Нощна звезда

Двайсета глава

Гласът му долита зад гърба ми. Обръщам се моментално, инстинктивно и тръгвам към него, без дори да се замисля.

— Ти се върна — думите му са равнозначни на твърдение, но в погледа му има въпрос.

Кимвам, после се опитвам да прикрия напрежението си. Докато се мъча да потисна треперенето на ръцете си, се чудя какво да кажа. Какво да направя.

Очевидно той се справя доста по-добре от мен, защото почти веднага промълвява:

— Радвам се да те видя.

— Наистина ли? — питам саркастично.

Веднага съжалявам за остротата на тона си, особено след като виждам как трепва и го заболява от думите ми. Няма как да си ги взема обратно.

— Липсваше ми — казва той и вдига ръка да ме докосне, после тя пада безсилна до тялото му. — Липсваше ми лицето ти, мирисът ти… Липсваше ми всичко у теб.

Погледът му бавно ме обхожда, нежен и топъл като прегръдка.

— Дори и да решиш никога повече да не ми проговориш, това няма да промени абсолютно нищо. Нищо не може да промени чувствата, които изпитвам към теб.

Усещам как вътрешностите ми се размекват като желе. Разкъсвам се между желанието да се отдалеча възможно най-много от него и да се хвърля в ръцете му и убежището, което предлагат. Чудя се как е възможно да съм толкова уверена по отношение на Хевън, а щом видя как Деймън посърва, докато стои, пред мен, мигновено всичките ми стари страхове и съмнения изплуват на повърхността.

Защо винаги е по-лесно да тренираш тялото си, отколкото сърцето?

Толкова момичета има в училище. Защо точно нея? Защо Стейша? Със сигурност има някоя друга, заради която би могъл да се прави на рицар.

Веднага обаче проумявам причината. Достатъчно е да видя как тя се измъква от класната стая с приведени рамене и забит в земята поглед, как отбягва очите на мъчителите си, как се свива при всеки изблик на омразата им — жестоките думи, злобните погледи, пластмасовите бутилки вода, които от време на време политат към главата й. И макар че умът ми ненавижда факта, че единствено Деймън може да я предпази, в сърцето си зная, че няма от какво да се притеснявам.

— Просто така се случи. Тя има нужда от защита повече от всеки друг — обяснява Деймън. Предполагам, че намеква за сцената, на която току-що станах свидетел. — Много неща се промениха от последния път, когато дойде. Цялото училище се обърна срещу нея. Ти може и да смяташ, че си го заслужава, но, повярвай ми, никой не заслужава това, на което я подлага Хевън.

Кимвам. Зная, че е вярно и искам да разбере, че съм наясно. Не съм в състояние обаче да се съглася на глас. Твърде много ще ме заболи от думите.

— Само че, Евър — млъква за миг и ме поглежда настойчиво, — грижа се за нея само тук, в училище. Изобщо не е каквото изглежда… нямаш основания да се страхуваш от каквото и да било. Ти винаги си била единствената за мен. Мислех, че го знаеш.

— Знам го — отвръщам, след като си възвърнах говора. — Но тя дали го знае?

Трепвам, когато го казвам. Звучи ужасно, отвратително. Мразя тази слабост у себе си и ме е срам от нея. Но няма как да не забележа как тя го гледа. Както и всички останали момичета в училище. Само че със Стейша той има минало.

— Да, тя е наясно. — Изражението му е мрачно и сериозно, очите му не се отделят от моите, а ръцете му са отпуснати от двете му страни, сякаш чакат покана за прегръдка. — Обясних й. Знае как стоят нещата.

Преглъщам с усилие и се вглеждам в тези ръце. Припомням си всички прекрасни усещания, които ми носеха, и изпитвам непреодолим копнеж да ги докосна отново. Забелязвам треперенето им, макар и съвсем слабо. Той се бори с всички сили да не ме прегърне. Достатъчно е да направя една крачка към него, за да прекрача бездната, която ни дели. Една крачка, която ще изтрие миналото, Стейша и всичко останало, което ме тревожи.

Де да беше толкова лесно!

Зная, че миналото не определя какви сме в момента, и все пак има неща, които не мога да приема. Не мога да приема навика му да ме отделя от хората, които обичам, така че да ме има само за себе си. А той го е правил поне два пъти. Чудя се колко ли още има? Колко хора още са били наранени заради неговия егоизъм?

Разнася се пронизителният звук на звънеца, но никой от двама ни не помръдва. Оставаме застинали на място, без да обръщаме внимание на преминаващите край нас ученици. Приковали сме очи един в друг, телата ни са неподвижни, светът покрай нас сякаш не съществува. От ума на Деймън към моя полита поток от червени лалета. Цветята ме заобикалят и образуват бляскав ореол, който само ние двамата можем да видим.

А после някой се блъсва в мен и разваля магията. Обръщам се рязко и съзирам една от последователките на Хевън, която доста ме е подценила — хвърля ми войнствен поглед и подмята няколко остри думи. После обаче вижда изражението на Деймън и бързо се измъква.

— Разбирам — кимвам аз леко.

Наблюдавам Стейша, която влиза в стаята и веднага се привежда, за да избегне хартиеното топче, полетяло към главата й. После се обръщам към Деймън и прибавям:

— Наистина разбирам. Това е мило от твоя страна. Постъпваш правилно. Не се притеснявай за мен и продължавай да я защитаваш. А пък аз… — внимателно оглеждам коридора, който бързо се изпразва, — аз ще сторя всичко по възможностите си, за да не позволя положението да се влоши. Ще гледам да държа Хевън под контрол.

— Ами ние двамата? Има ли някаква надежда за нас? — пита ме.

Аз обаче пренебрегвам думите му и тръгвам към класната стая.

Мислите му политат към мен, обгръщат ме, настаняват се в сърцето ми.

Напомня ми, че е тук.

Че винаги ще бъде тук, до мен.

Че е достатъчно просто да го допусна до себе си.