Нощна звезда

Дванайсета глава

Протягам се рязко се над щанда, толкова бързо, че Майлс няма възможност да ме спре. Няма и представа какво ще се случи, преди да е станало прекалено късно. Притискам яростно китката му върху стъклото — много по-силно, отколкото възнамерявах — след което залепвам длан върху неговата. Той не е в състояние да помръдне, напълно безпомощен е срещу силата ми. Осъзнавам, че се бори, извива се и се опитва да се освободи.

Напразно. Почти не обръщам внимание на усилията му. Отчитам ги, но мисълта е неясна и бързо я изтласквам в дълбините на съзнанието си. Когато става въпрос за груба сила, никой не може да се мери с мен.

Най-сетне Майлс също го разбира, изпуска дълбока въздишка и се предава. Отваря ума си и ми позволява да направя, каквото съм решила.

Плавно и лесно се вмъквам в главата му. След секунда успявам да се ориентирам, отделям всички странични мисли и се насочвам към сцената, която искам да видя.

Съзирам Майлс, който се качва в колата на Деймън. Първоначално изглежда спокоен и дори щастлив, явно очаква приятен обяд извън територията на училището. След малко обаче, когато Деймън ускорява и изхвърча от паркинга, рязко сграбчва седалката си; очите му са разширени, лицето му е изкривено от страх. Честно казано, не знам кое ме изненадва повече — онова, което Деймън се кани да направи, или фактът, че все още спазва обещанието си да ходи на училище и да влиза в часовете, макар аз самата да не съм стъпвала там от първия учебен ден.

— Не се безпокой — заявява Деймън с усмивка и хвърля поглед към пребледнелия Майлс. — В пълна безопасност си. Почти мога да ти го гарантирам…

— Почти? — потръпва Майлс и раменете му хлътват, а очите му се присвиват.

Междувременно Деймън се промъква между колите, лавира между тях със скорост, много по-висока от тяхната. Майлс му хвърля боязлив поглед и промълвява:

— Е, сега поне знам къде си се научил да караш така… всички италианци шофират като откачени! — Поклаща глава и отново потръпва, при което Деймън се разсмива на висок глас.

Сърцето ми сякаш ще се пръсне. Достатъчно е само да чуя този звук, и ме заливат чувства, от които не мога да избягам. Не мога да отричам повече.

Той ми липсва.

Толкова много, че ще полудея.

Стига ми само да го видя — да видя как лъчите на слънцето се отразяват в лъскавата му тъмна коса и как силните му ръце умело въртят волана — и ми става ясно колко празен е животът ми без него.

Веднага обаче спирам да мисля за това. Припомням си всички причини, поради които постъпих по този начин. Все още има толкова много неща, които не зная за предишните ни животи заедно. Първо трябва да ги науча, за да реша как да постъпя, как и накъде да продължим.

Отхвърлям и тези мисли. Нямам време за това, трябва да продължа да гледам.

Деймън спира пред „Шейк Шак“ и купува на Майлс шейк с кафе и парченца какаови бисквити, а после двамата сядат на една от онези боядисани в синьо пейки… абсолютно същата, на която веднъж седнахме аз и Деймън.

Известно време той наблюдава красивия плаж, осеян с множество разноцветни чадъри, редицата сърфисти, които очакват поредната голяма вълна, ятото чайки, които кръжат над тях. После се обръща отново към Майлс, който кротко и мълчаливо отпива от шейка си и го чака да заговори.

— Аз съм безсмъртен — заявява накрая Деймън и го поглежда право в очите.

Просто така — хвърля бомбата без никакво предисловие или предупреждение. Изражението му е търпеливо, спокойно и сдържано. След безобразното си изявление млъква, за да даде възможност на Майлс да осмисли казаното и да отреагира.

Майлс се задавя с напитката си, изплюва сламката от устата си и забърсва уста с ръкава си. Докато зяпа Деймън с широко отворени очи, невярващо пита:

— Scusa!

