18.

Тайното владение на любовта

Кам

Четири часа

Кам се измъкна от задната седалка на старата дълга лимузина, която Роланд незнайно как бе успял да осигури за вечерта. Изкачи бетонните стъпала до входната врата на Лилит и заслуша как скакалците се блъскат със свистене в лампата на верандата. Сърцето му бумтеше като барабан, когато посегна да натисне звънеца.

Неувереността никога не бе била в стила на Кам. Тя влизаше в сблъсък с коженото му яке, оригиналните „Леви’с“, хладнокръвните му зелени очи. Но сега, докато слънцето навъсено потъваше зад горящите хълмове, а из улиците вееше студен вятър, той се запита: беше ли направил достатъчно?

Няколко репетиции на групата. Няколко спора. Една лека целувка. За Кам всеки миг бе преливал от страст. Но дали Лилит щеше да я разпознае като любов?

Защото не го ли направеше...

Щеше. Трябваше. Тази вечер.

Ариана отвори рязко вратата, с юмруци на хълбоците, с извити тънки вежди:

– Готова е! – пропя тя. – За вдигнатата й прическа ще се разказват легенди, но съм изключително доволна от промените, които направих на роклята й. Хей, не току-така ме наричат Ариана Алтер20. – Тя хвърли поглед през рамо. – Брус, изведи сладурчето.

Миг по-късно братът на Лилит се зададе от ъгъла на коридора, облечен в пижамата си с щампа на динозаври. Лилит го държеше подръка, издокарана от глава до пети. Кам затаи дъх, когато тя тръгна към него с бавни, отмерени крачки, като го гледаше в очите през цялото време. Тази рокля и замечтаното изражение в очите й го върнаха право към сватбата им, която така и не се бе състояла.

Тя сияеше. Червената й коса бе сплетена по дузина начини, прибрана и вдигната във висока, буйна, заплетена прическа. Клепачите й блещукаха в зелено, устните – алени и матови. Носеше черни мотоциклетистки ретро боти, високи до глезените. Беше убийствена.

Тя пусна ръката на Брус и с бавно, сексапилно движение се завъртя в кръг:

– Как изглеждам?

Когато спря пред него, Кам улови ръцете й. Тя имаше най-меката кожа, която някога беше докосвал.

– Изглеждаш толкова добре, че сигурно е незаконно.

– За теб няма ли костюм? – попита Лилит и приглади ревера на коженото яке на Кам. – Джийн ще побеснее, но аз мисля, че изглеждаш фантастично.

– Фантастично? — Той се засмя. Когато Лилит го гледаше така, Кам можеше да забрави, че мускулите му бяха изгубили очертанията си, че кожата му беше тънка като хартия, че косата му падаше, а копитата му затрудняваха ходенето. Лилит го виждаше различно, отколкото останалите от нейния свят, защото държеше на него, а нейното мнение беше единственото, което имаше значение.

– Кам, имаш ли нещо против, ако... – поде нервно Лилит. – Ще има ли проблем, ако те представя както трябва на мама? Тя е малко старомодна и ще означава много...

– Няма проблем. Мамчетата ме обожават – излъга Кам. Майките на тийнейджърки обикновено успяваха мигновено да надушат лошото момче в Кам. За Лилит обаче би направил всичко.

– Мамо? – провикна се Лилит и миг по-късно майка й се появи в коридора. Носеше розов кариран халат за баня, лекьосан и излинял. Косата й беше безредно прибрана назад с пластмасова шнола. Тя я докосна смутено, измъквайки един малък кичур.

– Госпожо Фоскор – Кам протегна ръка. — Аз съм Камерън Брийл. Срещнахме се веднъж преди, когато водехте Брус в болницата, но се радвам да ви видя отново. Искам да ви благодаря.

– За какво? – попита майката на Лилит.

– За това, че сте отгледали забележителна дъщеря – каза той.

– Всичко, което харесвате в нея, вероятно е просто бунтът и срещу мен – каза майка й, а после, за удивление на Кам, се засмя: – Обаче наистина изглежда прекрасна, нали?

– Като героиня от любовните песни — каза Кам.

Когато хвърли поглед към Лилит, очите й бяха влажни; Кам разбра колко редки трябва да са били похвалите от страна на майка й.

