Оникс

Глава 11

Когато в понеделник сутрин се събудих, не бях много сигурна как ще се развият нещата с Деймън този ден в училище. Той си бе тръгнал, докато още спях и оттогава не го бях виждала, нищо че прекарах неделята у тях с Ди, която почти през цялото време само се натискаше с Адам. Явно разговорът по телефона бе минал успешно.

Времето, което прекарахме заедно в събота вечерта, не беше променило нищо между нас. Или поне аз така си повтарях. Това беше просто един приятен миг в дълга върволица от неприятни моменти. Пък и аз си имах по-хубави и по-големи неща, за които да мисля. След училище имах среща с Блейк.

Но мислите ми все се зарейваха към Деймън, а щом си спомнех как седяхме един до друг на дивана, нещо дълбоко в мен започваше да се вълнува, да пърха с криле.

Кариса тъкмо ми разказваше романтичната книга, която четеше в момента, когато усетих топлината по врата ми. Не отместих очи от нея, но усещах с всяка фибра на тялото си, че Деймън е в стаята.

Той седна на мястото си зад мен и секунда след това се случи нещо, което странно ми бе липсвало — Деймън ме мушна в гърба с писалката си.

Лиса повдигна вежди, но мъдро замълча, а аз се обърнах назад:

— Да?

На устните му грееше добре познатата ми полуусмивка.

— Днес с чорапи на еленчета ли си обута?

— Не, днес са на големи точки.

— С едно пръстче като ръкавички?

— Обикновени — рекох аз и потиснах глупавата си усмивка.

— Не знам, май съм разочарован. — Той потропа с писалката си по ръба на чина. — След като видях чорапите с еленчетата, обикновените чорапи ми се виждат голяма скука.

Лиса се покашля:

— Чорапи на еленчета?

— Кейти има едни чорапи с елени върху тях, а на пръстите приличат на ръкавички, с отделно джобче за палеца — обясни им Деймън.

— О, и аз имам такива — ухили се Кариса. — Само че моите са на райе. Много топлят през зимата.

Погледнах самодоволно Деймън. Чорапите ми бяха хубави.

— Аз ли съм единственият човек, на когото му е чудно как така си й видял чорапите? — обади се Лиса, а Кариса я цапна по ръката.

— Ние сме съседи — напомни й Деймън. — Аз виждам доста неща.

Поклатих обезумяло глава.

— Не, лъже, нищо не е видял. Нищо.

— Изчерви се — възрази той и посочи страните ми със синята капачка на писалката си.

— Млъквай — изгледах го аз кръвнишки, потискайки усмивката си.

— Както и да е, какво ще правиш тази вечер?

Из корема ми запърхаха пеперуди. Свих рамене.

— Имам планове.

— Какви са тези… планове? — смръщи се той.

— Просто планове — и бързо се обърнах напред и се вгледах в черната дъска.

Знаех, че Деймън е вперил поглед във врата ми, но като цяло се чувствах добре. В отношенията ни с него се усещаше значителен напредък. Бяхме прекарали цяла вечер и почти цяла нощ заедно, без да се избием един друг и без да се поддадем на животинската си страст като диви маймуни. Новият ми лаптоп бе божествен. Саймън не беше на училище, за да ме обвини, че заради мен са го набили, и да разказва как ме е видял да сривам прозорците със свръхестествените си сили. А довечера имах среща.

Последното ме накара да преглътна. Време беше да говоря откровено с Блейк. Не беше честно спрямо него… нито спрямо Деймън. Не бях готова изведнъж да повярвам на Деймън, но не можех и повече да се преструвам, че между нас няма нищо.

Имаше нещо, та дори и да беше само извънземен вирус.

— Ето — с широка усмивка Блейк плъзна чинията си към мен. — Опитай от това.

Стараех се да контролирам изражението си, докато навивах спагетите на вилицата.

— Не знам, да видим.

— Не е толкова лошо — засмя се той. — Мирише малко странно, но ми се струва, че ще ти хареса.

След като хапнах малко, реших, че спагетите не бяха ужасни. Вдигнах глава и се усмихнах.

— Добре, не са лоши.

— Не мога да повярвам, че за първи път опитваш инДиска кухня в Западна Вирджиния.

Погладих с ръка дънките си. Малката свещ отстрани на масата затрептя.

— Липсва ми авантюристичен дух, когато стане дума за храна. Аз съм от момичетата, които си падат по стек и хамбургер.