Деймън се разсмива. Нямам представа дали го забавлява нескопосаният опит на Майлс да говори на италиански, или с желанието му да се престори, че не е чул правилно.

— Не, ушите ти не те лъжат. Аз съм безсмъртен. Бродя по тази земя повече от шестстотин години. Съвсем доскоро това важеше и за Роман и Дрина.

Майлс ахва и напълно забравя за шейка си. Погледът му пробягва по лицето на Деймън, сякаш това ще му помогне да проумее невъобразимото.

— Извини ме, че го казах така безцеремонно. Целта ми не е да се порадвам на смайването ти. Просто опитът ме е научил, че подобни невероятни новини е най-добре да се сервират бързо и директно. Достатъчно си патих от това, че криех истината…

Очите му се взират невиждащо в далечината, замислени и тъжни. Разбирам, че има предвид мен и това, че толкова дълго кри истината, като не ми разказа за общото ни минало.

— Освен това предположих, че вече си се досетил — ако не за всичко, то поне за част от истината. Роман се погрижи за това, като ти подсказа как да откриеш онези портрети. Сигурен съм, че си си извадил някакви изводи, след като си ги разгледал внимателно.

Майлс примигва няколко пъти, после зарязва шейка на масата и се вглежда в Деймън с безкрайно объркано изражение.

— Ама… — гласът му е дрезгав и несигурен; налага му се да прочисти гърло и да започне отначало: — Аз, ъъ… всъщност нищо не разбирам.

Присвива очи и започва да го оглежда подозрително:

— Като за начало, кожата ти съвсем не е тебеширенобяла, нито изглеждаш болнав. Всъщност точно обратното — винаги си бил със солиден слънчев загар и пращящ от здраве. Освен това, ако не си забелязал, сега е ден, а ти очевидно нямаш проблем да се разхождаш под ярка слънчева светлина. Съжалявам, че ти го казвам, но в думите ти няма никакъв смисъл.

На лицето на Деймън се изписва объркване, по-голямо дори от това на Майлс. Известно време се опитва да схване за какво говори. Накрая успява да навърже нещата, отмята глава назад и се разсмива — чистосърдечно, с цяло гърло. Минава доста време, преди да успее да се съвземе и да обясни:

— Аз не съм някакъв безсмъртен от митологията, Майлс. Съвсем истински съм. Не ми се налага да избягвам слънцето, нямам остри кучешки зъби и определено не пия кръв. — Той поклаща развеселено глава — вероятно си е припомнил онзи път, когато аз направих същото предположение. — Всъщност сме само аз и вярната ми бутилка еликсир…

Повдига въпросната бутилка и леко я разклаща. Майлс наблюдава червената течност като хипнотизиран. На яркото следобедно слънце проблясва най-търсената и желана от човечеството субстанция, чийто състав най-видните учени на света опитват да открият от стотици години, заради която са били убити родителите на Деймън, а сигурно и много други.

— Повярвай ми, това е всичко, което ми е необходимо, за да ме поддържа жив… завинаги.

Известно време седят, обгърнати в мълчание. Майлс изучава Деймън, търси издайнически белези, нервни тикове или друг знак, че става въпрос за някой луд, страдащ от мания за величие, търси несъответствия в историята му, да го хване в лъжа или нещо такова… Деймън пък само седи и чака. Дава му възможност да свикне с мисълта, която никога преди не му е хрумвала.

И когато това се случва и Майлс отваря уста, той го прекъсва и отговаря на неизречения още въпрос:

— Баща ми беше алхимик — в онези времена, когато това не бе нещо необичайно. Много учени провеждаха подобни експерименти.

— И кога точно е било това? — пита Майлс, когато си възвръща способността да говори.

Очевидно не вярва, че е било толкова отдавна.

— Преди шестстотин години… плюс-минус няколко — Деймън свива рамене, сякаш точната дата няма значение.