– Благодаря – каза Лилит и прегърна майка си, после брат си. – Няма да закъсняваме твърде много.

– Не искате ли да дойдете да видите изпълнението на Лилит? – обърна се Кам към майката на Лилит.

– Сигурна съм, че само ще я смутим – каза майка й.

– Не – възрази Лилит. – Моля ви, елате. – Тя погледна Кам: – Не знам, мислиш ли, че пускат на бала хора, които не са ученици?

– Не се безпокой за това – подметна Ариана, като подръпваше острото деколте на черната си тениска. – Познавам един тип, а той пък познава един друг, който може да уреди за всички места на първия ред.

– Много щедро – каза майката на Лилит. – Ще отида да се облека. Ти също, Брус.

След като близките й изчезнаха в стаите си, Кам се обърна към Лилит:

– Тръгваме ли?

– Чакай – каза тя. – Забравих си китарата.

– Може да ти потрябва – каза Кам. – Ще чакам отвън.

Излезе на верандата; Ариана вървеше зад него. Потупа го по бузата:

– Гордея се с теб, Кам. И съм вдъхновена от теб. Не е ли така, Ро?

– Правилно – провикна се Роланд от отворения прозорец на лимузината. Носеше елегантен смокинг с тъмносиня папийонка.

– Благодаря, хора – каза Кам.

– Независимо какво ще стане тази вечер – добави Ариана.

– Все още ли не вярваш, че мога да спечеля? – попита Кам.

Ариана се затича да го настигне.

– Просто ако случайно не спечелиш...

– Това, което тя иска да каже, е – Роланд излезе от колата и дойде да застане зад Кам, – че ще ни липсваш, човече. – Облегна се на ръждивия парапет на предната веранда на Лилит и се загледа нагоре към небето. – Няма ли да ти липсва?

– Защото ако загубиш – каза Ариана, – тя ще се върне в Чистилището от стъклената топка, а ти... — Ариана потръпна. – Дори не ми се мисли какво ще те накара да правиш Луцифер.

– Не се тревожи за това – каза Кам. – Защото няма да загубя.

Ариана се отпусна върху задния капак на лимузината, а Роланд се върна на шофьорското място. Входната врата се отвори и Лилит излезе навън, окъпана в лунна светлина, като държеше китарата си.

– Можеш ли да се справиш с още един аксесоар? – попита Кам и извади от джоба си бяла кутийка.

Лилит я отвори и се усмихна, когато видя синьо-жълтите ириси, прикрепени към малкия ластик.

Кам внимателно плъзна цветето върху китката на Лилит. Пръстите им се преплетоха.

– Никой никога не ми е подарявал букетче за корсажа – изрече Ариана с копнеж.

Тогава нещо се приземи в краката й с глухо тупване. Ариана отскочи разтревожено назад, после погледна надолу и видя бяла кутийка, същата като онази, която Кам беше дал на Лилит. Усмихна се.

– Пак заповядай – обади се Роланд от шофьорското място. – Сега влизайте, деца; пилеете ценно време от бала.


* * *


Щом наближиха кампуса на „Тръмбул“, Кам помогна на Лилит да излезе от лимузината. Групички от издокарани хлапета се бяха накачулили върху предните капаци на колите на паркинга, облечени в най-хубавите си рокли и костюми, но най-голямото оживление, изглежда, кипеше на футболното игрище, където Луц беше изградил имитация на Колизеума.

Подобно на римския си първообраз, той бе открит за природните стихии, с три реда високи арки около външния край. Докато го оглеждаше, Кам осъзна, че в постройката имаше нещо небрежно направено. Вместо да е изградена от варовиков камък, тя беше оформена изцяло от сбита пепел от огньовете на Ада на Лилит, като евтин бетон. Накара Кам да осъзнае колко временно беше това – вечерта; училището, малкия, тъжен свят на Кросроудс.

Лилит се взря в гледката пред тях и Кам разбра, че тя не виждаше никое от нещата, които го тревожеха. За Лилит това беше просто още една грозна постройка в грозния й град.

Басовите тонове отекваха глухо през стените.

– Не е Ратълснейк Крийк – каза Лилит, – но предполагам, че ще се справим прилично.

