Операция „Хаос“

ПЕТА ГЛАВА

Отворих очи. Известно време изпитвах само ужас. Спаси ме физическата болка — прогони мислите ми за вече полузабравените кошмари. Там, където им е мястото. Вместо тях дойде мисълта, че доста време след удара съм бил в безсъзнание.

Човекозвярът не е толкова уязвим в животинския си облик, както мнозина мислят. Освен среброто, което е биохимическа отрова за метаболичните процеси в промененото, непостоянно тяло, само повредата на жизненоважен орган може да предизвика смърт. Това е нещо като непрекъсната ампутация, ако наблизо не се окаже хирург, който да зашие ампутирания орган, преди клетките да умрат. Нашата порода обаче е жилава. Вероятно ударът е счупил врата ми. Гръбначният ми мозък не е бил повреден безвъзвратно, всичко зарастваше с нормалната за едно животно скорост. Бедата беше, че те ме превърнаха в човек, преди да зараснат повредените ми органи. Главата ми клюмна, повърнах.

— Ставай! — нечий ботуш ме ритна в ребрата. Надигнах се, като се олюлявах. Веднага избутаха настрани цялото ми снаряжение, включително и фенерчето. Няколко души ме държаха на мушката на пушките си. До тях стоеше човекът тигър. Той беше висок повече от 2 метра и чудовищно дебел. От болката в главата очите ми чак се кръстосваха, но успях да съзра отличителните му знаци на емир. По онова време това бе по-скоро воинско звание, отколкото титла, но все пак той беше важна птица.

— Да тръгваме — каза и закрачи пръв, а мен ме побутваха да вървя след него. Виждах килимите им в небето, чувах воя на техните върколаци, които търсеха и други американци наоколо. Но главата ми твърде много се маеше, за да обръщам внимание на тези неща.

Влязохме в града. Тротоарите кънтяха под ботушите ни. Насочихме се към центъра. Тролбург не беше голям град, вероятно преди е имал около 5000 души население. Повечето улици бяха пусти. Видях няколко отряда сарацини да стрелят към небето с противовъздушни оръдия. Покрай нас тромаво пропълзя дракон. Нямаше и следа от цивилното население, но аз знаех какво се е случило с него. Хубавите млади жени бяха отвлечени в офицерските хареми, а другите хора бяха мъртви или затворени в очакване да ги изпратят на пазара за роби.

Стигнахме до хотела, където бе разположен неприятелският щаб, и главоболието ми престана. Мозъкът ми се проясни, въпреки че при сегашните обстоятелства това не беше кой знае какъв късмет. Отведоха ме в луксозен апартамент и ми заповядаха да се приближа до масата. Емирът седна зад нея, до него — млад паша от разузнаването. Около дузина войници се строиха да охраняват покрай стените. Емирът обърна огромното си лице към пашата и му каза нещо (предполагам: „Въпросите ще задавам аз, а вие го наблюдавайте“).

— И така — каза той на добър английски, — имаме няколко въпроса. Моля, кажете си името.

Автоматично му отговорих, че се казвам Шеринфорд Майкрофт, капитан от армията на САЩ, и назовах номера си.

— Това не е истинското ви име, нали? — попита ме той.

— Естествено, че не е — отвърнах. — Известна ми е Женевската конвенция — няма да успеете да ме омагьосате чрез собственото ми име. Шеринфорд Майкрофт е нещо като Джон Смит.

— Халифатът не е подписвал Женевската конвенция — спокойно каза емирът. — Нашата свещена война изисква да се използват крайни мерки. Каква е целта на десанта ви?

— Няма смисъл да ме карате да ви отговарям — рекох. Бих могъл да мълча и така щях да дам малко време на Вирджиния. Но все пак мълчанието е по-лошият вариант.

— Може би ще успеем да ви убедим — каза той.

Ако всичко това ставаше на екрана, щях да му отговоря, че съм излязъл на ливадата да си бера маргаритки. И непрекъснато щях да се шегувам, докато премазваха пръстите ми. Но в реалната действителност методът им не ми се нравеше.

— Е, добре, изпратиха ме на разузнаване — казах.

— Самичък?

— Не, бяхме неколцина. Надявам се, че са избягали.

