Операция „Хаос“

ДЕВЕТА ГЛАВА

Небето беше пълно с метли. Полицията съвсем се беше объркала, опитвайки се да оправи движението. Игрите на абсолвентите винаги предизвикваха голям наплив от хора и изблици от силни чувства. Аз не ги споделях. Паркирах посмачкания си довоенен „Шевролет“ зад огромен „Линкълн“ с мощност 200 драконови сили, със светлосин лост и радио. Мрачно се заразхождах из тълпата.

През всичките нощи на игрите Метеорологичното бюро беше създало хубаво време — въздухът беше прохладен, свеж и прозрачен, лек ветрец гонеше сухите листа по тротоарите. Над тъмните сгради в Университетското градче изплува пълна луна, подобна на жълта тиква. Човек не можеше и да си помисли, че извън града са полята и горите на Средния запад, че там мирише на мокра трева и се кълби мъгла. Вълчата част от природата ми поиска да избяга оттук и да се озове там, да гони зайците. Един истински трениран върколак обаче може да контролира рефлексите си и поляризираната светлина предизвиква у него само примитивен нервен сърбеж.

Що се отнася до мен, този импулс скоро угасна, потънал в унил размисъл. Мила Джини! Ако сега можеше да се озовеш тук! Ето я, идва — вдигнала лице срещу вятъра, по дългите й коси скрежът е изрисувал червеникава дантела. Но единствената ми спътничка е нелегалната бутилка в задния ми джоб. За какъв дявол изобщо дойдох на тези игри?

Отминах сградата на съюза „Таф Каф Самет“ и открих, че съм се озовал на територията на Университетското градче. Университетът „Трисмегист“ беше основан, когато съвременната наука вече беше родена, и този факт е отразен в планирането му. Най-големите сгради са на Факултета по езикознание — защото екзотичните езици са необходими при създаването на по-могъщи от обикновените заклинания. Именно затова тук идват много студенти от Африка и Азия, за да изучават американския напредък. Но има и две сгради, където се държи на английския език — колежите по изкуствознание и по инженерно стихосложение. Наблизо е зданието на Магоантропологичния факултет, където винаги има интересни изложби, посветени на чуждестранната техника. Този месец показват техниката на ескимосите в чест на пристигналия шаман на ацтеките — доктор Айингалак. Отстрани е Факултетът по зоология, грижливо заграден с ограда — защото намиращите се там дългокраки и дългоръки зверове едва ли могат да бъдат наречени приятни съседи. Медицинският факултет се снабди с великолепен нов изследователски център — подарък от фонда „Рокфелер“. Той вече даде на човечеството изумителни изобретения, като например полароидните филтриращи лещи, които позволяват на урочасаните да живеят нормален живот.

А това е само началото!

Юридическият факултет се оказа безлюден, юристите винаги са били делови хора.

Пресякох булеварда, отминах малката мрачна сграда на Физическия факултет и тъкмо навреме — поздрави ме доктор Грисуълд. Той бавно слизаше по стъпалата — малко човече с брадичка като на козел и весели сини очи. Дълбоко зад блясъка им се криеше недоумение, примесено с болка. Приличаше на дете, което така и не можеше да разбере защо никой друг освен него не се интересува от играчки.

— А, мистър Матучек — каза той, — дошли сте на игрите?

Кимнах не особено любезно, но тръгнахме заедно и се наложи да бъда по-учтив. Не за да му се подмажа за всеки случай — той ми предаваше физика и химия, това са глупости, просто не ми се искаше да обиждам този чудак.

— Аз също — продължи той. — Доколкото разбирам, организаторите са намислили нещо. В паузата ще се случи нещо невероятно.

— Нима?

Той вирна глава и ме погледна като птица, отстрани.

— Ако имате някакви затруднения, мистър Матучек… Ако е по силите ми да ви помогна… Знайте, ще направя всичко, каквото мога.

— Всичко ми е наред — излъгах аз. — Във всеки случай благодаря ви, сър.

— На човек не му е лесно да се върне към учението в зряла възраст, още повече когато го заобикалят хилещи се хлапаци. Не съм забравил, че ми помогнахте в оня, хм… неприятен… е… инцидент миналия месец. Повярвайте ми, много съм ви благодарен.

— О, това са дреболии. Аз съм тук, за да получа образование. (И за да бъда заедно с Вирджиния.)

