Непростено

15.

Кралица на сърцата

Лилит

Три дни

На обяд на следващия ден Лилит, Джийн и Луис се срещнаха в стаята на оркестъра.

Тя най-после беше свободна, тъй като всичките „Нежни видения“ бяха заети на среща на кралския двор за бала. Лилит беше минала край масата им в центъра на кафетерията, след като си взе набързо един сандвич, и беше забелязала празното място, където би трябвало да седи Кам. Тази сутрин не се беше появил нито в часа на класния, нито в този по поезия и Лилит се опитваше да не се чуди защо.

– Здрасти, Луис. – Тя успя да се усмихне на барабаниста, облечен със синя туника и кожени ръкавици без пръсти.

– Привет – отвърна Луис и изсвири поредица от плътни, тътнещи звуци на барабаните. Задобряваше. Беше почти добър.

– Това прозвуча стилно – каза Лилит.

Луис се ухили:

– „Стилния“ е второто ми име.

До битката оставаха три вечери. Не им достигаше един китарист – отново – и далеч не бяха организирани и готови за действие, но Лилит беше твърдо решена да не се предава. Щеше да измисли начин да се справи с това представление.

– Предполагам, че не чакаме Кам? – попита Джийн, като я погледна съчувствено. Беше свалил капака на синтезатора „Муг“ и затягаше винтовете вътре.

– Не – въздъхна Лилит. – Само ние сме.

Беше прегракнала и изтощена. Гадеше й се от вчера, когато се качи в автобуса и почувства погледите на всички хлапета върху себе си. Отначало бе достатъчно глупава да си помисли, че хората внезапно я забелязваха, защото бяха чули, че е спечелила конкурса за текст на песен. Никой обаче не й каза нито дума за това, че „Четиримата конници“ ще свирят песента й на бала.

Вместо това ужасната новина за Кам напълно затъмни добрата новина на Лилит. Досега цялото училище вече се беше превърнало в жужащ кошер от ученици, които разпространяваха все същата грозна история: последното момиче, с което Кам бе излизал, момиче, което било влюбено в него, се беше самоубило, когато скъсали.

Лилит знаеше, че Кам е бил с други момичета. Но тази последна история...

Самоубийство.

– Гадно е – каза Джийн. – Искам да кажа, „Отмъщение“ ще е страхотна, но без Кам...

Лилит знаеше какво си мисли той. Кам беше страхотен музикант. Беше харизматичен на сцената. Внасяше една нужна остра нотка в групата. „Отмъщение“ нямаше да е толкова добра без него.

Плюс това, той наистина искаше да бъде в групата. Тя знаеше това, защото й беше звънял на домашния телефон седем пъти предишната вечер.

– Не вдигай... – беше казала на Брус със секунда закъснение.

– Ало? – каза Брус, после й протегна слушалката, изричайки само с устни: – Кам е.

Лилит бързо бе надраскала една бележка и я беше подала на Брус.

– Съжалявам, Кам – каза Брус. – Казва, че си набрал погрешен номер.

Лилит бе казала на Брус само с устни да затвори телефона бързо и след като той го направи, бе изпъшкала:

– Благодаря.

– Защо не искаш да говориш с Кам? – попита Брус. – Какво е станало?

– Дълга история – каза Лилит на брат си. – Ще ти разкажа, като пораснеш.

– Но аз го харесвам – възрази Брус.

Лилит се намръщи:

– Знам. Просто не вдигай повече телефона.

Беше възможно Кам да е звънял повече от седем пъти, но седем бяха разрешеният от майка й лимит. След това тя изключи телефона. И в тишината, която последва, сърцето на Лилит започна да боли. Не беше смятала да му позволява да се сближи с нея достатъчно, че да я нарани, но ето я сега, наранена, объркана и копнееща той да поправи нещата.

Щеше да й се наложи отново да започне да се грижи сама за себе си, без да очаква нищо от никого, предпазвайки се от болката.

Сега Джийн остави отвертката, разтри челюстта си и се вгледа изучаващо в Лилит.

– Нали не искаш да кажеш, че вярваш на онези слухове? Кам е добър човек. Знаеш, че е такъв.

– Не искам да говоря за това. – Лилит седна до стената между два гигантски ксилофона. Извади тетрадката си и запрелиства страниците.

– Какво правиш? – попита Джийн.

– Редактирам припева на „Нечий друг блус“, преди да репетираме — каза Лилит.

– Чакай, това означава ли, че не се разделяме? – Луис изпусна звучна въздишка на облекчение.

– Разбира се, че не се разделяме – Лилит се изправи и хвана китарата.

