Орка

12.

Станах рано и след порядъчна доза клава се отбих при шивача да си взема нещата, които бях поръчал. Шивачът явно беше мислил, което може да е нездравословно, но мисленето само го беше уплашило, което е естествена реакция на оцеляване. Успокоих го с няколко думи и още няколко монети, взех си нещата и го оставих умерено доволен. После се отбих при един ковач на оръжия и си подбрах няколко неща. Накрая намерих една гостилница, където сервираха закуска, влязох в нужника и сред миризми, които няма да си правя труда да описвам, отделих малко време да се облека и снаряжа — доста време ми отне да си спомня как да скрия ножовете по тялото си така, че да не си личат, което леко ме изненада. Покрих всичко, включително наметалото, с обичайното си, ненабиващо се на очи кафяво наметало, което беше ужасно горещо в клозета, но щеше да е само малко по-горещо за разходката до имението на Вонит.

Излязох от кръчмата малко по-обемист, отколкото влязох, и повлякох крак извън Северен пристан към нашата скъпа приятелка сайд-капитан Вонит — какво е „сайд-капитан“, между другото?

Няма нужда да ти описвам пътя си дотам — минавала си го лично. И моите поздравления, Кийра, за точното описание, благодарение на което имах чудесна представа какво да очаквам и кога да го очаквам. Значи след около половин миля си смъкнах допълнителното наметало и се появих пред някакви безименни птици и дребни животни като самия мене си, Влад Талтош, джерега, убиеца и приятеля на старите дами. Продължих, след като натиках кафявото наметало в един храст край пътя, а Лойош с неохота се съгласи да изчака отвън след няколко подмятания за кого щяло да е забавно. Често си мисля, че представата му за „забавно“ е различна от моята.

А може и да не е.

Охраната на Вонит ме засече, когато закрачих към входната врата. Двама, плътно от двете ми страни колкото си щеш. Не посегнаха към мечовете си, тъй че продължих да вървя. Единият рече:

— Милорд, може ли да ви бъдем полезни с нещо?

— Стига да искате. Можете да кажете на сайд-капитана, че един приятел е дошъл да се види с нея.

— Приятел ли, милорд?

— Точно така. Нямам ли вид на приятел? — Усмихнах им се, но те не реагираха. Стигнахме до вратата. — Ако желаете, можете да й кажете, че представлявам Благотворителното общество на Адриланка.

— Кое?

— Благотворителното общество на Адриланка.

— Ъ, един момент. — Помълча малко, мисля, че се свърза психически с някого, после погледна приятеля си и кимна. Приятелят не си беше отворил устата през цялото време, но стоеше на подходящо разстояние от мен, тъй че, предполагам, си знаеше работата. Все едно, двамата килнаха леко глави към мен и се върнаха на постовете си. Свих рамене, наместих за сетен път новичките си дрехи и дръпнах въженцето.

Хъб се появи, точно какъвто ми го беше описала, и ме поздрави така, че направо ми домъчня за Тилдра. Познаваш ли Тилдра? Все едно. Покани ме, отведе ме в същото помещение като теб и там беше Вонит, и изглеждаше точно така, както трябваше да изглежда.

Стана и леко ми кимна — предполагам още не знаеше колко учтива се очаква да е с мен, — и понечи да заговори. Седнах и подкарах направо:

— Дайте ми имената на всички банки, които е намесил Фирис. Вашите не ми трябват, тях ги знаем. Кои са другите?

Тя се намръщи.

— Защо ви трябва да ги знаете? И впрочем, кой сте вие?

— Истинското си име няма да ви кажа; би трябвало да го знаете. А да си измислям нямам енергия. Знаете за кого работя…

— Вие сте джерег!

— Да. И източняк. Да минем на същността. Трябва да знаем с кои банки се е забъркал Фирис и трябва да го знаем, преди да са се закрили.

— Но как може да не го знаете? Как може да… — Изглеждаше много объркана, но нямах интерес да й позволя да се сети; вчера вече бях направил тази грешка.

