Непростено

12.

Запленен

Кам

Шест дни

Кам се събуди в зелена палатка на улица „Добс“ със схванат гръб и бездомно куче в краката си. Беше спал тук два пъти, откакто пристигна в Кросроудс. Не беше толкова самотно, колкото на покрива на физкултурния салон на „Тръмбул“.

Избута кучето и надникна навън към бледорозовия изгрев на слънцето. Тук утрините започваха рано. Всички бяха гладни, с погледи, замъглени от тежка нощ. Кухнята за бедни отваряше в седем и Кам се беше писал доброволец да работи в смяната за закуска, преди да отиде на училище.

Тръгна с криволичене надолу по улицата, като подминаваше семейства, които се приготвяха за деня, отваряха циповете на палатките си, протягаха крайниците си, люлееха неспокойни бебета. При изоставената офис-сграда, превърната в кухня за бедни, бутна остъклената врата и я отвори.

– Добро утро – посрещна го мършав по-възрастен мъж на име Джакс. – Можеш да започваш направо там. – Кимна към очукания стоманен плот, където до купа за смесване стоеше грамадна кутия „Бискуик“.

Нямаше кой знае колко учтиви безсмислени разговори – което устройваше Кам. Добави млякото и яйцата и започна да бърка сместа за палачинки: знаеше, че момчетата Балард, които обожаваха музиката му, щяха да бъдат сред първите на опашката. Половин хотдог и няколко хапки сандвич не беше подобаваща вечеря за подрастващо хлапе. Скоро Кам беше започнал да изпитва съчувствие към семействата, които живееха на улица „Добс“. Беше пристрастен към живота на простосмъртните, а не само към този на Лилит. Човешките същества го запленяваха. Всички онези малки пламъчета, които вечно светваха и гаснеха.

– Ей, Кам, добре ли си? – попита Джакс от кухненската печка, където препичаше резени консервирана шунка. – Нямаш особено добър вид.

Кам остави купата със смес за палачинки и тръгна към прозореца със затъмнени стъкла, за да погледне отражението си. Зелените му очи бяха скрити зад тъмнопурпурни очни ямки. Откога имаше увиснала гуша? А сега дори ръцете му изглеждаха престарели, осеяни със старчески петна и набръчкани.

– Добре съм – каза той, но гласът му потрепна. Изглеждаше – и се чувстваше – ужасно.

– Вземи да закусиш нещо преди училище – каза Джакс мило и потупа Кам по гърба, сякаш една чиния палачинки щеше да накара всеки проблем, който дяволът му сервираше, просто да се изпари.

* * *

– Кам...

Лилит го намери при шкафчето му преди часа на класния. Беше летял от улица „Добс“ до кампуса, за да може да вземе набързо един душ, преди съблекалнята да се напълни с хлапетата от отбора по бягане. Мислеше си, че един душ ще подобри малко вида му, но когато се облече за училище, огледалото в съблекалнята се беше оказало също толкова неласкаво, както и прозорецът на кухнята за бедни.

Дори стъпалата му се променяха: ставаха черни и разцепени, като копитата на прокълнатите. Ботите му вече не му ставаха. Беше се наложило да отмъкне един чифт от мотоциклетистки магазин в центъра.

– Здрасти. – Кам не се сдържа и се взря в прекрасното лице на Лилит.

– Как си? – попита тя меко.

– Бил съм и по-добре. – Това не беше от нещата, които искаше да признае, но истината се изплъзна, преди да успее да я възпре.

Покрай тях из коридора се стичаха ученици. Всички говореха за училищния бал. Някой ритна футболна топка към главата на Кам. Той се сниши точно навреме.

– Мога ли с нещо да помогна? – попита Лилит, като се облегна на шкафчето му и му отправи лека усмивка. Носеше тениска с „Четиримата конници“, завързана на възел на тясната й талия. Косата й беше още мокра от взетия душ и ухаеше на фрезии. Той не се сдържа и се наведе към нея.

Запомни ме, копнееше да каже Кам, защото ако тя можеше да го запомни такъв, какъвто бе най-напред, когато се влюбиха, нямаше да го вижда само като вехнещата черупка, каквато той беше днес.

– Мислех, че си ми бясна – каза той.

