Операция „Хаос“

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Тунелът бе дълъг, непрекъснато криволичеше, пресичаха го множество други проходи. Ако обонянието не ме водеше, отдавна да се бях заблудил. Пътя ми осветяваха Ръцете на славата — по една над всяка килия, издълбана в скалата. Те обаче не бяха много. Общоизвестно е, че кандидатът за посвещаване в първа степен трябва да прекара тук в самота едно денонощие, макар че само в отделни случаи го осеняват благочестие и святост. Твърдеше се, че по този начин се възнаграждавала душата като резултат от молитвите, извършвани без каквито и да било пречки, и от размислите, споходили човека в самота. Но някак си не можех да повярвам, че добрите намерения проникват и в подсъзнанието. От някои миризми, едва доловими дори за вълчото ми обоняние, козината на врата ми настръхваше.

След известно време над тях надделя миризмата, по чиято следа вървях. Когато най-сетне стигнах до източника й, наложи се за малко да задържа дъха си. Именно така, недишайки, погледнах в килията.

Мъждивата синкава светлина, струяща от пръстите на Ръката, не осветяваше по-силно от нощна лампичка в болнична стая. На сламеник спеше Мармидон. За да му бъде по-топло, се беше покрил с расото си, мръсно колкото и кожата му. До него имаше сухар, тенекия с вода, чаша, йоанитската библия и свещ, за да я чете. Сигурно напускаше килията си само за да посети малката отходна килийка с дупка. Но и изобщо да не излизаше оттам, особена разлика нямаше да има. Отвратително… Ф-ф-у!

Превърнах се в човек. В този облик зловонието не ми действаше толкова силно. Пък и човешкият разум надделя над животинските инстинкти. Между другото Мармидон май изобщо не забелязваше вонята.

Влязох, клекнах до него и го раздрусах за рамото, като със свободната си ръка извадих ножа.

— Ей, ти, ставай!

Той се размърда, събуди се и като ме видя, замръзна с отворена уста. Сигурно съм представлявал твърде зловеща гледка: върху голото ми тяло тук-там прилепнало нещо черно, а по лицето ми — ни следа от милосърдие. Неговото лице с хлътнали очи също не изглеждаше добре на фона на мъртвешката светлина около нас. Не успя да извика — затиснах устата му с ръка.

Четината по небръснатата му физиономия стържеше ръката ми, тялото му се гърчеше като тесто.

— Тихо — казах безизразно — или ще ти видя сметката.

Той ми показа с жестове, че ще ми се подчини, и аз го пуснах.

— М-м-мистър Матучек — прошепна и свил се на топка, се мъчеше да изпълзи по-далеч от мен, докато не се опря в стената.

Кимнах.

— Дойдох да си поговорим.

— Аз… как… За какво, за Бога?!

— Върни ни дъщерята цяла и невредима!

Вместо отговор Мармидон рисуваше във въздуха кръстове и други знаци.

— Да не сте полудял?! — той най-сетне намери сили да се втренчи внимателно в мен и сам си отговори: — Не, уверен съм, че не сте луд.

— Не съм обладан от демон! — изръмжах му. — И не съм луд! Говори!

— Н-но аз нямам какво да кажа! Дъщеря ви ли? Аз дори не зная, че имате дъщеря!

Светът се завъртя около мен. Направих две-три крачки заднешком. Той не лъжеше, не можеше да лъже в това състояние.

Когато се поуспокои, Мармидон зашари с ръце наоколо за очилата си. Намери ги, надяна ги на носа си и като се отпусна на сламеника, внимателно ме изгледа.

— Това е светата истина — каза ми настойчиво. — Защо трябва да имам информация за вашето семейство? Защо някой от фамилията ви би трябвало да се окаже тук?

— Защото вие станахте мои врагове — кипнах отново.

Той поклати глава.

— Ние никога не враждуваме с хората. Как можем да им бъдем врагове? Та нали проповядваме Евангелието на любовта!

Изсмях се. Той отвърна очи.

