Четвърта глава

Съзирам я едва когато идва време за обяд. Всъщност всички я виждат.

Невъзможно е да не я забележиш. Прилича на мразовит вихър от синя мъгла, на рязко изсечена бляскава ледена висулка. Тя подмамва всички погледи с екзотичната си красота, стряскаща като зимен вятър посред горещ летен ден.

Заобикаля я голяма група шумни ученици — същите, които преди я подминаваха. Сега обаче не могат да устоят на неземната й красота, на непреодолимата съблазън, която излъчва.

Това не е предишната Хевън. Сега е съвсем различна. Преобразена.

Преди бледнееше и се сливаше с пейзажа; сега блести като диамант.

Преди отблъскваше хората; сега ги привлича като магнит.

Вече не е онази почитателка на хардрока с черната кожа и дантелите. Сега изглежда някак упойваща, хипнотизираща, макар блясъкът й да е леко мъртвешки. Прилича на някоя арктическа скърбяща невеста — носи дълга, прилепнала по тялото синя копринена рокля с дълбоко остро деколте, свободни дълги ръкави и влачещи се по земята дипли. Вратът й буквално се огъва от тежестта на бижутата, с които го е окичила — блестящи таитянски перли, оформени като сълзи сапфири, нешлифован тюркоаз, гроздове гладко полирани аквамарини. Дългата й гарвановочерна коса се спуска като лъскав водопад чак до кръста. Русият кичур сега е боядисан в кобалтовосиньо, какъвто е цветът и на ноктите й, на грима й и на бижуто, което проблясва между фините й вежди.

Някогашната Хевън не можеше да си позволи такъв външен вид — щяха да я скъсат от подигравки и да я накарат да побегне. Сега обаче нещата стоят иначе.

Измърморвам тихо проклятие под носа си, а Деймън стисва ръката ми, за да ме успокои. Въпреки това и двамата сме запленени, омагьосани от видението пред себе си, както и всички останали. Не можем да откъснем очи от нежната й, неестествено бледа кожа, която блести като перла на фона на синьо-черното море.

Цялостният ефект е особен… странна, неземна крехкост. Злокобна като скорошна синина. Нищо не издава решителността, която се крие под външността й.

— Амулетът — прошепва Деймън и ме стрелва с поглед, после отново насочва вниманието си към нея. — Не го носи…

Веднага приковавам очи във врата й, търся амулета сред купчината блестящи бижута, но не го откривам. Деймън е прав. Талисманът, който й дадох — онзи, който би трябвало да я пази от всяко зло, включително от мен самата — е изчезнал.

Знам, че това не е случайно. Тя ми изпраща послание.

Не се нуждая повече от теб. Надраснах способностите ти. Превъзхождам те!

Сама бе изградила мощта си и вече не се бои от мен.

Макар да не виждам аурата й от мига, в който я накарах да изпие еликсира и я направих безсмъртна, пак мога да разбера какво мисли, какво чувства. Скръб по Роман и гняв към мен. Сега това, което я води, е всеобхватно чувство на ярост и тя иска да си отмъсти на всеки, който някога й е сторил зло.

А аз съм първа в списъка.

Деймън спира и ме придърпва към себе си. Дава ми последна възможност да се оттегля, но аз няма да го направя. Просто не мога. Ще я оставя да действа първа, но в мига, в който го стори, ще й припомня кой командва тук, без окото да ми мигне. Нали именно затова се подготвях толкова старателно? В момента може и да се чувства уверена и могъща, но аз знам нещо, което тя не знае. Способностите й въобще не могат да се мерят с моите.

Деймън ме стрелва с поглед, разтревожен от начина, по който ме гледа. Очите й ме пронизват като отровни стрели, но аз само свивам рамене и го повеждам към обичайната ни маса. Тя обаче смята, че е под достойнството й да седне там. Наясно съм, че изпълнените с омраза погледи, който ми хвърля, са само началото. Най-добре ще е да свикнем с тях, ако искаме да преживеем учебната година.

— Добре ли си? — навежда се той към мен и поставя ръка на коляното ми.

Кимам, без да свалям очи от нейните. Сигурна съм, че ако прилича дори малко на Роман, ще направи така, че играта да продължи възможно най-дълго. Като котка, която си играе с мишката, преди да я убие.

— Искам да знаеш, че съм до теб. И винаги ще бъда. Дори и да нямаме часове заедно — вината, за което е изцяло твоя впрочем — пак ще съм до теб. Няма да се скатавам, измъквам, да бягам от часове или нещо подобно. Ще присъствам на всеки ужасяващо скучен час от безумната си програма. Така че, ако имаш нужда от нещо, само ме повикай и веднага…

— … ще дойдеш.