Аз обаче знам, че това съвсем не е така. Знам също колко много държи на времето, прекарано със семейството му, общите им спомени и щастието, споделено преди така ненавременната им и жестока смърт. Освен това съм наясно колко болезнено е за него да го признае. Обикновено се преструва на безразличен и твърди, че едва си спомня онзи период.

— Беше по времето на Италианския ренесанс — добавя.

Продължават да се гледат мълчаливо и макар Деймън по никакъв начин да не издава емоциите си, аз съм сигурна, че му е ужасно трудно да говори за това. В момента неговата най-грижливо пазена тайна, онази, която брани с огромни усилия в продължение на шест века, излиза на бял свят, разлива се като вода от счупена стомна.

Майлс избутва настрани шейка си и заявява:

— Дори не знам какво да кажа в момента… освен може би „благодаря“. Благодаря, че не ме излъга. Че не се опита да ме убедиш, че тези портрети са на далечни роднини или някакво странно съвпадение. Благодаря ти, че ми каза истината. Всъщност колкото и невероятно, и странно да звучи…

— Ти вече си знаел!

Пускам ръката му и се отдръпвам толкова рязко, че му отнема няколко секунди да проумее, че вече не е мой пленник. Потръпва и започва да разтрива китката си, за да си възвърне нормалното кръвообращение.

— Божичко, Евър, ти не чукаш ли, преди да влезеш?!

Започва гневно да крачи из магазина, край лавиците с книги и статуетки на ангелчета, дисковете и рафтовете с разни дреболии, после се заковава на място, обръща се и тръгва обратно. Трябва му известно време да се успокои и да ми прости. Да изкара яда си на нещо, преди да ме погледне в очите.

Прокарва палец по гръбчетата на няколко книги, после се обръща към мен:

— Едно е да знам, че си в състояние да четеш мислите на хората, а съвсем друго наистина да проникнеш в ума ми без мое съгласие!

Започва да мърмори нещо под носа си.

— Съжалявам… — прошепвам, въпреки че това нескопосано извинение очевидно не е достатъчно. — Наистина! Аз… Заклех се никога да не го правя. И, общо взето, спазвам обещанието си. Но понякога… ох, как да кажа… понякога ситуацията налага драстични мерки.

— Тоест, правила си го и преди?! Това ли искаш да ми кажеш?

Явно допуска най-лошото — че нахлувам в ума му толкова често, че вече се чувствам там като у дома си. Макар че това изобщо не е така и че определено бих предпочела да не се признавам за виновна, знам, че трябва да му кажа. Ако искам някога да си върна доверието му, трябва му обясня.

Поемам си дълбоко въздух.

— Да. Няколко пъти съм прониквала в ума ти, без да те предупреждавам и без да те питам, за което дълбоко съжалявам. Наистина. Знам, че за теб това е немислимо нахлуване в личното ти пространство.

Той прави многозначителна физиономия и ми обръща гръб. Започва да мърмори, с което иска да ме накара да се чувствам неудобно. И успява. Не че го обвинявам. Влязох в ума му, подслушах най-интимните му мисли. Надявам се да съумее да ми прости.

— С други думи, аз нямам тайни от теб, така ли? И ти знаеш всичко за мен, дори неща, които не бих искал да научаваш? — Поглежда ме гневно. — И откога го правиш, Евър? От мига, в който се запознахме, предполагам…

Поклащам глава. Трябва да ми повярва на всяка цена.

— Не, съвсем не! Тоест… да, няколко пъти ти прочетох мислите, както вече ти казах, но само в случаите, когато смятах, че може да знаеш нещо, което…

Млъквам за миг, поемам си дълбоко въздух и обмислям следващите си думи. Той стои със стиснати зъби и юмруци. Нещата изобщо не се развиват в желаната от мен посока, но това не променя факта, че му дължа обяснение. Трябва да му кажа всичко, независимо че рискувам да го разгневя. Прочиствам гърлото си и продължавам:

— Честна дума! Правила съм го единствено когато исках да разбера дали не си научил истината за Деймън и мен. Заклевам се, не съм надничала в ума ти по никакъв друг повод. Не съм си и помисляла да направя нещо толкова безнравствено и грозно. Освен това преди чувах мислите на всички. Стотици, дори хиляди мисли, които ме нападаха от всички страни. Имах чувството, че ще оглушея. Затова непрекъснато носех качулката и айпода. Нали не смяташ, че е било просто от липса на вкус?

