Оникс

Глава 19

Цяла сутрин и почти целия следобед се размотавах из къщата като зомби. Нещо ме стискаше в гърдите и не ми даваше мира. Очите ме боляха, сякаш бяха пълни със сълзи, които не искаха да потекат. Всичко ми напомняше на първите месеци след смъртта на баща ми.

Без сърце написах набързо рецензията за един антиутопичен роман, който бях прочела миналата седмица и затворих лаптопа. Изтегнах се в леглото и се загледах в цепнатините на тавана, които приличаха на паяжини. Беше трудно да погледна истината в очите. Цяла сутрин се мъчех да я отхвърля. В гърдите ми се бе оформил заплетен възел от емоции и не искаше да мръдне от там. От време на време болката натежаваше, усилваше се.

Харесвах Деймън — много, много го харесвах.

Но бях толкова погълната да ближа раните си от поведението му при първата ни среща, че бях останала сляпа за растящите в мен топли чувства към него, за онова, което исках и което той изпитваше към мен. А сега какво? Деймън, който никога не се отказваше от нищо, си беше тръгнал, преди да ми позволи да му обясня всичко.

Трябваше да си призная. Бях го наранила.

Претърколих се на една страна и мушнах лицето си във възглавницата. Мирисът му все още се долавяше. Стиснах силно възглавницата и затворих очи. Как стана така, че нещата толкова се заплетоха? В кой миг животът ми се бе превърнал в някаква странна научнофантастична сапунена опера?

— Момичето ми, добре ли си?

Отворих очи и видях майка ми, която си беше облякла униформа на сърчица и завъртулки. От къде ги взимаше тези дрехи?

— Да, просто съм уморена.

— Сигурна ли си? — Тя седна на ръба на леглото и сложи длан върху челото ми. Когато реши, че не съм болна, се усмихна леко. — Коледната елха е прекрасна, Кети.

Завладя ме вихрушка от емоции.

— Да — рекох с дрезгав глас. — Красива е.

— Кой ти помогна да я украсиш?

Захапах вътрешната страна на бузата си.

— Деймън.

Майка приглади с ръка косата ми назад.

— Много мило от негова страна.

— Знам. — Помълчах. — Мамо?

— Кажи, момичето ми?

Дори не знаех какво ще й кажа. Всичко беше прекалено… объркано, прекалено оплетено в истината за това кои бяха приятелите ми. Поклатих глава.

— Нищо. Обичам те.

Тя се усмихна, наведе се и ме целуна по челото.

— Аз също те обичам. — Изправи се, но на вратата се спря. — Мислех си да поканя Уил на вечеря тази седмица. Какво ще кажеш?

Прекрасно беше, че любовният живот на майка ми вървеше така гладко.

— Нямам нищо против.

След като майка ми тръгна за работа, аз се насилих да стана. Блейк скоро щеше да се появи. А може би и Деймън.

Отидох в кухнята и си взех една кола от хладилника. За да ми мине по-бързо времето, събрах всички книги, от които имах по две копия, и ги оставих на бюрото си. Някоя нова книга за предварително четене щеше да ме накара да се почувствам по-добре. Когато слязох долу, за да си взема колата, защото тя по някое време явно бе избягала от мен, усетих по врата познатата топлина.

Замръзнах на най-долното стъпало, стиснала здраво парапета с ръка.

На вратата се почука.

Скочих на пода, завтекох се към вратата и отворих. Стисках дръжката и дишах тежко.

— Здрасти.

Деймън повдигна черните си вежди.

— Така тропаше, че си помислих, че ще изхвърчиш право през вратата.

Изчервих се.

— Аз… хъм… търсех си колата.

— Търсила си колата?

— Изгубих я.

Той погледна над рамото ми и на устните му заигра усмивка.

— Ето я там, на масата.

Обърнах се и видях как червено-бялата кутийка ми се смее от ъгъла на масата.

