Непростено

11. Пречупи ме

Лилит

Седем дни

На закуска на следващия ден Лилит рязко измъкна престоялата тарталета с маково семе от ръката на Брус и сложи пред него димяща купа овесена каша.

– Овесена каша а ла Лилит – обяви тя. – Приятен апетит.

Гордееше се с творението, което бе забъркала: то включваше семена от нар, кокосови стърготини, орехи и прясна сметана, всичките – благодарение на продуктите, донесени от Кам.

Когато го попита направо за преснимания текст на песента си, той се престори, че не знае за какво говори тя. Продуктите обаче безспорно издаваха гузна съвест, опитваща се да я подкупи, за да му прости.

– Ухае възхитително – каза Брус и вдигна лъжицата си. Беше облечен за училище в леко измачкана риза и панталони в цвят каки, косата му беше чиста и пригладена назад. Лилит още не беше свикнала да го вижда без пижама. – Откъде взе всичката тази специална храна?

– Кам – каза тя, като изсипа пълен черпак овесена каша в една купичка за майка си, която си правеше прическа със сешоар.

– Защо почервеня и се навъси толкова, когато каза името на Кам? – попита Брус. Купичката му вече беше съвсем празна. – Има ли още? И Кам донесе ли сладки с шоколадови парченца?

– Защото е откачалка и – не. – Лилит му даде купичката, която приготвяше за майка си, и започна да приготвя трета порция. Нямаше полза да се опитва да разпределя хубавата храна – по-добре да я изядат и да й се наслаждават, особено сега, когато Брус се чувстваше по-добре. Трябваше да остане в добро здраве.

Лилит се свлече в стола до брат си и се опита да си представи някой някога да нарани Брус така, както Кам беше наранил нея.

– Трябва да внимаваш с хората. Можем да си имаме истинско доверие само помежду си. Ясно?

– Звучи самотно – отбеляза Брус.

– Да – съгласи се тя с въздишка. – Наистина.

Но беше по-добре, отколкото да позволиш на хора като Кам да ти съсипят живота.

* * *

– Махай се – каза Лилит и затръшна вратичката на шкафчето си, когато Кам се приближи в коридора преди звънеца. Пренебрегна букета ириси в ръката му. Мекото им ухание, в което Лилит се бе влюбила, когато намери цветята върху старинното писалище преди два дни, сега предизвикваше у нея гадене. Гадеше й се от всичко, което Кам докосваше.

– Тези са за теб – каза той и протегна букета към нея. – Наистина съжалявам.

– За какво точно съжаляваш? Задето направи фотокопията?

– Не – каза Кам. — Съжалявам, че вчера имаше такъв ужасен ден. Това е опит да те разведря.

– Искаш да направиш нещо, за да ме разведриш? – попита Лилит. – Умри.

Дръпна грубо цветята от него, захвърли ги на пода и гневно се отдалечи.

* * *

Кам стоеше далеч от нея по време на часа на класния и този по поезия, а след това имаше няколко блажени учебни часа без него. Черният облак над нея дори се разведри малко по биология, защото, като никога, наистина си беше подготвила домашното.

– Може ли някой да ми каже разликата между митохондриите и апарата на Голджи? – попита госпожа Лий от бялата дъска.

Лилит откри, че се взира удивено в пръстите си, изпънати над главата й. Не можеше да повярва, че вдига ръка доброволно в час по биология.

Госпожа Лий направо си изкара кафето през носа, когато видя Лилит на първия ред да чака търпеливо да я посочат.

– Добре, Лилит – каза тя, като не успя да прикрие изненадата си, – опитай.

Лилит беше в състояние да опита единствено благодарение на Луис. Вчера по време на обяда той се беше приближил до нея на опашката за храна.

– Снощи работих по нов ритъм за „Да летиш надолу с главата“ – беше казал, показвайки синкопирания ритъм с потропване на пръсти по подноса си.

– Аз също си мислех, че можем малко да ускорим темпото – каза Лилит.

Луис плати бургера си, а Лилит използва купона си за безплатен обяд. Отначало беше нервна, че той ще подхвърли нещо заядливо или саркастично за това, но той не каза абсолютно нищо. После забелязаха Джийн да седи сам и Луис отиде да седне срещу него, сякаш не беше кой знае какво, макар Лилит да не мислеше, че ги е виждала да сядат заедно когато и да било преди. Двете момчета вдигнаха поглед към Лилит, която стоеше нервно над тях.

– Официална покана ли чакаш? – Джийн потупа мястото до себе си. – Паркирай се.

