Непростено

1.

Пустош

Лилит

Лилит се събуди, кашляйки.

Беше сезонът на горските пожари – вечно беше сезонът ма горските пожари – и дробовете й бяха задръстени с дим и пепел от червения пламък на хълмовете.

Светещият циферблат на часовника до леглото й показваше полунощ, но тънките бели завеси проблясваха в сиво от зората. Сигурно токът отново беше изгаснал. Помисли си за теста по биология, който я очакваше четвъртия час, незабавно след това – за противния факт, че снощи погрешка беше донесла вкъщи учебника си по американска история. Чия идея за жестока шега беше да й връчи два учебника с гръбчета в съвсем еднакъв цвят? Щеше да разчита само на късмета си за теста и да се моли за тройка.

Измъкна се от леглото и стъпи в нещо топло и меко. Вдигна крак и миризмата я връхлетя.

– Аластор!

Малкият мелез със светла козина дотича в тръс в спалнята й, мислейки, че Лилит иска да си играят. Майка й наричаше кучето „гений“ заради номерата, на които братът на Лилит, Брус, го беше научил, но Аластор беше на четири години и отказваше да усвои единствения важен номер: да се опитоми и да се научи да живее в къща.

– Това е страшно нецивилизовано – скара се тя на кучето, и влезе в банята, подскачайки на един крак. Пусна душа.

Нищо.

Водата е спряна до три следобед, обявяваше бележката от майка й върху хвърчащ лист хартия, закрепен с тиксо към огледалото в банята. Корените на дървото отвън се извиваха през тръбите им и се предполагаше, че днес следобед майка й ще има пари да плати на водопроводчика, след като получеше чек със заплата от едно от многото места, където работеше почасово.

Лилит опипом затърси тоалетна хартия, надявайки се поне да избърше крака си. Намери само кафяво картонено руло. Просто поредният вторник. Детайлите варираха, но всеки ден от живота на Лилит беше кажи-речи еднакво ужасен.

Откъсна бележката на майка си от огледалото и избърса с нея стъпалото си, после се облече в черни джинси и тънка черна тениска, без да поглежда отражението си. Опита се да си спомни една-едничка частица от това, което учителят й по биология беше казал, че може да е включено в теста.

Когато слезе долу. Брус изсипваше остатъците от зърнената закуска в устата си. Лилит знаеше, че тези застояли люспи бяха последните хапки храна в къщата.

– Свършили сме млякото – каза Брус.

– А зърнената закуска? – попита Лилит.

– И зърнената закуска. И всичко. – Брус беше на единайсет и висок почти колкото Лилит, но много по-крехък. Беше болен. Винаги беше боледувал. Беше роден преждевременно, със сърце, което не можеше да настига душата му, обичаше да казва майката на Лилит. Очите на Брус бяха хлътнали, а кожата му имаше синкав оттенък, защото дробовете му никога не можеха да си набавят достатъчно въздух. Когато хълмовете горяха, както всеки ден, той хриптеше при най-малкото усилие. Оставаше си в леглото по-често, отколкото ходеше на училище.

Лилит знаеше, че Брус се нуждае от закуска повече от нея, но въпреки това стомахът й изръмжа в знак на протест. Храна, вода, основни продукти за поддържане на хигиената – всичко беше оскъдно в порутеното бунище, което наричаха дом.

Хвърли поглед през мърлявия кухненски прозорец и видя, че училищният й автобус потегляше от спирката. Изпъшка, докато грабваше калъфа с китарата и раницата си, уверявайки се, че черният й дневник е вътре.

– Доскоро, Брус – провикна се тя и хукна.

Клаксоните зареваха, а гумите засвистяха пронизително, докато Лилит спринтираше през улицата, без да гледа, както винаги казваше на Брус да не прави. Въпреки ужасния си късмет никога не се тревожеше, че ще умре. Смъртта щеше да означава освобождаване от колелото с въртящия се паникьосан хамстер, каквото беше животът й, а Лилит знаеше, че не е чак такава късметлийка. Вселената или Бог, или нещо искаше да я държи нещастна.