— О, благодаря ти.

Деймън влезе вътре и минавайки край мен, ме докосна по ръката. Странно, но това че се самопокани да влезе вече не ме разстройваше. Той мушна ръце в джобовете си и се облегна на стената.

— Кити…

Обхвана ме вълнение.

— Деймън…?

Той пак ме гледаше полуусмихнат, но без обичайното си самодоволство.

— Изглеждаш уморена.

Приближих се малко.

— Не спах добре тази нощ.

— Мислеше си за мен ли? — попита той с приглушен глас. Последва миг колебание.

— Да.

Очите му се разшириха леко от изненада.

— Бях си приготвил цяла реч за това как трябва да спреш да отричаш, че аз поглъщам всяка твоя мисъл денем, а нощем те спохождам в сънищата ти. Сега не знам какво да кажа.

Облегнах се на стената до него. Усещах топлината, която излъчваше тялото му.

— Ти? Останал без думи? Това заслужава да влезе в рекордите.

Деймън сведе глава, очите му бяха дълбоки и безкрайни като горите навън.

— Аз също не спах добре тази нощ — рече той.

Приближих се още, додето ръката ми се докосна в неговата. Той леко се вцепени.

— Снощи…

— Исках да ти се извиня — каза той и аз отново останах слисана. Той се извърна с лице към мен, а аз намерих ръката му, без да поглеждам надолу. Пръстите му се сплетоха в моите. — Съжалявам…

Някой се покашля.

Сепнах се от изненада. Преди да успея да се обърна, Деймън присви очи и в тях проблесна гняв. Пусна ръката ми и отстъпи навътре. Дявол го взел. Бях забравила Блейк. И бях забравила вратата отворена зад мен.

— Да не би да ви прекъсвам? — попита Блейк.

— Да, Барт, ти вечно ни прекъсваш — отвърна Деймън.

Обърнах се, а сърцето ми взе да спада, сякаш някой го бе пробил като балон. Гърбът ми пламна под погледа на Деймън.

Блейк отвори втората врата и влезе.

— Съжалявам, че толкова много се забавих, докато пристигна.

— Колко жалко, че не си се забавил повече. — Деймън лениво се протегна като котка. — И още по-жалко е, че не си се изгубил или…

— Не съм бил изяден от диви глигани и не съм загинал в ужасна верижна катастрофа с десет други автомобила. Разбрах накъде биеш. — Блейк мина наперено край нас. — Деймън, няма нужда да оставаш. Никой не те насилва.

Деймън се завъртя на пети и тръгна след Блейк:

— Няма друго място, на което бих предпочел да бъда.

Главата ми вече започваше да пулсира тежко. Тренировките в присъствието на Деймън нямаше да бъдат лесна работа. Бавно се отправих към дневната. А там течеше епична битка — двамата се гледаха мръсно в очите и чакаха да видят кой първи ще отстъпи.

Покашлях се:

— Е, от къде ще започнем?

Деймън отвори уста и само господ бог знаеше какво щеше да се излее от там, ако Блейк не го бе предварил:

— Първо трябва да сме наясно какво вече умееш да правиш.

Пригладих косата си назад. Чувствах се неловко, че и двамата така ме зяпаха, сякаш… сякаш и аз дори не знаех какво.

— Ами, струва ми се, че мога съвсем малко неща.

— Е, вече спря клона — сви Блейк устни. — Случаят с прозорците също. Вече имаме две неща.

— Но аз не съм направила ни едното нарочно. — Блейк ме погледна объркано и аз се обърнах за помощ към Деймън. Той се бе излегнал на канапето и изглеждаше отегчен. — Искам да кажа, че усилието не беше съзнателно.

— О — веждите му се спуснаха ниско над очите. — Това е разочароващо.

Божичко. Благодаря. Ръцете ми се отпуснаха до тялото.

Ясният поглед на Деймън се плъзна към Блейк:

— Ама ти си бил страхотен учител.

