5.

Разбира се, първото, което трябваше да открия, беше кой е провел разследването. Опасявах се, че Империята е довела хора от столицата и тези хора вече са се върнали, което означаваше телепорт до любимата ни столица, а тази идея не ме привличаше особено, както можеш да си представиш.

Но — едно по едно. Можех да си намеря менестрел — имам уговорки с гилдията им, — но по такъв източник новините се пренасят двупосочно, тъй че опитах нещо друго.

Направих предпазливото допускане, че някои неща са универсални, затова пообиколих, докато намеря най-окаяната бръснарница в района. Бръснарниците са по-обичайни на изток и в източняшкия сектор на Адриланка — бръснарите подрязват мустаци, но правят и прически — но ги има и тук. Бас държа, че не си се сещала за това, Кийра: мустаците не са просто отличителен белег; те трябва да се поддържат. За щастие, разполагам с достатъчно остри ножове, за да не ми се налага да ходя в бръснарници за мустаците си, но повечето източняци нямат толкова остри ножове. Но дори и на изток, както ме уверява Ноиш-па, бръснарниците са си почти същите като тук.

Бръснарят, изглежда беше валиста, доста грозен при това, ме погледна, погледна Лойош, погледна сабята ми и отвори уста — сигурно за да обясни, че не обслужва източняци — но Лойош му изсъска, преди да успее да каже нещо. Докато бръснарят се мъчеше да измисли какво да отговори на Лойош, отидох до столовете, където чакаха клиентите. До тях имаше малка масичка и за около две секунди намерих това, което ми трябваше.

Вестничето си имаше заглавие, „Одумките на Рътър“, с големи, ръчно изписани букви отгоре и общо взето беше пълно с гадни злословия по адрес на разни градски управници, за които изобщо не бях чувал, и задаваше въпроси на Империята във връзка с данъчната й политика, като намекваше, че дори пирати можели да взимат уроци от нея. Публикуваше списък на внезапно затворили наскоро банки — предполагам, че сред тях е и онази, в които е влагала нашата домакиня — с намека, че сигурно са се надпреварвали коя най-бързо ще се очисти и ще изчезне, като в същото време питаше дали Империята, която е позволила на банките да затръшнат вратите си под носовете на хората, вложили в тях всичките си спестявания, наистина е толкова некомпетентна, че да не разбере какво става, или това вече може да се смята за официална имперска политика.

Също така, много интересно, имаше няколко иронични подмятания във връзка със смъртта на Фирис — с намека, че онези, които са влагали в неговите компании, са си получили каквото заслужават. Но не това търсех. Разбира се, изданието не съобщаваше истинското име на издателя, но това беше без значение.

— Какво искаш? — попита ме бръснарят.

— Искам да знам кой ти го доставя това.

Думите ми го объркаха, защото не приличах на човек от Имперската гвардия, а и освен това те не се интересуват особено от такива малотиражки. Но по принцип отпечатването на вестника беше незаконно и замесените в това обикновено не искат да се знае кои са, тъй че знаех, че ще се наложи да го убеждавам. Хвърлих му един империал и той взе да клати глава. Хвана го, отвори си устата, затвори я и понечи да ми го хвърли обратно. Забих два ножа в стената от двете страни на главата му. Добре, че се бях поупражнявал, иначе щях да му отрежа косата. Все едно, мисля, че го поуплаших, ако се съдеше по хленчовете, които издаде.

— Едно хлапе — вика. — Казва се Тип.

— Къде мога да го намеря?

— Не знам.

Извадих още един нож за мятане (последния ми всъщност) — и зачаках.

— Наблизо живее някъде — изхленчи бръснарят. — Поразпитай наоколо. Ще го намериш.

— Ако не го намеря, кога очакваш да ти донесе следващия брой?

— След две недели. Но точно кога — не знам. Никога не знам кога ще наминат.

— Добре.

Пристъпих към него и той се дръпна, но бях тръгнал само да си взема ножовете. Прибрах ги и излязох, завих надясно без определена цел и влязох в първата пресечка. И ги намерих — поредните седем-осем хлапета, от двата пола и от различни домове. На уличните хлапета като че ли не им пука много от чий дом си. Може и някаква поука да има в това, а може и да няма.

