Оникс

Глава 5

След часа по биология Кариса ме чакаше до шкафчето.

— Не може ли просто да се прибера вкъщи? — попитах аз, докато сменях учебниците си.

— Лош ден, а? — разсмя се тя.

— Може да се каже. — За секунда си помислих да споделя с нея, но какво можех да й кажа? — Успах се тази сутрин и нали знаеш как това обърква деня ти от самото начало.

Тръгнахме по коридора и заговорихме за купона в петък и кой какво ще си облече. Досега много не се бях замисляла по въпроса, решавайки, че ще отида просто по дънки и тениска.

— Всички ще се наконтят — обясни тя, — и без друго тук няма много поводи да се издокарваме.

— Но нали току-що мина училищното тържество — изпъшках аз, защото нямах нито една хубава рокля, с която да се пременя.

Кариса се впусна в дежурния разговор относно колежите, в които ще кандидатствам. Надяваше се, че ще подам документи в университета в Западна Вирджиния. Повечето от учениците кандидатстваха там.

— Кейти, трябва да започнеш да подаваш документите — настойчиво каза тя и взе една чиния с нещо, което приличаше на стек „Солсбъри“. — Ще изпуснеш срока.

— Слушам майка ми да ми опява същото всеки ден. Ще си подам документите, щом реша къде искам да уча. — Проблемът беше, че нямах никаква представа нито къде, нито какво исках да уча.

— Нямаш много време — побърза да ми напомни тя.

Ди вече ни чакаше на масата и щом седнах, аз се впуснах в моята тирада:

— Значи не мога да дойда по дънки на купона? Трябва да съм с рокля?

— Какво? — примигна Ди и ме погледна.

— Кариса ми обясни, че в петък трябва да си облечем рокли, а аз не възнамерявах да идвам по рокля.

Ди хвана вилицата и взе да подбутва храната из чинията.

— Трябва да си с рокля. Тази вечер ще бъдем красиви принцеси и ще се пременим за купона.

— Не сме на шест.

Лиса изсумтя и повтори:

— Красиви принцеси?

— Да, красиви принцеси. Можеш да облечеш една от моите рокли. Имам достатъчно. — Ди бодна зеления боб. Нещо с нея не беше наред. Нищо не хапваше, а сега ми предлагаше една от своите рокли:

— Ди, няма да се побера в нито една твоя рокля.

Тя извърна ангелското си лице към мен и ъгълчетата на устните й се провесиха надолу.

— Не ставай глупава — аз имам предостатъчно рокли, които можеш да облечеш.

Аз я гледах недоумяващо.

— Ако облека твоя рокля, ще заприличам на натъпкана наденичка.

Погледът на Ди се стрелна към раменете ми, но каквото и да се канеше да каже, замря на устните й. Очите й се уголемиха, лицето й пребледня. Страх ме беше да се обърна — почти очаквах да видя как в училищната столова нахълтва отряд войници от МО в черни униформи.

Картината в главата ми беше едновременно смешна и плашеща.

Бавно се извърнах на стола и се приготвих да ме блъснат на пода и да ми сложат белезници. Отне ми миг да открия какво бе приковало вниманието на Ди и когато успях, се озадачих.

Това беше Адам Томпсън — приятният близнак, както го наричах, и който беше… приятел на Ди? Гадже?

— Какво става? — попитах аз и се обърнах към нея. Тя ме стрелна с очи.

— Хайде да поговорим по-късно?

С други думи това не беше нещо, което искаше да обсъди пред другите. Кимнах и хвърлих поглед назад. Адам си взимаше храна, но тогава забелязах Блейк. Той стоеше до вратите на столовата и търсеше някого с очи. Погледът му падна на нашата маса и лешниковите му очи се спряха върху мен. Усмихна ми се с ослепително белите си зъби и ми помаха.

Аз също му махнах в отговор.

— Кой е този? — смръщи се Ди.

— Казва се Блейк Сондърс — рече Лиса и огледа обяда си. Мушна го с вилицата, сякаш очакваше да изскочи от чинията й и да побегне. — Ново момче от класа по биология. Научих, че живее с леля си.

— Ти да не би да си прегледала личното му досие? — попитах развеселена. Лиса изсумтя.