— Може и да го знаем — отвърнах и я оставих сама да сглоби картинката — погрешно, разбира се. Отвратително лесно е да оставиш хората сами да се излъжат, а те го правят много по-добре от теб. Но докато стигаше до извода, че всичко това е проверка, и решаваше как да реагира, не можеше да допусне възможността да не съм замесен с никого освен с една стара дребна магьосница и една прочута крадла.

— Не ги знам всички — каза накрая. — Знам най-големите, разбира се.

— Размерът няма значение. Имам предвид тези с достатъчно големи вложения, за да са в риск или поне да са сериозно пострадали.

— О! — Изглежда, че това по някакъв начин оправи нещата. Може би беше решила, че не я изпитваме, в края на краищата, а просто не знаем кои са нагазили дълбоко в играта на Фирис. Или си беше намерила някое друго обяснение, не знам. Но получих каквото целях. — Ами, Имперската банка, разбира се.

Де го чукаш, де се пука!

— Да. Продължете.

— И „Търмоули тръст“, и „Хавинджър“.

— Добре.

— Да включа ли трезорите на домовете?

Трезорите на домовете?

— Да.

— Ами, тези, за които знам, са дракон и джегала. И орка естествено.

— Естествено — повторих, като се постарах да не се опулвам прекалено. Трезорът на орка! Трезорът на дракон!

— Мисля, че само това бяха домовете, или поне тези с потенциално опасни вложения.

— Не и джерег?

— Не. Доколкото знам, вие… те са вътре само с дребни разходи. Мисля, че това е било уговорката, за да инвестират драконите.

— Би било логично — отвърнах. Освен това, какво значение има трезорът на джерег, ако всички джереги в Северен пристан и половината в Адриланка вече са влезли? Но пък можеше и да не са — все още не знаех какво ще откриеш в Адриланка, предположението ми се основаваше само на думите на приятеля ти Стони.

Тя продължи да говори и аз слушах, но подробностите не са важни. Изреди двайсет-трийсет банки, тръстове и едри заемодатели, които или фалират, или са застрашени от фалит и, както казах, най-отгоре в списъка — Имперската банка, представляваща Имперския трезор.

Какво става, ако Империята трябва да отстъпи имуществото си заради дългове, Кийра? На кого го отстъпва? В дома Орка сигурно има учени, които си седят и обсъждат такива неща и пишат дебели книги за това, но нищо такова не беше минавало досега през главата ми. Когато най-сетне тя приключи, казах:

— Добре. Точно това ни трябваше.

— Но вие вече го знаехте.

— Може би. Но това не е ваша грижа, нали?

— Всъщност да — отвърна тя и ме погледна може би с лека нотка на подозрение.

Подхвърлих, уж съвсем между другото:

— Вчера са убили Лофтис.

— Така чух — хладно отвърна тя. — Горкият. Властите знаят ли кой го е направил?

— Не.

Тя заоглежда ноктите си.

— Чух, че е обядвал с един източняк, когато е станало.

Беше го чула? Какво пък, това може би обясняваше защо бе готова да повярва, че съм такъв, за какъвто се представям. Още малко и щях да се разсмея.

— Възможно е.

— Прилича на професионална работа.

Погледнах я и алармените звънчета в главата ми заглъхнаха. Разбираше от професионално убийство точно толкова, колкото аз от професионално финансиране. Всъщност не беше професионална работа. Най-малкото не и в стила на джерег. Твърде много хора бяха замесени и твърде много беше оставено на случайността, включително цел, която бе получила възможност да извади оръжие, и свидетел, останал жив. Който и да беше убил Лофтис, не беше домът Джерег.

Кой беше тогава?

Помъчих се да си спомня достатъчно за убийците, за да предположа дома им, но не можах. Не бяха Господари на дзур и не бяха Господари на дракони. Орка? Може би. Вероятно.

Но преди всичко, защо се преструваше, че е работа на джерег? Дали не си мислеше, че аз се преструвам, че е работа на джерег, и просто го оставяше така, макар да знаеше много добре, че не е? Погледнах я и инстинктът ми каза „да“.

— Какво има? — попита тя. Гледах я, въпреки че не го осъзнавах, и това явно я изнервяше. Добре.

— Какво знаете?

— В смисъл?

— Знаете нещо.

— За кое?

— Вие кажете.