Така че Лилит го направи. Осъзна, че от тази наблюдателна точка, докато седеше сред приятели, кафетерията й се струваше напълно различна. Беше топла и светла, шумна, забавна и за пръв път обядът премина твърде бързо.

Имаха да си кажат много неща за музиката, но това, което изненада най-много Лилит по време на обяда, беше, че имаха и други теми за разговор, различни от музиката. Като например как Джийн се безпокоеше, че родителите на Кими нямаше да удължат вечерния й час във вечерта на училищния бал.

– Трябва да идеш дотам, пич – каза Луис. – Трябва да седнеш смутено на дивана със смутения й баща, да му разкажеш за перспективите си за колежа или каквото там се сетиш. Издокарай се, но се дръж достойно и почтително. Татковците на момичетата обичат тия глупости.

– Не мога да повярвам, че приемам съвети от един „заек“ – пошегува се Джийн, заради което Луис го замери с пържен картоф в окото.

Първокурсникът обаче се оказа почти гений по биология. Когато Лилит взе да се оплаква за домашното си, Луис запя:

– Плазмената мембрана е „биячът“, който държи цялата измет навън.

– Какво е това? – беше попитала Лилит.

– Това е, един вид, моята версия на „Училищен рок!“ беше отвърнал той и бе изпял останалата част от песента, която беше лесна за запомняне и съдържаше мнемоника за всяка част на клетката. Когато той свърши, Джийн заръкопляска, а Лилит прегърна Луис, преди изобщо да осъзнае какво прави.

– Не знам защо никога не съм се сещала да измислям песни, които да ми помагат да уча – каза тя.

– Не е нужно – ухили се Луис. – Ще те науча на всичко, което знам. Което е, ами, всъщност всичко.

Сега, по биология, Лилит си спомни ниския глас на Луис, който й пееше предния ден – и, удивително, отговори правилно. Нямаше търпение да му каже.

* * *

На обяд тя го намери в кафетерията да се опитва да измъкне от автомата за газирана вода още лед. Дотича до него и започна да пее. Той се обърна и се ухили, и изпя последния ред заедно с нея.

– Спаси ми живота – каза тя. – Благодаря ти.

– Там, откъдето дойде това, има още – каза Луис с крива усмивка.

– Наистина ли? – попита Лилит. Щеше да е във възторг това да се превърне в нещо редовно. Не можеше да си позволиш да наеме частен учител за всички предмети, с които не се справяше.

– Какво имаш след обяда? – попита Луис и отпи пяната на кока-колата си, преди да се бе разляла.

– Американска история – изпъшка тя.

– Имам невероятна рокопера, която прави разбор на битките от Гражданската война – каза той. – Едно от най-добрите ми произведения е.

– Лилит? – Потупване с пръст по рамото накара Лилит да се извърти рязко. Кам протягаше към нея поднос с любимата й храна: лазаня.

– Не съм гладна – каза тя. – Коя част от „умри“ не разбра? Трябва ли да го кажа по-високо?

– Мой човек, аз ще изям тая лазаня – каза Луис.

Джийн Рах беше станал от масата си:

– Какво става, хора? – попита той.

Кам подаде подноса на Луис, докато Лилит казваше:

– Кам е вън от групата.

– Какво направи този път? – попита Джийн, като клатеше глава. До него Луис тъпчеше лазаня в устата си с широко отворени очи.

– Лилит мисли, че съм преснимал текста и съм го разпространил из цялото училище – каза Кам и подръпна деколтето на тениската си. – Не е ясно защо мисли, че бих направил това, но го мисли.

– Не, Лилит – каза Луис, като бършеше с ръка соса от устните си. – Помагам в библиотеката и вчера трябваше да направя няколко фотокопия. Онова нещо беше точно пред мен на опашката. Беше с дължина към хиляда страници. Луис завъртя очи. – Когато материалът за преснимане е толкова голям, трябва да имаш код. Това беше изпратено от външен компютър. Идваше от акаунта „Кинг Медия“.

Джийн се намръщи:

– Значи е била или Клоуи Кинг, или...

– Стажантът – промърмори Кам. – Луц.

– Както и да е – каза Лилит, странно ядосана, че историята за Кам, на която беше вярвала, се разпадаше. – Кам все така е вън от групата. Джийн, Луис, ще се видим след училище за репетиция.

* * *

Но когато Лилит отиде в стаята на оркестъра след училище, приятелите й не бяха там. Вместо това „Нежните видения“ се готвеха за репетиция.