Загледа как автобусът отминава с грохот, а после тръгна да извърви пеш трите мили до училище с калъфа на китарата, подскачащ на гърба й. Забързано мина през улицата, покрай базара с магазина за стоки по един долар и автомобилното гише за китайска храна, което постоянно прекратяваше работа и започваше отново. Щом стигна на няколко пресечки отвъд собствения си мърляв квартал, известен из града като помийната яма, тротоарите станаха гладки, а по пътищата имаше по-малко дупки. Хората, които излизаха да вземат вестниците си, носеха делови костюми, а не опърпаните халати за баня, в каквито често бяха облечени съседите на Лилит. Добре фризирана жена, която разхождаше датския си дог, й махна за „добро утро“, но Лилит нямаше време за любезности. Шмугна се през бетонния подлез за пешеходци, който се спускаше под магистралата.

Подготвително училище „Тръмбул“ се намираше на ъгъла на Хай Медоу Роуд и магистрала 2, която Лилит свързваше главно с напрегнати посещения в спешното отделение, когато на Брус му станеше много зле. Докато пътуваше с пълна скорост по асфалта в пурпурния миниван на майка си, с брат си, хриптящ немощно, сгушен до рамото й, Лилит винаги се взираше през прозореца към зелените табели отстрани на магистралата, които обозначаваха милите до други градове. Макар да не беше виждала много – нищо – извън Кросроудс, на Лилит й харесваше да си мисли, че някой ден, ако някога се дипломираше, щеше да избяга на по-добро място.

Последният звънец биеше, когато излезе от тунела близо до края на кампуса. Кашляше, очите й горяха. Тлеещите горски пожари по хълмовете, които обкръжаваха града й, обвиваха училището в дим. Кафявата постройка с гипсова мазилка беше грозна и още по-загрозена, както беше покрита с изработени от учениците хартиени транспаранти. Един съобщаваше за утрешния баскетболен мач, върху друг бяха изписани подробностите за посветената на панаира на науката среща след училище, но на повечето се виждаха увеличени снимки от годишника на някакъв футболист от училищния отбор на име Дийн, който се опитваше да спечели гласове за крал на училищния бал.

На главния вход на „Тръмбул“ стоеше директорът Таркентън. Беше висок само малко над метър и петдесет и носеше костюм от полиестер в бургундско червено.

– Отново закъснявате, госпожице Фоскор – каза той, оглеждайки я с неприязън. – Не видях ли името ви във вчерашния списък за наказание с оставане след часовете заради закъснение?

– Странна работа е с това задържане след часовете – отбеляза Лилит. – Изглежда, че научавам повече там, взирайки се в стената, отколкото някога съм научила в час.

– Отивайте в първия час – каза Таркентън, пристъпвайки една крачка към Лилит, – и ако създадете неприятности на майка си дори за секунда по време на часа днес...

Лилит преглътна:

– Майка ми е тук?

Майка й заместваше по няколко дни месечно в „Тръмбул“, печелейки намаление на таксата за обучение, което бе единствената причина да може да праща Лилит в това училище. Лилит никога не знаеше кога ще открие майка си да чака пред нея на опашката в училищната закусвалня или да си оправя червилото в дамската тоалетна. Тя никога не казваше на Лилит кога ще удостои с присъствието си кампуса на "Тръмбул" и никога не предлагаше на дъщеря си да я закара на училище.

Винаги беше ужасна изненада, но Лилит поне никога не се беше натъквала на майка си, заместваща учител в собствените й часове.

До днес, изглежда. Изпъшка и се отправи навън, питайки се в кой от часовете щеше да се появи майка й.

Беше пощадена в часа на класния, където госпожа Ричардс вече бе приключила проверката по списъка и ожесточено изписваше по дъската начините, по които учениците можеха да й помогнат с безнадеждната й кампания да въведе рециклирането в кампуса. Когато Лилит влезе, учителката поклати безмълвно глава, сякаш просто й беше дотегнало от обичайните закъснения на Лилит.

Лилит се плъзна на мястото си, пусна калъфа с китарата в краката си и извади учебника по биология, който току-що бе грабнала от шкафчето си. Оставаха десет скъпоценни минути от часа на класния и Лилит имаше нужда от всичките, за да „покълве“ за теста.