Приближих се към тях и зачаках. Изгледаха ме с голямо подозрение, с малко любопитство и без никакъв страх. Искам да кажа, бях източняк и все пак носех сабя, но те все пак бяха осем. После казах:

— Някой от вас познава ли Тип?

Едно момиче, трябва да беше някъде към седемдесет, приличаше на главатарката на бандата им и може би беше тиаса, ми отвърна:

— Може би.

Едно момче попита:

— Що го търсиш? Проблем ли има?

А друго:

— Копой ли си?

Трето поиска да му покажа сабята си.

— Да бе — рекох. — Копой съм. Ще го арестувам като заплаха за имперската сигурност, ще го тикна в дранголника и ще го изтезавам. Други въпроси?

Няколко се изхилиха.

— Кой си ти? — попита момичето.

Свих рамене и извадих един империал.

— Богаташ, който иска да си пръсне парите. А ти коя си?

Всички се обърнаха към момичето. Да, явно им беше водачката.

— Лаачи. Това нещо домашният любимец ли ти е?

„Я им обясни, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

— Казва се Лойош. Приятел ми е. Хвърчи насам-натам и ми търси разни неща.

— Какво търси?

— Например, ако дам този империал на някой, за да ми доведе Тип, ще хвърчи наоколо и ще гледа да не би тоя, на който съм го дал, да се опита да се скатае. Ако някой вземе този империал и ми каже къде мога да намеря Тип, Лойош ще изчака с него, докато не се уверя, че не ме е излъгал.

Едно от момчетата се обади:

— Ама той не може да ти каже къде е отишъл някой, нали?

Лаачи ми се ухили.

— Мислиш ли, че бихме направили такова нещо?

— Не.

— За какво да кажа на Тип да дойде?

Извадих още един империал.

— Това е за него.

— Сигурен ли си, че не е в беда?

— Не съм. Никога не съм го виждал. Откъде да знам, може да е обрал имперския трезор.

Усмихна ми се съвсем като възрастна и протегна ръка; дадох й едната монета.

— Почакай тук.

— Никъде няма да ходя.

Щом тръгна, Лойош хвръкна от рамото ми и полетя над нея, което предизвика ахканията на струпалите се хлапета.

След като момичето се скри зад ъгъла, настроението се промени — останалите изведнъж се оклюмаха, като че ли не знаеха какво да правят с мен. Лошо няма, защото и аз не знаех какво да правя с тях. Облегнах се на стената и се постарах да изглеждам самоуверен; те се скупчиха встрани, заговориха си тихичко и се правеха, че не ме забелязват.

След петнайсетина минути Лойош ми каза: „Тя намери някого, шефе. Сега говори с него“.

„И…?“

„А, идват насам“.

„Ура. Къде са сега?“

„Зад ъгъла“.

Казах високо:

— Лаачи и Тип скоро ще са тук.

Погледнаха ме, едно от момчетата каза: „Откъде зна…“ и млъкна. Усмихнах се загадъчно, забелязал израженията на уважение и страх. Горе-долу както ме гледаха биячите ми преди време. Замислих се толкова ниско ли съм паднал. Ако се оправех добре, сигурно можех да поема бандата от Лаачи. Влад Талтош — най-коравото хлапе в махалата. Бях и най-младият, при това.

След миг дойде Лаачи с някакъв младеж, като че ли на нейната възраст, който според мен трябваше да е орка — малко набит за драгар, с бледо лице, светлокафява коса и сини очи. Старите спомени как ме бяха пердашили орки като дете ме подразниха, но ги избутах настрана — какво щях да правя, да го бия ли?

Гледаше хитро и остана на разстояние. Преди да успее да каже нещо, му хвърлих империала. Монетата изчезна в джобовете му и той каза:

— Какво искаш?

— Ти ли си Тип?

— Е, и ако съм аз?

— Хайде да се поразходим и да си поговорим малко двамата, далече от любопитните уши на някои, които могат да изтълкуват намеренията ни превратно.

— А?

— Ела насам де. Искам да те питам нещо.

— Какво?

— Предпочитам да не го казвам тъй, че всички да ме чуят.

