Оникс

Глава 31

За последно бях плакала така неутешимо, когато санитарката насила ме изведе от стаята на баща ми в неговия смъртен час, докато той за последно се мъчеше да си поеме дъх.

— Момичето не е мъртво — с облекчение изрече Блейк. — Още е жива.

Кръвта се смеси със сълзите по лицето ми. Риданията ме стиснаха за гърлото и аз стоях безмълвна. Ди бе жива. Светлината й продължаваше да примигва едва, но Адам… О, боже. Светлината на Адам бе помръкнала, не по-силна от слаба, гаснеща крушка. Виждах очертанията на ръцете и краката, лицето му. Тялото му приличаше на светла, прозрачна човешка обвивка. Под тази полупрозрачна обвивка се показваше плетеница от сребристи вени. Напомняше ми на медуза.

Адам беше мъртъв.

Тихи ридания раздираха гърлото ми, додето то така се възпали и ожули, че едва дишах. Всичко се случи по моя вина. Аз бях повярвала на Блейк, когато Деймън ме бе умолявал да не му се доверявам. Сприятелила се бях с Ди и тя бе разбрала, че нещо не е наред, защото ме познаваше. И макар да не бях убила собственоръчно Адам, аз го бях повлякла право към смъртта му — той загина, докато се мъчеше да ме защити.

— Шшшът — тихо шепнеше Блейк, като ме повдигна от пода и ме обърна по гръб. — Трябва да се успокоиш. — Той изтри с ръка едната ми страна. — Ще се поболееш така.

— Не ме докосвай — изграчих аз и се отдръпнах от него. — Не… се. Приближавай. До мен.

Той приклекна, проследи ме с поглед, додето изпълзях при Ди. Исках да й помогна, но не знаех как. Погледът ми се отмести към Адам и риданието ме задави. Не знаех какво друго да направя, затова прикрих Адам с тялото си, така че Ди да не може да го види. Само толкова можех да сторя.

След по-малко от пет минути отвън се чу затръшването на врата на автомобил. Блейк се изправи плавно и тръгна към мен. Сложи ръка на рамото ми и тогава телефонът му звънна. Потреперих, защото знаех какво чакаше зад вратата.

Но съвсем не очаквах горещината, която започна да излъчва обсидианът. Вдигнах глава.

— Арум…

— Стой и не мърдай — заби той пръсти в мен.

О, боже… погледнах към Ди — беше уязвима, лесна плячка. Входната врата се отвори. Тежки стъпки изпълниха коридора, а обсидианът изпепели кожата ми. Бръкнах отдолу с треперещи ръце и измъкнах камъка.

Пръв влезе Вон. Погледът му падна отстрани до мен и той повдигна вежди.

— Блейк, какво е станало тук?

Усетих как Блейк се скова, но залепих поглед върху двамата арумийци зад Брайън. Единият от тях беше Резидън, а другият мъж приличаше досущ на него. Алчните им погледи стояха открити и хищно се спуснаха право върху Ди. Обърнах се, усетих как косъмчетата по врата ми настръхват.

— Те ме изненадаха. Трябваше да отвърна на атаката им, иначе щяха да ме убият. Нямах избор. — Блейк се покашля. Звучеше объркан, когато отново заговори. — Къде е Нанси?

— Въпросът няма нищо общо с Нанси. — Вон се почеса по челото с дългия си пръст. — Блейк, ти сам не спираш да повтарящ, че винаги има избор. Обаче май никак не те бива да правиш правилния. — Той се обърна към арумийците. — Вземете мъртвия. Вижте дали ще можете да изцедите нещо от него.

— Мъртвият ли? — Резидън затътри крака. — Искаме живата.

— Не. — Гласът ми прозвуча дрезгав, пресипнал. — Не! Не може да вземат нито единия, нито другия. Не може да ги докосват.

Резидън се изсмя.

Вон клекна пред мен и аз можах да видя приликата с Блейк.