Срещам погледа му, макар и само за миг, после отново насочвам вниманието си към нея. Наблюдавам я как се опива като кралица, седяща начело на масата на елита, покрай която допреди няколко месеца дори не можеше да мине, да не говорим да седи там. Предполагам, че Стейша и Онър са се възползвали от привилегията на ученички в последния курс да обядват навън. Ако бяха тук, едва ли щяха да позволят подобно нещо. Зачудих се как ли ще реагират, като се върнат и разберат, че Хевън е заела мястото им.

— Слушай — казвам и отвъртам капачката на бутилката с еликсир, — вече го обсъждахме, при това неведнъж. Всичко е наред, мога да се справя с нея. Наистина.

Отпивам една глътка и се обръщам към него, за да го уверя, че говоря сериозно.

— Разполагаме с цялата вечност, за да бъдем заедно, ти и аз. — Усмихвам се широко. — Не е нужно да седим един до друг и в часа по физика. Не си ли съгласен?

Сърцето ми подскача при вида на усмивката, която плъзва по устните му. Лицето му се прояснява и в очите му се връща познатият блясък. Успокоена, продължавам по-уверено:

— Няма нужда да се притесняваш за мен. След всички упражнения по медитация с Ава и тренировките с теб сега виждаш нова, подобрена версия на Евър! Мога да се справя с Хевън, въобще не се съмнявам в това.

Той поглежда нея, поглежда и мен. На лицето му е изписана тревога, явно се разкъсва между съмнението и желанието да ми вярва. Притеснява се за безопасността ми, смята, че той е отговорен за това положение, защото ме превърна в безсмъртна.

— Добре. Искам да ти кажа само едно… — Хваща брадичката ми и накланя главата ми леко назад, за да ме погледне право в очите. — Не забравяй, че тя е ужасно гневна, много силна и абсолютно безразсъдна — най-опасната комбинация, която мога да си представя.

Кимам в знак на съгласие и отговарям:

— Дори да е така, не бива да забравяш, че аз съм концентрирана и по-силна и се контролирам много по-добре от нея. Тя не може да ме нарани, колкото и да опитва. Няма да спечели тази битка. Да не говорим, че аз имам нещо, което тя няма…

Той ме поглежда. Явно не е очаквал тази промяна в сценария; не сме я обсъждали предварително, макар да репетирахме много пъти. Не разбира какво искам да кажа.

— Имам теб. Ти си мой — сега и завинаги, нали? Или поне така каза снощи, докато се опитваше да ме омаеш в английската провинция…

— Аха, значи аз съм се опитвал да омая теб? Сигурна ли си, че беше така? — Той се разсмива и със затворени очи притиска устни към моите. В началото милувката е нежна, внимателна; после започва да ме целува така, че цялото ми тяло пламва. По него плъзва онзи изгарящ трепет, който само Деймън предизвиква у мен. Почти веднага обаче се отдръпваме един от друг. Не можем да губим контрол точно сега, не можем да си позволим разсейване.

Това може да почака, а Хевън — не.

Едва успявам да се успокоя и виждам Майлс, който се промъква между тълпата и се насочва към нас. Спира на няколко крачки разстояние и се завърта на триста й шейсет градуса. После се заковава на място и заема поза на фотомодел — леко изнесен встрани крак, ръце на кръста — допълнена от остър, твърд като стомана поглед и нацупени устни.

— Да забелязвате нещо различно? — Очите му палаво прескачат от мен на Деймън. — Хевън далеч не е единствената, която се е преобразила по време на лятната ваканция.

Зарязва позирането и пристъпва по-близо.

— В случай, че не сте ме чули, ще повторя: да забелязвате… нещо… различно?

Произнася думите бавно, като натъртва на всяка сричка.

Двамата с Деймън се вглеждаме в него и светът край нас сякаш застива. Известно време седим така, зяпнали и почти бездиханни. Двама вкаменени безсмъртни, които се чудят дали пред тях не е застанал трети.

— Айде де, кажете! К’во мислите? — пита Майлс и отново се завърта, след което заема нова поза. Явно смята да остане така, докато някой от двама ни проговори. — Холт направо не успя да ме познае!

Какво си мисля ли?! Ами че „нещо различно“ е твърде слабо казано. „Истинска трансформация“ звучи по-удачно. Поклащам невярващо глава.

