Непростено

ИНТЕРЛЮДИЯ

Изолация

Племето дан, Северен Ханаан

Приблизително 1000-та г. пр. Хр.

Кам наблюдаваше луната от часове, призовавайки я със силата на волята си да ускори пътя си през пустинното небе. Беше изминал почти един ден, откакто се сбогува с Лилит при рожковото дърво. Всичко му се беше струвало толкова очарователно, когато тя правеше плановете, канейки го да се срещне с нея отново край реката на лунната светлина, но да чака през всичките тези часове, за да я види, беше нов вид изтезание.

Не беше в стила на Кам да остави едно простосмъртно момиче да го забави.

– Жалка работа – промърмори той, като разпери белите си криле и изпита усещане за свобода, когато те се простряха към небето.

Кой беше той, Даниел Григори?

Омразно му беше да се чувства обвързан с някого или нещо. Но, изглежда, не можеше да се сдържи, когато ставаше въпрос за Лилит. Тя го караше да иска да остане.

Кам се издигна към небето, политайки към селото на Лилит. Приземи се бързо и ловко и прибра криле, за да не се виждат, снишавайки се под една шатра за вино недалеч от оазиса – последното място, където можеше да я намери. Обмисляше възможността да не спази уговорката за срещата им. Седна в един затъмнен ъгъл, подхвана разговор с двама местни мъже и сподели съдържанието на глинената им гарафа.

Докато Кам и новите му приятели пресушиха глиненото шише, луната увисна ниско в небето. Беше очаквал да изпита облекчение – сега, когато не можеше да направи нищо. Лилит можеше и да му прости, но сега вече никога нямаше да му се довери или да се влюби в него.

Именно това беше искал, нали?

* * *

На сутринта Лилит отвори очи и седна в леглото, преди споменът да я прободе. Защо Кам се беше съгласил да се срещне с нея, ако не беше смятал да се появи? Или нещо му беше попречило да дойде? Знаеше само, че когато луната беше в центъра на небето, тя беше на мястото на срещата, а той – не.

Единственото, което можеше да направи, беше да го попита, а единственото място, на което Лилит се сещаше да потърси Кам, беше при кладенеца. В крайна сметка всички в нейното племе ходеха там. Тананикаше си, докато вървеше по тясната, прашна пътека към центъра на селото. Небето беше ясно, тревата беше висока и допираше върховете на пръстите й, а горещият въздух притискаше надолу раменете й.

Там, където водещата на север пътека се срещаше с водещата на запад, се намираше селският кладенец. Беше направен от изпечени тухли, с дървена кофа, която се спускаше и се потапяше до търбуха му, окачена на дебело, грубо въже. Водата излизаше прохладна и бистра дори в най-горещия летен ден.

Лилит с изненада откри двама души, които не беше виждала никога преди, да изтеглят кофата от кладенеца: жилаво момиче с коса с цвят на абанос и буйно пламъче в погледа, и тъмнокожо момче, което свиреше непозната мелодия на малка флейта от кост.

– Сигурно идвате отдалече – каза Лилит, поклащайки се в ритъма на музиката от флейтата. – Никога не съм чувала такава песен.

– Кое е най-далечното място, за което се сещаш? – попита жилавото момиче и си гребна черпак с вода.

Лилит я измери с поглед:

– Мога да си представя единствено светове, създадени от музика, където тежките ни тела не биха оцелели.

– Музикантка, а? – Момчето протегна флейтата към нея: – Виж какво можеш да направиш с това.

Лилит взе флейтата и я огледа изучаващо, опипвайки с пръсти дупките. Поднесе я към устните си, затвори очи и я наду.

Причудлива песен сякаш засвири от само себе си, сякаш някакъв дух дишаше през дробовете на Лилит, движейки пръстите й. Най-напред тя се стресна, но скоро се отпусна и се отдаде на мелодията, следвайки криволичещия й път. След като свърши, отвори очи. Непознатите зяпнаха.

– Никога не съм... – продума момичето.

– Знам – съгласи се момчето.

– Какво? – попита Лилит. – Тази флейта очевидно е вълшебна. Сигурно всеки, който засвири на нея, звучи така.

– Точно там е работата – каза момичето. – Никога не сме срещали някой освен нашия Роланд тук, който изобщо да може да свири на този инструмент.

Роланд кимна.

– Сигурно имаш невероятна душа.

Момичето обви ръка около раменете на Лилит и се подиря на кладенеца:

– Позволи ми да се представя. Аз съм Ариана. Отдавна пътуваме.

