Оникс

Глава 28

Седяхме вече вкъщи на дивана, скръстили крака по турски с лице един към друг. Държах в ръце димяща чаша какао, която Деймън ми бе приготвил, но все не можех да се стопля. Превъртах отново и отново случката, която бе завършила със смъртта на двамата мъже, превърнали се в пепел. Всичко ми напомняше на филмите от пускането на атомната бомба над Хирошима. Топлинната вълна е била толкова мощна, че е превърнала хората в пепел и завинаги е вградила сенките им в сградите.

Джипа бяхме откарали в гората, където Деймън го изгори, докато от него не остана нищо. Премахнахме всяка следа, която можеше да подскаже, че сме били там, но рано или късно някой щеше да забележи изчезването на двамата мъже, щяха да започнат да се подмятат въпроси, особено от техните семейства. Защото те си имаха семейства…

Деймън бе захвърлил бейзболната си шапка на масичката за кафе, но по очите му не можех да прочета нищо. През целия път на връщане бе мълчал.

Стиснах топлата чаша.

— Деймън… добре ли си?

— Да — кимна той.

Сръбнах от какаото и го изгледах под око.

— Какво имаше вътре в сградата?

Той се почеса по врата и за миг затвори очи.

— В първите няколко стаи нямаше нищо — само празни офиси, но по всичко личеше, че мястото често е посещавано. Навсякъде се въргаляха празни чаши от кафе и пълни пепелници. Когато влязох по-навътре, намерих… клетки. Около десетина; една имаше вид, сякаш наскоро е била използвана.

Прилоша ми.

— Какво мислиш — дали са държали хора в тях?

— Луксени ли? Да. А може би и други като теб. — Той отпусна ръце върху краката си. — В една от клетките имаше засъхнала кръв. Във всички до една бяха вковани окови и вериги, обвити в някакъв червен камък, който никога досега не съм виждал.

— Аз видях нещо отвън на сградата, над вратите. Лъщеше и ми се стори черно заради тъмнината. — Оставих чашата настрани. — А онзи мъж допря нещо в лицето ми и от него ме заболя ужасно. Чудя се дали е същото като онова, което ти си видял.

Ъглите на вдъхновените му устни увиснаха надолу.

— Как се чувстваш сега?

— Отлично — махнах с ръка аз. — Нещо друго видя ли?

— Нямах време да се кача на втория етаж, но имах усещането, че там има… има нещо. — Той се изправи плавно, грациозно и сключи ръце зад главата си. — Трябва да се върна обратно в склада.

Очите ми го следваха.

— Деймън, твърде опасно е. Хората скоро ще разберат, че двамата офицери са изчезнали. Не бива да се връщаш там.

Той се завъртя с лице към мен.

— Там може би държат брат ми или нещо, което ще ми подскаже как да го открия. Не мога да се откажа само, защото е прекалено опасно.

— Разбирам — изправих се и стиснах ръце. — Но каква ще бъде ползата от теб за Доусън или за Ди, ако те заловят?

Дълго време Деймън се взира в мен.

— Трябва да направя нещо.

— Знам, но първо трябва добре да обмислиш какво ще направиш, а не както досега да се хвърляш с главата напред, без да мислиш. — В яркия му поглед блесна гневна искра, но аз не му обърнах внимание. — Тази вечер можеха да те заловят.

— Не се боя за себе си, Кат.

— И точно в това е проблемът!

Той присви очи.

— Нямаше да те забъркам, ако знаех, че ще се откажеш, защото те е страх.

— Да се откажа, защото ме е страх? — Събитията от вечерта подсилваха усещанията ми, аз бях претоварена, бях на ръба, секунди ме деляха от нервен срив, от това да седна в някой ъгъл и може би да започна да се поклащам в него напред-назад. — Аз те въвлякох във всичко това. Аз видях Бетани.

— А аз се съгласих да те взема с мен първия път. — Той прокара ръка през чорлавата си коса и въздъхна шумно. — Ако беше останала в колата, може би щях да смогна да проверя какво има и на горните етажи.

Ченето ми падна.

