Магическо кралство за продан. Продадено

ЛАНДОВЪР

Това приятно усещане продължи до следната сутрин, когато установи, че никой освен него не беше особено очарован от една евентуална промяна в живота му.

Първо повика лицето, което водеше счетоводството му. Познаваше Ед Самюълсън вече повече от десет години и без да бъдат близки приятели, бяха добри делови партньори и ценяха взаимно съветите си. През цялото това време Бен беше адвокат на счетоводната фирма на Хейнс, Самюълсън и Роупър. Ед Самюълсън водеше финансовите му дела от самото начало. Ед беше може би единственият човек, който знаеше пълния размер на неговото богатство. Ед работеше за него откакто починаха родителите му. Повечето от вложенията си Бен беше направил по негова препоръка. За него Бен бе умел и предвидлив във вложенията си човек.

Но когато тази сутрин Бен го повика и му каза — не го попита, а направо му каза — да продаде полици и ценни книжа в размер на близо един милион долара и то в близките десет дни, Ед си помисли, че се е побъркал. Направо избухна на телефона. Та подобна продажба бе чиста лудост! Полици и ценни книжа можеха да се ликвидират само при фалит, защото преждевременното им изтегляне бе свързано с огромни щети. Акциите щели да се продадат на пазарната им цена, която винаги бе по-ниска. При всички случаи Бен щеше да загуби. Дори и с приспадането на данъците при подобно безразсъдно действие нямало да се компенсират щетите. Какво, за бога, налагаше подобна стъпка? Защо изведнаж са му притрябвали един милион долара в брой?

Търпеливо, макар и донякъде уклончиво, Бен обясни, че е решил да извърши покупка по една обява, която изисква своевременно плащане. Тонът му издаваше, че няма намерение да обяснява що за покупка е това. Ед се колебаеше. Дали Бен не е изпаднал в беда? Бен го увери, че не е. Взел е това решение напълно обмислено и ще бъде много благодарен, ако Ед му помогне да си осигури необходимия капитал.

Нямаше какво повече да се обсъжда. Ед Самюълсън трябваше да се съгласи да направи каквото трябва. Бен затвори телефона.

Още по-зле се развиха нещата в адвокатската кантора. Първо повика Майлс. Щом приятелят му се настани с кафе в ръка, Бен му съобщи решението си да отсъства за дълго от фирмата. Майлс едва не си изпусна кафето.

— Да отсъстваш за дълго ли? За какво, по дяволите, говориш, Док? Тази адвокатска кантора е целия ти живот! Адвокатската практика е целия ти живот — откакто Ани почина!

— Тъкмо в това е и работата, Майлс. Може би имам нужда за известно време да се откъсна от всичко — да погледна на нещата по нов начин — Бен сви рамене. — Ти самият непрекъснато си ми казвал, че трябва да излизам повече, да вкуся живота извън кабинета и апартамента си.

— Да, така е, но не разбирам… Почакай малко, за какво отсъствие говориш? Колко време възнамеряваш да отсъстваш? Няколко седмици? Месец?

— Година. Майлс зяпна.

— Най-малко — добави Бен. — А може и повече.

— Година ли? Цяла една божа година? И то най-малко? — Майлс целият почервеня от гняв. — Това не е отпуска, Док — това е напускане! Как според теб ще водим делата, докато отсъстваш? Какво ще стане с нашите клиенти? Сигурно не очакваш, че ще седят и чакат, докато се върнеш! Ще си вземат партакешите и ще се обърнат към друга фирма! Ами какво ще стане с делата, които си насрочил? Със случаите, които са в ход? За бога, не можеш просто така…

— Успокой се за момент, а? — прекъсна го Бен.

— Аз не се спасявам и не оставям нещата на произвола на съдбата. Премислил съм всичко. Ще уведомя клиентите лично. Случаите, които са в ход, ще бъдат уредени или пренасочени. Ако някой е недоволен, ще го препратя към друга фирма. Мисля, че повечето ще останат при теб.

