Орка

9.

Влад беше споменал, че му липсвали хората за черната работа, но аз си имам свои начини да разбера каквото трябва да разбера. Нахълтването в къщата на Фирис, след като бях разполагала предварително с плана на сградата и с цялата информация, беше приятно и ми беше оставило свободата само да търся определени неща. Този път, след като дори нямаше да влизам с взлом, разполагах с още повече време, достатъчно дори за да се върна у дома и да поизуча историята на дома Орка — дотолкова, че да избегна възможните грешки, въпреки че винаги можеше да се натъкна на клопки, за които не знам нищо. Но ако си решил да разкриеш една голяма далавера, колкото повече информация имаш, толкова по-добре, тъй че се залових със събирането на информация. Както аз си знам.

Стоях в обраслия с рядка гора район на около двеста метра от входната врата на лейди Вонит и я оглеждах. В смисъл, оглеждах имението и къщата й, което ми подсказваше много повече, отколкото същия оглед на Влад на домовете на Индра и Рийга. Но аз пък имах предимството на възрастта и това, че много време бях прекарала в научаване на важни подробности за хора само като им огледам къщите (особено в опити да преценя какво има вътре по това, което виждам отвън), тъй че сравнението може би не е коректно.

Домът на Вонит беше много по-стар от къщата на Фирис и несъмнено беше построен като за орка. Леките извивки на покрива и фасадата бяха запазена марка за стила, който бяха харесвали в края на Петнадесети и началото на Шестнадесети цикъл, най-вероятно защото им напомняха за морето. По съвпадение Петнадесети и Шестнадесети цикъл бяха също така периоди, в които най-богатите орки изтъкваха високото си положение, като живееха толкова навътре в сушата, колкото изискваха задълженията им и позволяваше богатството им. Това също беше показателно, тъй като се намирахме на няколко левги от морския бряг и наблизо нямаше дори река.

От едната страна дворът на имението беше заграден с висока, обрасла с бръшлян стена. Изглеждаше достатъчно нова, за да я е вдигнала Вонит. Определено не беше предназначена за охрана и не беше толкова красива, че да е вдигната от естетически съображения, така че вероятно трябваше да скрива онова, което е от другата й страна, което след един бегъл поглед се оказа същият полегат, покрит с трева хълм, на който бе построена самата къща. Заключение: беше пожелала да маркира границата си. Второ заключение: повечето време прекарваше в стаята на втория етаж, чийто прозорец гледаше натам, с изящния мраморен паметник между къщата и стената като допълнително доказателство.

Паметникът беше на човек, вероятно неин предтеча, най-вероятно лицето, построило къщата, но изглеждаше достатъчно нов, за да го е вдигнала Вонит. Създаваше се впечатлението, че е увеличила семейното богатство, което трябваше да се отрази в пристройки и подобрения на къщата. И след като потърсих с очи следи от такива преустройства, ги видях веднага — леко от другата страна. Колкото и добре да се сливаха с първоначалната постройка, трябваше да са добавени — да, както и всички тавански прозорци, както и част от каменните изваяния от двете страни на вратите.

Изглежда, изпитваше маниакално влечение към каменни изделия — може би имаше нещо общо с това да си орка и да знаеш, че камъкът потъва, или пък можеше да се обясни с това да си богат и да искаш да направиш нещо, което да се запази дълго. Като предположение, второто изглеждаше по-вероятно.

Е, да, но банката й не беше се запазила задълго.

Зачудих се как ли го е приела. Дали беше от тези, които ще свият рамене и ще намерят оправдание за това, дори пред самите себе си? Дали фалитът щеше да я унищожи? Щеше ли да поскърби известно време и случилото се да я вдъхнови да започне отново? Фирис беше от тази порода — всеки път, щом схемите му се бяха разпадали, беше започвал всичко отново. Можех само да се възхитя на това.

Наяве се виждаха четирима пазачи и след няколко минути открих още четирима скрити — единият беше достатъчно близо, за да ме накара да се почувствам неловко, въпреки че не правех нищо незаконно. Продължих да гледам, забелязах стъклото на прозорците, също като в имението на Фирис, инкрустациите по каменните колони от двете страни на портата, пилоните за връзване на впряговете на гостите и лъскавото въженце на входния звънец. Да. Тя също беше суетна, макар че не можеше да се сравни с онова, което Влад ми беше описал за къщата на Индра.

Като стана дума за това, все още не бях видяла как изглежда интериорът. Все пак през цялото време забелязвах как подсъзнанието ми сглобява вътрешния план. Честно казано, много съм добра в това и може би точно от това произтича истинското удоволствие — от чистата радост, че каквото правиш, го правиш добре. Има и по-лоши причини да правиш разни неща; може би изобщо не съществуват по-добри.

В момента правех и още нещо, в което бях добра: гримирала се бях като орка. Не бях свикнала с тази външност, но бях достатъчно добра като орка, за да заблудя една орка. Поне така се надявах.

Отидох до входната врата и дръпнах връвта. Една добре построена къща можеш да я познаеш, когато дръпнеш връвта на звънеца и не чуеш дори смътно ехо отвън — означава, че или къщата е построена добре, или връвта е скъсана.

Връвта явно работеше. Мъжът, който отвори вратата, беше отвсякъде исола, при това добър екземпляр — стар, може би малко височък, добре гледан, с изящни жестове; явно му достави удоволствие, като ме видя, въпреки че представа нямаше какво търся тук.

— Добре сте дошли в дома на милейди сайд-капитан Вонит, графиня на Ликота и баронеса на Т’рей — високо каза той. — Аз съм Хъб. С какво мога да ви бъда полезен?