За негово удивление, Лилит посегна да хване ръката му. Пръстите й бяха хладни и силни, с мазоли по връхчетата, където натискаше струните на китарата си.

– Има по-важни неща, за които да се тревожа – каза тя.

Кам побърза да се възползва от шанса си и пристъпи по-близо, копнеейки да посегне към косата й. Знаеше каква щеше да е на допир: влажна и великолепно мека, точно каквато беше в Ханаан, когато тя лежеше в прегръдките му на брега на реката след плуване, с разпиляна по голите му гърди коса.

– Какво би могло да е по-важно от доверието ти? – попита той.

Лилит наклони глава към Кам. В очите й се появи замечтано изражение, замествайки подозрението, с което беше свикнал в този Ад. Устните й се разтвориха. Кам задържа дъха си...

– Е, деца... – Джийн Рах се появи пред тях и повдигна зелените си пластмасови слънчеви очила. – Имаме ли група, или какво?

Лилит отстъпи назад и подръпна надолу края на късите си панталони. Изглеждаше объркана като човек, събуждащ се от хипноза, който не можеше да си спомни какво се е случило преди миг.

Кам знаеше, че Джийн е добронамерен, но точно в този момент му идваше да го удари.

– Предполагам, че след като вие двамата си говорите – продължи Джийн, виждайки изражението в очите на Кам, – сте се сдобрили и можем отново...

– Точно работехме по това – каза Лилит.

– Работете по-бързо – Джийн щракна с пръсти. – Имаме да обсъдим по-важен въпрос относно бала. – Смушка Лилит. – Покани ли го вече?

– За какво да ме е поканила? – попита Кам.

– За училищния бал – каза Джийн.

Лицето на Лилит започна да се облива в множество нюанси на червеното, когато веждите на Кам се изстреляха нагоре. Той беше чакал далеч по-романтичен момент, за да покани нея на бала. Дали тя всъщност планираше да покани него?

– Разбира се – изтърси припряно той. – С удоволствие.

Джийн трепна:

– Не, човече, това беше шега. Съжалявам, мислех, че ще се засмееш. Мислех, че и двамата ще се засмеете...

Кам преглътна:

– Безумно забавно.

– Нямам нужда от кавалер, за да изсвиря една песен с групата си – каза Лилит. – Така че всички просто охладете страстите.

– Да, Кралю на бала – изсмя се Джийн. – Охлади страстите.

Кам го блъсна в едно шкафче:

– Благодаря, мой човек.

– Но наистина се питах, Кам – каза Лилит, като усукваше една къдрица от червената си коса, – дали би обмислил да се включиш отново в групата. – Тя хвърли поглед към Джийн. – Ето. Това е. Добре ли е?

– Добре – каза Кам, достатъчно благоразумен да не пита какво я беше накарало да размисли. – Разбира се, с удоволствие.

Джийн сложи едната си ръка на рамото на Кам, другата – върху рамото на Лилит.

– Сега, когато този въпрос е изяснен, можем да се залавяме за работа – каза той. – Да се срещнем на паркинга веднага след училище. Отиваме на експедиция за събиране на материали.

– Накъде? – попита Кам. Каквото и да включваха плановете на Джийн, на Кам му допадаше идеята да се махне от кампуса на „Тръмбул“ с Лилит.

– Да пазаруваме за бала, Битката на бандите, наричана още „нашето дебютно шоу“ – Джийн почука с пръст по циферблата на часовника си. – След шест дни е, а ние нямаме подходящ вид.

– Джийн, седя до Кими в часа по поезия – каза Лилит. – Знам за сатенения колан с цвят на червена боровинка, за който си направил специална поръчка, за да е в тон с роклята й за бала.

Кам избухна в смях.

– Млъквай, и ти също си затваряй устата – каза Джийн, като посочи към всеки от тях. – Да, по време на част от бала ще нося сатенен колан в цвят на червена боровинка. – Той поклати печално глава. – Но не и когато свири „Отмъщение“. За тази цел ще трябва да се освободим от всички задръжки.

Лилит погледна надолу към късите си джинсови панталони:

– Смятах да нося просто...

– Не можем да излезем на сцената, облечени във всекидневните си дрехи! — заяви Джийн, по-сериозен, отколкото Кам го беше виждал някога. – Не искаме публиката ни да ни гледа както сега.

