Оникс

Глава 33

Точно преди шест сутринта, щастливо се промъкнах с леки стъпки обратно в къщата ни. Трябваше да си взема душ и да се приготвя за училище. Част от мен изпитваше угризения заради усмивката на лицето ми. Как можех да съм доволна след всичко, което се случи? Не бях сигурна. Не ми се виждаше честно.

А и трябваше да се срещна с Ди.

Излязох от задимената баня, увих се в халата и никак не се изненадах, когато заварих Деймън изтегнат на леглото ми — окъпан и пременен. По някое време под душа бях усетила присъствието му.

Отидох до леглото.

— Какво правиш?

Той потупа мястото до себе си и аз изпълзях на колене.

— През следващите няколко седмици не бива да се отделяме един от друг. Не бих се изненадал, ако МО се появят. По-сигурно е да сме заедно.

— Това ли е единствената причина?

На устните му заигра ленива, доволна усмивка и той дръпна колана на халата ми.

— Не е единствената, но може би е най-предвидливата и категорично най-важната.

За няколко часа нещата между нас се бяха променили. През нощта говорихме до късно… целувахме се до късно, а сетне заспахме в прегръдките си. И сега помежду ни се бе възцарила откритост, съдружие. Деймън все така си бе същият доволен самохвалко. И да, тази негова усмивка все така ме влудяваше.

Но аз го обичах.

И той, магарето, ме обичаше.

Деймън се надигна и ме притегли в скута си. Целуна ме по челото.

— За какво мислиш?

Сгуших се в извивката на врата му.

— За много неща. Какво ще кажеш… дали е нередно, че се чувствам щастлива?

— Е, аз на твое място не бих разпратил съобщение до всички — ръцете му ме стиснаха здраво.

Обелих очи.

— Аз не съм напълно щастлив. Не мисля, че някога ще преодолея загубата. Адам беше… — Той замълча, гърлото му се сви.

— Аз го харесвах — прошепнах. — Не очаквам Ди да ми прости някога, но искам да я видя. Искам да се уверя, че е добре.

— Ди ще ти прости. Трябва й време. — Устните му се допряха в слепоочието ми и сърцето ме сви. — Тя знае, че си се опитала да я предупредиш. Обади ми се, когато си им казала да си вървят с Адам. Аз я предупредих да стоят настрана, но те паркирали колата по-надолу на улицата и се върнали обратно. Те са направили своя избор. И аз знам, че тя пак би избрала да постъпи така.

Гърлото ми се стегна.

— А аз бих променила много неща.

— Знам. — Той обърна лицето ми към неговото. — Не бива да мислим сега за това. Няма да помогне.

Протегнах се и го целунах по устата.

— Искам да се видя с Ди след училище.

— Какво ще правиш на обяд?

— Освен да обядвам? Нищо.

— Добре. Ще избягаме от училище.

— Ще отидем при Ди, нали?

Усмивката му стана дяволита.

— Да, но преди това има няколко неща, което искам да свършим, а точно сега времето изобщо няма да ни стигне.

Извих вежди.

— Да не би да се опитваш да вместиш и вечеря, че и кино?

— Кити, умът ти е едно ужасно, мръсно място. Мислех си просто за разходка.

— Ядосваш ме — промърморих и понечих да стана, но той ме задържа.

— Кажи го.

— Какво да кажа?

— Кажи ми онова, което ми каза по-рано.

Сърцето ми скочи в гърлото. Бях му казала куп неща, но знаех какво точно иска да чуе.

— Обичам те.

Очите му потъмняха, а сетне ме целуна, докато бях готова да му кажа да зареже всичките си морални задръжки, което имаше заради мен.

— Само това искам да чувам.

— Тези три думи?

— Винаги само тях.

Вестта за смъртта на Адам още не бе стигнала училището и аз разказах за трагичния инцидент единствено пред Лиса и Кариса. Историята беше, че е загинал в автомобилна катастрофа. Полицията щеше да потвърди, ако изникнеха въпроси. Приятелките ми приеха трагично вестта, както и очаквах — проляха се много сълзи и аз отново се изненадах, че очите ми не спираха да се пълнят с тях.

Деймън ме смушка в гърба веднъж, за да ми напомни за плановете ни по обяд, а сетне още един път, защото му се искаше. Вината и за миг не ме напусна през сутрешните часове, като от време на време се сменяше от кратки мигове на бодрост. Дори Ди да ми простеше, това нямаше нищо да промени. Трябваше да приема ролята, която бях изиграла.

Но също така съзнавах, че не мога да спра да живея.

На влизане в часа по биология срещнах очите на Матю. Устните му се свиха, а сетне той отвори дневника. След новината, която им съобщих, Лиса бе необичайно притихнала. По средата на часа се включи интеркомът.

Гласът на училищната секретарка отекна в стаята.

— Кейти Шуорц да се яви в кабинета на директора, господин Гарисън.

Коремът ми се сви тревожно и аз грабнах чантата. Лиса ме изгледа въпросително, но аз свих рамене. Минах покрай Матю и го погледнах почти паникьосана, след това излязох. Пратих набързо съобщение на Деймън от телефона на майка ми, който тя ми бе оставила на сутринта, за да му кажа, че ме викат в кабинета на директора. Не очаквах да ми отговори. Дори не бях сигурна дали си носи телефона.