Майлс наведе едрото си тяло напред.

— Док, хайде да говорим открито. Може би по начало си прав. Може би ще успееш да дадеш компенсация на повечето си клиенти. Те може би ще се примирят с твоето отсъствие от фирмата. Но цяла година? А дори и по-дълго? Те ще се отдръпнат, Док. Ами съдебната ти практика? Там никой не може да те замести. Тези клиенти са изгубени със сигурност.

— Е, можем да си позволим да загубим някой и друг клиент, щом се налага.

— Та нали в това е цялата работа! Не се налага.

— Ами ако умра Майлс? Ако се случи да умра довечера ей-така. Веднъж и завинаги. Какво ще правиш тогава? Ще бъдеш изправен пред същия проблем. Как ще го решиш?

— Не е същото, по дяволите, и ти много добре знаеш това! Сравнението е противно! — Майлс се изправи на крака и рязко се наведе напред с ръце върху бюрото. — За бога, не разбирам какво ти става, Док. Нищо не мога да разбера. Винаги е можело да се разчита на теб. Наистина си бил малко необичаен в съда — но винаги спокоен, овладян. И наистина си великолепен адвокат. Ако можех да имам поне наполовина твоя талант…

— Майлс, ще ме оставиш ли да си кажа думата…?

Здравенякът само тръсна глава.

— Цяла една година да скиташ насам-натам? Ей така? Първо заминава за Ню Йорк без никакво обяснение, да търси кой знае какво. Тръгва на деня, без дори да поговори с мен, без нито дума, откак седяхме тук и говорихме за онази щурава обява в каталога, как се наричаше, на Рос или на Розенберг или кой знае как, а ето че тръгва отново просто ей-така…

Той внезапно млъкна, сякаш думите заседнаха в гърлото му. Лицето му се вкамени от смайване. Беше разбрал.

— О, господи! — тихо прошепна той. Главата му бавно се килна от едната на другата страна. — О, господи! Сигурно е онази проклета фантастична страна, така ли е?

Бен не отвърна веднага. Колебаеше се дали трябва да му каже. Беше възнамерявал да запази Ландовър в тайна. Не искаше да говори за него на никого.

— Майлс, ще седнеш ли за малко? — предложи накрая той.

— Да седна ли? Как очакваш от мене да седна след…?

— Седни, за бога, Майлс! — прекъсна Бен приятеля си.

Майлс млъкна, без да помръдне в първия момент, после бавно се отпусна на стола си. Изразът на удивление оставаше на руменото му лице.

Сега Бен на свой ред се наведе напред. Лицето му беше сериозно.

— От дълги години сме заедно, Майлс, като партньори и приятели. Знаем много един за друг и повечето — от съвместен опит. Но е невъзможно да знаем всичко. Няма двама души на земята, които и в най-добрия случай да са узнали всичко един за друг. Затова и някои от нещата, които вършим, винаги си остават загадка за останалите.

Той вдигна глава.

— Помниш ли, когато ме предупреждаваше да се отказвам от някои случаи, защото бяха съмнителни? Помниш ли, Майлс? Откажи се от този, казваше ми ти. Тук има нещо мътно. Ще загубиш. Понякога обаче аз не се отказвах. Понякога се заемах със случая и искам да ти кажа, че го правех, защото така ми харесваше. Но дори и да не беше съгласен и да не ме разбираше, ти приемаше моето решение. Доверяваше ми се и ме оставяше да опитам, така ли е?

Той замълча.

— Е, точно това те моля да направиш и сега. Няма нито да ме разбереш, нито да бъдеш съгласен. Затова просто си спести аргументите и ми се довери.

Майлс наведе поглед към бюрото и пак го вдигна.

— Док, в този случай става дума за милион долара!

Бен бавно поклати глава.

— Не, става дума за спасението на моя живот, Майлс. Става дума за нещо, което не се измерва в пари.

