Оникс

Глава 18

Блейк беше дяволска нинджа.

Със скоростта на светкавица той се мушна под протегнатата ръка на жената, завъртя се и й нанесе жесток удар в гърба. Тя залитна напред и се завъртя силно. Въздухът край ръката й почерня от тъмната сила. Тя отстъпи назад и се приготви да нанесе удар.

Блейк приклекна, завъртя се и подкоси с ритник краката й, обути в кожа. Тъмната енергия взе да избледнява. Двамата се изправиха на крака и започнаха да се дебнат в кръг в тясното пространство между претъпканите маси и замръзналите хора.

Стоях там слисана, пленена от битката, която се разиграваше пред очите ми. Лицето на Блейк бе безизразно. Сякаш бе претърпял пълна промяна, превръщайки се в нинджа, чието същество бе изцяло съсредоточено върху жената от Арум.

Блейк се спусна в атака, дланта му удари жената по брадичката и отметна главата й назад. Зъбите й изтракаха и когато отново изправи глава, от устната й потече черна, мазна субстанция.

Тя изчезна, заемайки истинската си форма. Тъмното й тяло представляваше гъста маса, подобна на облак. Жената се спусна към Блейк.

Той се изсмя.

И се завъртя толкова бързо, че ръката му загуби ясните си очертания и потъна дълбоко в гърдите на онова, което бяха гърдите на жената. Часовникът му… не бе обикновен часовник. Това бе парченце от обсидиан, което в момента се намираше в гърдите на жената от Арум.

Блейк измъкна рязко ръката си.

Жената прие обратно човешката си форма и на бледото й лице се прочете ужас. Секунда след това тя избухна сред облак черен дим, който отвя косата ми назад, а въздухът се изпълни с горчив мирис.

Без да дава никакви признаци на умора, Блейк се върна при мен и натисна нещо върху часовника си. Сложи го отново на китката си и прокара ръка през косата си.

Докато го гледах с отворена уста, обсидианът в ръката ми бързо изстина.

— Ти да не би да си нещо като… Джейсън Борн?

С няколко крачки Блейк се намери при масата, хвърли една двайсетачка и една банкнота от десет долара върху покривката в шотландско каре.

— Трябва да поговорим някъде насаме.

Поех си дъх с ококорени очи. Светът ми току-що бе станал още малко по-откачен, но щом можех да приема извънземните, щях да се оправя и с нинджа Блейк. Но това не означаваше, че ще тръгна с него нанякъде, без да съм разбрала какво по дяволите беше той.

— Колата ми.

Блейк кимна и тръгна към вратата. Отвори я, изчака ме да мина първа и се обърна към застиналия ресторант. С едно махване на ръката всички отново се раздвижиха. Никой не бе забелязал, че са били замразени за няколко минути.

Бяхме на две крачки от колата, когато усетих, че ръцете ми треперят, а вратът ми бе настръхнал.

— Шегуваш се — измърмори Блейк и ме улови за ръката.

Нямаше нужда дори да поглеждам. На паркинга никъде не се виждаше джип „Инфинити“, но Деймън си имаше своите специални начини на придвижване, когато се налагаше.

Висока, внушителна сянка падна отгоре ни и аз вдигнах поглед. Деймън стоеше пред нас, нахлупил ниско черна бейзболна шапка, която скриваше горната част на лицето му.

— Какво… какво правиш тук? — попитах аз и в следния миг осъзнах, че Блейк ме е хванал за ръка. Освободих се от него.

Деймън така бе стиснал зъби, че челюстта му би могла да среже мрамор.

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос.

О… о, божичко, нещата никак не отиваха на добре. Изведнъж мадамата от Арумиец и нинджа Блейк изгубиха значението си. Остана само Деймън и неговите вероятни, но абсурдни заключения.

— Не е това, което…

— Вижте, не знам какво става между вас двамата — докато говореше, Блейк уви ръката си около моята, — но аз и Кейти трябва да си поговорим…

В един миг Блейк говореше, в следния бе притиснат в прозореца на „Пушената дупка“, а над него се бе надвесил плътно извънземен, висок над метър и осемдесет.

Лицето на Деймън бе само на сантиметри от това на Блейк, а козирката на шапката му се бе забила в челото му.

