Орка

6.

Стоях на улицата точно пред Градския съвет, без да поглеждам назад, и се мъчех да остана в образа си, докато не реша накъде да тръгна и какво да предприема. Не ти пускат „опашка“ толкова често, особено когато знаеш какво става, и такава възможност не бива да се прахосва.

„Забелязах ги, шефе. Професионалисти“.

„Какво правят?“

„Чакат те да направиш нещо“.

„Добре. Нека почакат“.

Бях направил точно това, заради което бях дошъл, разбира се — не беше трудно да запълня липсващите късчета от разговора на Лофтис с Домм, а липсващите късчета казваха, че фалшифицират разследването и вмъкват резултатите, които са им казали да вмъкнат, и това се потвърждаваше от факта, че другият, Дейтийфнист, се интересуваше повече как съм могъл да ги намеря и защо съм поискал да го направя, отколкото от самата информация. Но сега какво? Потвърждението, че разследването е фалшифицирано, водеше до възможността (макар и съвсем не категорична) Фирис всъщност да е бил убит, но с нищо не ме приближаваше до това кой дърпа финансовите конци или кой ще се окаже той през следващите месеци и години.

Но повече от това, Кийра, бях притеснен точно като теб, когато го допуснах още първия път. Защо Империята ще прави такова нещо? Не бях чувал да е правено някога, а за да се прави, трябваше да е замесен някой на много висока позиция и необходимостта да е била голяма. Въпросът беше кой — кой в Империята и кой от света на Фирис? А никого не познавах нито от едната, нито от другата област.

Прехвърлих наум бележките, които си бях направил от документите, които ти сви от Фирис. Въз основа на това, което показваха, както и на казаното от приятеля ти Стони, бях готов да допусна, че децата на Фирис са общо взето в центъра на нещата — в смисъл, той със сигурност се е канил да остави на децата си да ръководят колкото може повече, разделено помежду им по негово решение, на кого какво и колко. Имаше жена, един син и две дъщери, както и още няколко роднини.

Жената, бях чул някъде, била преди това трета съпруга на военен, което можеше да означава лидерски качества, но според документите той изобщо не й се бе доверявал, и тя не беше имала нищо общо с бизнеса. За сина му имаше достатъчно клюки, за да се убедя, че всичко, което е пипвал, е ставало на кал; през годините Фирис му бе поверявал все по-малко и по-малко. Ако трябваше да градя някакви предположения за последната му воля, щях да кажа, че Фирис му е оставил една-две къщи, купчина пари и нищо повече.

С това оставаха двете дъщери: по-младата, баронеса Рийга, и по-старата, графиня Индра. От бележките, които си бях извадил, излизаше, че с времето Фирис им е възлагал все повече отговорност и ги е въвличал в бизнеса. Точно в този момент, Кийра, съжалих, че не разполагам със старата си организация, защото щях да кажа само две думи на Крейгар — той как я кара, между другото? — и след два дни щях да знам за тях всичко, което можеше да се научи. Мразя да върша черната работа сам, а и по-важното — просто не разполагах с нужното време.

Е, рекох си, щом ще я караме слепешката, най-добре да почваме. Обърнах се кръгом и отново влязох в Градския съвет. Не забелязах преследвачите да се пръскат на пътя ми; всъщност изобщо не ги видях.

Любезният лиорн не ме позна и беше много по-учтив с Калдор криотата, отколкото с Падрайк източняка — не искам и да мисля как щяха да се държат с Влад джерега. А, освен това не всички бяха лиорни, само за протокола — но на тези, които не бяха, като че ли им се искаше да бъдат. Това между другото.

След две минути стоях пред колекцията от карти на града и прилежащата му област и ми отне около половин час, докато установя, че в района не може да се намери нито баронство Рийга, нито графство Индра. Порових още малко и се уверих, че нито едно от двете не съществува реално — бяха титли, без свързани с тях имения и земи, което може да се очаква от орка, предполагам. После порових из градските регистри, което ми отне още малко време. Можеше да стане по-бързо, ако бях помолил за помощ, разбира се, но тогава сенките ми несъмнено щяха да разберат какво търся, а не съм сигурен, че щеше да е добра идея.

