Нощна звезда

Седма глава

Спира на крачка от мен. Погледът й е подигравателен, думите й висят пред мен като райска ябълка, която ме изкушава, моли ме да я вкуся.

Преглъщам с усилие и изчаквам няколко секунди, за да съм сигурна, че тонът на гласа ми е равен и непоколебим.

— С Деймън нямаме тайни един от друг. Много добре знам какво се крие в сърцето му — доброта. Така че, ако нямаш нищо друго за казване, мисля да си тръгвам.

Насочвам се решително към вратата, но само след една крачка Хевън се озовава пред мен, преди дори да успея да протегна ръка към бравата. Ръцете й са скръстени на гърдите, изражението й е мрачно, а очите й са като цепки.

— Никъде няма да ходиш, Евър! Далеч не съм приключила с теб!

Вглеждам се в лицето й, в очите й. Зная, че имам само няколко секунди за избор. Трябва да реша дали да я избутам и да мина покрай нея, да изляза и да дам и на двете ни време да се поуспокоим, или да остана тук и да се опитам да се разбера с нея. Или поне да й дам повод да си мисли, че е „спечелила“ този рунд.

Тя обаче тълкува мълчанието ми като покана да продължи оттам, откъдето спря преди малко:

— Наистина ли твърдиш, че ти и Деймън нямате тайни един от друг? Сериозно?

Отмята глава и се разсмива с пълно гърло. На млечнобялата й шия, сред огромното количество лъскави бижута, проблясва още нещо: избледняла, но все още ясно различима татуировка на Уроборос. Много напомня на онези, които имаха Роман и Дрина, само дето тази на Хевън е значително по-малка и лесно може да се скрие под буйната й грива.

Самоувереността й минава всякакви граници и тя погрешно тълкува мълчанието му като страх.

— Я стига! — Започва да пърха с мигли. — Няма какво да се заблуждаваш, а мен — още по-малко! Шестстотин години са страшно дълго време, Евър! Толкова дълго, че никоя от нас не може дори да си го представи. Напълно достатъчно, за да напълни цял гардероб със скелети…

Усмихва се и забелязвам, че в очите й проблясва опасна лудост. Енергията й е толкова френетична, че не знам дали ще успея да я укротя. Трябва да я спра, преди да е сторила нещо, за което после със сигурност ще съжалява.

— Това въобще не ме засяга — отвръщам внимателно с премерен тон. — Миналото ни формира, съгласна съм; но то не определя същността ни. Затова не смятам, че има смисъл да се занимаваме толкова с него.

Старая се да не трепвам и да изглеждам уверена и спокойна, когато тя смръщва чело и се навежда към мен. Лицето й е толкова близо до моето, че усещам ледения й дъх върху бузата си, долавям подрънкването на обеците й и триенето на камъните, които висят от герданите й.

— Това е вярно. — Очите й обхождат тялото ми. — От друга страна, някои неща никога не се променят. Някои… апетити само стават все по-силни, ако ме разбираш.

Отстъпвам назад към мивките и се облягам на една от тях. Искам да й покажа колко отегчителни намирам приказките й. Тя обаче въобще не се впечатлява, за нея това няма значение. В момента сцената е нейна, аз съм публиката, а представлението е далеч от края си.

— Все пак не те ли притеснява поне малко? — Тръгва към мен и отново скъсява дистанцията помежду ни. — Ти никога няма да успееш да го задоволиш напълно. Не и така, както той — или всеки друг мъж — има нужда.

Искам да извърна очи, но не успявам. Нещо ме спира. Хевън. Не схващам как го прави, но е приковала погледа ми и не ми позволява да го отместя.

— Не те ли тревожи мисълта, че рано или късно ще се отегчи? Че ще му писне от това въздържание и в крайна сметка ще се измъкне, за да… ъъ, да облекчи напрежението си?

Съсредоточавам се върху дишането си, върху светлината в себе си и се старая да не изпадна в паника заради тази неочаквана загуба на контрол.