Или по-скоро новата им помощничка по поддръжката на китарите – тихо момиче на име Карън Уокър, която седеше до Лилит по биология – настройваше инструментите им. Дъвчеше устна, докато подръпваше струните и въртеше ключовете на блестящата електрическа китара на Клоуи. На Лилит й беше ясно, че Карън всъщност не знаеше какво прави, но момичетата от групата не внимаваха много. Бяха се изтегнали на столчетата за музикантите, пиеха шейкове с кисело мляко и играеха игри на телефоните си.

– Ъм, Джун, ти да не би току-що да ми изпрати откачената си станция с класическа музика от Spotify? – попита Тереза блондинката от лявата си страна.

– Това е Шопен и го слушам, когато заспивам – каза Джун.

– Откачалка! – възкликна Клоуи, без да вдига поглед от телефона си. – Моята късметлийска радиостанция точно сега е „Винаги принц през цялото време“. С Дийн я слушахме миналия петък вечер.

Лилит си представи как Джун с ангелското изражение лежи в леглото, сънувайки под съпровода на Шопеновите валсови концерти. Лилит се беше опитвала да спи на музика. Беше истинско мъчение. „Хващаше се“ за всяка нота, удивляваше се на промените в акордите, опитваше се да определи различните инструменти.

Може би музиката оставяше другите хора на спокойствие и им позволяваше да се отпуснат. Музиката никога не оставяше Лилит на спокойствие.

– Да не би някой да е свалил надписа отвън, който гласеше „Забранено за откачалки“? – попита Клоуи, когато забеляза Лилит да стои на прага. – Да не си дошла да стовариш още от скапаните си текстове върху нищо неподозиращи жертви?

Лилит не харесваше Клоуи, но я познаваше достатъчно добре, за да знае, че Клоуи не лъжеше – тя наистина мислеше, че Лилит е разпространила онези фотокопия сама.

Което означаваше, че виновницата не е Клоуи.

И все пак Луис каза, че поръчката за копията е била изпратена от компютър на „Кинг Медия“. Спомни си как Кам намекна, че може Луц да е направил фотокопията. Но в това нямаше логика. Защо стажантът в Битката на бандите би се опитал да я саботира?

– Виждала ли си Луис и Джийн? – попита тя Клоуи. – Имаме репетиция тук.

– Вече не – каза Клоуи с извити в отровна усмивка устни. – Изритахме ония загубеняци. Сега това е наша територия.

– Но...

– Вие можете да използвате бетонната площадка до контейнера за смет. Хайде – каза Клоуи и размаха ръце в пропъждащ жест. – Омитайте се. Ще започваме и не искам да ни откраднете звука.

– Правилно – изрече Лилит с убийствено сериозно изражение, като блъсна вратата на стаята на оркестъра. – Защото може да се изкуша да копирам потресаващия начин, по който излагаш на показ цепката между гърдите си, когато свириш на китара.

* * *

Лилит откри Джийн и Луис на паркинга, седнали върху капака на бебешкосинята хонда на Джийн. От обяд насам температурите се бяха повишили и от паважа се издигаше гореща мараня. Слънцето беше убито оранжева точица зад опушено-сив облак. Челото на Луис беше влажно от пот, когато предложи на Лилит остатъците от огромния пакет „Доритос“, който държеше.

– Точно сега би ми дошло добре малко „Куул Ранч“¹³ – каза Лилит.

– Клоуи и теб ли изрита? – попита Джийн, като качи крака върху фара на колата си.

Тя кимна.

– Къде ще репетираме сега? У нас определено не става

– Нито пък у нас – каза Луис между няколко шумно сдъвкани хапки. – Родителите ми биха ме убили, ако научат, че съм в група. Мислят си, че днес оставам до късно заради допълнителен курс за подготовка за SAT.

– И у нас не става – каза Джийн. – Аз съм най-големият от пет деца и не ви трябва да си имате работа с братята и сестрите ми. Особено не и с близнаците. Те са откачени.

– Значи, в общи линии, сме прецакани – каза Лилит. Помисли си за Ратълснейк Крийк, но щеше да им трябва генератор за захранване на микрофоните, тонколоните, синтезатора. Никога нямаше да се получи.

– А у Кам? – попита Джийн. – Някой да знае къде живее?

– Съжалявам, за този Кам ли говориш, който вече не е в групата? – попита Лилит, присвивайки очи.

– Не те е саботирал, Лилит – каза Джийн. – Знам, че си смутена и объркана, но не е бил Кам. Добре е да поговориш с него, да изясниш нещата. Имаме нужда от него.