— Нищо не…

— Знам, че ние не сме убили Лофтис, и вие знаете, че не сме убили Лофтис. Уплашена сте и сте изнервена. Знаете нещо, което не би трябвало да знаете, и то ви плаши, и с пълно основание. Какво е то?

— Не разбирам за какво говорите.

— Нима?

Опита се да ме погледне навъсено. Върнах й го. Отново бях Влад, джерег убиец, макар и само за миг, а тя беше орка — богата и тлъста, поне метафорично. Бях станал убиец преди всичко за да убивам хора като нея. Затова я изгледах свъсил вежди и след малко тя се прекърши. Не си личеше външно, но виждах как съпротивата й рухва и тя разбираше, че го виждам.

— Е? Кой го уби? — попитах студено.

Тя поклати глава.

— Не бъдете глупава. Знаете кого представлявам. Който и да ви е уплашил, аз съм този, от когото би трябвало да ви е страх много повече. Е, кой от всички беше?

Подхвърлих фразата „кой от всички беше“, защото създава впечатлението, че знаеш за какво говориш, въпреки че не знаеш, и този път си струваше.

— Рийга.

— Добре. Моите поздравления — току-що си спасихте живота. Колко дълбоко сте забъркани с нея?

— Ха. Не аз съм се забъркала — тя ме забърка.

— Все едно е, нали? Ако тя затъне, вие сте след нея.

Тя кимна.

— Добре, сайд-капитан. Знаете, че напоследък всички сме станали малко боязливи с хвърлянето на пари в операция, за да не фалира — особено с тази фамилия. Но е възможно нещо да се уреди.

— Беше уредено — сопна се тя. — И ако просто ни бяхте оставили на мира…

— Имате предвид измамата със земята? Знам за това. Какво ви кара да мислите, че ще се получи?

— В смисъл?

— Не е никаква тайна, сайд-капитан.

— Кой го знае?

— Всички.

— Всички?

— Освен жертвите, може би.

— Какво пък, все едно е, нали? Докато прода… докато наемателите не го научат, няма значение кой го знае.

— Вярно. Но колко време ще мине според вас, докато разберат какво става? И тогава какво?

— Дотогава ще сме приключили.

— Наистина ли мислите, че можете да го изиграете толкова бързо?

— Можем да приключим до една неделя.

Престорих се, че мисля.

— Какво пък. Може и да стане.

— Ще стане. Империята няма да се намеси, а и да поискат, не знам кой закон могат да приложат. В момента имаме дванайсет хиляди наематели, които ще затънат в дългове за цял живот, за да откупят земя на стойност три пъти по-висока от реалната. Ако това не заслужава едно малко краткосрочно вложение на джерег…

— Джерег нямат много за инвестиране. Знаете защо не по-зле от мен.

Тя сви рамене.

— Но също така знам, че можете да влезете с фондовете, ако поискате.

— Да — съгласих се. — Можем.

„Шефе! Неприятност“.

— Един момент. — „Какво има, Лойош?“

„Някой току-що се телепортира. Мъж. С цветовете на джерег. С двама телохранители“.

„Мамка му!“

Станах.

— Ще се наложи да ме извините. Трябва да поговоря с шефовете си.

Хъб влезе и прошепна нещо на ухото на Вонит. Тя му кимна и ме погледна.

— Няма нужда. Мисля, че шефът ви вече е тук.

Понечих да тръгна натам, където трябваше да е задният изход. „Шефе, други двама току-що се появиха отзад“.

Погледнах я и разбрах, че е в психическа връзка — несъмнено с джерега, който и да беше той. Изгледа ме съсредоточено и каза:

— Кой сте вие?

— Хайде сега, няма нужда да се чувствате глупаво.

Задният изход беше затворен, предният — също. „Някой пази ли страничните прозорци, Лойош?“

„Двама“.

Проклятие.

— Кой сте вие?

— Казахте ли му, че тук е един от хората му? — попитах. — И споменахте ли му, че е източняк?

— Кой сте вие? — Бях в капана. Ако телепортирах, щяха просто да ме проследят, а и щеше да се наложи да сваля черния камък Феникс. Огледах се. Реших, че тук е не по-зле, отколкото някъде другаде. Въпросът беше дали да стоя на място, или да се опитам да пробия. Извадих сабята.