— И щяха да те заловят. Излязох от колата, защото ти не отговори на съобщението ми! Ако бях останала вътре, сега и двамата щяхме да бъдем затворени в клетките.

Той извърна поглед встрани и бузите му пламнаха.

— Добре. В момента и двамата сме ядосани. По-добре да оставим разговора за друг ден. Почини си. Това няма значение.

Аз не исках да оставям разговора, но Деймън имаше право. Скръстих ръце и приех:

— Добре.

Той ме погледна за последно, взе си шапката от масичката, обърна се да си върви, но в края на дивана спря. Раменете му потрепериха, а гласът му едва се чу:

— Никога преди не бях убивал човек.

Изведнъж гневът му ми се видя основателен. Не беше само чувството на безпомощност. Изпитах физическа нужда да го утеша, да го докосна. Протегнах ръка и я сложих върху неговата.

— Всичко е наред.

Деймън се отърси от ръката ми и ме изгледа навъсено.

— Нищо не е наред, Кейти. Аз убих двама души. Моля те… просто не прави нищо.

Заболя ме повече от това, че използва истинското ми име, отколкото от действията му. Деймън изчезна и входната врата се затръшна. Прокарах ръце по главата си и прехапах устната си толкова силно, че металният вкус изпълни устата ми.

Деймън нямаше да се върне в онзи склад. За нищо на света.

Даже себе си не можех да убедя в това.

Сънят все не идваше онази нощ и през по-голямата част на другия ден се чувствах като изопната докрай тетива на лък. Непрестанно надничах към алеята отпред, за да видя дали колата на Деймън още стои отпред. Той можеше да изфучи като куршум обратно при складовете и без джипа, но щом видех колата, изпитвах поне малко облекчение.

Следващите два дни от зимната ваканция се занизаха ужасно бавно. Непрестанно стоях на тръни и чаках полицейските спецчасти да нахлуят в къщата, за да научат какво е станало с офицерите. Но нищо не се случи. В предпоследния ден на годината Ди се отби у нас.

— Харесват ли ти новите ми ботушки? — подаде напред тя тънкия си крак. Черните кожени ботуши стигаха точно под коляното й. Токчето беше убиец. — Деймън ми ги купи.

— Страхотни са. Кой номер носиш?

Тя се засмя, после пак мушна близалката в устата си.

— Така, преди да си отказала, да знаеш, че вече получих съгласието на Ашли.

— За какво? — намръщих се аз.

— Ашли организира малък новогодишен купон у тях. Ще бъдем шепа хора, все от нашите. Деймън ще дойде.

— Хич не вярвам Ашли да се съгласи и аз да дойда на купона й.

— Напротив, съгласна е. — Ди зажужа из стаята като уловена пеперуда. — Тя даде дума, че няма да има нищо против и ти да дойдеш. Мисля, че започваш да й допадаш.

— Надали — измърморих аз. От Ди взе да ми се вие свят. — Не знам.

— О, хайде. Кейти. Можеш дори да поканиш Блейк, ако искаш.

— Няма да го каня — направих физиономия аз.

Тя спря внезапно, а близалката увисна от ръката й.

— Да не би да си разстроена, защото нещата между вас не вървят добре? — попита тя с надежда в гласа.

— Ако Блейк наистина ми беше гадже, щях да съм разстроена заради твоето задоволство, но след като не излизам с него, всичко е наред.

— Тогава какво става между вас двамата? — присви тя очи подозрително.

— Нищо — въздъхнах аз.

Ди засмука близалката известно време, като ме наблюдаваше.

— И нищо не става и с брат ми. Нали така? Той просто се влачи из къщата без никаква причина.

— Ди… — свих устни аз.

— Деймън ми е брат, Кейти. Аз го обичам. А ти си най-добрата ми приятелка, макар че напоследък се държиш сякаш не си. — Усмихна ми се бързо, а сетне продължи. — А аз се намирам между чука и наковалнята. Знам, че никой от вас не ме е сложил там, но аз искам… и двамата да сте щастливи.

Седнах, въздъхнах и се зачудих как така бяхме стигнали до този разговор.

— Ди, всичко е много объркано.

