Двайсет и шеста глава

Нали сте чували онова твърдение, че когато умираш, целият ти живот минава като на кинолента пред очите ти?

Е, вярно е.

Именно това ми се случва в момента.

Първият път не бе така. Имам предвид първия път, когато умрях. Тогава отидох право в Съмърленд.

Сега обаче… сега обаче е различно.

Този път виждам всичко.

Всеки важен и определящ момент от настоящия си живот, както и всички значими събития от предишните.

Образите се стрелкат покрай мен, докато падам свободно през плътния мрак. Опитвам се да се сетя откъде ми е познато това ужасяващо чувство.

Шадоуленд.

Страната на сенките.

Домът на всички изгубени души.

Вечната бездна, в която попадат безсмъртните. Като мен.

Точно натам съм се насочила. Именно това бе чувството, което изпитах чрез Деймън.

Разбирам защо изглеждаше така изтормозен след пътуването си до Шадоуленд. Защо се върна толкова променен, така смирен; все едно бе друг човек.

Падам надолу с такава скорост, че все едно нещо ме удря, някаква обратна гравитация, заради която имам чувството, че вътрешностите ще изскочат през раменете и главата ми.

А картините не спират да прелитат покрай мен.

Първоначално виждам само единични образи, които проблесват за кратко и ми разкриват всяко едно от предишните ми съществувания. Постепенно обаче свиквам с преживяването и успявам да настроя движението и скоростта им. Откривам как да забавя потока от образи и да се съсредоточа върху всеки поотделно.

Виждам ги. Всичките.

Пълните версии.

Включително частите, които Деймън не искаше да видя.

Започва отначало, от първия ми живот в Париж, когато съм била бедна, останала без родители слугиня, наречена Евалин. Потръпвам, докато наблюдавам как онова мое „аз“ изпълнява множеството противни задачи, които Деймън ми спести. Всичко е точно както той ми разказа — до момента, в който се появява Джуд. В онзи живот той е симпатичен млад коняр, строен, слаб и мускулест, с пясъчноруса коса и пронизващи кафяви очи. Двамата се поглеждаме крадешком, разменяме си по някоя мила дума, докато накрая се чувстваме добре един с друг и си даваме дума. И наистина мисля да удържа на думата си, докато един ден не се появява Деймън и аз безнадеждно се влюбвам в него.

Вярно, че използва някои хитрини, за да ме омае, пусна в действие всичките си способности и целия си чар на безсмъртен. Винаги успява да се появи в точното време на точното място. Да ме впечатли с някакво бляскаво и драматично изпълнение. Но това всъщност е напълно излишно. Истината е — истина, която досега не успявах да видя ясно — че не благодарение на магия успява да спечели сърцето ми. Магията няма нищо общо.

Деймън ме покори още в онзи първи миг. В първата секунда, когато очите ни се срещнаха.

Спечели ме много преди да разбера кой е, какъв е и на какво е способен.

Чарът му и неговата неустоима привлекателна сила съвсем не се дължат на магия. Причината да се влюбя толкова силно и толкова бързо се корени в един простичък факт: Деймън е… ами Деймън.

И това е достатъчно.

След като виждам всичко, ухажването на Деймън, а после и ужасната си смърт от ръката на Дрина, се прехвърлям на следващия живот. Онзи, в който съм била пуританка с много строг и консервативен баща, без майка. Имам само три рокли — грозни и безлични. Ежедневието ми е сиво и скучно. Единственото цветно петно в него е момче от нашата енория — младеж с гъста тъмна коса, стърчаща във всички посоки, с широка, красива усмивка и нежни очи. Веднага разпознавам в него Джуд. Немаловажна подробност е, че баща ми одобрява взаимния ни интерес и дори ни насърчава. Аз самата не се противя особено… до деня, в който забелязвам Деймън в църквата, седнал на пейката, недалеч от мен. В този момент целият ми свят, животът и бъдещето ми се променят. Не ми е необходимо дълго време, за да го опозная; много скоро след първата ни среща се съгласявам да изоставя скромното си, изпълнено с подчинение съществуване и да вляза в неговия значително по-бляскав и интересен свят. Което обаче не се случва, защото идва Дрина и животът ми свършва трагично и преждевременно.

Дрина винаги се намесва и слага край на всичко.

След ранната ми и жестока смърт баща ми е съсипан и отчаян, сърцето на Джуд е разбито, а Деймън отново тръгва да броди по земята в очакване аз да се преродя и двамата пак да се срещнем.

