Непростено

3.

Атмосфера

Лилит

Петнайсет дни

Лилит не можеше да закъснее отново за училище днес.

Бягството от теста по биология вчера вече й беше навлякло задържане след последния час – майка й безмълвно й беше подала бележката за задържане, когато Лилит се прибра. Така че тази сутрин си постави за цел да пристигне в часа на класния още преди госпожа Ричардс да е приключила с добавянето на сметана в кафето в своята биологично разграждаща се чаша.

Беше написала две страници от домашното си по поезия, преди да бие звънецът, и бе толкова доволна от малкото си постижение, че дори не трепна, когато позната сянка затъмни чина й.

– Донесох ти подарък – каза Клоуи.

Лилит вдигна поглед. По-голямото момиче бръкна в чантата си на зеброви шарки и измъкна нещо бяло, после го плесна върху чина на Лилит. Беше памперс за възрастни, от онези, предназначени за наистина престарели хора, които се изпускаха.

– В случай, че пак нацапаш гащите – каза Клоуи. – Пробвай го.

Бузите на Лилит се обляха в топлина и тя избута памперса от чина си, преструвайки се, че не я е грижа, че сега той беше на пода, че другите деца трябваше да го прекрачат, за да стигнат до чиновете си. Вдигна поглед да види дали госпожа Ричардс бе забелязала, но, за нейно удивление, сега Клоуи разговаряше очи в очи с тяхната усмихваща се учителка от часа на класния.

– Значи мога да рециклирам и шишетата си от шампоан и балсам, така ли? – казваше Клоуи. – Представа си нямах. Сега, ако обичате, може ли да получа писмено разрешение за отсъствие? Трябва да се срещна с директора Таркентън.

Лилит гледаше със завист как госпожа Ричардс бързо подаде един пропуск на Клоуи, която го взе и изтича от стаята. Лилит въздъхна. Учителите раздаваха на Клоуи разрешения за отсъствие така щедро, както налагаха наказания на Лилит.

После звънецът би и интеркомът се включи с пращене.

– Добро утро, Булс⁵ – поздрави Таркентън. – Както знаете днес е денят, в който разкриваме дългоочакваната тема на тазгодишния училищен бал.

Всички ученици около Лилит започнаха да подвикват и ръкопляскат. Отново се почувства сама сред тях. Не че се мислеше за по-умна или смяташе, че има по-добър вкус от тези хлапета, които толкова се вживяваха в някакви си училищни танци. Нещо по-дълбоко и по-важно я отделяше от всички, които някога беше срещала. Не знаеше какво е, но я караше да се чувства като извънземна през повечето време.

– Вие гласувахте, ние изчислихме гласовете – продължи гласът на директора, – и темата на тазгодишния бал е... Битката на бандите!

Лилит се намръщи към интеркома. Битката на бандите ли?

Не беше попълнила бюлетината за тазгодишния бал, но й беше трудно да повярва, че съучениците й биха избрали тема, която всъщност беше почти интересна. После си спомни, че Клоуи Кинг участваше в група и че някак беше успяла да убеди учениците да я мислят за страхотна. Миналата пролет беше превърнала играта на бинго в нещо, което близките й приятели правеха всеки четвъртък вечер. Лилит, разбира се, никога не беше посещавала „Бинго Бейбс“, както се наричаше събитието, но пък хайде сега – кой на възраст между осем и осемдесет наистина обичаше да играе бинго?

Основната тема на училищния бал можеше и да е по-ужасна. Но все пак Лилит беше сигурна, че Таркентън и верните му подмазвачи в гимназията щяха да измислят начин да се погрижат да е скапано.

– А сега едно съобщение от вашата председателка на комитета по организирането на бала, Клоуи Кинг – обяви Таркентън.

От интеркома се разнесе шумолене, когато директорът предаде микрофона.

– Привет, Булс – изрече Клоуи с глас, който успяваше да бъде едновременно енергичен и прелъстителен. – Купете си билети за бала и се пригответе да танцувате цяла нощ под звуците на възхитителната музика, изпълнявана от възхитителните ви приятели. Точно така – балът ще бъде отчасти Коучела“⁶, отчасти телевизионно реалити шоу с екип от критични и взискателни съдии и така нататък. Всичко е спонсорирано от „Кинг Медия“ – благодаря, тате! Така че, освободете си датата: сряда, трийсети април – само след петнайсет дни! Вече записах моята банда за битката, така че какво чакате?