— Какво пък — гласът му трепна, — всички сме чеда Адамови. И ние, както и всеки друг, можем да съгрешим. Признавам, че тогава се разгневих… когато… когато направихте онзи фокус… с хитрост ни принудихте… Принудихте онези невинни души…

Замахнах с ножа във въздуха, острието му проблесна.

— Стига си дрънкал глупости! Единствената невинна душа в цялата тази история е тригодишната ми дъщеря. Отвлякоха я. Тя е в Ада!

Устата му зейна, очите му изхвръкнаха като на жаба.

— Говори! — заповядах му.

Известно време Мармидон не можеше да произнесе нито дума, а после ужасено изкрещя:

— Не! Не е възможно! Аз никога, никога!…

— Ами приятелчетата ти, свещениците? Кой от тях е?

— Никой! Кълна се! Това не може да бъде — аз го боднах с ножа по гърлото. Той се сгърчи. — Моля ви, позволете ми да разбера какво е станало! Позволете ми да ви помогна!

Отместих ножа. Олюлявайки се, направих няколко крачки и седнах. Намръщено потърках челото си. Думите му не се връзваха с онова, което преди си мислех.

— Вижте какво — започнах с обвинителен тон, — вие направихте всичко, което зависеше от вас, за да ме лишите от онова, което обичам най-много. А когато целият ми живот рухва — какво да мисля? Ако не сте виновен, по-добре ми дайте убедителни доказателства.

Мармидон преглътна.

— Аз… Да, разбира се. Не съм имал намерение да ви навредя. Онова, което направихте… правите… е грях. Не се обричайте на вечно проклятие. Освен това подтиквате и другите по пътя на греха. Църквата не може да остане безразлична. Нейните служители… повечето от тях… ще ви помогнат с всичко, което е по силите им.

— Я стига! — прекъснах го аз. Освен всичко друго, не исках пламналият в него ентусиазъм да надвие страха му от мен. — Придържайте се към фактите. Вие бяхте пратен да насъсквате тази банда срещу нас, подстрекавахте ги.

— Не… не… Добре, аз съм член на доброволния отряд. Когато се случиха онези събития, на мен ми разрешиха да взема участие. Но не за да… за да върша това, за което говорите… А за да окажа помощ, да помогна със съвет, да осъществявам духовно ръководство … Е, и да подсигуря защита срещу вероятно магьосничество от ваша страна… Нищо друго! Та вие ни нападнахте!

— Е, да, разбира се! Ние се заловихме с патрулиране, а когато то не помогна, насила нахълтахме в чужда територия, започнахме блокада, вандализъм и тероризъм… Ха-ха-ха! И вие действахте изключително като частно лице. Когато се провалихте, ръководството ви наистина ви подкрепи и утеши. Виждам, че вече сте се върнали към изпълнение на предишните си задължения.

— Наложена ми е епитимия, задето съгреших с гняв — прошепна той.

Лека тръпка премина по гръбнака ми. Най-сетне стигнахме до главното.

— Не са ви пъхнали тук само задето сте се разгневили срещу нас. Какво всъщност сте направили?

Отново го обхвана ужас. Вдигна безсилно ръце нагоре.

— Моля ви… Не мога… Не!

Завъртях ножа пред лицето му. Мармидон се намръщи и бързо изрече:

— Ядосах се на вашата жестокост, на ината ви… проклех ви всичките… С едно страшно проклятие! Преосвещените отци… не зная как са разбрали, но адептите имат дарбата… Когато се върнах, ми казаха, че последиците могат да се окажат гибелни, и ме наказаха. Нищо повече не зная. Докато бях тук, никой нищо не ми е казвал… Никой не е идвал… Наистина ли има някакви последици?

— Кой знае!… Какво представлява това проклятие?

— То не е заклинание. Разбирате ли разликата? Заклинанията използват законите на вълшебството и предизвикват свръхестествените сили да действат или призовават нечовешко същество, или… Мистър Матучек, това е същото, както когато натиснеш спусъка или подсвирнеш на кучето си. Както използването на какъвто и да е инструмент. Молитвата е друго, тя е молба към Всевишния. Проклятието е формула, в която се съдържа молба… да бъде наказан някой. Всевишният и ангелите му изпълняват молбата, ако преценят, че човекът трябва да бъде наказан… Само на тях е дадено да отсъдят.