— Ако бях на твое място, щях да се притесня, и то много. Онова, което изискваш от него, е… ами противоестествено. Не си ли съгласна? Противоестествено е. — Тя потръпва, сякаш самата представа за това я ужасява. Сякаш то засяга повече нея, отколкото мен. — Както и да е, желая ти успех в начинанието.

Освобождава ме от хватката си, но не ме изпуска от поглед. Развеселено наблюдава как неволно потрепервам, как се опитвам да скрия това, че ме е извадила от равновесие. Устните й се извиват и тя надменно пита:

— Какво става, Евър? Изглеждаш някак… разстроена.

Концентрирам се върху усилието да дишам бавно и дълбоко. Трябва внимателно да преценя какво да правя. Дали да се измъкна от тук, или да й позволя да продължи с играта си. Избирам второто, с надеждата да я накарам да възвърне поне част от здравия си разум. Обръщам се към нея наум:

За това ли беше цялата работа? Извика ме в тоалетната, за да ми кажеш колко си загрижена за Деймън и за сексуалния ми живот?

Или по-скоро, липсата ти на сексуален живот — включва се и тя в телепатичната размяна на реплики.

— Както добре знаеш, Евър, имам много по-големи планове. А благодарение на теб разполагам и с времето, и с възможностите да ги осъществя! — Измерва ме с очи. — Помниш ли какво ти казах последния път, когато се видяхме? В нощта, когато уби Роман?

Отварям уста да отрека обвинението, но веднага я затварям. Няма смисъл да повтарям едно и също. Тя няма да си промени мнението. Независимо от пълните самопризнания на Джуд, все още ме смята за виновна.

— Това, че не ти си нанесла решителния удар, не променя факта, че си съучастничка. Носиш не по-малка отговорност от реалния извършител!

Хевън се усмихва и белите й зъби проблесват ослепително. Започва отново да рита вратите на кабинките, сякаш иска да подчертае думите си с трясъка.

— Нали това каза преди минути на своята добра приятелка Онър? Защото истината е, че си била там, когато той е влетял… и не си направила нищо, за да го спреш! Стояла си там, без да помръдваш. Това те прави негов съучастник, ако трябва да използвам собствените ти думи.

Изчаква думите й да проникнат в ума ми, да осъзная значението им. Тя не само слуша внимателно разговорите, които водя, но и иска аз да знам, че може да прави много, много други неща.

Вдигам ръце пред гърдите си с обърнати към нея длани — помирителен жест. Надявам се да сложа край на това, преди да е станало прекалено късно.

— Няма нужда да се държим така. — Внимателно, но твърдо отвръщам на погледа й. — Не е нужно да го правиш. Всяка от нас може да живее живота си, без да си пречим. Няма причина да…

Не успявам да довърша. Очите й потъмняват, изражението й става сурово, гласът й заглушава моя:

— Не си прави труда! Не можеш да промениш решението ми.

Устните й се изпъват в тънка линия. Личи си, че не се шегува. Залогът обаче е твърде висок и трябва да продължа да опитвам.

— Добре, добре. Разбрах. Решила си да изпълниш заплахите си и смяташ, че не мога да те спра. Ще видим дали е така. Но преди да си сторила нещо, за което по-късно ще съжаляваш, искам да проумееш едно: губиш си времето. Отмъщението ти е безсмислено. Явно още не си схванала, че и аз се чувствам ужасно заради случилото се с Роман. Знам, че е трудно да го повярваш, но е факт. Съжалявам, че закъснях и не успях да спра Джуд. Не исках да става така. Дори не съм предполагала, че може да се случи. Освен това аз познавах Роман много по-добре от теб — какво го движи, какви са причините за постъпките му. Затова и му простих. Затова отидох да го видя, за да му обясня още веднъж, че вече не искам да се боря с него, че искам да сключим примирие. Обаче точно когато успях да го убедя и двамата решихме да работим заедно, нахлу Джуд, който изтълкува ситуацията погрешно. Останалото го знаеш. Кълна ти се, че въобще не подозирах, че може да се случи нещо подобно. Иначе щях да се опитам да го спра. Цялата работа бе едно трагично недоразумение. Нищо друго. Не бе замислено предварително, липсваше каквато и да било зловеща цел.