— Но това е… лудост! — Майлс така се вкопчи в бюрото, та чак кокалчетата му побеляха. — Това е пълна безотговорност! Направо е глупост, дявол да го вземе!

— Аз не мисля така.

— Не мислиш ли? Да си зарежеш професионалните ангажименти, любимата работа! Да тръгнеш да живееш в дворец и да се биеш с дракони — ако приемем, че има такива, а не се оставяш просто да те ограбят! Никакви телевизори, никакви борсови спекулации, нито състезания, нито студена бира, нито прдклетото електричество и вътрешни тоалетни — нищо? Ще напуснеш дома и приятелите си и… бог да те пази, Док!

— Погледни на това като на едно по-дълго пътешествие сред, природата — когато човек решава да се откъсне от всичко.

— Прекрасно! Пътешествие сред природата, което струва един милион долара!

— Решението ми е взето, Майлс.

— Да тръгнеш към някаква си забравена от бога…

— Решението ми е взето!

И двамата се стреснаха от резкия му тон. Загледаха се един в друг, чувствайки как се отдалечават, сякаш бездна бе зейнала помежду им. Майлс също стана. Бен постави ръка на рамото му и го притисна.

— Ако не направя нещо, Майлс, ще загина — прошепна той. — Може да е след месеци или дори след година, но накрая ще рухна и с мене ще бъде свършено. Не искам да го допусна.

Приятелят му го погледна безмълвно, въздъхна и кимна.

— Това си е твоят живот, Док. Не мога да ти казвам как да го живееш. Никога не съм можел — той се овладя. — Няма ли поне да си оставиш няколко дни да премислиш всичко отново? Не искам много от теб, нали?

Бен уморено се усмихна.

— Вече съм го премислял стотици пъти. Достатъчно. Няма какво повече да се мисли.

Майлс поклати глава.

— Това може да го каже и слепец, нали?

— Сега ще известя останалите. Ще ти бъда много благодарен, ако не споделяш онова, което знаеш.

— Разбира се. Защо не? Защо трябва и другите да узнаят, че светилото на фирмата се е побъркало? — той отправи към Бен един последен поглед, сви рамене и се отправи към вратата на кабинета. — Ти си се побъркал, Док.

Бен го изпроводи.

— Да, и ще ми липсваш, Майлс.

После повика персонала и го извести, че възнамерява да отсъства за дълго от фирмата. Каза им, че има нужда да се откъсне от сегашния си живот, от града, от практиката, от всичко познато. Заяви, че заминава след няколко седмици и ще отсъства повече от година. Настъпи смаяно смълчаване, последвано от взрив от въпроси. Той на всички отговори търпеливо. След това се отправи към къщи.

Пред никого не спомена за Ландовър. Майлс също.

Минаха около три седмици, докато уреди всичко. Повечето време прекара в уреждане на адвокатските си ангажименти — да се среща с клиенти, да отметне назначенията си в съда, да прехвърли делата. Уреждането вървеше трудно. Служителите приеха решението му стоически, но в погледите и думите им прозираше явно недоволство. Имаха усещането, че ги напуска и изоставя завинаги. В интерес на истината и той се чувстваше някак раздвоен. От една страна, освобождаването От ангажиментите към фирмата и професията му даваше едно ново усещане за свобода и спокойствие. Имаше чувството, че е избягал от някакъв капан — сякаш започваше живота си отначало с надеждата да открие нещата, които е пропуснал първия път. От друга страна изпитваше неизбежните пристъпи на несигурност и угризения, че изоставя онова, което е градил през по-голямата част от зрелия си живот. Имаше чувството, че напуска всякаква сигурност и се впуска в пълна неизвестност, както бе винаги, когато човек предприемаше някакво пътешествие.

Но нали винаги можеше да се върне, ако пожелае, напомняше си той. Не тръгваше завинаги — поне засега.

