Орка

3.

След като свърши разказа си, го погледнах, стъписана от няколко неща, но не знаех какво да кажа или да попитам. Първо, бях забравила, че когато Влад започне да разказва някаква история, е най-добре да си напълниш една висока чаша с нещо и да се приготвиш да слушаш дълго. Помислих си за това, както и за всичко, което ми беше разказал, и накрая попитах:

— Кого е убило момчето?

— Един тип. Казваше се Лораан.

Овладях реакцията си, зяпнах Влад и зачаках.

— Знаеш кой беше, нали — каза той.

— Знам. Следя ти кариерата. Мислех, че отдавна е мъртъв и непресъживим.

Влад сви рамене.

— Обясни си го с Мороулан. Или по-скоро с Чернопрът.

Кимнах.

— И момчето ти спаси живота?

— Простият отговор е „да“. За по-сложния би ми отнело цяла неделя.

— Но си му длъжник.

— Да.

— Разбирам. Какво стана, докато ме чакаше?

— Научих за Фирис всичко, което е известно, и малко неща, които не са известни.

— Какво научи?

— Не много. Обичал е да се говори за него, обичал е да притежава разни неща, не е обичал да се знае какво крои. Счетоводителите ще имат доста работа, докато разберат какви са му дълговете и колко му е капиталът — предполагам, че наследниците му са доста изнервени.

— Без онези документи ще им е доста трудно.

— Мда. Но сигурно ще ги върна, след като приключа. Просто бързам повече от тях.

— Друго какво стана?

— В смисъл?

— С момчето.

— О. Нищо. Тя продължава да се опитва да разбере. Сигурно не е много лесно да разбереш какво става в нечия глава.

— Какво точно му прави?

— Гледа го по цял ден в очите.

— Да си усетил магия?

— Не.

Помислих малко и казах:

— Я ме заведи в тази къща. Искам да я видя. Искам да се запозная с тази жена, а и там можем да прегледаме информацията не по-зле, отколкото другаде.

— Ние?

— Да.

— Ами добре.

Тръгнахме за къщата пеш. Обичам да вървя; не го правя много често. Разстоянието беше около четири мили, навътре в горите, и къщичката наистина се оказа боядисана в толкова ярко синьо, че изпъкваше сред зеленината наоколо и ефектът наистина беше ужасен.

Щом се приближихме, от вратата на къщата изхвърча някакво червеникаво куче, застана пред нас и замаха с опашка, изплезило език. Подуши ме, отдръпна се, килна глава на една страна, излая два пъти, приближи се и ме подуши отново. След като се посъветва с кучешкия си усет, реши, че общо взето всичко ми е наред, и ни попита дали искаме да си поиграем. Отговорът ни се позабави, на кучето му омръзна да чака и изтича обратно до къщата. Вратата се отвори и домакинята, жена на почтена възраст, застана на прага.

— Това е приятелката ми Кийра — каза Влад. — Твоето име няма и да се опитвам да го произнасям.

Матроната ме погледна, кимна ми и каза:

— Хвдф’рджаанцъ.

— Хвдф’рджаанцъ — повторих.

— Кийра — каза тя. — Приличаш ми на джерег.

Усетих, че Влад нито погледна към мен, нито се ухили. Свих рамене. Старата дама каза:

— Наричай ме „Майко“. Всички тука ме наричат така.

— Добре, Майко.

Тя се обърна към Влад.

— Научи ли нещо?

— Все още не. — Той вдигна пакета, който му бях дала. — Тъкмо се каним да прегледаме тези неща.

— Е, влизайте.

Последвахме я, кучето влезе след нас. Вътре се оказа по-зле, отколкото ми го беше описал Влад. Савн седеше на едно столче пред огъня, зяпнал в една точка. Побиха ме тръпки. Гледката беше шантава. И тъжна.

— Боен шок — промълвих неволно.

— Какво? — попита старата.

Поклатих глава. Савн изглеждаше симпатичен младеж, като за текла — слабичък, може би малко изпит, но със здрави кости. Хвдф’рджаанцъ седеше до него, галеше го по врата и го гледаше в лицето.