Млъквам и го поглеждам: напрегнатите рамене, начина, по който нервно изпъва гръб.

— Единствено по този начин можех да блокирам всичко това. На теб може и да ти е изглеждало смешно и дори ненормално, но ми вършеше добра работа. Едва когато Ава ме научи как да издигам защитна преграда и да изключвам всички чужди мисли и енергии, започнах да се чувствам нормално и изоставих качулката и слушалките. Така че, да, донякъде си прав. От деня, в който се запознахме, чувах всяка мисъл, която преминаваше през главата ти… както и тези на всички останали. Това не значи, че съм искала да подслушвам… Просто нямах избор. Другите неща обаче са си твоя работа, Майлс. Честно ти казвам! Наистина внимавах да не разкривам тайните ти и нещата, които не искаше да зная. Трябва да ми повярваш!

Гледам го как крачи нервно напред-назад из магазина. Докато е с гръб към мен, не мога да видя лицето му, нито да разгадая изражението му. Обаче аурата му изсветлява и става по-ярка… което е сигурен знак, че настроението му започва да се оправя.

— Извинявай — промълвява най-сетне и се обръща към мен.

Изобщо не схващам той пък за какво ми се извинява, особено на фона на казаното току-що. Майлс обаче продължава:

— Само като се сетя какво си мислех за тебе преди… е, по-точно не за теб, най-вече за избора ти на дрехи… и все пак…

— Намръщва се извинително. — Не мога да повярвам, че това е била причината за странното ти поведение и облекло! Съжалявам, наистина.

Свивам рамене. Нямам нищо против да оставим темата. И без това тази история е минало — поне за мен.

— Имам предвид, че… независимо от всичко ти остана с мен. Не ме отхвърли, правеше ми компания, караше ме на училище, не спря да ми бъдеш приятелка… — повдига рамене и въздиша.

— Няма значение, недей… — усмихвам се, изпълнена с надежда. — Единственото, което искам да знам, е дали ти още имаш желание да бъдеш мой приятел?

Той кимва, а после тръгва към мен с разперени като за прегръдка ръце:

— А ако случайно се чудиш, ще ти кажа, че Хевън първа ме осветли по въпроса.

Махвам с ръка. И сама се бях досетила за това.

— Не, всъщност взимам си думите назад. Отначало тя не ми каза всичко.

Спира за миг пред мен, посочва един от пръстените под стъклото и аз бързо му го подавам. Той го нахлузва на пръста си и същевременно обяснява:

— Всичко започна, когато ме покани у дома си… — млъква, за да се полюбува на пръстена, после го сваля и посочва към следващия. — Знаеш, че се е изнесла от къщи, нали?

Поклащам глава отрицателно. Не знаех, но не съм особено изненадана.

— Сега живее в бившата къща на Роман. Не знам колко време ще продължи това, но наскоро ми спомена, че ще направи постъпки да получи правна независимост1 от родителите си. Както и да е, накратко, тя ме покани на гости, наля ми една огромна чаша с еликсир и се опита да ме подмами да пия, без да ми казва какво ми дава.

Клатя невярващо глава. Не мога да си представя, че някой може да е толкова безотговорен. Е, като се има предвид, че става въпрос за Хевън, не е невероятно.

— А когато най-учтиво отказах, тя ме погледна и с много драматизъм заяви… — Той прочиства гърлото си и имитира съвършено дрезгавия, задъхан глас на Хевън: — „Майлс, ако някой ти предложи вечна младост, вечен живот, невероятни физически и психически възможности… би ли приел?“

Поклаща невярващо глава.