– Госпожо Ричардс – обади се момичето до Лилит, отправяйки кръвнишки поглед в нейната посока. – Внезапно нещо тук се размириса ужасно.

Лилит забели очи. С Клоуи Кинг бяха врагове още от първия ден на основното училище, макар да не можеше да си спомни защо. Едва ли можеше да се каже, че Лилит представлява каквато и да е заплаха за богатата, зашеметяваща ученичка от горните курсове. Клоуи се снимаше като модел за „Кросроудс Аперъл“ и беше вокалистка на попбанда, наречена „Нежните видения“³, да не говорим, че беше и президент на поне половината извънкласни клубове на „Тръмбул“.

След повече от десетилетие е противното държание на Клоуи Лилит беше свикнала с постоянния дъжд от нападки. В добър ден ги пренебрегваше. Днес се съсредоточи върху геномите и феномите в учебника по биология и се опита да изключи Клоуи от съзнанието си.

Но сега другите хлапета около Лилит стискаха носовете си. Хлапето пред нея се престори, че повръща.

Клоуи се завъртя в стола си:

– Това евтината ти идея за парфюм ли е, Лилит, или просто си се изпуснала в гащите?

Лилит си спомни бъркотията, която Аластор беше оставил до леглото й, и душа, който не бе успяла да си вземе, и почувства как бузите й пламват. Грабна си нещата, изхвърча като мълния от класната стая, пренебрегвайки бръщолевенето на госпожа Ричардс, че нямала пропуск за отсъствие, и се шмугна в най-близката тоалетна.

Вътре, сама, тя се облегна на червената врата и затвори очи. Прииска й се да можеше да се крие тук цял ден, но знаеше, че щом звънецът удари, това място щеше да се наводни с ученици. Застави се да отиде до мивката. Пусна горещата вода, изрита миризливата си обувка в мивката, и стисна флакона с евтин розов сапун. Хвърли поглед нагоре, очаквайки да види тъжното си отражение, а вместо това опери лъскав плакат, залепен с тиксо над огледалото. Гласувайте за Кинг като кралица⁴ пишеше на плаката под професионална рекламна снимка на сияйно усмихнатата Клоуи Кинг.

Училищният бал беше по-късно този месец и нетърпеливото очакване сякаш поглъщаше абсолютно всяко хлапе в училище. Лилит беше видяла сто такива плаката в коридорите. Беше вървяла зад момичета, които си показваха снимки на мечтаните украси за рокли на телефоните си преди да влязат в час. Беше чула момчетата да се шегуват за онова, което ставаше след бала. От всичко това на Лилит й се гадеше. Дори да имаше пари за рокля или момче, е което наистина да отиде, нямаше начин дори да стъпи в гимназията си, когато не се изискваше по закон да е там.

Откъсна плаката на Клоуи от огледалото и почисти с него вътрешността на обувката си, после го метна в умивалника, оставяйки водата да тече върху него, докато лицето на Клоуи пече не беше нищо освен мокра книжна каша.

* * *

В часа по поезия господин Дейвидсън беше така погълнат да пише Шекспировия Сонет 20 на дъската, че дори не забеляза как Лилит влиза със закъснение.

Лилит седна предпазливо, наблюдавайки другите ученици, като очакваше някой да се хване за носа или да се престори, че повръща, но, за щастие, те явно я забелязваха само като средство за предаване на бележки. Пейдж, русото момиче със спортна фигура от лявата й страна, я смушкваше, после плъзваше сгъната бележка по чина й. Не беше надписана, но Лилит знаеше, разбира се, че не е предназначена за нея. Беше за Кими Грейс, страхотното момиче, наполовина корейка, наполовина мексиканка, което седеше от дясната й страна. Лилит беше предавала достатъчно бележки между тези двете, за да зърне откъслечни части от плановете им за училищната забава – епичното парти след основното събитие и отвратителната дълга лимузина, за чието наемане събираха джобните си пари. На Лилит никога не й бяха давали джобни пари. Ако майка й имаше излишни пари, те отиваха право в сметките за лечението на Брус.