„Джереги ли са при страничния прозорец?“

„Не. Орки“.

Тъй че това бе най-добрият план. Стигнах до това заключение с около десет секунди закъснение обаче, когато трима от тях нахълтаха в стаята. Този в средата го познах по описанието ти — трябваше да е Стони.

— Влад Талтош. За мен е удоволствие да се запознаем.

— И за мен, мъртвецо.

Той се усмихна.

Двамата му „приятели“ се плъзнаха от двете ми страни.

— Не тук! — каза Вонит.

— Много мърлява работа, мъртвецо — подхвърлих.

— Знам — каза Стони. — Неелегантно. Но най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства.

Беше въоръжен добре — с къс тежък меч, — но нямаше вид на човек, който да е чак толкова добър с него, за разлика от другите двама, които явно си знаеха работата.

„Шефе?“

„Тук ми се отваря малко работа за около минутка, Лойош. Ако още някой реши да се включи във веселбата, кажи ми, а и ако се появи някакъв изход, също ми кажи“.

„Ясно, шефе“. Каза го с тон, намекващ, че си има свой план, а моят да върви в Пропадите, тъй че не се изненадах, когато стъклото изтрещя, за разлика от всички останали.

Направих две стъпки, всяка от които продължи около десет години, без да забравям и за миг, че съм с гръб към върховете на два меча, но на Стони му отне около двайсет години да престане да зяпа Лойош, тъй че го оправих много чисто, точно в сърцето. После се обърнах, извадих нож и го метнах към този, с когото Лойош не се занимаваше. За моя изненада наистина го удари с острието напред, заби се отляво под гърдите, което със сигурност му даде сериозен повод за размисъл, а на мен — време да се отдръпна от Стони, който все още беше на крака, поради което — опасен. Много грижливо приготвих другия нож.

„Нагоре!“

Лойош излетя право към тавана, хвърлих, и знаеш ли, този, с който имах време да се прицеля, го удари леко странично в корема и не му причини нещо кой знае какво, но лошо няма, защото Лойош го беше надраскал хубаво по лицето, а и го беше нахапал добре, тъй че вероятно щеше дълго да се занимава със себе си.

Обърнах се към Стони, който точно в този момент реши да рухне на пода.

„Добра работа, Лойош“.

„Да се махаме, шефе“.

Сайд-капитан Вонит ни зяпаше с отворена уста.

— Съжалявам за прозореца — казах.

И се запътихме към парадния вход, като минахме покрай Хъб, който като че ли искаше да ми каже нещо вежливо, но просто не можа. Лейди Тилдра щеше да може.

„Защо не телепортираме?“

„Защото ако Стони е имал капка ум в главата, е оставил някой, който знае какво става, и ще следят за мен с всичко, което имат подръка, просто за всеки случай. Ако си сваля камъка Феникс, ще оцелея само колкото да съжаля за това“.

„О“.

„Ти добре ли си, Лойош?“

„Напълно, шефе. Порязах се малко в стъклото, не не е много зле“.

„Тогава защо ми говориш така?“

„Ами, тече ми малко кръв“.

„Я ела тук“.

Огледах го и видях много гадния разрез, точно където лявото му крило се свързва с тялото, и друг отляво на шията му. И двата кървяха силно. Той се облиза и каза: „Не е толкова лошо, колкото изглежда“.

Сви си крилцата и го прибрах под наметалото си — надявах се, че ще издържи — след което излязох навън, с оръжието напред.

Пред мен имаше двама джереги, до тях стояха двама от личната охрана на Вонит, и всички изглеждаха готови да се бият. Стояха почти неподвижно — изчакваха аз да се задвижа. В доброто старо време щях да разполагам с шепа гадни неща за мятане и да им отворя доста работа, но сега имах само няколко ножа, половината от които вече бях загубил. Не ми изглеждаше никак добре, особено с Лойош, увиснал безпомощно под наметалото ми; морално бях убеден, че ако се стигне до истинско меле, някой от тях случайно ще посече познайника ми, а това никак нямаше да ми хареса.