Трябваше да удържи не само целостта на групата, но и тази на приятелството си с Джийн и Луис. За разлика от Кам, тези момчета не бяха със сложни характери. Не бяха завладели сърцето й по опасен начин. Но това, което бяха направили – да й покажат място, където се чувстваше в свои води, беше важно за Лилит и тя нямаше да се откаже. – Да го направим.

– За това говоря – Джийн включи синтезатора си.

– По дяволите, да! – възкликна Луис и приготви палките на барабаните си. – Две, три, четири – отброи Лилит; нова увереност се пробуди в нея, когато „Отмъщение“ започна да свири.

* * *

– Ето те къде си била – госпожа Ричардс махна на Лилит да спре, докато тя си тръгваше от шкафчето си след училище. – Трябва ми една услуга. – Очилата й бяха зацапани и изглеждаше изтощена. Лилит знаеше, че учителката работи извънредно с комитета по организирането на училищния бал, за да се погрижи да направят „зелен“ избор за танците.

– Разбира се – каза Лилит. Откакто се бе извинила на госпожа Ричардс и беше приела съветите й за начина на хранене на Брус, двете се разбираха много по-добре.

– Днес следобед Клоуи Кинг се прибра вкъщи болна – каза госпожа Ричардс. – Трябва ми ученик, който да й занесе домашното вкъщи.

– Не съм приятелка с Клоуи – каза Лилит. – Дори не знам къде живее. Не може ли Джун или Тереза, или другата да го направят?

Госпожа Ричардс се усмихна печално:

– Свикана в последния момент среща на кралския двор за бала! Освен това мислех си, че обръщаш нова страница. – Пъхна наръч папки в ръцете на Лилит. Домашният адрес на Клоуи беше написан на зелено лепящо листче най-отгоре. – Това наистина ще ми е от помощ. Никак не ми е приятно да видя как една умна и будна ученичка изостава.

Така че Лилит се качи на автобуса за богатите хлапета, който беше почти празен, защото всички ученици от горните класове, които живееха в квартала на Клоуи, имаха собствени коли.

Гледаше уличните табели, докато автобусът лъкатушеше из изискания квартал и оставяше хлапетата пред големи нови къщи, скрити зад огромни, добре подрязани морави. Видя как един първокурсник влиза в къща със забита на моравата табела „Продава се“ и се зачуди къде ли се местеше семейството му.

Лилит си ги представи как опаковат вещите си, качват се в луксозна кола и отпрашват надолу по откритата магистрала, бягайки от Кросроудс. Фантазията беше достатъчна да събуди в нея завист. Мисълта за бягство никога не беше далеч от ума на Лилит.

Скоро излязоха на Мейпъл Лейн и Лилит отново провери адреса на Клоуи. Изправи се, за да слезе от автобуса, когато той спря пред нелепо огромно бяло имение в имитация на стил „Тюдор“, обкръжено от крепостен ров, пълен с декоративни шарани с лъскави като брокат люспи.

Разбира се, че Клоуи живееше в къща, която изглежда така.

Когато Лилит позвъни на вратата, някой натисна копчето на интерком, за да я пусне вътре, и спусна електрически подвижен мост през рова с шараните.

От другата страна на рова една икономка отвори вратата към блестящо мраморно фоайе.

– Мога ли да ви помогна? – попита тя.

– Дойдох да оставя на Клоуи нещата за домашно – каза Лилит, изненадана как отскачаше гласът й от стените; акустиката във фоайето беше безумна. Подаде папките на икономката, нетърпелива да изтича обратно в кампуса, където имаше уговорка да се срещне с Джийн и Луис.

– Това Лилит ли е? – обади се гласът на Клоуи отнякъде на горния етаж. – Кажи й да се качи.

Преди Лилит да успее да възрази, икономката я въведе вътре и затвори вратата.

– Обувките – каза икономката и посочи кубинките на Лилит и бялата мраморна полица за обувки до вратата.

Лилит въздъхна и развърза връзките на ботите си, после ги изрита.

Къщата миришеше на лимони. Всички мебели бяха масивни и всичко беше декорирано в нюанси на бялото. Огромен бял домашен роял бе поставен върху бяло килимче от алпака в центъра на всекидневната и свиреше автоматизирана версия на произведение на Бах.

Икономката поведе Лилит нагоре по белите мраморни стълби. Когато я доведе до бялата врата на спалнята на Клоуи и й подаде обратно папките, повдигна вежди, сякаш за да каже: Късмет, днес е в изключителна форма.

Лилит почука леко на вратата.

– Влез – каза тихо един глас.

Лилит надникна в стаята. Клоуи лежеше на една страна, с гръб към нея, с лице към прозорец с бяла завеса. Спалнята й изобщо не беше каквато Лилит би очаквала. Всъщност изглеждаше точно като дневната: огромно бяло легло с балдахин, бели кашмирени постелки, метнати върху леглото и столовете край прозореца, скъп кристален полилей, висящ от тавана.