– Нали, Лилит? – попита господин Дейвидсън и Лилит трепна. Натика бележката под чина си, за да не я хванат.

– Бихте ли повторили? – помоли Лилит. Наистина не искаше да ядосва господин Дейвидсън. Часът по поезия беше единственият, който харесваше, главно защото не се проваляше в него, а от всички учители, които бе срещала, господин Дейвидсън беше единственият, който, изглежда, изпитваше удоволствие от работата си. Дори беше харесал някои от текстовете за песни, които Лилит беше предала като възложени задачи по поезия. Още си пазеше хвърчащия лист, на който господин Дейвидсън беше написал просто: Еха! под текста за една песен, която тя нарече „Изгнание“.

– Казах, че се надявам да си се записала за „Микрофонът е наш“? – попита Дейвидсън.

– Да, разбира се – измънка тя, но не беше и се надяваше да не го прави. Даже не знаеше кога е.

Дейвидсън се усмихна, доволен и изненадан. Обърна се към останалата част от класа.

– Тогава всички имаме нещо, което да очакваме с нетърпение!

В мига щом Дейвидсън се обърна обратно към дъската, Кими Грейс сръчка Лилит. Когато Лилит срещна тъмните, красиви очи на Кими, се запита за миг дали Кими искаше да поговорят за „Микрофонът е ваш“, дали идеята да чете пред публика изнервяше и нея. Но всичко, което Кими искаше от Лилит, беше сгънатата бележка в ръката й.

Лилит въздъхна и й я подаде.

Опита се да пропусне физическото, за да учи за теста по биология, но, разбира се, я хванаха и в крайна сметка се наложи да прави обиколки по гимнастически екип и кубинки. Училището не отпускаше маратонки, а майка й никога нямаше пари да й купи, така че звукът от краката й, докато тичаше в кръг около другите хлапета, които играеха футбол във физкултурния салон, бе оглушителен.

Всички я гледаха. Не беше нужно някой да изрича на глас думата откачалка. Ясно й беше, че си го мислят.

Докато стигне до часа по биология, Лилит вече беше смазана и изтощена. И именно тогава откри майка си, с жълто-зелена пола, с коса, прибрана в стегнат кок, да раздава тестовете.

– Направо върхът – изпъшка Лилит.

– Шшшшшшт! – отвърнаха дузина ученици.

Майка й беше висока и смугла, с недодялана красота. Лилит беше светлокожа, с червена като огъня по хълмовете коса. Носът й беше по-къс от този на майка й, очите и устата й – не толкова изящни. Скулите им бяха разположени под различен ъгъл.

Майка й се усмихна:

– Няма ли да седнеш, моля?

Сякаш дори не знаеше името на дъщеря си.

Дъщеря й обаче знаеше нейното.

– Разбира се, Джанет – каза Лилит и се смъкна на един празен чин в редицата най-близо до вратата.

Гневният поглед на майка й се стрелна към лицето на Лилит; после тя се усмихна и извърна очи.

Убивай ги с любезност, беше една от любимите поговорки на майка й, или поне пред хора. Вкъщи обноските й бяха по-резки. Майка й стоварваше върху Лилит вината за всичко, което мразеше в живота си, защото Лилит се беше родила, когато майка й била деветнайсетгодишна и прекрасна, на прага на забележително бъдеще. Когато се появи Брус, майка й вече се бе съвзела достатъчно от травмата, каквато бе Лилит, за да стане истинска майка. Фактът, че баща им беше извън картината – никой не знаеше къде е, – даваше на майка й още по-голямо основание да живее за сина си.

Първата страница от теста по биология представляваше диаграма, на която се очакваше да нанесат доминантните и рецесивните гени. Момичето от лявата й страна бързо попълваше графите. Внезапно Лилит се оказа неспособна да си спомни дори едно-единствено от нещата, които беше учила цяла година. Гърлото я засърбя и почувства как тилът й започва да се поти.

Вратата към коридора беше отворена. Там навън сигурно беше по-хладно. Почти преди да си даде сметка какво прави, Лилит вече стоеше на вратата, с раницата си в едната ръка и калъфа с китарата си в другата.