— Не може да е чак толкова объркано — отвърна тя точно като Лиса. — Вие се харесвате и разбирам, че Деймън би рискувал много, ако се впусне във връзка с теб, но рискът си е негов и той трябва да го поеме. — Ди седна до мен. Тялото й жужеше от енергията. — Както и да е, струва ми се, че вие двамата трябва да си поговорите или… знам ли и аз — да се отдадете на страстта си.

Избухнах в див смях.

— О, боже мили, ама ти сериозно ли говориш?

Тя се ухили широко.

— Е, идваш ли с нас утре?

Изгарях от желание да видя къщата на Томпсънови, защото, главата си залагах, че беше много шик и елегантна, но все още се колебаех.

— Ще си помисля.

— Обещаваш ли? — тя ме сръга с лакът. — Ще ме зарадваш много, ако обещаеш.

Купонът с тях щеше да е по-приятен от всичките ми планове, които бяха да не правя нищо. Ди остана още малко, взе си няколко книги за четене, а сетне си тръгна. Когато наближи време за вечеря, се появи Уил с китайска кухня, купена за вкъщи. Не отказах храната, но почти не се обадих, защото хич не ми се говореше. Майка ми буквално пърхаше из кухнята, щастлива от вниманието на Уил.

После те излязоха, а аз довърших книгата, която предстоеше да бъде представена в блога, и започнах нова просто за удоволствие. Беше приятно, отпускащо да мога пак да почета. Усетих как малка част от предишното ми Аз се завръща. Но не плахата Кейти, а онази, която правеше каквото й харесваше.

Като наближи десет, оставих книгата и се запитах дали да не се отбия у Деймън. Дали той отново смяташе да върне в складовете без мен? Имаше огромен шанс да постъпи точно така. Опитах да се поразсея, затова влязох в един от местните сайтове за новини и потърсих информация за изчезването на двамата офицери. Всяка вечер проверявах, но без резултат.

Тази вечер обаче беше различно.

Заглавието на „Чарлстън Газет“ гласеше:

Затаих дъх и прочетох набързо статията. Офицер Робърт Маконъл и офицер Джеймс Ричардсън за последно са видени в района на Питърсбърг на 26 декември, но оттогава са в неизвестност. Властите не споменават нищо относно задачата, по която са работили в Грант Каунти, но умоляват гражданите, които са видели офицерите или разполагат с информация по случая да се обадят на горещата телефонна линия.

Под статията имаше две снимки. Веднага разпознах мъжете. Затворих страницата и незабавно отворих нова страница в Гугъл. Първо потърсих Нанси Хъшър, но не излезе нищо. Пушача бе споменал фамилията й, казвайки, че тя няма да се ядоса, ако не я… забъркват.

Потръпнах.

Очаквах да намеря поне нещо свързано с МО, но според интернет жената сякаш не съществуваше изобщо. Следващата жертва на търсенето ми бе приятелят на мама. Излязоха доста сайтове, свързани с многобройни награди в медицинските среди, но нищо не доказваше връзката му с Бетани.

Една статия обаче остави лош вкус в устата ми. Заглавието й гласеше:

Прегледах статията набързо. Мъжът беше Уил. Имаше негова снимка, направена вероятно по време на лечението, защото добре познавах този изпит, измъчен вид.

Не можех да повярвам. Майка ми знаеше ли? Ракът не беше причина да не излизаш с някого, но след всичко, което преживя с татко? Можеше ли отново да мине през същото изпитание, ако болестта се върнеше?

И ако аз се привържех към Уил, ако той не бе внедрен човек на МО, щях ли да се справя за втори път със загубата? Върнах се отново на резултатите от търсенето, без умът ми да може да побере този нов факт.

Прекъснах за малко да си направя какао, после продължих с аматьорското си разследване. Пръстите ми се понесоха по клавишите, а бузите ми почервеняха от чувството за вина. Свих се, но написах в Гугъл, Блейк Сондърс, като си казах, че искам единствено да видя стария му блог, защото той така и не ми беше казал името му.

