Непростено

ИНТЕРЛЮДИЯ

Разпадане

Племето дан, Северен Ханаан

Приблизително 1000-та г. пр. Хр.

Пустинното небе искреше от звезди, когато Лилит взе лирата си. Роланд седеше до нея върху купчинка слама, допрял флейтата до устните си. Всички младежи в селото се бяха събрали около тях със светнали очи, в очакване представлението да започне.

Празненството беше идея на Кам, но концертът беше хрумнал на Лилит – демонстрация на любовта й към Кам, за когото нямаше търпение да се омъжи, щом настъпеше жътвата. Ухажването им беше бързо и пламенно и на всички около тях беше ясно, че на тези двамата им беше писано да споделят живота си. Цветчета от ириси красяха балдахина от клони, който Лилит и сестрите й бяха изплели днес следобед.

Роланд засвири пръв. Очите му блестяха; заплени публиката с тайнствената си флейта, свирейки сладка, тъжна песен, която настрои всички романтично. Кам вдигна високо бронзовия си бокал, като се наведе към Лилит и усети мириса на сол по кожата й.

Любовта витаеше осезаемо във въздуха. Дани обви ръка около Лиат, която се поклащаше със затворени очи, наслаждавайки се на музиката. Зад нея главата на Ариана почиваше върху рамото на къдраво момиче на име Тес.

Лилит засвири следващата песен. Беше пищна, завладяваща мелодия, която бе импровизирала по време на първата си среща с Кам. След като свърши, а аплодисментите затихнаха, Кам я придърпа плътно и я целуна пламенно.

– Ти си чудо – прошепна той.

– Както и ти – отвърна Лилит и го целуна отново. Всеки път, щом устните им се докоснеха, беше като първия път. Беше удивена колко много се бе променил животът й, откакто зелените очи на Кам за пръв път й се бяха усмихнали. Зад нея Роланд беше започнал да свири отново и Лилит и Кам превърнаха целувката си в танц, поклащайки се заедно под звездите.

Една ръка стисна тази на Лилит и когато се обърна, откри Лиат. Докато растяха, двете бяха в дружелюбни отношения, но не и приятелки. Сега момичетата се бяха сближили заради успоредните си романтични връзки.

– Ето те и теб! — възкликна Лилит и целуна Лиат по бузата, после се обърна да поздрави Дани, но нещо в изражението му я спря. Изглеждаше нервен.

– Какво има? – попита Лилит.

– Нищо – каза той бързо, а после се извърна и вдигна бокала си. – Бих искал да предложа наздравица – каза той на шумната тълпа. – За Кам и Лилит!

– За Кам и Лилит! – повториха като ехо събраните на празненството, докато Кам плъзна ръка около кръста й.

Дани сведе поглед към Лиат:

– Нека за миг всички се обърнем към онези, които обичаме, и се погрижим да узнаят колко са специални за нас.

– Не го прави, Дани – прошепна Кам под нос.

– Какво? – попита Лилит. Досега вечерта беше по-прекрасна от всяка, която бе преживявала, но от тона на Кам сърцето й се сви. Вдигна поглед към пулсиращите в небето звезди и усети как нещо се променя, как тъмна енергия се приближава към щастливото им събиране.

Лилит проследи погледа на Кам към Дани.

– Лиат Лусинда Бат Хана – точно казваше Дани, – изричам името ти, за да потвърдя, че ти живееш, ти дишаш, ти си истинско чудо – очите му се напълниха със сълзи. – Ти си моята Лусинда. Ти си любовта.

– О, не – изрече Ариана, провирайки се през тълпата.

От отсрещната страна на палатката Роланд също приближаваше към Дани, изблъсквайки дузина мъже, изпречили се на пътя му. Те ругаеха грубостта му, а двама го замериха с бокали по главата.

Само че Кам не се хвърли към Лиат и Дани. Вместо това издърпа Лилит толкова далече от тълпата, колкото успя, докато...

Лиат скъси разстоянието между устните си и тези на Дани. В гърлото на Дани се надигна ридание и той рязко отдръпна лице. Нещо в него се предаде, като планина, рухваща в морето.

