Нощна звезда

Трийсет и четвърта глава

Набегът ни в бившия магазин на Роман се оказа пълен провал. Оставям Деймън пред дома му, за да помогне на Майлс с разучаването на репликите, а аз тръгвам към къщи. Надявам се там да успея да си събера мислите и да измисля нов план за атака. Наистина искам да открия тази риза. Нуждая се от нея. Особено сега, когато с Деймън сме отново заедно и връзката ни е стабилна.

Паркирам в гаража и изпускам въздишка на облекчение, когато виждам, че е празен. Колата на Сабина я няма, което означава, че или е още на работа, или има среща с Миноз. Каквато и да е причината за отсъствието й, то ще ми осигури няколко часа спокойствие. Мир и тишина, без крясъци и спорове — именно това ми трябва, за да мога да си възстановя силите и отново да се заема за работа.

С чувство на задоволство отварям страничната врата и се каня да поема по стълбите към стаята си, когато го усещам.

Леден приток на енергия.

Пронизващ мраз, който може да означава само едно:

Не съм сама.

Завъртам се. Изобщо не се изненадвам, когато виждам Хевън зад себе си. Цялото й тяло трепери, ръцете й не могат да си намерят място, някога красивото й лице се е превърнало в шокираща маска. Бяло като платно лице, със скули, които почти пробиват кожата, хлътнали очи, обградени от тъмни кръгове. Имам чувството, че гледам снимка на жертва, намерена на местопрестъплението.

Устните й се извиват и лицето й се разкривява още повече.

— Сега просто не прилича на себе си.

— Къде е, Евър?!

И изведнъж разбирам кой е разпердушинил хладилника в магазина. И за какво е дошла тук.

Миса и Марко са й откраднали еликсира. Сега всичко се връзва.

Роман не е издал рецептата. Отнесъл е тайната в гроба си. Те няма как да си направят еликсир, а запасите им свършват — или вече са свършили. Сега е само въпрос на време, преди силите им да започнат да се топят, младостта и красотата им да изчезнат…

Аз съм единствената надежда на Хевън да запази могъществото и позицията си. Новия си живот.

Само че аз не смятам да й помагам. Няма да й дам онова, което иска, без да поискам нещо в замяна.

Може би това е решението на проблема, което толкова време търсих.

Тя има нужда от нещо, което аз притежавам, а аз искам нещо, което тя има. При тези обстоятелства и предвид факта, че сама дойде при мен, съм в нелоша позиция да сключим сделка. Само трябва да подходя предпазливо. Не мога да й позволя да разбере какво значение има за мен ризата… Стига, разбира се, вече да не се е досетила.

Свивам леко рамене и спокойно подхвърлям:

— Нямам представа за какво говориш. — Усмихвам се и се опитвам да спечеля малко време, за да разгадая какво замисля и да подготвя някакъв план.

Тя обаче няма никакво намерение да се съобразява с мен. Твърде много бърза и не може да си го позволи. Имам чувството, че се разпада пред очите ми, толкова стремително, че едва ли ще издържи още дълго.

— Стига гнусни игри, просто ми го дай! — сопва се тя с разкривено, погрозняло лице и тръсва глава толкова силно, че губи равновесие. В последния момент се хваща за перилата, за да не падне.

Треперенето, безпокойството, което я кара да подскача при всеки звук (в повечето случаи въображаем), са очевидни. Изглежда като човек на ръба, който всеки момент ще полети в бездната, ако не се хване за нещо. Съсредоточавам се за миг върху слънчевия й сплит. Представям си го като центъра на мишена, нарисувана в средата на гърдите й. Готова съм да я ударя и да я унищожа, ако се наложи, но наистина се надявам да не се стига дотам.

После се опитвам да се настроя на вълните на енергията й, да разбера какво мисли и на какво е готова, за да получи онова, което иска. Всичките ми усилия обаче са напразни. Тя се е изолирала не само от мен. Сякаш се е изключила от целия свят, затворила се е толкова дълбоко в себе си, че не мога да я достигна.

В момента не е свързана с нищо и с никого. Дори не и със себе си. Прилича на умалена движеща се и говореща версия на Шадоуленд.

Мрачна.

Самотна.

Изгубена.

Напълно обсебена от миналото, заради което иска да отмъсти, макар истината за него да няма нищо общо с версията, която си е съчинила.

— Еликсира, Евър! Дай ми проклетия еликсир!

Гласът й е писклив, дрезгав и ужасно висок. Треперенето му ясно показва колко е отчаяна.

— Вече проверих всички хладилници — онзи в кухнята, втория, вън до барбекюто, и третия в пералното помещение, макар да не работи… Тъкмо се канех да отида до всекидневната, когато ти пристигна. Е, след като така и така си тук, реших да те помоля мило. Все пак някога бяхме близки приятелки, нали така? Затова, Евър, в името на доброто старо време ми върни откраднатия еликсир!