Първият резултат, който излезе, бе за някакъв спортист колежанин, но към края на първата страница видях новинарски репортаж от убийството на родителите му. Кликнах върху линка и прочетох тъжната статия за смъртта на цялото му семейство. Бяха определили нахлуването като свирепо и брутално.

Имаше още няколко статии все за същото, а след тях попаднах на некролозите на родителите му, които ме отведоха до сайта на някакво погребално бюро в Санта Моника. Кой за бога би кръстил погребално бюро „Слънчеви земи“? Поклатих глава, сръбнах си от какаото и кликнах върху снимките на семейството на уебсайта. Като малък Блейк е бил много сладък, а също и сестричката му. Коремът ми се сви, когато видях снимката, на която той и малкото момиченце си играеха на една люлка. Момиченцето беше съвсем мъничко още, а смъртта му вероятно е била много ужасна. Примигнах, за да прогоня сълзите си, развълнувана от дете, което никога не бях познавала. Но това просто не бе справедливо. Смъртта никога не беше справедлива, нито правилна, но това… това беше ужасно.

Продължих да разглеждам снимките, като се задържах по-дълго на една по-стара снимка на бащата на Блейк. Те двамата си приличаха по спокойната усмивка и лешниковите очи. Мъжът до баща му ми се стори странно познат. Чертите му бяха същите като тези на бащата на Блейк, но лицето му бе по-закръглено. Някои от снимките имаха надписи отдолу, но не и тази. Прегледах нетърпеливо следващите две снимки и тогава се спрях на една, на която цялото семейство се бе събрало за празниците.

Залепих се за екрана и оставих чашата, преди да съм я изтървала. Огледах добре мъжа от предишната снимка и остра болка секна дъха ми.

Той бе сложил ръка на рамото на младия Блейк и се усмихваше към фотоапарата изпод остри, почти руси мустаци. Според надписа отдолу това бе Брайън Вон.

Бързо кликнах върху некролога, за да видя кои са оцелелите членове на семейството, а в това време мислите се блъскаха в главата ми. В списъка фигурираше и Брайън Вон — доведен брат на загиналия — на бащата на Блейк.

От устните ми се изтръгна сподавен смях на изненада, станах и заоглеждах стаята, сякаш търсех, очаквах нещо, макар и аз да не знаех какво. Шокът ме порази и аз с мъка се опитвах да сдържам вълната на растящия си гняв.

Блейк бе роднина на офицер от МО.

Какво… съвпадение.

Започнах да крача напред-назад из стаята, като едва смогвах да си поема дъх от вълнение. Неразумната част от мен се опитваше да ме убеди, че това е просто съвпадение, че това е друг Брайън Вон, който прилича досущ на офицера от МО. Но грубата истина, че съм била излъгана… че съм позволила да бъда вкарана право в ръцете, в капана на МО, ме порази със силата си.

Връзката на Блейк с МО обясняваше откъде знае толкова много за луксените и мутиралите хора. Защо толкова много пъти се бе интересувал кой ме е излекувал. Колко дързък и опасен бе станал по време на тренировките ни. Та аз дори не го знаех къде живее.

Но знаех къде живее Вон.

Спрях се, преди да посегна към ключовете за колата. Не биваше да ходя в къщата на Вон. Какво щях да направя? Да нахлуя вътре? Та това бе по-зле от обичайните планове на Деймън.

Разкъсвах се между желанието да разкажа всичко на Деймън и да оставя цялата работа така, докато разбера напълно с какво си имам работа. Седнах и гушнах коленете до гърдите си. Нима са могли да ме излъжат така безскрупулно? През цялото време съм работила с човек, който е свързан с МО?

Обземаше ме ту гняв, ту страх и тъкмо страхът ме пускаше, и гневът се завръщаше на негово място.

Очите ми паднаха върху ключовете от колата. Вон не си беше у дома, а Блейк ми бе казал, че ще бъде извън града до края на ваканцията, на гости на някакви роднини с… чичо си. Откриваше ми се отлична възможност да намеря неопровержими доказателства, че Блейк работеше с МО.

— По дяволите! — изригнах аз и скочих на крака.