А после стана светлина: стълб от пламък там, където бяха стояли влюбените.

Лилит видя огън, вдиша дим. Земята потрепери и тя падна.

– Лилит! – Кам я улови в прегръдките си, докато се отдалечаваше забързано към реката. – В безопасност си – каза той. – Държа те.

Лилит го прегърна здраво, очите й се напълниха със сълзи. Нещо ужасно се беше случило на Лиат. Чуваше единствено воплите на Дани.

* * *

След като луната се бе наляла и изтъняла и се беше наляла отново, а шокът бе избледнял до примирена печал, хората от племето насочиха вниманието си към сватбата на Лилит, за да повдигнат духа си. Сестрите й приключиха с тъкането на специалната й сватбена одежда. Братята й изтъркаляха бурета с вино от семейната пещера.

А долу, край един скрит завой на река Йордан, двама паднали ангели грееха на слънце блестящите си тела на покрития с лилии бряг след едно плуване в последния момент.

– Сигурен ли си, че не искаш да отложа това? – попита Кам, като изтръскваше косата си.

– Добре съм – каза Дани и се насили да се усмихне. – Тя ще се върне. И какво значение има дали ще се ожениш за Лилит днес, или след два месеца?

Кам вдигна най-хубавата си роба от клоните на рожковото дърво и се загърна в нея.

– За нея има огромно значение. Ще бъде съкрушена, ако предложа да отложим сватбата.

Дани се загледа продължително в реката.

– Снощи дописах брачното ви свидетелство. Боята сигурно вече е изсъхнала. – Изправи се и навлече робата си. – Ще го донеса.

Сам за момент Кам седна и се загледа в реката. Метна камъче по повърхността й и се удиви, че законите на природата все още бяха в сила в магически ден като този.

Никога не си беше представял, че ще се ожени. Докато не срещна нея. Любовта между тях бе разцъфнала толкова бързо, че беше удивително да си помисли колко много неща не знаеше Лилит, колко много неща все още трябваше да й каже...

Изненадаха го обвиващи се около врата му ръце. Меки длани намериха гърдите му. Той затвори очи.

Лилит запя тихо, мелодия, която я чуваше да си тананика от седмици. Най-после беше намерила думите, които да подхождат на мелодията:

Давам ти ръцете си,

подарявам ти очите си.

Давам ти своите белези

и всичките си лъжи ти давам.

Какво

ще ми дадеш ти?

– Това е най-пленителното нещо, което съм чувал някога – каза Кам.

– Това е брачният ми обет пред теб. – Тя облегна чело на тила му. – Наистина ли ти харесва?

– Харесвам виното, хубавите дрехи, прохладната целувка на реката – каза Кам. – Няма дума, която би могла дори да улови чувството, което изпитвам спрямо този обет. – Обърна глава да сгуши нос във врата й и я видя за пръв път в сватбената й рокля. – Или към теб. Или към тази рокля.

– Благоприличие – обади се Дани иззад тях. – Още не сте женени. – Коленичи пред влюбените и разви дебел пергаментов свитък.

– Красиво е – каза Кам, възхищавайки се на елегантния армейски почерк на Дани и ефирните рисунки, които беше добавил като рамка отстрани, изобразяващи Кам и Лилит в дузина прегръдки.

– Чакай – каза Лилит и веждите й се сключиха. – В този документ пише, че ще се оженим тук, край реката.

– Какво по-подходящо място? Тук се влюбихме – Кам се опита да запази бодър тон, въпреки че го връхлетя ужас, защото знаеше какво се кани да каже тя.

Лилит си пое дълбоко дъх, подбирайки внимателно думите си:

– Ти и Дани се отнасяте с пренебрежение към обичайните порядки и това ми харесва. Но на нас ни предстои да се оженим, Кам. Ще встъпим в една отдавнашна традиция, която почитам. Искам да се оженим в храма.

Храм, в който кракът на Кам не можеше да стъпи. А той се срамуваше твърде много, за да й каже причината – че беше паднал ангел, а един паднал ангел не можеше да пристъпи на осветена земя.