Индра — в смисъл лицето — живееше високо на хълма Красива гледка, с изглед към малко градче, наречено Арфиста, в покрайнините на Северен пристан. Пресметнах, че е само на един час пеш, а ми допадаше идеята на Домм и Тимър да им се поизприщят краката, освен това знаеш какво изпитвам към конете. Така че тръгнах. Денят беше хубав, откъм морето духаше лек ветрец. Докато си вървях, свърших една важна дреболия. Пооправих си костюма — нали знаеш, вдигнах яката, понаместих перуката, стегнах копчалъците, общо взето, придадох си малко по-достолепен вид, защото реших, че трябва да докарам определено социално ниво, преди да съм получил възможност Индра — или по-вероятно слугата, който щеше да ми отговори от нейно име на портата — изобщо да помисли дали да ми позволи да я видя.

Едно от нещата, които бях забравил на тръгване, беше, че след като бях останал маскиран, носех ботуши-кокили. Някъде по средата на пътя започнах да се наричам наум как ли не и Лойош, който се рееше някъде зад мен, за да държи под око сенките ми, почна да ми се смее. Бях малко притеснен, че не си нося сабята. И това, че знаех, че ме преследват двама души, ме изнервяше. С други думи, не бях в много добро настроение, когато стигнах хълма Красива гледка.

Домът на Индра всъщност изглеждаше съвсем семпло. Най-обикновена къща на върха на малка могила, но определено добре построена и реших, че трябва да е много удобна. Теренът наоколо беше добре поддържан, със спретната редица дървета, окосена трева и градински лехи, но не толкова фризирано и напудрено като Имперския дворец или мястото на Демона, ако си ходила там… О, разбира се, че си ходила. Извинявай.

Не знам. Докато се приближавах, си мислех, че може да съм се разглезил от Черен замък и Дзур планина, но бях очаквал нещо повече — предполагам, че „помпозно“ е подходящата дума. Но после си спомних твоето описание на дома на Фирис — там, където всъщност е живял, за разлика от местата, които е използвал, за да впечатлява хората — и той не е толкова впечатляващ, колкото би могло да се очаква, нали? Допуснах, че може да е фамилна черта. Интересно беше също, че не се виждаха никакви пазачи. В имението на Фирис беше имало много, но възможно ли бе само за едно поколение до такава степен да отпадне необходимостта от охрана? Мразя да се занимавам с неща, които не разбирам.

Дръпнах въженцето на камбанката на вратата и зачаках. След малко някой отвори и ме изгледа намръщено. Поклоних се, казах „името си“, Калдор, и попитах дали ще е възможно господарката му да ми отдели няколко минути за разговор.

Той ме зяпна, сякаш не беше сигурен дали е чул добре. После каза:

— Мога ли да ви попитам по каква работа търсите графинята?

— Боя се, че въпросът е от личен характер.

Изгледа ме подозрително. Постарах се да си дам вид, че си знам работата. Не беше толкова лесно като криота, колкото ако бях с обичайната си външност, нито пък той реагираше толкова добре, колкото ако приличах на себе си; не знам защо е така. Може би защото изненадата е по-голяма, когато видиш пред вратата си източняк. Може би щеше да е по-добре, ако се бях престорил на Господар на дракони, но пък тогава нямаше да науча толкова много от имперските следователи.

В края на краищата ме пусна обаче, и ми нареди да изчакам, докато провери дали графинята може да ме приеме. Направих това, което прави всеки в подобна ситуация — огледах се. Беше внушително, беше впечатляващо, и стълбището беше от бял мрамор, и се извиваше елегантно, допълвайки ослепителната белота на мраморните стени, накъсана от… ах, Кийра, скъпа, ако беше там, още щяха да ти текат лигите. Нямам нагласата на крадец, но честно ти казвам, бях изкусен. По стената имаше златни плакети, мраморни бюстове, кристални скулптури, пана, изработени от скапани проклети бисери, които могат да те накарат да се разплачеш. Цветно стъкло, с инкрустирани скъпоценни камъни. Къщата не говореше за богатство, а направо крещеше. Цялата помпозност, която бях търсил отвън, беше запазена за отвътре, и разруши всичките ми дребнави представи какъв простичък, семпъл и невзрачен стил на живот е избрала тази фамилия. Беше много странно, Кийра, и не преставах да се чудя що за ум е сътворил всичко това.

И тогава ми хрумна, че съществува прилика между външното и това, което е вътре — в това колко малко говори и едното, и другото. В смисъл, да, всички тези неща крещяха за много пари, но друго какво? Много неща можеш да кажеш за някой, като му видиш дома, нали? Е, не и за тези хора. Къщата наистина не говореше нищо, освен че Индра е богата. Дали беше защото е плиткоумна, или защото не иска никой да разбере нещо за нея?

Докато обмислях това, слугата се появи и каза:

— Графинята може да ви отдели няколко минути. Тя е в библиотеката. Моля, последвайте ме.

Последвах го.