Интеркомът се изключи с щракване. Лилит никога не беше присъствала на някой от концертите на Клоуи, но й харесваше да мисли, че момичето има музикален талант горе-долу колкото един омар.

Мислите на Лилит се върнаха към момчето, което беше срещнала предния ден в Ратълснейк Крийк. Ей така, изневиделица й беше предложил да сформира група. Беше се опитала да си избие срещата от ума, но докато Клоуи продължаваше да говори как да се запишат да свирят на бала, Лилит с изненада почувства, че съжалява заради абсолютно несъществуващата си група.

После вратата на стаята за часа на класния рязко се отвори и влезе момчето от Ратълснейк Крийк. Мина безшумно надолу по редицата до нейната и седна на мястото на Клоуи Кинг.

Из тялото на Лилит се разля топлина, докато оглеждаше рокерското му яке и винтидж тениската на „Кинкс“, която прилепваше плътно на гърдите му. Запита се на кое ли място и Кросроудс продаваха такива дрехи. Не и в някой магазин, който й беше известен. Никога не беше срещала някой, който се обличаше като него.

Той отметна тъмната си коса от очите и се втренчи в нея.

На Лилит й харесваше как изглеждаше Кам, но не й допадаше начинът, по който я гледаше. В очите му имаше искра, която я караше да се чувства неловко. Сякаш знаеше всичките й тайни. Вероятно гледаше така всички момичета и на някои от тях това навярно много им харесваше. На Лилит не й харесваше – ни най-малко, – но се застави да издържи на погледа му. Не искаше той да си помисли, че я изнервя.

– Мога ли да ви помогна? – попита госпожа Ричардс.

– Нов съм тук – каза Кам, все още взирайки се в Лилит. – Каква е процедурата?

Когато той извади личната си карта, удостоверяваща, че е ученик в „Тръмбул“, Лилит беше толкова удивена, че получи пристъп на кашлица. Помъчи се да се овладее, унизена.

– Камерън Брийл – госпожа Ричардс прочете името от личната карта, после щателно огледа Кам от глава до пети. – Процедурата е да седнеш ей там и да кротуваш. – Тя посочи чина най-далече от Лилит, която още кашляше.

– Лилит – каза госпожа Ричардс, – запозната ли си със статистиката на увеличаване случаите на астма поради въглеродните емисии в изминалото десетилетие? Когато свършиш да кашляш, искам да извадиш лист хартия и да напишеш писмо до твоята представителка в Конгреса с искане за реформа.

Ама сериозно ли? Беше загазила, защото кашляше?

Кам леко тупна два пъти Лилит с юмрук по гърба, както правеше майка й с Брус, когато той имаше пристъп. После се наведе, вдигна памперса, повдигна вежда към Лилит и го натъпка в чантата на Клоуи.

– Може да й потрябва по-късно – каза той и се усмихна на Лилит, докато вървеше към другия край на стаята.

„Тръмбул“ не беше голямо училище, но беше достатъчно голямо, че Лилит да се изненада, когато Кам се появи и в часа й по поезия. Изненада се още повече, когато господин Дейвидсън го настани на свободното място до нея, тъй като Кими Грейс отсъстваше по болест.

– Здрасти – беше подхвърлил Кам, когато се вмъкна на чистото.

Лилит се престори, че не го е чула.

Десет минути след началото на часа, докато господин Дейвидсън четеше любовен сонет от италианския поет Петрарка, Кам се надвеси и пусна бележка на чина й.

Лилит погледна бележката, после Кам, след това хвърли поглед на дясната си страна, сигурна, че бележката е за някой друг. Но Пейдж не посягаше да я вземе от нея, а Кам се подсмихваше самодоволно, кимайки към предната страна на бенинката, където беше написал със спретнат почерк: Лилит.

Тя я отвори и почувства странен прилив на възбуда, какъвто изпитваше, когато се потопеше в някоя наистина хубава книга или чуеше страхотна песен за пръв път.

За десетте минути, откакто започна часът, даскалът е стоял с лице към черната дъска за впечатляващия период от общо осем минути и четирийсет и осем секунди. По мои изчисления, ние с теб категорично можем да се измъкнем незабелязано следващия път, когато се обърне, и да разбере, че ни няма, чак когато сме вече в Ратълснейк Крийк. Намигни два пъти, ако си навита.