— Ако само още веднъж я докоснеш, аз ще…

— Какво ще направиш? — изстреля Блейк в отговор, присвил очи. — Какво ще направиш, Деймън?

Аз го хванах за рамото и го дръпнах. Деймън не помръдна.

— Хайде, Деймън. Пусни го.

— Искаш да знаеш какво ще направя ли? — цялото тяло на Деймън се изопна под ръката ми. — Знаеш ли къде се намират главата и задникът ти? Е, съвсем скоро ще се запознаят един с друг.

О, мили боже. Започвахме да събираме публика. Хората ни гледаха от колите си. Сигурно и целият ресторант наблюдаваше сцената иззад прозорците. Опитах се отново да разделя двете момчета, но никой от тях не ми обърна внимание.

— Искам да те видя как ще опиташ — присмя му се Блейк.

— Помисли си добре — изсмя се тихо Деймън. — Защото, приятел, нямаш представа на какво съм способен.

— Виж, ето това е най-смешната част. — Блейк стисна китката на Деймън. — Знам много добре на какво си способен.

Тръпки ме полазиха по гърба. Кой по дяволите беше този Блейк?

Едно момче с карирана риза излезе от ресторанта и подръпна нагоре дрипавите си дънки. Тръгна към нас и по пътя изплю дъвката си.

— Момчета, искате ли да счупите прозореца още сега, преди някой да е извикал…

Блейк вдигна свободната си ръка и момчето с ризата просто спря. Със страх погледнах през рамо — всички на паркинга бяха застинали. Без съмнение вътре в ресторанта цареше същото положение.

По очертанията на тялото на Деймън пропълзя бяло червеникава светлина. Настана напрегнато мълчание. Знаех, че само след секунда той ще се превърне в луксен и ще разпердушини Блейк.

Хватката на Деймън явно се затегна, защото Блейк изохка.

— Не знам кой си или какво си, но ми дай по-скоро свястна причина да не те запратя на бърза ръка в следващия ти жалък живот!

— Знам кой си — задави се Блейк.

— Това не ми върши работа — изръмжа Деймън и аз трябваше да се съглася с него. Хвърлих нервен поглед към момчето с ризата. Той още стоеше там замръзнал с отворена уста, от която се подаваха пожълтели зъби. Светлината около Деймън се засилваше. — Опитай с нещо друго.

— Току-що убих една жена от Арумиец и при все че ти си едно безочливо магаре, ние не сме врагове. — Следващите му думи бяха прекъснати от задушаването и аз улових Деймън и за двете рамена. За нищо на света не можех да му позволя да удуши Блейк. — Мога да помогна на Кейти — изхриптя той. — Това стига ли ти?

— Какво? — попитах аз и пуснах ръце.

— Дори само това, че произнасяш името й, е достатъчно да разпали в мен желание да те убия. Тъй че не ми стига.

Очите на Блейк се стрелнаха към мен.

— Кейти, аз знам какво си, на какво ще станеш способна и мога да ти помогна.

Взирах се в него уплашено.

Деймън се приближи към Блейк. Очите му бяха станали чисто бели и светеха, приличаха на диаманти.

— Искам да те питам нещо. Ако те убия, тези хора ще се размразят ли?

Блейк ококори очи и аз разбрах, че Деймън не се шегува. Той изобщо не харесваше Блейк и момчето, или там каквото и да беше той, явно представляваше неизвестна заплаха. Знаеше много, прекалено много, освен това бе наясно какво съм. Какво съм? О, я стой малко…

Спуснах се напред.

— Пусни го, Деймън! Трябва да разбера за какво говори.

Пламналите му очи обаче не се откъсваха от Блейк.

— Отдръпни се, Кат. Говоря сериозно, стой настрана.

Как ли пък не!

— Спри. — Той не отвърна и аз изпищях: — Спри! Спри поне за малко, мътните те взели!

Деймън примигна и очите му се стрелнаха към мен. Блейк се възползва от мига, блъсна ръката на Деймън и се освободи. Затътри се по-надалеч от него.

— Исусе — Блейк разтриваше гърлото си. — Имаш проблеми с овладяването на гнева. Това е като болест.