Някой прошепна нещо, друг се изсмя. Тип се навъси и каза:

— Добре.

Отдалечихме се на двайсетина крачки по уличката и му казах:

— Ще ти дам още един империал, ако ме заведеш при този, дето печата „Одумките на Рътър“.

Той драсна по улицата колкото му държат краката. Зави на ъгъла и се скри.

„Знаеш си работата, Лойош“.

„Да, шефе. Тръгвам“.

Обърнах се. Хлапетата ме гледаха — гледаха и Лойош, разбира се. Подвикнах:

— Благодаря за помощта. Може пак да се видим.

Продължих по уличката. Възможно беше, разбира се, Лаачи да му е казала за Лойош, но докато го преследвахме, Тип като че ли не поглеждаше нагоре.

Задържаше се по задните улички и накрая, след като се озърна предпазливо, влезе през една малка врата. Лойош се върна при мен и ме поведе по същия път и до вратата. Не беше заключена.

Приличаше на нещо като склад; бързият оглед показа, че складираното е главно топове хартия и барабани, покрити като че ли с мастило, ако се съдеше по миризмата, запълнила помещението.

„А-ха“, казах на Лойош.

„Късметлия“.

„Умник“, поправих го.

„Късметлия“.

„Млък“.

Чух гласове вдясно, където имаше тясно тъмно стълбище. Взех стъпалата надолу безшумно или предпазливо — обикновено това е едно и също. Но ти това го знаеш, Кийра. Щом стигнах долу, ги видях, осветени от малка лампа. Единият беше Тип, а другият — стар мъж, изглежда, цалмот, ако се съдеше по червеникавото лице и телосложението. Не можах да видя в какви цветове е облечен. Той изобщо не ме видя. Седеше зад бюро, отрупано с разни неща за бюро. Тип стоеше до него и говореше:

— Сигурен съм, че беше източняк. Източняка го познавам веднага, щом го видя.

Твърде добро беше като за представяне, за да не се възползвам. Казах:

— Можете да прецените сами.

И останах много доволен, когато и двамата подскочиха.

Отвърнах им с най-топлата си усмивка, а цалмотът зашари с ръка в едно чекмедже на бюрото си и извади някаква тънка метална пръчка, която, не се съмнявах, беше снабдена с нещо много гадно за убиване.

— Не прави глупости — посъветвах го.

И се вслушах в собствения си съвет: пуснах Маготрепача да падне в дланта ми.

Той насочи пръчката към мен и попита:

— Какво искаш?

— Не обвинявай момчето — казах му. — Много трудно губя, когато поискам да проследя някого.

— Какво искаш? — повтори старият. Речникът му явно беше доста оскъден.

— Всъщност не много — отвърнах. — При това няма да ти създаде никакви неудобства, а и ще си платя. Но ако не го махнеш това нещо, най-вероятно ще взема да се уплаша, а тогава най-вероятно ще пострадаш.

Той ме изгледа, после изгледа Маготрепача, който както и да го погледнеш, си прилича на една позлатена верига и нищо повече, и каза:

— Мисля да си го задържа подръка, ако нямаш нищо против.

— Имам.

Изгледа ме още веднъж. Накрая остави пръчката. Увих Маготрепача около китката си.

— Е, какво има?

— Може би да оставим момчето да се поразходи.

Старият кимна на Тип, който изглеждаше леко поизнервен. Отстъпих встрани, та да мине покрай мен. Той едва не затича към стълбите, спря се само да хване империала, който му хвърлих.

— И да не го пропилееш! — подвикнах му, след като профуча покрай мен.

До бюрото имаше още един стол, тъй че седнах на него, кръстосах крака и казах:

— Името ми е Падрайк.

Престани да се смееш, Кийра; съвсем прилично източняшко име и нито един драгар на света няма да ме погледне и да реши, че не ми отива. Та докъде бях стигнал? А, да. Казах:

— Името ми е Падрайк.

Цалмотът изсумтя:

— Аз съм Толар, но спокойно можеш да ме наричаш и Рътър; предполагам, че няма смисъл да го отричам.