— Тук ли ще отседнеш? — обърна се тя към мен.

— Настанила съм се в града.

— Добре.

Влад отиде до масата, извади документите и започна да ги преглежда. Коленичих до момчето и погледнах в очите му. Видях в тях отражението си и нищо повече. Зениците му бяха малко разширени, но пък в стаята беше сумрачно, и бяха с еднаква големина. Изкусих се да направя малка магия, но се въздържах. Всъщност осъзнах, че в къщата не витае много магия — няколко прости заклинания против прах и насекоми, едно върху кучето, да го пази от паразити, и толкова.

Усетих, че жената ме наблюдава. Продължих да се взирам в очите на момчето, въпреки че не знаех какво точно искам да видя. Старата каза:

— Крадла си значи.

— Така казват.

— Мене два пъти са ме обирали. Първия път беше преди години. По време на междуцарствието. Много млада ми изглеждаш, едва ли го помниш Междуцарствието.

— Благодаря.

Тя се изсмя късо.

— Втория път беше по-наскоро. Не обичам да ме крадат.

— Никой не обича.

— Пребиха мъжа ми — за малко да го убият.

— Аз не бия хората, Майко.

— Само им влизаш в къщите.

Отклоних темата.

— Когато работиш с умствено болни, страх ли те е, че можеш да прихванеш болестта?

— Винаги. Точно затова трябва да внимавам. На никого няма да мога да помогна, ако си заплета мозъка, вместо да разплета този на болния.

— Звучи разумно. Разбирам, че си се занимавала много с това?

— Доста.

— Колко?

— Доста.

— Трябва да влезеш в ума му, нали?

— Да.

Погледнах я.

— Страх ли те е?

Тя извърна очи.

— И мене щеше да ме е страх. Да проникнеш в чужди домове не е толкова страшно, колкото да проникнеш в чужди умове. — И добавих: — Пък и е по-доходно.

Усетих, че Влад ме гледа, и също го погледнах. Беше чул разговора ни и сякаш се мъчеше да реши дали иска да се ядоса. След малко отново наведе очи над документите на масата.

Станах, отидох при кучето и се запознахме. Като че ли все още изпитваше леко подозрение към мен, но изглеждаше склонно да прояви снизхождение. След малко Хвдф’рджаанцъ стана и каза:

— Добре. Ще започна утре.

Когато отидох там рано на другия ден, Влад беше разпънал на масата голям лист — не знам откъде го беше намерил — и го беше нашарил с кръгчета, черти и стрелки. Застанах зад него, погледах малко и попитах:

— Къде е момчето?

— Излязоха да се разходят със старата. Взеха Роуца и кучето.

— А Лойош?

— Хвърчи тука навън. Мъчи се да си спомни дали знае как се ловува.

Личеше му по физиономията, че го е подхвърлил на Лойош и е останал доволен от себе си.

— Някакъв напредък?

Той сви рамене.

— Фирис не е обичал да казва много неща на хората си.

— Кажи ми какво си разбрал.

— „Фирис и компания“ е транспортна компания с около двеста служители. Това е всичко, доколкото мога да преценя. Повечето други неща, които е притежавал, изобщо не са свързани с транспортната компания, притежавал ги е чрез близки — жена му, сина му, дъщерите му, сестра му и няколко приятели. И повечето от тях са в дългове и всъщност никога не са били платежоспособни — всичко от самото начало е било една голяма измама, подлъгал е банки да му отпуснат кредити, използвал е заемите, за да направи така, че фирмите му да изглеждат големи, за да може да вземе нови заеми. Така е действал.

— И ти си го разбрал?

— Да.

— Та ти дори не си счетоводител.

— Не съм. Но не е нужно да го доказвам счетоводно. Разбрах го, защото открих на кои компании е дърпал конците, видях кои са били собствениците им и прочетох бележките му. Във всичко това няма нищо незаконно, но ти дава много ясна картинка, ако поискаш да я видиш.

— Колко голяма е играта?