– Можем да направим нещо по-добро – каза Кам. – Можем да разлюлеем това място толкова силно, че стените му да рухнат. Падането на Рим ще се случи отново, съвсем отначало.

– Боже, наистина си амбициозен – подкачи го Лилит и го хвана подръка.

– Благодаря, че ни докара, Роланд. – Кам се обърна към демона, който затвори вратата на лимузината след себе си.

– Да си счупиш крак, братле21 – подвикна Роланд на приятеля си.

Кам и Лилит влязоха в имитацията на Колизеума през дълга арка, направена от златисти и сребристи балони. От другата страна откриха партито в разгара си. Групички от ученици се бяха скупчили около осветени със свещи коктейлни маси, смееха се, флиртуваха, похапваха кубчета сирене и отпиваха пунш. Други танцуваха на бързи поппесни върху голям, настлан с паркет дансинг, отворен към звездите.

Погледът на Кам беше привлечен към дъното на Колизеума, където бе построена внушителна сцена, издигаща се двайсет фута над останалата част от бала. Червени кадифени завеси очертаваха бекстейдж, където другите групи можеха да изчакат реда си да свирят. От едната страна имаше малка съдийска маса, над която висеше транспарант: ПОДГОТВИТЕЛНО УЧИЛИЩЕ „ТРЪМБУЛ“ ПРИВЕТСТВА С „ДОБРЕ ДОШЛИ“ „ЧЕТИРИМАТА КОННИЦИ“.

Лилит смушка Кам и посочи към дансинга:

– Погледни Луис.

Кам проследи пръста й и откри барабаниста им, облечен в бял смокинг и перчещ се като пиле около Карън Уокър, която бе заровила лице в ръцете си.

– Давай, Луис! – провикна се Лилит.

– Какво? – изкрещя й Луис, за да надвика музиката. – Това си е моята импровизация. Трябва да си размърдам краката.

Точно тогава Дийн Милър се приближи до Лилит и Кам. Носеше тъмен смокинг с тънка черна вратовръзка, която се спускаше като ивица надолу по гърдите му.

– Таркентън те търси цяла вечер – подаде на Кам сгънато парче син плат. – Кралският двор за бала. Трябва да сложиш това. Щеше да знаеш, ако си беше направил труда да се появиш на последната ни сбирка.

Лилит задуши смеха си в сгъвката на лакътя си, когато Кам вдигна пастелносин сатенен шарф с името му, щамповано по цялата ширина с бели букви. Дийн носеше върху смокинга си също такъв шарф, на който пишеше Дийн Милър.

– Супер – Кам вдигна шарфа. – Късмет довечера, мой човек.

– Благодаря, но за разлика от теб, аз нямам нужда от него – каза Дийн със самодоволна усмивка, когато Клоуи Кинг се появи и преплете ръка с неговата.

– Дийн, трябваш ми за снимка...

– Клоуи – каза Лилит. – Здрасти.

Клоуи погледна роклята на Лилит, явно впечатлена.

– Да не си наела стилист или нещо подобно? Защото всъщност изглеждаш добре.

– Ами, благодаря – каза Лилит. – Ти също изглеждаш добре.

Клоуи се обърна към Кам и присви очи:

– По-добре да се държиш с нея както трябва – каза тя, а после отведе Дийн.

– Откога двете с Клоуи Кинг сте приятелки? – попита Кам.

– Не знам дали бих казала приятелки – отговори Лилит, – но онзи ден обсъдихме някои неща. Тя не е толкова лоша. И е права. – Лилит повдигна вежда. – По-добре да се държиш с мен както трябва.

– Знам – каза Кам. Това беше целта, с която се чувстваше най-обвързан в цялата вселена.

Лилит взе синия му шарф за кралския двор на бала и го метна в едно метално кошче за боклук наблизо:

– Сега, след като уточнихме това, да направим план – хвърли поглед към часовника си. – Битката започва след двайсет минути. Мисля, че имаме време за един танц, преди да се наложи да се приготвим.

– Ти си шефът – каза Кам, като я притегли към себе си и се отправи към дансинга.

