Орка

11.

Изхвърчах бързо навън, преди някой да е помислил да ме спре.

„Да ги проследя ли, шефе? О, зарежи: току-що телепортираха. Искаш ли да ти покажа къде?“

„Нямам намерение да проследявам ничий телепорт, Лойош. Искам само да се измъкна. Отваряй си очите“.

„Да, шефе“.

Пресякох улицата и завих надясно на първия ъгъл, после пак надясно, след това — наляво и пак наляво, още веднъж надясно, после малко направо, спрях се и се огледах: бях се изгубил достатъчно, за да объркам всеки друг.

„Е?“

„Чисто е, шефе“.

„Добре, връщаме се у дома“.

„Ще хвърлям едно око“.

Тръгнахме обратно към къщичката, като и двамата често се озъртахме. Бъди като че ли се зарадва, че ме видя, Роуца като че ли се зарадва, че видя Лойош, старата като че ли от нищо не се зарадва, а на Савн като че ли му беше все тая. Седнах до масата, затворих очи и сякаш за първи път от година вдишах дълбоко.

Старата ме погледна и не ме попита нищо, поради което и нищо не й отговорих. Наистина съжалих, че те нямаше, Кийра, щото имах нужда да се изповядам пред някого и да ми се помогне да подредя всичко, което току-що ми се беше случило. Всичко изглеждаше логично — Лофтис се сеща, примъква ме да седнем някъде, където да ми даде шанс да изляза чисто, после кара хората си да ме задържат — до момента, в който го убиха.

Бяха убили него.

Беше ли изненадан от тези, които влязоха през входа? Или че изобщо се появиха? Или от това, което направиха?

„Той не е счупил пръчката“.

Страхотно! Само да можех да разбера какво означава това. Но нямаше кого да попитам. Ако го бях разбрал, със сигурност щеше да се окаже ключовата фраза, от която всичко става ясно и която показва точно какво трябва да предприема. По-вероятно водеше към детството и имаше нещо общо с това, че е пострадал — поне това мина през главата ми, когато реших, че за малко аз щях да пострадам или може би — да съм мъртъв.

Съжалих го. Беше честно копеле въпреки това, което правеше, и ми хрумна, че е добър в работата си, макар че единственото доказателство за това беше, че и на теб ти го беше внушил, Кийра, тъй че може би всъщност си беше глупак, който знае как да впечатли хора като нас.

Обаче съжалих, че последното му ядене не беше по-добро. После попитах:

— Как е момчето, Майко?

— Без промяна.

— Савн?

Сякаш не ме чу. Беше зяпнал камината все едно, че е единственото нещо на света. Добре, че поне там нямаше ножове. Обърнах се към старата.

— Някакви велики идеи?

Тя ме изгледа ядосано и се надигна, което й струваше доста усилие. Приближи се, седна до мен и заговори тихо:

— Май няма да го опитвам броденето насън. Поне засега. Реагира по някакъв начин и това е напредък. Искам да разбера докъде сме стигнали. Искам да видя дали можем да го накараме да заговори за нещо друго освен за ножове.

— Как ще го направиш?

— Приказвам му. Можеш и ти да опиташ.

— Просто да му говоря?

— Да.

— Въпреки че не реагира?

— Да.

— Добре.

Станах и отидох при него.

— Е, как си, момче? — Не реагира. — Надявам се, че физически поне си добре. — Чувствах се като идиот. Старата стана, излезе и изведе и Бъди. Продължих:

— Цяла година мина вече, Савн. Виж, надявам се, че разбираш колко съжалявам за всичко, което се случи. Изобщо не трябваше да се замесваш в това.

Той зяпаше камината и не помръдваше.

— Ти спаси живота ми. Два пъти. Веднъж когато бях ранен, после — отново. Това няма да го забравя. И всички онези неща, които ми каза. Бяха тежки за мен, но може би е за мое добро. — Засмях се. — Повечето неща, които са за доброто ти, обикновено болят, знаеш ли. Но пък, от друга страна, повечето неща, които болят, не са за доброто ти. Хубава гатанка, ако ти трябва гатанка. Я ми кажи, обичаш ли гатанки? Сега се мъча да реша една гатанка, Савн, и доста съм се озорил. Иска ми се да я обсъдя с теб. Ти си умно момче, знаеш ли.

