Орка

10.

Чакай да помисля. Ти кога тръгна? Много неща станаха оттогава. Беше рано следобед, нали? Добре, ще ти го разкажа точно както се случи.

След като си тръгна, опитах отново да заговоря Савн и той пак подхвана онова за ножовете. Реших, че май няма да е здравословно да държа мисълта му фиксирана само върху това, и след няколко минути старата ми каза същото. Не можех да измисля какво друго да направя с него, а после осъзнах, че искам да го правя, за да избегна нещо, от което малко се боях. Чакай да ти обясня.

Продължавах да си мисля за онази банкерка и онова, което ти каза за връзките на джерег, и не можех да се отърва от мисълта, че щом джерег са били свързани с Фирис, а Фирис е свързан с Империята, то джерег са свързани с Империята. Ако това е вярно, то какво представляваше тази връзка, как действаше тя и прочие? Значи сайд-капитан Вонит — какво е „сайд-капитан“, между другото? — трябваше да е вързана с Фирис, защото беше скочила от кораба, тъй да се каже, седмица след смъртта на Фирис, а ти беше доказала, че е свързана с Империята, тъй че неволно се зачудих дали не е свързана и с джерег.

Бедата беше в това, че не можех да вляза с танцова стъпка в офиса на Стони и да го попитам за това, защото щеше да ме убие на място и защото щях да ядосам теб, при което ми оставаше да го разбера чрез самата Вонит или от Лофтис. От това, което ми каза, бях останал с впечатлението, че тя ще драсне нанякъде, ако я шашнем още повече, и може би щеше да е неуместно, с което ми оставаше Лофтис.

Лофтис.

Трябва да ти кажа, Кийра: никак не ме възбуждаше идеята да тръгна направо срещу него, а и не ме радваше особено мисълта да му слагам пак разни капанчета. Ти също се срещна с него и разбираш за какво говоря — мисля, че и двамата имахме късмет, когато се сблъскахме с него първия път.

Единственото, което можех да измисля, бе да го държа извън равновесие достатъчно дълго, за да науча каквото трябваше да науча, а след като щеше да е нащрек, не мислех, че имам голям шанс да му пробутам още някоя торба с лъжи. Да му кажа направо истината също нямаше да ме доведе доникъде. Тъй че оставаше или да му подавам по малко от истината — размяна на информация, с други думи — или да го цапардосам с достатъчно истина, че да го накарам да залитне, и да се надявам, че ще измъкна нещо, докато успее да влезе отново в равновесие, ако ми следиш метафората. Виж, кое точно от двете щях да направя, не знаех — щях просто да ида при него, да поговоря с него и да видя как ще тръгне.

Общо взето това беше планът ми — ако можеш да удостоиш няколко смътни намерения с тази дума. След като стигнах до това страхотно заключение, трябваше да сготвя, да почистя, да заговоря Савн за нещо друго вместо за ножове, което не предизвика никакъв отклик. За съжаление след всичко това все още оставаше време за среща с Лофтис, не можех да измисля повече поводи да я отлагам, а Лойош си правеше майтап с мен, така че се облякох като себе си — в смисъл като източняк, не като джерег — и тръгнах към града.

Хареса ми твоят метод с намиране на спокойно място за разговори, тъй че го приложих. След като намерих подходящо заведение, платих за две стаи, една срещу друга. Собственичката сигурно се учуди що за странна дейност се каня да развивам в тях, но не ме попита, а и не държах да й обяснявам. Намерих едно хлапе за куриер и му дадох бележка, да я предаде на Лофтис. В нея се казваше къде се намирам, включително номера на стаята, и се подписах с „Маргарет“ — нямаш нищо против, надявам се. После влязох в стаята срещу тази, която му бях дал, и си поприказвах с Лойош, който между другото беше останал да чака извън сградата — за момента не исках да въвеждам това малко усложнение, понеже Лофтис потенциално държеше връзка с джерег, а джерег търсеха източняк с два джерега, тъй че защо да рискуваме? Номерът с двете стаи се оказа ненужен, между другото. Идеята беше, че ако реши да се появи с още два ножа, щях да имам малкото предимство, че съм му зад гърба, но той нямаше такива планове.