— Но има лек и той се казва „ще ти сритам задника“.

Блейк му показа среден пръст. Деймън тръгна напред, а аз едва успях да се изпреча на пътя му. Сложих ръце на гърдите му и погледнах в очите му, които ми бяха почти чужди сега.

— Опомни се. Трябва да престанеш.

Деймън изви устни и се озъби:

— Той е…

— Не знаем какво е — пресякох го аз, защото знаех какво ще каже. — Но той току-що уби една жена от Арумиец и то без да нарани мен или някой друг, а имаше хиляди възможности да го стори.

Деймън въздъхна буйно:

— Кат…

— Деймън, трябва да го изслушаме. Аз трябва да чуя какво има да ми каже. — Поех дълбоко дъх. — Освен това тези хора наоколо вече за втори път биват замразени. Това сигурно е вредно за тях.

— Не ме интересува. — Той отново впери поглед в Блейк и, мили боже, изразът на лицето му трябваше да накара Блейк да си плюе на петите. Но Деймън разкърши широките си рамене, отстъпи назад и извърна диамантените си очи към мен. Аз се свих и отстъпих назад. — Ще го чуем какво има да каже. После ще реша дали заслужава да види утрешния ден.

Това бе най-доброто, на което можехме да се надяваме за момента. Хвърлих поглед към Блейк, който подбели очи. На това момче май не му се живееше.

— Можеш ли да ги върнеш в нормалното им състояние? — махнах аз към момчето с ризата.

— Разбира се. — Той размаха леко китката си.

— Полицията — довърши момчето.

Обърнах се към него:

— Всичко е наред. Благодаря ти. — Завъртях се на другата страна и отметнах косата, която вятърът беше запратил в лицето ми. — В колата ми… ако вие двамата успеете да се сдържите и да не се хванете за гушите в това тясно пространство?

Без да продума. Деймън важно отиде до колата и се пъхна на предната седалка. Изпуснах накъсана въздишка и тръгнах към шофьорското място.

— Той винаги ли е толкова докачлив? — попита Блейк.

Изгледах го мрачно и отворих вратата. Без да поглеждам към Деймън, пуснах парното, после се извърнах назад с лице към Блейк.

— Какъв си ти?

Той се загледа през прозореца и раздвижи долната си челюст.

— Същото, каквото подозирам, че си и ти.

Затаих дъх:

— И какво мислиш, че съм аз?

Деймън изпука врата си, но не се обади. Беше като граната, на която са дръпнали запалката, и всички го чакахме да избухне.

— Отначало не знаех. — Блейк се облегна назад. — Имаше нещо у теб, което ме привличаше, но не разбирах какво.

— Внимавай какво ще кажеш по-нататък — изръмжа Деймън.

Аз се смутих и стиснах обсидиана в ръка.

— Обясни ми, не разбирам.

Блейк поклати глава и се загледа право напред.

— Още първия път, в който те видях, разбрах, че си различна. След това се случи инцидентът с клона, аз видях огърлицата ти и проумях всичко. Само тези, които знаят, че трябва да се боят от сенките, носят обсидиан. — Секундите отминаваха в мълчание. — След това на срещата… чашата и чинията не паднаха в скута ми сами.

От седалката до мен се чу доволен смях.

— Хубави времена.

Сърцето ми заби тройно по-бързо от безпокойство.

— Какво знаеш?

— На земята има две извънземни раси — луксените и арумийците. — Той замълча, а Деймън се извърна в седалката си назад. Блейк преглътна. — Способен си да местиш предмети, без да ги докосваш и можеш да манипулираш светлината. Сигурен съм, че има и още. Също така умееш да лекуваш хора.

Пространството в колата отесня прекомерно. Въздухът не достигаше. Щом Блейк знаеше истината за луксените, не означаваше ли това, че и от МО също я знаеха? Пуснах камъка и стиснах здраво волана. Сърцето ми биеше до пръсване.

— От къде знаеш всичко това? — попита Деймън с изненадващо равен глас.

Последва мълчание.

