Непростено

17. Гора

Лилит

Двайсет и три часа

Звукът в слушалките на Лилит бе оглушителен.

Лежеше по корем върху кувертюрата на леглото си и драскаше в дневника си текст за нова песен, наречена „Прочута заради разбито сърце“. Беше един сутринта. Беше уморена, но знаеше, че никога няма да заспи. Постоянно превърташе в ума си разговора с Кам в кафенето.

Той се беше обзаложил, че може да я накара да се влюби в него. Сякаш тя нямаше свободна воля, все едно беше просто монета, която да бъде подхвърлена.

Дали Кам почти беше спечелил онзи бас? Тя беше изпитвала към него нещо дълбоко и силно. Любов ли беше? Може би, но никога не би могла да обича човек, който я третираше като игра, която трябва да бъде спечелена.

Внезапно Лилит чу звук, който не беше част от песента на „Четиримата конници“ в слушалките й. Идваше отвън. Някой чукаше на прозореца й. Тя изключи музиката и вдигна щорите.

Ципът на коженото яке на Кам беше вдигнат догоре и той носеше онази плетена шапка, която й харесваше. Под ръба й зелените му очи гледаха умоляващо, когато й направи знак да отвори прозореца.

Тя плъзна стъклото нагоре и подаде глава навън:

– Мама ще те убие, ако открие, че си й стъпкал буренаците.

– Ще рискувам – каза той. – Трябва да говоря с теб.

– Иначе ще загубиш баса, нали? – каза тя. – Припомни ми колко часа имам да се влюбя лудо в теб?

Тя погледна покрай моравата към улицата, където беше паркиран черен мотоциклет „Хонда“ в ретро стил с две каски, висящи от дръжките на кормилото. Мотоциклетът изглеждаше скъп. Лилит се загледа изучаващо в Кам, спомняйки си как той сновеше сред палатките на улица „Добс“. Как можеше да си позволи мотоциклет? Той беше ходещо противоречие, но Лилит вече не смяташе да остави това да я подлудява.

– Късно е – каза тя. – Уморена съм. А ти си последният човек, когото искам да виждам тъкмо сега.

– Знам – каза Кам. – Лилит, имам нужда от теб, за да...

– Нямаш нужда от мен. – Не й харесваше, когато той казваше такива неща. Ако не внимаваше, щеше да му повярва.

Кам сведе поглед към ботите си и въздъхна. Когато миг по-късно вдигна поглед, зелените му очи бяха придобили настойчиво и напрегнато изражение, което накара Лилит да затаи дъх.

– Винаги ще се нуждая от теб, Лилит. По много причини. Точно сега ми е нужно да дойдеш с мен.

– Защо бих отишла с теб където и да е?

– За да мога да ти кажа истината.

Бяха я мамили преди.

– Кажи ми тук – каза Лилит, без да отстъпва.

– За да мога да ти покажа истината – поправи се Кам. – Моля те – изрече той меко, – дай ми още един шанс да ти покажа, че чувствата ми към теб са истински – после, ако не ми повярваш, никога няма да ти се наложи да ме виждаш отново. Така честно ли е?

Тя се вгледа изучаващо в лицето му и осъзна колко познати й бяха станали чертите му през изминалите две седмици. Първия път, когато го видя в Ратълснейк Крийк, той беше толкова различен от всеки, когото бе срещала някога; беше й се сторил повече като плод на въображението й, отколкото като истински човек. Но сега го познаваше. Знаеше, че облизва устни, когато мисли, и познаваше начина, по който проблясваха очите му, когато слушаше наистина внимателно. Познаваше усещането от ръцете му в нейните и колко гладка беше кожата му точно над деколтето на тениската.

– Още един шанс – каза тя.

* * *

Над Ратълснейк Крийк тегнеше мрак.

Сърцето на Лилит препускаше, докато Кам я водеше навътре в гората към любимото й място. Никога не беше идвала тук толкова късно и беше зловещо вълнуващо.

Клони пукаха, докато пристъпваше по познатата пътека и излизаше на поляната, където се издигаше нейното рожково дърво. За миг не го разпозна. Нейното дърво бе украсено с нанизи от проблясващи лампички в меко червено и жълто.

Под него момче със ситни плитчици аранжираше букет от ириси върху старинното писалище, което Кам й беше подарил. На Лилит й се стори, че го позна.

Когато слабо момиче с бръсната глава и оранжеви изкуствени мигли дотича при нея и подаде ръка, Лилит разбра къде беше виждала двамата преди. В кафенето с Кам, по-рано същата вечер.