Лилит дори не знаеше откъде да започне с това. Да намигне два пъти? Прищя й се да му каже, че е по-вероятно да падне мъртва три пъти. Когато вдигна очи, той имаше странни, блажено спокойно изражение, все едно бяха от онези приятели, които правеха такива неща през цялото време, сякаш и общо бяха приятели. Странното беше, че Лилит пропускаше часове непрекъснато – беше го направила два пъти вчера, и часа на класния и по биология. Но никога не го правеше по забавна причина. Бягството винаги беше единственият й вариант, механизъм за оцеляване. Кам, изглежда, мислеше, че знае коя е и как живее живота си, и това я дразнеше. Изобщо не искаше той да мисли за нея.

Не, надраска тя в отговор, направо върху думите от бележката на Кам. Смачка я и я метна към него следващия път, когато господин Дейвидсън се обърна.

Остатъкът от деня й беше дълъг и скучен, но поне си отдъхна от Кам. Не го видя на обяд или в коридорите, нито в някой от другите си часове. Лилит прецени, че ако се налагаше да има два часа с него, беше най-добре да ги има един след друг още рано сутринта и да се освободи от изнервящото усещане, което той я караше да изпитва. Защо се държеше толкова свойски с нея? Изглежда смяташе, че присъствието му й харесва. Нещо у него я изпълваше с гняв.

Когато удари последният звънец, когато най-много й се искаше да се свие зад клоните на рожковото дърво, за да свири на китарата си сама в Ратълснейк Крийк, Лилит неохотно се отправи за задържането след часовете.

Стаята, където се провеждаха задържанията след часовете, беше оскъдно обзаведена – само няколко чина и един плакат на стената, който изобразяваше котенце, вкопчено в клон на дърво. Сигурно за трихиляден път, Лилит прочете думите, щамповани под пухкавата му опашка:

САМО ВЕДНЪЖ СЕ ЖИВЕЕ, НО АКО ГО ПРАВИШ ПРАВИЛНО, ВЕДНЪЖ Е ДОСТАТЪЧНО.

Начинът да оцелееш по време на наказанието беше да изпаднеш в транс. Лилит се взираше в плаката с котенцето, докато започна да й изглежда стряскащ. Котенцето изглеждаше ужасено, увиснало там с нокти, пронизващи клона. „Правилното живеене“ ли трябваше да олицетворява? Дори обзавеждането в това училище не изглеждаше смислено.

– Обиколка за проверка! – обяви треньорът Бъроус, когато нахлу през вратата. Влизаше на всеки петнайсет минути, верен като часовник. Помощник-треньорът по баскетбол носеше сребристата си коса в пригладена назад с гел прическа тип „помпадур“ като застаряващ имитатор на Елвис. Учениците го наричаха Чатала Бъроус, заради почти неприличната кройка на шортите му.

Макар Лилит да бе единствената наказана днес, Бъроус крачеше наоколо, все едно въдворяваше дисциплина сред цяла стая, пълна с невидими малолетни престъпници. Когато стигна до Лилит, плесна върху чина й прихванат с кламери пакет.

– Поправителният Ви тест по биология, Ваше Височество. Различен е от онзи, от който избягахте вчера.

– Същият или различен, все тая – Лилит щеше да се провали и на него. Запита се защо никога не я викаха в кабинета на никой училищен съветник, защо никого, изглежда, не го беше грижа как ужасните й оценки застрашаваха перспективите й и колежа.

Когато вратата се отвори и влезе Кам, Лилит едва не се плесна по челото.

– Ти майтап ли си правиш с мен? – промърмори под нос, когато той подаде на Бъроус жълта бележка за оставане след часовете.

Бъроус кимна на Кам, изпрати го на един чин в другия край на стаята и попита:

– Имаш ли задача, с която да се занимаваш?

– Направо не мога да ви опиша колко имам за вършене – каза Кам.

Бъроус завъртя очи:

– Хлапетата в днешно време си мислят, че им е ужасно трудно. Не бихте разпознали истинската работа, дори да ви удари. Ще се върна след петнайсет минути. Междувременно, интеркомът е включен, така че в офиса ще се чува всичко, което става в тази стая. Ясно?