— Когато бях на тринайсет, тъкмо си тръгвах от тренировката по футбол с един мой приятел — Крис Джонсън. Той беше обикновено дете като мен, само дето беше свръх бърз, никога не боледуваше и родителите му никога не идваха на мачовете. Но кой ти гледа тези неща, нали? И аз не им обръщах внимание, докато един ден както се шляех, взех, че стъпих на улицата точно пред едно такси, което летеше с бясна скорост. Крис ме излекува. Оказа се, че бил извънземен. — Устните на Блейк се извиха в горчива усмивка. — Аз се радвах, мислех, че това е страхотно. Най-добрият ми приятел беше извънземен — колко човека могат да се похвалят с това? Само дето не знаех, а и той така не ме предупреди, че ми е запалил задника и той свети. Пет дни по-късно четирима души нахълтаха в къщата ни.

— Искаха да знаят къде са онези — продължи той, стиснал ръце в юмруци. — Не знаех какво търсят. Убиха пред очите ми майка ми, баща ми и малката ми сестричка. И когато все така не можах да им помогна, ме пребиха почти до смърт.

— О, боже — прошепнах ужасено аз. Деймън извърна очи настрани, стиснал зъби.

— Боя се, че той май не съществува — изсмя се сухо Блейк. — Както и да е, отне ми доста време да разбера, че щом някой луксен те излекува, ти придобиваш техните способности. Пратиха ме да живея при чичо ми и там мебелите изведнъж просто взеха да летят навсякъде. Когато осъзнах, че моят приятел ме бе променил, направих прочуване, доколкото можах. При все че нямаше нужда. Арумите пак ме откриха.

Страхът сграбчи стомаха ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Жената в ресторанта не можа да ме усети заради бета кварца — да, и аз това знам. Но ако бяхме вън от обсега на кварца, тогава за тях сме точно като… твоя приятел. Дори по-вкусни.

Този разказ потвърди един от страховете ми. Ръцете ми се плъзнаха от кормилото. Сякаш някой бе издърпал чергата под краката ми и аз се бях пльоснала по очи на пода.

Блейк въздъхна.

— Когато осъзнах голямата опасност, в която се намирам, започнах да тренирам както тялото си, така и способностите си. Научих всичко за техните слабости чрез… други хора. Оцелях според силите си.

— Прекрасно е, че си загрижен и споделяш страданията си и прочие лиготии, но как от всички места на света се озова точно тук?

Той погледна към Деймън.

— Когато научих за бета кварца, се преместих тук с чичо ми.

— Ужасно удобно — измърмори Деймън.

— Да, така е. Планините. Много е удобно за мен.

— Съществуват куп други места, на които е пълно с бета кварц. — Тонът на Деймън се обагри от подозрение. — Защо тук?

— Видя ми се най-ненаселеното място — отвърна Блейк. — Не си представях, че тук ще има толкова много аруми.

— Значи всичко е лъжа? — попитах го. — За Санта Моника, за сърфинга?

— Не, не всичко. Аз съм от Санта Моника и все така обичам да карам сърф. Не съм лъгал повече от теб, Кейти.

Тук имаше право.

Блейк облегна глава на седалката и затвори очи. Потъна в сенките, а умората натежа на раменете му. Явно беше, че малката му демонстрация на уменията да замразява хора го бе изтощила.

— Ти си била ранена, нали? И някой от тях те е излекувал?

До мен Деймън застина на седалката. Предаността към моите приятели не ми позволяваше да потвърдя теорията му. Не бих ги предала дори пред човек, който може би бе същият като мен.

Той отново въздъхна:

— Няма ли да ми кажеш кой е бил?

— Това не е твоя работа. Как разбра, че съм различна?

— Искаш да кажеш като оставим настрана обсидиана, извънземния антураж и клона? — Блейк се разсмя. — Заредена си с електричество. Виждаш ли? — Той се пресегна между двете седалки и сложи ръката си върху моята. Статичното електричество изпука, раздруса и двама ни.

Деймън грабна ръката му и я запрати назад.

— Не ми харесваш!

— Чувствата ни са взаимни, драги. — Блейк ме погледна. — Същото се случва, когато докоснем луксен или арум, нали? Усещаш как кожата им бръмчи?

Спомних си първия път, когато се бяхме докоснали в часа по биология.

— От къде знаеш за МО?