— Не мога да кажа. Доста голяма, предполагам.

— Какво е правното положение?

— Не знам. Сигурен съм, че Империята ще се опита да разнищи аферата, но ще отнеме години.

— А междувременно?

— Не знам. Трябва да направя нещо, но не знам какво.

Савн и Хвдф’рджаанцъ се върнаха и седнаха до огъня. Жената взе в шепите си ръцете на момчето и започна да ги разтрива. Изражението й отказа и мен, и Влад да задаваме въпроси. Той гледаше мълчаливо. Усетих, че е напрегнат. Заговорих го отново.

— Трябва скоро да предприемеш нещо, нали?

Отвърна ми с полуусмивка.

— Би било добре. Но не мога да си позволя да се издъня в това. Първо трябва да знам какво правя. От което става още по-засукано. — После попита: — Ти защо ми помагаш, впрочем?

— Допускам, че правиш списък на всички фирми, за които си разбрал, и на собствениците им.

— Да. В Градския съвет физиономията ми сигурно им е омръзнала.

— Това може да ти създаде проблем след време.

— Може. Надявам се, че ще съм се разкарал отдавна и ще е все едно.

— Идеята не е лоша.

— Да.

— Не може да се избегне, предполагам. Мислиш ли, че ще е разумно да си изберем някой от играчите и да го понавестим?

— Естествено. Стига да знам какво да питам. Трябва да разбера кой всъщност владее земята и…

Двамата с Лойош реагирахме едновременно на внезапната магия, появила се в стаята, Влад — само миг след нас. И тримата се извърнахме към Хвдф’рджаанцъ, която държеше Савн за раменете и мърмореше нещо. Погледахме ги около минута, но нямаше какво да му се обсъжда. Окашлях се.

— Та какво казваше?

Влад отново се обърна към мен и ме изгледа тъпо.

— Не помня.

— Нещо, че трябвало да разбереш кой е истинският собственик на земята.

— А, да. Да. Всъщност искам да видя как ще изглежда цялата картина, когато Империята приключи с разследването си, примерно след двеста години. Но не мога да чакам толкова дълго.

— Бих могла да науча нещо.

— Какво?

— За дома Джерег.

Влад се намръщи.

— Дали джерег може да са замесени?

— Не знам дали сме замесени. Но щом Фирис се е занимавал с нещо незаконно и то е носело много пари, напълно е възможно джерег да са включени някъде по веригата.

— Звучи логично — каза Влад.

Лойош продължаваше да гледа съсредоточено жената и момчето. Влад се умълча за няколко мига. Зачудих се какво ли си казват двамата. Дали си говореха с думи, или това, което си предаваха, беше непреводимо? Никога не съм имала познайник, но пък аз не съм вещер. После Влад попита:

— Имаш ли връзки тук?

— Да.

— Добре. Тогава го направи. Аз ще се опитам да го сглобя всичко това.

— Студено — каза старата. — Колко студено. Студено.

Погледнахме я. Не трепереше изобщо, а и в къщата беше доста топло. Ръцете й все още бяха на раменете на Савн и тя продължаваше да се взира в очите му.

— Не мога да го махна — продължи тя. — Не мога. Да намеря студената точка. Не мога да го махна. — После замълча.

Погледнах Влад и вдигнах ръце.

— Е, аз да си тръгвам.

Кимна ми и отново се наведе над листовете. Тръгнах към вратата. Кучето плесна лениво с опашка и отново отпусна муцуна на предните си лапи.

До Северен пристан имаше две-три мили, но вече го бях поопознала и можех да си избера удобно място за телепорт, тъй че веднага се озовах на тясната уличка зад една заложна къща и стреснах с появата си две хлапета. Зяпнаха ме за миг сащисани, после продължиха с хлапащините си. Завих на ъгъла и влязох в тъмното дюкянче. Мъжът на средна възраст зад тезгяха ме погледна, но го спрях, преди да успее да отвори уста:

— Съжалявам, но ще те разочаровам, Дор.

— Какво, нищо ли нямаш за мен?