От чина си Кам намигна на Лилит. Тя се обърна с лице към стената. Не бяха в такива отношения, че да си намигат.

Веднага щом вратата се затвори зад Бъроус, Кам отиде до бюрото на учителя, изключи интеркома, после се промъкна до стола пред Лилит. Седна и вдигна крака върху чина й, побутвайки пръстите на ръката й с ботите си.

Тя отблъсна краката му:

– Имам да правя тест – каза. – Извини ме.

– А аз имам по-добра идея. Къде ти е китарата?

– Как успя да си навлечеш задържане след часовете в първия си ден в училище? Нов рекорд ли гониш? – попита тя, за да не каже онова, което всъщност си мислеше, а именно: Ти си първото ново хлапе, което си спомням. Откъде си? Къде пазаруваш? Как изглежда останалата част от света?

– Не се притеснявай за това – каза Кам. – Сега, за китарата ти. Нямаме много време.

– Странно е да кажеш такова нещо на момиче, което седи наказано цяла вечност.

– Това ли ти е представата за вечност? – Кам се огледа наоколо, зелените му очи се спряха за миг върху плаката с котенцето. – Нямаше да е първият ми избор – каза най-накрая. — Освен това човек не обръща внимание на вечността, когато се забавлява. Времето съществува единствено в спорта и в тъгата.

Кам продължи да се взира в нея, докато по гръбнака й пробяга тръпка. Лилит почувства как лицето й се облива в гореща руменина; не можеше да определи смутена ли е, или ядосана. Даваше си сметка какво правеше той – опитваше се да я умилостиви, като говори за музика. За толкова лесна за манипулиране ли я смяташе? Изпита нов необясним прилив на ярост. Мразеше това момче.

Той измъкна от чантата си черен предмет с големината на чиния с единична порция зърнена закуска и го сложи върху чина на Лилит.

– Какво е това? – попита тя.

Кам поклати глава:

– Ще се престоря, че току-що не си задала този въпрос. Това е миниатюрен усилвател за китара.

Тя кимна, сякаш за да каже: разбира се.

– Просто никога не съм виждала такъв, така че, ъм...

– Честно? – настоя Кам. – Трябва ни само китара, в която да го включим.

– Бъроус ще се върне след петнайсет минути – каза Лилит, като хвърли поглед към часовника. – Дванайсет. Не знам как протичат наказанията със задържане след часовете там, откъдето идваш, но по тези места не се полага да свириш на китара.

Кам беше новото хлапе и въпреки това влезе тук наперени сякаш притежаваше мястото. Лилит бе онази, която беше закотвена тук цял живот, която знаеше как ставаха нещата и колко скапано беше това училище, така че Кам можеше просто да се разкара.

– Дванайсет минути, значи? – Той метна мини-усилвателя обратно в чантата си, изправи се и подаде ръка: – По-добре да побързаме.

– Няма да отида с теб... – възрази Лилит, докато го оставяше да я извлече през вратата. После се озоваха в коридора, където беше тихо, така че тя млъкна. Загледа се надолу към ръката си в неговата за секунда, преди рязко да се отдръпне.

– Виждаш ли колко лесно беше това? – попита Кам.

– Не ме докосвай никога повече.

Думите сякаш удариха Кам като юмрук в стомаха. Той се намръщи, после каза:

– Последвай ме.

Лилит знаеше, че би трябвало да се върне и да си изтърпи наказанието, но й харесваше идеята за една малка лудория макар да не й допадаше партньорът й в престъплението.

Мърморейки нацупено, последва Кам, като вървеше плътно до стената, сякаш можеше да се слее с изготвените от учениците плакати, подкрепящи ужасния баскетболен отбор на „Тръмбул“. Кам извади дебел черен маркер от чантата си и добави думата ТЪПИ към края на посланието, което гласеше: ДАВАЙТЕ БИКОВЕ!

Лилит се изненада.

– Какво? – Той повдигна вежда. – Щом затъпееш, връщане няма.

На втория етаж стигнаха до врата с надпис „Стая за оркестъра“. За човек, който беше тук само от ден, Кам определено се ориентираше добре. Посегна към топката на бравата.

– Ами ако има някой вътре?– попита Лилит.

– Оркестърът се събира през първия час. Проверих.

