Нощна звезда

Двайсет и седма глава

Гласът му се разнася някъде отгоре, преминава през мен и ме обгръща, залюлява ме като нежна вълна, прекосила от край до край океани и морета. Като ритъма на живота, преминал през цялата земя, долетял на вселени разстояние, за да дойде при мен.

Не съм в състояние да отговоря, да помръдна.

Знам, че умът ми ми прави номера.

Това не е истина.

Това е трик на Шадоуленд.

Никой не може да ме открие тук. Никой не може да се добере до мен.

Когато отново произнася името ми, то звучи като молитва:

— Евър, скъпа, отвори очи и ме погледни. Моля те!

Думите са толкова познати. Сигурна съм, че съм ги чувала и преди… някъде, някога.

И както и онзи предишен път, започвам да се боря. Полагам усилия да отговоря. Бавно и мъчително повдигам клепачи и го виждам — надвесен над мен, а тъмните му очи са замъглени от тревога. После, когато погледите ни се срещат, челото му се изглажда и на лицето му се изписва облекчение.

Това обаче не е реално. Трябва да е някаква игра. Страната на сенките е жестоко, самотно място. Не мога да си позволя да се поддам на номерата й.

Но ръцете му се плъзват край тялото ми, обгръщат ме и ме залюляват и тогава аз си позволявам да приема ставащото. Може да не е реално, но е прекалено хубаво, за да устоя.

Опитвам още веднъж да изговоря името му, но той притиска пръст към устните ми и ме възпира.

— Не говори. Всичко е наред. Всичко свърши.

Опитвам се да се измъкна от прегръдките му, да го огледам, да го докосна. Убедена съм, че сънувам. Пръстите ми се стрелват към гърлото ми. Опипвам мястото, където ме удари юмрукът на Хевън.

Когато ме довърши.

За втори път през този си живот си припомням усещането какво е да умреш.

Нямаше нищо общо с първата ми смърт.

Очите ми пробягват по лицето му. Забелязвам безпокойството, а после и облекчението, което се промъква в погледа му. Нетърпелива съм да узная какво наистина се е случило.

— Тя ме уби — промълвявам аз. — Независимо от всичките ми тренировки, цялата ми подготовка. Изобщо не можех да се меря с нея.

— Не те е убила — прошепва ми в отговор той. — Честна дума! Още си тук.

Напрягам се, искам да седна, но той ме възпира и ме притиска още по-силно към себе си. Предавам се за момента и започвам да оглеждам магазина — покрития с натрошени стъкла под, съборените на земята рафтове, разпилените книги и дискове. Прилича на сцена след опустошително природно бедствие. Или на комбинация от няколко, например ужасно земетресение, последвано от торнадо и цунами.

— Ама аз… аз се озовах в Шадоуленд… Видях…

Затварям очи и преглъщам мъчително, при което той се намесва:

— Знам. Усетих отчаянието ти. Може да ти се е сторило цяла вечност, както бе при мен, но всъщност е било съвсем за кратко. Времето не е било достатъчно, за да се прекъсне сребърната нишка и душата ти да се отдели от тялото. Затова успях да те върна.

Той говори с абсолютна убеденост. Аз обаче зная, че това не е съвсем вярно. Наясно съм, че макар нишката да не се е прекъсвала, аз наистина умрях. Има само една причина за завръщането ми.

Надмогнала съм най-уязвимата си чакра.

Преодоляла съм слабостта си.

В мига, в който осъзнах истината за себе си, за нас двамата, в мига, в който направих правилния избор, съм успяла по някакъв начин да се възстановя.

— Удари ме точно в най-слабата ми чакра, петата. А после… после видях всичко! — Вглеждам се в него настойчиво, искам да ми повярва. — Видях всяко едно събитие, всеки отделен момент от всичките ни съществования. Включително онези, които ти така упорито се опитваше да скриеш от мен.

Той си поема дълбоко въздух и ме поглежда изпитателно. Иска да ме пита за много неща… но най-вече за едно, най-важното.

Аз не губя време и веднага му давам отговор — обвивам ръце около врата му и го привличам към себе си. Усещам енергийния воал, който трепти между устните ни, но той няма значение. Отварям ума си и мислите ми политат към ума на Деймън. Искам той да научи всичко, което видях, и онова, което вече знам.

Да разбере, че съм приела истината.

Единствената истина.

И че никога повече няма да се съмнявам в него.

Известно време оставаме така, притиснати един към друг, докато осъзнаем пълните размери на чудото, което се случи.

Аз съм не просто преродена — аз прогледнах, пробудих се.

След няколко минути се отдръпвам от него и го поглеждам въпросително. Той схваща какво го питам, макар да не съм произнесла и дума:

— Усетих, че си в беда. Чух, че викаш за помощ. Втурнах се насам, но когато пристигнах, магазинът бе в това състояние, а пък ти… общо взето, беше мъртва. Съвсем скоро обаче се завърна, макар да съм сигурен, че за теб е било ужасно дълго време. Това е въздействието на Шадоуленд. Зная, защото лично съм го изпитвал.

— Ами Джуд? — питам аз със свито сърце. Обръщам се и започвам тревожно да оглеждам стаята. Не го откривам никъде.

При следващите думи на Деймън направо изстивам:

— Джуд не е тук.