Библиотеката. Мда.

Помниш ли онези капани, които Мороулан държи в библиотеката си? О, предполагам, да. Попадала ли си някога в тях? Не, оттеглям въпроса; извинявай. Но да, всичко в библиотеката приличаше на капаните на Мороулан — грамадни томове с отрупани със скъпоценни камъни корици, вързани с вериги на пиедестали. Добре, добре, да речем, че малко преувеличавам. Но точно така го почувствах в библиотеката — всичко изглеждаше добре, но не ти дава чувството, че искаш да седнеш и да четеш нещо. Библиотеката не беше за четене, беше за да се посрещат там хора, в атмосфера, която претендира за интелектуалност. Или поне така си помислих. Не знам. Може би защото не съм познавал достатъчно богати хора, за да си съставя мнение — възможно е да си имат свои правила или да се опитват да компенсират с пари онова, от което са лишени по рождение; не знам. Просто ти го описвам така, както го възприех.

Тя седеше зад една маса — не бюро този път — и четеше, или се преструваше, че чете книга. Вдигна глава, щом влязох, и ме посрещна с озадачена полуусмивка, след това стана да ме поздрави. Беше много слаба и с много къса, светла и права коса — „войнишка прическа“ всъщност, което странно се връзваше с щедро надиплената дълга синя рокля. Имаше вежди на орка — почти невидими, — широка уста и тънки устни, тесни раздалечени очи и волева брадичка.

В гласа й имаше малко от носовия говор на района, но не толкова силно като на домакинята ни или на повечето хора, с които сме се срещали тук; и беше доста мелодичен.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Калдор, милейди.

— Пожелали сте да разговаряте с мен?

— Да, милейди, ако благоволите да ми отделите няколко мига.

— Разбира се. Моля, седнете. Ето тук. По каква работа?

И тук, Кийра, си платих цената на измамата. Може би. Защото ми хрумна, че бих могъл просто да изплюя камъчето и да я попитам направо дали би се съгласила да ни позволи да изкупим тази земя, или поне да се застъпи за случая. Но ако откажеше и след това Домм я разпиташе, много лесно щяха да ме проследят, а това нямаше да е много здравословно. Така че казах:

— Моите съболезнования за смъртта на баща ви, милейди.

Тя повдигна вежда — жестът изглеждаше добре отработен — и отвърна:

— Благодаря.

— Тук ме доведе тъкмо смъртта на вашия баща.

Тя кимна.

— Имам причина да смятам, че Империята не проучва смъртта му толкова сериозно, колкото са длъжни.

— Това е абсурд.

— Не мисля така, милейди.

— Защо?

— Не мога да ви кажа точно.

— Не можете да ми кажете?

Поклатих глава.

— Ако желаете обаче, един мой приятел, който знае нещо по въпроса, би могъл да ви навести и може да ви каже повече — искаше само да разбера дали ви интересува.

— Интересува ме. Но не го вярвам.

— Но ще говорите ли с приятеля ми?

Тя ме изгледа много твърдо и отвърна:

— Добре. Кога мога да го очаквам?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Името му?

— Не е редно да ви го съобщавам, милейди. Но ще се представи като мой приятел.

Отново ме изгледа много продължително, след което кимна и каза:

— Добре.

Станах и се поклоних.

— Мисля, че ви отнех достатъчно време.

Тя също стана, вежливост, каквато не бях очаквал. Слугата ме придружи до изхода. Напуснах оттам, откъдето бях дошъл, и тръгнах обратно към града.

Какво бях постигнал? Не съм сигурен, но си бях оставил отворена вратичка да се върна под друга външност, дори като самия себе си, ако се окаже необходимо.

Докато вървях, обмислих положението. Все още беше рано, чакаше ме дълго вървене до баронеса Рийга, а стъпалата ме боляха.

Рийга живееше на един хълм — имам чувството, че богатите винаги живеят на хълмове, може би защото и аристократите го правят — наречен Зимен дъб, в северния край на Северен пристан, с изглед към долината на река Кейнфтали. Беше си доста път, затова веднага щом имението на Индра се скри от погледа ми, седнах, колкото да смъкна камъка Феникс и да си направя едно бързо заклинание, за да се почувстват стъпалата ми малко по-добре. Не можех да го проточа много, без преследвачите ми да разберат какви ги върша, но помогна. Върнах камъка Феникс на мястото му и продължих. Ако бяха като мен, когато преследвам някого, щяха веднага да забележат, че не могат да ме засекат нито психически, нито магически, и това щеше да ги озадачи, но трябваше късметът съвсем да ми е изневерил, за да улучат точно този момент с повторния си опит. Понякога си струва да рискуваш малко, за да облекчиш неудобствата.