Вътре наистина имаше някой. Джийн Рах беше момче от наполовина френски, наполовина корейски произход, което, подобно на Лилит, беше парий в обществото. Би трябвало да са приятели: подобно на нея, той беше обсебен от музиката, беше подъл, беше чудак. Но не бяха приятели. На Лилит й се прииска Джийн Рах да се изпари трайно и видя в очите му, че на него му се искаше същото да стане с нея.

Джийн вдигна поглед от комплект барабани, където настройваше прикрепените към дъното струни, за да се получи тракащ звук. Умееше да свири на всеки съществуващ инструмент.

– Изчезвайте – каза той. – Или ще изпратя съобщение по пейджъра на господин Мобли.

Кам се ухили. Лилит разбра, че Кам мигновено хареса това навъсено хлапе с очила в стила на Бъди Холи, което пък я накара да намрази и двамата още повече.

– Вие двамата познавате ли се? – попита Кам.

– Поставила съм си за цел да не го познавам – каза Лилит.

– Аз съм непознаваем – подхвърли Джийн, – за идиоти като теб.

– Който говори глупости, го спукват от бой – каза Лилит, доволна, че има към кого да насочи яда си. Тялото й се напрегна и следващото, за което си даде сметка, беше как се хвърля към Джийн...

– Ей, ей, по-кротко – обади се Кам и я хвана за кръста.

Тя се загърчи да се освободи от силните ръце, които я държаха, без да знае кое момче иска да удари първо. Кам я беше вбесил, като прекъсна един спокоен час, в който тя си изтърпяваше наказанието си, като я доведе тук... И онова намигване. Тя отново се вбеси, спомняйки си как й беше намигнал.

– Пусни. Ме – изсъска тя, кипяща от гняв.

– Лилит – каза Кам тихо. – Всичко е окей.

– Затваряй си устата – каза тя и се отскубна рязко. – Не искам помощта ти или съжалението ти, или каквото там се опитваш да направиш.

Кам поклати глава:

– Аз не...

– Да, точно това правиш – заяви Лилит. И е по-добре да умреш.

Дланта я сърбеше да зашлеви Кам. Дори изражението му, кос го беше смущаваща смесица от объркване и болка, неуспокои гнева й. Не го удари само защото Джийн гледаше.

– Ъхх... — Джийн повдигна вежди и хвърли поглед към него, после към Кам. – Вие двамата ще ме побъркате. Обаждам се на Мобли.

– Хайде, давай – процеди Лилит. – Направи го.

Но той беше толкова шокиран, че не помръдна от мястото си.

Първият инстинкт на Лилит беше да излезе от стаята на оркестъра незабавно и въпреки това – странно, – откри, че искаше да остане. Не знаеше защо не беше влизала тук никога преди. Чувството да е заобиколена от инструменти беше успокояващо. Макар инструментите да не бяха изискани тромпетите бяха вдлъбнати и очукани, кожата на барабаните – толкова тънка, че беше полупрозрачна, металните триъгълници бяха покрити с ръжда, – нищо друго в това училище не беше дори наполовина толкова интригуващо.

Лека самодоволна усмивка се мярна по лицето на Кам:

– В ума ми започва да се заражда идея.

– Вероятно ти е за пръв път – подхвърли Джийн.

– Прощавай, ако не проявяваме интерес – каза Лилит, изненадана да открие, че взима страната на Джийн.

– Вие двамата имате общ враг – заяви Кам.

Лилит изсумтя презрително:

– Толкова бързо схващаш омразата на хората към теб. Отне ти... колко, десет минути?

– Не мен – каза Кам. – Имам предвид училището. Градът.

– Той замълча за миг. – Светът.

Лилит не можеше да реши дали Кам е прозорлив, или просто говори с клишета.

– Накъде биеш?

– Защо не обедините сили и не канализирате гнева си? – предложи Кам. Подаде на Лилит китара от една поставка и сложи ръка на рамото на Джийн. – С Лилит сформираме банда.

– Нищо подобно – заяви Лилит. Какво му ставаше на този тип?

– О, да, и още как – каза Кам на Джийн, сякаш работата беше вече свършена. – Училищният бал е след петнайсет дни и ни трябва барабанист, ако смятаме да спечелим Битката на бандите.

– Как се казва бандата ви? – попита скептично Джийн.