— Има два изхода — тръгваш с мен по своя воля или ще дам и двамата на онези момчета. Ясно ли е?

Очите ми се стрелнаха към арумийците.

— Искам първо те да си тръгнат.

— Ще преговаряш, а? — засмя се Вон и погледна нагоре към племенника си. — Ето виждаш ли? Така се постъпва, когато се случи нещо непредвидено.

Блейк отмести поглед настрани и стисна зъби.

— Какво искаш да кажеш с това, че тук не става въпрос за Нанси?

— Точно това, което ти се струва.

Изопнатото тяло на Блейк потрепери.

— Ако не я предадем, те ще убият…

— Да имам вид на човек, на когото му пука? Сериозно те питам? — Вон се засмя, изправи се и пак ме погледна. Отметна сакото си назад и пистолетът му лъсна. — Резидън, вземете мъртвия. Отървете се от него.

Да вземат тялото му, че Ашли и Андрю да преживеят същото, което изживяха Ди и Деймън? Няма тяло. Няма завършек. Мозъкът ми прещрака. На мястото на мъката и чувството за безпомощност се надигна нещо древно и първично. Не само чуждоземно по произход, а смесица от чуждото и органичното. Поех си въздух, но в него имаше нещо… повече. Частиците край нас — дребни, но мощни атоми, невидими с просто око — пламнаха, затанцуваха във въздуха, а сетне замръзнаха. Подобно на хиляди искрящи звезди, те светеха в ослепително бяло.

Поех си дъх и те тръгнаха към мен, втурнаха се, заваляха като падащи звезди. Сгъстиха се, завъртяха се, обградиха тялото ми и двете тела на пода. Стоях така, докато се съединиха в едно цяло, кацнаха на кожата ми, просмукаха се вътре в мен, додето се споиха с клетките ми. Цялото ми тяло се затопли, всичко се сля в мощната вълна на емоциите, които се трупаха у мен.

Вече не бях Кейти. Нещо друго, някой друг, се движеше в мен. Онази част от съществото ми, която бе отелена още преди месеци, на Хелоуин, се бе завърнала.

Арумите първи усетиха. Преобразиха се в истинските си форми — високи, внушителни сенки, гъсти и мътни като мазут. Те ще умрат.

— Не я убивайте — извика Вон, извади пистолет и го насочи към мен. — А сега, моето момиче, не прави нищо прибързано. Помисли си добре.

Той също ще умре.

Блейк отстъпи назад и погледът му зашари между мен и чичо му.

— Христе…

Някъде в потайните кътчета на съзнанието си знаех, че имаше още нещо, още някой, който подхранваше силата ми отвън. Всичко се повтаряше от нощта в сечището. Онова в мен се бе сляло напълно с другата ми половина. Повдигнах се във въздуха. Вече не ги виждах в цветове, само в бяло, обагрено с червено.

— Мамка му — измърмори Вон. Пръстът му шавна. — Кейти, не ме карай да стрелям. Струваш толкова много пари.

Пари? Какво общо имаше това с парите? Но аз бях отвъд точката, в която ме бе грижа. Приветствах чувството, което нахлуваше в мен. Очите ми се измениха, замъглиха се, пламнаха. Главата ми се наклони на една страна. Статичното електричество изпълни, изгълта въздуха. Блейк се задави, падна на колене.

Арумите се надигнаха, завъртяха се и хукнаха към вратата. Черните им пипала се протегнаха и взеха да събарят мебели, запращаха рамките на картините на пода. Но изведнъж спряха сепнати.

— Нима си тръгвате толкова скоро? — попита дълбок, разлютен глас откъм вратата. — Обиждате ме.

Деймън премина в истинското си тяло и уби първия арум с един мощен удар, последван от още един… а сетне и още един. Онзи се пръсна на частици, които полетяха нагоре, нагоре и изчезнаха в тънки струйки, преди да достигнат тавана.