Дано това отнеме известно време на хората му, докато се пощурат насам-натам.

— Лъжете — безстрастно каза той.

— Щом не ми вярвате, с нищо не мога да ви помогна — вдигнах рамене.

Той присви очи.

— Скоро ще разбера дали говорите истината. Ако не, молете се на Иблис да ви помогне.

Не можах да се овладея — потреперах, бисерни капки пот оросиха лицето ми. Емирът се засмя с неприятен смях: рев, който преминаваше във виене и клокочеше в тлъстото му гърло. Също както тигърът си играе с плячката си.

— Обмислете решението си — посъветва ме той и се задълбочи в книжата върху масата.

В стаята настъпи пълна тишина. Охраната замря, като че беше излята от бронз. Младият паша с чалмата задряма. Зад гърба на емира мракът надничаше през прозореца. Чуваха се само тиктакането на часовника и шумоленето на хартията — сякаш тези звуци правеха тишината още по-плътна.

Бях измъчен, главата ме болеше, в пресъхналата си уста имах отвратителен вкус. Щях да се сгромолясам и от усилията да издържа крайното ми физическо изтощение още повече нарасна. Дойде ми наум, че емирът сигурно се страхува от нас, щом хвърля толкова сили, за да хване един-единствен пленник. Чест и слава на американците, но това беше слаба утеха за мен.

Проучвах обстановката с очи. Нямаше какво толкова да се гледа, обикновена хотелска мебелировка. Емирът беше отрупал масата си с какви ли не неща: кристално кълбо (безполезно, защото и ние създавахме смущения), прекрасно изработена диамантена ваза (открадната от нечий дом), много симпатичен сервиз кристални чаши, кутия за пури от кварцово стъкло, кристално шише с някаква течност, която приличаше на първокачествено шотландско уиски. Реших, че емирът е влюбен във всичко кристално. И прозрачно.

Поиска да си услади душата с пура, махна с ръка и в същия миг кутията се отвори, една пура „Хавана“ доплува до устата му и се самозапали. Минутите течаха. Пепелникът от време на време се вдигаше във въздуха, за да получи поредната порция пепел. Разбрах, че сега всичко това му е нужно — бавно и лениво да вдига и да спуска пепелника. Такъв дебеланко, отгоре на туй поизмъчил се в кожата на наистина огромния тигър, имаше нужда от почивка и подобен комфорт.

Беше много тихо. От тавана се лееше ослепителна светлина. В нея имаше нещо чудовищно несправедливо: нашите обикновени, добри, произведени от „Дженерал Електрик“ огньове на Свети Елм да сияят над тези чалмави глави.

Бях започнал да се отчайвам, когато в ума ми проблесна идея. Все още не знаех как да я осъществя, но поне за да ми мине времето по-бързо, си намислях заклинание.

Вероятно бе минал около половин час (а на мен ми се стори половин столетие), когато вратата се отвори и в стаята заситни фенек — дребна лисица от африканската пустиня. Емирът вдигна очи. Погледна към него така, сякаш онзи е излизал навън само за да пусне една вода.

Разбира се, влезлият се оказа джудже, високо почти 30 сантиметра. То се простря на пода и бързо-бързо занарежда с висок, накъсан фалцет.

— Така — емирът бавно обърна масивната си долна челюст към мен. — Съобщиха ми, че не са намерени никакви следи освен вашите. Вие излъгахте.

— Нима не съм ви казал? — попитах. Гърлото ми сякаш беше минато с шкурка, като да беше чуждо. — Ние използвахме сови и прилепи. Само аз бях вълк.

— Престанете — рече той равнодушно. — Знам по-добре от вас, че прилепите върколаци могат да бъдат само вампири и че в цялата ви армия — искате нещо да кажете ли? — няма нито един от тях, годен за военна служба.

Истина беше. Неведнъж някои кабинетни генерали са задавали въпроса защо не е създадено поделение от дракули. Отговорът е банален: те са твърде уязвими, не понасят слънчевата светлина и са способни да се нахвърлят върху своите, ако не получават редовно порцията си кръв.

Изругах се, но умът ми се беше вцепенил и не можех да измисля изход от това трудно положение.