Беше уплашен човек, който се мъчи да изглежда смел. Винаги съм изпитвал определена симпатия към този тип хора. Отблизо не изглеждаше толкова стар, колкото бях помислил отначало, но и не изглеждаше много здрав, а косата му беше пооредяла — на места се виждаше черепът, като при източняк, когато започне да оплешивява.

— Хванахте ме в неизгодно положение — каза Толар.

— Така е. Но няма нужда да се притесняваш. Искам само да разбера едно-две неща и избрах най-лесния начин, който ми хрумна.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че ще ти задам един-два въпроса, на които нямаш причина да не отговаряш, след което ще ти дам два империала за труда и ще си отида. И толкова.

— Тъй ли? — Погледна ме скептично. — Какви въпроси и защо питате мен?

— Защото онова вестниче е твое. Онези „одумки“. Това означава, че чуваш разни неща. Събираш клюки. Имаш си начини да научаваш разни неща.

Той като че ли малко се поотпусна.

— Е, да. Някои неща. Откъде да започна?

Свих рамене.

— О, не знам. Коя е последната хубава клюка след предишния брой?

— Местна ли?

— Или имперска.

— Императрицата я няма.

— Пак ли?

— Да. Според клюката изчезнала някъде с любовника си.

— Това е четвъртият път за три години, нали?

— Да.

— Но винаги се връща.

— Първия път беше за три дни, втория — за девет, третия — шест дни.

— Друго какво?

— Имперско ли?

— Да.

— Някой много високо в Империята е бръкнал във военното ковчеже по време на войната за остров Елди. Никой не знае кой и вероятно не става дума за много пари, но Императрицата е леко кипнала заради това.

— Мога да си представя.

— Още?

— Моля.

— По съм добър в местните работи.

— Нещо, което е хем местно, хем имперско?

— Ами, всичко това около Фирис.

— Какво знаеш за него?

— Всъщност не много. Има потвърждение, че смъртта му е от нещастен случай.

— О, нима?

— Така чувам.

— Аз пък чух, че Империята разследва смъртта му.

Толар изсумтя.

— Че кой не го знае това?

— Вярно. Кой води разследването?

Погледна ме и усетих как си каза наум: „А-ха!“ Също като мен.

— Имаш предвид имената им?

— Да.

— Представа нямам.

Погледнах го. Като че ли не лъжеше.

— Къде работят по това?

— В смисъл къде заседават ли?

— Точно.

— В Градския съвет.

— Къде в Градския съвет?

— На третия етаж.

— На целия етаж?

— Не, не. На третия етаж са настанени офицерите от гвардията Феникс. Има две стаи, заделени за старши служители. Тях използват.

— Кои стаи?

— Две стаи в източния край на сградата, от двете страни на коридора.

— И все още не са се върнали в Адриланка?

— Не са. Още работят здраво по това.

— Как работят здраво, щом вече знаят отговора?

— Не знам. Предполагам, че просто затягат хлабавите краища и си правят последни проверки. Но е само предположение.

— Което не би ти попречило да го отпечаташ като факт.

Той сви рамене.

— Чул ли си нещо за графика им?

— В смисъл?

— В смисъл, кога очакват да приключат?

— О. Не, не съм.

— Добре. — Извадих три империала и му ги връчих. — Видя ли? Не беше толкова лошо, нали?

Вече не изглеждаше притеснен. Попита:

— Защо искаш да знаеш всичко това?

Поклатих глава.

— Опасен въпрос.

— О?

— Ако го зададеш, бих могъл да ти отговоря. А ако ти отговоря, отговорът би могъл да се появи като клюка в хубавото ти вестниче. А ако това се случи, ще ми се наложи да те убия.

Погледна ме и отново приличаше на уплашен старец. Станах и излязох, без да поглеждам назад.



