Нощна звезда

Пета глава

Предполагам, че вниманието ми дотолкова е било съсредоточено върху Хевън, че напълно съм забравила за другите си две немезиди — Стейша Милър и дясната й ръка Онър. Когато обаче влизам в шестия час, този по физика, приглушения им смях е достатъчен да си спомня всичко.

Звънецът бие и вратата се затваря зад гърба ми. Насочвам се право към средата на стаята и се усмихвам доволно при вида на шокираното изражение на Стейша. Не може да повярва, когато сядам на първото свободно място близо до тях. Защо да ги карам да си кривят вратовете, когато мога да им спестя това неудобство? Сега имат идеална видимост към чина ми и нищо не пречи на гледката към любимия им обект за мъчения — мен.

Всъщност само Стейша изглежда изненадана от избора ми. Онър приема развитието на събитията спокойно; само се изправя на седалката и повдига вежда. Погледът, който ми отправя, е предпазлив, двусмислен. Почти неразгадаем.

Мен обаче много повече ме интересуват мислите, които се въртят в главата й, отколкото изражението й. Защото Онър правилно е предположила, че я слушам, и те са директно насочени към мен:

Зная, че ме чуваш. Знам всичко за теб. Освен това съм наясно, че си разбрала какво смятам да сторя на Стейша — да я накарам да си плати за всяка гадост, която е сторила на мен и на другите, които са имали злополучието да се изпречат на пътя й. Не знам единствено дали планираш да ми помогнеш, или да ми попречиш. Ако е второто, по-добре си помисли отново. Първо, тя се отнасяше с теб като с изтривалка, и второ, дори и да опиташ, не можеш да ме спреш. Никой не може. Нито ти, нито Джуд, а най-малко пък самата Стейша. Затова изобщо не се пробвай!

А после се вглежда в мен в очакване на някаква реакция. Настойчиво търси по лицето ми потвърждение, че съм получила съобщението й и съм го разбрала. Аз обаче няма да й доставя това удоволствие. Чух достатъчно.

Докато слушах жалкия й, изпълнен с желание за мъст манифест, господин Бордън безмълвно се самосъжалява, че ще пропилее още една година от живота си в преподаване на поредната неблагодарна тълпа бездарни и нелюбознателни ученици с грозни прически и още по-грозни дрехи. Същите като предшествениците си…

Всичко това се смесва с личните драми и тревоги на останалите в класната стая. Врявата е прекалено голяма. Твърде потискаща. Изцеждаща.

Изключвам ги всичките и се настройвам на вълната на Деймън за телепатичен разговор с другия край на сградата.

Шести час, физика. Дотук всичко е наред, при теб как е?

Изпращам му посланието си и същевременно се подготвям да извикат името ми. Свикнала съм с това, нали фамилията ми е Блум, а списъкът на класа е по азбучен ред.

Изкуство. Чудесен начин за приключване на деня… Иска ми се всички часове да бяха по изкуство. А, да — госпожа Мачадо е много въодушевена от завръщането ми. Сама ми го каза. Говореше за това, че никога не е виждала такъв природен талант, такава невероятна дарба у толкова млад човек. Дори поиска да се видим след часовете и да обсъдим бъдещите ми планове — в коя художествена академия да кандидатствам.

А за мен какво казва? Изпрати ли поздрави на най-некадърната ученичка, която някога е имала? Или направо ме е изтрила от спомените си?

Не бъди толкова сурова към себе си — твоята интерпретация на Ван Гог е невероятна…

Ако под „невероятна“ разбираш, „невероятно грозна“ — да, вярно е. Всъщност предай й, че няма да се явявам за втори рунд. Трябва да запазя самочувствието си, да остана физически и психически здрава, затова не мога още един срок да подлагам крехката си психика на подобни стресиращи преживявания. А ти върху какво работиш сега? Репродукция на Пикасо? Или си избрал Ван Гог?

Той изсумтява насмешливо и продължава:

Импресионизмът вече не е на мода. Реших да проявя амбиция и да се захвана с фрески. Да пресъздам Сикстинската капела например. Нали се сещаш, да изрисувам стените и тавана… класната стая ще придобие по-празничен вид. Какво мислиш?

Мисля, че това е идеалният начин да не привличаш вниманието. — В този момент се засмивам на глас, без да си давам сметка. Разбирам го едва когато Стейша се вторачва в мен, повдига вежди и пропява:

— За-а-агубеня-я-я-чка!

Моментално изключвам телепатичната връзка. Намръщеното лице на господин Бордън ясно ми казва, че след това изпълнение съм в списъка на заподозрените. Това е първият му час, от който не са изминали дори пет минути, и той вече ме е набелязал като един от проблемните ученици.