– Аз съм Ариана – каза момичето. – Това е Роланд. Радваме се, че успяхте.

– Какво става? – обърна се Лилит към Кам.

– Първо – каза Кам, – тост.

Роланд коленичи край брега на потока и измъкна бутилка шампанско. Бръкна под писалището и извади две високи тесни чаши за шампанско, после отвори бутилката с пукащ звук. Напълни чашите с газираната течност и подаде една на Лилит.

– Salud.¹⁹

– За вторите шансове – каза Кам и вдигна чашата си.

– Вече сме поне на петия или шестия шанс – каза Лилит, но все пак чукна чашата си в неговата.

– Дръзко! – обади се Ариана. – Харесва ми.

– Когато видях Лилит, заподозрях, че Кам си е намерил майстора – каза Роланд.

Лилит се изкиска. Чувстваше се странно удобно с тези неочаквани компаньони. Струваха й се по-интересни от всеки, когото беше познавала някога, с изключение може би на Кам.

– Не обръщай внимание на приятелите ми – каза Кам. – Познаваме се отдавна.

– Значи, първо – тост – каза тя на Кам, като се огледа около потока. — Какво е второто?

– Една услуга – каза Кам.

– Все още не смятам да те пусна обратно в групата...

– Не това се канех да поискам – каза Кам, макар че думите „все още“ го накараха да се усмихне. – Услугата е следната. Забрави всичко, което си чула за мен от други, и прекарай един час с мен тук, под звездите. Само ние. Е, и Ариана и Роланд, но знаеш какво имам предвид.

– Бива ни в камуфлажа – каза Ариана.

– Става ли? – попита Кам.

– Става – отвърна Лилит и го остави да я хване за ръка и да я поведе към писалището, на което бяха подредени кристални чаши, златни прибори за хранене от различни комплекти, бели салфетки, сгънати във форма на лебеди, и два блестящи руски самовара.

Зад тях Роланд започна да подръпва струните на китара „Мартин“ от 30-те години на XX век в тих, синкопиран блус ритъм. Инструментът изглеждаше страхотно на вид, различен от всяка китара, която Лилит беше виждала някога, и тя се запита откъде ли се беше взел. Ариана грабна салфетките от писалището и ги разстла върху скутовете на Кам и Лилит.

– Моля, позволете на мен – каза тя, когато Лилит посегна да вдигне сребърния капак. Вътре една вдигаща пара чугунена тенджера на тънки крачета беше пълна до ръба с ароматно червено касероле, върху което плуваха две яйца, идеално изпържени и от двете страни, но все още с течни жълтъци, украсени с наситенозелени стръкчета магданоз.

– Шакшука – каза Лилит и вдиша дълбоко.

– Не я оставяй да те заблуди – обади се Кам. – Шакшука е единственото ястие, което Ариана умее да приготвя.

Лилит погледна намръщено чинията си:

– Никога не съм чувала за него. Думата просто изникна в ума ми.

– Това е старо израелско ястие – каза Кам. – Много леко.

– Умирам от глад – каза Лилит и вдигна вилицата си. – Откъде се познавате?

– Дълга история – каза Кам. – О, госпожо метр д’отел, забравихте да ми отворите самовара.

– Сам си го отвори, негоднико – провикна се Ариана от брега на потока, където мяташе камъчета и имитираше Кам:

– „Единственото ястие, което Ариана умее да приготвя“.

Лилит се засмя и загреба един яркооранжев жълтък. Изяде с наслада първата си вкусна хапка и я прокара с глътка шампанско.

– Леле, и това си го бива.

– Би трябвало – обади се Ариана от брега. – По-старо е от баба ти.

Лилит остави вилицата си и се обърна към Роланд, който още седеше в сенките, подръпвайки струните на китарата:

– Това моята песен ли е?

Той се концентрираше върху грифа на китарата, свирейки сложна мелодия.

– Роланд й е фен – каза Кам.

– За какво е това, Кам? – попита Лилит, като хвърли поглед от Роланд към Ариана, а от нея – към преобразеното дърво. Никой досега не си беше давал толкова труд да я впечатли преди. – Мило е и така нататък, но...

– Но прилича на натруфена прелюдия към покана за бала?– попита той.

Лилит завъртя глава и зяпна Кам.

– Не се тревожи – каза той бързо. – Няма да те каня на бала.

– Хубаво – каза тя, изненадана, че се чувства малко разочарована.