Наблягам на думите си, макар самата аз да не съм напълно убедена в тях. Не съм сигурна дали Джуд наистина изтълкува погрешно ситуацията и само се опитваше да ме защити; може да е имал много по-злокобни намерения. Може да е искал да ми попречи да взема противоотровата, за да има шанс с мен след векове отхвърляне. Не съм спряла да обмислям тази възможност от нощта, в която умря Роман — и още не съм стигнала до категорично заключение.

— Той реши, че съм в опасност. Че съм се самозабравила, че съм изцяло под властта на черната магия. Действа импулсивно, по инстинкт. Това е всичко. Сериозно ти казвам — насочи гнева си към мен, щом търсиш виновник, но не замесвай и Джуд.

Усещам, че думите ми я бръсват я леко, но не оставят следа — като дъжда по прозорците.

— Проблемът ти е, че искаш да предпазиш Джуд. — Тя свива рамене, сякаш за да покаже, че той е за еднократна употреба, като поредната момчешка група, излязла на мода. — Както знаеш обаче, това може да стане само като го накараш да пие от сокчето. В противен случай битката няма да е равностойна. Той няма да я преживее. Няма да може да ми противостои.

Отново се захваща да рита вратите. Удря ги толкова силно и бързо, че в помещението движението и звукът се сливат. Аз само я наблюдавам и клатя глава.

Нямам никакво намерение да превръщам Джуд или когото и да било в безсмъртен. Остава ми обаче един последен коз. Нещо, което съм сигурна, че не знае. И макар че то вероятно ще я разгневи още повече, трябва да го чуе. Трябва да научи какво планираше възлюбеният й Роман.

— Знаеш ли какво…

Тонът ми е спокоен и твърд, погледът ми не трепва. Искам да схване, че представлението й с вратите нито ме стряска, нито ме притеснява или дразни.

— Не ти го казах по-рано, защото не смятах, че е необходимо. Не исках да те наранявам още повече, и без това ти се събра много. Има обаче нещо, което не ти е известно. Роман се канеше да си тръгне. — Очите ми се впиват в нейните и виждам, че трепва, макар и едва забележимо. Това ми стига да продължа с пълна скорост: — Смяташе да се върне в Лондон, в „добрата стара Англия“, както я наричаше. Твърдеше, че животът в този град е прекалено бавен, в него не се случва нищо интересно… Че нищо и никой тук нямало да му липсват.

Тя преглъща мъчително и отмества бретона от челото си. И двата жеста са ми познати — издават нервността й и доказват, че не се е променила, не се е усъвършенствала толкова, колкото претендира. Все така е измъчвана от несигурност и съмнения, които изплуват на повърхността при първия повод.

Въпреки това не се предава лесно. Слага си маската на фалшива смелост и заявява:

— Добър опит, Евър — жалък, но си струваше да опиташ. Отчаяните хора се хващат и за сламка, нали така твърди поговорка? Едва ли някой разбира смисъла й по-добре от теб!

Изправям рамене и събирам длани пред гърдите си — сякаш това е обичаен разговор между близки приятелки:

— Отричай, колкото си искаш! Това няма да промени истината. През онази нощ той ми разказа всичко. Сподели, че се чувства като затворник, че се задушава. Каза ми, че иска да се махне, да отиде някъде другаде, на някое по-голямо и по-забавно място. Където няма да му се налага да се занимава с магазина, с Миса, с Рейф, с Марко — и разбира се, с теб.

Тя поставя ръце на кръста си, като се опитва да изглежда силна и уверена, сякаш нищо не може да я засегне. Езикът на тялото й обаче я издава: то трепери, макар и съвсем леко.

— Да бе, да! Сигурно! — процежда презрително, намръщва се и започва да барабани с пръсти по хълбоците си. — И очакваш да повярвам, че Роман е признал това именно пред теб? А на мен е пропуснал да ми го спомене, макар че бяхме любовници? Моля те, Евър! Не дрънкай глупости — това е прекалено долно и жалко, дори и за теб!

