Оникс

Глава 12

Пристигнахме в къщата на Деймън преди другите. Настаних се във фотьойла и се помъчих да запазя спокойствие. Деймън изглеждаше спокоен, но и той не знаеше какво се е случило. Отвън се чу затръшване на врати на автомобили. Увих ръце около кръста си. Деймън приближи и седна на страничната облегалка до мен.

Първи влязоха Ашли и братята Томпсън. Адам ни се усмихна, а сетне се настани до Ди. Тя му предложи от пуканките, които сама нагъваше, и той заби лапа в плика. Андрю хвърли поглед към мен и изви нагоре очи.

— Някой има ли представа тя защо е тук?

Ненавиждах го.

— Кейти трябва да присъства — обади се господин Гарисън и затвори външната врата. Застана в средата на стаята и всички погледи се заковаха върху него. Извън училище той винаги ходеше по дънки. — Събирането ни ще бъде кратко.

Ашли приглади с ръка лилавите си чорапи.

— От МО са научили за нея, нали? Загазили сме?

Дъхът ми секна. Не бях ядосана от презрителния тон в гласа й — много съдби бяха заложени, ако МО научеше за мен, за тях.

— Така ли е, господин Гарисън?

— Доколкото ми е известно, никой не знае нищо за теб — отвърна той. — Старейшините свикват среща тази вечер заради нарасналото присъствие на хора от МО в района. Изглежда нещо е привлякло вниманието им.

Отпуснах се назад с облекчение. Но тогава ме връхлетя мисълта — аз може и да отървах кожата, но те не са. Обгърнах с поглед стаята — не исках да видя никого от тях загазил. Даже и Андрю.

— Е, какво са видели? — попита Адам, докато оглеждаше една пуканка с масло. — Никой не е направил нищо нередно.

Ди остави пуканките настрана.

— Какво се е случило?

Ужасно светлият син поглед на Матю обходи стаята.

— Един от техните сателити е засякъл светлинното шоу от нощта на Хелоуин и те са отишли на място с някаква апаратура, която улавя остатъчната енергия.

Деймън се изсмя:

— Няма да намерят друго, освен едно обгоряло парче земя.

— Те знаят, че можем да манипулираме светлината при самозащита и доколкото разбирам не това е привлякло вниманието им. — Господин Гарисън хвърли поглед на Деймън и се смръщи. — Притеснени са, защото енергията е била толкова силна, че е направила смущение в излъчването на сателитния сигнал, а те не са успели да заснемат събитието. Досега не са имали подобен случай.

Лицето на Деймън остана безизразно:

— Да, ето на — толкова съм способен.

Адам се изсмя едва чуто:

— Толкова си силен, че вече си започнал да смущаваш сателитните сигнали, а?

— Смущаване ли? — господин Гарисън се изсмя кратко и безрадостно. — Целият сателит е бил разрушен. Бил е проектиран да проследява високочестотна светлина и енергия. Сателитът се е насочил към Питърсбърг, но субектът разрушил сателита.

— Както казах, нямам равен на себе си — усмивката на Деймън изразяваше самодоволство, но зад нея се събираше тревожна енергия.

— Уха — измърмори Андрю и в очите му блесна уважение. — Това е доста впечатляващо.

— Колкото и да е впечатляващо, от МО стават все по-любопитни. Според старейшините те ще се навъртат наоколо известно време, за да наглеждат нещата. Дори смятат, че вече са сред нас. — Той погледна часовника си. — Много е важно всички да се държат възможно най-примерно.

— Какво казват другите луксени за случая? — попита Ди.

— Към този момент не са особено разтревожени. А и нямат причини за това — отвърна Матю.

— Защото не те, а Деймън е причинил това избухване — обади се Ашли и сетна ахна. — Хората на МО подозират ли, че притежаваме повече способности?

— Струва ми се, че искат да научат как е възможно Деймън да причини нещо подобно. — Матю изгледа внимателно Деймън. — Старейшините са им обяснили, че е имало битка между представители на нашата раса. Никой не те е намесил, Деймън, но те вече знаят, че си силен. Може да очакваш посещение от тях в скоро време.