— Погледът й беше екзалтиран, а сините сапфири, които незнайно как е прикрепила към челото си, буквално ме заслепяваха. И направо изпадна в нервна криза, когато отвърнах: „Ъ-ъ, не, благодаря.“

Опитвам да си представя сцената и се усмихвам.

— После, естествено, реши, че не съм разбрал за какво точно става дума. Обясни отново, този път с повече подробности. Аз обаче пак казах „не“. Тогава вече наистина побесня и ми разправи, общо взето, всичко — нещата, които после чух и от Деймън. За еликсира, как той те е направил безсмъртна и как ти си сторила същото с нея. После изръси още някои детайли, които Деймън не ми сподели — например факта, че си убила Дрина и Роман…

— Не съм убила… — искам да кажа Роман, но млъквам. Какъв смисъл има да му разкривам, че Джуд го е сторил? Майлс и без това вече знае твърде много. Не бива да утежнявам положението.

— Както и да е — свива рамене, сякаш водим съвсем нормален разговор за обикновени неща. — Когато за трети път ме накара да пия, аз за трети път отказах. Тогава взе да беснее като двегодишно дете, на което са отказали да му купят играчка, а аз й заявих: „Не че искам да те прекъсвам, обаче фактите са си факти! Ако това наистина действаше, Дрина и Роман щяха все още да се мотаят наоколо в идеално здраве, нали? А това не е точно така. Явно не са били толкова безсмъртни…“

Млъква за миг и впива поглед в моя.

— И знаеш ли какво ми отговори? Заяви, че след като приключи с теб, ще разреши и този въпрос — веднъж завинаги. Че е достатъчно само да й имам доверие, защото нейният еликсир е много по-добър от вашия. Само няколко глътки — и ще се сдобия с вечен живот, вечно здраве, вечна красота… и така до края на вечността.

Преглъщам с усилие, загледана в аурата му, която в момента блести в яркожълто. Това е единственото потвърждение, че не се е поддал на изкушението… поне засега.

— Честно казано, тя бе толкова убедителна, че би засрамила всеки търговец. Накрая й казах, че ще обмисля предложението й — свива рамене. — Че сам ще проуча нещата и ще й се обадя след около седмица.

Подскачам. Толкова много думи напират в устата ми, че за малко да се задавя.

Той обаче само се разсмива — дълбоко, гърлено и толкова силно, че се превива. Поклаща глава и ме поглежда с весели пламъчета в очите.

— Успокой се, шегувам се. Ти за какъв ме взимаш? За някакъв суетен и лекомислен идиот ли? — усеща как са прозвучали думите му и бърза да се поправи: — Извинявай, не исках да те обидя. Имах предвид, че пак й отказах, твърдо и недвусмислено. А пък тя ми отвърна, че предложението й все още важи. Че ако променя решението си, фонтанът на младостта ме очаква.

Поглеждам го, удивена, че е отхвърлил подобна възможност. Джуд например винаги е твърдял, че не би избрал безсмъртието, но пък на него никой не му го е предлагал. Кой знае какво би избрал в крайна сметка. Ами Ава? На нея й оставаше само една крачка. Вярно, че спря, преди да я направи, но… Сигурна съм, че освен Майлс и Ава няма много хора, които биха отхвърлили предложението.

На лицето му се появява престорена обида.

— Какво?! Наистина ли си толкова изненадана? Нима си смятала, че някой като мен — гей и актьор — непременно ще се вкопчи в такава възможност? Това са стереотипи, Евър. Засрами се!

Поглежда ме така презрително, че се сепвам. Засрамена и гузна, се втурвам да се оправдавам, но преди да отворя уста, той се ухилва победоносно.

— А така! На това му се вика актьорско майсторство! — разсмива се и цялото му лице се озарява от удоволствие. — Е, поне що се отнася до тази, последната част — за стереотипите и срама. Останалото си беше истина. Виждаш ли колко добър съм станал?

