това, което виждаш в огледалото, си самият ти, и ако е търсил това, което е трябвало да търси… — Влад подчерта думите си със свиване на рамене.

— Не, това го признавам, но все пак…

— Мда. Ще се доизясни, след като поговоря с лейди банкерката.

Зяпнах отново писмото.

Виж ти. Виж ти.