— Защо убиха Лофтис? — продължих. — Бива си я тази гатанка, нали? Той работеше за някой в Империята, който се опитваше да скрие факта, че Фирис е бил убит, защото ако Фирис е бил убит, е трябвало да разберат кой го е убил, и вероятно изобщо нямаше да разберат това, но щяха да разберат кой е поискал да го убият, а това са били много хора, с много връзки с хората, които карат мотора на Империята да бръмчи. Тъй че може би някой не е искал информацията да остане скрита. Това мога да си го представя, Савн. Но не е причина да убият Лофтис — щеше да е много по-лесно и сигурно по-евтино, ако просто някой, да речем Главнокомандващият или лорд Кааврен, или дори Нейно величество, разбере какво става. Убиването на Лофтис беше просто безсмислено.

— Пък и това не би могло да помогне да се скрие какво е правил, защото сега ще трябва да разследват това, а то почти сигурно ще ги доведе до разкриването на всичко. — Въздъхнах. — Но ако това е било целта, избрали са най-трудния и най-опасния път, а хората не го правят, ако има безопасен и по-лесен начин да станат нещата — освен Господарите на дзур, може би, но пък за тях чак толкова потайно мислене не е никак присъщо. Просто не мога да го наместя, Савн. Ти какво мислиш?

Явно мислеше, че камината е прекрасна.

— Тук трябва да има някакво късче, което все още не виждам — късче информация, която ми убягва. Жалко, че не разполагам с повече източници, както по-рано. Щях само да щракна с пръсти и хората ми щяха да се разтичат и да ми съберат всичко, което трябва да знам. Сега единственото, което имам, е това, което мога да открия сам — с помощта на Лойош и Роуца, и няколко менестрела. Дали да не намеря някой менестрел, с когото да си поговоря, Савн? Ти беше с мен последния път, когато го направих, и тогава получих много полезна информация. Помниш ли я? Биваше си я, нали? Помня, помислих си, че ще хлътнеш здраво по нея, и не можех да те виня. Аз също, честно казано, но тя все пак е драгарка, а аз — източняк, тъй че не става. Освен това подозирам, че тя вече няма много добро мнение за мен след това, което ти причиних. Подозирам, че ме обвинява, и е права, между другото. Аз също се обвинявам.

Седях до него и зяпах камината. Вече захладняваше. Може би трябваше да напаля огън. В родния край на Савн по това време събираха лена. Сигурно им липсваше.

— Е, добре. Ще взема да намеря някой менестрел и ще видя какво се приказва за Фирис, за разследването и за банките. Може и да науча нещо. Колкото да не стоя без работа де.

Станах.

— Ще поговорим по-късно, нали нямаш нищо против?

Нищо против нямаше, тъй че тръгнах към вратата. Старата седеше на един плетен стол пред къщата, Бъди се беше свил на кълбо в краката й. Имах неприятното чувство, че е чула всичко, което казах. Зачудих се дали нарочно не ме беше накарала да му поговоря, само за да ме чуе, но бързо разкарах тази мисъл от главата си — ако в цялата тази каша имаше някой без задни помисли, то това беше тя. Само че тази афера бе достатъчна, за да го хване всеки параноята, тъй че се измъкнах от параноята си и се загърнах в наметалото още по-плътно. Интересно, защо човек забелязва какво е времето, когато е извън града? Не помня да съм обръщал много внимание на времето, докато живеех в Адриланка, макар че често обикалях навън.

Забелязал съм, че менестрелите са като обувалка — набутва ти се в ръцете всеки път, когато бръкнеш в килера за нещо друго, но когато ти потрябва — никаква я няма. След като избъхтих целия път до Северен пристан, обикалях поне три часа от един хан на друг и никъде не намерих някой, който да пее, за да си плати вечерята, или да разказва истории, за да си плати преспиването, или даже да седи в ъгъла с тръстикова флейта в скута.

Но усърдието понякога се възнаграждава. Седем пъти питах разни местни къде мога да намеря музика. Един не знаеше, трима не си направиха труда да ми отговорят, а двама се държаха толкова грубо, че трябваше да им нанеса леки телесни повреди като урок по вежливост. Седмата обаче се оказа една приятна жена, текла, с широки поли и удивително черни очи. Та тя ме упъти към едно заведение на около половин миля, с пера, изрисувани на табелата. Намерих го без проблем (което малко ме изненада, бях станал леко песимистичен около цялата авантюра). Влязох в малкия задимен хан и се запромъквах през навалицата текли и няколкото орки и криоти, обкръжени от антуража, който дребните благородници неизменно привличат по такива места, и в другия край един текла, на средна възраст, свиреше на очукана мандолина толкова тихо, колкото може да се свири с толкова рязък инструмент, и всъщност — доста добре.