— Повторете проклятието!

— Абсит омен! Опасно е!

— Току-що твърдяхте, че е безвредно.

— Нима не знаете? Молитвите на йоанитите не са като молитвите на петристите. Ние сме осенени с особена божия милост, с особен божи промисъл. Ние притежаваме особени знания, ние сме възлюбените му деца. Нашите молитви сами по себе си са могъщи. Не мога да предскажа какво ще се случи, ако произнеса тези думи… Макар и да нямам лоши намерения, при подобни условия обаче… когато не може да се провери…

Много вероятно е, помислих си. В древността същността на гностицизма е представлявала стремеж към сила и власт с помощта на древни знания, към овладяване на мощ, по-голяма от божествената. Безспорно Мармидон искрено ще отрича, че неговата църква е възродила тази идея. Но той още няма званието адепт, най-големите тайни са скрити от него. Макар и без особена охота си помислих, че не му прилича да е способен на престъпление. Този дребосък по душа не беше лош човек.

Изведнъж ме осени идея. Половин секунда я обмислях. Да предположим, че адептите на съвременния гностицизъм са направили някакво откритие и чрез него са се сдобили с неподозирана досега мощ. Резултатите са ги убедили, че могат да влияят непосредствено на самия Бог. Да предположим по-нататък, че са сгрешили… че са били заблудени… Защото в идеята, че смъртните биха могли по някакъв начин да влияят върху Всемогъщия, няма никакъв смисъл. Какъв е изводът от предположенията ми? Независимо дали знаят това или не, благословиите и проклятията на йоанитите в действителност не са молитви, а особено изкусно, и то притежаващо извънредно голяма сила магьосничество.

— Ще ви покажа текста — Мармидон целият трепереше. — Можете да го прочетете, той не е от забранените.

— Добре — съгласих се аз.

Той запали свещта и отвори книгата. Виждал съм отдалеч йоанитската библия, но никога не ми се е случвало поне да я прелистя. Йоанитите заменяха Вехтия завет с нещо, което дори такива неверници като мене биха сметнали за богохулство. Текстът на Новия завет се придружаваше с многобройни апокрифи и други произведения, чиито източник не може да определи нито един учен. Треперещият пръст на Мармидон посочи откъс именно от този раздел. Присвих очи, като се опитвах да разчета дребния шрифт. Успоредно с гръцкия текст имаше превод на английски. Отделно се обясняваше смисълът на някои думи, като онези от химна, който чух горе.

Затворих книгата.

— Не смятам, че подобно заклинание има някаква стойност — бавно казах аз.

— О, вие можете да го повторите на глас — изтърси Мармидон. — И обикновеният причестен може. Но няма да получи отговор. Ала аз съм звънар или както вие казвате — заклинател. Нямам висок ранг, нито съм твърде изкусен в заклинанията. Но и аз съм дарен с известна милост…

— А, така ли било! — с болка и ужас започнах да проумявам истината. — Всекидневните ви задължения значи са да викате демони и да им заповядвате…

— Не демони. Не и не! Повечето са обикновени същества от свръхестествения свят. Понякога и ангели с подобен на нашия чин.

— Имате предвид същество, което ви казва, че е ангел?

— Но то е ангел!

— Не е важно. Значи такава била работата! Споменахте, че сте изпаднали в дива ярост и сте ни проклели. Прочели сте тази молитва към тъмните сили. Аз твърдя, че вие — съзнателно или несъзнателно — сте се занимавали с магьосничество. Тъй като детекторите не реагираха, този вид магьосничество не е известен на науката. Това е било зов към някого извън нашата Вселена. Май вие, йоанитите, сте успели да се свържете с някакъв друг свят и вярвате — повечето от вас, — че това е Небето. А аз твърдя, че ви лъжат. Всъщност този свят е Адът!

— Не! — простена Мармидон.

— Имам основание да твърдя това. Детето ми отиде в Ада!!

— А може би не е там?