– Да излезеш от час без писмено разрешение за отсъствие, автоматично означава задържане след часовете! – обади се Джанет. – Лилит, остави тази китара и се върни тук

Опитът на Лилит с властта я беше научил да слуша внимателно какво й казват — а после да прави обратното.

Хукна надолу по коридора и стигна тичешком до вратата.

* * *

Навън въздухът беше бял и горещ. Вихрушки от пепел се спускаха от небето и се стелеха по косата на Лилит и крехката сиво-зелена трева. Най-незабележимият начин да напусне територията на училището беше през един от изходите зад училищната закусвалня, от който се излизаше в малък чакълест участък, където учениците обядваха, когато времето беше хубаво. Участъкът беше „подсигурен“ е тънка верижна ограда, която бе достатъчно лесно да прескочиш.

Тя стигна до оградата, после се спря. Какво правеше? Да избяга от изпит, надзираван от собствената й майка, беше ужасна идея. Наказанието нямаше да й се размине. Но вече бе твърде късно.

Ако продължаваше да върви в тази посока, накрая щеше да стигне обратно до своята ръждясваща, рушаща се, отблъскващо изглеждаща къща. Не, благодаря. Загледа се към няколкото коли, които фучаха през магистралата, после се обърна и прекоси паркинга на западната страна на кампуса, където рожковите растяха нагъсто и нависоко. Влезе в горичката и се отправи към сенчестия, скрит край на Ратълснейк Крийк.

Приведе се между два тежки клона на брега и изпусна дъха си. Убежище. Донякъде. Във всеки случай това минаваше за природа в миниатюрното градче Кросроудс.

Лилит подпря калъфа с китарата си на обичайното му място в извивката на един дървесен ствол, вдигна крака върху купчина крехки оранжеви листа и остави звука от потока, стичащ се в бетонното си корито, да я отпусне.

В училище бе виждала в учебниците си снимки на „красиви“ места – Ниагарския водопад, връх Еверест, водопади на Хаваите, – но харесваше Ратълснейк Крийк повече от което и да било от тях, защото не познаваше жива душа освен самата себе си, която да смята тази горичка от посърнали дървета за красива.

Отвори калъфа и извади китарата си. Беше тъмнооранжева „Мартин 000-45“ е пукнатина, спускаща се косо надолу по корпуса й. Някой на нейната улица я беше изхвърлил, а Лилит не можеше да си позволи да бъде придирчива. Освен това смяташе, че недостатъкът придава на инструмента по-наситен звук.

Пръстите й подръпнаха леко струните и докато акордите изпълваха въздуха, почувства как невидима ръка изглажда грубите й ръбове. Когато свиреше, се чувстваше заобиколена от приятели, каквито нямаше.

Какво ли би било да срещне някой, който наистина споделяше вкуса й за музиката, зачуди се. Някой, който не смяташе, че „Четиримата конници“ пеят „като бити кучета“, както веднъж една мажоретка беше описала любимата група на Лилит. Мечтата на Лилит беше да ги види да свирят на живо, но беше невъзможно да си представи наистина да присъства на концерт на „Четиримата конници“. Те бяха твърде важни, за да свирят в Кросроудс. Дори ако наистина дойдеха тук, как би могла Лилит да си позволи билет, когато семейството й едва имаше достатъчно пари за храна?

Не забеляза кога започна да измисля песен. Още не беше напълно оформена – само тъгата й, сливаща се с китарата, – но няколко минути по-късно, когато спря да пее, някой зад нея започна да ръкопляска.

– Ей, чакай малко – Лилит се завъртя рязко и се озова лице в лице е чернокосо момче, облегнало се на дърво наблизо. Носеше кожено яке, а черните му джинси бяха затъкнати в ожулени кубинки.

– Здрасти – каза той, сякаш я познаваше.

Лилит не отговори. Не се познаваха. Защо й говореше?

Той я изучаваше внимателно.

– Още си прекрасна – изрече меко.

– Ти си... наистина зловещ – отвърна Лилит.

– Не ме разпознаваш? – Звучеше разочарован.

Лилит сви рамене:

– Не гледам „Най-издирваните престъпници на Америка“.