Сивокосата секретарка ме постресна с прическа а ла Бриджит Бардо и ярко розовия си пуловер. Подпрях се и зачаках да ме погледне. Най-сетне жената примижа през очилата си.

— Какво обичате?

— Аз съм Кейти. Повикаха ме в кабинета на директора?

— О! О, да, заповядай, момичето ми. — В гласа й се долови съчувствие. Тя закуца към кабинета на Плъмър. — Насам.

През стъкления прозорец не се виждаше нищо, тъй че изобщо не знаех какво ме чакаше вътре, когато жената впрегна цялата си тежест, за да отвори вратата. Мислено си казах, че никога няма да работя в училище все едно какво, щом тя досега не бе успяла да се пенсионира.

Директорът Плъмър седеше зад бюрото си и се усмихваше на човека отсреща. Проследих погледа му и с крайна почуда съзрях Уил.

— Какво се е случило? — попитах аз и усуках презрамката на раницата ми.

Уил пъргаво скочи на крака към мен и стисна свободната ми ръка.

— Кели претърпя катастрофа.

— Не — струва ми се, че възкликнах. Обзе ме тревога, докато се взирах в него. — Какво искаш да кажеш? Мама добре ли е?

Лицето му бе измъчено и изтощено, но той избягна да срещне очите ми.

— Тръгна си от работа тази сутрин. Смятат, че е попаднала на заледен участък от пътя.

— Какво й има? — Гласът ми се разколеба. Пред погледа си виждах татко в болничното легло, блед, изпит, миризмата на смъртта, пропила се по стените, приглушените гласове на сестрите… а после пластмасовия манекен в ковчега, който приличаше донякъде на татко, но не можеше да е той. Всички тези спомени бяха заместени от майка ми. Това не е възможно.

Уил ме прегърна през рамо и полека ме обърна към вратата. Излязохме от кабинета, макар че аз не съзнавах добре какво се случва.

— Тя е в спешното отделение. Само това знам.

— Би трябвало да знаеш повече. — Не можех да позная гласа си. — Будна ли е? Говори ли? Ще се наложи ли да я оперират?

Той поклати глава и отвори вратата. Навън снегът бе спрял и снегорините разчистваха паркинга. Въздухът бе мразовит, но аз не усещах нищо. Бях се вцепенила. Уил ме поведе към един бежов джип Юкон, който виждах за първи път. Безпокойството ми се усили и ме осени ужасна мисъл. Спрях на няколко крачки от колата.

— Нова кола ли си купил?

Той се намръщи и отвори вратата.

— Не. Карам тази през зимата. Идеална е за заледените пътища. Опитах се да накарам майка ти да си вземе нещо подобно и да остави онази кибритена кутийка.

Почувствала се глупаво като стар параноик, аз кимнах. Имаше логика. Много хора в района си имаха „зимни“ коли. А и с всичко, което се случи, бях забравила за болестта на Уил.

Качих се, закопчах си колана и стиснах раницата до гърдите си. Спомних си за Деймън. Проверих телефона и видях, че нямам отговор. Написах му, че майка ми е претърпяла катастрофа. Щях да му се обадя и да му оставя по-подробно съобщение, щом научех… в какво състояние беше.

Задавих се при мисълта, че мога да я изгубя.

Уил потърка ръце, преди да завърти ключа. Радиото се включи незабавно. Вървеше прогнозата за времето, гласът на мъжа бе ведър. Мразех го. Метеоролозите наблюдаваха как североизточния циклон се придвижва на юг и в началото на следващата седмица ще връхлети Западна Вирджиния.

— В коя болница е приета?

— „Уинчестър“ — отвърна той и се извърна назад, за да вземе нещо от задната седалка.

Взирах се право напред, като се мъчех да озаптя паниката си. Тя ще се оправи. Трябва да се оправи. Ще се оправи. Устните ми потрепериха. Защо се бавехме, че не потегляхме?

— Кейти?

Обърнах се към него.

— Какво?

— Наистина много съжалявам — рече той с безизразно лице.

— Тя ще се оправи нали? — Дъхът отново секна в гърдите ми, ами ако Уил не ми казваше най-лошото, може би тя…

— Майка ти ще се оправи.

Не ми остана време да изпитам облекчение или да се усъмня в думите му, той се приведе напред и аз видях една дълга, страшна игла. Дръпнах се назад, но не достатъчно бързо. Уил заби иглата отстрани във врата ми, усетих пробождането, а сетне по вените ми потече хлад, последван от слабо изгарящо усещане.

Отблъснах ръката му или поне така си мислех. Но все едно, иглата изчезна от ръцете му и той ме наблюдаваше с любопитство. Ръката ми се понесе неуверено към врата ми, не напипах пулса си, но той блъскаше бясно в мен.

— Какво… какво направи?

С ръце на волана той потегли от училищния паркинг, без да ми отвърне. Попитах го отново. Или поне си мисля, че го попитах, но не съм сигурна. Пътят напред се размаза като калейдоскоп от бяло и сиво. Пръстите ми се плъзнаха по дръжката на вратата, не можех да им заповядам да се движат, не можех да държа очите си отворени.

Нямаше как да повикам Извора на помощ. Мракът пропълзя в ъгълчетата на очите ми, при все че се съпротивлявах с всяка капчица сила, която ми беше останала. Изгубех ли съзнание, всичко щеше да приключи, но въпреки това главата ми клюмна на една страна.

Последната ми мисъл беше: Навсякъде има внедрени хора на МО.