— Ще трябва да променим това, защото не знаеш какво изпускаш — смигна ми Блейк. Беше чаровен като намигваше. — Тайландската кухня ми е любимата. Обичам подправките.

Слабичката червенокоса сервитьорка мина край нас и ни допълни чашите. Момичето не спираше да се усмихва дяволито на Блейк. Не можех да я виня. Той беше един от малцината мъже, на когото му отиваше да носи пуловер с риза.

Хапнах още малко от спагетите. Чувствах се приятно, но докато побутвах храната из чинията, усетих странна тежест в стомаха. Прекарвах си чудесно в компанията на Блейк, но…

— Днес в училище чух да се говори нещо — подхвана Блейк, след като сервитьорката се отдалечи.

Тръшнах се тежко назад и преглътнах низа от ругатни. Господ само знае какво е чул. Слухове, че летя като НЛО.

— Страх ме е дори да попитам.

Той ме погледна със съчувствие.

— Чух, че Деймън пребил едно момче заради теб.

До този момент бяхме успели да не отваряме дума за Деймън. Свлякох се малко надолу в стола.

— Да, така е.

Той повдигна вежди изненадано и се приведе напред.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Не си ли чул слуховете?

Той прокара ръка през разрошената си коса.

— До ушите ми достигат доста неща, но не им вярвам.

Хич не ми се говореше за това, но си помислих, че рано или късно ще чуе лъжата на Саймън. А може би вече я бе чул. Затова му разказах за вечерта на празненството на училището и моя кавалер от ада.

Когато свърших, той се облегна назад, а в очите му блесна гняв.

— Радвам се, че Деймън е натупал този глупак, но реакцията му е доста крайна за човек, който ти е само „приятел“.

— Деймън може да бъде…

— Задник — предложи Блейк.

— Да, и това, но той се грижи за… ахъм, за приятелите на Ди. — Стиснах вилицата, чувствах се неловко. — И така той доста се ядоса, когато научи какво говори Саймън за мен. Иначе не е толкова лош. Просто човек трябва да посвикне с него.

— Не мога да го виня за постъпката му, но явно сериозно те… закриля. Помислих си, че ще ми счупи ръката, задето те докоснах онази вечер на купона.

Бутнах чинията обратно към Блейк и облегнах брадичка върху ръката си. Трябваше да му кажа истината. Но не исках да проваля вечерята. Държах се страхливо, но разсъждавах, че в това няма нищо страшно, стига да говоря с него до края на вечерта. По дяволите, та аз дори не знаех какво да му кажа. Не, не се срещам с Деймън, но не мога да спра да мисля за това как всеки път, щом се приближим, подпалваме нещо, затова ми се вижда най-добре да не се приближаваш препалено много? Въздъхнах.

— Стига толкова за Деймън. Сигурно е трудно да обичаш сърфинга и да се намираш толкова далеч от морето.

— Трудно е — съгласи се той и в очите му пропълзя далечен поглед — Сърфингът май е единственото нещо, което ми помага да очистя съзнанието си. Когато съм в морето, яхнал вълните, не мисля за нищо. Главата ми е празна. Само аз и вълните. Усещам покой.

— Разбирам те. — Мълчанието се проточи дълго време. — С мен е същото, когато работя в градината или чета. Няма нищо друго, освен мен и онова, което правя, или книгата, която чета.

— Звучи така, сякаш търсиш бягство там.

Никога не бях гледала на любимите си занимания по този начин, но думите на Блейк ме наведоха на тази мисъл и разбрах, че това е истината — четях и работех в градината, за да избягам от света. Смутено започнах да разделям спагетите в чинията ми на купчинки.

— Ами ти? И ти ли се опитваш да избягаш?

Мина малко време, преди да ми отвърне.

— Странна е тази работа с бягството — колкото и да се опитваш да избягаш, никога не успяваш напълно. Временно може би да, но никога напълно.

Кимнах разсеяно, поразена от дълбочината на думите. Това беше истината. Когато свършех някоя книга или засадях цвете, баща ми все така бе мъртъв, най-добрата ми приятелка си оставаше извънземна и аз все така се чувствах силно привлечена към Деймън.

Блейк заговори за плановете си за Деня на благодарността идната седмица. По-голямата част от почивните дни щеше да изкара извън града, на гости на роднини. Вдигнах глава и огледах малкия ресторант. Топлината се плъзна надолу по гърба ми.

О, мили боже, не. Не можех да повярвам. Това се случваше насън.