Прокарва пръсти през косата си, а после подпира лакти на щанда и се навежда към мен:

— Единственото, което искам, единствената ми мечта е да бъда актьор! Изцяло отдаден на професията си. Това е едничката ми цел. Амбицията, на която съм посветил живота си. Нямам никакво желание да ставам холивудска звезда с фалшива усмивка и намазана с гел коса. Като свален от корицата на списание „Пийпъл“. Не си падам по купоните и скандалите на Холивуд, нито по клиниките за лечение на зависимости. Интересува ме единствено изкуството. Искам да вдъхвам живот на написаните истории, да се превъплътя в най-различни образи… Не мога да ти опиша какво е усещането да се слееш с дадена роля — невероятно е! Искам да го изпитвам отново и отново. И искам да играя не всякакви роли, не само на млади и хубави мъже. А пък за да уча, за да се развивам и усъвършенствам, трябва да опозная живота. Трябва да грабя от него с пълни шепи, и то на всичките му сцени — тази на младостта, средната възраст и старостта… Човек не може да изиграе живота, ако не го е изживял преди това.

Млъква за малко и очите му пробягват по лицето ми, сякаш иска да се увери, че го разбирам. После продължава още по-разпалено:

— А страха от смъртта, от който си се освободила, аз го искам, имам нужда от него! Той е една от основните, първични движещи сили, присъщи на хората. Нямам причина да се стремя да се отърся от него. Всичко, през което преминавам, всичко, което преживявам, е гориво за моето изкуство… Но за това трябва да остана смъртен. Няма да постигна нищо, ако съзнателно се превърна в някой празноглав хубавец, замръзнал във времето, който не се променя векове наред.

Чудя се дали да се чувствам облекчена, или засегната. Като погледна на нещата глобално, избирам първото.

— Съжалявам. Не искам да те обидя. Просто се опитвам да ти обясня моята гледна точка. А, да не забравям и колко обичам да си хапвам! Изобщо не мога да си представя да съм на постоянна течна диета до края на вечността. Освен това харесвам малките промени, които настъпват с всяка изминала година, печата, който оставят. И дори да не ти се вярва, искам да запазя даже белезите си. Харесвам си ги. Те са част от мен… част от историята, която ме прави този, който съм. А някой ден, ако имам късмет и живея достатъчно дълго, за да се превърна в старец — импотентен, изкуфял, дебел и плешив — е, тогава ще бъда щастлив, че имам спомени. Стига да не се разболея от Алцхаймер, разбира се. А сега сериозно… Евър, преди отново да започнеш да се оправдаваш и защитаваш — вдига ръце, за да ме спре, — преди да тръгнеш да ми обясняваш, че Деймън е натрупал достатъчно спомени за всички ни и въпреки това се чувства чудесно и е щастлив, нека ти кажа какво всъщност имам предвид. Онова, което искам повече от всичко, е да стигна края на живота си и когато това се случи, да имам ясна представа и спомен какъв съм бил някога и какъв съм станал. Да покажа, че съм направил най-доброто, на което съм бил способен, с онова, което ми е било дадено. Че съм изживял пълноценно живота си.

Гледам го втренчено и се опитвам да си върна гласа, да кажа нещо, но не мога. Гърлото ми е свито и думите отказват да минат през него. А после, преди да успея да се спра, да отместя погледа си и да се съсредоточа върху нещо друго, сълзите рукват.

Рукват така, че не мога да ги спра. Не успявам да потисна хълцането, да скрия как се тресат раменете ми, обзелото ме отчаяние, от което стомахът ми се свива.

Майлс заобикаля щанда и ме грабва в прегръдките си, започва да гали косата ми и да ме успокоява. Но нежните утешителни думи, които шепне в ухото ми, не ми действат.

Защото знам истината.

Наясно съм, че не всичко ще е наред.

Защото, макар да притежавам вечна младост и красота, макар че никога няма да остарея, да се разболея и да умра, също така няма и да изпитам тази прекрасна нормалност, която Майлс току-що описа.