Мина около час и половина, докато се появи, но го чух — стъпки и някой почука на вратата. Дръпнах бързо завесата, той се обърна и ме видя. Погледна ме отново, малко по-внимателно, и видях как започна да сглобява нещата — Калдор към източняка, източнякът към Маргарет, Маргарет към Империята и Империята към Калдор — и това, че се стъписа, определено ми достави удоволствие. Казах:

— Това място не ми харесва много за разговори. Да се поразходим. Вие водете.

После, въпреки собствените си думи, излязох в коридора пред него и поведох навън.

„Нещо?“

„Всичко е чисто, шефе“.

„Не се показвай. Не знам къде отиваме, тъй че…“

„Това съм го правил и преди, шефе. Честно“.

Щом излязохме на улицата, подканих Лофтис да ме заведе някъде и той тръгна в някаква посока, където трябваше да има по-малко движение. Не исках да му оставя много време за мислене, затова заговорих:

— Маргарет ви изпраща извиненията си, но я задържа необходимостта да огледа нещата откъм страната на джерег — предполагам, че знаете за това?

— Кой сте вие?

— Падрайк.

— И работите за Маргарет, така ли?

Свих рамене.

— Нещата се развиват по-бързо, отколкото допускахме, особено откъм страната на джерег.

— Какво е страната на джерег?

— Не ми се правете на глупак, нямаме време за това. Вонит е готова да духне, а Шортайл започва да става нервен.

— Започва?

— Добре де, започва да става още по-нервен. Кога можете да пуснете кепенците?

— Можем да приключим и утре, ако ви е все едно, че всички ще се сетят, че не сме провели истинско разследване. Сега, искам да знам…

— Не ме интересува какво искате да знаете. Тимър какво каза? Схванала ли е какво става?

Той кипна, но после отвърна:

— И да е схванала, си мълчи.

— Хм. Разумно от нейна страна.

— Как става така, че вие, един източняк, сте включен в сигурността на Империята?

— Може би — отвърнах с цинична усмивка — Нейно величество не изпитва същите чувства към източняците като вас. — Той се намръщи. Беше чул слуховете за любовника на Нейно величество, но може би не им беше повярвал. Макар че и аз не съм сигурен дали да им вярвам. Преди да е успял да измисли отговор, казах: — Знаете ли колко високо стига?

— Да.

Де да знаех и аз.

— Е, добре. Не го правете прекалено очевидно, но се поразбързайте. Свършете си работата бързо и се разкарайте.

Вдигна ми ръка да спрем и започна да се оглежда. Аз също, но не видях нищо особено. В района, през който вървяхме, нямаше почти никакво движение, нито нещо друго — имаше два затворени дюкяна, няколко къщи със заковани с дъски врати и тук-там сгради, които изглеждаха обитаеми.

— Какво е това?

— Нищо особено.

Отново огледах, но пак не забелязах нищо освен един запустял квартал, с каквито в Южна Адриланка е пълно.

— Къде се намираме?

— Исках само да видите това.

— Кое?

— Този район.

— Какво му е особеното?

— Погледнете.

Този път огледах малко по-внимателно и забелязах, че боята по повечето сгради и къщи е нова, къщите като че ли бяха построени за по едно семейство и все още бяха в добро състояние. Всъщност в доста добро състояние за малкото хора, които се мяркаха наоколо. Това ме озадачи и не го скрих. Той кимна.

— Когато дойдох в града, само преди няколко недели, тази сграда беше отворена, онази — също, и имаше хора, там, там и ето там.

— Къде са сега?

— Няма ги. Може да са на улицата, може да са се преместили в друг град или в горите, да се препитават с дивеч и да живеят в палатки. Не знам.

— Две седмици?

— Да.