Отвърнах:

— Добро утро, Хъб. Аз съм Трети картмайстер Арийк, от Адриланка, и нося съобщение за сайд-капитана. Ако желаете, сър Хъб, ще изчакам отвън; моля, уведомете я, че ме изпраща нейният приятел от Министерството на трезора и че може би ще възникне малко затруднение с уреждането.

— Не е необходимо да чакате отвън, Трети картмайстер. Моля, последвайте ме.

Последвах го и ме остави в един салон, за да отиде да предаде съобщението.

Вонит беше наблегнала на повече простор в интериора. Дори тук, в преддверието, останах с впечатлението, че пространството е голямо. Подготвена бях за това, тъй като бях успяла да видя размерите и височината на таваните отвън, но е доста различно, когато видиш отвътре. За първи път ми хрумна, че има нещо странно в това една орка да пожелае да живее в голяма, просторна къща — при това къща, след като се огледах, без никакви намеци за корабен живот. Едното възможно обяснение беше, че след като са свикнали да живеят на кораби, това е последното нещо, което искат да им се напомня, когато са на сушата. Но подозирах, че истинското обяснение е в това, че както повечето джереги нямат нищо общо с престъпна дейност, така и повечето орки прекарват целия си живот на сушата, като вливат меркантилните си инстинкти в други начинания — в ръководенето на банки например.

Хъб се върна и обяви:

— Сайд-капитанът ви очаква в Западната стая.

На този етаж коридори нямаше — вътрешното пространство просто се преливаше от едно помещение в друго, което означаваше, че всички са големи и открити. От приемната, където бях изчакала, влязохме в трапезария с много дълга лакирана маса, а оттам се озовахме в просторна зала с ламперия от тъмно дърво и нотки от някакъв сладникав аромат — може би ароматизиращи свещички или нещо друго. Всички столове в това помещение бяха тапицирани и удобни на вид, подредени на групи по три-четири, сякаш за да разделят единственото помещение на няколко по-малки, без да са нужни стени. За крадене нямаше почти нищо, освен може би съдържанието на бюфета, а мразя да крада чупливи неща.

Поклоних се на жената пред мен.

— Сайд-капитан Вонит?

Тя кимна и ми посочи един стол. Седнах. Тя погледна Хъб, кимна му и той ми наля една чаша.

— Благодаря.

Двете отпихме. Беше от онова, което Влад нарича „бренди“, и беше доста добро. Тя отново кимна на Хъб и той се поклони и напусна. Дамата заговори:

— Не знаех, че имам приятел в Министерството на трезора. Всъщност, струва ми се, че не познавам никой, който да работи там.

Отпих бавно от брендито, колкото да спечеля малко време и да помисля. Беше ме поканила и ме беше почерпила, а сега се правеше, че не разбира за какво говоря. Значи добре, играеше игра, но трябваше ли да заиграя с нея, или беше по-добре да я убедя, че не е необходимо?

— Разбирам — отвърнах. — Но ако имахте…

— Да? Ако имах?

Добре. Понякога късметът помага.

— Сигурно щеше да ви е интересно да научите, че огънят се разгаря.

— Моля?

— Задават се въпроси…

— А отговорите излизат ли наяве?

— Не. — И добавих: — Засега.

Устните й се присвиха.

— Някои могат да изтълкуват това като заплаха.

— О, не. Не е заплаха. Но вие познавате лорд Шортайл.

— Нима? Какво ви кара да мислите така?

— Искам да кажа, знаете как действа той.

— Мислех, че знам — отвърна тя. — Но ето, вие сега ми казвате, че не ме заплашва, и в същото време…

Така, така. Чак до върха.

— Не ви заплашва. Имам предвид, че му се оказва натиск. Можете да се сетите откъде идва този натиск.

Тя се намръщи.

— Всъщност не мога. Фениксът палува някъде с любовника си, доколкото разбирам, така че не може да е тя, а няма друг с достатъчно високо положение, който да ни заплашва или да има желание да го прави.

Виж, това беше изключително интересно.

— Това, че Нейно величество не е в двореца, не означава, че не е в течение.

Това вече я притесни.

— Тя ли е? Да не би нещо да е изтекло?

— Да.

— Какво?

— Не знам. Аз съм само пратеник.

— Много ли е лошо?

— Не. Засега. Само слух. Но лорд Ш… в смисъл, определени среди решиха, че трябва да бъдете уведомена.

— Да, да. Какво трябва да направя според него?

— Познавате ли лорд Лофтис, който ръководи…

— Разбира се, че го познавам.

— Натискът стига до него.

— Той ли е изпуснал нещо?

— Не е кой знае какво, но е достатъчно, за да възникне опасност. Трябва да сте готова за действие.

— Така ли? Какво „действие“?

— Имам предвид, да бягате.

— О? Смятате ли, че може да се стигне до това?

— Надявам се, че не.

Тя кимна.

— Добре. Но защо… ъъъ… защо не ме потърсиха пряко? Защо трябваше да изпращат вас?

Хм. Хубав въпрос.

— Защо според вас?

За миг си помислих, че няма да й хрумне нищо, но очите й изведнъж се разшириха.

— Императрицата? Да прибегне до Глобуса? Не би могла! Та тя е Феникс!

Свих рамене.

— Все още не го е правила и може и да не го направи, но това би било очевидната й следваща стъпка, нали?

— Невъзможно. Шортайл го е хванала параноята.

— Може би. Вероятно.

— Със сигурност. Никой не го е правил от седмото царуване на дома Джерег и знаете какво стана тогава!

— Все пак лошо ли е човек да е малко по-предпазлив?

— Всъщност не. — Тя поклати глава. — Трябваше да сме по-предпазливи от самото начало — трябваше да си уговорим начини за връзка и сигнали. — „Е да, трябвало е“. — Но пък тогава никой не го предвиждаше — просто се случи, едното доведе до другото.