Тази част от света е много шантава, Кийра. Забелязала ли си го? Пейзажа имам предвид. Може би защото сме толкова далече на север от екватора, или защото планините Кейнфтали почват само на няколкостотин мили оттук — макар че не разбирам как това може да има нещо общо с цялата работа. Но ми се струва странно, че като тръгнеш от източния край на Северен пристан на запад, или от хълмовете с изглед към пристанището право на север, ще видиш четири съвсем различни пейзажа. Имам предвид, покрай морския бряг виждаш същите гадни червеникави скали и същата пръст, дето те кара да мислиш, че нищо не може да порасте, каквото и да направиш. Но само малко на изток, и вече виждаш равнини, които напомнят за района около Черен замък и на запад от Дзур планина, с много вода, и ти се струва, че може да е хубава земеделска земя. А околността на Индра цялата е камениста, сурова и в същото време красива, също както е красив южният край на Сунтра — сурова, но въпреки това привлекателна. Тъй че поемаш на север покрай реката, натам, където живее Рийга, и е като големите гори на изток от Дзур планина, почти джунгла, само че е прорязано със сечища, защото тук живеят много хора, но никак не е трудно да си представиш, че ще се натъкнеш всеки момент на някой дзур или тиаса. Не е ли странно? Чудя се дали няма някаква магия в тая работа, или просто се е получило случайно.

Но извинявай, малко се отклоних от темата. Имението на Рийга се оказа скътано сред много дървета и храсталаци, и изглеждаше съвсем занемарено — наоколо имаше много други къщи, така че два-три пъти ми се наложи да питам за посоката, за да разбера коя е нейната. Беше хубава, Кийра. В смисъл, къщата. Беше по-малка, отколкото на Фирис или на Индра, макар все пак доста по-голяма от тази тук, но като че ли искаше да си е къща, вместо имение, което иска да е замък. Щом я погледнах, реших, че като похлопам, тя ще отвори лично вратата. И между другото, точно така стана.

Беше по-ниска и по-пълна от сестра си, а косата й бе по-дълга и доста къдрава, но лицето й беше почти същото. Погледна ме точно така, както би трябвало да те погледне някой, живеещ в такава къща, все едно че е малко любопитна защо някой ще желае да говори с нея — искам да кажа, не както би те погледнала дъщерята на някой толкова богат като Фирис. Зачудих се дали не съм сбъркал адреса и казах:

— Баронеса Рийга?

— Да. А вие сте?…

— Калдор. Може ли да поговоря с вас?

— По какъв въпрос? — попита тя. Все още се държеше учтиво и дружелюбно, но не ме покани да вляза.

— За баща ви.

— За баща ми?

— Вие сте дъщерята на лорд Фирис, нали?

— Ами, да.

— Е, в такъв случай това, което имам да кажа, ви засяга.

Тя ме погледна замислено и попита:

— За какво става въпрос?

Изглеждаше нелепо да обсъждаме това, застанали пред къщата й, но изборът беше неин, така че казах:

— Имам причина да вярвам, че Империята не проучва смъртта му толкова задълбочено, колкото са длъжни.

Очите й се присвиха, тя ме изгледа внимателно и изведнъж престанах да съм толкова сигурен, че съм се маскирал добре.

— О, имате причина значи?

— Да, милейди.

— И какво ви засяга вас това?

А-ха. В случай, че броиш, Кийра, това беше третото ми „а-ха“ за деня.

— Моля?

— Какво ви интересува вас?

— Ами, надявах се, че, нали знаете, ъъъ…

— Че ще получите възнаграждение?

— Ами…

Тя ми посочи пътя.

— Може да си тръгвате. Веднага.

Нищо друго не можах да измисля, освен да се поклоня и да си тръгна. Оказа се доста дълга разходка за толкова кратък разговор, но никоя разходка не е напразна, ако завърши с едно „а-ха“. Споделих тази мисъл с Лойош, който ми подхвърли, че може да ми осигури толкова „а-ха“-та, колкото си поискам. Не ми хрумна подходящ отговор, затова просто продължих към града.

Следващата ми спирка беше в „Речни дарове“, защото реших, че това ще придаде известна правдоподобност на разказа ми пред моите „сенки“, и защото имаше заден изход в случай, че реша да го използвам, а и защото бях скътал там дрехите и оръжията си. Посещението на сина и вдовицата щеше да почака, защото вечерта вече настъпваше, краката ме боляха адски и имах нужда от хубаво ядене и пиене, което беше другата причина да се отбия в „Речни дарове“.