Не ми се искаше да прехвърлям върху плещите му бремето на моите грижи. Той си имаше достатъчно свои.

Грисуълд въздъхна. Очевидно усещаше отчуждението ми.

— Често се чувствам толкова безполезен — каза той.

— Какво говорите, сър — отговорих със старателна искреност. — Как щеше да стане в Мидгард алхимията практическа наука, ако не се съобразяваше с ядрената физика? Защото иначе алхимикът би могъл неочаквано да получи смъртоносен радиоактивен изотоп или вещество, което да унищожи половината район.

— Разбира се, разбира се. Вие прекрасно схващате всичко. Знаете всичко за нашия свят. Във всеки случай повече от мене. Но студентите… Впрочем мисля, че това е естествено. Те искат да произнесат две-три думи, да направят няколко движения с ръце и да постигнат каквото желаят. Без да се измъчват със зазубрянето на санскритската граматика или на периодичната таблица. Не разбират, че никога на можеш да получиш нещо от нищо.

— Ще разберат. Ще пораснат.

— Дори администрацията. В този университет просто не обръщат внимание на потребностите на физическата наука. Тъкмо сега в Калифорнийския университет е постигнат философски камък със сила един билион волта. А тук… — Грисуълд вдигна рамене. — Простете, самосъжалението предизвиква единствено презрение.

Стигнахме до стадиона. Подадох билета си и отказах очилата за нощно виждане — запазил съм си магьосническото зрение, което получих при основното обучение. Мястото ми беше на тридесети ред, между една студентка с личице на първокурсничка и вече подпийнал студент от по-горните курсове. Покрай нас премина одушевена табла и аз си взех горещи кренвирши и кристално кълбо под наем. То ми беше нужно не за да гледам подробностите от игрите — помърморих над него, погледнах вътре и видях Джини.

Тя седеше срещу мен, на петдесети ред. На коленете й дремеше черният Сварталф. Предизвикателните й червени коси се отделяха като ярко петно върху безцветния фон на околната тълпа. Нейното магьосничество, специалната й черна магия беше нещо по-древно и по-силно от Изкуството, но Джини разбираше и от него. От мен я отделяше игрището, в ръцете ми имаше само един евтин стъклен уред и все пак сърцето ми се сви. Тази нощ с нея беше доктор Алан Аберкомби, професор по сравнителна магия, зализан красив блондин, светски лъв. Той се въртеше около нея напористо, а аз се топях от мъка. В самота. В абсолютна самота. Мисля, че Сварталф не поставяше моралните ми качества по-високо, отколкото на Аберкомби. Имах всички намерения да бъда верен на Джини, но… Тясна уличка, оставяш метлата си и до теб се гушва симпатично момиче. В такива случаи жълтите котешки очи, светещи от близкото дърво, връзват ръцете ти и окончателно изтрезняваш. Скоро се предадох и посвещавах вечерите си на учене или пиех бира.

О-хо-хо! Загърнах се в шлифера си, от острия вятър ме побиваха тръпки. Във въздуха се носеше усещането за някакво нещастие. Помислих си, че за всичко е виновно лошото ми настроение. И все пак чувствах, че скоро ще се случи нещо.

От крясъците на старите студенти едва не ми се спукаха тъпанчетата. Отборите излязоха на лунната светлина — „Грифоните на Трисмегист“ и „Магьосниците на Алберт Велики“. Студентите-ветерани не са доволни, че в отборите има толкова много дребосъци, измъчени от ученолюбие. Такива играчи им се струват безполезни. Вероятно преди магическата епоха отборите са били комплектувани от динозаври. Но безспорно интелектът е задължителна и основна съставна част от Изкуството и той придава на спорта характерна окраска.

В играта имаше интересни моменти. „Магьосниците“ литнаха над земята и защитникът им — едно дребосъче, се превърна в пеликан. Душанович в облика на кондор го хвана в ноктите си. Андреевски беше най-добрият в линията на елените върколаци (той е сред първата десетица) — така ги разиграваше, че топката два пъти се оказа „извън играта“. Третия път я завладя Пилсудски, тутакси превръщайки се в кенгуру. Играта му бе изумителна. Как само излъга играча, който се опитваше да му отнеме топката! (Онзи беше с шапка невидимка, но можеше да се наблюдава по отпечатъците от стъпките.) Подаде пас на Мстислав. „Магьосниците“ се спуснаха ниско, защото очакваха, че той ще се превърне във врана. Но като гръм от ясно небе Мстислав парира заклинанията им и се превърна в свиня. В угоен шопар. (Естествено, това бяха дребни превъплъщения, бърз жест — и играчът се превръща в предварително набелязаното животно. Не се използваха великите и страшни думи, които ми се е случвало да чуя в утринната мъгла.)