Кам се прокашля и хвърли поглед надолу към ботите си. Да не би Джийн да намекваше да не ги носи на сцената? За нещастие, нямаше особено голям избор. Огледа се из коридора към хлапетата, които бързаха да влязат в час.

– Не съм сигурен, че изобщо ни виждат.

Джийн завъртя очи:

– Знаеш какво имам предвид. Не искаш онзи тип Луц да те види на сцената и да си те представи как седиш наказан със задържане след часовете, нали?

– Вероятно не – призна Кам, макар да знаеше, че никакъв костюм нямаше да го скрие от Луцифер.

– Трябва да мисли, че си от друг свят – продължи Джийн.

– Ще изсвирим само една песен – каза Лилит. – Струва ми се истинско прахосничество някакви извънземни да бият път чак от открития космос само за да изсвирят една песен.

– Основната тема на рока е пропиляването и прахосничеството – отбеляза Джийн. – Пропиляно време, пропиляна младост, пропилян талант, пропилени пари.

Кам се зачуди откъде идваше безпокойството на Лилит за новата външност; после осъзна: тя вероятно не можеше да си позволи нищо ново. Но това не биваше да й попречи да си намери нещо специално. Щеше да измисли начин да й помогне.

– Джийн е прав – каза Кам на Лилит. – Имаме нужда от обща визия. Само че не скъпа. В момента не мога да си позволя много.

– Не се безпокой – каза Джийн и Кам забеляза как Лилит изпусна въздишка на облекчение. – Мога да работя с определен бюджет. Значи ще се срещнем в три и четирийсет и пет и ще се отправим към Армията на спасението.

Кам се почеса по главата. Коженото му яке беше ръчно изработено през 1509 г. във Флоренция от самия Бартоломео. Последния си чифт ботуши бе взел от мъртъв пехотинец на едно бойно поле в Рейнската област през 1945 г. Джинсите му бяха от първата партида, създадена през 1873 г. от Леви Строс. Беше ги занесъл направо на „Савил Роу“¹⁵, за да ги преправят.

О, как се бяха променили времената.

– Включвам се – каза Лилит точно преди звънецът да удари. – Ще се срещнем след училище. Между другото, Кам, харесвам новите ти боти.

* * *

– Ти, ела с мен, моментално – Таркентън сграбчи Кам за яката по време на обяда, когато той се надяваше да се измъкне тайно до Ратълснейк Крийк. Беше успял да забърше страхотен ремък за китара от черен сатен в един музикален магазин вчера и искаше да го остави като подарък за Лилит върху старинното писалище.

– В какво ме обвинявате? – попита Кам, докато Таркентън го издърпваше обратно вътре в кафетерията.

– Неизпълнение на задълженията ти като член на кралския двор за училищния бал. Госпожица Кинг ме уведоми, че вече си пропуснал пет от срещите, и няма да пропуснеш друга, докато аз отговарям за това.

Кам изпъшка:

– Няма ли някакъв документ за отказване от претенции, който мога да подпиша, за да се измъкна? Сигурно има някое друго хлапе, което наистина иска мястото ми.

Таркентън насочи Кам към една маса в центъра на кафетерията, където седеше Клоуи Кинг с другите момичета от групата си и три момчета, познанството с които Кам досега успешно беше избягвал. Деляха си една пица, всички се бяха навели заедно и си шепнеха. Всички спряха да говорят в мига щом видяха Кам.

– Сядай – нареди Таркентън, – стегни се и започвай да даваш идеи за цветове за арката от балони като нормален тийнейджър. – Директорът посочи на Кам последното свободно място.

– Ако седна, ще си отидете ли? — промърмори Кам, когато Таркентън най-сетне изчезна. Клоуи незабавно плъзна кутията с пица към центъра на масата, така че Кам да не може да я стигне.

– Не ме гледай така – каза тя. – Помагам ти. Сигурна съм, че искаш да смъкнеш някой и друг килограм преди бала. Повярвай ми, не ти трябва тази пица.

– Не бъди зла, Клоуи – пошегува се момче с квадратна глава на име Дийн. – Остави дебеланкото да си угоди.

Всички около масата започнаха да се смеят. На Кам изобщо не му пукаше какво мислят тези хлапета за него. Криво му беше само за времето, което му крадяха. Трябваше да е или с Лилит, или да прави нещо специално за нея.

