Оникс

Глава 17

На следния ден получих съобщение от Блейк. Канеше ме да се срещнем в ресторант „Пушената дупка“ в петък вечер, а аз не знаех какво да правя. Струваше ми се… нередно да вечерям с него, след като нощес бях спала в прегръдките на Деймън.

Бузите ми пламнаха. Освен целувката нищо друго не правихме, но това бе дори по-интимно. Чувствата ми към него бяха все така противоречиви, но не можех да пренебрегна вечерята и коледната елха, която направи за мен.

Но по същия начин не можех да пренебрегна и Блейк. Той ми беше приятел и след тази нощ аз трябваше да се уверя, че той не очаква от мен нищо повече от приятелство. Защото някъде към края на деня, при все че не бях решила проблемите си с Деймън, аз успях да разбера, че той имаше право за едно нещо.

Аз се възползвах от Блейк.

Сърфистът бе просто устроено, безобидно момче. Изключително мил, привлекателен, но аз бях изпълнена с равнодушие към него. А с Деймън не беше така. И ако Блейк си падаше по мен, не беше редно да продължавам да го заблуждавам.

И така аз му написах отговор и се съгласих, като се надявах, че това нямаше да бъде най-неловката вечеря в живота ми.

Слънцето се скри зад планините и времето веднага се промени. На мястото на приятния есенен въздух се настаниха мразовити ветрове, небето потъмня и се покри с мрачни облаци.

Паркирах на най-близкото място до вратата на ресторанта. Вятърът бе надавал писъци през цялото пътуване до тук и аз се боях да изляза от затоплената кола. Забелязах, че на стъклото над работното време на ресторанта беше закачена снимка на Саймън. Направих гримаса, отворих решително вратата и влязох. Вътре изненадващо беше пълно с народ.

Блейк бе седнал близо до камината. Щом ме видя, стана и се усмихна.

— Здравей, радвам се, че дойде.

Когато се пресегна да ме прегърне, аз се престорих, че не съм забелязала и седнах.

— Не мога да повярвам какъв студ е навън. Как мина пътуването ти?

Той се намръщи леко, седна и се зае методично да гласи приборите около чинията.

— Не мина зле, но не беше и много вълнуващо. — Когато вилиците и ножовете бяха подредени както трябва, той вдигна глава. — Ами твоята ваканция как мина?

— Почти като твоята. — Замълчах. Разпознах някои от съучениците ми. Бяха се събрали заедно на една маса, пиеха сода и похапваха от огромна пица на пещ. Чад — момчето, с което излизаше Лиса — ми махна и аз отвърнах на поздрава му. — Но още не искам да свършва.

Една пълничка сервитьорка дойде да вземе поръчката ни и разговорът замря. Аз си поръчах сода и порция пържени картофи, а Блейк си взе супа.

— Дано тази не се изсипе отгоре ми — пошегува се той.

Свих се. Надали нещо подобно щеше да се случи, след като Деймън не беше с нас… засега.

— Съжалявам много за това.

Блейк ме потупа със сламката си, а сетне махна хартиената й обвивка.

— Няма нищо. Случват се и такива работи.

Кимнах и заразглеждах запотените прозорци. Той се покашля, смръщи се отново, а очите му се впериха присвити в мъж на средна възраст на бара, който се оглеждаше напрегнато.

— Мисля, че онзи тип там се кани да си тръгне, без да плати.

— Ха, наистина ли?

Блейк кимна:

— И си мисли, че ще му се размине, както много пъти досега.

Умълчах се слисана. Наблюдавах как мъжът отпи последната си глътка и стана, без да поиска сметката.

— Двама души го видяха — добави Блейк с лека усмивка.

Зад мъжа седеше двойка. И мъжът, и жената бяха облечени с памучни ризи и износени дънки. Двамата видяха, че клиентът се кани да избяга. Мъжът се приведе към жената и прошепна нещо в ухото й. Едрото й лице се смръщи и тя тръшна ръка по масата.

— Ах, тези лентяи, дето все си мислят, че могат да получат безплатен обяд!

Викът на жената привлече вниманието на управителя, който тъкмо взимаше поръчка близо до вратата. Мъжът се извърна към стреснатия човек:

— Ей, ти! Плати ли си сметката?