— Чух го да говори с Уитни Самюълс. Тя го бе подложила на кръстосан разпит.

— Идва насам. — Ди се обърна към мен с неразгадаемо изражение. — Чаровен е, Кейти.

Свих рамене. Блейк беше много чаровен. Приличаше ми на сърфист, а това беше хубаво. Освен това беше човек от Земята, за което получаваше бонус.

— Освен всичко е мил.

— Мил звучи добре — обади се Кариса.

Мил беше прекрасно определение, но… Хвърлих поглед към масата в дъното. Деймън днес не беше седнал при нас. Изглеждаше потънал в разгорещен спор с Андрю. Ашли го нямаше. Странно. Погледът ми се върна върху Деймън, който в същия миг вдигна очи. Самодоволната усмивка угасна на лицето му. Един мускул заигра на челюстта му. Изглеждаше… ядосан. Виж ти. Какво да правя сега?

Ди ме срита под масата и аз се обърнах към тях.

До мен стоеше Блейк. На лицето му потрепваше нервна усмивка, а очите му се стрелнаха набързо около масата.

— Здрасти.

— Здрасти. Искаш ли да седнеш? — поканих го аз.

Той кимна и седна на празното място до мен.

— Всички продължават да ме зяпат.

— А това ще отшуми до месец-два.

— Здрасти — изчурулика Лиса. — Аз съм Лиса, а това тук са Кариса и Ди. Ние сме симпатичните приятелки на Кейти.

Блейк се засмя.

— Приятно ми е да се запознаем. Ти си от класа по биология, нали?

Лиса кимна.

— Е, от къде идваш? — попита Ди с учудващо рязък глас. Последния път, когато я чух да говори с този тон, беше при появата на Ашли и Деймън в крайпътния ресторант преди училище.

— От Санта Моника. — След поредния рунд от превъзнесени ахкания, той се усмихна широко: — Чичо ми се умори от живота в града и затова поиска да се махне, колкото се може по-надалеч.

— Е, по-надалеч от това място няма къде да отиде. — Лиса лапна една хапка от обяда си и направи гримаса. — Обзалагам се, че храната в Санта Моника е била по-добра.

— Ами, беше също толкова съмнителна, както и тук.

— Е, свикваш ли вече тук? — Кариса скръсти ръце на масата, сякаш се канеше да го интервюира за училищния вестник. Липсваше й само лист и писалка.

— Да, свиквам. Училището е по-малко от старото ми, затова лесно се ориентирам тук. Хората са доста по-мили, като изключим тази работа със зяпането. Ами ти? — Той се обърна към мен. — Нали технически погледнато и ти си още нова?

— О, не, предавам изцяло на теб статуса „нов ученик в класа“. Но тук е доста приятно.

— Само че почти нищо интересно не се случва — добави Лиса.

Разговорът вървеше леко. Блейк бе изключително дружелюбен и приветлив. Отговори на всичките ни въпроси и с лекота се разсмиваше. Оказа се, че има спорт с Лиса и рисуване с Кариса.

Мине се не мине и момчето поглеждаше към мен с широка усмивка, която разкриваше правите му бели зъби. Липсваше му чарът на Деймъновата усмивка, но беше приятно момче. И привличаше вниманието на останалите момичета, чиито очи непрестанно се стрелкаха ту напред, ту назад между мен и Блейк. С всяка секунда бузите ми пламваха все по-силно.

— В петък ще правим купон. — Лиса ми се ухили. — Добре дошъл си. Родителите на Ди ще ни позволят да го направим у тях. Те ще бъдат извън града за почивните дни.

Ди замръзна и не успя да хапне набоденото с вилица месо. Не каза нищо, но видях, че не й стана никак приятно от тази покана. Какво й ставаше? Половината училище щеше да дойде на купона.

— Звучи добре. — Блейк ме погледна. — Ти ще ходиш ли?

Кимнах, докато завивах капачката на водата.

— И си няма кавалер — добави Лиса с дяволит поглед. Аз зяпнах. Какъв гладък ход само.

— Нямаш ли си приятел? — Блейк сякаш се учуди.