В края на една от пейките в средата на гостилницата имаше свободно място и го заех. Лойош беше с мен, което сигурно бе причината да привлека няколко погледа, но може би беше просто защото не бяха свикнали да виждат източняци. Гласът на певеца беше висок и сигурно щеше да звучи неприятно, но той си подбираше песни, които му отиваха — предполагам, че това е важно за един менестрел, точно както за един убиец е важно да знае с кои поръчки да се заеме и кои да откаже. По едно време някой дойде и ми поднесе вино, изпих го набързо, защото не беше много добро, а след малко менестрелът престана да свири.

Остана на мястото си и започна да пие. След малко се приближих до него. Той ме погледна, погледна и Лойош и като че ли се попритесни, което си беше съвсем нормално. Казах бързо: „Аз съм Влад“ и внимателно го погледнах в очите — да видя дали това ще му подскаже нещо.

— Да?

Не, името явно не му говореше нищо, което беше добър знак. Щом един менестрел ми познае името, тоя номер го прекратявам моментално.

— Може ли да поговорим за няколко минути?

— За какво?

Показах му пръстена и бързо си го прибрах. Пръстенът между другото бе едно от последните неща, които си бях уредил, преди да напусна Адриланка; формата му е разпознавателен знак за Гилдията на менестрелите, тъй че щом му го показах, той каза: „Аха“ и „Да“.

— Ще изляза навън и ще чакам от другата страна на улицата. Срещаме се след двайсет минути. Става ли?

— Добре. Става. Колко?

— Десет империала. Може и повече, ако можеш да ми помогнеш.

— Става.

Кимнах, излязох навън и пообиколих малко, след което се върнах. Лойош прелетя наоколо да види дали някой не ми е нагласил нещо, макар че не го очаквах. Всичко се оказа чисто.

След двайсет минути менестрелът излезе от хана, пресече улицата и аз пристъпих към него.

— Да се поразходим — казах и му подадох десет монети. Бях го казал и на друг един, по-рано същия ден.

Закрачихме по тъмните тихи улици. Тази част на града е далече от пристанището, много е тясна и е много различна от всичко, което можеш да видиш в Адриланка, което всъщност ми допадаше. Попитах:

— Какво си чул за Фирис?

— Орката ли?

— Да.

— Ами, сигурно знаеш, че е мъртъв.

— Да. Как е умрял?

— Нещастен случай. На яхтата му.

— Сигурен ли си?

Повървяхме още малко и той каза:

— Чух разни слухове. Нали знаеш.

— Не, не знам. Кажи ми.

— Кой си ти?

— Приятел на Гилдията.

— Да не стане нещо? В смисъл, да не би да съм…

— В опасност? Не, стига да не ни видят заедно, но и да ни видят, едва ли.

— Едва ли?

— Точно затова не говорим вътре и затова стоим на тъмно. Та какво казваше?

— Има слухове, че е убит.

— От кого.

— От хора.

— Какви хора?

— Просто хора.

— Защо мислят така?

— Не знам. Но ще ти кажа нещо: всеки път, когато умре някой известен, който и да е той, хората приказват, че е убит.

— Мислиш, че е само това?

— Да. Греша ли?

— Не знам. Опитвам се да разбера. И затова ти плащам. Не подозираш някаква — хм — мръсна игра?

— Не. Едва ли.

— Добре. А тези закривания на банки?

— Това е Империята.

— Империята закрива банките?

— Не, но го позволяват.

— В смисъл?

— В смисъл, че не би трябвало да го правят — да оставят банките просто да се закриват, когато си поискат. Нали уж трябва да защитават хората.

— Защо не го направиха?

— Защото банкерите са им платили.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Откъде?

Не отговори и затова попитах:

— Ти колко загуби?

— Почти осемстотин империала.

— Ясно. Затова ли го знаеш?

Не ми отговори. Въздъхнах. Нищо полезно дотук.

— Нещо за джерег? — попитах.

— Какво?

— Замесени ли са?

— С банките ли? Не знам. Не съм мислил за това.

О, добре. Уж трябваше да проследя слуховете, а започвах да създавам нови. Искаше ми се направо да го попитам: „Можеш ли да ми кажеш нещо полезно?“, но едва ли щеше да има резултат.

— Какво можеш да ми кажеш за хората, дето ги гонят от земята им?

— Само каквото знаят всички. Става непрекъснато и никой не знае защо.

— В какъв смисъл никой не знае защо?

Той сви рамене.

— Ами, нелогично е, нали? Получаваш известие да напуснеш, отиваш да видиш дали можеш да си купиш мястото и собствениците ги няма, закрили са бизнеса.

— И това става често?

— Ами да. Навсякъде. Аз съм един от късметлиите: още живеем в земята на лорд Севана и той все още е добре, доколкото се знае. Но имам приятели и близки, които не знаят какво става, нито какво да направят, нито нищо.