Погледнах как са разположени всички, след което посочих, един по един, двамата орки с върха на сабята.

— Вие двамата. По петстотин златни на всеки, ако ми заковете тия двамата.

Ясно, че нямаше да се вържат, но джерегите нямаше как да го знаят. И двамата се отдръпнаха и погледнаха орките, достатъчно, за да намушкам единия в гърлото. Той падна и след секунда бях с лице към другия.

— Добре, все пак мисля, че е по-добре и тримата да се разкарате. Тази битка не е ваша, в края на краищата. А и никой няма да ви плати за това. Питайте сайд-капитана, ако не ми вярвате. Ще изчакам.

Боя се, че ги излъгах, Кийра. Пристъпих, скочих напред и порязах другия джерег по китката, по рамото и после — по лицето. Той отстъпи още назад, опита се да контрира, парирах, след това — рипост, и го пернах леко в гърдите. Отстъпи още назад и вдигна меча си да нападне. Пернах го много хубаво под лакътя и мечът падна на земята.

— Хайде, разкарай се — предложих. Той се обърна и побягна към пътя без повече приказки.

Спор няма, че в този момент орките можеха да ме насекат, но се надявах, че вече ще са леко смутени и че дори няма да са сигурни, че битката е тяхна. Освен това наистина очаквах всеки момент да видя материализирането на порядъчен брой джереги, тъй че нямах време за глезотии. Погледнах ги. Те свиха рамене и отпуснаха оръжията.

— До скоро — казах им и си тръгнах. Усещах тежестта на вкопчилия се в наметалото ми Лойош и усилващата се влага по хълбока ми.

До главния път беше много, много далече, Кийра, но не ми се случи нищо особено, докато го стигна. Тръгнах обратно към Северен пристан и се шмугнах сред дърветата веднага щом се появиха достатъчно дървета, сред които да се шмугна.

„Мисля, че май се оправихме, Лойош“.

След което повторих:

„Лойош?“

Спрях и ако в този момент се бяха появили всички наемни убийци в Империята, едва ли щях да забележа. Лойош се беше впил в хастара на наметалото ми и първото, което забелязах, беше, че гърдите му все още се издуват и свиват, и че от двете му рани все още тече кръв. Смъкнах наметалото и го проснах на земята, после леко разперих крилете му, за да мога да огледам раните. Като че ли не бяха много дълбоки, но тази до крилото му беше гадна. Дълго оглеждах за парченца стъкло, но не намерих, което беше добре.

Не знаех какво да направя, затова нарязах джерегското наметало на ивици и го превързах, колкото можах, като стегнах лявото му крило към тялото. После огледах другата рана и се намръщих. Навремето се шегувах, особено с Крейгар и Мелестав, как трябва да са готови да ми сложат турникет около гърлото, ако някой го среже, но този път самият аз се бях изправил пред нелепия проблем със слагането на превръзка около змийския врат на Лойош, и никак не беше смешно, казвам ти. Накрая просто използвах повечко плат и оставих превръзката доста хлабава, за да не прекъсна дишането му, притиснах длан в нея и я задържах така.

„Лойош?“

Никакъв отговор.

Вдигнах го и тръгнах между дърветата. Стараех се колкото мога да не изгубвам посоката, но никога не съм се оправял добре в гората.

Чувал съм, че някои животни заспиват дълбоко, за да се изцерят. Не знаех дали и джерегите го правят. Не е ли смешно? С Лойош бяхме заедно още откакто се беше излюпил и знаех за него почти всичко. Не се съмнявах, че Савн — старият Савн, преди да се отнесе — щеше да се побърка — щеше да ми каже много по въпроса. Рязко хлапе беше Савн. Надявах се да се оправи. Надявах се и Лойош да се оправи. Коути, милата Коути, жената, за която се бях венчал, сигурно нямаше да се оправи — в смисъл да оправим нещата помежду си. Колко от всичко това беше по моя вина?