Трябваше да й каже истината още в началото. Но ако й беше признал, това щеше да бъде краят на любовта им, защото как можеше едно момиче, така добродетелно като Лилит, да приеме Кам какъвто беше?

– Моля те, Лилит – каза той. – Опитай се да си представиш една прекрасна сватба край реката...

– Казах ти какво искам – отвърна Лилит. – Мислех, че сме се разбрали.

– Никога не бих се съгласил на сватба в храма – Кам се опита да запази овладян тон, защото не искаше да се издаде.

– Защо не? – попита Лилит, озадачена. — Каква тайна криеш?

Дани се отдръпна, за да остави двойката насаме за миг. Дори сега Кам не можеше да се застави да й каже, че не беше човешко същество, че беше създание от друг вид. Обичаше я толкова много, че не можеше да понесе да падне в очите й. А щеше да падне, ако тя узнаеше истината.

Обърна се с лице към нея, запечатвайки в паметта си всяка луничка, всяко проблясване на слънчева светлина в косата й, калейдоскопичния син цвят на очите й.

– Ти си най-забележителното създание, което съм виждал някога...

– Трябва да се оженим в храма – настоя Лилит. – Особено след онова, което се случи с Лиат. Семейството и общността ми няма да зачетат съюза ни по никакъв друг начин.

– Аз не съм от твоята общност.

– Но аз съм – каза Лилит.

Нейната общност никога не би зачела този съюз, ако откриеха истината за Кам. Той не мислеше – това беше проблемът. Беше толкова увлечен от любовта, че не се беше спрял, за да си даде сметка колко много прегради се издигаха между тях.

Загледа се с ненавист в посоката на храма:

– Няма да стъпя там вътре.

Лилит беше готова да заплаче:

– Значи не ме обичаш.

– Обичам те повече, отколкото някога съм смятал за възможно — каза той остро. – Това обаче не променя абсолютно нищо.

– Не разбирам – каза тя. – Кам...

– Свършено е – каза той, внезапно осъзнал какво трябваше да направи. Днес двамата щяха да тръгнат по отделни пътища, всеки – опитващ се да излекува разбитото си сърце. Друг начин нямаше. – Със сватбата, с всичко.

Думите му бяха напоени с горчивина и когато Лилит отвори уста, той чу думи, по-гневни от изречените от нея. Това щеше да се превърне в неговата версия на историята: думите, които трябваше да чуе, за да сложи край на всичко.

– Разбиваш ми сърцето – каза тя.

Но онова, което Кам чу зад думите й, беше: Ти си лош човек. Зная какво си.

– Забрави ме – каза той. – Намери си някой по-добър.

– Никога – изрече тя, останала без дъх. – Сърцето ми принадлежи на теб. Проклет да си, че не знаеш това.

Но Кам разбра, че това, което тя всъщност искаше да каже, беше: Надявам се да живея хиляда години и да имам хиляда дъщери, така че винаги да има жена, която да може да проклина името ти.

– Сбогом, Лилит – каза той студено.

Тя нададе мъчителен вопъл, грабна брачното им свидетелство и го запокити в реката. Поле се свлече на колене, плачеща, с ръка, протегната към водата, сякаш искаше да си го вземе обратно. Той загледа как последното доказателство за любовта им изчезва с течението. Сега единствено той, Кам, трябваше да изчезне.

В мрачните дни и десетилетия, които последваха, всеки път, щом се сетеше за Лилит, Кам си спомняше някоя грозна нова подробност, която изобщо не се беше случила в онзи ден край реката.

Как Лилит го заплюва.

Как Лилит го събаря на земята, разярена.

Как Лилит се отказва от любовта им.

Докато истината – онази, която Кам отказа да й признае – потъна под неговия спомен за нейния гняв. Докато в ума му Лилит беше изоставила него. Докато му стана по-лесно да живее без нея.

Отказваше да си позволява да помни сълзите, прорязващи бузите й, или как тя докосна могъщото рожково дърво, сякаш се сбогуваше. Изчака, докато слънцето залезе и изгря луната. Когато белите му криле се разпериха, предизвикаха порив на вятъра, който премина през тревата.

Онзи Кам, който си тръгна от река Йордан онази нощ, нямаше никога да се върне.