Той сви рамене, но страхът ме прониза. Не беше Деймън човекът, който бе повалил Барук. Как би могъл той да им обясни какво се е случило? Дали от МО щяха да се досетят, че луксените бяха далеч по-силни, отколкото те предполагаха, че можеха почти всичко?

Ако това станеше, то тогава приятелите ми и Деймън бяха в опасност.

— Кейти, много е важно да внимаваш, когато идваш на гости у Блек — продължи господин Гарисън. — Не искаме от МО да заподозрат, че ти знаеш нещо, което не бива да знаеш.

— Говори за себе си — измърмори Андрю.

Аз го стрелнах с поглед, но Деймън отвърна преди мен:

— Андрю, ще ти сритам…

— Какво? — възкликна Андрю. — Аз просто казвам истината. От къде на къде трябва да я харесвам, само защото ти си влюбен в една глупава земна жена. Никой…

За миг Деймън прекоси стаята. Обгърнат плътно в наситена червено-бяла светлина той сграбчи Андрю и го запрати в стената с такава сила, че картините наоколо се разтракаха.

— Деймън! — изпищях аз и скочих на крака. В същото време и господин Гарисън извика.

Ашли извика и скочи от стола си:

— Какво правите?

Ди взе пуканките, въздъхна и се облегна назад.

— Шоуто започва. Пуканки?

— Ако питаш мен, Андрю заслужава да му сритат задника. — Адам си напълни шепата. — Присъствието на МО тук не е по вина на Кейти. Тя има какво да губи точно толкова, колкото и ние.

— Значи сега взимаш нейната страна? — Нападна го сестра му. — Страната на едно човешко същество?

— Тук не става въпрос за страни — вметнах аз, като не изпусках момчетата от очи.

И двамата се бяха преобразили в телата си на луксени. Също и Матю, който представляваше просто силует на мъжко тяло от наситена синкава светлина. Той хвана Деймън и го издърпа от Андрю.

Ашли ме изгледа кръвнишки и каза:

— Нищо от това нямаше да се случи, ако ти не се бе появила тук — следата никога нямаше да полепне по теб, арумийците никога нямаше да те видят и тази верига от объркани събития никога нямаше да последва!

— О, я млъквай, Аш! — Ди хвърли шепа пуканки по нея. — Кейти рискува живота си, само и само да не научат арумийците къде живеем.

— Прекрасно! Отлично! — кресна в отговор Ашли. — Но Деймън нямаше да се прави на Рамбо пред тях, ако неговото скъпоценно човешко същество не попадаше в опасност на всеки пет секунди. Тя е виновна за всичко.

— Аз не съм неговото скъпоценно човешко същество! — поех си дълбоко дъх. — Аз съм негова… негова приятелка. И точно за това са приятелите — да се грижат един друг.

Ашли изви нагоре очи. Аз седнах.

— Поне така правят приятелите на Земята.

— А също и луксените — рече Адам, без да отделя поглед от сестра си. — Някои от нас просто забравят това.

Тя въздъхна с отвращение, завъртя се и тръгна към вратата:

— Ще чакам отвън.

Докато я следвах с поглед, се запитах дали Ашли щеше да намери причина да хвърли вината върху мен за всичко, дори за крещящите си лилави чорапи. Но донякъде вината за положението, в което се намирахме, беше моя. Именно моята чудата енергия бе довлякла МО тук. Гърдите ми се свиха.

Господин Гарисън най-сетне раздели момчетата. Андрю се върна в човешкия си образ и с присвити очи изгледа ярката форма на Деймън.

— Човече, не биваше да ме нападаш. Може да ме удряш колкото ти душа иска, но аз пак няма да я приема.

— Андрю — с предупредителен тон изрече господин Гарисън.

— Какво? — Но все пак отстъпи назад. — Наистина ли смятате, че тя ще може да издържи на един разпит от МО, без да ни издаде? Защото те ще я разпитат — тя е близка с Ди и теб. А ти, Деймън, да не смяташ да повториш съдбата на брат ти? И ти ли искаш да умреш за нея?