— На вашия зов е откликнал демон. Стана тъй, че от всички служители в компанията „Източници на норните“ само моят дом се оказа незащитен от нападението на демона. И отмъщението се стовари върху нас.

Мармидон изправи хилавите си плещи.

— Сър, не отричам, че детето ви е отвлечено. Но ако е станало вследствие на моите прибързани действия… не бива да се страхувате.

— Когато се намира в Ада?! Да предположим, че ми я върнат в същата секунда. Но каква страшна следа ще остави в душата и престоят там?

— Не, честна дума, не се безпокойте — той ме потупа по ръката. Улучи точно побелелите ми от стискане на ножа пръсти. — Ако тя сега е в Долния континуум, връщането й ще бъде съпроводено с преместване във времето. Схващате ли какво имам предвид? Аз самият не се оправям много добре, но адептите са проникнали дълбоко в същността на тези неща и предават някои свои знания на посветените от пета степен нагоре. Математическата страна на въпроса не ми е ясна, но си спомням, че Адската вселена има много сложна геометрия на пространство-времето. Няма да е твърде трудно дъщеря ви да се върне в секундата, когато са я отвлекли. Както и във всеки друг момент от времето.

Ножът падна от ръката ми и издрънча. В главата ми биеха камбани.

— Наистина ли?

— Да! Църковният обет не ми позволява да ви разкажа повече…

Скрих лицето си в ръце, между пръстите ми капеха сълзи.

— …но аз искам да ви помогна, мистър Матучек. Разкайвам се, че се поддадох на гнева си.

Вдигнах очи и забелязах, че той също плаче. След известно време дойдохме на себе си.

— Естествено, не бива да ви заблуждавам — заяви ми той. — Когато ви казах, че е еднакво лесно да се влезе в която и да е точка от времето, това не означава, че нямаме трудности… Всъщност съществуват такива проблеми, с които могат да се справят само нашите върховни адепти. На никого от живите геометри, дори да е гений, не би му се удало самостоятелно да намери пътя през тези измерения. За щастие обаче този въпрос не се отнася за нас. Просто исках да се успокоите, но въпреки това трябва да знаете как стоят нещата. Възможно е дъщеря ви наистина да е била отвлечена вследствие на моето проклятие. В такъв случай разбирам немилостта, в която съм изпаднал пред ръководството ни. Но дори и да е така, тя е под защитата на ангелите!

— Докажете ми го! — заповядах му аз.

— Ще се опитам. Отново нарушавам всички правила — на мен ми е наложена епитимия, а вие сте неверник. Но ще се опитам да призова някой ангел — Мармидон срамежливо се усмихна. — Кой знае, ако вие се отречете от заблужденията си, може пък дъщеря ви да се върне незабавно. Би било чудесно да спечеля човек с вашите способности и енергия за истинската вяра. Възможно е всичко, което се случи, да е именно целта на Бога!

Тази идея не ми се понрави. Честно казано, от нея дори ме втресе. Мармидон може да смята, колкото си иска, че съществото, което призовава, е с небесен произход, но аз не мисля така. Ала щом бях започнал, трябваше да съм готов да се срещна лице в лице и с нещо по-лошо от самия дявол.

— Да започваме.

Той отвори библията на друга страница. Текстът не ми беше познат. Падна на колене и започна да пее. Пронизителната, подскачаща ту нагоре, ту надолу мелодия късаше нервите ми.

В тунела се понесоха поривисти въздушни течения. Светлинките не угаснаха, но мракът стана по-плътен, сгъсти се. Струваше ми се, че умирам. И най-сетне се озовах в пронизана от писък тъмнина. Бях съвсем сам, заобикаляше ме безкрайна нощ. Страхът ми изчезна, но вместо него се появи толкова познатото ми безгранично отчаяние. Никога досега то не е било така силно — нито предишните три пъти, нито когато отвлякоха Валерия, нито когато майка ми умря. Тъй като всяка надежда за мен изчезна, аз познах суетата на всичко съществуващо. Любов, радост, чест — сега за мен това значеше по-малко от шепа пепел… Сякаш никога не ги е имало. В цялото огромно празно пространство съществувах единствено аз. Съвършено опустошен — АЗ!