— Тц. Искам да се видя с човека горе.

— Само за минутка…

— Другия път.

Той сви рамене.

— Знаеш пътя.

Горкият Дор. Обикновено, когато ходя в дюкяна му, е защото имам нещо много „горещо“ и не мога да го разтоваря в Адриланка, а това означава, че ще получи нещо добро и на добра цена. Но не и днес. Минах покрай него в задната част на дюкяна, качих се по стълбите и влязох в една хубава спретната стаичка, където чакаха двама биячи. Единият, много мрачен тип с остра глава все едно, че са му я оформяли във фуния, седеше пред следващата врата. Другият — ръцете му висяха висяха като на чучело и изглеждаше точно толкова интелигентен, въпреки че външността може да лъже — беше подпрял гръб на стената. Не дадоха вид, че са ме познали. Попитах:

— Стони вътре ли е?

— Кой пита? — рече онзи с острата глава.

Усмихнах се ведро.

— Ами аз, кой.

Той се навъси.

— Кажи му, че е Кийра.

И двамата се опулиха. Винаги става така. Много е удовлетворяващо. Единият стана, отмести стола и надникна в другата стая. Каза нещо тихо, след което чух гласа на Стони:

— Тъй ли? Пусни я да влезе.

Биячът възрази нещо и Стони извика по-силно:

— Пусни я, казах.

Типът се обърна към мен и се отмести настрана. Пристъпих покрай него и приклекнах леко в реверанс — реверансът изглежда тъпо, когато си с панталони, но не можах да се сдържа. Отдръпна се от мен, сякаш го беше страх, че ще му свия кесията, докато минавам. Интересно, защо хора, които са готови да влязат в гибелна ситуация, без да им мигне окото, толкова често ги е страх от човек, който само краде разни неща? Дали е заради унижението? Или просто защото не знаят как го правя? Така и не мога да разбера. Много хора я имат тази реакция. Дощява ми се да им свия кесиите.

Кабинетът на Стони беше заблуждаващо малък. Казвам заблуждаващо, защото мястото му в организацията беше много по-високо, отколкото си мислеха повечето хора, включително и неговите. Той смяташе, че така е по-безопасно. Това го бях открила съвсем случайно и по предположения, когато ме бяха наели да задигна нещо от един от лакеите му и се натъкнах на системата му за сигурност. Самият Стони също се държеше много заблуждаващо. Изглеждаше като едър зъл тъп и брутален бияч, за каквито ни взимат всички от Лявата ръка. Всъщност не знам да е правил нещо, което да не е добре пресметнато — дори прословутите му избухвания като че ли винаги завършваха с изчезването на подходящите хора и нищо повече. С течение на годините се бях постарала да го разгадая и мнението ми в момента беше, че е в организацията не заради властта, нито заради удоволствието да прецаква Имперската гвардия, или за нещо друго — искаше само да натрупа много пари, да се подсигури много добре и смяташе след това да се оттегли. Знаех, че не мога да го докажа, но нямаше да се изненадам, ако някой ден просто си събереше багажа и изчезнеше, за да изкара остатъка от живота си в събиране на миди и охлюви на малкото си островче.

С годините постепенно му бях дала да разбере, че знам къде стои в организацията, а той постепенно беше престанал да се прави, че не е така, щом останехме насаме. Възможно беше да му харесва, че има някой, пред когото може да зареже играта за малко, но се съмнявам.

Всичко това мина за миг през ума ми, докато сядах на единствения свободен стол в стаята — тя едва побираше моя стол, неговия и бюрото. Той ме посрещна с:

— Трябва да е нещо голямо, щом си дошла тук.

Гласът му беше груб и дрезгав, отиваше на характера, който си беше избрал да играе. Допусках, че го докарва изкуствено, но не го бях чувала да говори другояче.

— И да, и не — отвърнах.

— Проблем ли има?

— В известен смисъл.

— И ти трябва помощ?

— Нещо такова.

Стони поклати глава.

— Точно това харесвам най-много у теб, Кийра. Как обясняваш всичко съвсем ясно.