— Да. — Като че ли се канеше да зададе въпроси, затова си допих чашата и станах. — Много неща има да се свършат, но нищо не е невъзможно. — Възможно най-общата фраза, която успях да измисля, без да си навлека неприятности.

— Разбира се. Предайте му, че очаквам да ми се обади, но че ще съм готова за „действие“, както се изразихте.

— Много добре. Аз — или някой друг — ще държи връзка с вас. В бъдеще, който и да е той, ще казва, че е от Благотворителното общество на Адриланка.

— Благотворителното общество на Адриланка. Добре. Желая ви късмет.

— Да. И се пазете.

Осъзнах колко съм напрегната едва след като излязох. И дори тогава не можах да се отпусна съвсем, защото можеше да ме наблюдават. Не мислех, че съм се издала, но не можех и да съм сигурна — Вонит беше от тези, които можеха да си играят играта с мен, докато аз си въобразявам, че им играя своята.

Излязох на пътя и телепортирах до Крилото на орка в Имперския дворец в случай, че решат да проследят телепорта. Помислих дали да не посетя Министерството на трезора, докато съм там, но прецених, че има вероятност да ме познаят като джерега, ходил там по работа от време на време, така че изчаках десетина-петнайсет минути и телепортирах обратно до къщата.

Влад си говореше с Хвдф’рджаанцъ, сигурно за състоянието на Савн, а Савн спеше. Щом влязох, Влад се обърна.

— Е?

— Не знам. Мисля, че мина добре, но…

— Какво научи?

Бъди ме побутна леко с муцуна. Потупах го по врата и го избутах настрана. Лойош, кацнал на лявото рамо на Влад, поклати глава; сигурно се смееше.

— Стига чак до върха.

— Искаш да кажеш, че „Голямата клечка“ от Трезора е самият Шортайл?

— Не непременно, но Шортайл е замесен някъде по веригата.

Влад подсвирна.

— Е, давай подробностите.

Предадох му разговора, доколкото го бях запомнила, дума по дума, добавих и няколко бележки по архитектурата, след което той каза:

— Да, ясно. Шортайл е вътре. Подозирам, че Императрицата никак няма да се зарадва на това, и подозирам също, че ако някои хора разберат какво правим, ще си имаме сериозни неприятности.

— Прав си и за двете.

— Възможно ли е Шортайл да има толкова власт, че да включи групата „Специални задачи“?

— Няма начин — отвърнах. — Трябва да е някой друг.

— Добре. — Забелязах, че го прие. — А тиасата? Лорд Кааврен?

— За него знам. Не го вярвам. А и знаеш как Лофтис говори за него. Аз пък заплаших Лофтис, като му го казах.

— Императрицата?

— Още по-малко вероятно. Бих рискувала дори с „невъзможно“.

— Проклятие, кой тогава? Кой друг може да нареди на Специални задачи да извършат нещо такова?

— Никой.

— Хм. Много полезна констатация. — Той се намръщи. — Помня как веднъж бях в Дзур планина — стъпвала ли си някога там?

Свих рамене.

— Веднъж. Поговорихме със Сетра Лавоуд, магьосничката…

— Знам коя е.

— Така. Разказа ми за войната Дракон и Джерег.

— Да. Доколкото разбирам, е било доста гадно. Участвала ли си в нея?

— Разбира се — отвърнах. — На страната на драконите.

Той ми се усмихна учтиво.

— Силата е била на страната на драконите, но джерегите са имали едно предимство — през цялото време са се целили във върха. Докато Господарите на дракони избивали най-старателно всеки джерег, който им се мерне пред очите — все едно дали работи за организацията, или не — джерегите още по-старателно забърсвали всички военни водачи в дома Дракон. Било си е гадна малка война и накрая се наложило да се намеси самата Сетра Лавоуд. Знаеш ли за това?

— Продължавай.

— Единственото, което направила, било да обяви, че поема командването, и след това, както ми каза, не правела нищо — просто си седяла в Дзур планина и чакала джерегите да се опитат да я убият, като при всеки опит ги забърсвала, което всъщност било доста глупаво от страна дома Джерег. Никой не може да убие Магьосницата на Дзур планина, освен може би ако самият Марио не се появи отново. Но не това ми е мисълта. Тя също така ми спомена, че по време на Осмия цикъл е била главнокомандващ и разполагала с шестстотин бойци, които да пазят това хълмче срещу…

— Каква ти е мисълта, Влад?

— Че са заемали силната позиция — не им се е налагало да предприемат нищо. Ужилвали сме ги тук, удряли сме ги в засада там и сме научили много, но най-вече сме научили, че са много по-корави от нас и че са в добре укрепена позиция. Трябвало е само да се окопаят и не можем да ги пипнем. Ако кажем на Империята какво става, ще излязат на терена и ще минат сто години, докато всичко се оправи. Ако продължаваме да ги жилим, ще отнеме повече.

— Разбирам. Какво да направим тогава?

— Трябва да накараме Сетра Лавоуд да напусне Дзур планина — образно казано.

Кимнах замислено.

— Да. Разбирам накъде клониш. Как предлагаш да го направим?

— В момента те са уплашени. В смисъл, на Лофтис са му възложили да прикрие убийството на Фирис, а Вонит явно се кани да предприеме нещо, както и Шортайл. Тъй че предлагам да им дадем нещо, което да подгонят — например мен. После обръщаме гонитбата и ги заковаваме.

— Аха. И ако наистина те подгонят, как смяташ да останеш жив достатъчно дълго, за да обърнем гонитбата, както се изрази?

Той се почеса с пръст по горната устна, където лицевите му косми вече бяха наболи.

— Тази част още не съм я измислил.

— Ами гледай да я измислиш и ми кажи, когато си готов.