Но всичко по реда си. Първо попитах Лойош какви ги вършат моите „сенки“. Каза: „Единият минава отзад, шефе“.

„Другият влиза ли?“

„Не“.

„Добре“.

Минах през кръчмата, отворих задната врата, преместих няколко празни кафеза, взех си вързопа с личните принадлежности, измъкнах сабята от купчината боклук и се шмугнах обратно в заведението, преди Тимър или Домм, или който и да е там, да е влязъл. Гостилничката не беше много пълна, но никой не ми обърна особено внимание.

Седнах на една маса и накарах домакина (който наистина се казва Трим, между другото) да ми донесе вино, паница рибена чорба и каквото там пернато пекат на шиша — миришеше много апетитно. Явно го мажеха с някаква смес от мед и лимон, от която пламъкът танцуваше много красиво по кожичката и караше стомаха ми да ръмжи като дзур.

Трим сервираше много бързо и храната му беше много добра; надявах се, че няма да разпитват горкия кучи син или че ако го направят, поне ще са любезни.

Хапнах, пийнах, поотдъхнах и се помъчих да измисля следващата си стъпка. Последното е най-трудната част, другите си идват много леко, стига да си се упражнявал достатъчно. Лойош също започваше да огладнява, което ме накара да се почувствам гузно, но трябваше да остане да наблюдава, затова яденето ми беше придружено от непрекъснатите му оплаквания. Не позволих това да ме отвлече от храната обаче.

После Лойош каза: „Шефе, влизат“.

„Хубаво“, отвърнах и опрях сабята си на стената зад мен, зад опорната греда, така че да е ако не скрита, то поне да не се набива много на очи. Постарах се едната кама да ми е подръка, след което отопих мазното от яденето с остатъците от хляба — хубав черен хляб с някакви семена в него.

Влязоха и двамата — мъж и жена — и се тропосаха точно пред мен; явно бяха получили указания от щаба. Вдигнах глава и ги погледнах с израз на пълна невинност, към която се постарах да добавя известна доза тревога.

— Лорд Калдор? — каза мъжът.

Кимнах.

— Можем ли да поговорим с вас?

Пак кимнах.

— Аз съм лейтенант Домм, това е Инсайн Тимър, от Гвардията на Нейно императорско величество.

Кимнах за трети път. Започвах да ставам много добър в това.

Седнаха, въпреки че не ги бях поканил. Сигурно решиха, че ако стоят, докато аз си седя, ще им е по-трудно да ме уплашат. Аз междувременно се опитвах да се правя на уплашен, който се опитва да се прави, че не е. Не мисля, че се справих много добре — много по-лесно е да се преструваш на опасен тип, когато те е шубе, отколкото да се правиш, че те е шубе, когато си опасен тип. Поне при мен е така.

„Трябва ли ти помощ, шефе?“

„Засега не, Лойош“.

— Бихме искали само да ви зададем няколко въпроса. Разбираме, че казвате на разни хора, че не водим задълбочено разследване по един определен случай. Бихме искали да знаем защо смятате така.

Залагах на Рийга срещу Индра, затова казах:

— Милорд, днес отидох в Градския съвет и казах какво зная. И ви беше все едно, тъй че реших, че това означава…

— Дрън-дрън — прекъсна ме Тимър. — Кажете истинската причина.

— Това е единствената…

Тя се обърна към Домм.

— Дай да го приберем и да го пообработим. Нямаме време за дрънканици.

— Търпение. Мисля, че ще пропее — каза Домм.

— Що да си правим труда? Можем да го обелим като лук.

Домм поклати глава.

— Не и ако не се наложи. Знаеш, че Големия не обича да унищожаваме мозъците на хората, освен ако няма друг избор.

— Кой ще му каже?

— Дай да опитаме първо по моя начин.

— Добре. Ти си шефът.

Той кимна и отново се обърна към мен. Ставаше ми все по-трудно и по-трудно да се правя на уплашен. Хората около нас вече се бяха поотдръпнали и Трим ни поглеждаше неспокойно откъм тезгяха. Домм се наведе над масата и лицето му почти опря в моето.

— Сега ни кажи кой си, какво знаеш, откъде го знаеш и какво целиш?

Дръпнах се назад в стола и се опулих — по-добро от това не мога да докарам, когато се опитвам да се правя на уплашен. Помъчих се да измисля дали има начин да се измъкна, без да им казвам нищо. Нищо не ми хрумна за момента. Домм каза:

— Да накарам ли Тимър да се заеме с теб? Не обичам стила й, но ако не ми дадеш избор, ще трябва да те оставя на нея.