Зад високите стени, които разделяха ресторанта, една черна глава се движеше по тесните пътеки между масите. Отпуснах се назад, ужасена — усещах го с цялото си същество. Това беше моята среща — моята среща. Какво правеше той тук?

Деймън се движеше между масите с грациозност, на която завидях. Жените спираха да се хранят или прекъсваха разговорите си, когато той минаваше край тях. Мъжете отстъпваха назад, за да му направят място. Той оказваше силно влияние върху всички хора, които срещаше.

Блейк се смръщи и се извърна назад. Раменете му се изопнаха, когато отново ме погледна.

— Обсебващият закрилник…?

— Дори не знам… какво да кажа — безпомощно изпелтечих аз.

— Хей, здравейте. — Деймън се мушна в тясното сепаре до мен. Цялата лява страна на тялото ми се притискаше в него, пареше и бе настръхнала. — Да не ви прекъсвам?

— Да — казах аз със зинала уста.

— О, съжалявам! — Но хич не изглеждаше искрен. Нито пък направи опит да си тръгне.

Устните на Блейк се разтегнаха в половинчата усмивка, той се облегна назад и скръсти ръце.

— Как си. Деймън?

— Чудесно. — Той се протегна и провеси ръка от облегалката на сепарето. — Ами ти, Брад?

Блейк се изсмя тихичко.

— Казвам се Блейк.

Пръстите на Деймън забарабаниха по облегалката, докосвайки леко косата ми.

— Е, какво сте намислили, вие двамата?

— Вечеряхме — казах аз и понечих да се отдръпна напред, но пръстите на Деймън захванаха като куки яката на полото ми, плъзгайки се нежно по кожата ми. Изгледах го кръвнишки, без да обръщам внимание на тръпките, които ме полазиха.

— И тъкмо привършваме — рече Блейк, заковал поглед върху Деймън. — Нали, Кейти?

— Да, трябва само да поискаме сметката. — Много дискретно аз пъхнах ръката си под масата и ощипах Деймън по крака. Силно.

Той ме дръпна назад и без да искам, аз ритнах масата с коляно.

— Какво планирате да правите след вечерята? Биф няма ли да те заведе на кино?

Веселата усмивка на Блейк се разколеба.

— Блейк. И точно това смятах да направя.

— Хъмм. — Деймън вдигна поглед и след секунда чашата на Блейк се прекатури.

Ахнах. Водата се плисна по масата и от там се изля в скута на Блейк. Той скочи на крака и изруга. От това масата се разтресе отново и чинията с пикантните спагети се плъзна — добре де, полетя — право върху пуловера на Блейк.

Зяпнах от изненада. Майко миличка, Деймън взе кавалера ми за заложник.

— Исусе — измърмори Блейк с ръце до тялото. Грабнах няколко салфетки и се извърнах към Деймън — с поглед му обещах отмъстителна смърт и след това подадох салфетките на Блейк.

— Това беше наистина необичайна случка — самодоволна се подсмихна Деймън.

Почервенял в лицето като домат, Блейк спря да подсушава чатала си и надигна глава. За миг той впери поглед в Деймън и бях готова да се закълна, че всеки миг ще скочи през масата отгоре му. Но след това отвърна поглед от него. Без да обели дума и с отсечени, сковани движения той избърса спагетите от себе си. Сервитьорката се притече на помощ с още малко салфетки.

— Всъщност има причина да дойда — Деймън взе чашата ми и отпи от нея. — Трябва да се прибереш у вас.

Блейк спря да се почиства.

— Моля?

— Барт, да не би да говоря прекалено бързо за теб?

— Той се казва Блейк! — троснах му се аз. — И защо трябва да се прибирам у нас? Точно сега, в този момент?

Деймън срещна погледа ми — очите му се взираха в мен настойчиво, многозначително.

— Изникна нещо. Трябва веднага да се прибереш.

Нещото явно означаваше извънземни работи. Тревогата пропълзя надолу по гърба ми. Изведнъж внезапната му поява придоби смисъл, а аз вече бях започнала да си мисля, че ни е проследил от чиста, животинска ревност.

И колкото и да не ми се искаше, трябваше да си вървя.

Обърнах се към Блейк и се свих:

— Наистина, наистина съжалявам.

Погледът на Блейк взе да се стрелка помежду ни. Той взе сметката.

— Няма нищо. Случват се такива неща.