Притеглих обратно към мен Резидън — мъжът, който бе поискал Ди. Той бе заклещен между мен и Деймън като пинг-понг. Светлината ми запулсира. Тази на Деймън пламна.

Резидън зарева.

Кажи ми какво стана, прошепна гласът на Деймън сред мислите ми.

Разказах му всичко за Блейк и Вон, докато двамата разпердушинвахме Резидън на пух и прах. Но изведнъж долових някакво движение — Вон се опитваше да отвори прозореца, но не стигна доникъде. Тогава грабна лампиона и замахна с него към стъклото.

Замразих лампата, а сетне я изтръгнах от ръцете му. Вон се завъртя и хукна навън зад Деймън. В суматохата Блейк бе успял да се измъкне навън. А също Деймън и Резидън. Три фигури се процедиха в къщата ми. Нечий плач ме прониза дълбоко в част от мен настана мрак. Отвън се чу се силен грохот и един от огромните дъбове се стовари тежко близо до алеята.

В човешкия си образ Ашли издърпа безжизненото тяло на брат си в скута си. Тя плачеше коленичила, с отметната назад глава и широко отворена уста. Ди се премести до нея, силата й все повече и повече нарастваше. Знаех, че скоро и нейният вопъл ще се присъедини към този на Ашли.

Вон? Блейк? Няма да избягат от тук. Плъзнах се навън, краката ми бяха стъпили на земята, но нямах усещането, че вървя. Подминах Матю, който тъкмо влетя в дневната. Изненаданият вик, който се изтръгна от гърлото му, разби сърцето ми.

Деймън гореше по-ярко от всякога. Чиста, концентрирана бяла светлина, обагрена в червено. Той се спусна по алеята към струпващите се сенки. Светлината му гореше ярко и аз вдигнах ръка, за да заслоня очите си. Спомних си офицерите от МО, които бе превърнал в пепел… и отново го сравних с атомната бомба.

Светлината бе станала точно толкова ярка.

Една светкавица излетя от Деймън и порази Резидън, завъртя го във въздуха. Арумът увисна, премина от сянка в човешки образ, а сетне замръзна — горната част от тялото му бе на човек, а долната просто дим.

Сетне с оглушителен трясък, който прозвуча като гръмовен тътен, той се разби на хиляди парченца.

Снегът се усили.

С крайчеца на окото си видях Вон да изскача иззад колата ми, където се бе спотаил страхливо. С пистолет в ръка той се втурна към Експедишъна, а в същото време Блейк хукна към гората.

Преди да се поместя, Деймън издаде напред обвитата си в светлина ръка, а Експедишънът полетя във въздуха, прехвърли Вон и го откри напълно. Покривът изхрущя, металът поддаде и стъклата се пръснаха на всички страни.

Замръзнах, поразена от тази нечувана сила.

Деймън се спусна след Блейк и го улови за гърлото. След секунда той вече притискаше момчето върху капака на колата ми. В човешкия си образ той бе не по-малко страховит и силен.

— Нямаш представа каква болка ще ти причиня — рече Деймън с очи като кълба от бяла светлина. — За всяка синина по тялото на Кейти, ще получиш десет. — Той повдигна Блейк от капака. Краката на момчето увиснаха във въздуха. — И всичко това, знай, ще ми достави страхотна наслада.

В този миг Вон направи своя ход. Втурна се напред вдигнал пистолета.

— Деймън! — аз се спуснах към него.

Вон дръпна спусъка. Веднъж. Два пъти. Три пъти.

Деймън изви глава и се усмихна — да, усмихна се. А куршумите… те бяха спрели на сантиметри от лицето на Деймън. Просто стояха във въздуха, сякаш някой бе натиснал пауза.

— Не биваше да постъпваш така — изръмжа Деймън. В този миг на лицето на Вон се изписа прояснение.

— Не… не!