Изведнъж ми хрумна, че ако вярваха, че съм професионалист, нямаше да ми пробутват тоя номер — бях в по-добра позиция, отколкото си мислех.

— Добре — рекох. — Ще ви кажа каквото знам.

Домм се отдръпна и зачака, но без да откъсва очи от мен. Обзалагам се, че е много добър в познаването кога го лъжат. Но пък и аз съм доста добър в лъженето. Казах:

— Дойде някакъв. Попита ме дали искам да изкарам малко пари — петдесет империала, вика. За да отида в една стая в Градския съвет, да кажа всички тези неща, после да обиколя едно-две места и да кажа други неща. Каза ми какво да кажа.

— Кой е? — попита Тимър.

— Не знам. Никога не го бях виждал.

— Къде го срещна?

— Тука… точно тука.

— Той как е решил да говори точно с теб? — попита Домм. Биваше го, типчето.

— Не знам.

— О, я стига. Пробвай нещо по-добро. Очакваш ли да повярваме, че просто ей така е влязъл, хванал е първия, който му е попаднал, и му е предложил?

Поклатих глава.

— Не знам.

— От кой дом е?

— Орка — отвърнах, без да му мисля. Двамата се спогледаха и останах с впечатлението, че съм улучил в десетката, макар че отговорът си беше съвсем очевиден.

— Как изглеждаше? — попита Тимър.

Почнах нещо да измислям, после реших, че Калдор изобщо не е толкова наблюдателен и е по-добре да побачкат за това, което ще получат.

— Не знам, беше просто, нали разбирате, просто човек.

— На каква възраст е, според теб?

— Не знам. Не беше много стар. Хиляда и двеста някъде.

— Висок? Нисък?

— Не знам.

— По-висок от теб?

— О, да. Всички са по-високи от мен.

Домм се изправи.

— По-висок от мен?

— Ъъ, да. Мисля, че да.

Седна отново.

— Едър, набит?

— Не, не. Хилав.

— Дълга коса? Къса? Права? Къдрава?

И тъй нататък. Най-после получиха доста точно описание на несъществуващия орка и им казах, че не съм забелязал, че съм толкова наблюдателен.

— Така — каза Домм и кимна бавно, след като млъкнах. Помълча малко, сякаш премисляше нещата, и каза: — Сега да чуем останалото.

— А? — Зяпнах и се направих на изненадан.

— Кой си ти и защо е дошъл точно при теб?

Тъй. Това беше най-трудната част. От тяхна гледна точка ме бяха стиснали здраво и беше въпрос само да усучат малко, за да изцедят всичко от мен. Тъй че трябваше да ги накарам да продължават да си го мислят, докато аз продължавам да се опитвам да изиграя своята игра. Това, разбира се, беше още по-трудно поради факта, че всъщност не знаех каква е моята игра — все още се опитвах да разбера, доколкото мога, какво всъщност става.

Пуснах една въздишка, оставих носа си да клюмне и покрих лицето си с ръце.

— Без тия — сопна се Домм. — Знаеш кои сме и знаеш какво можем да ти направим. Имаш само един шанс да си облекчиш положението, и той е като ни кажеш всичко, тук и сега.

Кимнах в шепите си и казах на масата:

— Добре.

— Почни с името си.

Вдигнах глава и се помъчих да докарам тънък гласец:

— Какво ще стане с мен?

— Ако ни кажеш истината — нищо. Можем да те отведем за още разпити и трябва да знаем къде можем да те намерим, но това ще е всичко — стига да ни кажеш истината и цялата истина.

Изгледах Тимър подозрително.

— Тя няма да ти направи нищо — каза Домм.

— Искам тя да го потвърди.

Тя се усмихна леко и каза:

— Заставам зад казаното от лейтенанта. Ако ни кажеш истината.

Лъжливи копелета, и двамата. Изгледах ги подозрително.

— А командирът ви? Той ще ги спази ли?

Домм почна да става нетърпелив, но Тимър отвърна:

— Ако му дадем отговорите, няма да се интересува как сме ги получили.

— Онзи ли е, с когото говорих? Как му беше името, Лофтис?

— Да. Ще ги спази.

Кимнах, уж че съм останал доволен. Усетих как се отпуснаха.

— Не трябваше да го правя това — казах с тон на човек, на който всеки момент ще му се изсипят червата. — Аз съм само един обикновен крадец, знаете ли? Искам да кажа, никога не съм наранявал човек. Познавам двама джереги, изкупуват каквото открадна, но… чакайте малко. Не ви трябва да знаете имената на джерегите, нали?