Момчето сведе поглед, засмя се, после кимна към китарата й:

– Не те ли е страх да не я развалиш още повече?

Тя трепна, смутена:

– Песента ми ли?

– Песента ти беше истинско откровение – каза той, като се отблъсна от дървото и тръгна към нея. – Имам предвид тази пукнатина в китарата ти.

Лилит загледа лекотата, е която той се движеше – хладнокръвие, бавно, сякаш никой никога не го беше карал да се чувства неуверен в каквото и да било през живота си. Спря точно пред нея и изхлузи брезентова чанта от рамото си. Каишката се приземи върху ботуша на Лилит и тя се взря в нея, сякаш момчето я беше сложило там, докосвайки я, нарочно. Изрита я.

– Внимавам. – Тя гушна китарата си. – Точно сега, съотношението между китара и пукнатина е съвсем приемливо. Ако някога се превърне повече в пукнатина, отколкото в китара, тогава ще е по-лошо.

– Звучи, сякаш си пресметнала всичко. – Момчето се взря в нея за достатъчно дълго, че на Лилит да й стане неудобно. Очите му бяха завладяващо зелени. Явно не беше тукашен. Лилит не знаеше дали някога беше срещала някой, който не е от Кросроудс.

Беше прекрасен и интригуващ, следователно твърде хуна в, за да е истински. Намрази го моментално.

– Това е моето място. Намери си твое – каза тя.

Вместо да си тръгне обаче, той седна. До нея. Близо. Все едно бяха приятели. Или повече от приятели.

– Някога свириш ли с някой друг? – попита момчето.

Той наклони глава и Лилит зърна на тила му татуировка във вид на сияеща звезда. Осъзна, че беше затаила дъх.

– Какво, музика ли? Като група? – Поклати глава. — Не. Не че това ти влиза в работата. – Този тип нахлуваше на нейна територия, натрапвайки се в единственото й лично време. Искаше да го няма.

– Как ти се струва „Дяволска работа“? – попита той.

– Какво?

– Като име на музикална банда.

Инстинктът на Лилит беше да стане и да си тръгне, но никой никога не говореше с нея за музика.

– Що за банда е това? – попита.

Той вдигна едно листо от рожков от земята и го огледа изучаващо, въртейки дръжката му между пръстите си.

– Ти ми кажи. Това си е твоята банда.

– Нямам банда – каза тя.

Той повдигна тъмна вежда:

– Може би е време да си имаш.

Лилит никога не се бе осмелявала да си позволи да мечтае какво ли можеше да е да свири в истинска музикална група. Пристъпи от крак на крак, за да остави повече пространство между двамата.

– Казвам се Кам.

– Аз съм Лилит. – Не беше сигурна защо фактът, че казва името си на това момче, й се струваше толкова невероятно важен, но беше така. Прииска й се той да не беше тук, да не я беше чул как свири. Тя не споделяше музиката си е никого.

– Обичам това име – каза Кам. – Отива ти.

Сега наистина беше време да си върви. Не знаеше какво иска този тип, но определено не беше нищо хубаво. Взе китарата си и се изправи на крака.

Кам понечи да я спре:

– Къде отиваш?

– Защо говориш с мен? – попита тя. Нещо у него караше кръвта й да кипи. Защо се натрапваше така грубо в личното й пространство? За кого се мислеше? – Не ме познаваш. Остави ме на мира.

Прямотата на Лилит обикновено смущаваше хората. Но ме и този тип. Той се засмя леко под нос.

– Говоря с теб, защото ти и песента ти сте най-интересните неща, на които съм се натъквал от векове насам.

– Животът ти сигурно е много скучен – подхвърли Лилит.

Тя започна да се отдалечава. Беше принудена да се възпре, за да не погледне назад. Кам не я попита къде отива, нито изглеждаше изненадан, че тя си тръгва по средата на разговора им.

– Хей – подвикна той.

– „Хей“ какво? – Лилит дори не се обърна. Кам беше от онези момчета, които нараняваха момичетата, достатъчно глупави да им позволят. А тя нямаше нужда от повече болка в живота си.

– Аз също свиря на китара – каза той, докато тя се отправяше обратно през гората. — Ще ни трябва само барабанист.