— Добре де, а твоята гениална идея каква е?

— Да се върнем към началото, Влад. Какво знаем за Фирис?

Влад сви рамене.

— Не много. Имаме нещо за начало, но…

— Точно така. Бих искала да науча повече.

— Кийра, това може да ни отнеме години. Вярно, разполагаме с няколко негови частни бележки. Но при толкова кухи фирми и несъществуващи кораби, и негарантирани заеми, и купища документи — с повечето от които не разполагаме — никога няма да можем да проследим какво всъщност става.

— Може би. Но помниш ли Стони?

— Твоя приятел джерег? Разбира се.

— Мисля си, че щом джерегите са замесени в това, някой някъде знае какво става.

— И кое те кара да мислиш така?

— Самият брой на джерегите, Влад. Толкова много от нас са замесени в подобен вид финансиране, че поне един от тях би трябвало да се е оказал достатъчно умен да не скочи в ямата, а първо да проучи нещата добре. Трябва само да разберем кой е той и да вземем вече събраната информация.

Той ме изглежда скептично.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш? В смисъл, да намериш точния човек и да вземеш информацията, без да издадеш играта?

— Мога.

Влад сви рамене.

— Добре. Направи го тогава.

— Може да ми отнеме няколко дни.

— Няма лошо.

— А искам да направя и още нещо, но ще трябва да помислим дали идеята е добра.

— Не ми звучи много приятно.

— Умен си, Влад. Не съм сигурна дали трябва да го правим, но все пак…

— Да чуем, Кийра.

— Ти обичаш мед в клавата, нали?

— Аха. Това ли било?

— Бързо загряваш.

— Само защото съм ужилен. Да чуем какво ти се върти в ума.

Очертах му го в най-общи линии, като пропуснах някои подробности, които не му трябваха, а и нямаше да се зарадва, ако ги чуе. Изслуша ме много напрегнато и после каза:

— Да, наистина. А дори ръкавици нямаме, нито с какво да си покриеш лицето. Въпросът е колко е голям роякът и колко лоши ще станат, когато се разбръмчат.

— Да, това е въпросът. А можеш ли да измислиш по-добър начин да го разберем?

Той въздъхна и поклати глава.

— За съжаление, Кийра, не мога.

— Е, да се залавям ли?

Кимна късо, все едно че перспективата никак не му харесваше. Впрочем, на мен — също.

— Какво ще правиш, докато събирам сладкото?

По устните му пробяга странна усмивка.

— Все ще измисля нещо.

Трябваше само да се снишим, да продължаваме да научаваме разни неща и след време може би щяхме да започнем да добиваме представа какво става; после — само „може би“ — щяхме да можем да измислим какво да предприемем по въпроса. Така поне си мислех, докато излизах от къщичката и се връщах вкъщи, за да се подготвя да подразня по няколко различни начина няколко различни хора.

Следващите два дни не се оказаха много забавни — през повечето време си говорих с хора, които не харесвах и които също не ме харесваха, а и бездруго не можеха или не искаха да ми кажат нещо полезно. Но накрая все пак разполагах с малко твърда информация. Отбелязах си я грижливо и след като психическата връзка с Влад беше невъзможна заради камъните Феникс, които носеше, трябваше да я задържа до следващата ни среща: на другия или по-другия ден, зависи как щяха да минат нещата тази вечер. След като приключих със задаването на дразнещи въпроси на раздразнителни хора, следобеда на втория ден си взех инструментите, които щяха да ми трябват, и се подготвих да свърша онова, в което наистина съм добра.

Двамата с Влад често сме сравнявали занаятите си. Едно от общите неща в тях е необходимостта от подготовка, както и че е много опасно да опитваш да свършиш нещо припряно. Бедата сега бе в това, че събитията се развиваха бързо, и се опасявах, че ще тръгнат още по-бързо.

Е, да, не ми харесваше, но не можех да направя нищо. След като си взех каквото ми трябваше от къщи, прекарах останалата част от следобеда в обиколки из Адриланка — мъчех се да събера необходимата информация.

Съжалявах, че си нямам познайник, на когото да мърморя. Влад ми беше разказвал как на няколко пъти Лойош му е спасил живота или е предлагал решение на проблем, или му е осигурявал необходимата помощ, за да изпълни вещерско заклинание, но имам чувството, че най-важното, което Лойош прави за Влад, е, че има някой, на когото той да мърмори. Човек се чувства тъпо, когато мърмори на себе си, така че си траех.

Когато най-сетне събрах всичко, което ми трябваше, денят вече привършваше. Отне ми около четири часа да обмисля ситуацията, да изругая за всичко, което не знаех, и да стигна до някакво много несигурно начало, възможен ред на действия и вероятен изход, с може би няколко алтернативи за последното, за всички от които знаех, че вероятно ще се окажат безполезни, ако нещо се провали. За първи път от повече години, отколкото можех да си спомня, си помислих колко унизително ще е да ме хванат, тъй като за първи път от повече години, отколкото можех да си спомня, това изглеждаше съвсем реална възможност.

Отново изругах и се запътих към Имперския дворец, Крилото на орка.

Фразата „да проникнеш в Имперския дворец“ се използва от хората като израз на немислимото: „Да спориш за философия с атира? Все едно да проникнеш в Имперския дворец“, или: „Да заложим кръглите камъчета? Да бе. И после проникнем в Имперския дворец“. От този род. Удивителна фразичка, защото има смисъл само ако се отнася за ранното време на Империята, когато е съществувало само старото ядро, превърнало се впоследствие в Имперското крило; „проникването“ в Имперския дворец е толкова лесно за изпълнение, колкото и безсмислено като понятие: човек може просто да влезе през повечето врати. Въпросът е къде в Имперския дворец искаш да проникнеш?