Блейк не му обърна никакво внимание.

— С други думи тези прояви на сила са били случайни? — Когато кимнах, той стисна с два пръста гърба на носа си.

— Може би силата ми просто ще се изгуби? — попитах аз с надежда.

— Ако беше така, досега това трябваше да се е случило. Виж, от онова, което можах да науча, след мутация се случва едно от следните четири неща. — Той започна да се разхожда из стаята, сякаш се стремеше да стои по-надалеч от мен. — Човекът може да се излекува и след няколко седмици, понякога и месеци, всичко замира. Човекът може да мутира и дарбата му остава, а той развива същите способности като луксените, че дори и повече. Има и такива, които сами се… унищожават. Но ти си вън от тази фаза.

Слава богу, помислих си иронично.

— И?

— Има и хора, които мутират отвъд всякакви очаквания.

— Какво означава това? — Деймън барабанеше с пръсти по страничната облегалка на канапето. Изгледах го кръвнишки.

Блейк скръсти ръце и се заклати на пети.

— Ами външният ти вид мутира до чудовищност, а също и в главата настъпват промени. При всеки е различно.

— Аз ще се превърна ли в мутант? — изписках аз.

— Не ми се вярва — разсмя се той.

Не ми се вярва не беше толкова нагоре по скалата на увереността.

Деймън спря досадното си барабанене.

— И от къде знаеш всичко това, Флейк?

— Блейк — поправи го той. — Както казах, познавам и други като Кейти, които са били подлъгани от МО.

— А-ха — изсмя се Деймън.

Блейк поклати глава.

— Както и да е. Да се върнем върху важните неща. Трябва да проверим дали можеш да контролираш силата си. Ако ли не…

Преди да успея да отвърна, Деймън бе станал на крака и се бе наврял в лицето на Блейк.

— Или какво, Ханк? Какво ще стане, ако не може да я контролира?

— Деймън — въздъхнах аз. — Първо на първо, името му е Блейк. Б-Л-Е-Й-К. И второ, може ли да минем без тези твои изблици на мачо мен? Защото ако продължаваме така, тренировката ще ни отнеме цяла вечност.

Той се обърна към мен, прикова ме с мрачния си поглед, но аз само обелих нагоре очи.

— Добре, какво предлагаш?

— Най-добре за начало да проверим дали можеш да преместиш нещо по свое желание. — Блейк замълча. — И след това ще продължим нататък.

— Какво да преместя?

Блейк огледа стаята.

— Какво ще кажеш за някоя книга?

Книга? И коя по-точно? Поклатих глава и се фокусирах върху онази, на чиято корица имаше нарисувано момиче с рокля, която се превръщаше в розови цветчета. Много красиво. Разказваше се за прераждането, а главният герой беше просто прекрасен, романтичен. Божичко, толкова ми се искаше да изляза на среща…

— Концентрирай се — прекъсна мислите ми Блейк.

Направих физиономия, но добре де, не се бях концентрирала. Представих си как книгата се издига във въздуха и се понася към ръката ми, както толкова пъти бях виждала да правят Деймън и Ди.

Нищо не стана.

Опитах отново по-съсредоточено. Но книгата си остана на облегалката на канапето… а също и възглавничките, дистанционното и списанието на мама „Гуд Хаускийпинг“.

Минаха три часа, а най-доброто, което постигнах, беше да накарам масичката за кафе да потрепери и Деймън да захърка на канапето.

Провалих се.

Уморена и в лошо настроение, аз приключих с упражненията за деня и събудих Деймън като ритнах крака му от масичката за кафе.

— Гладна съм. Уморена съм. И за днес приключих.

Веждите на Блейк се стрелнаха нагоре.

— Добре. Ще продължим утре. Няма нищо.

Аз го изгледах кръвнишки.

Деймън протегна ръце и се прозя.