За щастие, следващата песен беше бавна, от онези, при които сякаш на всички им се приискваше да обвият ръце около някого. Скоро Лилит и Кам бяха заобиколени от двойки, дансингът засия от рокли с цвят на скъпоценни камъни и елегантно контрастиращи смокинги. Хлапета, които Кам бе подминавал дузина пъти в безличните коридори на „Тръмбул“, сега изглеждаха необикновени под светлината на звездите, усмихвайки се, докато се поклащаха в такт с музиката. Кам се измъчваше от мисълта, че всички тук имаха чувството, че са на прага на всичко, когато всъщност бяха само на прага на края.

Притегли Лилит към себе си. Фокусира се единствено върху нея. Обожаваше лекото докосване на пръстите й по раменете му. Обожаваше начина, по който букетчето ириси пръскаше ухание по кожата й, и топлината й, която го докосваше. Затвори очи и остави останалата част от Кросроудс да изчезне, представяйки си, че са само двамата, заедно.

Бяха танцували само веднъж преди снощи в Ратълснейк Крийк – в Ханаан, край реката, точно след като Кам й бе направил предложение. Спомни си как Лилит му се бе сторила лека като перце онзи първи път, когато танцуваха, издигаща се от земята при най-лекото поклащане на тялото на Кам.

Тя изпитваше същото точно сега. Краката й едва докосваха дансинга и тя гледаше Кам с неподправен възторг в очите. Беше щастлива. Той можеше да го почувства. Той също беше щастлив. Затвори очи и остави спомена да ги отведе обратно в Ханаан, където някога бяха толкова искрени и свободни.

– Обичам те – прошепна, преди да успее да се спре.

– Какво каза? – Лилит едва успя да надвика музиката. – Тоалетната ли търсиш? – Тя се отдръпна и хвърли поглед наоколо, търсейки указателни знаци за мъжката тоалетна.

– Не, не – каза Кам, като я придърпа обратно в прегръдките си: искаше му се да не бе развалил атмосферата. – Казах – но не можеше, не и сега, не още, – казах „хубави танци“.

– Радвай им се, докато е време – извика тя. – Трябва да вървим зад кулисите.

Песента свърши и всички се обърнаха към сцената, когато Таркентън се изкачи с големи крачки по стъпалата. Носеше тъмносин смокинг с червена роза, забодена на ревера. Засука мустак и нервно прочисти гърло, когато се приближи до микрофона.

– Всички участници в тазвечершната Битка на бандите трябва вече да са се явили в бекстейджа – каза той, като хвърли поглед към участниците в бала. – Последно повикване за всички участници в Битката на бандите. Моля, използвайте вратата от лявата страна на сцената.

– Закъсняваме – каза Лилит, като улови Кам за ръката и го затегли през тълпата от ученици, по-близо до сцената.

– Аз ли не знам – промърмори Кам под нос.

Завиха наляво, заобиколиха тичешком момче и момиче, които се целуваха все едно бяха единствените хора в стаята, после намериха черната врата в левия край на сцената, където трябваше да се регистрират участниците.

Кам я задържа отворена за Лилит. От другата страна имаше мъждиво осветен, тесен коридор.

– Насам – Лилит го хвана за ръката и посочи към един плакат със стрелка. Завиха наляво, а после надясно, след това откриха редицата гримьорни с надписани врати. „Любов и безделие“, „Смъртта на автора“, „Нежните видения“, „Четиримата конници“ и, в края на коридора, „Отмъщение“. Лилит завъртя дръжката на бравата.

Вътре Луис се бе разположил в директорски стол и тъпчеше в устата си дражета М&М с фъстъци, вдигнал крака върху тоалетна масичка. Беше се преоблякъл в черна каубойска риза и бели памучни панталони, с черна филцова шапка, килната ниско. Очите му бяха затворени и тананикаше под нос поддържащите акорди на хармонията на „Нечий друг блус“.

На канапе в ъгъла Джийн се натискаше с приятелката си Кими, която изглеждаше страхотно в дългата си сатенена рокля с цвят на боровинка. Той се откъсна за миг от целувката им, за да вдигне поглед и да покаже на Кам и Лилит знака на мира.

– Готов ли си за рок, човече? – попита той, като оправи жълто-кафявата кожена жилетка с ресни, която бе намерил в Армията на спасението.

