Операция „Хаос“

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Земята беше залята от ослепителната лунна светлина. Носът ми душеше миризмите: на прах, на див босилек и кактуси, далечен аромат на острица и кафяви водорасли. Ушите ми чуваха ултразвуковия писък на прилепите, паническото трополене на американския заек. Душата ми вече не се измъчваше — във вълчия ми череп се побираха само простите мисли на жаден да убива хищен звяр. Сякаш се преродих. Известно е, че някои психиатри са постигали добри резултати, като временно са превръщали пациентите си в животни.

По някое време на фона на луната се очерта полуразрушеният силует на кулата. Всеки мой нерв беше готов за атака. Прекрачих нещото, което някога е било врата. Стоях насред празния двор — столетия наред вятърът беше трупал пясък, между плочите бе поникнала трева, тук-таме се търкаляха изпаднали от облицовката камъни. По към средата се издигаше купчина отломки — тук някога е имало постройка. Отдолу зееше входът за подземията. Огледах ги, по-скоро само погледнах вътре. Не беше дълбоко, пък и не открих там леговището на инкуба.

Завих, хвърляйки предизвикателство към противника си. Пред вратата на кулата някой светкавично се обърна — беше облечен целият в бяло. Тръгна към мен, а аз отскочих. Мярна ми се лудешката мисъл: ако още с първото захапване му прекъсна сънната артерия, няма значение, че ще се нагълтам с опияняващата като вино кръв, той ще бъде мъртъв…

Смях, носещ се на малки леки крачета. Девойката отново направи крачка към мен. Неправдоподобно бяла на фона на покритите с плесен стени, тя стоеше под водопада на лееща се отгоре светлина.

— Добър вечер, прекрасна младежо. Не смеех и да се надявам на такова щастие.

Ароматът й проникна в дробовете, в жилите ми. Заръмжах. После ръмженето ми се превърна в скимтене, аз размахах чуканчето на опашката си. Тя дойде до мен, почеса ме зад ушите. Лизнах ръката й — вкусът беше зашеметяващ. Някъде в мозъка ми като в разтърсвана от гръмотевици пустиня се роди мисълта, че повече няма смисъл да оставам във вълчия си облик. Токът на трансформацията прониза тялото ми, аз станах човек.

На ръст тя беше колкото Амарис и също толкова красива. Същото странно, със заострена брадичка лице и очи, фосфоресциращи на лунната светлина. Пепелявите й коси стигаха до под кръста, беше облечена в рокля, изтъкана от паяци, които си пестяха паяжината. Тя обточваше фигурата й, която… Е, няма да се опитвам да описвам фигурата, но мисля, че половината от ефекта се дължеше на начина, по който девойката се движеше.

— Предполагам, Сибелита… — успях да изрека.

— А ти си Стивън — тясната изящна ръка покри ръката ми и остана там. — Добре дошъл!

Облизах устните си.

— Брат ви в къщи ли е?

Тя дойде още по-близо до мен.

— Какво значение има?

— Аз… е-е… — мярна ми се идиотската мисъл, че не е учтиво да обясняваш на една девойка каква работа имаш с брат й, щом искаш да го убиеш в края на краищата… — Чуйте — изстрелях аз, — вие и той… Вие трябва да ни оставите на мира!

Сибелита меко се усмихна.

— Ах, твоята мъка е и моя мъка, Стивън. Освен това нима в душата ти няма капчица жалост към нас? Знаеш ли всъщност какво са вечните мъки? Да бъдеш създание, в което съществуват, без да се смесват, първичните стихии — Огънят на желанието, Въздухът на порива, Водата на непостоянството и тъмното могъщество на Земята… И с такава природа да бъдеш обречен да се криеш като мишка в тези руини, да виеш към празното небе… И глад, глад в продължение на триста години! Ако умираш от глад, а двама пътници са постлали до теб покривка, отрупана с ястия, нима няма да си вземеш няколко трохички, които лесно ще те задоволят?

Промърморих нещо в смисъл, че аналогията не е сполучлива.

— Няма нищо лошо в това — увещаваше ме тя и в същото време успя да се приближи плътно до мен, ръцете й легнаха върху раменете ми, гръдта й леко докосна моята. — И няма никакъв зъл умисъл. Това е необходимост, Стивън, вие, смъртните, също не сте безгрешни. Нито един демон няма да се осмели да ви доближи, ако сте светци, лишени от нечисти помисли. Влече ни към онези, които приличат на нас.

