Петнайсета глава

— Евър, моля те!

Пръстите му нежно докосват брадичката ми и ме принуждават да отворя очи и да го погледна.

Повдигам с нежелание клепачи и срещам очите му, чийто синьо-зелен цвят блести на фона на бронзовата му кожа, златистокафявите кичури, обграждащи лицето му като в рамка, и проблесващите му бели зъби.

— Толкова отдавна го искам… от толкова много години… Но първо трябва да знам…

Затаявам дъх. От устата му излизат думи, които изобщо не съм очаквала:

— Защо аз? И защо точно сега?

Отдръпвам се назад. Привличането, което допреди секунда изглеждаше неустоимо, започва бързо да топи.

— Дори не знам какво искаш да кажеш с това.

Пръстите ми се разтварят и малкото парченце плат пада на пода. Опитвам се да се отблъсна от него, но той стисва и двете ми ръце и не ме пуска.

— Какво стана? Какво се промени между теб и Деймън, та реши да опиташ с мен?

Поемам дълбоко въздух и се вглеждам в ръцете му и в преплетените ни пръсти. Китката му се намира точно върху гривната с кристална подкова, която Деймън ми подари на хиподрума. Този път наистина се отдръпвам. Дишането ми бавно възвръща нормалния си ритъм, а магията помежду ни постепенно губи силата си с всяка крачка, която правя.

Той обаче заслужава отговор, не мога да го оставя така. Накрая казвам:

— Открих нещо. — Поглеждам го крадешком и веднага отклонявам очи. — Нещо за миналото ни, което…

Преглъщам с усилие. Само няколко прости думи — защо ми е толкова трудно да ги изрека? Опитвам отново:

— Нещо, което е крил от мен в продължение на дълго, дълго време.

Джуд вдига към мен поглед, в който не личи никаква изненада. Неведнъж ми е споменавал за тайните, които крие Деймън. За неспособността му да печели честно битка, особено когато се бори за мен. В защита на Деймън мога да кажа единствено, че той никога не го е отричал. Всъщност гузната му съвест го тормозеше толкова много, че реши да се оттегли за известно време… така че да мога да избера на спокойствие един от двама им.

Както и направих.

И избрах него.

Но в моите очи съперничество никога не е имало.

От мига, в който срещнах Деймън, не можех да мисля за друг.

Ами ако съм сбъркала?

Ако през цялото време именно Джуд е бил мъжът за мен?

В крайна сметка, той винаги е бил наблизо, през всеки един от предишните ми животи… включително този, за който току-що научих. Но всеки път губи. Винаги го отхвърлям. Винаги той остава сам.

Ами ако не е трябвало да става така?

Ами ако просто съм била подведена, твърде запленена от очарованието на Деймън? Ако всеки път съм правила грешен избор?

Защо се срещаме отново и отново? Дали не ни се дава шанс да поправим нещата? И в крайна сметка да се съберем? Иначе какъв би бил смисълът на всичко това?

Вглеждам се в Джуд. Той е… хипнотизиращ. Не като Роман с лъскавата му, сякаш извадена от списание хубост, нито пък като Деймън — мургав и секси, който ме кара да се разтрепервам. Красотата на Джуд е спокойна и мечтателна. Той е от типа, който изглежда съвсем нормален на повърхността, но крие неподозирани дълбочини.

— Евър…

По лицето му личи, че се разкъсва между желанието да ме сграбчи и да ме целуне и необходимостта първо да поговорим.

— Евър, какво видя? Какво толкова ужасно си видяла, че реши да дойдеш при мен?

Дори само това, че осъзнава позицията си на вечния отхвърлен, ми къса сърцето.

Обръщам се и погледът ми пробягва по скамейките покрай стените, по дървения, на места изтъркан паркет, баскетболното игрище (мрежата на коша е скъсана от едната страна). Давам си време да се успокоя и да се отърся от обаянието му… да допусна здравия разум и съмненията, които имам към него.

Решавам да бъда пряма и твърда. Обръщам се и казвам с равен и овладян глас:

— Преди известно време намекна… Не, това всъщност не бе намек, а твърдение. Каза, че ти е известна някаква тайна от общото ни минало. Това се случи след първото ти посещение във Великите храмове на познанието, което толкова те промени. Когато те попитах какво си видял там, ти не ми даде ясен отговор. По-късно обаче спомена нещо за Деймън… Каза, че в миналото той не е играл честно, но това щяло да се промени, защото, както ти се изрази, знанието е сила, а благодарение на Съмърленд ти вече знаеш много. Беше нещо в този смисъл. Както и да е, какво точно имаше предвид?

Стоя пред него спокойна и безмълвна и чакам да ми обясни. Той започва да търка челото си като човек, внезапно получил главоболие. След малко отпуска ръце покрай тялото си и вдига поглед към мен:

— Откъде искаш да започна? — След което се разсмива рязко и безрадостно.

Каня се да му предложа той да избере, но после размислям. Макар че Деймън бе редактирал всичките ми животи и всеки един съдържа тайна, която той не иска аз да науча, в момента искам да науча само за един. Този, който ме накара да дойда тук и да поискам да целуна Джуд.

— Юга — поглеждам го сериозно. — Американският юг от времето преди Гражданската война. Какво знаеш за тогавашния ни живот, когато двамата с теб сме били роби?

Изведнъж цялата кръв се оттича от лицето му, а очите му помръкват. Случва се толкова бързо, че е направо невероятно. Измърморва нещо нечуто под нос, а погледът му започва да се стрелка наоколо, ръцете и краката му нервно потрепват, сякаш не го свърта на едно място. Докато наблюдавам реакцията му, се питам дали не съм му разкрила нещо, което той не е знаел.

Тази мисъл обаче се изпарява много бързо, когато ме поглежда в очите:

— Значи вече знаеш. — Поема си дълбоко въздух и поклаща глава. — Смаян съм, че е имал куража да ти каже. Колкото и да не го харесвам, трябва да призная, че не е страхлив. А кой знае — може да е просто безразсъден…

— Не ми е казвал — изтърсвам, преди да успея да се спра.

— Да кажем, че аз… ъъ… се натъкнах на нещо, което той определено не искаше да виждам.

Джуд кимва. Челюстта му се напряга, цялото му изражение се променя. Гласът му е нисък и мрачно сериозен:

— Честно казано, не го обвинявам. Това е един от най-лошите ни животи. Ако не и най-лошият. — После свива рамене.

— Поне за мен.

Загрузка...