— Моята част не е голяма и това, което ми трябва, не е голямо, но е част от нещо голямо. Не поисках да се срещнем някъде, защото те моля за услуга, а ти не получаваш нищо, тъй че не исках да те излагам на показ. Но услугата не е за мен, а за друг.

Той кимна.

— Е, така вече всичко става съвсем ясно.

— Какво знаеш за Фирис?

Въпросът леко го стъписа.

— Орката ли?

— Да.

— Мъртъв е.

— Да де.

— Дължал е много.

— Мда.

— Повечето му неща ще се разпродадат за дългове.

— Точно това харесвам най-много у теб, Стони. Как намотаваш информация, която никой друг не знае.

Пръстите му нервно забарабаниха по бюрото. Не откъсваше очи от мен.

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Интереса на организацията в него и в бизнеса му.

— Твоя интерес какъв е?

— Казах ти. Услуга за един приятел.

— Мда.

— Голяма тайна ли е, Стони?

— Да. Голяма.

— Много високо ли стига?

— Да. И са забъркани много пари.

— И сега се опитваш да решиш колко да ми кажеш като услуга.

— Точно така.

Изчаках. Каквото и да кажех, нямаше да мога да му въздействам, освен ако сам не решеше да се открехне.

— Е, добре — въздъхна той накрая. — Ето какво ще ти кажа. Много хора имаха книжа у тоя. Проклятие. Всички имаха. Някои големи банки ще се гътнат, а някои хора от организацията изведнъж ще си вземат отпуска. Не става въпрос за мен, но сме вътре.

— А ти?

— Не съм се забъркал пряко, тъй че може да се оправя.

— Ако ти трябва нещо…

— Да. Благодаря.

— Как е умрял?

Стони разпери ръце.

— Бил на една от проклетите си от Вийра яхти, подхлъзнал се и си ударил главата в перилото.

Изгледах го накриво. Той поклати глава.

— Никой не искаше да умре, Кийра. В смисъл, единственият начин да си върнем инвестициите беше, ако далаверата му спечели, а след като умря, няма начин изобщо да си ги върнем.

— Сигурен ли си?

— Кой може да е сигурен? Аз не исках да умре. Не знам някой да е искал да умре. Империята изпрати най-добрите си следователи и смятат, че е нещастен случай.

— Добре. Що за човек беше той?

— Мислиш, че съм го познавал?

— Заел си му пари, или поне си мислел да му заемеш. Познавал си го.

Усмихна се, след това ме погледна замислено — не вярвам някой да го е виждал с това изражение.

— Целият беше повърхност, разбираш ли ме?

— Не.

— Все едно че нарочно се държи така, както смята, че трябва да се държи. Изобщо не можеш да надникнеш вътре.

— Звучи ми познато.

Намекът мина покрай ушите му.

— Стараеше се да изглежда излъскан, професионален, пресметлив — да накара всички да повярват, че е идеалният буржоа. И да ги впечатли — винаги искаше да впечатли.

— С това колко е богат ли?

Стони кимна.

— Да, точно. И с връзките си, и с това колко е добър в бизнеса си. Мисля, че за него това — да впечатлява — беше по-важно от парите.

Кимнах окуражително. Стони се усмихна.

— Още ли искаш?

— Да.

— Трябва да знам защо.

— Малко е объркано.

— Объркано? — Изгледа ме така, както сигурно аз поглеждам Влад, когато реша, че той обяснява объркано.

— Заради този мой приятел.

— А-ха.

Засмях се.

— Добре, зарежи. Дължа една малка услуга — добавих неискрено. — Става дума за една стара жена. Ще я изгонят от земята й, защото всеки продава всичко, за да отложи фалита заради тази каша с Фирис.

— Стара жена? Ще й направят запор на земята? Майтапиш ли се?

— Не.

— Не го вярвам.

— Щях ли да измисля точно такова нещо?

Той поклати глава и се изкиска.

— Не, едва ли. И какво смяташ да направиш?