— Не — очите на Лиса заискриха. — Ти имаше ли си приятелка в Калифорния?

Ди се покашля и се загледа в чинията си сякаш храната й беше страшно интересна. На мен ми се прииска да се скрия под масата от срам. Блейк се засмя.

— Не, нямам приятелка. — Той отново ме погледна. — Но се изненадвам, че ти си нямаш приятел.

— Защо? — попитах аз, като се чудех дали трябва да се чувствам поласкана. Сякаш съм толкова умопомрачително красива, та не мога да съм сама?

— Ами — Блейк се приведе към мен и заговори право в ухото ми, — онова момче ей там не спира да те гледа, откакто седнах на масата. И хич не ми се вижда доволен.

Ди първа погледна натам. На устните й се появи напрегната усмивка.

— Това е брат ми.

Блейк кимна и се облегна назад.

— Но двамата сте излизали на среща?

— Не сме — възразих. Изгарях от желание да хвърля един бърз поглед към масата в дъното. — Това е само… Деймън.

— Ха — Блейк се протегна и ме сръга в ръката. — Значи нямам конкуренция?

Ококорих очи. Брей, че беше дързък. Чарът му скочи с десет пункта нагоре.

— Не бих казала.

На устните на Блейк бавно изгря усмивка. Долната му устна беше по-плътна, пълна. Само да я целуваш.

— Хубаво е да знам това, защото се питах дали искаш да хапнем нещо заедно след училище?

Уха. Хвърлих поглед към Ди, която беше изненадана колкото мен. Аз бях възнамерявала да разбера защо и на какво се дължеше така странното й поведение при появата на Адам, а сетне да поговоря с Деймън за чудатите неща, които ми се случваха напоследък.

Ди изтълкува погрешно колебанието ми.

— Може да се видим утре след училище.

— Но…

— Няма нищо. — Погледът й сякаш казваше: Хайде, иди, забавлявай се. Бъди нормална като другите. А може би на мен така ми се искаше, защото тя като че не остана много доволна от интереса на Блейк към мен. — Няма да се разсърдя — додаде Ди.

Разговорът ми с Деймън можеше да почака още един ден. Погледнах към Блейк и очите ни се срещнаха. Усетих как кимам.

Усмивката не слезе от лицето на Блейк до края на обяда. Към края аз се предадох и погледнах към дъното на столовата, защото продължавах да усещам присъствието на Деймън. Блейк се оказа прав — той наистина зяпаше, само че не мен, а момчето до мен. В твърдо стиснатата долна челюст и в острите му смарагдови очи се долавяше враждебност. Погледът му се плъзна към мен. Нещо дълбоко в гърдите ми трепна. Опитах се да си поема въздух, но се почувствах сякаш ме бяха пронизали. Устните ми пламнаха.

Не друг, а Деймън нямаше конкуренция.

С Блейк решихме да отидем в „Пушената дупка“ след училище. Всеки се качи в своята кола, а когато пристигнахме, вятърът виеше и огъваше голите клони на дърветата край паркинга. Притичахме бързо вътре и се настанихме близо до пращящия огън. Бузите на Блейк се бяха зачервили въпреки тена му.

— Не вярвам някога да свикна с този свиреп и безмилостен вятър тук.

— И аз не го обичам — казах и потърках с измръзналите си длани горната част на ръцете си. — А казват, че през зимата ще има много сняг.

Погледна ме с интерес и очите му заискриха, и зелените петънца в тях се откроиха. Но изобщо не бяха толкова ярки като на Деймън.

— Отлично време за сноуборд. Ти караш ли?

Засмях се.

— Ще се убия за нула време. Веднъж ходих на ски с майка ми и нищо не излезе — падах, ставах, падах.

Блейк се усмихна широко, а после премести поглед върху сервитьорката, която взе поръчката ни. За моя изненада не се чувствах напрегната. Когато погледите ни се срещнаха, не усетих нищо. Не усещах кожата си опъната по тялото до скъсване. Но не знаех какво означава всичко това. Виждаше ми се толкова… нормално.

Докато чакахме да ни донесат моето парче пица със сирене и супата от чили за него, Блейк ми разказа за сърфинга. Аз му казах, че единственият ми досег с този спорт бяха предаванията по телевизията от бреговете на Флорида. Нямах добра координация, но той се опита да ме убеди, че не е чак толкова трудно.