Проследявам следващия си живот: виждам душата си, която се слива с тялото на едно изнежено и обгрижвано пухкаво бебе, което се превръща в лекомислената и разглезена дъщеря на богат земевладелец. Отхвърлям пренебрежително Джуд — млад английски граф, за когото всички са убедени, че ще се омъжа — и избирам високия, мургав непознат, който се появява сякаш от нищото. Тогава Дрина се намесва и аз не успявам да обявя публично избора си. Сърцето ми обаче знае резултата от двубоя.

После се прехвърлям в Амстердам, където съм била красива, страстна и много съблазнителна муза на художник и съм прекарвала по-голямата част от времето си, покрита само с буйната си огненочервена коса и парче коприна. Играя си с Джуд, както съм флиртувала с много други преди него — докато не пристига Деймън и не привлича вниманието ми.

Не използва магия, нито измама. Печели ме отново със самото си присъствие. Защото е онзи, който е: Деймън. Нищо повече. От мига, в който го съзирам за първи път, никой друг няма шанс.

Най-заинтригувана съм от живота, който ми се разкрива последен.

Живота ми в Юга.

Когато съм била робиня.

Когато Деймън ме е освободил, но на цената на щастието ми.

Наблюдавам това скръбно, изпълнено със страдания съществуване: раждането, детството, което съвсем не е едно нормално, безгрижно детство, и единствения ярък и красив момент — кратка целувка с Джуд.

Двамата се промъкваме крадешком зад плевнята малко преди залез-слънце. Аз се чудя защо сърцето ми бие толкова бързо — дали заради въодушевлението от предстоящата ми първа целувка, или от страх да не ме заловят. Защото зная добре какво е наказанието, ако зарежеш работата си — жесток побой… или нещо дори по-лошо.

Въпреки това съм решена да удържа на обещанието си и да отида на срещата. Изпитвам някакво непознато досега чувство на чиста радост, неочакван прилив на щастие, който ме кара да крача леко и бързо. Той е вече там.

Усмихва ми се неловко, а аз само кимвам. Обхваща ме свенливост, подхранвана от желанието да не изглеждам твърде нетърпелива. Но много скоро забелязвам как ръцете му треперят, а очите му нервно се стрелкат наоколо и разбирам, че той се чувства по същия начин като мен.

Разменяме си закачки и безсмислени приказки — думи, на които никой от нас не отдава значение. Точно когато започвам да се притеснявам, че отсъствието ми се е проточило твърде дълго, той го прави. Навежда се към мен, а големите му кафяви очи се взират в моите с толкова много нежност и любов, че оставам без дъх. После клепачите му се спускат и докато наблюдавам дългите черни мигли, които хвърлят сенки върху лъскавата му тъмна кожа, пълните му устни се приближават към лицето ми. Те са хладни и меки и ми носят познато усещане за нежност и покой.

Отблъсквам Джуд, обръщам се и хуквам със събрани поли към къщата. Споменът за онази целувка обаче не ме напуска.

Усещам я върху устните си, докато си спомням прошепнатото обещание да се видим пак на следващия ден, в същото време, на същото място.

Само няколко часа преди уговорената среща обаче се появява Деймън. За пореден път идва незнайно откъде, обгърнат от тайнственост. Само че сега не си губи времето в излишно ухажване или размяна на любезности, защото има много по-спешна задача: бърза да ме купи. Иска да ме освободи от ужасния ми робски живот, изпълнен с унижения, страдание, непосилен труд и непрекъснат страх. В замяна ми предлага друг, който е толкова пищен, привилегирован и коренно различен от всичко, с което съм свикнала, че веднага решавам, че ме лъже. Смятам, че има някаква уловка, капан… Не зная каква точно е целта му, но не приемам думите му за истина.

Убедена съм, че в живота ми току-що е настъпил ужасен обрат, че всичко върви на зле, затова плача и викам баща си и майка си, протягам ръце към Джуд — моля го да ме прегърне, да ме защити, да не позволява да ме отведат. Сигурна съм, че така ми отнемат и малкото щастие, което притежавам, и ме захвърлят в свят, много по-ужасен от досегашния, в който липсва дори мъничко светлина. Не вярвам на този нов господар, който ми говори така нежно, държи се към мен с уважение… който сякаш благоговее пред мен. Това отношение ми е съвсем непознато и аз мисля, че всичко е лъжа.

Той ме настанява в къща, много по-голяма и луксозна от онази, която чистех допреди ден. Разполагам с цяло едно крило. Единствените ми задължения са да спя, да ям, да се обличам и да мечтая. Никой не ме заплашва с бой, ако не изпълнявам съвестно работата си.