— Фирис?

— Да. Затварянето на банки и на три корабостроителници…

— Три корабостроителници?

— Да. Беше заложил в шест или седем, и в три случая се оказа достатъчно, за да се закрият. Този район се разви преди триста години от „Соурнет и фамилия, корабни права“ и почти всички, които живееха наоколо, работеха за тях. Орка, криота, главно текла, дошли от скъпото си селце преди едно поколение. Сега „Соурнет“ ги няма и с тях — всички, които работеха тук.

— Не съм виждал досега квартал да умре толкова бързо.

— И аз.

Тръгнахме отново.

— Изненадахте ме и в друго отношение — казах аз. — Досега не бях убеден, че Фирис изобщо е замесен в нещо реално.

Той сви рамене.

— Аз също. Все още не ми е ясно нито как е бил замесен, нито защо, нито какъв е бил механизмът. Точно това трябваше да открием, ако наистина правехме това, което уж трябва да правим.

Кварталът изглеждаше почти като този, в който бяхме спрели. Започнах да се изнервям. Лойош, който оставаше назад, скрит от погледите ни, ми съобщи, че не се очаква нищо ужасно.

— Наистина ли смятате, че тиасата няма да разбере какво правите?

— Вероятно. Той няма да ни проверява — вярва ни. — В думите му имаше толкова горчивина, че можеше да съсипе сто галона ейл.

— Май не сте имали избор.

— Можех да си подам оставката.

— И какво? Какво щяхте да кажете на тиасата, като ви попита защо? А отгоре на всичко щяхте да знаете, че друг ще го направи и най-вероятно ще се издъни — честно казано, не вярвам много на вашия Домм.

— Нищо му няма на лейтенанта — бързо отвърна той. — У него има нещо от Уейтман, но това означава само, че ще загуби няколко пъти преди Съпротивата при Гористото езеро, в което няма нищо срамно. Уейтман получи имперска титла за това, което не е лошо за човек с подобна нагласа.

— Може би. И моля, не ми го обяснявайте. Работата е, че знаят как да затегнат гайките.

— Безспорно. И кого да накарат да го направи.

В случай, че ти е убягнало, Кийра, аз бях този, който излезе от равновесие; докато ме развеждаше из квартала, беше получил възможност да помисли и сега аз трябваше да се мъча да подредя нещата.

Явно бяхме преметнали Лофтис с версията си много повече, отколкото бях очаквал, и това ме озадачи. Но и нещо много повече — просто не можех да примиря всичко, което ми говореше, с представата си за човек, който би могъл да се замеси в подобна игра. Тук едно парче — голямо парче — изобщо не можеше да се намести в схемата и вече изобщо не бях сигурен как да продължа. Изпитах ужасно изкушение да го попитам направо за всичко, което трябваше да разбера — например кой все пак стои зад аферата и как точно са им оказали натиск. Но тип като Лофтис ще се досети за повече неща от въпросите, които му задаваш, отколкото ще научиш ти от отговорите, които ще ти даде, а ако се досетеше за твърде много, щеше изобщо да престане да отговаря на въпросите. Адски заплетена работа, която ме накара да съжаля за времето, когато трябваше просто да убия някого и да престана да се притеснявам.

Трябваше да отклоня вниманието, така че му казах:

— Озадачава ме нещо друго.

— Мен ме озадачават много неща.

— Някои от по-малките компании в малката империя на Фирис…

— Не е толкова малка, Падрайк.

— Мда. Някои от тях държат земя.

— Разбира се.

— И я продават.

Той кимна.

— Но са задлъжнели.

— Точно така.

— Значи не могат да продават земята.

— Накъде биете? Ако става въпрос за законността…

— Не, не. Имаме повече адвокати от фасетките на Глобуса. Опитвам се да разбера що за бизнес логика има в това и що за друга логика може да стои над бизнес логиката.

— Смятате ли, че имат някакъв избор?

— Може би.

Той поклати глава.