— Срещнах друг човек, който беше като нас. Тя се намираше под властта на МО. Изглежда беше разкрила способностите си и те набързо я бяха спипали. Разказа ми всичко за МО и какво търсят в действителност, а това не са нито луксените, нито арумийците.

Това вече привлече цялото внимание на Деймън. Той почти се прехвърли на задната седалка при Блейк.

— Какво искаш да кажеш?

— Те търсят хора като Кейти. Пукната пара не дават за извънземните. Те искат нас.

Гледах го със зяпнала уста. Скова ме леден страх.

— Какво?

— Обясни по-подробно — заповяда му Деймън, а нивото на статичното електричество в тясната кола се повиши.

Блейк се приведе напред.

— Наистина ли мислиш, че МО не знаят какви способности притежават както луксените, така и арумийците? Че след десетки и десетки години, в които ви изучават, те все още не са наясно с какво си имат работа? Защото ако наистина вярваш в това, тогава не си нищо повече от един наивен глупак.

Обзе ме нов пристъп на ужас, но този път за Деймън и приятелите ми. Дори аз се съмнявах в това тяхно убеждение, но те винаги бяха така уверени, че са успели да прикрият дарбите си.

Деймън поклати глава:

— Ако МО знаеха за нашите способности, никога не биха ни оставили да се разхождаме на свобода. За секунда щяха да ни заключат.

— Така ли мислиш? МО знаят, че луксените са мирна раса, както знаят, че арумийците не са същите като вас. Като ви държат на свобода, си решават проблема с арумийците. Пък и никой не се отървава от луксените, които им създават ядове? — Деймън се хвърли през седалката, но аз го улових, а и Блейк отскочи назад. Не че можех да го задържа, но той все пак се спря. — Виж, казвам само, че има и по-едри риби, които МО искат да уловят. И това са хората, които луксените мутират. Ние сме силни колкото вас — а в някои случаи дори по-силни. Единственият ни недостатък е, че се уморяваме далеч по-бързо и ни трябва по-дълго време, за да се заредим.

Деймън се облегна назад, като ту свиваше, ту разпускаше юмруците си.

— МО ви оставя да си мислите, че не са разкрили голямата ви, лоша тайна само защото знаят какво можете да причините на хората — рече Блейк. — Това е единствената причина. Иначе се интересуват именно от нас.

— Не може да бъде — прошепнах аз. Мозъкът ми отказваше да приеме тази мисъл. — Защо им е да се интересуват от нас, а не от тях?

— Божичко, Кейти, защо ли правителството ще го е грижа за шепа хора, които притежават повече способности от съществата, които са ги създали? Нямам отговор на този въпрос. Може би защото искат да съставят армия от свръхчовеци, която да бъде на тяхно разположение или група от хора, които биха могли да прогонят извънземните, в случай че това се наложи?

Деймън изруга едва чуто — шедьовър на изкуството от ругатни. А това ме уплаши повече от всичко друго — то означаваше, че Деймън най-сетне бе започнал да се вслушва в онова, което говореше Блейк. И да му вярва.

— Но как… как е възможно да станеш по-силен от луксените? — попитах аз.

— Хубав въпрос — призна тихо Деймън.

— В ресторанта, когато ти казах, че онзи мъж се кани да си тръгне, без да плати? Разбрах, защото успях да уловя откъслечни мисли от мъжа. Не всичко, но достатъчно, че да се досетя какво е намислил да прави. Мога да чуя почти всеки човек, всеки, който не е мутирал.

— Мутирал? — Божичко, думата ми навя някои наистина отвратителни картини.

— Ти си мутирала. Кажи ми, да си боледувала наскоро? Треска с много висока температура?

Опасенията ми се надигнаха толкова бързо, че чак ми се зави свят. На седалката до мен Деймън се изопна.

— По лицето ти прочитам, че съм познал. Нека да отгатна — треската е била толкова тежка, че сякаш цялото ти тяло е изгаряло в огън? Продължила е два-три дни, а след това си се почувствала добре — по-добре от всякога? — Той извърна глава към прозореца и поклати глава. — А сега можеш да местиш предмети, без да ги докосваш? Вероятно още нямаш контрол над способностите се. Когато масата в ресторанта се затресе, това не бях аз. Беше ти. И това е само върхът на айсберга. Скоро ще можеш да правиш далеч повече неща и ако не овладееш дарбата си, нещата ще се влошат. Целият град гъмжи от МО, скрити пред погледа на всички. Тук са, за да търсят хибриди. Доколкото на мен ми е известно, луксените обикновено не лекуват хора, но понякога се случва. — Той хвърли поглед към Деймън. — Очевидно.