Някъде в безкрайната далечина заблестя светлина и започна да се приближава към мен. Искра. Звезда. Слънце. Видях огромно лице, подобно на маска, взрях се в мъртвите му очи и равномерен глас прозвуча в мен като ударите на камбана:

— Часът настана. Въпреки ифрита, саламандъра, инкуба, въпреки действията на смъртните животът ти продължава. Въпреки волята и плановете ми. Предвиждам, че в този цикъл от развитието на света ти ще бъдеш един от най-върлите ми врагове. Предвиждам, че ще представляваш опасност за новия ми великолепен замисъл. Не желая да зная причината, поради която се опитваш да унищожиш моето дело — дали това се дължи на безсмислен призив на някой глупак или просто на твоята слабост. Но сега ти търсиш възможност да проникнеш в моята светая светих. Трепери, Стивън! Аз самият не мога дори да те докосна, но имам могъщи слуги, които ще изпратя срещу теб. По-могъщи от онези, които си срещал досега. Ако и за в бъдеще се опълчваш срещу мен, гибелта ти е неизбежна. Както подобава на един син на Адама, примири се със загубата си, създай си други деца. Престани да се намесваш в неща, които засягат цялото човечество. Занимавай се само със своите работи. Тогава те очакват здраве, благоденствие, богатство и дълъг живот. Но само ако сключиш мир с мене! В противен случай ще загинеш и ти, и всички, които те подкрепят и обичат. Трепери от мене!

Видението, гласът и мракът изчезнаха. Мокър от пот, се взрях в Мармидон с помътнели очи. Свещта мъждукаше… Не зная как съм се задържал на краката си. Мармидон излъчваше задоволство и потриваше ръце. Чувах думите му като през мъгла:

— Ето! Аз бях прав! Доволен ли сте? Нали беше великолепен? Ако бях на ваше място, щях да падна на колене и да възхвалявам Господа за милосърдието му.

— К-к-какво? — едва успях да раздвижа езика си.

— Ангел! Ангел!

Съвзех се. Имах усещането, че съм се измъкнал от бушуващ поток, макар че в сърцето ми имаше само празнота. Но умът ми продължаваше да работи по инерция, устните ми сами проговориха:

— Вероятно сме видели по различен начин едно и също същество. Какво видяхте вие?

— Увенчана с корона глава, блестящи крила — Мармидон почти пееше. — Дъщеря ви е в безопасност. Тя ще ви бъде върната, когато окончателно се разкаете. И тъй като върху нея приживе е паднала божията благодат, тя ще бъде причислена към светиците на истинската църква.

Какво пък, помислих си, не за пръв път Врагът използва за собствените си цели хора, които искрено вярват, че служат на Бога. Кой беше казал, че „в Ада земята е постлана с черепите на некръстени деца“? И на какъв Йехова се е покланял този, който е измислил това?

— А вие какво видяхте? — ме попита Мармидон.

Трябваше ли да скрия какво изпитах?

Вероятно не. Какво ще спечеля от това?…

Размислите ми бяха прекъснати от нови звуци — шум от приближаващи се гласове и стъпки.

— А ако го няма тук?

— Ще почакаме два-три часа.

— В тази гробница?

— Всичко е в божиите ръце, братко.

Изтръпнах. Идваха двама, съдейки по шума от сандалите им — монаси. Те бяха огромни на ръст, камъкът под краката им потреперваше. Изглежда адептът, когото срещнах горе, се е усъмнил или заклинанието на Мармидон и появата на „ангела“ бяха зарегистрирани някъде. А може би и двете заедно. Ако имат намерение да ме хванат, аз съм предупреден. А сега животът ми е ценен, защото трябва да се върна в къщи с информацията, която ще помогне за връщането на Вал.

Насочих фенерчето срещу себе си. Едва след като извърших трансформацията, дочух как Мармидон хленчи. Добре, че нямах много време. Бях вълк и емоциите ми бяха вълчи. Ако имах време, направо щях да му прегриза гърлото. Нейсе… Като сива мълния се стрелнах извън килията.