— Брей, Брад, ти си бил страхотен треньор. Смаян съм.

— Затваряй си устата — рекох му аз, а после изпратих Блейк до вратата. На верандата му се извиних. — Съжалявам, че съм толкова раздразнителна, но точно сега се чувствам като епичен неудачник, като капитан на личната ми лодка, която току-що се е преобърнала.

— Ти не си неудачник, Кейти — усмихна се той. — Упражненията може да отнемат известно време, но накрая разочарованието ще си струва. Последното нещо, което искаш, е МО да узнаят, че си мутирала и да дойда да приберат виновника.

Потреперих. Ако стана причина за нещо подобно, това би ме убило.

— Знам… и ти благодаря за помощта. — Прехапах устни и вдигнах поглед към него. Може би Деймън имаше право снощи — Блейк рискуваше много, дори само защото се навърташе край мен. Нима повечето хора не биха побягнали, ако знаеха, че МО са се окопали в района? Но не ми се искаше да мисля, че той прави всичко това, защото имаше чувства към мен.

— Блейк, знам, че това е опасно за теб и не…

— Кейти, всичко е наред. — Той сложи ръка на рамото ми и ме стисна, но побърза да ме пусне; може би се боеше, че Деймън ще изскочи от нищото и ще му счупи ръката. — Не очаквам нищо от теб.

Почувствах известно облекчение.

— Не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш каквото и да е.

Нима? Доверието в Блейк изискваше да скоча в неизвестността, но той бе имал куп възможности да предаде както мен, така и Деймън, а не го бе сторил. Увих ръцете си около кръста, за да се стопля.

— Това, че ни помагаш, е много мило от твоя страна. Само това исках да ти кажа.

Усмивката на Блейк се разтегна още и лешниковите му очи затанцуваха.

— Това означава, че ще имам възможност да прекарвам повече време с теб. — Бузите му поруменяха и той извърна поглед встрани, покашля се. — Добре, ще се видим утре. Нали?

Кимнах. Блейк ми се усмихна малко странно и си тръгна. Влязох вътре. Не бях на себе си от умора.

Деймън, естествено, не беше на канапето. Послушах инстинкта си и затътрих нозе към кухнята и го заварих там. На шкафа бяха пръснати хляб, колбаси и майонеза.

— Какво правиш?

Той размаха един нож.

— Нали каза, че си гладна.

Сърцето ми направи задно салто.

— Не трябваше, но ти благодаря.

— Аз също бях гладен. — Деймън плесна майонеза върху хляба и я размаза гладко. Набързо приготви два сандвича с шунка и сирене, обърна се и ми подаде единия. После се облегна на шкафа. — Яж.

Гледах го вторачено.

Той се усмихна и отхапа голяма хапка от сандвича си. Задъвка бавно, като не откъсваше очи от мен, докато се храня. Мълчанието се проточи цяла вечност. След като изяде и втория сандвич с шунка и сирене, който беше по-скоро само с майонеза и сирене, аз раздигнах и почистих. Измих си ръцете и спрях кранчето. Деймън постави ръцете си от двете ми страни върху плота. Топлината пробяга по гърба ми и аз не се осмелих да шавна. Деймън беше прекалено, прекалено близо до мен.

— Интересен разговор проведохте с Бътлър на верандата. — Дъхът му затанцува по врата ми.

Опитах се да потисна потръпването си, но не успях.

— Името му е Блейк, а ти си подслушвал, нали?

— Просто държах нещата под око. — Върхът на носа му ме докосна по врата, а пръстите му се свиха върху стоманената мивка.

— Значи много мило било от негова страна, задето ти помага?

Затворих очи и изруга тихо.

— Деймън, той се излага на риск, без значение дали го харесваш или не — това поне трябва да му признаеш.

— Нищо не трябва да му признавам, освен да му наритам задника, както заслужава. — Той отпусна главата си на рамото ми. — Не искам да се захващаш с тези упражнения.