Казах ти, че вече започваше да им омръзва да ме виждат в Градския съвет, което беше поредният проблем, тъй че се постарах да се маскирам. Първият проблем беше мустакът ми, тъй че го разкарах. Доста време ми отне, между другото, защото дори след като си обръснеш мустака, трябва доста да постържеш, за да не личи, че изобщо го е имало. Следващият проблем беше ръстът ми. Намерих един ботушар, който ми продаде ботуши, като им прибави двайсетина сантиметра височина. Така си докарах някъде ръста на Алийра и се надявах, че е достатъчно добре. После трябваше да се упражня да ходя с тях и да правя дълги крачки. Опитвала ли си някога да вървиш с ботуши с двайсетина сантиметра подметки в повече? Недей. После се промъкнах в един театър, да си свия благородническа перука и малко пудра, за да скрия следите от мустаците, после си купих нови дрехи, включително панталони, достатъчно дълги, за да скрият ботушите, но не толкова, че да се спъвам в тях. Даже се поупражнявах да се поклащам леко. Не се смей, Кийра, не беше лесно — трябваше да пазя равновесие, да правя достатъчно дълги крачки, за да не изглеждам смешно с този си ръст и да се поклащам, в името на Вийра! Чувствах се като пълен идиот. От друга страна, не привличах насмешливи погледи, докато обикалях по улиците, тъй че реших, че може би номерът ми ще мине някак.

Скрих дрехите и оръжието си зад една обществена сграда на около половин миля от Градския съвет и се предреших като криота, за да могат хората да ме подбутват насам-натам. Човек може да научи много неща, когато се остави хората да го подбутват насам-натам, а винаги си е добре да знаеш, че и ти можеш да подбутнеш някого, ако поискаш.

Казах на Лойош да ме изчака отвън и на него никак не му хареса, но беше неизбежно. После влязох в Съвета все едно, че си знам работата, качих се на горния етаж, за да мина покрай милия лиорн, който толкова ми помагаше досега, намерих друго стълбище, завих надясно и погледнах към края на коридора. Няколко души седяха там на прости дървени столове — трима мъже и една жена, всичките орка, и някакъв окаян човечец, който като че ли беше текла.

Облегнах се на стената и изчаках малко, докато дясната врата се отвори и от нея излезе една орка, на средна възраст някъде. Докато тя ме подминаваше, един от чакащите влезе. Минах покрай тях и влязох през лявата врата.

Зад бюрото седеше млад Господар на дракони с много остър поглед. Вдигна глава и каза:

— Добър ден, милорд.

Колко време съм бил джерег, Кийра? Трудно е да се каже всъщност — зависи от кога започваш да го броиш и кога спираш. Но тъй или иначе доста време, толкова, че да се научиш да надушваш властта — така, че да разбереш, че гледаш офицер от Гвардията, още преди да си разбрал как точно си го разбрал. Все едно, нали влязох точно през тази врата, знаех го предварително.

Беше, както казах, Господар на дракони, при това от онези, които работят за гвардията Феникс, или за Империята; но беше облечен в най-обикновен черен панталон и риза, със съвсем малко сребро по кантовете; косата му беше подстригана много високо, лицето му беше леко мургаво, а носът — леко орлов; общо взето приличаше на Мороулан. Само че не съм виждал никога очите на Мороулан да изглеждат толкова хладни и пресметливи; никога не съм виждал някой да гледа така, освен един наемен убиец, казваше се Ищван, когото използвах един-два пъти, а после го убих. Трябваше ми само четвърт секунда, за да реша, че не ми се ще да скачам срещу тоя тип, освен ако не мога да го избегна. Казах:

— Милорд, вие проучвате смъртта на лорд Фирис, нали?

— Така е. Кой ви е повикал?

— Никой, милорд. — Постарах се да го кажа смирено.

— Никой?

— Сам дойдох, щом чух за това.

— За какво сте чули?

— За разследването.

— Как чухте?

Нямах представа какво да отговоря на това, така че свих безпомощно рамене.

Той почна да ме гледа много твърдо.

— Как се казвате? — Вече не бях „милорд“.

— Калдор.

— Къде живеете, Калдор?

— Коатаил номер шест, милорд.

— Това тук, в Северен пристан ли е?

— Да, милорд, в града е.

Той си записа нещо на един лист и изсумтя:

— Казвам се Лофтис. Изчакайте в коридора. Ще ви повикаме.

— Да, милорд.