— Ти на това „мило“ ли му казваш?! — питам аз с повдигнати вежди.

После забелязвам как поглежда крадешком към пространството между тялото ми и перилата. Май разчита да ме разсее и да се шмугне оттам. Аз обаче няма да й позволя. Протягам ръка и стисвам хладния метален парапет, с което препречвам пътя й.

Тя изругава под носа си и също сграбчва парапета. Стиска го толкова силно, че кокалчетата й побеляват. Очите й се наливат с кръв от усилието да се сдържа, но е ясно, че всеки момент може да избухне.

Поемам си дълбоко въздух и й изпращам успокояваща енергия. Надявам се така да я охладя, да й помогна да върне поне част от здравия си разум, да укротя гнева й. Последното нещо, от което имам нужда в момента, е тя да избухне. Макар вече да не представлява заплаха за мен, може да навреди на околните. Не мога да го позволя.

После обаче виждам, че балонът със спокойствие, който й изпратих, се плъзга се по повърхността на защитата й, отскача и не успява да проникне през нея. Точно както миналия път.

Затова решавам да й дам каквото иска. Предполагам, че няколко глътки еликсир няма да й навредят особено. Съдейки по сегашното й състояние, няма дори да укротят звяра, който бушува в гърдите й.

Обръщам се — много бавно и предпазливо, като внимавам да не я стресна и подплаша, — и тръгвам нагоре по стълбите. Правя й знак с ръка да ме последва. След няколко стъпала спирам, поглеждам я през рамо и заявявам:

— С удоволствие ще споделя еликсира си с теб, Хевън. Имам предостатъчно, така че няма за какво да се тревожиш. Любопитна съм обаче… — очите ми се приковават в нейните и не казвам нито дума повече, преди да съм сигурна, че съм привлякла изцяло вниманието й — за какво ти е моят еликсир? Какво е станало с твоя?

— Свърши — изръмжава тя. — Свърши, защото ти отмъкна голяма част от него, а сега ще си взема обратно онова, което си е мое!

Тя се ухилва хищно — мисълта за обещаната напитка явно е достатъчно привлекателна, за да извика усмивка на лицето й. Побиват ме тръпки. Нямам представа с колко еликсир е разполагал Роман у дома си, но съдейки по Деймън, би трябвало да има запаси за поне една година. За добрата ферментация на сока е необходимо той да се приготвя съобразно фазите на луната, не можеш просто да щракнеш с пръсти и да си свариш малко. А пък фактът, че Миса и Марко избягаха само с една чанта бутилки, означава, че Хевън е успяла да изпие останалата част. При това за толкова кратко време! Нищо чудно, че е в такова състояние.

Отивам в стаята си, измъквам от малкия хладилник една неотворена бутилка и съобщавам на бившата си най-добра приятелка:

— Не съм откраднала еликсира ти. Нямам нужда от него.

Тя спира на сантиметри от мен. Цялото й тяло се тресе от бяс.

— Ама че си лъжкиня! За глупачка ли ме смяташ? Че как иначе би успяла да оживееш? Знам всичко за чакрите — Деймън е казал на Роман, а той ми каза на мен. Станало е тогава, когато Роман контролираше всички. Убедил е Деймън да му разкрие какви ли не тайни… Е, аз те ударих в слабото ти място, после те фраснах втори и трети път за по-сигурно. Когато те оставих, мислех, че съм те убила! Смятах, че единствената причина да не станеш на прах като останалите, е, че не си толкова стара като тях. Сега обаче знам защо…

Аз много добре разбирам причината да не умра — научих истината за всичките си предишни животи. Благодарение на това успях да взема правилното решение и надмогнах слабостта си. Най-уязвимата ми чакра вече не бе такава и не представляваше опасност за мен. Все пак ми е интересно да чуя нейните разсъждения по въпроса.

— Много ясно — пила си от еликсира на Роман! — Тръсва глава и обиците й се люшват, а сините камъчета по тях проблесват. — Той е много по-силен от твоя, както ти чудесно знаеш. Нали именно заради това си пила от него? И той наистина те спаси!

Погледът ми неволно се насочва към огледалото срещу нас. Забелязвам разликата помежду ни — колко тъмна е тя и колко светла съм аз. Контрастът е толкова силен, че дъхът ми спира. Бързам да отклоня очи, защото не искам да се потискам още повече от състоянието й. Онова, в което се е превърнала, е болезнено за очите и сърцето. А аз не мога да си позволя да й съчувствам, защото не е изключено да ми се наложи да я убия.

— Ако това е вярно, защо на теб не ти помага? Ами Роман? Него защо не го спаси този прословут еликсир?