Спалнята на Клоуи накара Лилит да помисли с повече топлота за собствената си стая, със старото й легло близнак и бюро от магазин за стари вещи, разнородните лампи, които майка й беше открила на гаражна разпродажба. Имаше три плаката на „Четиримата конници“, по един от всеки от най-новите им албуми. Използваше пространството над бюрото си да прикрепва текстове на песни, за които искаше да намери мелодии, и цитати от любимите си музиканти.

Единственото нещо върху стената на Клоуи беше платинен албум в бяла рамка, с плакет, на който пишеше: ВРЪЧВА СЕ НА „НЕЖНИТЕ ВИДЕНИЯ“ ЗА БЪДЕЩИ ПРОДАЖБИ. ВЕСЕЛА КОЛЕДА. С ОБИЧ, ТАТКО.

Лилит знаеше, че Клоуи има много увлечения – не само групата си, но също и комитета по организиране на бала, отбора по бинго, кампаниите й в ученическия съвет. Странно беше, че тук, където прекарваше повечето си време, нямаше и следа от тях. Сякаш интересите й бяха заличени с бяла боя от скъп интериорен дизайнер. Това накара Лилит да изпит леко съжаление към Клоуи Кинг.

Клоуи се усмихна и посегна към кутия книжни кърпички на нощното си шкафче.

– Съжалявам, че си болна – каза Лилит. Сложи папките върху белия скрин на Клоуи. – Донесох ти домашните. Мислиш ли, че ще се оправиш до бала?

– Не съм болна – каза Клоуи. – Взех си почивен ден за психично здраве. – Претърколи се да погледне Лилит, с лице, цялото на петна от плач. – Не мислех, че някога ще искам да те видя отново след онова, което ми причини днес, но след като така и така си тук, можеш и да ми угодиш.

– За какво говориш, какво съм направила днес? – попита Лилит и се облегна на вратата. – Дори не съм те виждала.

– Чух групата ти да репетира на обяд – каза Клоуи. – Просто минавах след сбирката на комитета по организирането на бала, но после ви чух през вратата и не можех да не се заслушам. – Ридание разтърси раменете й. – Не се предполагаше да ми бъдеш конкуренция.

– О – каза Лилит и пристъпи по-близо до Клоуи. – Значи моята група те е оскърбила с това, че сме добри?

– Знаеш ли на какъв натиск съм подложена да спечеля? – проплака Клоуи и седна в леглото. – Всички мислят, че съм съвършена. Не мога да ги разочаровам. – Тя се насили да си поеме дълбоко дъх няколко пъти. – Освен това татко спонсорира цялото начинание, така че е още по-смущаващо, ако не спечеля.

– Виж – каза Лилит, — никога не съм чувала песните ти. Но поне сто души се появяват, когато имаш изпълнение. Вечно чувам хлапетата да говорят за това на другия ден.

– Това е, защото се плашат от мен – избълва тя, после придоби шокиран вид от това, което бе казала. Издърпа завивките върху лицето си. – Дори собствената ми група се страхува от мен.

– Доколкото ми е известно, в „Тръмбул“ няма и много хора, които да харесват мен – каза Лилит, макар че Клоуи, която бе прекарала години, осмивайки недостатъците й пред всички, знаеше това по-добре от когото и да било.

– Да – призна Клоуи, надничайки изпод юргана си. – Но това не те притеснява, нали? Искам да кажа, имаш толкова много други занимания. Твърде съсредоточена си върху музиката си, за да ти пука дали си популярна в училище. Знаеш ли колко много свободно време щях да имам, ако не трябваше постоянно да поддържам социалния си статут?

Някога Лилит тъгуваше заради липсата на приятели, но фактът, че беше самотница от толкова отдавна, я беше превърнал в наистина силен автор на текстове. Сега, когато имаше група приятели, Лилит притежаваше най-доброто от двата свята.

Внезапно изпита още по-силно съчувствие към Клоуи.

– „Да поддържам социалния си статут“ е страхотно заглавие за песен – каза Лилит и забеляза китарата на Клоуи, подпряна до дрешника й. Приближи се и я взе. – Бихме могли да я напишем заедно, сега.

– Нямам нужда да ми напомняш за по-добрите си умения в писането на песни – намуси се Клоуи. – Дай ми китарата.

Лилит го направи и Клоуи се усмихна признателно. По някакъв начин на Лилит й се стори, че правилната постъпка е после да седне на леглото на Клоуи. Лилит се отпусна на матрака, удивена колко разкошно мек беше.

– Слушай това – каза Клоуи и започна да свири на китарата. Скоро запя: – Богата кучка, богата кучка... – След като свърши, вдигна поглед към Лилит. – Това ще свирим на училищния бал. Гадно е, нали?