Деймън лично ме развежда из покоите ми: собствена баня с огромна вана, легло с балдахин, гардероб, пълен с великолепни дрехи, тоалетка, отрупана е отбрани вносни мазила, парфюми и четки за коса със сребърни дръжки. После ми казва да разгледам всичко спокойно и че ще ме чака за вечеря, когато се приготвя.

Тази наша първа вечеря протича в пълно мълчание. Седя точно срещу него, облечена в най-прекрасната рокля, която съм виждала през живота си. Удивена съм от мекотата, с която нежната материя се плъзга по благоуханната ми кожа. Ровя из чинията си, а той отпива от червената си напитка. Повечето време гледа невиждащо в далечината, а когато смята, че не го гледам, се втренчва в мен. Повечето време обаче е погълнат от мислите си — челото му е смръщено, устните му са свити в тънка, мрачна линия. В очите му личи безпокойство и аз се досещам, че в душата му се води борба. Трябва да направи избор.

Бих искала да ми разкрие за какво става въпрос, но той не го прави, а аз не бих попитала сама. Затова довършвам мълчаливо вечерята си, пожелавам му лека нощ и се връщам в стаята, затоплена от огъня, който весело пращи в камината. Изтощена от всички тези събития, заспивам в мига, в който се пъхам между фините памучни чаршафи.

На следващата сутрин се събуждам рано и веднага хуквам към прозореца. Виждам го да напуска имението, възседнал коня си. Очите ми го следват тревожно. Решавам, че ме е купил и довел тук, за да ме предаде в ръцете на някой друг, който ще ме измъчва и ще ме пребие до смърт.

Оказва се обаче, че съм сбъркала. Той се връща още същата вечер. Поздравява ме с усмивка, но очите му издават, че е претърпял ужасно поражение. Разкъсва се между желанието да ми съобщи истината и страха, че ще ме разстрои и уплаши още повече. Преценява, че вече съм предостатъчно разстроена и уплашена, затова не ми казва нищо. Решава да запази за себе си грозната истина, която е научил преди малко, защото тя не би ми донесла нищо добро.

И така, в онзи си живот не научавам истината; но Шадоуленд проявява великодушие и ми я разкрива. Показва ми всичко, което той не сподели с мен; какво точно се е случило по време на отсъствието му през онзи ден. Къде е ходил, с кого се е видял… цялата мръсна история.

Деймън се е върнал в плантацията с намерението да купи и останалите от семейството ми — майка ми, баща ми, дори Джуд. Искал е да ги доведе при мен и да им подари свободата. Бил е готов да плати огромна сума пари, нечувана дори сред най-големите богаташи в околността.

Обаче са му отказали. Не са му дали време дори да обмисли какво става и да реагира, а направо го отпратили. Толкова са бързали да се отърват от него, че специално са изпратили един от надзирателите, който да го съпроводи.

Един поглед към този надзирател ми е достатъчен, за да схвана, че той въобще не е такъв, какъвто изглежда. Има нещо в начина, по който се движи, нещо почти неуловимо в поведението му — прекалено е самоуверен, прекалено съвършен… Той е безсмъртен.

Но не от добрите, не. Не е като Деймън. Деймън няма откъде да знае, че Роман е все още жив, че е направил собствена рецепта и сам си произвежда еликсир, с който превръща хората в безсмъртни, както и когато му е угодно.

Деймън е забелязал нещо — личи си по напрегнатата му стойка и безпокойството в очите му. Той обаче не иска да влоши положението на близките ми и си тръгва. Усеща, че ме е страх сама в имението, и тръгва натам да ме успокои, като си обещава по-късно отново да дойде в плантацията и под прикритието на нощта да ги измъкне всичките.

Няма представа, че тогава ще е прекалено късно. Няма как да види онова, което виждам аз в момента — Роман, който се спотайва в сенките и управлява плантацията, докато господарят й отсъства.

Няма откъде да знае, че пожарът е бил запален дълго след неговото заминаване, когато вече е бил твърде далече и е било невъзможно да предотврати трагедията, да спаси, когото и да било.

Останалата част отговаря на онова, което вече чух от него — отвежда ме в Европа, където ми дава време да свикна с него и с новата обстановка. Да се науча да му вярвам и дори да го обичам… да открия щастието с него.

Но само за кратко. Защото Дрина не си губи времето: открива ни и бързо взима мерки да се отърве от мен.

Изведнъж осъзнавам нещо, което е трябвало да разбера много отдавна, още от самото начало.

Деймън е единственият.

Винаги е бил.

Винаги ще бъде.

Факт, който се откроява с още по-кристална яснота, докато преживявам отново случките от най-скорошния си живот. Настоящия.