Той се наведе достатъчно близо да я целуне и хвана ръцете й:

– Ти ми каза, че не ти трябва кавалер, за да свириш музиката си по време на Битката, и уважавам това. То не означава, че не би ми доставило удоволствие да отида с теб, да ти купя букетче за украса на деколтето и да помоля майка ти да ни снима, и да се редя на опашка с теб за пунш и понички, всичко онова, което никога не бих искал да правя, ако не ми се отваряше възможност да го направя с теб — той се усмихна и усмивката освети цялото му лице. – Но все пак мога да уважа желанията ти. Така че вместо това доведох бала при теб. – Той хвърли поглед из гората. – Виждаш ли, балът е точно такъв, само че с още няколкостотин души. И кабинка за снимки. И арки от балони.

– Хмм... не е толкова лошо, колкото си представях – закачливо отвърна Лилит. – Всъщност е доста приятно.

– Благодаря ти – каза Кам. – Бяха нужни много срещи на не-кралския двор, за да го организирам. – Той се засмя, но после лицето му стана сериозно. Снижи глас: — Каквото и да си мисли Клоуи, че е подслушала, всичко, за което си говорехме с Луц, беше колко много те харесвам. Той беше убеден, че нямам шанс, и това пробуди състезателната ми природа. Защото няма нищо, което да искам повече от това да имам шанс с теб.

Лилит се загледа изучаващо в пълните устни на Кам и се хвана, че се привежда по-плътно към него. Внезапно вече не я беше грижа за никакви слухове. Отчаяно копнееше да го целуне. Това беше реално. Всичко друго можеше да се изпари. Защо не беше видяла нещата толкова ясно преди?

– Какво ще кажеш да танцуваме? – попита той.

– Ще кажа „да“ – каза Лилит.

– Мисля, че тя каза „да“ – прошепна високо Ариана на Роланд, който отбеляза събитието, изсвирвайки радостен мотив на китарата.

Кам внимателно издърпа Лилит на крака. Обувките им затъваха в гниещите листа, а Лилит беше малко замаяна от шампанското. Вдигна поглед през клоните на рожковото дърво, удивена колко ярко грееха звездите над Ратълснейк Крийк. В задния й двор на опушеното небе можеше и да се види една звезда, но тук сигурно имаше поне трилион, които светеха над тях.

– Прекрасно – промърмори тя.

Кам вдигна поглед:

– Повярвай ми, тези звезди не вещаят нищо за теб.

– Извинете! – обади се Ариана, заставайки между тях. – Ако ми позволите да направя едно модно предложение. – Миг по-късно пъхна в ръцете на Лилит нещо меко. Лилит го вдигна към светлината. Беше роклята, която бе купила в магазина за стари дрехи.

– Откъде...

– Наистина е добре да започнеш да си заключваш прозореца на спалнята – изкиска се Ариана. – Има някои истински крадци, които можеха да ти отмъкнат роклята, преди аз да успея.

Лилит примигна:

– Била си в стаята ми?

– Не е голяма работа – каза Ариана. – Докато ти беше заета да късаш или да се сдобряваш, или каквото там правиш с Кам, направих няколко поправки, за да представя еволюиращия ти стил.

Лилит погледна по-внимателно роклята и забеляза, че подгъвът беше значително скъсен отпред – до дължината на минипола, – докато отзад роклята си оставаше дълга. Сега от цвете страни на корсажа бяха пришити черни дантелени гарнитури, правейки талията да изглежда още по-малка, отколкото беше в действителност. Деколтето беше направено високо отзад и ниско отпред, със сърцевидна форма, поръбено е черна дантела.

– Леле – възкликна Лилит.

– Обърни я – каза Ариана. – Има още.

Лилит я послуша и видя нови прорези по средата на гърба на роклята във формата на криле. Беше същата рокля и въпреки това беше напълно различна. Лилит не разбираше как това момиче беше направило такива бързи и умели промени, но знаеше, че е гордост ще носи тази рокля в Битката на бандите.

Всъщност искаше да я облече още сега.

– Благодаря ти – каза тя на Ариана. – Може ли...?

Ариана прочете мислите на Лилит.

– Никакво надничане – каза на момчетата, после й кимна.

Лилит се обърна с гръб към потока, после изхлузи тениската си през главата и я метна на земята. Нахлузи роклята и се измъкна от джинсите си. Ръцете на Ариана намериха гърдите й и закопчаха поне петдесет мънички копчета.

– С една дума – заяви Ариана, – зашеметяващо.