Точно тогава на масата пред него падна сгънат лист хартия. Кам вдигна поглед и видя Лилит да минава край него, носейки подноса с обяда си. Тя кимна към бележката. От външната страна с черни букви беше написано името на Кам. Той я разгъна.

ДРЪЖ СЕ... САМО ТРИ ЧАСА ДО „ЛОВНАТА НИ РАЗХОДКА“.

С внезапно приповдигнато настроение той се обърна назад да погледне Лилит. Тя беше седнала в далечния край на кафетерията, до Джийн и Луис. Ядеше яркочервена ябълка и се смееше. Изглежда, усети върху себе си очите на Кам и хвърли поглед към него, чак към другия край на кафетерията, за да му отправи ослепителна, съчувствена усмивка.

Клоуи можеше да вземе онази пица и да си я натика някъде. Усмивката на Лилит беше всичката храна, от която Кам имаше нужда.

* * *

След училище хондата на Джийн влезе със скърцащ вой в паркинга на Армията на спасението, разтърси се и спря, заемайки две места. Пръстите на Кам докоснаха тези на Лилит, докато се измъкваше от задната седалка. Когато вдигна поглед, тя се усмихваше. Беше същата усмивка, която му беше отправила в кафетерията, усмивката, която бе помогнала на Кам да преживее трийсет и петте минути на срещата за планиране на кралския двор за бала.

Кам нямаше мнение къде е добре да бъде разположена кабинката за снимки или пък дали диджеят трябва да е облечен в смокинг, или нещо по-небрежно, нито дали им трябваха цветя, за да украсят масата, където щяха да се подписват паметните книги.

Определено обаче смяташе да убеди Лилит да бъде негова дама за бала.

Днес нещата вървяха добре и нямаше нов признак за намеса на Луц, така че Кам беше оптимист. Все още обаче имаше работа за вършене. Имаше нужда това отиване да Армията на спасението да създава толкова романтично усещане, колкото и едно пътуване до Айфеловата кула.

– Разделяйте и владейте – каза Джийн, като ги привика да влязат в магазина за вещи втора употреба. Вътре миришеше на топчета нафталин, напръскани с котешка урина, смесена е полъх на застоял парфюм с ванилия. – Експериментирайте. Забавлявайте се.

– Но помнете – добави Луис, като задържа вратата отворена за Лилит, – търсим костюми, които издигат сценичното ни присъствие.

Кам хвърли поглед към първокурсника и се засмя:

– Леле. Какво те е прихванало?

– Имам си дама за бала – каза Луис и изпълни малък танц.

Не е кой знае какво.

– Най-после я покани? – попита Джийн, после се ухили на Кам: – Точи лиги по Карън Уокър цял семестър.

– Поздравления, Луис – каза Лилит и вдигна ръка за поздрав с разперени пръсти към барабаниста, но когато тя се отправи надолу по една пътека, преливаща от шапки, Кам се запита дали беше доловил нотка на завист в гласа й. Сега дори Луис си имаше гадже за бала.

Кам последва Лилит до висока стена с жълто-зелени рафтове, впечатлен, че беше открила най-интересния отдел от магазина толкова бързо. Кам беше пазарувал, правил дарения и дори работил в поне сто магазина за винтидж стоки през годините. Можеше да влезе в който и да е и да разбере къде са обувките и електрическите крушки и как да намери наистина готините стари костюми.

Лилит, изглежда, имаше същата дарба. Тя се повдигна на пръсти да смъкне един костюм от три части на тънки сини райета от лавицата. Вдигна панталоните към Кам, като кимна одобрително.

– Какво ще кажеш?

– Истински динамит. – Той взе костюма, после разрови из останалите, спирайки при един вълнен костюм с шарка на редуващи се големи и малки карета, който бе по-малък от останалите и изглеждаше безупречно. Кам знаеше, че сакото ще стои съблазнително на Лилит и че панталоните щяха да са й точно по мярка.

– О, влюбена съм в това — каза тя, когато й го подаде. – Мислиш ли, че може да ми стои добре?

Не знам дали този град ще е в състояние да понесе колко добре ще изглеждаш в този костюм – каза той.

– Наистина ли? – Тя го огледа за петна. – Ще го пробвам.

Кам махна на една висока жена с табелка с името й.