Зад тях китарата на Кам беше подпряна на синтезатора на Джийн, до смокингите на Джийн и Луис, които бяха съблечени и внимателно закачени – явно от приятелката на Джийн.

Кими стана и оправи роклята си.

– Време е да се омитам – каза тя. От вратата на гримьорната изпрати въздушна целувка на Джийн. – Накарай ме да се гордея.

Джийн вдигна ръка да улови въздушната целувка, което накара Кам и Лилит да избухнат в смях.

– Това си е нашият номер – каза Джийн. – Аз присмивам ли ви се, задето се спречквате на всеки петнайсет минути? Не, защото това си е вашият стил.

Кам хвърли поглед към Лилит:

– Не сме се карали поне от половин час.

– Закъсняхме – съгласи се Лилит. После сложи ръка на рамото на Джийн: – Хей, благодаря, че се примиряваше с всичките ни драми.

– Ами, голяма работа – каза Джийн. – Трябва да видите каква става Кими, когато не отговоря на есемесите й след по-малко от шейсет секунди.

– Това е училищният бал! – възкликна Луис. – Кога в историята на света подготовката за училищния бал не е вдъхновявала огромни драми? – Той измъкна палките на барабаните от задния си джоб и упражни няколко такта с тях по бедрата си.

– Две минути до изпълнението – обади се един глас от коридора. Кам подаде глава навън и откри Луц да се мотае отвън с клипборд и слушалки. Луц му хвърли вълча усмивка и снижи гласа си до истинския му тембър: – Готов ли си за това, Камбриел?

– Роден съм готов – отвърна Кам. Разбира се, това не беше вярно. Не се беше чувствал дори наполовина готов да спечели облога срещу Луцифер, докато не бе взел Лилит в прегръдките си снощи.

Дяволът се засмя и накара няколко от крушките на тавана да гръмнат: кикотът му беше толкова стържещ, че никой освен Кам не можеше да го чуе. Гласът му отново възприе престорено вежливия си тон, когато обяви:

– Всички групи да се явят по местата си зад кулисите.

Кам се върна в гримьорната и затвори вратата с надеждата, че другите не можеха да забележат раздразнението му. Хвърли поглед към Луис в огледалото. Барабанистът беше прежълтял.

– Добре ли си? – попита Кам.

– Май ще повърна – каза Луис.

– Предупредих те да не ядеш онези дражета М&М – обади се Джийн и поклати глава.

– Не е това – Луис дишаше плитко, подпрял длани на тоалетната масичка. – Никой от вас ли не страда от сценична треска?

– Аз – призна Лилит и когато хвърли поглед към нея, Кам откри, че тя трепери. – Преди две седмици изобщо не бих и помислила, че ще стоя тук. Сега, когато това се случва, искам да съм страхотна. Не искам да се издъня заради нервност. Не искам да проваля всичко.

– Номерът с изпълняването на музика, която никой не е чувал преди – каза Джийн, като пъхна синтезатора си под мишница, – е, че никой не знае дали се дъниш.

– Но аз ще знам – каза Лилит.

Кам седна на тоалетната масичка с лице към Лилит. Докосна брадичката и й каза меко:

– Просто излизаме там и правим най-доброто, което можем.

– Ами ако най-доброто, на което съм способна, не е достатъчно добро?– попита Лилит и сведе поглед. – Ами ако всичко това е било грешка?

Кам сложи ръце на раменете й:

– Тази група не се измерва в едно триминутно изпълнение на училищния бал. Тази група се измерва във всички стъпки, които ни бяха нужни, за да стигнем дотук. Ти – да напишеш тези песни. Ние – да се научим да ги свирим заедно. Всичките ни репетиции. Посещението в магазина на Армията на спасението. Конкурса за текст, който спечели.

Той премести поглед от Лилит към Джийн, после към Луис и откри, че слушат жадно думите му, затова продължи.

– Фактът, че всъщност сега всички се харесваме взаимно. И всеки път, когато ме изхвърляше от групата. И всеки път, когато милостиво ме приемаше отново в нея. Това е „Отмъщение“. Стига да помним това, нищо не може да ни спре. – Той си пое дълбоко дъх, надявайки се, че другите не са забелязали потрепването в гласа му. – А ако не успеем, поне ще сме имали това време заедно. Дори ако това е краят, струваше си да имам шанс да свиря с вас за малко.