Кам намигна на Лилит. Отново.

„Дяволска работа“.

Лилит изпъшка:

– Няма начин някога да се включа в група, наречена „Дяволска работа“. Ако изобщо създам банда, ще се казва „Отмъщение“.

Не беше възнамерявала да казва нищо от това. Беше вярно – пазеше това име на музикална банда като тайна от цяла вечност, още откакто реши, че най-добрият начин да си отмъсти на всички гадняри в училище щеше да е да стане прочута и да си има истинска банда със сериозни музиканти, и никой и Кросроудс да не я види повече освен на концертите с предварително разпродадени билети, които щеше да им се наложи да гледат онлайн, защото нейната група никога, ама никога нямаше да свири в родния й град.

Но никога не беше възнамерявала да изрича името на глас.

Очите на Кам се разтвориха широко:

– На банда с такова име ще й трябва зверски голям синтезатор. И диско-топка.

Джийн присви очи:

– С огромно удоволствие бих продънил това училище със звук от синтезатор – каза след миг. – Включвам се.

– Аз – не – каза Лилит.

Кам й се усмихна.

– Включва се.

Отвърни на усмивката, Лилит. Други момичета щяха да повторят изражението му, но Лилит не приличаше на никое друго момиче, което познаваше. Плътна топка от ярост се настани в стомаха й, пулсирайки при самодоволството на Кам, при увереността му. Тя се намръщи и излезе от стаята на оркестъра без нито дума повече.

* * *

– Умирам от глад – каза Кам, докато излизаше след нея от училище.

Бяха се върнали за края на наказанието си навреме да включат отново интеркома точно преди Бъроус да напрани последната си обиколка. Тя предаде теста си, по-голямата част – празен, и двамата бяха освободени.

Защо Кам отказваше да я остави на мира?

В дясната му ръка се полюшваше калъф е китара, която беше заел от стаята на оркестъра. Брезентовата му чанта беше преметната на рамото му.

– Къде обичаш да хапваш тук?

Лилит сви рамене:

– Едно приятно местенце, наречено „не ти влиза в работата“.

– Звучи екзотично – каза Кам. – Къде е? – Докато вървяха, гладките му пръсти леко докоснаха мазолестите на Лилит. Тя се отскубна бързо, инстинктивно, с поглед, който казваше, че ако не е било случайно, по-добре е той да не пробва отново.

– Аз съм натам – тя посочи към Ратълснейк Крийк: прииска й се да не беше разкривала плана си. Не му предлагаше да се присъедини към нея.

Но Кам направи именно това.

В края на гората той задържа настрани клона на едно рожково дърво, за да може тя да се шмугне отдолу. Лилит го гледаше как изучава клона, сякаш никога преди не беше виждал такова дърво.

– Нямате ли си рожкови там, откъдето си? – попита тя. В Кросроудс бяха навсякъде.

– Да и не – каза Кам.

Той промърмори нещо под нос, докато тя си проправяше път към дървото си. Тя седна и загледа как водата се стича по едрите камъни, стърчащи от коритото на потока. Миг по-късно Кам дойде при нея.

– Откъде си? – попита тя.

– От тук-оттам? – Кам посегна между изкривените клони, където Лилит криеше китарата си. Понякога тя идваше тук и свиреше, когато пропуснеше обяда; това й помагаше да не мисли колко е гладна.

– Мистериозна личност, а? – подхвърли тя, като имитираше тона му, и взе китарата от него.

– Нее толкова страхотно, колкото звучи – каза Кам. – Снощи спах на прага на един телевизионен сервиз.

– Сервизът на 0’Мали на улица „Хил“? – попита Лилит, като настройваше първата струна на китарата си на горно ми. – Странна работа. Спах там веднъж, когато бях наказана и трябваше да се махна от Джанет. – Почувства върху себе си очите му, копнеещи тя да разкаже по-подробно. – Джанет е майка ми. – Но това беше тема, която не водеше доникъде, така че тя заговори за друго. – Как се озова тук?

Челюстта на Кам се напрегна, а на челото между очите чу се появи пулсираща вена. Това явно беше последното нещо, което искаше да обсъжда, и това събуди съмнения у Лилит. Той криеше нещо, точно като нея.