Не знам защо бях решил, че случаят на старата е уникален, но явно грешах. Това определено беше интересно. Кой можеше да печели от това да принуди хората да напуснат земята си, за да може да бъде продадена, а после да не я продава? И защо ще ги принуждава да се махат, преди да е предложил на тях възможността да си я откупят? И как можеше смъртта на Фирис да е предизвикала това? И кой бе поискал смъртта на Лофтис, и защо? И…

Не. Чакай малко.

— Някой досега бил ли е принуден действително да напусне земята си?

— А? Не, засега — не. Никой не би могъл да напусне толкова бързо, дори да ни бяха принудили.

— Да. Прав си. — Но все пак…

— Нещо друго има ли? — попита менестрелът.

— А? Какво? О, не. Дръж. И изчезвай. — Връчих му още десет империала и той изчезна.

„Какво става, шефе?“

„Смътният намек за крайчеца на нишчицата, която би могла да ни отведе до началото на идея“.

„Добре, шефе. Както кажеш“.

„Все едно, мисля, че ми трябва някакво късче. Чакай малко да помисля“.

Беше достатъчно учтив да ми спести очевидните възражения, така че вървях и мислех. Никак не е лесно просто ей така да мислиш и да задържиш ума си съсредоточен върху темата, освен ако не разговаряш с някого или не си записваш, и това е една от причините да обичам да си говоря с Лойош, докато се мъча да сглобя нещата, но това, с което разполагах в момента, нямаше да може да се вмести в думи, защото не беше достатъчно точно — беше само някакво смътно, неоформено усещане, че, ами, не просто ми липсваше нещо, а че бях гледал на нещата под грешен ъгъл.

След малко казах: „Лойош, бедата е, че двамата с Кийра се забъркахме с това, като започнахме със странностите около тази работа с изкарването на земята на дъртата на пазара, след което се оказва, че собственикът трудно може да се проследи и накрая — невъзможно да се проследи. Само защото започнахме от това, не означава, че то е най-важното нещо от всичко, което става“.

„Знаехме го още отначало, шефе“.

„Вярно. Но едно е да го знаеш. Друго е да го осъзнаваш, докато работиш, и да го отчиташ всеки път, щом се добереш до нова информация…“

„Какво?“

„Имам предвид, че гледах на всичко това подведен от нещата, които знам. Трябва да го погледна направо. И имам теория“.

„Само това ни липсваше. Добре, а сега накъде?“

„Не знам“. И докато го казвах, Лойош повтори думите в ума ми. „Много си интересен, Лойош. Да не би да имаш някакви велики идеи?“

„Да. Да се махаме оттук“.

Огледах се, но не забелязах нищо особено.

„Не — каза той. — Просто градът. Този район. Не ми харесва, шефе. Те продължават да те търсят, а докато си в такъв град, е много лесно да те намерят. Не ми харесва“.

На мен също не ми харесваше, между другото. „Скоро ще се махнем. Само да го уредим това“.

„Не можеш да помогнеш на Савн с моргантско оръжие между плешките“.

„Вярно“.

„Ако знаех, че ще се задържим тук толкова дълго и че ще обикаляме и ще дразним кош…“

„Добре, добре. Разбрах“. Мислил бях за това, разбира се. Лойош беше прав: един град, дори толкова малък като Северен пристан, не беше добро място за криене, след като ме търсеше цялата организация. А и ако това, което току-що бях открил, беше вярно, значи общо взето бях изпълнил обещанието си към старата — щеше да може да си остане на земята и всичко беше наред.

„Къде предлагаш да отидем?“

„В Изтока“.

„Вече бяхме там, забрави ли?“

„Той е голям и има много места. Никой няма да ни намери“.

„Прав си“. Наистина нямаше причина да се задържам тук, стига да можех да съм сигурен, че това, което съм открил, е вярно, и сигурно щях да мога да го разбера.

Само че някой беше посякъл Лофтис пред очите ми, съществуваха и кварталите, чиито обитатели ги бяха напуснали, защото бяха останали без работа, и не разбирах защо става всичко това. Така че казах:

„Старата толкова добре се справя със Савн, че ще бъде срамота да го отведем толкова скоро“.

„Шефе…“

„Дай да изчакаме още няколко дни, а?“

„Ти си шефът“.

Чудех се ти какво си разбрала, Кийра; какво щяхме да научим за Фирис от джерегите? И впрочем колко дълбоко са се забъркали джерегите? И ако е забъркал джерегите, защо са му трябвали банките?

Трябвали ли са му изобщо банките?