— А… това… да… — не ми стигаше въздухът. — Въпросът има две страни. Едната от тях…

Сибелита отново се разсмя:

— Стига, прекрасни младежо! Ето, аз стоя на лунната светлина, прегръщам най-прекрасния в света мъж, и то гол.

— О, Господи! — спомних си, че цялото ми облекло се състои от долните ми гащи. Тъй като тя не се отдръпна, значи не е възприела възклицанието ми като молитва.

— …Способен да разсъждава на метафизични теми! Не, ти си изпълнен с любов и си щедър! — Сибелита изящно се отдръпна. — Не бива да имам предимства пред теб. Нека бъдем равностойни — тя плесна с ръце и роклята й изчезна. Не че нещо особено се промени, с рокля и без рокля — все тая. Колкото до скрупулите ми — моралът някак си остана на заден план.

— А сега ела, ела при мен, мили мой. Ела, вълко мой, направи първия в живота си решителен скок… Не бива да се губи толкова много време за една жена… О, аз предчувствам луди преживявания, такова щастие… Ела при мен! — тя отново се хвърли на гърдите ми. Не мога точно да кажа какво ме накара да отговоря на целувката й. Сякаш ме беше завъртял огромен розов вихър.

Все пак успях да събера остатъците от волята си.

— Не! Аз имам жена!

В смеха на Сибелита се прокраднаха неприятни нотки:

— Ха-ха! Как мислиш, с какво се занимава Амарис, откакто ти остави жена си сама?

От гърлото ми излезе някакъв задавен звук.

— Това вече стана — мъркаше Сибелита — и каквото е направено, свършено е! Не кори жена си, тя е само един смъртен човек. Можеш ли ти да се издигнеш над съдбата си на смъртен?

За миг пред очите ми сякаш се разтвориха адските двери. Почти несъзнателно притиснах рязко към себе си Сибелита, целунах я лекичко и захапах устната й — усетих вкуса на демонската кръв.

— Да вървим — напевно стенеше тя. — Любими мой, отнеси ме в кулата!

Вдигнах я и я понесох през двора.

— Стийв!

Викът на Джини ме прободе като с нож. Изпуснах товара си. Сибелита се пльосна на земята върху прекрасния си задник и изстреля няколко твърде неприлични думи. Изумено се вторачих в Джини — тя се беше провесила от килима, който кръжеше над разрушената врата, червеникавите й коси бяха разпилени в безпорядък по голите й рамене. И макар да знаех, че е загубена за мен (защото ми я отне Амарис и миналото никога нямаше да се върне), стана ми ясно: никой друг освен Джини не ми е нужен.

Сибелита се надигна. На лунната светлина тя изглеждаше съвсем бяла. Повече не я желаех, да върви по дяволите. Презрително се усмихна на Джини, обърна се към мен и разтвори обятия.

Като казах „Защитавай се!“, аз се превърнах във вълк. Сибелита избягна атаката ми. Отново чух — сякаш от друг свят — вика на Джини. Цялото ми внимание беше приковано в сукуба. Тялото на Сибелита затрепери, посивя и внезапно също се превърна във вълк. Тя безсрамно ми се усмихна, ароматът на самка ме удари в носа като с тояга.

Не й дадох възможност за нови изкушения, захапах я направо за гърлото. Търколихме се, преплели тела. Тя беше силна, подвижна и упорита, но не бе тренирана в тънкостите на ръкопашния бой на върколаците. А аз и когато се превръщах в животно, продължавах да владея джудо. Подпъхнах челюсти под нея и сключих зъбите си там, където се бях прицелил.

Кръвта на демона беше сладка и същевременно отвратителна. Тя вече не можеше да възбуди желанието ми. Твърде силна беше завладялата ме любов към жена ми и омраза към съществото, с което се сражавах. Ако предпочитате съвременна терминология — в жлезите ми се бяха натрупали достатъчно тестостерон и адреналин и потискаха всички останали хормони.

Аз я убих.

В последния миг чух — но не със слуха си — пронизителния вопъл на демона.

Мръсен дух! Почувствах — и не с нервите си — завихряне на пространство-времето, когато демонът се съпротивяваше, отлитайки към породилия го адски континуум. Зъбите ми действаха бързо и безжалостно. Пред очите ми тялото му го напускаше и бездушният сукуб се стапяше в царството на мрака.

Легнах до трупа на вълчицата, едва си поемах дъх. Трупът се гърчеше, гледката беше страшна: променяше се последователно — вълчица, жена, мъж, — рогат сатаноид. Когато последните свързващи сили изчезнаха, тялото задимя и се превърна в кълбо пара.