И, разбира се, с каква цел?

Аз, във всеки случай, „проникнах в Имперския дворец“, като влязох най-спокойно в Крилото на орка. Бях облечена в хубаво дълго палто в сивото на джерег, с черна обшивка, с качулка, в случай че захладнее, и достатъчно обемисто, за да скрие инструментите ми. Кимнах на отегчения пазач орка и го подминах.

А сега — да видим. Един, два, три коридора наляво, нагоре по стълбите, по коридора със статуята. Дълъг път. Никаква проклета статуя на адмирал Крен нямаше; колко стара беше тази информация, впрочем? Добре, трябваше или да е този пасаж, или този, и… да, имаше следи от някогашната статуя. Добре. Сега още едно стълбище и още два завоя, и беше изтекло доста време, откакто бях видяла някого. По море орките са принудени да работят дълго и извънредно; на брега го компенсират, като не работят повече, отколкото са длъжни.

Трябваше да мина покрай още двама пазачи, преди да стигна до крайната си цел, и леко се притесних, когато не ги видях. Но зачаках в коридора пред входа на Министерството, докато най-сетне не чух, че минават — стъпките им бяха отмерени и спокойни и след малко заглъхнаха. След девет и половина минути чух нова двойка. След единайсет минути първият патрул се върна. Останах там още половин час, просто да се уверя в точността на графика, след което се задвижих.

Вратата за Министерството беше само с една обикновена ключалка, а алармата беше елементарна. След като минах през нея, трябваше да вляза в кабинета на Шортайл и повечето от седемте минути, които си бях отделила, прекарах в проверка за аларми; после отново се върнах, за да изчакам поредната обиколка на охраната. След това проверявах за аларми още пет минути, отне ми около минута, докато ги изключа, и може би двайсет секунди, за да отворя вратата, да я затворя и отново да я заключа. После отново включих алармите в случай, че стражите решат да ги проверят. Пъхнах един парцал под вратата, за да не види никой процеждащата се светлина, и се огледах.

В кабинета имаше врата. Хубавата малка табелка на нея гласеше: „Архиви“.

Ако Шортайл беше замесен в нещо сенчесто — всъщност дори и да не беше, — едва ли щеше да остави достъпа до финансовите архиви на Империята лесен, тъй че смятах да се заема с това предпазливо и бавно и да се уверя, че съм открила всичко, преди да се задействам.

Следващата ми стъпка беше да доловя присъствието на магия наоколо и да, имаше я в изобилие, навсякъде; нищо скрито нямаше в нея. Дали капанът беше двоен? В смисъл, дали внимателното й оглеждане щеше да включи аларма? Нали разбирате, онези тънки пипалца от заклинания, които висят в реалния свят като изоставени паяжини; човек познава усещането за допира на нишките им, ако е минавал през някое тъмно и сумрачно място — така усещах и аз тези аморфни жилчици в това толкова тъмно за външното, но изпълнено със светлина за вътрешното око място. Мога да мина покрай паяжините, без да ги накарам да се разпаднат, но ако се окажеше, че паяжината не е изоставена? Тогава паякът щеше да разбере, че съм тук; а ако някой наблюдаваше паяка, нямаше да мога да мина покрай него или покрай нишките му, без целият свят да разбере за мен.

Ах, паяче малко, хапеш, нали? И някой те наблюдава, нали? Добре, нека да наблюдава, паяче малко, а ти… намери ме, ако можеш, защото познавам паяжините по-добре от теб, и сега ще пусна моето паяче, което ще прилича на теб и ще действа като теб, и ще те глътне, а после ще си седи тлъстичко и доволно на твоето място, докато наблюдателят си наблюдава, без нищо да вижда.

Няколко минути ми отне да си поема дъх, преди да продължа. Човек се изтощава, когато използва магия, пропорционална на оставеното заклинание, а не на вложената сила; факт, който Влад според мен така и не може да разбере, защото все още го сравнява с вещерството — изкуство, което аз самата изобщо не мога да разбера.

След като се почувствах по-добре, използвах същото устройство като в банката, когато огледах стаята, преди да се телепортирам. Помещението беше малко, но пълно със стелажи, може би четиридесет или петдесет, всички несъмнено задръстени с най-новите финансови архиви на Империята — това, което търсех, най-вероятно щеше да се окаже вътре. Проверих много внимателно стаята, фиксирах я в ума си, приготвих се за телепорт и замръзнах.

Нещо не беше наред.

Отново опрях тръбичката до стената, стиснах здраво, отпуснах се и отново погледнах. Стаята беше съвсем тъмна и не исках да рискувам със светлина, след като не бях сигурна, че нямат нещо, с което да я засекат, затова използвах заклинание, въздействащо по-скоро на зрението ми, отколкото на стаята; сложно е, защото лесно може да ти убягнат неща, които са близо до други неща — в магическото зрение предметите обикновено се замъгляват и сливат, — но ми се стори, че до един от стелажите до стената има нещо странно.

Отново проверих и нямаше никаква следа от магия, освен онези алармени заклинания, които вече бях преодоляла, което означаваше, че ако е аларма, не е магическа. Разбира се, нямах повод да вярвам, че е аларма — беше просто нещо, което не е нито стелаж за папки, нито писалка или мастилница, нищо, чието предназначение можех да определя. Почти бях готова да вляза, но когато станеш на моята възраст, неизбежно развиваш някои инстинкти и се научаваш да разчиташ на тях, така че положих още малко усилия да го огледам.