Лилит наклони глава към Кам и се взря дълбоко в очите му. Изрече само с устни нещо, което Кам не разбра съвсем. Сърцето му се изпълни с възторг, когато се наведе близо до устните й.

– Какво каза?

– Казах благодаря ти. Сега се чувствам по-добре. Готова съм.

Е, това беше нещо. Но дали щеше да бъде достатъчно?

Кам вдигна китарата си от поставката й.

– Да вървим.


* * *


Четиримата членове на „Отмъщение“ се събраха в един ъгъл зад кулисите, пъхнали инструментите си под мишница. Всички трябваше да влязат откъм лявата страна на сцената и нямаше завеси, отделящи различните изпълнения, така че участниците просто се скупчиха на малки групички. В бекстейджа определено се долавяше наелектризирано напрежение, създадено от нерви, очакване и лак за коса. Всички го чувстваха.

Кам надникна иззад завесата към тълпата на дансинга. След като сценичните прожектори бяха изключени, можеше да ги види ясно. Бяха смутени, но развълнувани, блъскаха се един в друг, флиртуваха, кикотеха се на незначителни неща, едно момче разблъскваше с гърди множеството хлапета. Дори членовете на преподавателското тяло, обикалящи в периферията на тълпата, изглеждаха весели. Кам знаеше, че за една група е истински късмет да има публика в това настроение. Те искаха нещо от шоуто, нещо, което отговаряше на собствената им енергия тази вечер, която бе наситена със заряд.

На масата на съдиите вдясно от сцената Таркентън се опитваше да разговаря с четири момчета, издокарани в стил пънк-рок. Кам почти беше забравил, че Айк Лиджън ще бъде съдия на това нещо и, развеселен, видя какво минаваше за „рокзвезда“ в Ада на Лилит. Вокалистът на групата беше доста навъсен, с оформена на шипове руса коса и дълги, слаби крайници, но другите трима изглеждаха така, сякаш имаха общо около две мозъчни клетки. Кам си напомни, че това беше любимата група на Лилит, и си каза, че може би изглеждат по-добре на сцената.

Бързо движение зад масата на съдиите привлече вниманието на Кам. Ариана и Роланд бяха там, поставяха сгъваеми столове за майката и брата на Лилит. Ариана улови погледа на Кам и посочи: Погледни на горе. Той хвърли поглед над главата си и се ободри, когато видя, че тя някак беше провесила дискотечната топка от гредите над сцената.

Погледна обратно към Ариана и направи жест, сякаш ръкопляска. Страхотно, изрече само с устни. Кам си помисли за всичко, което приятелите му бяха направили за него снощи в Ратълснейк Крийк, и се запита дали можеше да стигне дотук с Лилит без тях.

Роланд вдигна поглед към звездите: тревога изопна гладкото му чело. Погледът на Кам проследи този на приятеля му. Звездната светлина, която изглеждаше странно ярка тази вечер, изобщо не беше звездна светлина. Вместо това демоните на Луцифер се бяха събрали високо в небесната твърд отгоре. Именно очите им светеха като звезди през дима от горските пожари. Кам настръхна, знаейки, че бяха дошли да видят какво щеше да стане с него. Хлапетата от „Тръмбул“ не бяха единствените жадни за страхотно представление тази вечер.

Осветлението в импровизирания Колизеум изгасна.

Публиката притихна, когато един прожектор освети Луц. Той се беше преоблякъл в син костюм на тънко райе, обувки със заострени върхове и квадратна цикламена носна кърпа в горния джоб на сакото. Държеше позлатен микрофон и се усмихваше към едно аутокю.

– Добре дошли на училищния бал на „Тръмбул“ – прогърмя гласът му. От публиката се надигнаха викове, докато Луц махна с ръка и накара тълпата да замлъкне. – За мен е чест да изиграя роля в това паметно събитие. Знам, че всички сте нетърпеливи да узнаете кои ще бъдат короновани за крал и кралица на бала. В момента треньор Бъроус е в бекстейджа и брои гласовете ви. Най-напред ще започнем с дългоочакваната Битка на бандите.

– Обичаме те, Клоуи! – изкрещяха няколко хлапета от първия ред.