Виждам как след катастрофата открива тялото ми встрани от пътя. Усещам мъката му, че отново ме е изгубил.

Неговата болка се превръща в моя. Гледам разтърсена как той моли за напътствия и се разкъсва, колебаейки се дали да ме превърне в безсмъртна.

Чувствам мъката му, когато в онзи ден му крещя, казвам му да се махне, да ме остави на мира и никога повече да не ми говори — в деня, когато най-сетне събира смелост да ми каже в какво ме е превърнал — това, което съм сега.

Преживявам неговото объркване, докато се намира под властта на Роман и заклинанието му. Усещам вцепенението му, неспособността му да контролира собствените си действия и думи. Роман е планирал всичко и го кара да се държи жестоко, да ме нарани. И преди се досещах, че е така, но сега, в Шадоуленд, мога да го почувствам и да бъда сигурна: всичко, което бе сторил или казал, е било против волята му и няма нищо общо с истинските му чувства.

Просто е правил онова, което Роман го е карал да прави — тялото и умът му са се подчинявали, но сърцето му не се е поддало — то винаги е било мое.

Дори когато ме напуска, за да мога спокойно да избера между него и Джуд, не престава да ме обича. Не е сигурен, че ще понесе да ме загуби, и въпреки това е убеден, че постъпва правилно, благородно. Ако избера Джуд, той ще приеме решението ми.

Наблюдавам колко самотен, изгубен и потиснат се чувства, след като мен вече ме няма. Преследват го образи от миналото, които го убеждават, че си е получил заслуженото. И макар да е безкрайно щастлив, когато се връщам при него, дълбоко в себе си смята, че не е достоен.

Изпитвам ужаса му, когато разбира, че съм завладяна от черната магия, която си навлякох. Чувствам и готовността му да ми прости всички грехове, които съм сторила под влиянието на тъмните сили.

Усещам колко дълбока е любовта му и изпитвам смирение пред изобилието й — толкова е безмерна, безпрекословна и непоколебима. Силата й никога не отслабва — нито през всичките тези векове, нито през последната, така бурна година.

Покорена съм от силата на чувствата му и от факта, че никога не се е съмнявал в тях. За разлика от мен.

Същевременно разбирам още нещо: макар понякога да го отблъсквах, моята любов към него е също толкова силна.

Вярно, че неведнъж се отклонявах от пътя си и подлагах на съмнение чувствата си, но тази несигурност е била само в ума ми. Сърцето ми отдавна знае истината.

Сега разбирам, че Хевън греши. Далеч невинаги единият обича повече от другия. Когато двама души са призвани да бъдат заедно, те обичат по равно. Може би по различен начин, но по равно.

После ме връхлита прозрението, че тъкмо сега, когато осъзнах всичко това и най-накрая се убедих в силата на връзката ни, съм принудена да прекарам остатъка от вечността в тази бездна, размишлявайки за изгубеното. Без него.

Обгърната от безкрайната пустош и вечна тъмнина, напълно откъсната от всички и всичко. Преследвана и тормозена от мисълта за миналите си грешки, чиито образи безспирно се въртят покрай мен. Нещо като вечно представление, което непрестанно ме измъчва с представата за онова, което бих могла да бъда, за всичко, което бих могла да сторя, ако бях направила друг избор.

Ако бях последвала сърцето вместо главата си!

Защото сега онова, което преди ми се изплъзваше, е пределно ясно. Да, вярно е, че Джуд винаги е бил край мен, винаги ме е обичал и се е държал мило… Но моята сродна душа винаги е бил Деймън.

Отварям уста в нямо отчаяние. Искам да изкрещя името му, да го повикам, да го прегърна и да усетя устните му върху своите. Трябва да го достигна, да…

Но нищо не се случва. Не издавам нито звук.

А дори и да бях успяла, няма кой да ме чуе.

Това е съдбата ми.

Вечността, която ме очаква.

Напълно изолирана.

Погълната от мрака.

Измъчвана безспирно от миналото, което не мога да променя.

С пълното съзнание, че Дрина е някъде тук. Както и Роман. Всеки от нас е в окован в своята собствена версия на ада, без да можем да се достигнем. И в тунела няма светлина, няма изход.

Затова постъпвам по единствения възможен начин — затварям очи и се предавам. Сега поне знам. Намерих отговора, който толкова дълго търсех.

Устните ми се движат безмълвно в черната пустош, бързо и непрестанно. Произнасям името му без глас, викам го при себе си…

Макар да знам, че е безсмислено.

Макар че е прекалено късно.

Загрузка...