– Имате ли нещо против да ни заведете до пробните?

– Отзад – каза жената и отведе Кам и Лилит до един ъгъл, отделен с жълта фланелена завеса.

– Влизай, малката – каза Кам.

Пробната беше разхвърляна, със стари поли, пелерини тип „пончо“, широкополи сламени шапки и пижами, висящи по закачалки и куки на стените. Изглеждаше сякаш всичко, което е било пробвано и отхвърлено през последното десетилетие, просто беше оставено там на купчина.

– Хайде, влизай – каза Лилит, дръпна завесата и я затвори зад двамата.

Вътре светлината беше различна; крушките с гореща бяла светлина омекваха до по-нежно, почти романтично сияние през прашните абажури.

– Обърни се, докато облека това – каза тя.

– Не искаш ли да изчакам отвън? – попита Кам.

– Казах ти какво искам – каза Лилит. – Обърни се.

Кам се подчини. Заслуша се в звуците, които тя издаваше, когато се движеше, тихото й поемане на дъх, мекият звук от тупването на раницата й на пода, лекото пляскане на ластика, когато вдигна косата си и я прибра на конска опашка. Нещо докосна леко рамото му и той осъзна, че Лилит се съблича. С всичките дрехи, струпани на купчини отзад, в пробната нямаше много място за движение, така че докато Лилит се измъкваше от джинсите си, голият й хълбок се бутна в Кам. Крилете му започнаха да парят от порива да ги разпери.

– Ще си пробваш ли дрехите, или какво? – попита Лилит.

Това бе вълнуващо чувство – да знае, че зад него ставаше нещо опасно сексапилно, но да не може да види нищо от него, нищо от нея. Кам се чувстваше, сякаш двамата с Лилит имаха тайна, момент, който си беше само техен.

– Да – той си смъкна якето.

Скоро стояха, опрели един в друг голите си гърбове. Допирът до кожата на Лилит в тихото, преградено със завеса пространство беше опияняващ. Все едно бяха обратно на брега на река Йордан. Тялото му можеше да разпознае всяка извивка на нейното, без да я вижда.

Дали и Лилит разпознаваше неговите? Заради Луцифер тялото на Кам съвсем не беше такова, както в Ханаан, но все пак копнееше да разбере дали такава близост пробуждаше спомените й.

– Йо! – провикна се Джийн отвън. – Трябват мнения.

– Само минута – обади се Лилит, докато двамата с Кам припряно се напъхваха в дрехите си.

Кам вдигна ципа на панталоните с тънкото райе и миг по-късно почувства върховете на пръстите й на раменете си, когато го завъртя с лице към себе си.

Само че Лилит не беше облечена в карирания костюм. Вместо това се беше пъхнала в светлосиня рокля с чисти, семпли линии. Деколтето беше ниско изрязано, но не дълбоко. Линията на подгъва се спускаше леко до средата на бедрата й. Сигурно току-що я беше намерила в купчината в пробната, но изглеждаше ушита специално за нея.

– Изглеждаш прекрасно – каза той.

– Благодаря – каза Лилит. Огледа костюма му, който сякаш беше направен за предишния Кам – не за сегашното му тяло. – На закачалката изглеждаше обещаващо – каза вежливо. — Но донякъде ти придава излъчване на търговец на стари коли.

– Идеално – каза той, – защото ти изглеждаш като щедра, млада и съблазнителна домакиня от петдесетте, тръгнала да си търси „Кадилак“ втора ръка.

– Ъх – изписка Лилит, но се смееше. – Свали това незабавно, преди трайно да си прихванал гадното му излъчване.

– Какво да облека вместо това? – попита Кам, също през смях.

– Каквото и да е друго! – Лилит грабна сиво вълнено пончо с жълти и оранжеви цветя от една кука на стената в дъното на пробната. Имаше вид, сякаш някога беше принадлежало на някой мексикански десперадо. – Ето!

Кам посегна зад обемист зелен халат за баня и измъкна розова, сатенена хавайска рокля без презрамки.

– Само ако пробваш това.

– Приемам предизвикателството ти – каза Лилит закачливо и взе роклята. С показалеца си направи знак на Кам да се обърне.

Отново бяха с гръб един към друг, Кам – заставащ много неподвижно всеки път щом почувстваше голата кожа на Лилит да докосва неговата. Затвори очи и си представи как хавайската рокля се плъзга надолу по извивката на хълбоците й.