– Някои от групите, които ще чуете, са любимци на феновете – каза Луц. – Други са относително неизвестни, дори за роднините си... – Изчака да чуе смях, но вместо това в краката му се приземи полупълна тенекиена кутийка газирана вода.

– Трети – продължи Луц, тонът му стана по-мрачен, – никога не са имали шанс. – Обърна се и намигна на Кам. – Ето ги, за да дадат първия изстрел: „Любов и безделие“!

Публиката изрази одобрението си, когато две второкурснички довлякоха столчета на сцената. Изглеждаха като сестри, със смугла кожа, лунички и бледосини очи. Едната имаше бяло-руси къдрици, а другата беше с късо подстригана, боядисана в черно коса. Вдигнаха хавайските си флейти.

Впечатлен, Кам разпозна началните акорди на мрачна народна песен, която се беше предавала през времето в затъмнени барове по времето на сухия режим. Наричаше се „Сребърен кинжал“ и за пръв път я беше чул преди двеста години на борда на кораб, подмятан из бурно море в тежък мрак.

– Адски си я бива – каза Джийн.

– Коя? – попита Луис.

– И двете.

– Имаш си гадже – напомни Луис.

– Шшшт – изсъска Джийн.

Кам се опита да улови погледа на Лилит, но вниманието й бе приковано върху изпълнението.

„Любов и безделие“ бяха добри и, изглежда, го знаеха. Но никога нямаше да узнаят колко добре бяха подбрали песента си или че пееха пред хиляда чифта безсмъртни уши, които бяха присъствали, когато песента беше изпълнена най-напред по варварското крайбрежие. Кам знаеше, че някои от демоните сигурно пригласяха отгоре.

Застана зад Лилит, обви ръце около талията й, и започна да се поклаща, пеейки тихо в ухото й:

– Баща ми е прекрасен дявол...

– Знаеш тази песен? — попита Лилит, като обърна леко глава, така че бузата й докосна устните на Кам. – Завладяваща е.

– Лилит – каза той, – има нещо, което чаках да ти кажа.

Сега тя се обърна изцяло, сякаш можеше да долови настойчивостта в гласа му.

– Не знам дали моментът е подходящ, но трябва да ти кажа, че...

– Хей – прекъсна го един глас и миг по-късно Луц изблъска Кам настрана и застана пред Лилит. — Е, хлапета, подписахте ли вече споразумението за отказване от претенции? Всеки изпълнител трябва да подпише формуляра за отказване от претенции.

Лилит хвърли поглед на гъсто напечатания документ.

– Какво пише? Тук е трудно да се чете.

– Просто че няма да съдите „Кинг Медия“ и че можем да използваме образа ви за рекламни материали след шоуто.

– Сериозно ли, Луц? – каза Кам. – Трябва да го направим веднага?

– Не можете да излезете на сцената, ако не го направите.

Кам прочете набързо документа, за да се увери, че не се обвързва в по-мрачна сделка с Луцифер. Изглеждаше обаче, че това не беше нищо друго освен начин за прекъсване на хубавия миг. Кам надраска набързо подписа си.

– Всичко е наред – каза на Лилит и загледа как тя също подписа.

Кам блъсна документите обратно към Луцифер, който ги пъхна в джоба си и се ухили. Изпълнението вече беше свършило и аплодисментите за „Любов и безделие“ бяха затихнали.

Луц излезе с широки крачки отново на сцената.

– Провокативно. – Ухили се самодоволно. – Без повече бавене, следващата ни група: „Смъртта на автора“!

Публиката нададе слаби приветствени възгласи, когато едно ниско хлапе на име Джери и тримата му приятели излязоха наперено на сцената. Кам се присви от ужас, когато Джери се опита да нагласи общия комплект барабани така, че да пасват на дребната му фигура. След няколко болезнени мига Лилит смушка Кам:

– Не е зле да им помогнем – каза тя.

Кам се изненада, но, разбира се, Лилит беше права. Наистина беше различна от гневната самотница, каквато бе преди две седмици.

– Добра идея – каза Кам, докато излизаха забързано на сцената да помогнат при нагласяването на височината на барабаните.