Лилит се взря надолу към себе си, към роклята, осветена от звездите в небето и всички мигащи лампички, които Кам и приятелите му бяха окачили. Чувстваше се прекрасна... и изпитваше странно усещане, както в пробната на магазина за стари дрехи. Не можеше да обясни усещането. Осъзна, че Кам я гледаше, и разбра, че той също го изпитва.

– Готова съм – каза Лилит.

Пристъпи в обятията му и започнаха да се движат ритмично, с очи, приковани един в друг. Кам знаеше как да води танца. Внимаваше да не се движи твърде бързо и нито веднъж не я настъпи. Всяко накланяне и обръщане бяха инстинктивни, а допирът на тялото му до нейното й се струваше толкова правилен, сякаш бяха две парченца от пъзел, попаднали точно на местата си.

– Все още не разбирам как стигнахме дотук – прошепна Лилит, като се изви назад, така че червената й коса стигна до земята.

– Взехме мотоциклета – пошегува се Кам. – Помниш ли? Вятърът в косата ти?

– Знаеш за какво говоря – каза Лилит. – За теб. За мен. За нас.

– Нас – повтори Кам бавно. – Знаеш ли, звучи хубаво. От мен и теб ще излезе наистина хубаво „нас“.

Лилит се замисли за миг. Той беше прав. Наистина беше така. И внезапно вече не искаше балът да свърши в Ратълснейк Крийк. За пръв път й се прииска да направи нещо повече, не само да изсвири песента си по време на битката и да се измъкне. Искаше да изпита цялото преживяване, с приятелите си и най-вече с Кам.

– Кам – каза тя; сърцето й започна да бие по-бързо, докато се поклащаха в такт с музиката, – ще ме придружиш ли в Битката на бандите?

Лилит мислеше, че е виждала Кам щастлив, но сега лицето му светна от ново чувство. Той я завъртя в голям кръг:

– Да!

– Мисля, че той каза „да“! – изсъска Ариана на Роланд.

– Знаехме, че той ще каже „да“! – отвърна Роланд.

– О, да. Съжалявам. Не ни обръщай внимание – каза Ариана.

Лилит се изкикоти, когато момичето отново се зае да мие съдовете им в потока.

– Има едно условие – каза тя, като се обърна отново към Кам. – Трябва да се включиш отново в групата и да изсвириш нашата песен. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

– Лилит – каза Кам, – бих свирил с теб завинаги. Или поне докато ме изриташ отново.

– В такъв случай се разбрахме – каза тя. – Утре вечерта, ти и аз. И цял „Тръмбул“.

– Технически – отбеляза Кам, като си погледна часовника, – училищният бал е довечера.

Мелодията на китарата на Роланд се промени, превръщайки се в нещо чуждоземно и познато. Звучеше като от Близкия Изток, но Лилит можеше да се закълне, че го е чувала милион пъти преди.

– Сега си затвори очите – каза Кам. – Нека ти покажа какво е наистина усещането да танцуваш.

Лилит затвори очи и се остави Кам да я води: стъпките им ставаха все по-сложни и по-сложни с напредването на песента. Не си беше представяла, че танцуването може да е толкова леко и лишено от усилия. Ръцете му я уловиха за талията и я повдигнаха. Можеше да се закълне, че краката й също се бяха отделили от земята; че се носеха над потока, над дърветата, над горящия склон, в посипаните нагъсто звезди, почти целуващи луната.

– Може ли да отворя очи? – попита тя.

– Не още – каза Кам.

После я целуна пламенно – устните му бяха твърди и топли върху нейните – и Лилит отвърна на целувката му. Топло, гъделичкащо усещане се разнесе из тялото й, когато Кам я притегли по-близо и я целуна по-силно. Никога преди не беше правила това. Нито дори нещо подобно на него.

Устните му сякаш бяха създадени за нейните. Защо им беше отнело толкова време да стигнат дотук? Можеха да се целуват така през цялото време. Би трябвало да останат така, целувайки се, докато...

– Лилит – прошепна той, когато устните им се разделиха. – Лилит, Лилит, Лилит.

– Кам – отвърна тя. Чувстваше се замаяна. Хладен бриз свистеше около тях, развявайки косата й, и преди да се усети, Лилит почувства земята под краката си.

– Сега можеш да отвориш очи – каза той и тя го послуша. Отблизо очите на Кам бяха изпъстрени със златисто и обкръжени от още по-наситено зелено. Лилит не можеше да спре да се взира в тях.

– Това танцуване ли беше? – попита тя задъхано. – Или летене?

Кам обви двете си ръце около талията й:

– Когато се прави както трябва – каза той и допря чело до нейното, – няма никаква разлика.