Ако таванът беше висок колкото в тази стая, то стелажите с папките трябваше да са високи около осем метра, в който случай предметът на пода трябваше да е около два метра висок (мащабът може да се окаже проблем, когато гледаш по този начин) и наподобяваше повече от всичко друго на малък гонг, с нещо като кръгла плоча, прикрепена към тънка рамка с помощта на две жици, чак до малкото чукче пред него, закрепено за рамката. Не можех да видя ясно дебелината на отделните части и това, разбира се, никак не помагаше. Съмнявах се да е гонг, но не можех да преценя какво е нито какво търси там.

Ако беше магическо, бях приложила всичките си умения, а ако не беше магическо, тогава какво? Възможно ли беше някой да е направил аларма с помощта на вещерство? Предполагах, че не, но не можех да стигна до Влад и да го попитам, а да питам Коути не исках, защото щеше да почне да ме разпитва. Не, не мислех, че вещерството може да създаде нещо такова. Пък и много се съмнявах, че на Шортайл ще му хрумне да наема вещер.

Възможно беше да е нещо съвсем безвредно, да няма нищо общо с никакви аларми и да се разсмея, щом вляза и го видя. Само дето безпокойството не ме напускаше.

Добре, ако наистина беше аларма, трябваше да е свързано с устройство, което да сигнализира на някого, или с устройство, което да задейства капан или да вдигне шум и така нататък. А ако връзката не беше магическа, трябваше да е физическа. Добре, имаше ли някаква нишка, жичка, която да тръгва от него и да отива нанякъде?

Погледнах, съсредоточих се и…

Да, имаше.

Жица или нишка, която тръгваше от него нагоре към тавана и изчезваше над стаята.

Може би все пак беше аларма.

Щом е така, как действаше? Какво трябваше да засече и как щеше да реагира? Как можеше да изпрати магически импулс по нишката, след като около устройството нямаше никаква магия? И ако не трябваше да изпрати магически импулс, то тогава какво? Изведнъж си представих някой, който създава артефакт, не служещ за нищо, но никой опитен крадец не би нахлул, преди да разбере какво прави. Много ефективна спирачка, разбира се, но подозирах, че в този предмет все пак има нещо.

Добре, какво щеше да стане, ако се телепортирах в стаята? Нищо. Щях да се озова там, по-близо или по-далече от устройството, но то все едно нямаше да ме усети, тъй че…

Не бързай, Кийра.

Какво става, когато човек се телепортира в една стая?

Същото, което става, повече или по-малко, когато някой отвори вратата и влезе в стаята: въздухът наоколо се изтласква, съвсем малко, когато вратата се отвори, и повече, когато се материализираш след телепорт. А ако това подобно на гонг нещо бе тънко, то най-лекото раздвижване на въздуха щеше да е достатъчно, за да се удари в чукчето, и ако това беше метална жичка, щеше да пренесе звука или вибрацията през двореца до някое място, където тя щеше да се усили и някой някъде щеше да разбере, че сигурността на помещението е нарушена.

Щях да си подсвирна наум, стига да не бях станала твърде чувствителна към звуците. Устройството беше много хитроумно — точно такова, каквото би хрумнало на един орка — и бях само изненадана, че никой не го беше измислил досега, или някакъв негов вариант, за толкова време: просто, елегантно и почти невъзможно да се засече.

Почти невъзможно.

Работата е в това, че съм не просто добър крадец. Аз съм най-добрият крадец в Империята. Бръкнах с магически пръсти в стаята и опипах тънката метална плоча. Сега внимавай, Кийра. Не се главозамайвай с всички тези мисли колко си добра: добра си, защото си предпазлива, а си предпазлива, защото си търпелива. Бавничко, полека и…

Обездвижих го.

Въздъхнах, поех си дъх и се телепортирах в стаята. Нищо не падна, нищо не помръдна. Проверих още веднъж за магия, после си направих светлина и започнах да преглеждам финансовите архиви на Империята. Бяха най-новите и активни досиета: всичко останало беше съхранено по някакъв начин, известен само на магьосниците от дома Лиорн и на архивистите от дома Орка, но на мен ми трябваха тъкмо най-новите и активни архиви.

Допуснах, че организацията на папките по лавиците на стелажите и подреждането на самите стелажи, всички белязани с различни символи и съчетания от символи, е ясна за тези, които работят тук, и дори бях склонна да предположа, че някъде съществува ключ за цялото това нещо, който да обяснява как да се тълкува всичко останало, но за мен си беше пълна загадка. За щастие, не ми се налагаше да я отгатвам. Отворих първата папка, която ми попадна подръка, не видях нищо, което да ми говори нещо, затворих я и я върнах на мястото й. После отидох до друг стелаж и направих същото. После при другия и другия, докато не отворих поне по една папка във всеки и не прелистих може би около двеста колекции от бележки, ордери, разписки и други счетоводни тайнства.

След като свърших всичко това, се изнизах от стаята — забавих се само колкото да залича психическите следи, които можеше да съм оставила. Затворих вратата и много, много внимателно освободих заклинанието, което беше задържало малката въздушна аларма. Като последна стъпка си прибрах метафоричното паяче и го накарах да изплюе онова, което евфемистично беше изяло.

Огледах предното помещение и намерих бюрото на Шортайл — познах го по големината, разположението и името му, ясно изписано по плакети, папки и документи, разхвърляни отгоре. За разлика от архивите, тук имаше вероятност да науча нещо, стига Шортайл наистина да се окажеше виновната страна и стига да беше оставил някакви доказателства. Не вярвах, че шансът ми ще е голям, но нямаше да навреди, ако проуча малко.

Всички аларми, вградени в бюрото му, бяха магически и не чак толкова ефективни, което означаваше, че няма какво да крие — или във всеки случай не го криеше в бюрото си. Изключих алармите, отворих ключалките и прегледах съдържанието на чекмеджетата. Всъщност нямаше нищо, което да гласи например „Днес получих голям подкуп от Вонит, в замяна на който й разреших да си затвори банката и да избяга с колкото пари може да отмъкне“.