С треперещи ръце затъкнах косата зад ушите си. Нямаше смисъл да лъжа какво умея да правя. Блейк имаше право. Деймън ме бе превърнал в мутант.

— Щом съществува такъв риск, тогава ти защо си тук?

— Заради теб — рече той, без да обръща внимание на ръмженето, което се чу от Деймън. — Признавам, че отначало си мислех да не се връщам, да продължа напред, но чичо ми е тук… и ти също. Не са много онези, които МО не са успели да заловят. Трябва да проумееш в каква опасност се намираш.

— Но ти почти не ме познаваш. — Струваше ми се абсурдно да рискува толкова много.

— И ние не те познаваме — додаде Деймън, присвил очи. Блейк сви рамене.

— Харесваш ми. Не ти, Деймън — усмихна се той. — Говорех за Кейти.

— Аз изобщо, ама изобщо не те харесвам.

Стомахът ми се сви. Моментът никак не беше подходящ да се забърквам в тази каша. Мозъкът ми беше претоварен.

— Блейк…

— Не го казах, за да те принудя да ми кажеш, че ме харесваш. Просто давам глас на фактите. Харесвам те. — Той ме погледна през спуснатите си клепки. — Освен това нямаш никаква представа в какви води си нагазила. Мога да ти помогна.

— Глупости — възкликна Деймън. — Ако трябва да се научи да контролира способностите, аз мога да й помогна.

— Така ли мислиш? За теб това е втора природа, Деймън. Но не и за Кейти. Аз трябваше да се науча да обуздавам дарбите си. Мога да я науча как да се владее. Да я стабилизирам.

— Да ме стабилизираш? — Смехът ми ме задави. — Какво ме чака? Да не би да се взривя?

Блейк ме погледна.

— Можеш сериозно да нараниш себе си или другите. Чувал съм страшни истории, Кейти. Някои мутирали човешки същества… Е, да кажем, че краят им не е никак приятна гледка.

— Няма нужда да я плашиш.

— Аз не се опитвам. Такава е голата истина — отвърна Блейк. — Ако МО разберат за теб, те ще те приберат. А ако не можеш да контролираш способностите си, те ще те приспят.

Ахнах и се извърнах настрани. Да ме приспят? Като някое диво животно? Всичко се случваше прекомерно бързо. Точно бях прекарала приятна, нормална вечер с Деймън — точно онова, което бях искала от Блейк, който се оказа всичко друго само не и нормален. През цялото време си бях мислила, че е привлечен към мен, защото той така иска, а накрая се оказа, че бил привлечен, защото и двамата сме бъдещи X-Men.

Ха. Иронията е такава кучка.

— Кейти, знам, че ти идва в повече. Но трябва да се подготвиш. Напуснеш ли града, арумийците ще те погнат по петите. Ако преди това успееш да се промъкнеш покрай МО.

— Прав си, идва ми в повече. — Обърнах се с лице към него. — Мислех те за нормален, а ти ми казваш, че МО ме дебнат. Казваш ми, че ако някога се опитам да избягам от града, арумийците ще ме хапнат на закуска. А най-хубавата част беше, че мога да изгубя контрол, над каквито сили там притежавам и да залича семейство от четирима души, а сетне ще ме приспят! Всичко, което исках, е да си хапна от проклетите пържени картофки и да бъда нормална!

Деймън подсвирна тихо, а Блейк се сви.

— Кейти, ти никога няма да бъдеш нормална. Никога вече.

— Млъквай — креснах му аз. Исках да ударя нещо, но трябваше да се съвзема. От боледуването на баща ми бях научила едно — нещата не могат да се променят. Но човек може да промени отношението си към тях. Откакто се преместихме тук, откакто се запознах с Деймън и Ди, аз се бях променила.

Поех си дълбоко дъх, овладях гнева, страха и раздразнението си. Трябваше да погледнем нещата от нов ъгъл.