Малко по-късно една явна грубост от наша страна ни костваше 50 метра. Доминго случайно стъпи върху долетелия на крилете на вятъра афиш и притича право през името на „Магьосниците“. Нашите обаче не загубиха темпо, а и онези получиха дузпа, когато в суматохата изнесоха Торсън извън полето и отгоре на туй изпратиха подире му мълния. В края на първото полувреме резултатът беше „Трисмегист“ — „Алберт Велики“ 13:6 и тълпата едва не изпочупи пейките от възторг.

Нахлупих шапката над очите си, хвърлих недружелюбен поглед към студента до мен и се взрях в кристала. Джини беше по-възторжена от мен — подскачаше, крещеше и сякаш не забелязваше, че Аберкомби я прегръщаше с лапата си. Или може би не й се щеше да протестира? Аз се обидих и дълго смуках от бутилката.

В игрището нахлуха ликуващи запалянковци, явно им се искаше да устроят шествие. Свиреха с пищялки и барабани, правеха във въздуха сложни, грижливо обмислени упражнения с инструментите си и маршируваха към мястото на Кралицата на красотата на студентското градче. Казах си наум, че в традицията влиза тя да ги посрещне, яздейки еднорог. Поради обясними затруднения обаче, в тазгодишните игри този номер беше премахнат.

Космите на врата ми настръхнаха, усетих инстинктивно желание да сменя кожата си с козина. Едва се насилих да остана човек и паднах на пейката, облян в студена пот. Във въздуха внезапно завоня на опасност, нима никой друг не го чувстваше?

Търсех източника на заплахата и фокусирах кристала върху една от маршируващите групи. С крайчеца на съзнанието си смътно долових приветствени викове:

— Ей, мистър, какво ви става? — студентката се отдръпна от мен и аз се усетих, че ръмжа.

— Ох, нищо — мъчех се да овладея лицето си, да не му позволя да се превърне във вълча муцуна.

Видях сред тълпата долу дундест рус момък — не изглеждаше страшен, но чувствах, че бъдещето му е обвито с буреносен черен въртоп, пронизван от мълнии и гръмотевици.

Вече си бях имал вземане-даване с него. Макар че тогава не го наклеветих, именно той едва не унищожи химическата лаборатория на Грисуълд. Зелен първокурсник, нещастна комбинация от природен талант за Изкуството и абсолютна безотговорност. Студентите медици са известни като шегаджии (например с танцова стъпка в женската спалня се вмъква скелет) и на Макилрайт му се искаше колкото се може по-скоро да участва в тези пакости.

Грисуълд показваше на студентите как да си служат с катализатора и Макилрайт тутакси замърмори заклинание. Той искаше да използва един каламбур и да направи катализа в епруветката. Но сгреши и получи саблезъб тигър, който — дете на каламбура — нямаше капчица мозък, ала въпреки това беше злобна, предизвикваща ужас твар. Веднага отърчах в клозета и с фенерчето си се превърнах във вълк. Излетях през прозореца и се мушнах под дърветата да изчакам, докато някой не повика хора от Департамента за прогонване на зли духове.

Като разбрах, че това е дело на Макилрайт, аз издебнах момента, извиках го настрана и го предупредих, че ако пак му дойде наум да се прави на голям майстор, ще го изям с парцалите. В буквалния смисъл на думата. Шегата си е шега, но не трябва да се прави за сметка на студентите, които наистина искат да учат. Както и за сметка на симпатичните вкаменелости, които се опитват да ни учат.

Предводителят на парада махна с ръце и от нищото се извиси разноцветен огнен стълб, издигна се колкото човешки ръст и още по-високо. Трепкащо сияние, блестящо в червено, синьо и жълто, обкръжено от вихрещи се искри. Примижах и успях да различа в средата на пламъка гъвкаво, нажежено до бяло тяло, прилично на гущер.