О, добре.

Най-дразнещото се оказа, че в бюрото му имаше два малки тайника, за чисто отваряне ми трябваше много време и усилия, като накрая и двата се оказаха съвсем празни — нямаше дори псиотпечатък на любовницата му. Приех го като лична обида.

Чак след като приключих с бюрото, си дадох сметка колко съм изтощена. Това е най-опасната част: когато си свършила всичко, уморена си и всичко е минало добре, става много лесно да свалиш гарда и да направиш някоя малка грешчица, която да доведе охраната на бегом или да те намерят впоследствие. Насилих се и много бавно и грижливо заличих всички следи от присъствието си, както психически, така и обикновени, след това уточних графика на охраната (доколкото можеше да се съди по стъпките, не бяха същата двойка), преди да отворя последната врата между себе си и изхода.

След като свърших и това, се погрижих да избегна местата, където можеше да срещна хора, и тръгнах по малко известни пътеки из двореца — обикалях още почти два часа, докато накрая изляза от Крилото на йенди (само заради удоволствието да дам на обитателите му повод за чудене), и се телепортирах направо вкъщи, където си сипах чаша от същото вино, с което ме беше почерпила Вонит, изпих го на една глътка, легнах си и спах няколко приятни часа, накъсвани само от няколко лоши сънища, в които паяци чукаха по гонгове.

Когато най-после се събудих — късно сутринта, — се погрижих за сутрешния си тоалет, закусих с топла орехова питка, царевичен пай и кафе в източняшки стил (за което Влад твърди, че било много горчиво) и се телепортирах в Северен пристан. Намерих една голяма и много оживена странноприемница близо до Градския съвет, влязох, седнах на една маса по средата на помещението и започнах да пия клава, с намерението да продължа, докато нещо не се случи или не откаже да се случи.

Какво правех всъщност ли? Правех се на мишена. С малко късмет щях да съм поразмърдала Шортайл или някой от кабинета му и изглеждаше много вероятно с малко усилие той да е разбрал, че посетителят е била Кийра Крадлата (въпреки че, разбира се, никой нямаше да може да го докаже), и очаквах, че ще мога да науча нещо от този, който се появи, и от действията му, щом се появи — щях да се изненадам, ако се наложеше да седя в странноприемницата повече от два дни.

Това бе част от плана, за която Влад не знаеше нищо, тъй като щеше да настоява да се включи. Храня много голяма увереност в способността си да се измъквам от всичко, в което съм се забъркала, но ако добавиш и един убиец с горещ нрав, чието оръжие често пъти се оказва по-бързо от ума му, като че ли щеше да е по-добре да си спестя малко тревоги в замяна на загубата на много полезна информация.

На Влад обаче нямаше да му хареса, ако научеше.

Някъде към обед клавата ми омръзна и превключих на „моряшкия ейл“, както го наричат в Северен пристан, или „бурното пиво“, както го наричат в Адриланка, всъщност много тъмно пиво с лек привкус на джинджифил. Беше тежко, така че можеше да мине за обяд. Чувствах се много открита на масата и се надявах, че няма да се наложи да чакам дълго. Допих халбата моряшки ейл и си поръчах нова, и се замислих дали да не си поръчам купа от онова, което надушвах от кухнята. Край отворения прозорец минаваха хора и често надничаха вътре, защото така прави човек, когато мине покрай гостилница, и непрекъснато се чудех кой ли от тях ме е забелязал. По едно време ми се стори, че видях Девийра, но и да беше тя, не ме позна, а и все едно, едва ли беше много вероятно. Отпих още от моряшкото пиво. Беше добро. Влязоха двама джереги, тръгнаха право към масата ми и седнаха. Бяха Фуниестата глава и Чучелото, двамата, които бях видяла в кабинета на Стони, когато го посетих. Това изобщо не го бях очаквала.

— Стони иска да те види — каза Фуниестата глава.

— Хубаво. Веднага ли?

— Ако обичаш.

Оставих си халбата недопита, за мой срам, и станах. Излязохме от гостилницата и двамата тръгнаха от двете ми страни. И двамата носеха мечове, а Фуниестата глава криеше и една кама под лявата си мишница, и несъмнено всеки от тях разполагаше с още неща, които изобщо нямаше да им помогнат в случай, че реша да не ги придружа, само че не го знаеха.

Фуниестата глава попита:

— Да телепортираме ли?

— Предпочитам пеша — отвърнах, защото не обичам да ме телепортират непознати.

— Цели две мили са.

— Денят е приятен.

— Добре.

Докато стигнем, не си казахме нищо повече. Минахме покрай Дор, който много упорито се стараеше да остане невидим, после Фуниестата глава почука на вратата на Стони и каза:

— Тук е, шефе.

Последва приглушен отговор, Фуниестата глава отвори вратата и ме покани с ръка да вляза. Направих го, като се спрях само колкото да му връча камата му.

— Това си го изтърва.

Той я зяпна, след което ме изгледа ядосано, на което отвърнах с усмивка, преди да затворя вратата.

Седнах.

— Какво има, Стони? Защо беше тази спешна призовка?

Стони явно не можеше да реши дали да се усмихне, или да се намръщи на краткия ни контакт с лакейчето му. Накрая предпочете да го пренебрегне.

— Загрижен съм заради теб.

— Загрижен си заради мен?

— Заради теб и за теб.

Изчаках.

— Мда. Ровиш в смъртта на Фирис и някои хора започват да се изнервят.

— Хора?

Той поклати глава.

— Не мога да ти кажа имена, Кийра.

— Какво ми казваш тогава?

Той сви рамене.