Лилит не отговори. Харесваше й да има Джийн и Луис за приятели и не искаше да оплесква това положение, но щеше да тегли чертата, ако я принудеха да приеме Кам обратно в групата. И все пак сега, когато Джийн го спомена, наистина и беше любопитно къде живее Кам.

– Помощникът от библиотеката идва на помощ – каза Луис, като ровеше из телефона си. – Имам достъп до базата данни за учениците с адресите на всички. – Наклони глава назад, отмятайки косата от очите си. – Ето го, „Добс Стрийт“ двеста четирийсет и едно. – Натъпка остатъка от чипса в устата си, после метна смачканата на топка опаковка в близкото кошче за смет. – Да вървим.

— Това не означава, че ще го приема обратно в „Отмъщение“ – предупреди Лилит момчетата, които вече се качваха в колата. – Просто ще идем да погледнем.

* * *

Луис предложи на Лилит да се вози до него на предната седалка, което тя прие като кавалерски жест, и джипиесът на Джийн ги насочи към съмнителните квартали на града.

Той наду до дупка стереото – като настоя да ги запознае с един от любимите си нови албуми, който всички много харесаха, – и подкара покрай базара, край който Лилит винаги минаваше на път за училище. Влязоха в квартала на Лилит и минаха точно покрай нейната улица.

Задържа дъха си, докато вече не можеше да види автомобилната алея в страничното огледало, сякаш Джийн или Луис можеха някак да се досетят, че грозната къща в края на уличката беше мястото, което Лилит наричаше дом. Представи си Брус вътре, как гледа стари епизоди на „Риск!“¹⁴ с Аластор на кушетката до него, и й се стори, че върши предателство спрямо него просто с това, че се срамуваше от мястото, от което идваше.

Изненада се, че Кам би живял в този край на града. Спомни си един ранен разговор, когато й беше казал, че предишната нощ е спал навън. В онзи момент си помисли, че той се шегува. Изглежда, имаше пари в изобилие. Караше собствен мотоциклет, а коженото му яке изглеждаше скъпо. Беше и донесъл продукти, беше й сервирал хайвер, беше се опитал да й подари цветя същата тази сутрин.

Джийн направи остър завой наляво и натисна спирачките.

– Това не може да е правилно.

Лилит беше на същото мнение. „Добс“ беше дълга, права улица, която беше изцяло затворена за автомобилно движение. Тук нямаше къщи. Нямаше апартаменти. Между колата им с работещ на празни обороти двигател и горящите хълмове в далечината имаше стотици нахвърляни като пъстри кръпки палатки и картонени навеси, издигнати насред пътя. Между палатките сновяха хора и изобщо не приличаха на Кам. Бяха дрипави, изпаднали, много от тях – дрогирани.

– Може би базата данни е сгрешена – предположи Луис и извади телефона си.

– Да идем да проверим – каза Лилит и отвори пасажерската врата.

Луис и Джийн я последваха до периферията на града от палатки, стъпвайки по счупени бутилки и плесенясали картонени кутии. Тук беше странно студено, а вятърът беше остър. Лилит не знаеше какво търси; вече не очакваше да намери Кам тук.

Миризмата беше натрапчива, като от заровени в земята отпадъци, които някой беше напоил с бензин. Лилит дишаше през устата, докато се опитваше да осмисли тази гледка. Отначало изглеждаше като пълен безпорядък. Мършави деца, тичащи навсякъде, мъже, препиращи се за съдържанието на пазарски колички, огньове, бушуващи в кошчета за смет. Но колкото по-дълго Лилит изучаваше света на улица „Добс“, толкова повече започваше да го проумява. Той беше сам по себе си една малка общност със собствени правила.

– Аз първа ги видях – каза една жена на възрастта на майката на Лилит на друга, по-млада жена, и изтръгна от ръката й чифт брезентови обувки.

– Но са моят номер – възрази втората жена. Имаше руси ситни плитчици и носеше сиво потниче до пъпа. Лилит виждаше ребрата й. – Ти не би могла да си набуташ дори палеца в тях.

Лилит погледна надолу към собствените си разпадащи се кубинки с връзките, които все й се налагаше да връзва на възел, когато се късаха. От години не беше имала друг чифт обувки. Опита се да си представи, че няма дори тях.

– Може би е добре да се омитаме – предложи Джийн с неспокойно изражение. – Можем да говорим с Кам утре в училище.