— Деймън…

— И това няма нищо общо с яростната ми ненавист към момчето. — От мивката ръцете му се прехвърлиха върху хълбоците ми. — Нито с факта, че…

— Че ревнуваш от него? — довърших аз и обърнах страната си така, че бе опасно близо до устните му.

— Аз? Да ревнувам от него? Нищо подобно. Канех се да кажа нито с факта, че има такова глупаво име. Блейк? Римува се с кейк. Хайде де.

Извих очи нагоре, но в този миг той се изправи и ме притисна към себе си. Гърбът ми се опря плътно в гърдите му и той обви ръцете си около кръста ми. Омайваща топлина потече във вените ми. Защо, защо Деймън трябваше винаги да стои толкова близо до мен?

— Кити, аз не му вярвам. Всичко около него е прекалено удобно.

За мен причините за недоверието на Деймън бяха твърде очебийни. Измъкнах се и успях да се обърна с лице към него. Ръцете му се върнаха отново на мивката.

— Не искам да разговаряме за Блейк.

Той повдигна черните си вежди.

— За какво искаш да разговаряме?

— За снощи.

Той ме погледна за миг, после отстъпи назад. Мина чак от другата страна на кухненската маса, сякаш изведнъж се бе уплашил от мен. Скръстих ръце.

— Всъщност исках да довършим разговора, който водехме, преди Блейк да се появи.

— Който беше за снощи.

— Да — изрекох провлечено аз.

Деймън се почеса по наболата брада.

— Аз дори не знам какво се канех да ти кажа.

Веждите ми скокнаха нагоре. Какво разочарование.

— Виж, снощи се бях ядосал. И не бях подготвен за… за всичко, което се случи. — Той затвори очи за миг. — Както и да е, това не е важно. Но Барт е важен.

Отворих уста, но той продължи.

— Част от мен просто иска да го хване и да се отърве от него. Няма да е трудно. — Този път ченето ми падна на пода. Деймън се усмихваше студено. — Говоря сериозно. Кити. Той представлява опасност не само за теб. Ако ни мами, той става опасен и за Ди. Затова искам да я държа колкото се може по-настрани от всичко това.

— Разбира се — измърморих аз. За нищо на света не бих я забъркала.

Той скръсти силните си ръце и стана делови:

— Но ако му играем по свирката, това ще ни даде възможност да го следим отблизо и да разберем дали крои нещо. Тъй че ти имаше право снощи.

Но аз исках да обсъдим съвсем друга част от разговора ни. След като видях колко много се бе засегнал, когато си бе помислил, че съм излязла на среща с Блейк — при все че явно бързо бе преодолял разочарованието си — и след като цял ден страдах съсипана, аз исках да поговорим за тези неща. За онова, което бях осъзнала, докато унило се носех из къщата цял ден.

— Не ми е приятно, но… — той замълча. — Но още веднъж ще те помоля да не се захващаш с това момче. Довери ми се, че ще успея да намеря начин да ти помогна — да помогна на всички ни.

Исках да се съглася, но как щеше да се справи Деймън, без да събуди подозрения? Ако МО бяха навсякъде, кой можеше да каже, че някои от луксените не работеха за тях? Всичко беше възможно.

Не отговорих веднага и той изглежда разбра какво бе решението ми, защото тихо се изсмя, пое си дъх и кимна. Сякаш нещо прониза сърцето ми.

— Добре. Имаш нужда от почивка. Утре ще бъде голям ден. Бътлър пак ще е тук. Ура!

И сетне излезе. Да, излезе от кухнята, а не изчезна внезапно, както правеше обикновено. Стоях там и се питах какво се бе случило току-що и защо не го спрях, защо не му разкрих онова, което мислех.

Онова, което чувствах.

Смелост — утре трябваше вече да събера смелост и да му кажа какво изпитвам към него преди недоразуменията между нас да са се задълбочили.