Само за една банкерка знаехме със сигурност, че е свързана с Фирис, и това беше Вонит. Знаехме, че подкупва висши имперски служители, което почти я правеше джерег. Знаех ли дали законни банки са давали заеми на Фирис? Имахме ли изобщо някакво основание да подозираме, че е имало такива?

Как можех да го разбера? Да обикаляш тук-там, като се преструваш на друг, си има предимства, и по този начин бяхме събрали някаква информация, но винаги идва момент, когато трябва да си просто този, който си. Бяхме ли стигнали до него? И кой точно бях аз, впрочем?

Хм.

„Може да се получи, шефе“.

„Струва си да се опита“.

„Пък и да не се получи, на мен ще ми е забавно“.

„Мда. На теб — сигурно“.

„А на теб няма ли?“

В такъв късен час не беше никак лесно да се намери шивашки дюкян — всъщност всички отдавна бяха затворили. Но след като понахалствах и събудих шивача, се оказа много лесно да получа каквото искам, само като поставих пред него подходящата — доста прилична — сума. Резервите ми в брой напоследък леко се стопяваха, а не ме възбуждаше особено идеята да отида да си изтегля още от скътаното богатство — най-малкото щеше да ми се наложи да смъкна златния камък Феникс, за да телепортирам — но можех да го направя, ако се наложеше.

Успях обаче да направя поръчката и той обеща, че ще я получа рано сутринта. След това се поразходих още малко — обмислях плана и уточнявах подробностите в кротка беседа с Лойош.

По едно време усетих, че краката ми ме водят към къщата, и реших да ги оставя да си продължат по пътя, след като вече имах нещо в главата си за другия ден. Вървях и мислех, а Лойош летеше над мен или кацаше понякога на рамото ми, но непрекъснато наблюдаваше, за да ми остави свободата идеите да се превъртат в главата ми и да се превръщат в заключения. Помислих дали да не спра и да направя бързо заклинание, за да ме болят стъпалата по-малко, но за тази цел трябваше да сваля един от двата камъка Феникс, а Лойош ме удостои с мнението си по въпроса, тъй че докато стигна до къщата, заключих, че съм много уморен. Обясних го на Бъди, който излезе да ме поздрави. Той поклати опашка и джафна съчувствено. Добро куче.

Савн този път седеше до камината, не срещу нея. Старата седеше до него и му говореше тихо. Влязох и изчаках да видя дали момчето ще забележи появата ми, но все едно, че не съществувах, все едно че нищо не съществуваше за него, дори говорещата му старица.

Приближих се.

— Здравей, Савн.

Не ме погледна, но каза:

— Имаш ли нож?

— Знаеш ли името ми, Савн?

— Имаш нож, нали?

— Знаеш кой съм аз, нали, Савн?

— Аз… Изгубих ножа на Пенир. Оставих го…

— Няма нищо, Савн. Никой не се сърди за това. Знаеш ли кой съм?

— Беше хубав нож. Много остър.

— Хайде да поговорим за нещо друго, Савн.

— С него режех… режех разни неща.

— Савн, сестра ти е жива и здрава — каза старата.

Чу я толкова, колкото чу и мен, но ръцете му започнаха да се отпускат и свиват. Седяхме и чакахме, но той не каза нищо повече.

Погледнах старицата, тя сви рамене и стана. Придърпа ме в един ъгъл и ми заговори тихо.

— Започвам да разбирам какво става с него.

— Сестра му ли?

Старата кимна.

— Тя е ключът. Мисли си, че я е убил, или нещо такова. Не съм сигурна. Не е съвсем в съзнание. Не знае кога сънува и кога нещата, които изпитва, са истински.

— Мога да го върна и да му я покажа.

Тя поклати глава.

— Още е рано. Просто ще помисли, че е сън.

— Какво правим тогава?

— Каквото правехме досега. Продължаваме да му говорим, нищо, че иска да говори само за ножове и за рязане, и се опитваме да го накараме да заговори за други неща.

— Ще подейства ли?

Тя сви рамене.

— Ако съм права за това, което става в главата му, рано или късно — би трябвало. Не знам какво може да се очаква. Няма как да се разбере колко ще се възстанови, нито какъв ще стане. Но можем да го докараме до това да реагира на нас и след това, може би, да го научим да се грижи за себе си.

— Това би било добре.

— А моят проблем?

— За къщата ли питаш?

— Да.

— Не съм сигурен още. Мисля, че донякъде съм го решил. Ако теориите ми са верни, няма за какво да се тревожиш. Но трябва да те тревожи възможността теориите ми да са погрешни.

— И ако са погрешни?

— Не се тревожи.