Студентката до мен изпищя.

— Трикратно благословен Хермес — затюхка се старият студент от другата ми страна, — какво е това, демон ли?

— Не, огнен дух — тихо отвърнах аз, — саламандър. Дяволски опасна твар, когато я заобиколят толкова глупаци.

Непрекъснато следях какво става на игрището. Огненото изчадие показваше изкуството си — подскачаше, премяташе се, нещо си мърмореше, изхвърляше дълги огнени езици. Наблизо стоеше пожарникар в пълно църковно одеяние. Той правеше необходимите жестове и не позволяваше на саламандъра да причини вреда. Всичко трябваше да е о кей. Като че ли. Запалих цигара, тресеше ме.

Много лошо е да следваш примера на Локи. В ноздрите ми непрекъснато нахлуваше смрад на опасност, отровна, кисела, заплашителна смрад.

Отстрани всичко изглеждаше красиво, обаче. В кристала отново се появи Аберкомби. Той ръкопляскаше, ала Джини седеше намръщена и разтревожена. Между големите й зелени очи се беше образувала бръчица. И на нея това не й харесваше. Пак превключих на Макилрайт, на любителя на шегичките Макилрайт.

Вероятно аз бях единственият от присъстващите, който забеляза какво стана. Макилрайт махна с жезъла си, на саламандъра му пораснаха крила. Жестикулиращият, олюляващият се назад-напред тлъстичък пожарникар естествено се оказа точно на пътя на крилата му. Сякаш се сблъска с парен валяк, като куршум излетя към небето. Саламандърът започна да се полюшва, мигновен скок — и изтъня, източи се нагоре, стана по-висок от стените. Мярна ни се нещо въртящо се, ослепително блестящо, с размазани очертания и изчадието изчезна.

Цигарата ми пламна като факел и аз я хвърлих. Почти без да мисля, изхвърлих и бутилката, която държах. За миг тя се нажежи до бяло и водката избухна със син пламък. Тълпата закрещя. Всички хвърлиха цигарите си, тупаха се по джобовете, където се запалваха кибритите им, изхвърляха бутилки. Кралицата на красотата пронизително пищеше: тънкото й одеяние пламна. Тя го съдра от себе си — тъкмо навреме, за да не й причини сериозни изгаряния, и хукна, плачейки, през игрището. Гола. При други обстоятелства това зрелище щеше да ме заинтересува.

Саламандърът спря да се мята безпорядъчно и се материализира до вратата на игрището. Стълбовете започнаха да димят. Непоносимо сияние, рев и пламтяща трева. Пожарникарят крещеше заклинания, спусна се към саламандъра. От отворената му паст се изви дълъг огнен език. Ясно чух звънък смях и изчадието отново изчезна. Говорителят от радиоуредбата, който би трябвало да успокоява зрителите, отчаяно запищя, когато огънят избухна под носа му. Петхилядната тълпа се втурна светкавично към изхода, драскайки, хапейки, тъпчейки повалените. Изпаднали в паника, хората бяха обхванати от сляпо желание да се измъкнат оттук.

Скачайки по пейки и върху глави, аз се измъкнах на игрището — тази луда блъсканица по трибуните беше смъртоносна.

— Джини! Ела тук, Джини, тук е безопасно!

Тя не би могла да ме чуе в този грохот, но сама се досети. Мъкнеше за ръката онемелия от ужас Аберкомби. Ние се спогледахме, около нас царяха огън и разрушение. Джини извади от чантичката си сгъваема вълшебна пръчка.

В затвореното помещение на съблекалнята „грифоните“ кипяха. В буквалния смисъл на думата, защото саламандърът се материализира и игриво се уви около водопроводните тръби. Завиха сирени и над нас засноваха полицейски метли, осветени от луната. Полицията се мъчеше да спре паниката. Саламандърът тутакси подпали една метла, ездачът слезе ниско и скочи. Пламтящата пръчка с трясък рухна в тревата.

— Боже — закрещя Аберкомби, — саламандърът се отскубна на свобода!

— Не може да бъде! — мрачно се пошегувах аз. — Джини, нали си магьосница, няма ли да направиш нещо?