— Казвам, че трябва да зарежеш това, каквото и да е, или много да внимаваш. Нищо повече.

— А ти самият?

— Аз не съм се забъркал. Само чух, че си задигнала някакви папки в някакъв кабинет на орка в двореца и че някои орка с връзки в организацията искат да те пратят да плуваш. Реших, че трябва да го знаеш.

— Не ме молиш да те прикрия?

Той поклати глава.

— Не. Както ти казах, тази игра не е моя. Просто си помислих, че трябва да го знаеш.

— Добре. Нещо друго?

— Не.

— Хубаво. До скоро.

— До скоро.

Станах и излязох. Никой не се опита да ме спре. Бях благодарна, че Стони не ме попита отново за Влад. Не обичам да лъжа приятели.

Бързо се отправих към „Ужасната синя къщичка“, за да съобщя на Влад какво съм научила. Когато стигнах, беше късен следобед. Бъди изхвърча от къщата и трябваше да се спра за малко, за да се запознаем отново и да посмаля подозренията му, преди да вляза.

Хвдф’рджаанцъ седеше на масата до Влад. Савн беше изправил гръб в стола срещу камината и щом влязох, се обърна и ме погледна, което ме стъписа. Казах:

— Здрасти, Савн.

Не ми отвърна нищо, обърна се и отново се вторачи в огъня.

— Добър вечер. — Посочих момчето. — Виждам, че има някакво подобрение.

— Някакво — съгласи се Влад.

Хвдф’рджаанцъ ми кимна за поздрав и попита дали искам чай, но не исках.

Останах доволна и даже малко изненадана, че по Влад не се забелязват пресни рани. Пиеше клава и ако се съдеше по будните му очи, подозирах, че е поне втората чаша. Лойош, от друга страна, спеше дълбоко до Роуца — нещо необичайно за джерег посред бял ден.

— Имам известна информация — казах.

— И аз — отвърна Влад.

— Аз ли да започна първо, или искаш ти?

— Първо да чуем теб.

Седнах до него. Хвдф’рджаанцъ стана и се премести до Савн — останах с впечатлението, че не иска да има нищо общо с това. Реших, че всъщност не мога да я виня.

— Направи ли го? — попита той.

— Дали съм разгневила пчелите ли? Да.

— Разкажи ми.

— Добре.

Този път му предложих кратката версия на действията си, особено с влизането с взлом, защото по-дългият вариант изискваше да му кажа неща, които предпочитах да не знае, след това му описах най-подробно останалото. Леко подминах частта как се направих на мишена, но забелязах, че стисна устни, и минах на разговора си със Стони, и преди да успее да ми зададе въпрос започнах с резултатите от проучванията ми през първите два дни.

— Намерих двама от тях, Влад. Трима всъщност, но един му е отказал заем просто защото не е харесвал миризмата на Фирис, тъй че това изобщо нямаше да ни помогне. Но другите двама наистина са направили проверката.

— А колко не са?

— Много. Бил е много добър в убеждаването.

Влад кимна.

— Добре. Тези, които са го проучили — какво са открили?

— Че е много добър в убеждаването.

Усмивката на Влад се появи и изчезна.

— Друго какво?

— Влад, той не е имал нищо. Имал е само купчина хартия, но всички негови предприятия, на стойност може би шейсет милиона империала…

Влад изглеждаше стъписан.

— Точно така — продължих. — Шейсет милиона империала. Шейсет милиона империала заеми, които са отивали за кабинети, за проучвания на пазара, за изкупуване на компании, които всъщност не е знаел как да ръководи, така че са влизали в дългове за десет-петнайсет години — и всичко това е било на основата на договор, при това договор, който така и не е бил изпълнен, за петима военни от Имперския флот.

— Домът орка, разбира се — каза Влад.

— Точно така. Имперският флот.

— Чудя се — промълви Влад.

— Да?

— Чудя се защо легитимни банки изобщо са му заемали пари. В смисъл, с джерегите мога да го разбера, но…

— Сигурен ли си, че са били легитимни? Знаем за Вонит, но знаем ли, че е имало други?

— Да — отвърна той. — Ще ти кажа за това.

— Добре. Аз обаче не знам отговора. Но изглежда логично. Обяснява защо заемите са били по банкови ставки, а не по тарифите на джерег.

— Нима?

— Да. Всички.

— Интересно. Може би заемите на джерег са минавали през банки. — Разпери ръце. — Или обратното. Казва ли ти някой?

Кимнах.

— Все едно. Значи джерег са дълбоко в цялата работа?

— Много от нас, Влад. Чак до съвета.

— Някой от твоите двама приятели опитал ли се е да разпространи наученото за нашия човек?

— Единият се е опитал да уведоми няколко свои приятели, но никой не го е послушал. Другият явно няма приятели или е решил, че така може да ликвидира много конкуренция. Бил е прав, между другото — някои много влиятелни хора ще пропаднат заради това.

Хвдф’рджаанцъ стана и излезе, предполагам, защото все пак ни чуваше. Бъди я погледна, тупна веднъж с опашка, но реши да остане и да слуша.

Влад премисли последната ми фраза и изсумтя:

— Това несъмнено връзва Фирис с джерег, но… как е уредил договора с Имперския флот, след като два пъти преди е доказал какво представлява?

— Браво. Това е същинският въпрос, нали? Защото това въвлича Империята. Отговорът е, че не знам. Уговорил е някого за нещо.

— Мда. — Влад помълча доста време, може би около минута. После каза: — И този някой е прецакал нещата и се е опитал да се покрие. И мисля, че… да, всичко съвпада, опасявам се.

— Кое съвпада?

— Ето какво мисля, че е станало… не, май е по-добре да ти разкажа първо аз какво направих през последните два дни и да се опитаме да свържем нещата.

— Давай.