Когато тя се обърна, Кам с възхищение откри, че беше откъснала бяло копринено цветче от орхидея от няколко подбрани изкуствени растения в ъгъла на пробната. Беше затъкнато зад ухото й.

– Алоха – каза тя и изпърха с мигли.

– Алоха и на теб – каза Кам.

– Това момче определено знае как се носи пончо – отбеляза тя, оглеждайки го одобрително от глава до пети.

Кам задейства най-чистия си акцент от Мексико Сити и хвана Лилит за ръка.

– Знам, че идваме от различни светове, сеньорита, но сега, след като ви видях, трябва да ви отведа с мен в моето ранчо.

– Но баща ми никога няма да го позволи – каза Лилит, успявайки да докара впечатляващо убедителен тон на хавайска жрица. – По-скоро ще те убие, отколкото да позволи да ме отведеш!

Кам й целуна ръка:

– За теб бих рискувал всичко, дори вечните пламъци на Ада.

– Ехо? – извика Луис, застанал пред завесата. – Какво става там вътре? Открихте ли вече подходящата визия?

Лилит се изкикоти и дръпна назад завесата, като изтанцува няколко стъпки хула.

Откриха Джийн издокаран с черна мека шапка и жълто-кафяв тренчкот. Междувременно Луис беше намерил футболен екип, допълнен е подплънки, и някак го нахлузи върху дрехите си.

– Хайде, спречкайте се сега с мен, гадняри! – изкрещя към тавана.

– Супер – Джийн хвърли поглед към всеки от тях и поклати глава. – Ще изглеждаме като „Вилидж Пийпъл“.

– Не сме свършили, мой човек – каза Луис. – Току-що дойдохме!

– Е, дотук изглеждаме жалки – каза Джийн. – С изключение на теб, Лилит. Сега хайде да се постараем малко повече.

– Казва онзи, който си избра мека шапка – отбеляза Луис, докато двамата изчезнаха в океан от рипсено кадифе.

– Сега какво? – попита Кам, когато двамата с Лилит се върнаха в пробната. – Може да си имаме неприятности с Джийн, ако продължаваме да се занасяме.

– Звучи опасно – подметна закачливо Лилит. Хвърли поглед из пробната, тършувайки из закачалките. – Нека се изненадаме взаимно.

Отново се обърнаха с гръб един към друг. Отново Кам почувства как роклята се плъзва през главата на Лилит и пада на пода в краката му. Отново потрепери от едва сдържана страст.

Измери с поглед закачалката с дрехи пред себе си и накрая посегна към дълъг бежов индийски кафтан. Нахлузи го през главата си и го завърза на врата.

– Какво мислиш за тази? – попита Лилит няколко мига по-късно.

Той се обърна с лице към нея.

Лилит носеше ефирна, бяла, дълга до пода рокля, избродирана с наситено зелени листа.

– Нямаше как да не те забележа край селския кладенец онзи ден... – изрече тя с бавен, дрезгав тон.

Тя още играеше, но Кам едва можеше да диша. Не беше виждал тази рокля от...

– Къде намери това?

Лилит посочи с жест към купчината дрехи, натрупани до задната стена, но Кам не можеше да откъсне очи от нея. Примигна и видя бъдещата си съпруга, със слънчевата светлина, която хвърляше пъстри петна по раменете й, докато стоеше до него край река Йордан преди три хиляди години. Помнеше точно какво беше усещането от допира на онази лека като перце тъкан между пръстите му, когато обви ръце около нея. Помнеше как се влачеше шлейфът й, когато тя го напусна.

Не можеше да бъде. Тъканта щеше отдавна да се е разпаднала. В тази рокля обаче Лилит изглеждаше точно като момичето, което беше изгубил.

Кам се облегна на закачалката с дрехи; усещаше слабост.

– Какво? – попита Лилит.

– Какво какво? – отвърна Кам.

– Очевидно изглеждам зле в тази рокля.

– Не съм казал това.

– Но си го мислеше.

– Ако можеше да четеш мислите ми, щеше да се извиниш за този коментар.

Лилит се загледа надолу към роклята.

– Беше замислено като шега. – Тя направи пауза. – Глупаво е, знам, но по някаква причина, аз... исках да ти хареса как изглеждам в нея.