— Бих могла да го угася, но трябва да е до мен, докато чета заклинанието — каза Джини. Разпуснатите червеникави коси обрамчваха бледото й с високи скули лице и в безпорядък падаха върху раменете й, покрити с кожа. — Това е единственият ни шанс да ликвидираме магията, от която е роден. И той го знае!

Обхвана ме паника. Ала като си спомних за приятелчето Макилрайт, обърнах се и го сграбчих за врата.

— Ти какво, съвсем ли полудя?! — закрещях аз.

Останал без въздух, той отвори уста.

— Нищо не съм направил!

Разтърсих го, зъбите му изтракаха.

— Не говори глупости! Всичко видях!

Той рухна на земята.

— Беше само шега — захленчи Макилрайт. — Аз не знаех!

Да, помислих мрачно аз, безспорно това е истина. Защото там е белята с Изкуството, с всяка неразумна природна сила, овладяна от човека — огъня или динамита, атомната енергия или магията. Всеки хапльо, нагълтал се безразборно със знания, се опитва да направи нещо. Да започне може, но после… Днес хапльовците много ги тегли магията… Ала не винаги това „нещо“ може толкова лесно и да се спре.

Като във всички учебни заведения, и в „Трисмегист“ постоянен проблем са студентските пакости. Обикновено са безобидни. Например да се промъкнеш през нощта в женските спални с шапка невидимка. Или да провесиш на прозореца откраднатите от момичетата дамски принадлежности. Понякога шегите бяха забавни. Например веднъж съживиха статуята на предишния президент (достоен и заслужил уважението на всички човек) и тя премина през града, пеейки неприлични песни. Често шегите изобщо не бяха остроумни. Както когато Дин Уърсби беше превърнат от приятелите си в камък и три дни наред никой не го забелязваше.

Но това вече на нищо не прилича. Саламандърът можеше да запали целия град.

Пожарникарят кипеше от яд, опитвайки се да спре някоя полицейска метла. Наоколо се мятаха мътни пламъци, затова полицаите не го забелязваха.

— Какво смятате да правите? — попитах го аз.

— Трябва да изпратя служебен рапорт — рязко ми отвърна той.

— Смятам, че ни е необходим воден дух.

— Имам опит в работата с хидрите — предложи услугите си Вирджиния. — Тъй че аз съм с вас.

— Аз също — казах веднага.

Аберкомби сърдито ме погледна.

— А вие какво можете да направите?

— Аз съм върколак! — креснах му сърдито. — Когато съм вълк, за мен огънят не е опасен. Полезно нещо, нали?

— Чудесно, Стийв! — Джини ми се усмихна. Тази стара, толкова позната и на двама ни усмивка. Без да се замислям, аз я сграбчих, притиснах я до себе си и я целунах.

Не може да се каже, че шамарът не беше достатъчно енергичен. Подейства ми като ъперкът и аз седнах направо на задните си части.

— Не бива! — късо изрече Джини. — Тази, дявол я взел, проклета магия!

Видях, че в очите й струеше болка, като на звяр в клетка. Но разумът й бе длъжен да се подчинява на измислените от Малзиус правила.

— Това… е-е, тук не е място за жени — замърмори Аберкомби. — За такава очарователна жена като тебе… Позволи ми, скъпа, да те изпратя до вкъщи.

— Аз трябва да го направя — каза тя нетърпеливо. — Дявол да го вземе, какво мислят тези ченгета? Трябва да се махаме оттук.

— Тогава аз също тръгвам с вас — заяви Аберкомби. — Отбирам и от проклятия, и от благословии. Макар — ха-ха! — да се страхувам, че в това отношение не мога кой знае какво. Във всеки случай Департаментът на съкровищата не одобрява моите съкровища.

Дори в този миг, когато адът се пренесе на земята и бях зашеметен от гръмотевичното боботене, с удоволствие забелязах, че Джини не обърна внимание на прословутото му остроумие. Тя отчуждено се намръщи. На пейката до нас се беше свила Кралицата на красотата, завита в нечий шлифер. Джини й се усмихна и махна с ръка. Кралицата смъкна шлифера и се спусна към нас. След трийсет секунди наблизо се приземиха три полицейски метли. Пожарникарят изкомандва и цялата ни група се издигна спираловидно над стадиона.

Излетяхме много бързо, ала и за това кратко време видях три подпалени къщи. Саламандърът се беше развихрил.