– Казвам се Лилит.

– Лилит, случайно да си виждала наоколо едно русо хлапе, момче? – попита Роланд. – Доста нов по тези части на света?

– Доста самодоволен и суетен? – добави Ариана.

– Дани? – попита Лилит. Хвърли поглед към реката на изток, където за последно го беше видяла да плува. Рожковото дърво се поклащаше на лекия ветрец и пръскаше сладките си семена из тревата.

– Точно той! – изписка Ариана. – Къде можем да го намерим?

– О, някъде тук наоколо е – каза Лилит. – Вероятно следван плътно от Лиат.

Роланд трепна:

– Наистина се надявам, че има план.

Ариана тупна Роланд с юмрук по ръката:

– Това, което иска да каже, е, че се надяваме Дани да се справя – нали се сещаш, да благоденства. Тоест, сред вас. Имам нужда от малко вода. – Тя потопи черпака в кладенеца и отново отпи.

Лилит погледна непознатите и се навъси:

– Вие двамата... влюбени ли сте?

Ариана рязко изплю водата.

– Влюбени? – Роланд се засмя, докато се повдигаше, за да седне на отвора на кладенеца. – Защо питаш?

Лилит въздъхна:

– Защото имам нужда от съвет.

Роланд и Ариана се спогледаха.

– Ето какво ще ти кажа – предложи Роланд. – Научи ме да свиря онази песен и ще видим какво можем да направим.

* * *

Лирата на Лилит лежеше на брега редом до флейтата, която пък лежеше до повечето дрехи, с които тримата бяха облечени, когато се срещнаха при кладенеца.

Те пляскаха в река Йордан, носеха се по гръб и гледаха как слънчевата светлина танцува по повърхността на водата. Музиката и разговорът бяха направили магията си и непознатите сега бяха приятели. Лилит откри, че е лесно да разкрие болезнения инцидент от предната нощ.

– Какъв тип само – каза Ариана, а после изплю струя вода, описвайки висока дъга. – Дръж се така, сякаш не съществува. Една благоразумна жена е наясно, че не трябва да пречи на един лош мъж да изчезне.

Роланд остави течението да го отнесе по-близо до Лилит:

– Има много други риби в реката. А ти си страхотен улов. Най-добре се опитай да го забравиш.

– Мъдро – каза Ариана. – Много мъдро.

Лилит загледа как слънчевата светлина хвърля отблясъци по раменете на Роланд и лицето на Ариана. Никога не беше срещала някого като тях двамата, освен може би Кам.

Точно тогава нещо изшумоля на брега.

– Не е ли романтично? – попита един глас от храстите.

Кам отиде с едри крачки до ръба на водата и се намръщи на Лилит:

– Всичките си завоевания ли водиш тук?

– Чакай малко – обади се Ариана. – Това ли е момчето, за което говориш?

Лилит беше едновременно развълнувана и съкрушена:

– Познаваш ли го?

– Това няма нищо общо с теб, Ариана – каза Кам.

– Мислех си, че обсъждаме млад мъж с дълбок и сложен характер – каза Ариана. – Представи си колко съм изненадана да науча, че това си ти.

Кам се навъси и се гмурна в реката: тялото му се изви във висока дъга във въздуха, преди да докосне водата. Когато се появи на повърхността, беше толкова близо до Лилит, че лицата им почти се докосваха. Тя се взря в мънистените капчици вода по горната му устна. Прииска й се да ги докосне. С устни. Беше му ядосана, но този гняв бледнееше пред силата на привличането, което изпитваше.

Той взе ръката й. Целуна дланта й.

– Съжалявам за снощи.

– Какво те задържа? – попита тя тихо, макар че при докосването на устните му по кожата й вече му беше простила.

– Нищо, което да ме задържи отново. Обещавам, че ще ти се реванширам.

– Как? – попита Лилит, останала без дъх.

Кам се усмихна и огледа реката, после вдигна поглед към блестящото синьо небе. Усмихна се на двамата си приятели; и двамата клатеха глави. После се усмихна на Лилит – мамеща, многозначителна усмивка, която притегляше тялото й към неговото под водата и й казваше на непознат език, че животът й никога няма да бъде същият.

– Празненство – Кам я обгърна с ръце и започна да я върти във водата. Усещането за замайване беше толкова възхитително, че Лилит не се сдържа и се засмя. – Кажи, че ще дойдеш?

– Да – продума Лилит задъхано. – Ще дойда.

Ариана се наведе към Роланд:

– Това няма да свърши добре.