Такива неща си мислех, Кийра, докато крачех към Северен пристан. Вървях толкова бързо, колкото можех с вързопчето с познайника ми пред мен и гъстите дървета наоколо. Добре, че беше все още ден, иначе щях да се убия. Лошо, че все още беше ден, защото джерегите щяха по-лесно да ме намерят. Къде бяха те сега? Бяха ли изпратили хора и дали претърсваха гората, или още не бяха научили, че съм се измъкнал? До този момент трябваше да са разбрали, че Стони е мъртъв, и най-малкото щяха да са пратили някой, който да проучи.

Нещо изплющя над мен и погледнах нагоре. Беше Роуца. Кацна на рамото ми и ме изгледа. Ясно. Разбирам от намеци.

Спрях, проснах наметалото и смъкнах превръзките от раните на Лойош. Роуца ме изчака търпеливо, изгледа ме строго и неодобрително и методично заоблизва раните. Не знам дали има нещо особено в дежергската слюнка, или използваше отровата си и в нея имаше нещо особено, но когато свърши с близането, раните бяха престанали да кървят. Посегнах да вдигна Лойош, но Роуца ми изсъска и спрях. Тя го надигна в ноктите си, плесна веднъж с крила и се понесе във въздуха, въпреки че като че ли й беше малко тежко.

— Добре. Както искаш.

Тя бавно закръжи над главата ми.

— Надявам се, че можеш да ме върнеш у дома — казах на глас. — И че искаш да го направиш, впрочем.

Не знам дали ме разбра, или го беше решила сама, но полетя и много се стараеше да не се губи от погледа ми, което не може да е било случайно. От време на време грижливо поставяше Лойош на някой клон, отдъхваше за малко и после литваше, сякаш за да огледа наоколо. Ако беше така, то Лойош явно я беше учил добре, защото не се натъкнахме на никого. Веднъж, след като беше оставила Лойош, дойде друг джерег и кацна до него. Роуца се върна, разпери криле, изсъска много настървено и другият джерег отлетя. Изръкоплясках й наум.

Най-сетне дърветата отстъпиха на поляна и щом излязох на нея, се почувствах съвсем оголен и незащитен, само че вече се стъмваше, тъй че малко се позабавихме, за да дадем време на тъмнината да се слегне и да се почувстваме по-удобно. На Роуца не й хареса, изсъска ми злобно, но после може би реши, че и тя трябва да си почине, тъй че положи Лойош на тревата, пооблиза го още малко, а когато светлината съвсем помръкна, тръгнахме отново.

Много време ни отне, но най-после намерихме пътя през гората, а после и грозната синя къща, и си бяхме у дома. Бъди излезе, погледна ни, излая и ни подкара вътре. Роуца влетя в къщата и грижливо сложи Лойош на масата. Едва когато забелязах колко приятно топло е вътре, си дадох сметка колко съм измръзнал.

Старата ни гледаше.

— Дълга история — казах й. — А и не мисля, че държиш да я чуеш. Но Лойош пострада и… чакай малко.

Роуца прелетя до Савн, който седеше до камината и зяпаше нищото, кацна на рамото му и му изсъска. Савн много бавно се обърна към нея. Двамата със старата се спогледахме, след което отново се обърнахме към тях.

Роуца отново изсъска и прелетя до масата. Очите на Савн я проследиха. Тя пак се върна на рамото му, изсъска и пак прелетя до Лойош.

Савн се надигна колебливо, пристъпи до масата и погледна Лойош.

— Трябва ми вода — каза той, без да се обръща към никого. — И малка игла, най-острата, която можете да намерите, и здрав конец, и чист плат.

Труди се над Лойош цялата нощ.

— Пак изглеждаш озадачена, Коути.

— Да. Разговорът ти с Лофтис.

— Какво по-точно?

— Как го убеди, че си свързана с Империята?

— Просто както ти казах. Подхвърлих му няколко подробности за неща, в които е била замесена неговата група.

— Но какви подробности? За какви техни дейности си знаела?

— За теб и Влад.

— Моля?

— В смисъл, искаше и това да научи. Много настойчиво ме разпита.

— И ти какво каза?

— Не държа да го обсъждам.

— О!

— Съжалявам.

— Разбирам. Как е Лойош?

— Искаш да продължа разказа си?

— Да.

— Лойош е добре, доколкото знам.

— Хубаво.

— Е, да продължа ли?

— Да, моля те.

— Добре.