— Наистина не разбирам накъде биете. Доколкото мога да кажа, те просто са вдигнали ръце и се освобождават от каквото могат, съдилищата и адвокатите да му мислят след това. Не мисля, че тук има някакъв предварителен план.

Виж, това беше новост за мен.

— Не съм убеден.

— Много извратлив ум имате.

— Професионално качество.

— Някакво доказателство имате ли? Някакво основание да мислите така?

— Просто усет. Затова исках да разбера дали знаете нещо за това.

— Не.

— Добре.

Вече вървяхме в обратна посока. Той заговори:

— Е, добре, все пак какво искахте? Накарахте ме по някаква причина да се свържа с вас, но дотук само си приказваме за времето, с някакво предупреждение, което беше толкова общо, че нямаше смисъл да се обсъжда, и един въпрос, който спокойно можехте да зададете по куриер. Какво целите все пак?

Проклятие. Явно му бях дал твърде много време да мисли.

— Има някой, който знае твърде много за това, което правите, и не мога да го открия.

— Какво имате предвид?

— Че нещо е изтекло. И съм повече от сигурен, че е на върха, или поне много нависоко. Срещам съпротива и не мога да я премахна.

Той поклати глава.

— Аз не съм се натъквал на съпротива. Единственото подозрително действие, което съм видял досега, беше вашето и на приятелката ви Маргарет.

Отново проклятие. Никак не държах да мисли точно това.

— Вижте — казах му. — Ще трябва да ви се доверя.

— Ваша работа. Не съм ви затръшнал вратата, но и не съм ви подчинен.

Отново ми водеше.

— Сега искам аз да задам няколко въпроса.

И печелеше.

— Вашата приятелка Маргарет твърдеше, че ме държи с нещо.

— Писмата. Да. Истински са.

— Казах й, че няма да стигне много далече с тях, и е така. За кого точно работите и каква точно ви е работата?

— Аз знам каква е вашата работа, Лофтис. Но ако искате да свалим картите, хайде да чуем вие за кого работите. — След като го казах, отчаяно се помъчих да си спомня имената на разните групи, за които ми бе споменала, и да реша в коя е най-разумно да заявя, че участвам.

— Лейтенант съм в Имперската армия, корпуса на гвардия Феникс, Група за специални задачи.

— Адски добре знаете, че не това беше въпросът ми.

— Всички ли източняци сте психически невидими, или само вие? И за това ли са ви наели, или е само бонус?

— Помага.

— Какво точно целите?

— Казах ви.

— Казахте ми почти всичко, за което може да копнее сърцето ми, нали?

Поклатих глава.

— Вижте, Лофтис. Може да ми играете колкото си искате, но нямам намерение да се мотая с вас. Не и ако искам да свърша онова за което съм изпратен тук.

— Дали да не хапнем нещо? — подхвърли той.

Още едно-две проклятия. Въртеше собствените ми номера, при това беше по-добър от мен — всъщност беше логично.

— Разправяли са ми, че Ъндаунтра винаги е държала войските й да се бият гладни, докато Сетра Лавоуд винаги е искала нейните да влизат в бой с пълни стомаси.

— И аз съм го чувал. Но не е вярно. За Сетра поне.

— Склонен съм да го приема. Чувал съм също, че когато някой джерегски бос наема убиец, сделката обикновено се сключва на вечеря.

— Мога да го повярвам.

— А освен това знам, че на Изток съществува един любопитен обичай — последното ядене на осъдения на смърт да се превръща в голяма церемония. Дават му всичко, което си поиска, храната се приготвя и сервира много грижливо и след това го убиват. Не е ли странно?

— Сигурно. Но бих казал, че всъщност е доста хубав обичай.

Поклатих глава.

— Ако на мен ми предстоеше екзекуция, или нямаше да мога да ям, или щях да повърна храната на път към Боздугана на палача или бесилката, или Дръвника на пилигрима, или към каквото там ме водят.

— Разбирам намека. Но все едно, мисля, че бих хапнал.