— Предполагам, че криете нещо — каза емирът. Той махна към кристалното шише и чашите. Шишето изля порция уиски и емирът бавно започна да отпива. Управляващата халифата секта беше еретична и в отношението си към спиртните напитки. Ръководителите й твърдяха, че пророкът е забранил виното, но не е казал нищо за бирата, джина, уискито, коняка и рома.

— Налага се да употребим по-ефикасни мерки — изрече емирът най-накрая. — Надявах се, че няма да стигнем дотам.

Двама ме държаха за ръцете, а ме обработваше пашата. Добре го правеше. Фенекът върколак жадно гледаше, емирът пускаше дим от пурата и продължаваше да преглежда книжата пред него. След няколко дълги минути заповяда да спрат. Пуснаха ме, дори сложиха до мене стол (наистина ми беше необходим).

Седнах. Емирът ме изгледа.

— Съжалявам. Това не ми доставя никакво удоволствие — странно, но му повярвах. — Ще ми се да сме сигурни, че ще бъдете по-благоразумен и няма да сме принудени да повторим същото. Между другото, искате ли пура?

Позната история. Пребийте човека, та здраво място да не му остане, а после му покажете колко сте добър. Ще се изумите как той се пречупва, ридаейки.

— Необходими са ни сведения за вашата армия и за плановете ви. Ако се съгласите да ни сътрудничите и приемете правата вяра, ще ви бъде предоставено почетно място при нас. Ние в халифата ценим добрите хора. — Той се усмихна. — Когато войната свърши, ако искате, можете да си направите в Холивуд харем.

— А ако не се съглася? — промърморих аз.

Той разпери ръце.

— Тогава никога няма да изпитате желание да се сдобиете с харем. От вас зависи.

— Нека си помисля — помолих аз. — Не е толкова… лесно.

— Моля, мислете — учтиво отговори той и се наведе над книжата си.

Седях отпуснат, доколкото можех, вдишвах дима от пурата и силно го издишвах. Техните техници могат да премахнат магията от армията ни само ако доброволно се съглася. А аз не исках.

Прозорецът зад гърба на емира… Това значи да падна от втория етаж на улицата. Най-вероятно ще се пребия. Но е за предпочитане пред всички други предоставени ми възможности.

Повторих си наум заклинанието, което съставих. Истинският специалист трябва да знае най-малкото един мъртъв език — латински, старогръцки, класически арабски, санскрит, староеврейски и т.н. Според общоприетите основи на симпатическата наука с обикновени думи не можеш много да повлияеш върху свръхестествените феномени. Но без да слагам в сметката няколкото клишета от минимума, необходим за управляване на механичните вещи във всекидневието, аз не съм специалист в тази област.

Въпреки това обаче владеех добре един екзотичен диалект. Не знаех дали ще ми свърши работа, но бях длъжен да опитам. И се реших. Мускулите ми се напрегнаха и се сгърчиха. Това не беше случайно: изтръсках пурата си в пепелника и когато отново я поех, върху нея имаше залепена малко пепел от пурата на емира. Повторих си наум римите, поднесох пурата към устата си и произнесох заклинанието:

Примижах с дясното си око и доближих горящия връх на пурата към него. Емирската пура подскочи и се заби в дясното му око. Той зави и падна по гръб. Аз скочих. Фенекът върколак се оказа на пътя ми и аз го фраснах с тилната страна на дланта си по кльощавия мръсен врат, откъснах и висящото на шията му фенерче. Охраната закрещя и вкупом се спусна към мен. Прелетях към масата, по пътя си грабнах шишето и спрях до емира. Той беше обезумял от болка и се вкопчи в мен. Окото му се беше превърнало в страшна рана, ужасно беше да я гледаш. Замахнах с шишето и се развиках:

Като свърших, откопчих се от емира и хвърлих шишето по него. Стихчетата бяха отвратителни и нямаше да имат ефект, ако той беше осъзнал колко са калпави. Но аз се освободих.

А после и кълбото, и пепелникът, и чашите полетяха след шишето и във въздуха не можеше да се разминеш от счупена стъклария.

Нямах намерение да чакам и да гледам какво става. Тъкмо обратното. Излетях през прозореца като дявол, комуто са креснали: „Махай се!“. Приземих се подобно на топка в канавката, подскочих и си плюх на петите.