— Съмнявам се — каза Домм.

— Ама те ще ме убият.

— Едва ли ще се наложи — опита се да ме утеши Тимър. — А и ние можем да те защитим. — Нагла лъжкиня.

— Добре. Все едно, беше глупаво. Трябваше да си помисля добре. Но петдесет империала!

— Изкушаващо — каза Домм.

— Това е истината. Все едно, истинското ми име е Ваан. Нося името на чичо ми, който е построил… но това не ви интересува. Нали? — Млъкнах и поклатих тъжно глава. — Здраво съм загазил, нали?

— Да — каза Тимър.

— Но можеш да се измъкнеш — увери ме Домм.

— Това често ли го правите? В смисъл, да следите хората и да ги разпитвате?

Свиха рамене.

— Сигурно е много забавно.

Домм си позволи една полуусмивка.

— Та какво казваше?

— Ъъ, да. — Спомних си, че имах чаша с още малко вино в нея, тъй че отпих и изтрих лицето си с опакото на ръката. — Тукашните са ви казали за мене, нали? В смисъл, вие сте от Адриланка — всеки може да го хване по говора ви, — но сте проверили за мен при тукашните и те са ви казали за мен.

Двамата изсумтяха, което можеше да означава всичко, само дето Тимър за миг се издаде с физиономия, говореща, че по-скоро ще умрат, отколкото да си имат каквото и да било общо с тукашните. Това беше важно, макар че не беше голямото, което исках да открия. Но вече ги бях набутал в играта. Бяха ме прекършили и знаеха, че съм готов да им кажа всичко, което знам за каквото и да било, стига да се държат с мен както трябва, а да се държат с мен както трябва означаваше да ме оставят да говоря, само като ме сръгват от време на време, ако кривна много от руслото. Тъй че вече трябваше да остана почти в руслото и да ги оставя малко да се понесат след мен. Казах:

— Тукашните от Гвардията са ме прибирали веднъж-дваж, нали разбирате. Пускаха ме, защото така и не можеха да са сигурни, но знаят за мене. Веднъж ме набиха също така — мислеха, че знам нещо за една голяма работа, но аз нищо не знаех за нея. Никога нищо не знам за големите работи. Големите работи ме плашат. Тая ме уплаши и май съм бил прав, че ме беше шубе. — Отпих още от виното и ги погледнах крадешком. Вече се бяха отпуснали и не обръщаха особено внимание на приказките ми. С други думи — бях ги подредил.

Поклатих глава.

— Трябваше да послушам инстинктите си, нали? Точно оня ден разправях на едни приятели, че имам лошото чувство…

Домм, както изглеждаше отпуснат, изведнъж се стегна.

— Какви приятели? Какво си им казал?

После се усети и погледна Тимър, която го гледаше намръщено. И тук се получи четвъртото „а-ха“ за деня, което реших, че май е достатъчно, особено след като едно от нещата, които разбрах от него, беше, че те — или най-малкото Домм — нямат никакво намерение да ме оставят жив.

Пресегнах се назад, награбих сабята и пернах с плоското Домм по слепоочието, с намерението да го разкарам и веднага да се оправя с Тимър, но не ми стигна силата и за двете с тънкото ми оръжие. Тимър се оказа бърза. Наистина бърза. Беше скочила на крака, с извадено оръжие, още преди да съм се изправил, и трябваше да се усуча в ъгъла, и да парирам с двете ръце, иначе щеше да ме наниже. Впрочем, точно тогава извърши насилието над ръката ми, което ме възмути. Но преди да успее да прибере оръжието си, я порязах по ръката, после я пернах по главата и — заради едното или другото — мечът й падна на пода. Наведе се да си вземе оръжието, а аз посегнах и си взех вързопа с дрехите от съседния стол. Ботушите ми също бяха вътре.

Домм клатеше глава — бях го забавил поне. Тимър отново ми налетя, но избих меча й с вързопа, после ударих нея с вързопа, скочих през масата и пътьом халосах Домм по главата с дръжката на сабята. Докато прескачах масата, тя се килна и за секунда остана между мен и Тимър, което използвах, за да изхвърча през задната врата. Не можех да го направя толкова бързо, колкото щеше да ми хареса, заради онези проклети от Вийра ботуши, но успях, преди да са ме докопали.