Ударих му един много смирен поклон и излязох в коридора, доста изнервен. Добър актьор съм, и в маскировката си ме бива, но тоя тип ме изплаши. Бях действал по предположението, че имперските следователи са подкупени, а от него бях стигнал до извода, че трябва да са калпави следователи. Всъщност това беше глупаво — от собствените си взимания-давания с Гвардията съм разбрал, че това, че някой от тях е подкупен, още не означава, че не може да си върши работата. Да, ама не бях го помислил и сега се притесних. Лофтис не приличаше на човек, когото можех да избудалкам лесно, във всеки случай не и след като не бях вложил повечко работа в това.

Тъй че реших да подслушам, разбира се. Допуснах, че ще могат да засекат магия, но се съмнявах, че ще следят за вещерство, затова смъкнах камъка Феникс и го пъхнах в кесията си — с надеждата, разбира се, че джерег няма точно в този момент да се опитат да ме засекат психически със заклинание. Отпуснах глава на стената, затворих очи и се съсредоточих, за да прехвърля слуха си през стената. Доста усилия ми струваше, а и доста време, но след малко започнах да чувам гласове, а скоро след това започнах да различавам думи.

— Кой го е пратил според теб? — Не бях сигурен дали е Лофтис.

— Не бъди глупав. — Това вече беше Лофтис.

— Какво, да не искаш да кажеш, че е Свещника?

— Преди всичко, Домм, когато си с мен, ще се държиш почтително, когато говориш за Нейно величество.

— О, добре, извинявай, че стъпалата ми докосват пода.

— И второ, не казвам това. Искам да кажа, че няма как да разберем кой го е изпратил, а ако ще го правим това…

— Ще го правим.

— … трябва най-малкото да сме предпазливи. А да сме предпазливи означава да разберем.

— Може да ни е дал верния си адрес.

— Да бе. А може и да е кралят на остров Елди. Проследяваш го, Домм. И не му позволявай да те избудалка.

— Имаш ли нещо против да ми връчиш тази заповед писмено, лейтенант?

— А ти имаш ли нещо против да захапеш две педи стомана, лейтенант?

— Не ме действай, Лофтис.

— Или можем просто да хвърлим всичко това в скута на Татенцето-котарак и да го оставим той да реши каква да е следващата ни стъпка. Искаш ли да направим така? Как ще го приеме според теб?

— Мога да му кажа, че идеята е твоя.

— Ами добре. Направи го. Сигурен съм и че ще повярва, отгоре на това. Кълна се в циците на Вийра, това ще го докладвам при първия повод. Давай. Вече си пиша рапорта, Домм. А ти? Какво? Ще свиеш рамене и ще кажеш: „Да бе, какъв майтап!“ Сигурно. Хайде, давай.

— Лейтенант, сър, при цялото ми уважение, започвате да ми омръзвате.

— Упорит човек. Получихте си заповедите, лейтенант. Изпълнете ги.

— Добре де, добре. Знаеш колко обичам работа, свързана с ходене. И аз знам колко ти пука какво обичам. Ще изчакам да свърши срещата и ще го подхвана. Да взема ли подкрепление?

— Да. Вземи Тимър. Тя е добра с „опашките“ и не си е размърдала задника, откакто е дошла тук.

— Добре. Да кажа ли на Птичето за интервюто?

— Отиграй го без увъртания, виж какво има да каже и гледай камбаната да не спира да бие.

— А?

— Битката за базата Уотърфорд, Домм. Десети цикъл, ранното царуване на Дракона. Погранично сражение между няколко лиорна за правата над…

— О, това пък беше страшно полезно, Лофтис. Благодаря. Що не пропуснеш историята и заплетените си примери и просто не ми кажеш какво искаш да направи Птичето.

— Искам да кажа, че Птичето трябва да се опита да го накара да говори, а после да го изсмуче, докато нищо не остане за изсмукване.

— А ако не иска да го изсмучат?

— Това също ще ни подскаже нещо.

— Добре.

— Трябва да признаеш, че това е по-добро, отколкото да седим по цял ден и да се правим, че уж вършим нещо. Нещо поне се прави.

— Ясно. Нещо против да го преместя най-отпред на опашката, за да не трябва да го чакам цяла нощ?

— Не. Не бива да го правим подозрителен. Можеш да го сложиш пред теклата, ако искаш.

— Ясно. Слушай, Лофтис.

— Да?

— Чудил ли си се изобщо защо?