— Е, аз също.

— Все трябва да има някое прилично място наоколо.

Влязохме в първата гостилница, която ни попадна, което не означаваше нищо за мен, тъй като водеше той. Отпред имаше някаква табела, толкова избеляла, че не се четеше нищо. Влизаше се по три стъпала надолу: гостилницата сигурно се беше намирала на уличното ниво преди няколкостотин години — във всеки случай изглеждаше доста стара.

„Какво мислиш, Лойош?“

„Не ми харесва, шефе. Не виждам да се мотае някой навън, но тоя имаше много време да нагласи нещо, преди да стигнем дотук“.

„Вярно“.

„Ако искаш да драснеш, мога да го позадържа…“

„Не. Ще вляза“.

„Шефе…“

„Ти си отваряй очите“.

Таванът беше нисък, каменните стени — влажни, и вътре беше толкова тъмно, че чак дразнещо — подозирах, че освен дето потъваше, гостилницата не беше ремонтирана от много време. Имаше една голяма маса с две дълги пейки, с насядали по тях дребни търговци и занаятчии, и няколко малки маси, пръснати из помещението. Седнахме на една от тях. Гледах към дъното на гостилницата. Лофтис можеше да наблюдава предната врата, докато пред мен беше закритият със завеса заден вход, водещ сигурно към някаква стая за частни гости. Можех да повдигна въпрос за това — всъщност почти бях изкушен, тъй като Лойош не беше с мен — но все още хранех някаква смътна надежда да го убедя, че не го лъжем.

— Какво ще препоръчате? — попитах.

— Не знам. Никога не съм влизал тук.

След много чакане разбрахме, че никой няма да ни донесе нищо, така че отидохме до тезгяха и си поръчахме бутилка вино, самун хляб и две купи с рибена яхния, чаши, лъжици и дървен поднос, за да отнесем всичко. Аз платих, носенето оставих за него. Седнахме отново на масата, наляхме си и опитахме храната.

— Яхнията е много солена — подхвърли Лофтис.

— Хлябът е добър.

— По-добър от яхнията — съгласи се той.

— И от виното — добавих.

— Мислех да ви поканя.

— Имате ли по-добро вино от това?

— Малко. Макар че не е кой знае какво. Лошото е, че не можем да намерим приятелката ви.

— Просто не сте я търсили добре.

— Така ли?

— Знам някои чудесни източняшки вина.

— Направете ми списък. И докато го попълвате, можете да вмъкнете и адреса, на който мога да намеря скъпата ни Маргарет.

— Естествено. Но знаете ли, не изпитвам лоши чувства към вас. Едва ли сте търсили повече от половин час. Какво очаквате? Търсенето и виното искат време, за да отлежат.

— Виното поне — със сигурност. Но с търсенето може и да се поизбърза. Бих го приел като лична услуга.

— Какво ще кажете вместо това просто да платя следващата бутилка?

— Добра идея. Не изглеждате притеснен, Падрайк. Това истинското ви име ли е, между другото?

— Не помня да съм имал друго.

— Многото вино уврежда паметта. — Наля ми още. — Макар че би трябвало да сте притеснен. Защото когато казах, че може да се наложи да ви поканя…

Вдигнах ръка.

— Моля ви. Хайде да не разваляме изненадата. Както и храната, впрочем.

— Тази яхния дори не мога да я ям, знаете ли. Дали нямат нещо друго?

— И да имат, не бих рискувал. Взехме каквото ни препоръчаха. За какво според вас служи низшият персонал?

— Правилно. Та за кого казвате, че работите?

— Неназована имперска група, посветена на интересите на държавата.

— Чудесно. Даже ви повярвах. Само че ще поискам някаква форма на идентификация — или връзка с Имперския дворец, или Печат.

Налях му вино.

— Това може да се окаже проблематично.

— Да. Какво точно се опитвате да направите?