– Нищо подобно – каза Лилит. – Просто... – замисли се за момент. – Пееш го от гледната точка на някой друг, който гледа живота ти и ти завижда. А ако го изпееш от собствена гледна точка и вложиш в песента всичките си собствени чувства? Като например колко боли да се чувстваш, сякаш останалата част от света не те познава.

– Наистина боли – каза Клоуи тихо. – Това всъщност не е съвсем глупава идея.

– Опитай пак.

Клоуи опита. Засвири, затвори очи и изпя песента толкова различно, с толкова много емоция, че когато свърши, вече плачеше отново. Лилит беше шокирана да открие, че в собствените й очи също набъбваха сълзи.

Когато Клоуи изсвири последния акорд, Лилит изръкопляска с искрен ентусиазъм.

– Да! Беше удивително.

– Да – съгласи се Клоуи. – Беше. – Остави китарата си отстрани върху леглото, после посегна към гланца си за устни, сложи си и предложи на Лилит. – Утре вечерта изнасяме шоу при Алфи. Трябва да дойдеш.

Клоуи никога преди не беше канила Лилит никъде. Едно беше да преживеят този странен пробив насаме в стаята на Клоуи. Но да се появят пред хора и да не се държат, сякаш се мразят?

– Не се ли тревожиш вече, че ще „се повлияя от звука ви“?

– О, я млъквай – Клоуи запрати една възглавница към главата на Лилит. – И ти благодаря.

– За какво?

– Че ми помогна с песента. Аз нямаше да направя същото за теб – каза Клоуи с изненадваща откровеност. – Но наистина го оценявам.

Лилит изчака няколко секунди нещата да се променят, Клоуи да каже, че се шегува, и да разкрие уебкамерата, която бе използвала, за да й се подиграе, но това така и не се случи. Клоуи просто продължи да се държи като нормален човек и Лилит осъзна, за своя изненада, че не беше чак толкова лошо да се мотае с нея.

– Може да се видим там – каза Лилит, после се отправи към вратата на спалнята. С крайчеца на окото си видя, че Клоуи се усмихва.

– Чакай – каза Клоуи. – Има още едно нещо.

– Да? – попита Лилит от прага.

– Вчера сутринта имах среща с Дийн под трибуните.

Дийн... Дийн... Лилит се помъчи да си спомни кой беше това, после се сети, че така се казваше гаджето на Клоуи от футболния отбор.

– Не ме гледай така; беше напълно невинно – каза Клоуи. – Упражнявахме стъпките за първия ни танц на бала.

– Разбира се – ухили се Лилит. Никой не се мотаеше под трибуните, за да упражнява нещо друго освен натискане.

– Както и да е – каза Клоуи, – чух гласове. Беше Кам, говореше със стажанта на татко, Луц. Спореха. За теб.

Лилит се опита да овладее изражението си, за да не проличи шокът.

– За мен ли? Какво за мен?

– Не хванах всички подробности – каза Клоуи. – Дийн ангажираше голяма част от вниманието ми, но ги чух да споменават... някакъв бас.

Точно тогава майката на Клоуи подаде глава в стаята:

– Клоуи, имаш нужда от почивка.

– Почти свършихме, мамо – каза Клоуи и се усмихна ведро, докато майка й изчезна, без дори да погледне Лилит.

– Какъв бас? – попита Лилит.

Клоуи се наведе напред в леглото си:

– Не схванах точно, но в общи линии Кам каза, че се обзалагал, че може да те убеди да избягаш с него след бала. И забележи това: ако не успее, става слуга на Луц. Завинаги.

Лилит се засмя нервно:

– Това звучи малко прекалено.

Клоуи сви рамене:

– Не застрелвай вестоносеца.

– Слуга на Луц? – повтори Лилит. – Как изобщо би се получило това?

– Явно има много неща за тези двама чудаци, които не знаем – каза Клоуи и направи кисела физиономия.

Лилит се опита да помисли защо Луц и Кам изобщо биха се мотали заедно, а какво оставаше пък да сключат някакъв бас за нея. Те се мразеха. Дали Клоуи лъжеше? При нормални обстоятелства това щеше да е първото предположение на Лилит, но Клоуи изглеждаше толкова откровена и несклонна към интриги, колкото Лилит не я беше виждала никога.

Почти изглеждаше, че казва истината.

– Сигурно пропускаме някаква информация – каза Лилит, опитвайки се да се престори, че не е изпитала внезапно безпокойство. – Може би Кам дължи пари на Луц или нещо от този род.

– Не мисля – каза Клоуи. – Говореха така, сякаш парите не са проблем. Изглежда, че не ги беше грижа дори за живота или смъртта. – Тя се втренчи в Лилит. – Интересуваше ги единствено ти.