Само че на Хевън вече не й се говори. Сега иска само да вземе онова, за което е дошла.

— Дай ми еликсира! — Прави една бавна и несигурна крачка към мен. — Дай ми еликсира и никой няма да пострада.

— Мислех, че вече се разбрахме по този въпрос. — Държа бутилката зад гърба си, за да не може да я стигне. — Вече не можеш да ме нараниш, забрави ли? Колкото и да се опитваш, не можеш нищо да ми направиш, Хевън. Затова, вместо да ме заплашваш, защо не пробваш някой нов подход?

Тя се усмихва, при което кожата й се опъва още повече и така подчертава хлътналите й зачервени очи.

— Може и да не съм в състояние да те нараня, но мога да навредя на хората, които са ти скъпи! Не можеш да си навсякъде едновременно. Не можеш да спасиш всички.

Възползвайки се от моментното ми объркване след думите й, тя се хвърля напред и посяга към бутилката. Аз обаче реагирам много по-бързо, отколкото очаква. Запращам бутилката в другия край на стаята, където тя се приземява меко на дебелия килим, без да се счупи. В същата секунда се мятам върху Хевън така стремително, че тя не успява дори да реагира. А след това вече е прекалено късно.

Блъсвам я на пода и сключвам ръце около врата й. Заравям пръсти в плетеницата огърлици около шията й и веднага установявам, че пак не носи амулета.

После тя прави нещо, което ме изумява. Независимо че бавно се задушава и лицето й придобива синкав оттенък, Хевън започва да се смее. От движението гърлото й се притиска по-силно към пръстите ми и от устните й излиза отвратителен, ужасяващ звук.

Изкушавам се да я убия на място само за да спра този задавен кикот, който бързо преминава в гъргорене. Не мога да действам безразсъдно. Още не съм получила онова, което искам. И ако цената е само няколко бутилки еликсир, готова съм да я платя.

— Дай ми проклетия еликсир! — изпищява тя в секундата, в която отпускам хватката си. Започва да се мята под мен като обезумяла, ту вляво, ту вдясно, размахва неистово ръце и дългите й сини нокти порят въздуха, сякаш иска да се вкопчи в нещо.

Мята се като животно, болно от бяс.

Като наркоман, лишен за дълго от поредната си доза.

В мига, в който се надигам, Хевън започва да пълзи по пода, сграбчва бутилката, изтръгва запушалката й и с такава сила я блъсва в устата си, че предните й зъби се чупят.

Това обаче изобщо не й прави впечатление. Все едно се е случило с друг. Започва да отпива на големи глътки, почти без да преглъща. Течността бълбука, докато се излива в гърлото й. Пие толкова бързо, че след няколко секунди шишето е празно и тя го захвърля настрани.

Лицето й бавно възвръща цвета си и страните й леко поруменяват. Зъбите й все още не са се възстановили, но тя нито забелязва това, нито я интересува. Вдига глава, облизва устните си и ме поглежда право в очите:

— Още. Искам още. И този път ми дай от хубавия. Онзи, който открадна от мен. Твоят има отвратителен вкус!

— Това като че ли не ти пречеше преди малко — отрязвам я аз.

Всъщност нямам намерение да й давам каквото и да било, преди да получа онова, което аз искам.

— Можеш да го изпиеш всичкия, изобщо не ми пука. За разлика от теб аз не съм пристрастена! — Оглеждам я бавно от главата до петите, без да крия притеснението си от вида й. — И за твое сведение не аз ти откраднах сокчето, а Миса и Марко.

Наблюдавам промяната в лицето й, докато обмисля думите ми.

— И откъде знаеш? — пита тя с въпросително повдигнати вежди и ръце на кръста.

Знам, че трябва да й отговоря бързо, но не знам какво. Ако разбере, че съм била там, ще схване също и че съм търсила нещо друго… за чиято значимост може би още не си дава сметка. Затова само свивам рамене и с внимателно контролиран глас обяснявам:

— Защото не съм го откраднала аз, нито пък Деймън. И защото не той е причината да оцелея след нападението ти. Това е единственото смислено обяснение, стига, разбира се, да можеш да разсъждаваш разумно.

Тя се намръщва и ми става ясно, че не ми вярва.

— А може пък да е бил Рейф. Впрочем къде се изгуби той? Да си го виждала наскоро?

Виждам, че не възприема и една моя дума. Така няма да стигна доникъде. Лошото е, че благодарение на еликсира тя си възвърна част от способностите си и сега е нащрек. Може да се усети, че искам нещо.

Приглажда плата на роклята си и маха някаква нишка от ръкава си.

— Няма проблем — заявява. — Ще се оправя с тях. Тъй и тъй съм дошла, защо не ми дадеш и остатъка от запасите си?