Тъмнината ми помогна: монасите не ме забелязаха, докато не се изравних с тях. Ето ги — и двамата охранени, единият с тояга, другият с 45-милиметров автоматичен пистолет. Именно между неговите крака се промъкнах. Той се олюля и падна. Другият стовари с трясък тоягата си върху гърба ми. За миг движенията ми се забавиха. Май ми беше счупил някое ребро. Макар и с мъка, аз се втурнах напред. Пистолетът изтрещя и по камъка до мен изплющя куршум. Ако в пълнителя има сребърен патрон, да ме улучат означаваше смърт. Трябва да бягам!

Излетях нагоре по стълбата. Монасите останаха назад, но вече бе вдигната тревога, камбанен звън проряза мелодията на химна. Може би преследвачите ми имаха джобно кълбо — радиотелефон? И то изработен в някое от предприятията на „Източници на норните“? Нахълтах в преддверието на първия етаж. Тук някъде трябваше да има друга врата, но аз не знаех къде. Добре че вълкът може да развие скорост, равна на тази, с която се разпространяват лошите новини. Проврях се през завесата, отделяща ризницата29, където пееше хорът, преди някой от канцеларията, останал нощна смяна, да успее да надникне или да се появи изневиделица сънен монах.

Църквата кипеше. Вратата към страничната капела се разтвори с трясък под тежестта на тялото ми. Погледнах нататък — пеенето продължаваше, но около средния кораб тичаха и викаха хора. В момента двамина затваряха вратата към вестибюла. Нямаше накъде да бягам.

Чух трополене на крака по коридора. Йоанитите не знаеха къде съм се дянал, а някои от тях бяха смутени от внезапната непонятна тревога. Но въпреки това времето ми бе малко, всеки момент някой можеше да надникне тук.

Сетих се как трябва да постъпя. Не зная причината за това недостъпно за вълчия ми мозък озарение. Изглежда, подчинявайки се на инстинкта, натиснах с предната си лапа бутона на фенерчето. Сините светлинки не пречеха на преобразяването и аз се превърнах в човек. Втурнах се обратно в ризницата, грабнах един стихар и го нахлузих през главата си. Стигна почти до петите ми. Нозете ми оставаха боси, но се надявах никой да не го забележи.

За рекордно късо време се изкачих на балкона, където пееше хорът.

Спрях под арката на входа и се огледах, за да преценя ситуацията. Мъжете и жените бяха групирани по гласове. Всички държаха в ръце сборници с химни, няколко от тях имаше и на масата. Оттук олтарът долу и куполът горе изглеждаха потресаващо. Нямах време за губене, взех си един сборник от масата и тържествено се насочих към хора.

Едва ли щях да изляза сух от водата, ако обстановката беше нормална. Но тя беше именно ненормална. Хористите бяха твърде възбудени, вниманието им бе приковано в суматохата, която кипеше долу. Мелодията звучеше неуверено, от време на време прекъсваше. Застанах на края на баритоновата група и отворих сборника на страницата, където беше разтворен и сборникът на съседа ми.

— Хафиус халиат ароура мерилен слиньон — пееше той. Най-добре и аз да издавам същите звуци. Нямаше да ми е лесно, защото ми липсват техните репетиции. Не можех правилно да произнеса повечето от думите и внимавах единствено да не се отклонявам много-много от мелодията.

Съседът ми ме погледна накриво. Той беше едър, дружелюбен на вид свещеник. Вероятно си е помислил, че с такова странно устройство на устната кухина не би трябвало да заставам тук. Дарих го с бледа усмивка.

— Тхатис етелетам тетес абесна русар — пропя съседът ми, като наблягаше на интонацията.

Хванах се за първата дошла ми наум мелодия, подобна на онази, която пееше съседът ми. Вторачих се в книжката и колкото се може по-неясно запях:

В общия хор номерът ми мина, ако не се смята, че пеех една гама по-ниско. Клирикът отвърна поглед. Тъй си и пеехме: той — химна, аз — моята си песен.