– Дотук с „Отвъд музиката“⁷ – Кам отвори калъфа на китарата, която беше задигнал от стаята на оркестъра, и извади зелена „Фендър Ягуар“, собственост на Подготвително училище „Тръмбул“. – Да изсвирим нещо.

Лилит кихна и кръстоса ръце пред корема си. Гладът прокарваше ръждиви ножици по вътрешностите й.

– Кихане от глад – каза Кам. – Изобщо не биваше да те оставям да ни разубедиш да си вземем нещо за ядене. Хубаво, че си с мен.

– Защо?

– Защото сме добре заедно. – Той отметна тъмната си коса от очите. – И защото пътувам с изискани неща за хапване.

Извади от брезентовата си чанта цилиндрична хартиена опаковка тънки крекери, приготвени само с вода и брашно, и нисък, тумбест буркан с надписи на чужд език отгоре. Сложи ръка върху капачката и се опита да я завърти. Тя не поддаде. Той опита още веднъж. Вената отново се появи на челото му.

– Дай го тук. – Лилит взе буркана от него и го плъзна по струните на китарата си, оставяйки една от тях да пукне вакуумираната обвивка. Беше го правила веднъж вкъщи, когато Брус беше гладен, а последното нещо за ядене, което им бе останало, беше буркан туршия.

Капакът се завъртя и се отвори в ръцете й.

Кам прокара връхчето на езика си по зъбите и кимна леко:

– Разхлабих го вместо теб.

Лилит надникна в буркана. Беше претъпкан е мънички, мокри, черни яйца.

– Хайвер от есетра – каза Кам. – Най-хубавият.

Лилит нямаше представа какво да прави с хайвера. Откъде го беше взел – особено ако беше спал на улицата предишната нощ? Кам отвори пакета крекери и с един от тях изгреба купчинка от лъщящото черно нещо.

– Затвори очи и отвори уста – каза той.

Тя не искаше, но гладът я надви.

Крекерът беше крехък, хайверът – мек и сочен. После изведнъж усети соления морски дъх на рибешките яйца и отначало си помисли, че не й харесва. Но го остави да постои върху езика й за момент, докато из устата й се разля наситено усещане: маслен вкус с лек остър привкус. Преглътна, вече пристрастена.

Когато отвори очи, Кам й се усмихваше.

– Скъпо ли е? – попита тя, чувствайки се виновна.

– Най-хубаво е на вкус, ако го ядеш бавно.

Спокойна тишина се спусна между тях, докато се хранеха. Тя беше благодарна, но я смущаваше фактът, че този тип се държеше сякаш бяха по-близки, отколкото в действителност.

– Добре е да се прибирам – каза тя. – Наказана съм да не излизам.

– В такъв случай би трябвало да останеш навън възможни по-дълго – Кам наклони глава, гледайки я така, както момчетата във филмите гледаха момичета, които се канеха и целунат. Остана така за миг; после вдигна китарата й.

– Хей! – възкликна Лилит, когато един акорд прозвуча във въздуха. Китарата бе най-ценното й притежание. Не я пипаше никой освен самата Лилит. Но когато пръстите на Кам подръпнаха струните и той започна да тананика, тя го загледа, сякаш изпаднала в транс. Песента му бе прекрасна – и позната. Не знаеше къде я беше чувала преди.

– Ти ли си я писал? – не се сдържа да попита.

– Може би. – Той спря да свири, – Трябва й женски вокал. Сигурна съм, че Клоуи Кинг е на разположение – каза Лилит.

– Като стана дума – подхвърли Кам, – какво ще кажеш за онази основна тема на училищния бал? Битката на бандите? – Тръсна глава. – Може да е яко.

– „Яко“ е последното нещо, което може да бъде – каза Лилит.

– Ще се запиша да участвам, ако и ти се запишеш.

Лилит избухна в смях:

– Това да ме примами ли трябва? Някой да ти е казвал някога, че си малко самонадеян?

– Не и в последните пет минути – каза Кам. – Помисли си само. Имаме две седмици да сформираме прилична банда. Бихме могли да го направим. – Той направи пауза. – Ти би могла да се справиш. А знаеш какво казват за отмъщението.

– Какво? – попита тя, чакайки да чуе какво ще каже той в следващия миг, за да я вбеси.

Той се загледа в далечината към нещо, което, изглежда, го натъжаваше. Когато проговори, гласът му бе мек:

– Сладко е.