Бавно, едва-едва се връщаше разпокъсаният ми разум. Лежах на коленете на скъпата ми Джини. Горе дружелюбно ми намигаха звездите, обливаше ни прохладната лунна светлина и замъкът беше само купчина камъни.

Отново се превърнах в човек и я прегърнах.

— Всичко свърши добре, любима — въздъхнах аз. — Всичко е добре. Аз я унищожих. А сега ще убия и Амарис.

— Какво? — тя вдигна мокрото си от сълзи лице и докосна устните ми. — Нима не знаеш? Ти вече го уби!

— А?

— Да, познанията ми отчасти се върнаха… след като тръгна — тя въздъхна на пресекулки. — Инкубите и сукубите са едно и също нещо. Те променят пола си… когато потрябва… Амарис и тази пачавра са едно и също!

— Искаш да кажеш, че тя не… той не… — така простенах, че сигурно чак сеизмографът в Калифорния го е регистрирал. Това страдание беше най-искрената благодарствена молитва, която някога съм отправял към Бога.

Не че не бях готов да простя на любимата си, та нали самият аз изпитах върху себе си мощта на демона. Но когато разбрах, че всъщност няма какво да й прощавам, сякаш камък падна от гърба ми.

— Стийв! — изписка Джини. — И аз те обичам, ама ребрата ми не са от желязо!

Скочих на крака.

— Преодоляхме и това изпитание — невярвайки сам на себе си, прошепнах аз. — Действително спечелихме играта.

— Какво искаш да кажеш? — попита свенливо тя, а очите й вече сияеха.

— Какво пък — обобщих дълбокомислено, — получихме много полезен урок по смирение. Сега познаваме собственото си подсъзнание много по-добре от един обикновен човек.

Потръпнах. Помислих си, че едва ли един обикновен човек би могъл да извърви обратния път от смъртта към живота, както го направихме ние. И то през втората нощ от сватбата ни! Но тъкмо такива, каквито сме, ние успяхме да прескочим трапа. Макар че срещу нас се е изправило нещо по-голямо, отколкото домогванията на един дребен демон. Неслучайно сме примамени в неговото леговище — този някой или нещо искаше да ни унищожи.

Сега мисля, че Силата, която желаеше да ни погуби, тогава все още наблюдаваше. Самата тя не успя да нанесе решаващия си удар, а наблизо нямаше друг, който да се опита отново да ни изкуши. Пък и ние вече бяхме имунизирани срещу такива съблазни. Врагът не можеше отново да използва скритите в нас ревност и подозрителност и да ни настрои един срещу друг. Аз и Джини се бяхме освободили и от подозренията, и от ревността както никой друг смъртен. Очистихме се от тях.

Но врагът беше търпелив и хитър, той измъкна на бял свят цялото ни страдание. Дали ще се отърсим от мъката и болката? А може би все пак ще ни остави на мира?

Не знам! Но знам, че внезапно пред очите ми се разкри цялото великолепие на нощта и че ме връхлетя вълна от любов към Джини, заля ме и не остави място за нищо друго. А когато след доста дни си спомних какво се бе случило на издигащата се над морето скала, споменът ми беше толкова смътен, както и всички останали преди това. Аз се избавих от него и небрежно заключих полу на шега: „Много интересно — щом ме цапардосат по главата, винаги ми се явява една и съща халюцинация“.

Когато дойдохме на себе си в патиото, погледнах Джини, притиснах я в прегръдките си и хрипкаво казах (в гърлото ми бяха заседнали непролети сълзи):

— И така, разбрах колко много се тревожиш за мен. Ти ме последва, без да знаеш какво може да ти се случи… А аз те бях пратил да се спасяваш…

Тя потърка разрешената си глава в рамото ми.

— И аз узнах същото за теб, Стийв. Радвам се. Качихме се на килима.

— Към къщи, килимче — казах и когато вече бяхме във въздуха, добавих: — Подозирам, че си изморена до смърт.

— Е, не чак толкова… Още съм много напрегната… Не, дявол да го вземе, много съм щастлива — тя стисна ръката ми. — Но ти, миличкият ми, бедничкият…

— Аз се чувствам прекрасно — захилих се. — Утре можем да станем късно. Ще си отспим!

— Мистър Матучек, какво си мислите?

— Същото, каквото и вие, мисис Матучек!

Досетих се (на лунната светлина не се виждаше добре), че тя се изчерви.

— Разбирам. Много добре, сър. Всичко стана тъй, както предвиждахме.