Когато инструментите бяха настроени и групата започна да отброява времето, Кам и Лилит се вмъкнаха обратно зад кулисите. На Лилит, изглежда, не й пукаше колко лоши бяха „Смъртта на автора“. Просто беше щастлива, че е помогнала на друг музикант. Но тя бе единствената щастлива. Джийн се сгърчи нещастно, докато Джери ревеше гръмогласно текста на песен, наречена „Амалгаматор“.

– Той дори не знае какво е „амалгаматор“ – каза Джийн, като клатеше глава.

– Да – съгласи се Лилит. Абсолютно. Ъм... какво е „амалгаматор“?

Публиката се отегчи, преди да свърши първата строфа. Хората започнаха да дюдюкат и тръгнаха да си купуват газирани напитки, но „Смъртта на автора“ не забелязаха. В края на песента Джери прегърна микрофона и едва не припадна от прилива на адреналин:

– Обичаме те, Кросроудс!

Когато Джери и групата му напуснаха сцената, Луц се върна на нея.

– Следващите ни изпълнители вече са добре известни из целия град – обяви той в микрофона. — Представям ви прекрасните и талантливи „Нежни видения“!

Из целия Колизеум отекнаха аплодисменти, а тълпата обезумя.

Кам и Лилит надникнаха през завесата и видяха как популярните хлапета от „Тръмбул“ почти нахлуха на сцената. Пищяха, момичета, покачени на раменете на гаджетата си, скандираха името на Клоуи. Кам хвана Лилит за ръка. Дори и наистина да беше изгладила донякъде отношенията си с Клоуи, сигурно й беше трудно да не завижда на „Нежните видения“ за приема, който получаваха.

– Добре ли си? – попита Кам, но тълпата беше твърде шумна и Лилит не го чу.

Луис потупа Карън Уокър по задника, когато тя се втурна иззад завесата, за да провери добре ли са свързани усилвателите на „Нежните видения“. Мъгла от няколко кофи, пълни със сух лед, изпълни сцената, а няколко мига по-късно от кулисите се показаха Клоуи Кинг и групата й.

Бяха истински професионалисти. Усмихваха се широко и махаха пред прожекторите на сцената, намирайки местата си пред микрофоните, сякаш бяха свирили на хиляда по-големи представления. Носеха еднакви бели обувки на тънки високи токчета и кожени минирокли в различни цветове, с пастелно-розовите им шарфове от кралския двор за бала, преметнати през гърдите им. Роклята на Клоуи беше жълта като лютиче, за да е в тон със златистите й брокатени сенки за очи.

– Чувството е взаимно, „Тръмбул“! – изкрещя Клоуи.

Тълпата нададе рев.

Клоуи нацупи устни и се облегна прелъстително на микрофона. Тълпата беше хипнотизирана, но Кам можеше единствено да гледа Лилит. Тя се беше навела напред и си гризеше ноктите. Знаеше, че тя се сравнява с Клоуи – не само с начина, по който реагираше публиката, но също и как Клоуи улови микрофона с умело движение на китката, начина, по който гласът й изпълваше Колизеума, страстта, с която свиреше на китарата си.

Кам беше убеден, че ако можеше да прегърне Лилит още веднъж, преди да засвирят, можеше да я накара да види, че в това изпълнение не ставаше дума да се състезава с Клоуи. А за това, което тя и Кам имаха заедно. Можеше да изрече двете думи, които горяха в него от петнайсет дни, и отговорът й щеше да му подскаже дали имаха шанс.

Две малки думи. Дали Лилит щеше да ги изрече? Те щяха да решат и неговата, и нейната съдба.

Но преди да успее да посегне към нея, Кам почувства как Джийн идва да застане от лявата му страна, а после Луис застава от дясната. Кам почувства енергията, която се излъчваше от тях, и осъзна, че песента на Клоуи беше свършила и публиката аплодираше, а Лилит беше вдигнала глава към небето и може би се молеше за късмет. Защото „Отмъщение“ щяха всеки момент да излязат на сцената и сега ставаше дума само за тяхната музика.

Колизеумът притъмня, ако не се брояха точиците отразена от прожекторите светлина в очите на Луц, когато застана в центъра на сцената. Когато проговори, гласът му беше едва доловим шепот:

– Готови ли сте за „Отмъщение“?


Загрузка...