Аз обаче съм сигурна, че съм успяла да посея семето на съмнението в душата й. Поукрасих истината, но в същността си казаното от мен бе вярно. Роман наистина се канеше да зареже Хевън и всичко останало. Въпреки това тя твърдо бе решила да унищожи мен и Джуд заради него.

— Знаеше, че ако ти каже, ще му вдигнеш скандал. А пък той мразеше сцените, както добре знаеш. Никой не твърди, че не те е харесвал, Хевън! Убедена съм, че те харесваше. Приятно му бе с теб, това бе очевидно за всички. Обаче не те обичаше, това е истината. Никога не те е обичал. Ти сама призна, че е така. Спомняш ли си онзи наш разговор, в който ми каза, че в една връзка единият винаги обича повече от другия? Точно така се изрази. А после добави, че във вашия случай това си ти. Заяви, че обичаш Роман, а той теб — не. Не че имаш вина за това, разбира се, така че недей да го взимаш навътре. Не се самоизмъчвай. Роман просто не бе в състояние да обича, когото и да било. Никога не бе изпитвал любов, защото никой никога не бе обичал самия него. Единствено с Дрина бе изпитал нещо, близко до любов, но дори и нея не обичаше истински. Не беше любов, а мания. Сякаш не можеше да мисли за друго, освен за нея. Спомняш ли си неговите „мрачни моменти“, както ги нарече веднъж? Случаите, в които се заключвал в стаята си и понякога не излизал с часове? Знаеш ли какво е правел през това време? Опитвал се да се свърже с душата й, за да не се чувства толкова самотен. Тя е единственият човек, за когото наистина го е било грижа през всичките тези шестстотин години. Единственото значимо нещо в живота му. Което за съжаление те превръща просто в поредната капса на колана му. Поредната бройка.

Тя не помръдва, не казва нищо. Започвам да съжалявам. Чудя се дали не прекалих… И все пак продължавам:

— Заклела си се да отмъстиш за смъртта на човек, който смяташе да те зареже при първа възможност!

Тя ме поглежда с омраза. Стисва устни, сключва вежди, а камъчетата по челото й сякаш излъчват злокобен блясък. В следващия миг от чешмите бликват мощни струи вода, разхвърчава се течен сапун, сешоарите за ръце започват да бучат, а талазите топъл въздух от тях — да подмятат насам-натам рулата тоалетна хартия, които се блъскат в стените.

Няма никакво съмнение кой го предизвиква. Единственото, за което не съм сигурна, е дали го прави нарочно, или е страничен ефект от гнева, който разпалих у нея. Каквато и да е причината обаче, тя няма да ме спре. Сега, след като открих, че тактиката ми действа, трябва да продължа.

Тръгвам покрай редицата мивки и спокойно и целенасочено затварям кранчетата.

— Цялата тази история с отмъщението е безсмислена. Голямата ти любов с Роман беше… както той вероятно би казал, една „посредствена свалка!“ — Поглеждам я и се усмихвам, като мислено се поздравявам за точната имитация на британския му акцент. — Защо тогава си губиш времето да отмъщаваш за нещо, което не е било реално? Вместо да се заемеш да изградиш бъдещето си.

Едва успявам да довърша, когато тя се хвърля към мен. Блъсва ме с такава сила, че прелитам през цялото помещение и се удрям в покритата с розови плочки стена отсреща. Звукът от сблъсъка е тъп и отеква наоколо. От главата ми потича струя топла кръв, която мокри предната част на роклята ми.

Олюлявам се и се опитвам да се изправя, но вместо това залитам назад. Боря се да възстановя равновесието си, но не мога да спра да се клатушкам. Толкова съм замаяна и нестабилна, че не успявам да отместя пръстите, които се впиват в раменете ми и ме приковават на място.

С лице, почти допряно до моето, Хевън просъсква:

— Не се заблуждавай, Евър! Изобщо не отмъщавам само заради Роман. Заклех се да отмъстя заради самата теб!

Погледът, с който ме пронизва, е толкова злостен и изпълнен с омраза, че отвръщам очи и ги затварям. Леденият й дъх щипе бузата ми, зъбите й са на милиметри от ухото ми и имам чувството, че ще ме ухапе. Тя обаче застива така, за да се наслади на победата си.