— Какво ще правим?

— Неговата помощ не ни е необходима — обади се Деймън.

— Напротив — прошепна Блейк. — Чух за случая с прозорците и Саймън.

Погледнах към Деймън, но той поклати плава.

— Следващия път какво ще бъде? Саймън избяга и сега един господ знае какво прави. Втори път може да нямаш този късмет.

Изчезването на Саймън не беше късмет. Не исках да гледам на случката по този начин. Отпуснах глава назад, затворих очи. Лед скова крайниците ми. Вече не се боях, че ще издам луксените, боях се за себе си. И за майка ми.

— От къде знаеш толкова много за тях? — попитах едва чуто.

— Момичето, за което ти казах? Тя ми разказа всичко. Исках да й помогна… да се измъкне от лапите им, но тя отказа да си тръгне. МО държаха нещо или някой, на когото тя много държеше.

Божичко. МО беше като мафията — биха използвали всички средства, ако стане нужда. Потреперих.

— Кое беше това момиче?

— Лиз някоя си. Не й знам фамилията.

Стените в колата сякаш се свиха навътре. В капан. Чувствах се в капан.

До мен Деймън кипеше от гняв.

— Знаеш ли — обърна се той към Блейк, — нищо не ме спира да те убия. Още сега.

— Напротив — отвърна Блейк с равен глас. — Кейти те спира и фактът, че не си хладнокръвен убиец.

Деймън се изопна, замръзна.

— Нямам ти доверие.

— Не ми трябва твоето доверие. Това на Кейти ми стига.

Но точно там беше работата — аз хич не бях сигурна, че му вярвам. Но пък той беше като мен и ако можеше да ми помогне да прикрия Деймън и приятелите си, аз бих направила всичко. Всички други решения щяхме да взимаме в крачка.

Погледнах към Деймън. Той се взираше напред, стиснал таблото, сякаш пластмасата му помагаше да не губи почва под краката си. Дали се чувстваше толкова безпомощен, колкото и аз? Но това нямаше значение; аз не можех и никога не бих го изложила на риск.

— Кога започваме? — попитах.

— Ако можеш, още от утре.

— Майка ми излиза за работа в пет — преглътнах аз.

Блейк се съгласи, а Деймън се обади:

— Ще дойда и аз.

— Не е необходимо — изстреля в отговор Блейк.

— Пукната пара не давам. Няма да правиш нищо с Кейти в мое отсъствие. — Той се извърна отново към момчето. — Да сме наясно — нямам ти никакво доверие.

— Все едно. — Блейк слезе от колата и вътре нахлу студен въздух. Извиках подире му. Той спря с ръка върху дръжката. — Какво?

— Как се измъкна от арумийците, когато те нападнаха?

Блейк изви поглед встрани, присви очи срещу небето.

— Това е нещо, което все още не съм готов да обсъждам, Кейти — и той тръшна вратата и притича към своята кола.

Няколко минути стоях така, загледана през прозореца, без да виждам нищо. Деймън измърмори нещо едва чуто, отвори вратата и изчезна сред сенките, който обграждаха ресторанта. Беше ме изоставил.

Не помня как се добрах до вкъщи. Спрях на алеята, угасих двигателя, облегнах се назад и затворих очи. Нощта се процеждаше в смълчаната кола. Слязох, направих крачка и чух как стъпалата към верандата простенаха. Деймън ме бе изпреварил. Слезе по стълбите, нахлупил шапката ниско над очите си. Поклатих глава.

— Деймън…

— Не му вярвам. Изобщо не му вярвам, Кат. — Той свали шапката си, мушна пръсти в косата си, сетне отново я тръшна на главата си. — Пристига тук от никъде, а знае всичко. Инстинктът ми подсказва, че не може да му се има доверие. Може да е всякакъв, да работи за някоя организация. Не знаем нищо за него.

— Прав си. — Изведнъж се почувствах ужасно уморена. Исках само да си легна, нищо друго. — Но поне така ще го държим под око, нали?

Той се изсмя кратко и сухо.

— Има и други начини да се разправим с него.