Мъжът спря и бръкна в джобовете си. Измърмори нещо в извинение и хвърли няколко смачкани банкноти на масата.

Извърнах глава отново към Блейк.

— Уха, това беше… необичайно.

Той сви рамене.

Сервитьорката се върна с поръчката ни и аз я изчаках да си тръгне. Безпокойството ми растеше.

— Как позна, че мъжът ще опита да се измъкне, без да плати?

Блейк задуха лъжицата със зеленчукова супа.

— Направих добро предположение.

— Глупости — прошепнах аз.

Той срещна погледа ми.

— Беше късмет.

Съмнението се надигна у мен. Блейк не беше извънземен — поне аз така предполагах, но и да беше, никой от луксените, които познавах, не умееше да чете мисли или да предсказва какво ще се случи. Това беше много странно. Възможно е да си беше и чист късмет, но инстинктът ми подсказваше, че тук имаше нещо повече.

Задъвках картофките.

— Често ли имаш такъв късмет?

— Понякога. — Сви рамене той. — Просто интуиция.

— Интуиция — кимнах аз. — Много точна интуиция.

— Както и да е, чух за момчето, което изчезнало. Лоша работа.

Рязката промяна на темата ме шокира.

— Да, така е. Полицаите мислят, че е избягал от вкъщи.

Блейк разбърка супата с лъжицата си.

— Дълго ли разпитваха Деймън?

— Защо да го правят? — намръщих се аз.

Ръката на Блейк застина неподвижно.

— Ами… защото Деймън се е сбил с него. Струва ми се логично да го разпитат.

Добре, той имаше право тук, а и аз бях прекалено раздразнителна по този въпрос.

— Да, разпитаха го, но той няма нищо общо с… — Замръзнах на място, без да мога да повярвам на онова, което усещах. Между гърдите ми гореше слаба топлина.

Не може да бъде.

Пуснах картофчето обратно в чинията. Под пуловера ми обсидианът пламтеше. Задърпах обезумяло верижката и извадих камъка отвън. Обвих го в дланта си и трепнах от болка — обсидианът прогори ръката ми. Повдигнах очи и страхът ме стисна за гърлото.

Блейк правеше нещо с китката си, но очите ми се залепиха върху външната врата. Тя се отвори. Вятърът разпиля паднали листа по плочките. Тихата глъчка от разговорите продължи — клиентите не подозираха, че сред тях се намираше чудовище. Обсидианът излъчваше почти изгаряща топлина. Масата ни тихо взе да трополи.

На вратата стоеше висока жена със светла кожа и тъмни слънчеви очила, които скриваха половината й лице. Тя огледа множеството. Гарваново черната й коса се спускаше на гъсти, възлести кичури край бузите й. Червените й устни бяха разтегнати в змийска усмивка.

Жената беше от арумийците.

Понечих да се изправя, секунди ме деляха от това да скъсам обсидиана от врата си. Щях ли наистина да я нападна? Не бях сигурна, но не можех да стоя тук и да не правя нищо. Тялото ми се изопнаха. Арумите пътуваха по четирима, значи щом тук имаше една, някъде чакаха още трима.

Кръвта бучеше в ушите ми. Така бях погълната от жената, че забравих за Блейк, докато той не изникна пред мен.

Вдигна ръка.

Всички хора замръзнаха. Всички.

Някои тъкмо поднасяха вилиците към устата си. Други застинаха на средата на разговора си, с усти отворени в безмълвен смях. Неколцина дори стояха уловени насред крачка с едно стъпало във въздуха. Една от сервитьорките се канеше да запали свещ с малка запалка. Тя бе замръзнала, но пламъкът все така танцуваше над запалката. Никой не говореше, никой не помръдваше и сякаш никой не дишаше.

Блейк? Отстъпих крачка назад, без да съм сигурна от кого трябва да се страхувам повече — от жената или от безобидното сърфистче.

Жената не бе замръзнала. Тя въртеше глава плавно ту наляво, ту надясно и оглеждаше внимателно замръзналите хора и неколцината луксени, които според мен бяха в ресторанта.

— Арумиец — с тих, обвинителен глас изрече Блейк.

Тя се извърна насам, но главата й продължи да се движи. Свали очилата си и примигна.

— Човек?

— Не съвсем — разсмя се Блейк.

И в този миг се нахвърли отгоре й.