Сешоарите и тоалетните спират да бълват вода и топъл въздух, размотаните рула тоалетна хартия се отпускат уморено на пода, покрит с течен сапун.

Когато отново проговаря, ниският й дрезгав шепот болезнено стърже в ушите ми:

— Ти ми отне всичко, което имаше значение за мен. Освен това именно ти ме направи такава, каквато съм в момента. Така че вината е единствено и изцяло твоя. Ти ме създаде, а сега изведнъж решаваш, че не ти харесва онова, което виждаш, и се опитваш да ме спреш.

Изправя се и леко се отдръпва назад, за да ме погледне по-добре. Пръстите й се прокрадват опасно близко до амулета, който виси на врата ми.

— Е, проблемът си е твой! — Разсмива се и започва да си играе с камъните, при което цялото ми тяло се напряга. — Ти избра да ми дадеш да пия от еликсира, ти избра да ме превърнеш в безсмъртна, ти реши да ме направиш това, което съм сега… И вече няма връщане назад!

Погледът й отново се приковава в моя. Предизвиква ме да кажа нещо, каквото и да било, да отрека. Аз обаче дори не мога да я погледна в очите, докато полагам усилия да се отърся от замайването и слабостта, които са ме обзели. Трябва да побързам и да започна възстановителния процес на тялото си, защото в момента едва успявам да си поема дъх. Едва успявам да процедя през зъби:

— Ти не просто се заблуждаваш, а ужасно грешиш!

Изпълвам дробовете си с въздух и се обграждам с бяла светлина. Съзнавам, че ще ми е необходима цялата помощ, която мога да получа. Събитията изобщо не се развиват според плана ми. Да допусна такава грешка, да приема, че крехката й фигура значи слабост, да подценя могъщата движеща сила на омразата, която непрекъснато подхранва яростта й…

— Вярно е, че аз те превърнах в безсмъртна. Действията ти оттам нататък обаче са плод на твоите решения и следователно единствено ти носиш отговорност за тях.

Тези думи ми припомнят вчерашната сцена… само дето случващото се в момента няма нищо общо с пълната победа, която репетирах вчера.

После изведнъж усещам, че отново съм в играта. Просто така. Раната ми се е затворила и е излекувана. Възстановила съм силите си напълно. Един поглед ми е достатъчен да разбера, че и тя го знае.

И за миг всичко свършва.

Отблъсква ме и след секунда е на вратата. Без да спира, ме поглежда през рамо и отсича:

— Евър, нека ти дам един съвет. Преди да изнасяш лекции на хората за това колко хубаво е да се прощава, няма да е зле да се разровиш малко. Има куп неща, които не знаеш за Деймън… факти, които е предпочел да скрие от теб. Никога няма да ти ги каже, ако не го принудиш. Разпитай, ослушай се.

Не й отвръщам. Знам, че би трябвало да го направя, но просто не ми хрумват подходящите думи. Тя схваща, че не знам какво да кажа, и добавя:

— Прошка, Евър! Помисли малко. Лесно е за казване, но трудно за постигане. Защо първо не се запиташ дали си в състояние да следваш собствените си съвети? Можеш ли да простиш на Деймън миналото му, греховете, за които още нямаш представа? Това искам да разбера. И това е единствената причина да те оставя да живееш. Засега. Мисля, че ще бъде интересно — поне за кратко. Но в мига, в който започнеш да ме отегчаваш или дразниш… Е, наясно си какво ще последва…

Преди да съм осмислила казаното, тя се измъква. Едно мигване — и вече я няма.

Думите й обаче все още витаят край мен.

Дразнещи.

Насмешливи.

Отказват да се разтворят във въздуха и да изчезнат. Подигравателно отекват в ума ми, докато почиствам кръвта от косата си и проявявам нова рокля. Трябва да се приведа в приличен вид за срещата с Деймън, който несъмнено все още ме чака. Налага се да скрия доказателствата за случилото се току-що, както и за нестихващите ми съмнения.