— Има една стара жена, чиято земя искат да отнемат. Опитваме се да разберем кой е собственикът на земята, за да можем да й я откупим, но компанията е закрита. Искат да я изпъдят, разбирате ли…

Той вдигна ръка.

— Не ми казвайте повече. Само името й ми кажете и смятайте, че въпросът е уреден.

Най-лошото беше, че вероятно можеше да го направи и сигурно щеше да го направи; но не можех да разчитам на това и определено не можех да му помогна да те издири, Кийра; особено след цялата работа, която току-що бях свършил само за да съсипя цялата работа, която ти беше свършила, за да се нагласи това. Така че отвърнах:

— Май не си спомням в момента. Сигурно е от виното.

— Сигурно.

„Шефе, пред входа има двама типове, които не са ми познати“.

„Пред входа? Какво правят?“

„Ако бях по-тъп, щях да кажа, че се канят да нахлуят вътре“.

„О!“

Лофтис избута храната си настрана.

— Отвратително. Какво да правя сега с вас?

Пуснах една кама в лявата си ръка под масата и проверих дали сабята ми е разхлабена в ножницата.

— Можете да ме боядисате в синьо и да ме размените за една гайда.

— Да, това е добър вариант. Но се боя, че колкото и да ми е приятно да хапна с вас, ще трябва да настоя да ме придружите до едно място, където ще ми е по-лесно да получа отговори на въпросите си.

— По дяволите — отвърнах. — Тъкмо се сетих. Племенничката ми се жени тази вечер и ще трябва да си облека нови дрехи, тъй че, боя се, днес няма да стане.

— О, сигурен съм, че племенничката ви ще прояви разбиране. Само кажете името й и къде мога да я намеря? — Усмихна се, после усмивката бързо се стопи и той ме изгледа много твърдо. — Всъщност търся отговор само на два въпроса, но наистина държа да чуя отговора. Разбирате ли?

Не мигнах. Той продължи:

— За кого работите и какво се опитвате да постигнете? Ако ми дадете тези отговори, може да уредим нещо. Ако не, ще трябва да ви притисна.

— Няма как да стане.

„Шефе, влизат!“

Станах и сабята ми беше наполовина извадена, когато през завесата срещу мен излязоха двама души. Бързо пристъпих встрани, за да не може Лофтис да ми посегне, и метнах камата към единия; щом се дръпна, се хвърлих към другия, избих меча му и го пронизах в гърлото. Озърнах се бързо към входа и видях другите двама — изглеждаха леко изненадани, че съм ги забелязал и се усмихвам; Лофтис вече също беше скочил на крака и беше извадил оръжието си, но гледаше двамата, влезли през вратата. Не можех да видя изражението му, нито имах време да гледам, защото оставаше другият, когото бях замерил с ножа. Но Лофтис ме погледна, съвсем безизразно при това, и каза: „Той не е счупил пръчката“, което ми говореше страшно много, но нямах време да искам обяснение.

Обърнах се отново към онзи, когото бях отвлякъл, и той успя да пробие покрай мен. Нищо лошо, и тримата можеха да духнат, все тая ми беше.

Само че той не духна.

Профуча покрай мен, заби меча си в черепа на Лофтис и продължи да тича към изхода. Другите двама побягнаха след него и докато се усетя, ги нямаше.

„Шефе?“

„Спокойно, Лойош. Не се тревожи. Не бяха за мен“.

„Сериозно?“

„Да. От друга страна, предполагам, че това е повод да продължиш да се тревожиш“.

Всички в помещението бяха зяпнали Лофтис. Възцари се пълна тишина. Господарят на драконите изтърва оръжието си и то издрънча ужасно на пода.

Той се обърна — много бавно — и ме погледна. Лицето му беше съвсем безизразно. Отвори уста и я затвори. Видях как се изпъват мускулите на шията му, беше му много трудно да задържи главата си изправена с прикрепената към нея тежест на меча.

Смъкна се на колене и падна по лице. Изглеждаше нелепо и жалко с меча, щръкнал от тила му.