— Още не знам. Просто искам да разбера каквото мога, после ще помисля. — Във всеки случай, и да имаше Влад друг план, не ми го беше споменал. — Какво друго можеш да ми кажеш?

— Ами, беше на около хиляда и четиристотин. Никой не бил чувал за него преди Междуцарствието, а когато то свършило, се издигнал много бързо.

— Колко бързо?

— Към края на първи век вече бил много богат.

— Бързичко е.

— Аха. После загубил всичко, след някакви си четиридесет-петдесет години.

— Загубил всичко?

— Аха.

— И е опитал пак?

— Още два пъти. Като всеки път ударът е по-голям и сгромолясването — по-тежко.

— Същият проблем? Същите хартиени замъци?

— Да.

— Транспорт?

— Аха. И корабостроене. Винаги е започвал с това.

— Пък казват, че хората се учели.

— Критицизъм ли беше вложен в това, Кийра? — Изгледа ме малко по-твърдо.

— Не. Любопитство. Знам, че не си глупав. Повечето хора, от които е заемал, също не са. Как го е правил?

Стони се отпусна.

— Да можеше да го видиш как действа.

— В смисъл? Добър търговец?

— Не само това. Дори когато се издънеше, няма начин да го разбереш. Разбира се, когато се издъни някой богат, това не се отразява много на начина му на живот — пак си му остава имението, пак си ходи във всички клубове, има си частния кораб и големите каляски.

— Това е ясно.

— Тъй че започва далаверата с тези неща. Отидеш да поговориш с него и след няколко минути забравяш, че се е издънил. После секретарите му почват да тичат да им подпише това-онова или да го питат за тая или оная голяма сделка, главата ти се замайва и започваш да мислиш, че е на върха на света. — Стони поклати глава. — Не знам. Чудил съм се дали не е карал секретарите си нарочно да въртят тази игра, само за да изглежда, че бизнесът му върви добре; но вършеше работа. Накрая винаги си тръгваш убеден, че стои много високо и че е по-добре ти да яхнеш коня, преди да го е яхнал някой друг.

— И много от нас са яхнали коня.

— Много джереги ли? О, да.

— И сме нагазили дълбоко.

— Да.

— Това не е добре за проучването ми.

— Притесняваш се, че може да се спънеш в организацията? Това ли?

— Отчасти и това.

— Възможно е.

— Ясно.

— И ако се случи?

— Не знам.

Той поклати глава.

— Не бих искал да пострадаш, Кийра.

— Аз да не би да искам? Колко извън Северен пристан излиза това?

— Трудно е да се каже. Всичко е съсредоточено тук, но беше започнал да се разширява. Имаше кантори на други места, разбира се — с транспортния бизнес няма начин да не е така. Но колко далече е стигнало, не мога да кажа.

— Как вървяха нещата, преди да умре?

— В смисъл?

— Оставам с впечатлението, че се е клатило под краката му.

— Направо се тресеше. Говореше се, че е раздул много и че всичко ще рухне.

— Хм.

— Още ли се чудиш дали не го е светнал някой?

— Много голямо съвпадение изглежда.

— Знам. Но не мисля. Виж, един слух не съм чул. Империята си направи разледването. Те са адски добри в това.

Кимнах. Това поне беше вярно.

— Добре. Благодаря ти за помощта.

— Няма проблеми. Ако ти трябва още нещо, обади се.

— Добре. — Станах.

— А, между другото.

— Да?

Той се отпусна на стола и се загледа в тавана.

— Случайно да си виждала онзи източняк, с когото се мотаеше преди време?

— Имаш предвид Влад Талтош? Типчето, дето прецака представителя на организацията в Империята? Онзи, дето всички искат да го пратят през Пропадите? Дето носи толкова злато на главата си, че косата му искри? Дето организацията го търси толкова отчаяно, че всеки, с когото го видят, най-вероятно ще изчезне за дълга сесия от въпроси и отговори с най-добрите специалисти по извличане на информация от организацията? Него ли имаш предвид?

— Мда.

— Тц.

— Така си и мислех. Е, до скоро, Кийра.

— До скоро, Стони.