– Ето там – каза Лилит и посочи напред към момче с преметната през рамо куриерска чанта, което излизаше от тъмнозелена палатка.

Кам поспря за миг и се взря нагоре към небето, сякаш можеше да прочете там нещо, което останалите не можеха.

На този фон, в гаснещата светлина на здрача, Кам изглеждаше като съвсем друг човек. Изглеждаше по-стар, уморен. Винаги ли беше изглеждал така? Домъчня й за него. Запита се колко ли трябваше да се преструва Кам в училище, за да си придава толкова уверен и загадъчен вид.

Наистина ли това беше домът му? Лилит никога не беше знаела, че в Кросроудс има хора, които живеят така. Никога не си беше представяла някой в по-лошо положение от собственото си семейство.

Той вървеше в тяхната посока, но още не ги беше видял. Лилит подръпна Джийн и Луис за ръкавите на ризите, за да ги скрие, така че той да не ги види.

Кам кимна, докато минаваше край две по-големи момчета. Едното вдигна юмрук, за да го удари за поздрав в неговия.

– Здрасти, брат.

– Как си, Огъст? – чу тя да казва Кам.

– Не мога да се оплача. Само зъбоболът.

– С теб съм – каза Кам с усмивка. Сложи ръка на рамото на младия мъж и се вгледа дълбоко в очите му. Мъжът сякаш се отпусна, хипнотизиран от погледа на Кам.

Лилит също беше хипнотизирана. Хората тук имаха едно и също гладно, нервно изражение. Но не и Кам. Под изтощението си той излъчваше кротко спокойствие, което намекваше, че нищо на това място не може да го засегне. Може би нищо на този свят не можеше да го засегне. Това беше едно от най-прекрасните неща, които беше виждала някога. Искаше й се и тя да бъде такава: в мир със себе си, независима, свободна.

– Някак оставам с чувството, че наистина живее тук – отбеляза Джийн.

– Ако това може да се нарече живеене – каза Луис и тръгна към него. – Не се налага да бъде тук. Вкъщи имаме две допълнителни спални. Сигурен съм, че нашите ще го пуснат да спи при нас.

– Чакай. – Лилит го възпря. – Може да се смути, че сме го проследили дотук. – Лилит знаеше, че на негово място самата тя би се почувствала неудобно. – Да поговорим с него утре.

Загледа как Кам отиде бавно до горящо кошче за смет, където един баща приготвяше над метална скара два хотдога за четири малки деца. Разряза всеки хотдог на две и ги обърна на скарата, но когато Кам спря за миг пред него, човекът започна да реже единия хотдог на по-малки парчета.

– Гладен ли си? – попита той и предложи на Кам четвърт хотдог.

– Не – каза Кам. – Благодаря. Всъщност... – Пъхна ръка в куриерската си чанта и извади увит във фолио пакет. – Добре е да вземете това.

Мъжът разви пакета и откри гигантски сандвич, купен от деликатесен магазин. Примигна към Кам и отхапа огромна хапка, после подели останалото между децата си. Докато те се хранеха, той прегърна Кам за благодарност.

След като се нахраниха, най-голямото момче – изглеждаше някъде на годините на Брус – извади очукана китара. Кам разроши косата на момчето, после седна сред тях. Опита се да настрои китарата, но Лилит чуваше, че положението е безнадеждно. Две от струните бяха скъсани. Въпреки това Кам не се предаде и скоро китарата зазвуча малко по-добре, отколкото преди.

– Някакви искания? – попита той.

– Приспивна песен – каза най-малкото момче с прозявка.

Кам се замисли за момент:

– Научих тази от талантлива музикантка – каза той – на име Лилит.

Когато Кам засвири първите акорди на „Изгнание“, Лилит си пое въздух през зъби. Кам пееше песента прекрасно, бавно и много емоционално, придавайки й дълбочина, каквато тя никога не си беше представяла, че е възможна. Изпя я два пъти. Когато свърши, децата в групата вече клюмаха и се унасяха в сън. Зад тях баща им изръкопляска тихо на Кам.

– Леле – прошепна Джийн.

– Да – каза Лилит. Беше разтреперана, готова да се просълзи, толкова трогната, че не можа да каже нищо повече.

– Добре е да тръгваме – каза Луис.

Часове по-рано Лилит беше сигурна, че е отписала Кам за последно. Сега последва приятелите си към колата на Джийн, чувствайки се замаяна, сякаш светът около нея се местеше с всяка стъпка.

Единственото, в което бе сигурна, беше колко бе сбъркала за Кам.