Чувствах се като глупачка, което изглеждаше съвсем на място, като се има предвид, че седях до най-голямото магаре на света.

— Ще ти се реванширам. Обещавам.

— Няма нищо, Кейти — усмихна се той. — Аз ще те закарам у вас.

— Няма да се наложи. — Деймън се усмихна насила. — Аз ще се погрижа, Биф.

Идеше ми да се хвана за главата.

— Блейк. Казва се Блейк, Деймън!

— Всичко е наред, Кейти — през стиснати устни изрече Блейк. — Аз и без друго не съм в приличен вид.

— Проблемът е решен значи. — Деймън стана, за да ми направи място да изляза.

Блейк се погрижи за сметката и тримата излязохме навън. Спрях се до колата му, усещайки настойчивия поглед на Деймън.

— Толкова много съжалявам.

— Няма нищо. Ти не бутна спагетите отгоре ми. — Той замълча, свъси вежди и се загледа втренчено в нещо над рамото ми. Две предположения в какво — или кого. Той извади телефона от задния си джоб, погледна екрана и отново го мушна в дънките си. — Макар че това бе най-шантавото нещо, което някога съм виждал. Но все едно, ще поправим нещата, когато се върна от ваканцията, нали?

— Добре. — Понечих да го прегърна, но се спрях — предната страна на пуловера му беше омазана и мокра. Блейк се засмя, наведе се напред и ми лепна една суха целувка върху устните.

— Ще ти се обадя.

Кимнах, като си задавах въпроса как може един човек, съвсем сам да съсипе срещата ми за по-малко от минута. Това беше дарба. Блейк ми помаха и замина, а аз останах сама с Деймън.

— Готова ли си? — викна ми той, докато държеше вратата на колата отворена. Отидох с наперена крачка, качих се и затръшнах с все сила вратата.

— Хей — намръщи се Деймън отвън, — не си изкарвай яда на Доли.

— Кръстил си колата си Доли?

— Какво лошо има в това?

Завъртях нагоре очи.

Деймън притича отпред и се качи вътре. Щом затвори вратата, аз се извърнах в седалката и го фраснах в ръката.

— Ама че си магаре! Знам, че ти обърна чашата и чинията върху Блейк. Не бива да правиш такива неща!

Той вдигна ръце във въздуха и се разсмя:

— Какво? Беше забавно. Изражението на лицето на Бо просто нямаше цена. Ами целувката, която ти даде? Какво беше това? Виждал съм делфини да се целуват по-страстно.

— Той се казва Блейк! — И този път го цапнах по крака. — И ти много добре го знаеш! Не мога да повярвам, че се държа така. И освен това той не се целува като делфин!

— От това, което видяха очите ми, заключих друго.

— Защото не си ни видял последния път, когато се целувахме.

Смехът му замря. Ах, ох. Той се извърна бавно към мен.

— Целувала си се с него и преди?

— Това не ти влиза в работата — бузите ми почервеняха и ме издадоха.

Гневът блесна в магнетичните му очи.

— Не ми харесва този тип.

— Та ти дори не го познаваш — зяпнах го аз.

— Няма нужда да го познавам, за да видя, че има нещо… гнило у него. — Деймън завъртя ключа и моторът забръмча. — Мисля, че не бива да излизаш с това момче.

— О, много смешно, Деймън! — загледах се право напред, обгърнах с ръце коленете си и потреперих. Бях толкова ядосана, че още секунда-две и щеше да ми се завие свят.

— Студено ли ти е? Къде ти е якето?

— Не обичам якета.

— Да не би и те да са ти сторили нещо ужасно и непростимо? — Той пусна автоматичното регулиране на температурата. През отворите задуха топъл въздух.

— Смятам, че… тежат и пречат. — Въздъхнах шумно. — Какво толкова наложително се е случило, че трябваше да минеш в режим „преследвач“ и да ме откриеш?

— Не съм те преследвал. — Той сякаш се обиди.

— О, нима? Да не би да си използвал извънземната си система за проследяване, за да ме откриеш?

— Да, в известен смисъл.

— Аргх! Не бива да правиш така! — Изпитвах сериозни съмнения, че Блейк ще ме потърси отново. Не че го винях. Ако бях на негово място и аз не бих го сторила. Не и когато някакъв извънземен психопат ме следва навсякъде като сянка. — Е, какво става?

Деймън изчака да се качим на магистралата.

— Матю свиква среща и ти също трябва да присъстваш. Случило се е нещо. Свързано е с МО.