— Какво? — Повиших глас аз и вятърът го понесе. — Деймън, нали не мислиш…

— Дори не знам какво мисля. — Той направи крачка към мен. — Главата ми изобщо не е на мястото си в момента. — Замълча. — Ти какво правеше с него за начало?

Сърцето ми подскочи.

— Излязохме да хапнем по нещо набързо и аз…

— Какво?

Изведнъж се почувствах така, сякаш бях влязла в още по-голям капан. Не знаех как да отвърна и затова замълчах. Но мълчанието бе още по-голяма грешка.

Деймън бавно осъзна и надигна брадичка. За миг зелените му очи потъмняха от суров гняв и обида.

— Отишла си при Брайън след…

След като бях прекарала нощта с него… увита в ръцете му. Поклатих глава, исках той да проумее защо съм излязла да се видя с Блейк.

— Деймън…

— Знаеш ли, изобщо не съм изненадан. — Усмивката му бе отчасти разбираща, отчасти горчива. — Ние се целунахме. Два пъти. Ти изкара нощта, използвайки ме като личната си възглавница… и това ти хареса. Сигурен съм, че си се уплашила още щом си тръгнах. Изтичала си при Борис, защото нямаш никакви чувства към него. А чувствата ти към мен те карат да трепериш от страх.

Затворих уста.

— Не съм изтичала право при Блейк. Той ми изпрати съобщение. Предложи да хапнем заедно, това дори не беше среща, Деймън. Отидох, за да му кажа…

— Тогава какво беше, Кити? — той пристъпи напред и ме погледна отвисоко. — Той очевидно те харесва. Вече веднъж си го целунала. Готов е да жертва собствената си сигурност, за да те обучава.

— Не е това, което си мислиш. Ако ме оставиш да ти обясня…

— Ти не знаеш какво си мисля! — тросна ми се той.

Нещо ужасно се разгъна в стомаха ми.

— Деймън…

— Знаеш ли, направо си невероятна.

Не се съмнявах, че това не беше комплимент.

— Нощта на купона, когато си помисли, че се натискам с Ашли? Беше толкова разстроена, че излезе навън и взриви прозорците на празната къща, излагайки себе си на опасност.

Свих се. Всичко това беше истина.

— А сега какво правиш? Когато не се целуваш с мен, тичаш да се натискаш с него?

Но аз те харесвам. Думите отказваха да излязат от устата ми. Не знаех защо, но не можех да ги произнеса. Не и когато той се взираше в мен изпълнен с гняв, недоверие и ужасно разочарование.

— Деймън, аз не се натискам с него! Ние сме само приятели. Това е всичко.

Той изпъна устни скептично.

— Кейти, аз не съм глупак.

— Не съм казала, че си! — избухнах аз и раздразнението засенчи дълбоката болка в гърдите ми. — Ти дори не ми даваш възможност да ти обясня. Както винаги се държиш, сякаш всичко ти е ясно и все ме прекъсваш!

— Както винаги ти си по-голям проблем, отколкото си представях.

Свих се, сякаш ме бе зашлевил през лицето. Отстъпих крачка назад.

— Аз не съм твой проблем. — Гласът ми изневери. — Вече не.

Съжалението се промъкна през гнева.

— Кат…

— Никога не съм била твой проблем. — Гневът ми нарастваше като неовладян горски пожар. — И напълно сигурно е, че и занапред няма да бъда твой проблем.

Прозорците в очите му, които ми разкриваха всичките му чувства, се затвориха и ме оставиха трепереща в мрака. Тогава разбрах. Разбрах, че го бях наранила повече, отколкото смятах, че е възможно. Бях го наранила много по-дълбоко, отколкото той някога ме бе наранявал.

— По дяволите. Това — той махна с ръка край мен — сега дори не е важно. Просто забрави.

И той изчезна, преди да мога да довърша изречението си. Слисана, аз се огледах наоколо, но той не се виждаше никъде. Болка прониза гърдите ми, очите ми се напълниха със сълзи. Обърнах се и тръгнах към вратата.

И тогава изведнъж осъзнах.

През цялото време бях заета да го отблъсквам от себе си, да му повтарям, че каквото и да имаше между нас, то не бе истинско. А сега, когато проумях дълбочината на неговите чувства, и на моите, той си бе отишъл.