Но куршумите се обърнаха назад и се върнаха към Вон с ужасна скорост. Уцелиха го в гърдите и това беше краят. Шанс за отговор не му остана. Краката на мъжа се подкосиха и миг лед това той не бе нищо повече от една безжизнена купчина, просната до намачкания метал на Експедишъна.

По снега потече кървава струйка.

Блейк побягна, удари се отстрани в бронята на колата ми, бързо се изправи и хукна към гората. Беше бърз.

Но не колкото Деймън и не колкото мен. Хукнах подире му, а вятърът и снегът ме заблъскаха в тялото. Във вените ми не се движеше кръв. А светлина.

Настигнах Блейк до един бор. Той се обърна и прати насреща ми светлинна вълна, която ме порази в гърдите и ме запрати няколко крачки назад. Болката отекна по тялото ми, но аз се изправих… и продължих напред.

Той хвърли нова вълна.

Тя отскочи от рамото ми. Топла течност се ливна по ръката ми, но аз продължих да го дебна, да го предизвиквам. Нов удар връхлетя крака ми. Паднах, но отново се изправих.

Ръцете на Блейк трепереха.

— Съжалявам… Кейти, съжалявам. Нямах избор.

Но избор винаги имаше. Аз самата бях направила поредица от грешни избори. Но поне ми стискаше да си го призная. Част от мен му съчувстваше. Той бе продукт на семейството си, но бе имал избор. Просто бе направил грешния.

Като мен.

Като мен…?

Красива светлина приближи зад гърба ми и застана отдясно на мен. Деймън се бе върнал в истинския си образ. Какво искаш да направиш с него? попита ме той спокойно.

Той… той уби Адам. При тези думи силата ми избледня и аз видях кожата под ръцете си. Те бяха покрити в червено. Някой сякаш натисна едно ключе вътре в мен и всичко ме напусна, аз се олюлях, ботушите ми потънаха в снега. Не можех да издържам повече.

— Той го уби. И нарани Ди.

Тялото на Деймън загоря ярко като слънцето и за миг аз си помислих, че това е заради Блейк, но светлината угасна и той зае човешкото си тяло. Мутирал или не, аз знаех, че Деймън трудно би могъл да преглътне убийството на още един човек, особено след Вон. Раната от унищожаването на двамата офицери все още го мъчеше. Ако прибавехме и Блейк, той сигурно никога нямаше да се оправи. Раната щеше вечно да зее отворена.

Въздъхнах и казах:

— Толкова много хора и луксени загинаха днес.

Блейк ме погледна.

— Съжалявам… съжалявам. Не съм искал да стане така. Исках единствено да предпазя Крис. — Той пое дъх на пресекулки, изтри кръвта от носа си. — Аз…

— Мълчи! — изрева Деймън. — Бягай. Бягай, преди да съм се отказал.

По лицето на Блейк премина шок.

— Пускаш ме да си вървя?

Деймън се взря в мен, а аз сведох глава капнала от умора, засрамена. Ако само го бях послушала в началото, ако се бях доверила на инстинкта му. Но уви.

— Бягай и никога не се връщай тук — рече Деймън и вятърът понесе думите му. — Ако някога отново те видя, ще те убия.

Блейк се поколеба само за миг, сетне се обърна и хукна през глава. Не вярвах да стигне далеч — веднъж Нанси, която и да бе тя, и МО да разберат, че се е провалил, те щяха да убият Крис, както Блейк се боеше. А това щеше да бъде и неговият край. Може би точно за това Деймън го пусна да си върви. Блейк вече бе мъртъв.

А може би никой от нас двамата не можеше да убива повече. Аз бях приключила, Деймън бе приключил. Твърде много бяха загиналите тази вечер. Краката ми се огънаха под мен и аз коленичих в снега. Използването на Извора бе отслабило силите ми, а битката срещу Блейк и раните, които той ми нанесе, караха мислите ми да се въртят в един безкраен объркан поток от съжаление. Не вярвах, че някога отново ще се почувствам силна.