— Защо какво? Защо ни го съобщиха?

— Да.

— Голям майтап. Нищо друго не правя освен да се чудя през последните две недели.

— Мда.

Млъкнаха. Отдръпнах глава от стената, върнах камъка Феникс на шията си и не погледнах, когато непознатият излезе през вратата и прекоси коридора. След секунда се върна. Изгледах го като всички останали на опашката, но той изобщо не погледна към мен. Допуснах, че трябва да е Домм, и мнението ми за него леко се повиши — никак не е лесно да избегнеш да погледнеш за миг някой, когото след няколко минути трябва да проследиш. Останах с неприятното чувство, че си имам работа с професионалисти.

Седях си и се мъчех да реша дали да щипна веднага, при което нямаше да ми се наложи да се притеснявам как да се отърва от „опашката“ си, а и щях да им дам нещо, над което да си поблъскат главите, или да продължа и да ги оставя да ме разпитат, с надеждата, че така ще мога да измъкна някаква информация. Реших да рискувам, защото, след като вече имах по-добра представа какво става, както и за начина, по който смятаха да се оправят с мен, имах чувството, че мога да понауча нещо. Радвах се, че Домм бе настоял за обяснение на „биещата камбана“, защото щеше да е грешка да питам Лофтис лично.

Появи се още някой, влезе в стаята, от която бях излязъл преди малко, после излезе и седна до мен. Не говорехме. Само погледите ни се срещнаха по веднъж-дваж с останалите. Но докато седях и чаках така, около час и половина, и обмислях каква история да им поднеса, се изнервих.

Когато най-сетне извикаха „Калдор“, малко се забавих, докато загрея, че това е името, което им дадох. Казвам ти, Кийра, не съм създаден да будалкам хората. Но се затътрих в офиса, пак така, на дълги крачки и поклащайки се, и в същото време се тътрех, ако можеш да си го представиш. На другото бюро седеше много млад, компетентен на вид лиорн. Толкова много бюра видях напоследък, че моето започва да ми липсва. Не знам какво толкова има в едно бюро, че създава у човек усещането за власт — може би защото когато застанеш пред някой зад бюро, не знаеш какво се крие в него — съдържанието на едно бюро може понякога да се окаже по-ужасно от гнездо на йенди.

Столът, който ми посочи, беше поредният прост дървен стол — и в тях май има нещо, като си го помислиш. Каза ми:

— Аз съм барон Дейтийфнист. Вие сте Калдор?

Дейтийфнист? Птичето. Не се изсмях.

— Да, милорд.

— Коатаил номер три?

— Номер шест, милорд. — Хе. Тук поне го хванах.

— А, да. Извинете. И сте дошли тук сам?

— Да, милорд.

— Защо?

— Милорд?

— Какво ви доведе тук?

— Разследването, милорд. Имам информация.

— Имате информация за смъртта на Фирис?

— Да, милорд.

Изгледа ме продължително, но колкото до сплашването, изобщо не можеше да се сравни с Лофтис. Нямаше да му го кажа, разбира се; можеше да нарани чувствата му.

— И каква е тази ваша информация?

— Ами, милорд, след работа…

— Всъщност какво работите, Калдор?

— Поправям разни неща, милорд. В смисъл, кърпя дрехи, грънци залепвам, паници, само че някой ми сви инструментите, съобщих го на Гвардията, милорд, платна кърпя за моряците понякога, и…

— Да, разбирам. Продължете.

— Знам, че вие не сте господата, които ще ми върнете инструментите. Това е друг отдел.

— Да. Продължете.

— Да продължа?

— След работа…

— А, да. Ами, след работа, когато имам работа, обичам да прескачам в „Речни дарове“. Знаете ли къде е?

— Мога да проверя.

— О, съвсем наблизо е. Хващате по Келп и на завоя…

— Да, да. Продължете.

— Добре, милорд. Та се бях отбил там да ударя една халба ейл…

— Кога беше това?

— Миналия лазарник, милорд.

— Добре.

— Та, бях пийнал доста, а и рано започнах, тъй че докато се усетя, гледам стаята почна да се върти, нали знаете, както когато разбереш, че си ударил може би повечко, отколкото е трябвало?