Тя излезе от пробната и застана пред огледалото отвън. Кам я последва, гледайки я как опипва бродерията на талията си. Гледаше как полата изшумоля, когато тя завъртя леко бедра. Изражението й се промени. Очите й отново станаха замечтани. Той пристъпи по-близо.

Възможно ли беше? Дали тя си спомняше нещо от тяхното минало?

– Ти си най-забележителното създание, което някога съм виждал... – изрече той, преди да осъзнае какво прави.

– Трябва да се оженим в храма – каза тя рязко.

– Какво? – Кам примигна, но после отговорът го осени. Бяха си казали същите тези думи преди, на речния бряг в Ханаан, последния път, когато тя носеше тази рокля.

Лилит срещна погледа му в огледалото. Внезапно в очите й бликна гняв и разкриви чертите й. Тя рязко се завъртя с лице към него, изпълнена с ярост. Миналото, което тя не можеше да си спомни, преминаваше напред в настоящето. Кам виждаше, че Лилит беше объркана защо изпитва такъв гняв, но абсолютно сигурна, че определено е свързан с Кам.

– Лилит – каза той. Искаше да й каже цялата истина. Мъчително му беше да разбира какво чувства тя по-добре, отколкото самата тя разбираше.

Но преди той да успее да каже нещо повече, Лилит избухна в смях. Звукът беше насилен, не присъщият й мелодичен смях.

– Какво беше това? – попита тя. – Съжалявам, нервна съм.

Кам се опита да се засмее:

– Шегуваше ли се?

– Може би. – Лилит подръпна копчетата на гърба си, сякаш роклята я задушаваше. — Но усещам гнева си толкова истински. Сякаш искам да изтръгна с нокти лицето от черепа ти.

– Леле — успя да каже Кам.

– Най-странната част обаче – продължи Лилит, като го оглеждаше внимателно – е, че ти се държиш, сякаш го заслужаваш. Бясна съм ти, а нямам представа защо. Но почти ми се струва, че ти знаеш. – Тя притисна юмруци към слепоочията си. – Полудявам ли?

Той изучаваше бродираната лоза, която пълзеше по торса й. Трябваше да я измъкне от тази рокля.

– Другата ми харесваше повече – излъга той, върна се в пробната и вдигна модерната синя рокля от пода. Изглеждаше евтина и лесна за забравяне редом до сватбената рокля на Лилит. – Ето, нека ти помогна да се измъкнеш от това старо нещо. Мирише на нафталин.

Но Лилит отблъсна ръката на Кам от копчетата на врата си.

– Би трябвало да купя тази. – Гласът й беше далечен. – Кара ме да се чувствам... повече като себе си. – Провикна се към продавачката: – Колко е тази рокля?

– Никога преди не съм я виждала – дойде отговорът на жената миг по-късно. – Или току-що е пристигнала, или си стои в онази купчина в пробната от цяла вечност.

Кам знаеше, че е първото – и освен това знаеше кой я беше занесъл там.

– Каква е най-добрата ви цена? – попита Лилит и Кам я чу как отваря ципа на раницата си и рови из портмонето си. – Имам... два долара и петдесет... и три цента.

Кам тръгна след нея.

– Може би не бива...

– Е каза продавачката. – В петъците роклите са на половин цена, а повечето хора по тези места имат по-различен стил от... каквото там е това. Ще ми платите вашите два и петдесет и три на касата.

– Чакай... – поде Кам.

– Страхотно – каза Лилит, отдалечавайки се с шумолене от него надолу по пътеката, все още облечена в роклята.

Докато се преобличаше обратно в собствените си дрехи, Кам забеляза мъничък гаргойл от резбовано дърво да седи върху лавица с дреболии, с поглед, обърнат навън от пробната. Кам и Лилит най-сетне започваха да се разбират. Но Луцифер не можеше да търпи това. За да спечели облога, му беше нужно Лилит да остане хваната като в капан — дори облечена – в яростта си. А тя никога не бе била по-разгневена на Кам, отколкото в последния ден, когато бе носила тази рокля.

Сега, три хилядолетия по-късно, щеше да я носи отново и да почувства отново онази ярост – в нощта на училищния бал, когато Кам щеше да се нуждае най-много от прошката й.