Светлината на Деймън се разгоря по-ярко и аз разбрах, че ще нападне Андрю. Това беше нелепо. Без да мисля, скочих в другия край на стаята и увих пръсти около светещия му кръст. Беше странно да го докосвам така. Усетих как по ръцете ми се спускат топлина и електричество. Вратът ми изтръпна.

— Това беше удар под кръста — казах аз на Андрю, защото някой трябваше да му го каже. — Деймън, той дори не заслужава да му нариташ задника.

— Тя е права — обади се Адам. До този момент не бях осъзнала, че той се намира от другата страна на Деймън. — Но ако след този коментар, поискаш да го извадиш от строя за идната седмица, аз ще ти помогна.

— Боже, благодаря ти, братко — изгледа го навъсено Андрю.

Последва напрегнато мълчание, а след това светлината на Деймън изтля и той се върна в човешкото си тяло. Погледна надолу към ръката ми, която се увиваше около кръста му, сетне вдигна очи и срещна моите. Зареден с електричество въздух премина от неговата кожа по моята и ме стресна с пукота си. Аз го пуснах и застанах неподвижно под вторачения му поглед.

— Не можем да си позволим такива сцени — господин Гарисън пое дълбоко въздух. — Мисля, че това стига за тази вечер. Вие двамата трябва да се успокоите и да не забравяте, че те са тук. Трябва да внимаваме.

След това всички си тръгнаха, даже и Ди. Тя искаше да прекара вечерта с Адам, а също и да се увери, че той няма да набие Андрю. Така аз и Деймън останахме сами. Трябваше да си вървя, но след необмислените думи на Андрю, исках да се уверя, че Деймън е добре.

Отидох в кухнята с него.

— Съжалявам за това, което каза Андрю. Не биваше да го прави.

Деймън раздвижи челюст, взе две кутийки кола и ми подаде едната.

— Минало, заминало.

— Пак не биваше да го прави.

Той ме разгледа внимателно така, че се почувствах разголена до най-дълбоката си същност.

— Страх ли те е, че МО са наоколо?

Поколебах се.

— Да, страх ме е.

— Не се бой.

— Лесно е да се каже. — Заиграх се с капачето на кутийката. — Но не се тревожа за себе си. Те смятат, че ти си виновен за взривения сателит. Ами ако решат, че си… опасен?

Деймън помълча известно време.

— Кити, тук не става дума за мен. Дори аз да бях сторил това, тук изобщо не става дума за мен. Това касае живота на всички луксени. — Той спря и сведе очи. — Знаеш ли в какво вярва Матю?

— Не.

Устните му се разтеглиха в цинична усмивка.

— Вярва, че един ден, може би не в нашето поколение, но някой ден, моята раса и арумийците ще превъзхождат числено вашата.

— Наистина ли? Това е малко…

— Страшно?

— Не знам дали е страшно — затъкнах косата си назад аз. — Да, арумийците са страшни, но вашата раса — луксените — като оставим настрана необикновените ви способности… вие не сте много по-различни от нас.

— Ами това че сме направени от светлина?

— Е, без това — усмихнах се слабо аз.

— Това ме кара да се запитам следното: щом има представители на нашата раса, които вярват, че някой ден ние ще бъдем повече от вас, как така МО не са се разтревожили?

Уместен въпрос. Опитвах се да не позволя на страха ми за Деймън да превземе разума ми, но мозъкът ми кроеше какви ли не страховити сценарии. Всички до един свършваха с отвеждането на Деймън.

— Какво ще стане, ако те сметнат, че представляваш заплаха за тях? И недей да увърташ.

— Когато бях в лагера, там имаше луксени, които не бяха се слели със земното население. — Мускулът на челюстта му започна да тупти. — В общи линии те не желаеха да бъдат държани в подчинение на МО. На други, предполагам, се гледаше като на заплаха, защото задаваха прекалено много въпроси. Но кой знае със сигурност?

— Какво правеха с тях? — устата ми пресъхна.

Мина известно време преди Деймън да ми отговори. С всяка секунда тревогата в стомаха ми растеше. Най-сетне той кимна.

— Убиваха ги.