Предполагам, че за този час, който прекарах тук, би трябвало повечето грехове да ми бъдат опростени. Реших, че един час е тъкмо времето, което певецът мирянин може да посвети на това занимание, без да предизвика подозрения. Отварях си очите на четири и крадешком, но внимателно следях как върви издирването ми. Огромните размери и обърканата архитектура на катедралата ми помагаха. Бих могъл да се намирам в която и да е точка. Естествено, в търсенето ми беше впрегнато и магьосничество. Но вещерите имаха твърде малко ориентири, разполагаха само с онова, което Мармидон вече бе разказал за мен. Магията, направена ми от една от най-добрите вещици в Гилдията — Джини, ме защитаваше. Като тръгвах от къщи, тя направи всичко, зависещо от нея. Не беше лесно някой да ме проследи, дори онези същества, които най-могъщите адепти можеха да извикат на помощ. Но не биваше да чакам дълго — ако не се измъкна бързо оттук, скоро ще бъда мъртъв. Или ще ми се случи нещо по-лошо от смъртта… А с някаква частица от съзнанието си се радвах: опасността мобилизира силите ми, отчаянието, родено от срещата ми с изчадието на Ада там, в подземията, напълно изчезна. Главното е, че съм жив и ще направя всичко, на което съм способен, ще убия всекиго, който се изпречи между мен и любимите ми същества!

След известно време отново отвориха главния вход, макар и под надзора на монаси. Измислих как да ги измамя. Излязох от хора, съблякох стихара си и пак се превърнах във вълк. Северният коридор беше празен. На йоанитите, които бих срещнал там, явно им е провървяло. Бяха поставили охрана до всяка външна врата… и с това страстта им към лова угасна. Естествено, издирването ми продължаваше, но вече без шум, спокойно и методично, без да се дискредитира религиозната атмосфера в катедралата. Успях да не попадна пред очите на потерята — нали имах вълчи сетива! Търсех прозорец.

В стаите на долните етажи все имаше някой или вратите бяха заключени. Изкачих се на шестия етаж. Тук въздухът беше пропит с толкова омраза, че не можех да издържа дълго. Но пък намерих, каквото търсех — прозорец. Скочих (дали се реших, или ми помогна отчаянието — не зная), счупеното стъкло остави дълбоки рани върху кожата ми, но болката от тях беше нищо в сравнение с онази, която ме прониза, щом се стоварих от шестия етаж върху паважа.

Аз обаче бях вълк, раните ми не бяха смъртоносни и нямаше да остана инвалид за цял живот. Кървавата пихтия, в която се бях превърнал, се раздвижи и отново се опита да се групира в едно цяло. Всичко около мен бе залято с кръв. Усещах слабост и световъртеж. Това да ми е проблемът — повечко добра храна и всичко ще се оправи.

На небето все още блещукаха звезди, видимостта беше лоша, пък и вратарите сигурно вече са известени. Зная много неща… Шефовете на йоанитите изпитваха силно желание по-скоро да се справят с мен.

Съдрах със зъби остатъците от дрехите ми, оставих си само фенерчето — гънките на косматата ми кожа около шията добре го скриваха. Затичах към вратата, през която влязох в двора на катедралата.

— Здравей, кученце — поздрави ме познатият ми пазач. — Откъде се взе тук?

Покорно изтърпях да ме погали по врата и изчезнах.

В потъналата в мрак търговска част на Силоам извърших още едно престъпление: влязох през прозореца в склада на магазин за хранителни стоки. По-късно ще компенсирам щетите на собственика — ще му върна всичко и дори ще се подпиша: „От неизвестния крадец“. Намерих месо и изядох два-три килограма от него. Но най-много се нуждаех от превозно средство. Превърнах се в човек, ала бях чисто гол. Позвъних на Барни:

— Ела и ме вземи оттук. Ще те чакам в облика на вълк на едно от следните места — и му изредих за всеки случай няколко по-отдалечени, в случай че потерята хукне да ме гони из града.

— Какво стана с метлата ми? — разтревожи се Барни.

— Оставих я на паркинга. Утре ще можеш да си я прибереш.

— Изгарям от нетърпение да узная похожденията ти.

— Едно мога да ти кажа — нощта си я биваше!