Докато ту губех, ту идвах в съзнание, смътно разбрах, че някой ме държи в прегръдките си. Необикновена топлина се разливаше по вените ми. Когато отново отворих очи, се къпех в светлина.

Деймън?

Последва бръмчене по връзката, а сетне… Казах ти, че не може да му се вярва.

Болката, която изпитах, не можеше да бъде изцерена от докосването му, не можеше да бъде заличена от светлината му. Стиснах силно очи, но сълзите ми пак потекоха. Съжалявам. Мислех си… мислех си, че ако се науча как да се бия, ще мога да те предпазя, не само теб, всички ви.

Светлината се отдръпна и Деймън се вгледа в мен с ослепително бели очи. Тялото му се разтресе силно от гняв, който бе в ужасно противоречие с нежността на прегръдката му.

— Деймън, аз…

— Не се извинявай. Просто не се извинявай. — Деймън ме повдигна от скута си и ме сложи да седна на студената земя. Стана на крака и въздъхна накъсано. — През цялото време ли знаеше, че Блейк работи с МО?

— Не. — Изправих се и залитнах на една страна, докато краката ми посвикнат отново да вървят. Деймън протегна ръка, улови ме за лакътя, почака да се задържа уверено, после ме пусна. — Разбрах едва преди няколко дни. И дори тогава пак не бях сигурна.

— По дяволите — изплю той и отстъпи назад. — Кога научи — в онази нощ, когато отиде сама до къщата на Вон ли?

— Да, но не бях сигурна. — Вдигнах ръце и с учудване видях, че бяха облени в кръв. Моята? Или нечия друга? — Трябваше да ти кажа още тогава, но не знаех със сигурност, а не исках излишно да те тревожа. — Гласът ми секна. — Не знаех.

Той погледна настрани и стисна зъби.

— Адам е мъртъв. А сестра ми едва не изгуби живота си.

Поех си дъх с болка.

— Толкова…

— Недей! Да не си посмяла да ми се извиняваш! — изкрещя той, а очите му светеха в мрака, в мен. — Смъртта на Адам ще съкруши сестра ми. Казах ти, че не бива да се доверяваш на Блейк, казах ти, че ако искаш да се научиш как да се биеш, аз ще ти покажа! Но ти не ме слушаш. А сега МО са част от живота ти, Кат! Кой знае какво са научили вече.

— Аз нищо не съм му казала! — Гърдите ми се повдигаха забързано. Въздухът не ми достигаше. — Не съм казала, че ти ме излекува.

— А нима той не се е досетил сам? — присви очи Деймън.

Свих се, не знаех какво да кажа.

— Съжалявам — прошепнах.

Той трепна.

— Ами всички тези пъти, в които беше покрита в синини? Той е бил, нали? Той те е наранявал по време на тренировките ви? А на теб нито веднъж не ти мина през ума, че има нещо нередно у Блейк? По дяволите, Кат! Ти ме излъга. Не ми се довери!

— Вярвам ти…

— Глупости! — Деймън навря лицето си в моето. — Не ми казвай, че ми вярваш, когато е от ясно по-ясно, че никога не си ми вярвала!

Нямаше какво да кажа.

Една вълна изскочи от него и удари древния дъб. Той се пропука с грохот, прекърши се и падна върху съседното дърво. Аз подскочих, ахнах.

— Всичко това можеше да се предотврати. Защо не ми вярваш? — Гласът му секна, а звукът отекна в мен като камшичен удар.

Да бях му повярвала. Да бях дала доверието си на единствения човек, на когото винаги бях вярвала. Бяха ме изиграли. Не, по-лошо, бях позволила да ме изиграят. Сълзите потекоха по бузите ми — една безкрайна река от разкаяние.

Деймън въздъхна остро и тръгна към мен, но спря.

— Аз щях да се погрижа за теб.

След тези думи той изчезна като светкавица от червено-бяла светлина. А аз останах сама в мразовитата нощ с моите избори, грешки… с вината ми.