— Да. Били сте пиян.

— Точно така, милорд. Пиян бях. После стаята се завъртя и сигурно съм заспал.

— Отнесли сте се.

— Да, милорд.

— Е?

— Да, милорд?

— Продължете.

— О. Да, милорд. Сигурно съм спал пет-шест часа, защото когато се събудих, да се облекча, нали разбирате, изобщо не бях толкова пиян и лежах на една от пейките в дъното, и кръчмата беше почти празна — само Трим, кръчмарят, чистеше в другия ъгъл и двама господа седяха на една маса до мен и си говореха тихичко някак, но можех да ги чуя, нали разбирате. А и беше доста тъмно, не се движех и не мисля, че забелязваха, че съм там.

— Аха. Продължете.

— Единият рече: „Мене ако питаш, нищо не са взели“. А другият вика: „Тъй ли? Виж, ще ти кажа нещо. Взели са много и другата неделя ще излезе на пазара“, а първият: „За колко ще върви?“, а другият вика: „За много. Трябва да е много. Щом някой ще ходи да свие от Фирис, особено след като е умрял, и няма да вземе нищо освен пачка документи, трябва да са важни“. И първият каза: „Може пък за това да са го убили?“ А вторият вика: „Убили? Не, просто е паднал на главата си“. И тогава, милорд, схванах за какво говорят, макар че все още бях леко замаян, и разбрах, че не искам да чуя повече, тъй че изстенах уж съм се събудил, а те ме видяха и спряха да говорят. Изтътрих се покрай тях, даже си затананиках, уж съм по-пиян, отколкото бях, излязох през задния вход, хукнах към къщи колкото ми държаха краката и чак на другия ден си оправих сметката с Трим. Но на излизане, точно в последния момент, погледнах за миг към двамата господа. Не можах да видя добре лицата им, но успях да видя цветовете на дрехите им, и двамата бяха джерег. Заклевам се. Е, това имам за вас, милорд.

— Това имате.

— Да, милорд.

Зяпна ме като гнила круша, която току-що е захапал, и дълго време седя и мисли.

— Защо дойдохте да ни го кажете сега, а не преди две недели?

— Ами, защото чух за наградата и си помислих за инструментите, дето ми ги откраднаха, и…

— Каква награда?

— Наградата за всеки, който даде някакво свидетелство как е умрял Фирис.

— Няма такава награда.

— Няма награда?

— Изобщо. Къде го чухте това?

— Ами, вчера, в „Речни дарове“. Една дама ми каза, че го чула…

— Излъгали са я, приятел. Както и теб.

— Милорд?

— Никаква награда няма за нищо. Просто се опитваме да разберем какво се е случило.

— О. — Постарах се да изглеждам разочарован.

— Как разбрахте, че трябва да дойдете тук, между другото?

— Как ли, милорд?

— Да.

— Ами, дамата, тя беше цалмот, тя ми каза.

— Разбирам. Коя беше тази дама?

— Ами, не знам, милорд. Не съм я виждал преди, но беше… — Примижах, все едно се мъча да си спомня. — А, беше към осемстотин някъде, доста висока, с къдрава коса, и беше, ви казах, цалмот.

— Аха. — Той кимна. — Е, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но наистина няма никаква награда.

Изглеждах много разочарован, но отвърнах:

— Е, нищо, милорд. Радвам се поне, че постъпих както е редно.

— Да, наистина. Знаем къде да ви потърсим, ако имаме още въпроси.

Станах и се поклоних.

— Да, милорд. Благодаря ви.

— И аз благодаря — каза той и така свърши срещата ни.

Излязох през вратата, без да видя никого, освен онези, които чакаха реда си, и бавно тръгнах към стълбището. Пътьом казах наум: „Лойош?“

„Тук съм, шефе“.

„Ще ме следят, така че поостани малко зад мен“.

„Добре. Кой ще те следи, шефе?“

„Не знам, но мисля, че е врагът“.

„О, вече си имаме враг?“

„Така мисля. Може би“.

„Хубаво е да си имаме враг, шефе. Къде ги водиш?“

„Добър въпрос. Ще ти кажа, като стигнем там“.

Загрузка...