— Нещо смешно ли има, госпожице… — свежда поглед към схемата на местата, която прави в момента — … Блум? Може би ще пожелаете да го споделите и с останалата част от класа?

Бързо си поемам въздух и поклащам отрицателно глава. Пренебрегвам унищожителния поглед на Стейша и начина, по който Онър развеселено е повдигнала вежди, както и отегчените въздишки на съучениците си, отдавна свикнали с неловките ситуации, в които вечно попадам. Отварям новия си учебник и бръквам в чантата си за тетрадка и химикалка. Вместо тях намирам купчина лалета.

Все едно съм получила любовно писмо от Деймън. Плътните им, лъскави червени венчелистчета са напомняне да не се предавам и обещание, че каквото и да се случи, неумиращата ни любов е истинска. Че това е единственото нещо, което има значение.

Плъзгам пръст по едно от дългите зелени стъбла и мислено изпращам благодарности на Деймън. После материализирам нещата, които ми трябват, и затварям чантата си. Убедена съм, че никой не ме е видял, докато не срещам погледа на Онър. Тя ме наблюдава внимателно и напрегнато, както в онзи ден на плажа. Проницателен, разбиращ поглед, който ме кара да се чудя какво и колко знае за мен. Тъкмо се каня да надникна в ума й, когато господин Бордън произнася името ми. Иска да започна да чета урока, затова изоставям идеята и се превръщам в амбициозна ученичка.

— Ей, Евър! Почакай!

Аз продължавам по пътя си, следвам интуицията си, която ми подсказва да я игнорирам. Тя обаче не се отказва и когато ме извиква повторно, спирам и се обръщам.

Изобщо не се изненадвам да видя Онър, която подтичва зад мен, макар че ми е странно да я виждам без Стейша. Все едно е загубила една от ръцете си или друга важна част от себе си.

— Тя отиде до тоалетната — отвръща на неизречения въпрос в погледа ми. — Вероятно си оправя грима или пък изкарва плодовия шейк, който изсърба на обяд. А може би обмисля нови начини за изнудване на останалите мажоретки. Или и трите едновременно!

Свива рамене. С едната си ръка е обгърнала купа учебници. Кафявите й очи ме оглеждат от главата до петите: от русата ми коса до лакираните ми в розово нокти на краката.

— Тогава защо ти е на теб да се държиш така? — питам аз и на свой ред я оглеждам от тъмната коса със скорошни червени кичури, през полупрозрачната плетена жилетка върху светъл потник, черния клин до високите до коленете черни ботуши с равна подметка. — Защо се занимаваш с цялото това планиране, щом я мразиш толкова? Защо не оставиш нещата така и не продължиш да си живееш живота?

— Значи наистина можеш да ми четеш мислите — заявява тя, без да повишава глас, сякаш говори на себе си. — Може би някой ден ще ме научиш как.

— Едва ли — отсичам аз и въздъхвам.

Почти съм готова да надникна в ума й, за да разбера какво мисли в действителност, но се въздържам. Напомням си, че това не е хубаво и че трябва да проявя търпение и да оставя нещата да следват естествения си ход.

— В такъв случай може би Джуд ще ме научи. — Тя повдига вежда и се втренчва в мен — все едно ме изпитва или заплашва.

Аз обаче само стисвам устни и хвърлям поглед към шкафчето си. Нямам търпение да зарежа в него всички учебници, които „прочетох“ в мига, в който ги докоснах. Поемам към колата на Деймън, където той ме чака.

— Не разчитай на това — заявявам.

Всъщност предпочитам да не мисля за Джуд по никакъв начин, под никаква форма. Писах му няколко пъти да се уверя, че е жив и здрав и Хевън не е успяла да се добере до него, но не сме разговаряли от нощта, в която уби Роман. Нощта, в която ми се наложи да защитавам точно човека, на когото съм толкова бясна, че ми иде да го убия.

— Доколкото си спомням, той няма подобна дарба — продължавам аз и премествам чантата си на другото рамо.

После я стрелвам с поглед, който казва: „Нямам представа какво целиш, но ако наистина искаш да ми кажеш нещо, минавай направо на въпроса!“

Тя свива рамене и се оглежда наоколо, без да спира очи на нещо конкретно.

— Нима не искаш тя да си плати за всички гадости, които ти стори? — Обръща се и внимателно ме поглежда. — За училищното наказание, видеоклипа в Ю Туб, Деймън…

Прави драматична пауза, докато чака аз да кажа нещо. Да си чака колкото ще, няма да й се връзвам.