Късата му кестенява коса сега е значително по-дълга, начупена като тази на Деймън. От по детски пухкавите му бузи, които го караха да изглежда поне две години по-малък, няма и следа. На тяхно място се виждат изсечени скули, квадратна челюст и добре оформен прав нос. Дори неизменните му дънки, тениска и обувки изглеждат съвсем различно. Излъчването му е променено. Напомня ми на гъсеница, решила, че е крайно време да се измъкне от грозната си овехтяла обвивка и да покаже на света прекрасните си нови криле.

На косъм съм да си помисля най-лошото, а именно, че Хевън се е добрала до него преди мен, когато съзирам блестящата му оранжева аура, която трепти около цялото му тяло. И двамата изпускаме въздишка на облекчение. Той все още е смъртен.

Аз все още се опитвам да проумея онова, което виждам. Нямам представа как да реагирам и какво да кажа. Затова изпитвам истинска благодарност към Деймън, който се заема със задачата да прекъсне мълчанието:

— Както виждам, Флоренция ти се е отразила добре. Даже много добре — усмихва се той на Майлс, като същевременно успокоително стисва дланта ми.

Майлс се разсмива в отговор и лицето му грейва, отпуска се, но за кратко. Аурата му започва да трепти, когато той се съсредоточава върху Деймън, и тогава си спомням.

Явно така се бях отплеснала в драмите си със Сабина и Хевън, че напълно съм изключила. Бях забравила за портретите на Деймън и Дрина, които Майлс бе открил.

Картини, рисувани преди столетия, повдигащи въпроси, на които няма как да се отговори лесно, с едно изречение.

Макар да се заклех никога да не го правя, освен ако не е абсолютно необходимо, смятам, че ситуацията го налагаше. Докато с Деймън си говорят нещо за Флоренция, аз незабелязано прониквам в ума на Майлс. Трябва да разбера какво мисли, подозира ли нещо и какво. За свое удивление откривам, че изобщо не се интересува от нещата, за които се притеснявах. Мислите му са съсредоточени върху… мен.

— Разочарован съм — заявява той, като прекъсва Деймън и насочва вниманието си към мен.

Измъквам се от ума му точно навреме, за да се опитам да разбера накъде бие.

— Прибрах се обновен и усъвършенстван, както вероятно сте забелязали… — Прекарва ръка от главата към краката си, сякаш представя някакъв вид трофей. — Смятах, че това ще е най-добрата ми година, а какво заварвам? Двете ми най-добри приятелки все още са скарани, не си говорят и ме принуждават да избирам страна, макар че изрично ги предупредих да разрешат проблема, преди да се върна. Нямам никакво намерение да участвам в тази игра. Отказвам да се правя на Мерил Стрийп в „Изборът на Софи“! Всъщност…

— Тя това ли ти каза? — прекъсвам го аз, защото ако го оставя, може да продължи да си говори, докато не удари последният звънец. — Каза ти, че трябва да избираш? — снижавам гласа си, защото група ученици минават край масата ни.

— Не, нямаше нужда. Ясно е, че щом ти не й говориш и тя не ти говори, ще трябва да избирам. — Тръсва глава и лъскавите му кестеняви къдрици се люшват покрай лицето му. — А такова нещо аз няма да търпя! Давам ви време до утре да се разберете и да изгладите разногласията си или ще съм принуден да отида да се храня другаде. А, да, и още нещо. Ако случайно смяташ, че не говоря сериозно, да знаеш, че се докопах до ключовете за старата кола на майка ми. Тоест вече не завися от теб да ме караш. Двете с Хевън сте на равни начала. Нямате друг избор, освен да решите проблема, ако искате да ме видите отново. В противен случай…

— В противен случай какво? — питам аз, като се опитвам да говоря спокойно и шеговито, защото не знам как да му съобщя, че доколкото познавам Хевън, по-вероятно е до утре проблемът да се влоши, не да се реши.

— В противен случай ще си намеря нова маса и нови приятели! — Той кимва, за да подчертае думите си, и поглежда първо мен, после и Деймън. Иска да ни е ясно, че възнамерява да изпълни заканата си.

— Ще видим какво може да се направи по въпроса — заявява Деймън, който просто иска да приключи разговора и да забрави за това.

— Нищо не мога да обещая — допълвам аз. Не искам да му давам напразни надежди, да храни илюзии.

Звънецът бие и решил, че въпросът е приключен, Деймън ме хваща за ръка и ме повежда към класната стая. Майлс обаче го потупва по рамото и му казва:

— Колкото до теб… — млъква за миг и изпитателно го измерва с поглед. — Двамата с теб трябва да си поговорим. Доста неща имаш да обясняваш.

Загрузка...