Смях се. Много. Хапнахме на спокойствие, без да бързаме. С Блейк не мислех нито за извънземните от Космоса, нито за надвисналата опасност от МО, нито за арум. Това бе най-приятният един час, който бях прекарала от дълго време насам.

Към края, докато късаше на тънки ивички една салфетка, той ме погледна усмихнат широко и каза:

— Е, значи си имаш блог?

Кимнах учудена и реших да обсъдим още сега любовта ми към четенето.

— Да, обичам книгите. Пиша рецензии за тях на блога ми. — Замълчах. — Ти от къде научи?

Блейк се приведе напред и прошепна:

— Потърсих името ти в интернет. Знам, че е малко необичайно, но така намерих блога ти. Харесва ми как пишеш рецензиите си. Много духовито. Личи си, че влагаш цялото си сърце в тях.

Бях поласкана, бях покорена напълно от факта, че той наистина бе прочел рецензиите ми. Усмихнах се.

— Благодаря ти. Блогът е много важен за мен. Повечето хора не разбират това.

— О, аз напълно те разбирам. Някога и аз имах блог за сърфинга.

— Сериозно?

— Да — той кимна. — Сърфингът и блогът ми липсват, както и връзката с хора от целия свят, които споделят една и съща страст. Хубава общност.

Момчето беше съвършено. Не ми се присмиваше като Деймън за блога. Нови точки за Блейк. Отпих от напитката си и се загледах през прозореца. Дебели, черни облаци застилаха небето.

— Когато те видях за първи път, веднага реших, че си сърфист. Имаш такъв вид.

— Какъв вид?

— Ами вид, който казва аз съм сърфист. Косата ти, тенът ти — много са сладки.

— Сладки? — Той повдигна вежди.

— Добре де, доста привлекателни.

— Хареса ми как звучи това — и той се усмихна широко.

Беше от онези хора, точно като Ди, в чието присъствие се чувствах съвсем уютно. Приятна промяна след Деймън, край когото винаги имах усещането, че съм на тръни.

Наближаваше пет, когато си тръгнахме от ресторанта. Беше ми трудно да повярвам как бързо бе отлетяло времето. Вятърът развя косата ми, но аз продължавах да се чувствам изпълнена с вълнение от следобеда с Блейк, за да се разтревожа, че все още не си бях купила яке.

Блейк ме сръга с лакът.

— Радвам се, че прие да дойдеш с мен.

— Аз също. — Спряхме до пикапа му и аз се заиграх с ключовете.

— Обикновено не съм толкова дързък. — Той се облегна на капака и кръстоса крака. — Обикновено не каня момичета на среща пред цяла маса непознати.

Остър вятър охлади горещите ми страни.

— Изглеждаше доста самоуверен.

Винаги съм самоуверен, когато искам нещо.

Той се отблъсна от капака и застана пред мен. О, боже. Дали щеше да ме целуне? Непринуденият следобед, който прекарахме заедно, много ми хареса, но, хъм… не ми беше приятно да го подвеждам. Не знаех какво става с Деймън, ако изобщо нещо ставаше с него, но знаех, че не беше честно да се преструвам, че съм напълно свободна. Деймън не ми беше безразличен, просто още не знаех точно какви чувства изпитвам към него.

Блейк се приведе към мен, а аз замръзнах.

Над него клоните се разтресоха, простенаха под силата на вятъра.

Чу се оглушително прас. Погледнах нагоре. Един от дебелите клони бе поддал под тежестта на вятъра. Той се завъртя в спирала надолу към Блейк и паниката се надигна в гърлото ми. Момчето нямаше как да се премести достатъчно бързо, а клонът беше тежък и щеше сериозно да го нарани.

Статичното електричество пробяга по кожата ми, изпука под дрехите ми. Усетих как косъмчетата на врата ми настръхват. Сърцето ми ускори пулса си, хукнах напред и ми се стори, че извиках „Спри!“, но всичко се случи само в главата ми.

И тогава клонът спря… насред въздуха. Нищо не го държеше.