Бях си планирал аварийния изход, но не бях предвидил, че ще ми тече кръв. Затичах към изхода на уличката и се шмугнах в следващата пресечка. Чух стъпки отзад и разбрах, че Тимър е по петите ми. Не бях ужасно навит да я убия — знаеш не по-зле от мен колко горещо става, когато убиеш гвардеец — но още по-малко бях склонен тя да убие мен, а нямаше начин да й се измъкна с бягане — не и с онези проклети ботуши. А ако се телепортирах, разбира се, щеше просто да проследи телепорта — безнадеждна работа.

Тъкмо премислях дали да остана на място и да се бия, когато късметът ми дойде. Завих на ъгъла и някой изчезна — някакъв тип тъкмо беше излязъл от един дюкян и се телепортира вкъщи с покупките. Ако не носех черния камък Феникс, който ме пази от контакт, щях да изломотя благодарствена молитва на Вийра. Но сега просто затичах към мястото, откъдето се беше телепортирал, притиснах ръката си до вързопа с дрехите, надявайки се, че няма да капне кръв, пробягах останалите двайсет стъпки и профучах през покрития със завеса вход на дюкяна.

Оказа се дюкян за дрехи, вътре имаше няколко купувача. Мъжът зад тезгяха — истински криота — каза:

— Мога ли с нещо да ви услужа, милорд?

— Да — отвърнах, мъчейки се да си поема дъх. — Имате ли нещо в червено?

— Тече ви кръв! — извика един от клиентите.

— Ами да. Такава е модата, знаете ли.

— Уважаеми сър… — почна продавачът.

— Момент. — Дръпнах завесата само на косъм, колкото да видя края на телепорта на Тимър. — Все едно. Мисля, че прави хубава шарка. Лек ден.

Върнах се в уличката, после в друга, като правех всичко, за да не оставя следи от кръв. С мъничко късмет разполагах с няколко минути, докато Тимър разбере, че е тръгнала не след тоя, който трябва, и, надявах се, Домм беше достатъчно далече, за да ми е проблем.

„Е, Лойош?“

„Засега си чист, шефе“.

„Добре. Задръж се още минутка и се върни при мен“.

Намерих едно кътче, което си бях набелязал преди, и за около минута и половина от кървящ криота се превърнах в кървящ източняк. Напъхах останките от криотската си маскировка в торбата, смъкнах камъка Феникс и телепортирах торбата на едно място, което ми беше познато много добре, до брега на Адриланка, където щеше да се озове до две тела, които нямаше да възразят за натрапничеството. Лойош кацна на рамото ми с няколко подбрани израза за това колко умен си е мислил, че съм в сравнение с глупака, на който съм се правел. Благодарих му, че споделя мнението си с мен.

Все едно, след като си бях свалил верижката, нямаше причина да не се телепортирам тук, тъй че изникнах на едно място, което си бях запомнил малко навътре в гората, и ето ме, Кийра, радвам се, че те виждам, както винаги, и казвал ли ти е някой някога, че изглеждаш чудесно, когато си се маскирала?

— Изобщо не съм чувала за този Стони, дето го спомена. Ако е някой на средно ниво в Северен пристан, какво те накара да помислиш, че може да знае нещо за Фирис?

— Това е едно от нещата, които не мога да ти кажа.

— О. И има много такива неща, нали?

— Предупредих те, че ще има, Коути.

— Да, знам. Не знам Влад да е прибягвал до маскировки преди.

— Нито пък аз. Сигурно си го е избрал, докато е скитал насам-натам.

— А старата жена? Тя как прие всичко това?

— Подозирам, че много я е притеснило, но изобщо не го издаде. Всъщност през цялото време се държеше все едно, че няма нищо общо с нея.

— Предполагам, че не мога да я виня. Би било нелепо.

— Да.

— Странно, описваш ми съкратено разказа на Влад за разговори с други, което е тройно отклонение от истинските разкази, а все едно го чувам как той говори.

— Липсва ти, нали?

— Ами…

— И ти му липсваш, Коути.

— Хайде да не започваме отново с това, може ли?

— Както желаеш.

— Много е сложно, Кийра. Трудно е. Не знам отговора. Да, липсва ми. Но не бихме могли да живеем заедно.

— Той се е променил, знаеш ли.

— Да ни събереш отново ли искаш, Кийра?

— Не знам. Мисля, че трябва поне да научи за…

— Хайде да не говорим за това.

— Добре. Може би трябва да продължа още по-съкратено.

— Не, правиш го много добре.

— Трябва да ти кажа обаче, че нямам много добра памет за разговори, така че много от нещата ги възстановявам и може би — съчинявам. Но схващаш същината.

— О, да. Сигурно си му казала няколко думи, когато се е върнал при къщата. Знам, че си му казала.

— О, да.