Яростта ми оживя в мен, задиша като отделно същество и украси всичко в червеникаво бяла светлина. Част от нея бе насочена към мен, но другата си имаше цел. Блейк бе идвал в дома ми, бе разговарял с майка ми, бе спечелил доверието ми и ме бе целунал. Предателството му бе оставило дълбок белег в душата ми.

Не биваше да ходя при Деймън точно сега. Ако Блейк работеше за МО, то тогава трябваше да държа Деймън далеч от всичко. Поне докато се уверя, че няма да излети и да направи нещо още по-глупаво от това, което аз се канех да извърша.

Приключих с обмислянето, грабнах горнището с качулката и я нахлупих на главата си. Взех си ключовете и телефона и излязох от къщата.

В живота си бях правила доста глупости. Бях галила опосум, бях излязла на улицата пред огромен камион MAK. Веднъж дори се бях ядосала за пиратското разпространение на книги интернет и бях написала манифест на блога си, в който нямаше много смисъл.

Но тазвечерните ми действия заемаха първо място в класацията ми.

Но щом потеглих по магистралата, стиснала здраво кормилото в ръце, аз вече бях съвсем различен човек. Станеше ли нужда, можех да сритам здраво задници и нямаше да позволя това да му се размине на Блейк.

Паркирах колата на две преки от улицата, където живееше Вон. Излязох в мразовитата вечер, която миришеше на сняг. Надянах качулката на главата си, мушнах ръце в големия среден джоб и тръгнах обратно към къщата на Вон. Иронията, задето бях критикувала Деймън, че е тръгнал без план, не ме подмина, но сега разбирах, че имаше ситуации, които изискваха добре обмислена глупост.

Сегашната беше от тях.

Приближих отзад. Къщата на Вон изглеждаше празна. За късмет, двете съседни къщи не даваха никакви признаци на живот. На едната имаше знак за възбрана, а другата бе потънала в мрак. Ситни снежинки западаха, докато се промъквах отпред. Дъхът ми излизаше на бели облачета, които увисваха във въздуха.

Алеята към къщата бе празна.

Знаех, че това не бе сигурен знак, че в къщата няма хора, затова взех да обмислям следващия си ход. Не бях била целия път дотук, за да се взирам в къщата отвън. Исках да се вмъкна вътре. Исках да открия доказателства за връзката на Блейк с Вон и исках да разбера дали вътре имаше нещо за Доусън и Бетани.

Минах от задната страна и опитах вратата. Както и очаквах, беше заключена, но си спомних, че Деймън и Блейк ми бяха казвали колко лесно е да манипулираш ключалки. Сигурно е фасулска работа.

Виж, ако имаше аларма, това вече променяше нещата.

Напънах вратата, затворих очи и си представих ключалката. Статичното електричество плъпна надолу по ръцете ми, отскочи от пръстите ми и мина през дървото. Ключалката щракна, а в главата ми това щракване прозвуча като че бе избухнала атомна бомба.

Почаках малко, за да се подготвя за онова, което може би ме чакаше от другата страна на вратата. Ако вътре имаше някой, щеше да се наложи да се отбранявам. Прилоша ми като си помислих, че може би ще трябва да нараня някого, дори да го убия, но който и да бе този някой, той хич нямаше да се подвоуми да ме затвори в някоя от техните клетки.

Вдъхнах си кураж, отворих вратата и прекрачих прага на кухнята. Над печката светеше лампа и пръскаше мека светлина из помещението. Затворих вратата зад мен и си поех дълбоко дъх. Това е лудост. Примъкнах се тихо напред, като се радвах, че ботушите ми имаха тънки подметки.

Край вече на Плахата Кейти… бях минала на старото, златно проникване с взлом.

Стиснах ръцете си в юмруци под ръкавите на якето ми и тръгнах по коридора. Трапезарията беше празна, с изключение на един навит спален чувал на пода. Две кушетки бяха допрени до стената в дневната. Телевизор нямаше. Къщата ми напомняше на миниатюрен модел, в който всичко беше фалшиво, неистинско.

Полазиха ме тръпки.