— Както и да е — продължава тя притеснено, защото усеща, че всеки момент ще се врътна и ще си тръгна, — просто съм учудена, че не бързаш да се присъединиш към мен. Смятах, че първа ще прегърнеш идеята — или може би втора. Веднага след мен.

Поемам си дълбоко въздух. В момента искам само едно: да се разкарам оттук възможно най-бързо и да премина към много по-хубавата част от деня. Въпреки това решавам да й отделя малко време и казвам:

— Е, Онър, ще ти споделя голямата новина. Ако наистина разсъждаваш по този начин, би трябвало да си наясно, че попадаш в същата категория като нея. Ти самата се държа гадно с мен.

Тя се размърдва, явно й е неудобно, което ме насърчава да продължа:

— Всъщност ти изигра огромна роля за това да ме накажат. И беше през цялото време с нея, когато ме засякохте във „Виктория Сикрет“ и тя засне клипа, който после качи в интернет и ме направи толкова популярна. Дори идеята да не е била твоя, крайният резултат е същият. Ти стоеше отстрани и гледаше, не предприе нищо, значи си не по-малко виновна от нея. Даже си й съучастник. Когато помагаш на някого, който тормози другите, ставаш част от този тормоз. Въпреки това аз не съм тръгнала да те тероризирам или да си отмъщавам по някакъв начин, нали? И знаеш ли защо?

Млъквам за миг, усетила, че интересът й е на път да угасне, но после продължавам с подновена решителност:

— Защото не си струва. Не си струва времето и усилията. За това ще се погрижи кармата, тя ще възстанови равновесието. Сериозно ти казвам, трябва да преосмислиш грандиозния си план. Цялата постановка е сбъркана и е тотална загуба на време, защото ти самата не си съвсем невинна. Тези неща обикновено му се връщат на човек, когато въобще не очаква.

— Карма ли? — пита тя през смях и прави презрителна физиономия. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Евър, но започваш да звучиш като Джуд, с неговите приказки за добър и лош късмет. Защо не се запиташ следното: Кога за последно кармата е обърнала внимание на Стейша? — Прави кратка пауза за по-голям ефект, след което добавя: — Защото, ако случайно не си забелязала, тя спокойно се носи напред в живота и прави каквото си поиска, с когото си поиска. На теб може да не ти пука или да ти харесва да се изживяваш като нейна жертва, но на мен ми дойде до гуша от игричките й! Знаеш ли, че тя се опита да свали Крейг просто за да ме нарани? Да ми покаже коя е кралицата и коя винаги ще играе поддържащата роля.

Коридорът около нас скоро се опразва — всички бързат да си тръгнат. Всички, освен нас двете. Онър обаче не обръща внимание на напредването на времето или на факта, че може би аз искам да си ходя. Тя продължава да говори с нисък, дълбок глас:

— За нейно съжаление замисълът й се провали. И все пак нима една истинска приятелка би постъпила така?

— Вие двамата затова ли скъсахте? — питам аз, макар че всъщност не ме интересува. Вече знам истината за Крейг и за предпочитанията му, просто не съм сигурна, че тя е наясно.

— Не. Разделихме се, защото той е гей — казва тя и свива рамене, — така че двамата нямаме бъдеще. Обаче не казвай на никого…

Тя ми хвърля нервен поглед, почти се е паникьосала да не би някой да научи тайната му. Аз обаче само махвам с ръка. Подобни клюки изобщо не ме интересуват.

— Както и да е. Мисълта ми беше, че искрено съжалявам за своето… съучастничество, или както там ти харесва да го наричаш. Това е вече е минало. Нямам намерение да ти преча, стига, разбира се, и ти да не ми пречиш.

Присвивам очи, опитвайки се да разбера дали ме заплашва. Тъкмо се каня да я осведомя, че имам много по-сериозна задача и много по-опасен враг, затова изобщо не ми е нито до нея, нито до Стейша или борбата им за титлата „мис Популярност“, когато съзирам Хевън.

Застанала е в другия край на коридора с поглед, впит в мен. Когато очите ни се срещат, всичко край мен се размива и замъглява. Остават само вледеняващата сила на енергията й, пронизващото острие на омразата й и сгънатият й пръст, с който ме вика при себе си.

Преди да се усетя, тръгвам към нея. Гласът на Онър заглъхва, сякаш идва от далечината, а аз поемам след Хевън и нейната ослепително синя рокля, която проблясва и ме подмамва като фар. Тя завива зад ъгъла, а аз хуквам още по-бързо.