Операция „Хаос“

СЕДМА ГЛАВА

Когато дойдох на себе си, лежах по корем в болнична стая. Отвън проникваше ярка дневна светлина. Земята беше мокра и изпускаше пара. Изпъшках и в стаята влезе доктор.

— Привет, герой — каза. — По-добре не мърдай. Как се чувстваш?

Почаках съзнанието ми да се избистри съвсем, после поех от ръката му чаша с бульон.

— Какво ми е? — прошепнах (естествено, бяха ме превърнали в човек).

— Положението ти не е чак толкова страшно. Раните ти са инфектирани със стафилококи — разновидност, която засяга и човека, и семейство кучета. Ние те изчистихме от тези животинки с помощта на нашата антибиотична техника. Освен това имаш голяма загуба на кръв, шок и хронично нервно изтощение. След някоя и друга седмица ще бъдеш наред.

Лежах и мислех бавно и лениво. Мислите ми се въртяха около това, колко вкусен е бульонът. Полевата болница не можеше да мъкне апаратура за убиване на бактерии. Често пъти липсваха дори допълнителни анатомични макети, върху които хирургът да репетира симпатическите операции.

— Каква техника имате предвид? — попитах.

— Един от нашите има Лошо око. Гледа микробите под микроскоп.

Не разпитвах по-нататък. Знаех, че след няколко месеца „Ридър Дайджест“ ще посвети на случая сладникава статия. Друго ме мъчеше.

— Атаката започна ли?

— Атаката ли? А, тя мина преди две седмици, уважаеми Рики Тики Тави. През това време те пазехме под одеялото. Бием ги по всички фронтове. Последното, което чух, е, че вече са стигнали Вашингтон и отстъпват по-нататък.

Въздъхнах и заспах дълбоко. Не можеше да ме събуди дори това, че докторът диктуваше отчета си на пишеща машина.

Джини дойде на следващия ден. На рамото й се мъдреше Сварталф. През отворената врата на палатката проникваше силна слънчева светлина и от нея косата на Вирджиния пламтеше като разтопена мед.

— Здравейте, капитан Матучек — рече тя. — Щом останах по-свободна, веднага дойдох да узная как се чувствате.

Повдигнах се на лакти. Цигарата, която Джини ми предложи, изсвири и се оказа между зъбите ми. Аз бавно казах:

— Престани, Джини. Сега не е краят на онази нощ, но мисля, че достатъчно се познаваме.

— Да — тя седна на края на кревата и ме погали по главата. Това беше прекрасно усещане. Сварталф замърка и на мен ми се поиска да му отвърна със същото.

— Какво стана с ифрита? — попитах я след кратка пауза.

— Пак си е в бутилката — тя се разсмя. — Съмнявам се, че някога ще могат да го измъкнат оттам. Ако, разбира се, въобще някой поиска да стори това.

— Но как го направи?

— Просто приложих на практика принципите на татко Фройд. Ако някой път това се публикува, срещу мен ще се опълчат всички привърженици на Юнг у нас. Но имаше ефект. Порових в спомените му, изследвах илюзиите му и скоро открих, че има хидрофобия. Не страх от водата, който довежда до бяс, а просто страх, пирате…

— Можеш да ме наричаш пират — промърморих аз, — но ако ме наречеш Кумчо Вълчо, погали ме по главата.

Тя не ме попита откъде накъде съм толкова самонадеян, че да претендирам пак за ласките й. Това ме въодушеви. После се изчерви, обаче продължи да ме гали.

— След като открих ключа към неговата личност, намерих просто средство да използвам фобията му. Обясних му колко широко е разпространено това вещество — водата. И колко трудно е да нямаш нищо общо с нея. Той все повече се ужасяваше. А когато казах, че телата на живите същества, включително и неговото, съдържат около 80 процента вода, работата беше свършена. Той се напъха обратно в бутилката и изпадна в кататония.

Вирджиния помълча миг-два и добави замислено:

— Искаше ми се да го взема със себе си. Бих поставила за спомен бутилката върху камината си. Но просто ще напиша късичка статия за приложението на психиатрията във военното дело.

— Нима бомбите, драконите, използването на верволфите и другите измислени от нас гадости не стигат? — попитах я, потръпвайки от неприятно чувство.

Бедните наивни стихийни духове! Те се мислят за злодеи, но би трябвало да вземат уроци от човешката раса!

А пък аз бих могъл да си представя с какви неудобства е свързана женитбата с една вещица, но…

— Целуни ме — и тя го направи.

От тази война съм запазил малко сувенири. Беше ужасно време и е по-добре да не си спомняме за него. Все пак един подарък е винаги с мен въпреки всички старания на хирурзите козметолози. Когато се превръщам във вълк, половината от опашката ми липсва. А когато съм човек, при влажно време избягвам да сядам.

За всичко това получих „Пурпурно сърце“.

Не е много, дявол да го вземе.