Затаих дъх и тихо заизкачвах стъпалата към горния етаж. Нищо в тази къща не беше истинско. Нямаше домашни миризми като след готвене или от нечий парфюм. Миришеше на необитавано място. Стълбището свършваше при банята, която очевидно се използваше, защото на мивката имаше шампоани, гел и две четки за зъби.

Излязох от там и стомахът ме стегна. Всички врати към спалните зееха отворени. Във всяка от тях имаше по едно легло и гардероб. Всичките до една бяха празни.

Последната стая в края на коридора беше нещо като кабинет. В средата й седеше огромно бюро с монитор отгоре му, но без хард диск. Заобиколих бюрото и извадих средното чекмедже. Празно. Проверих и страничните и се ядосах, когато видях, че всичките бяха празни. Дръпнах и последното.

— Джакпот — прошепнах.

Много внимателно от дъното извадих дебела, тежка папка, сложих я на бюрото и я разтворих. Вътре имаше снимки, стотици снимки.

Заразглеждах ги една след друга, а ръцете ми затрепериха, ушите ми забучаха.

На едната вървях от колата към входа на училището по къс ръкав. На други няколко се виждаше „Пушената дупка“, снимана отвън, но можех да различа как с Ди седим вътре до предния прозорец. На следващата излизахме от вратата, аз имах шина на ръката си, а Ди се смееше. На още няколко снимки се виждахме заедно — в училище, на предната веранда на къщата ми, в нейната кола. На една се прегръщахме пред ФУЛАНД в първия ден, в който се запознахме.

Следваха снимки на Деймън, присвил очи, с изопнато лице, докато заобикаля джипа си, стиснал ключовете в ръка. На друга стоеше на верандата си гол до кръста, по дънки, а аз го гледах ядно от стъпалата.

Вдигнах следващата снимка и я приближих към светлината, която идваше от прозореца. Бях по червен бански от две части и стоях на брега на езерото. Гледах на една страна, а Деймън ме наблюдаваше и се усмихваше — истински се усмихваше — а аз дори не знаех за това. Дори не бях знаела, че по онова време се бе усмихвал покрай мен.

Пуснах снимката, сякаш ме бе изгорила. И точно така беше на сюрреалистично ниво.

Имаше и още — снимки, които бяха запечатали в хронологичен ред всичко от пристигането ми в града до преди няколко дни. Имаше снимки на майка ми, която тръгва за работа, на нея и Уил. Но снимки на мен и Блейк нямаше.

Но най-ужасната снимка, онази, която почти ме накара да падна на колене, беше тази, на която Деймън ме носеше от езерото, в нощта, когато се разболях. Снимката беше зърниста, тъмна, но ясно различавах белия ръкав на тениската си, отпуснатата ми ръка, съсредоточения поглед на лицето на Деймън, който бе сложил крак на стъпалото към верандата.

По дяволите, дали и сега не ме наблюдаваха? Не биваше да мисля за това.

Чувството, че са ме осквернили, прониза тялото ми надълбоко. Тези хора ни наблюдаваха от самото начало. Исках да взема всички снимки, да ги изгоря. На мястото на страха се бе появил гняв. Кой им даваше правото да правят това. Усещах силата на гнева си, вкусвах я, но все пак събрах снимките и ги върнах обратно в папката. Знаех, че не бива да ги взимам. Мушнах ги обратно в чекмеджето и се изправих с треперещи ръце.

Нещо в ъгъла се надигна от дъното на чекмеджето. Извадих папката, протегнах, ръка и опипах ъгъла, докато захванах края. Отлепих светлочувствителната хартия и видях купчина листа. Повечето бяха фактури и ми се стори странно, че бяха скрити. Имаше и банкови фишове от парични преводи за огромни суми, от които очите ми щяха да изхвръкнат. На едно тъничко листче хартия бе написан адрес, а под него се виждаха буквите ДБ.

Доусън Блек? Ди Блек? Деймън Блек?

Мушнах листчето в джоба си, притиснах обратно светлочувствителната хартия и прибрах папката със снимките. Затворих вратичката вцепенена и започнах да се изправям.

— Какво правиш тук? — попита нечий глас.