Тъй че той продължаваше да върши неотложните си дела и се стараеше да не мисли за чувствата, които го раздвояваха, ала колкото повече се стараеше да не мисли за тях, толкова повече го правеше, докато накрая се примири и ги прие за неизбежни. Остави ги да бушуват в него, остави съмненията и несигурността да го обсебват и установи, че все някак намира сили да ги понася. Беше взел своето решение и сега откриваше, че може да живее с него.

Изминаха три седмици и той успя да предаде цялата работа във фирмата. Бе освободен от професионални задължения, свободен да поеме по каквито си иска други пътища. В случая избраният път го водеше към митическото кралство Ландовър. Истината бе известна само на Майлс, а той не говореше за това. Нито с него, нито с някой друг. Майлс явно бе изпаднал в паника. Сигурен беше, че Бен е полудял.

— Ще дойде момент, Док, и ако не се лъжа, не след дълго, замъгленото ти съзнание ще се проясни и ти ще разбереш, макар и късно, че си направил огромна грешка. Когато стане това, ще се върнеш крадешком във фирмата, чувствайки се малко гузен и много по-беден и аз ще имам удоволствието да ти повторя поне десет пъти „нали ти казвах“. Хайде това твое старческо изглупяване да си остане между нас. Няма защо да занимаваме цялата фирма.

Това бе последният коментар, който Майлс направи относно неговото решение да купи Ландовър. Направи го същия ден, когато Бен обяви пред съдружниците и персонала своето решение да напусне за известно време фирмата. Оттогава разговорите му с Бен се придържаха стриктно към деловите проблеми. След три седмици той не бе изрекъл пред приятеля си нито дума повече за Ландовър. Задоволи се с многозначителни погледи и снизходителни обноски на психиатър, който се опитва да вдъхне малко разум на кръгъл идиот.

Бен се опитваше да не обръща внимание на това поведение, но търпението му се изчерпваше. Дните минаваха и той искаше да съкрати очакването. Ед Самюълсън се обади и каза, че акциите и ценните книжа са ликвидирани и парите му са готови за вложение — ако Бен е сигурен, че иска да го стори без по-нататъшни консултации. Бен потвърди, като не обърна внимание на скритото предложение и преведе сумата за покупката на Ландовър на Мийкс в Ню Йорк. Той се уговори със Самюълсън да се грижи за финансовите му дела за неограничен период от време, като го снабди с необходимите пълномощия. Финансистът ги прие с поглед, поразително напомнящ погледа, който Майлс бе усвоил напоследък. Търпението на Бен почти се изчерпи. Той си плати наема за апартамента за дванайсет месеца напред и уреди чекове за поддържане и застраховка. Поръча на Джордж да го наглежда и Джордж искрено му пожела добър път и приятно прекарване там, където отива. Бен реши, че Джордж е единственият, който го разбира. Актуализира завещанието си, прекрати абонаментите за списания и вестници, обади се в спортния клуб да предупреди, че няма да го посещава известно време, но не прекратява вноските, наложи запор на пощата си за следващия месец и остави ключа от касата си на Ед Самюълсън.

После се приготви да почака още малко.

Чакането се приближи към своя на четвъртата седмица, три дена преди изтичането на месеца. Снежинки падаха и се въртяха в следобедния здрач. Уикендът след Деня на благодарността и преди Коледа бе залял града с нетърпеливи купувачи, които бяха решени да почетат Рождеството с размяна на пари срещу стоки. Недоволството му от чакането пораждаше у него един доста неприятен цинизъм. Той наблюдаваше тази лудост от своята кула от слонова кост, когато Джордж се обади да каже, че за него е пристигнала специална пратка от Ню Йорк.

Беше от Мийкс. Имаше писмо, билети за самолет, пътна карта на щата Вирджиния и една странна квитанция. В писмото се казваше следното:

Той прочете няколко пъти цялото писмо, огледа билета за самолет и квитанцията, после проучи пътната карта. С червен молив бе очертан пътят на запад от град Шарлотсвил до едно малко „х“ посред Сините планини, непосредствено на юг от Уейнсбъро. Имаше бегли инструкции, напечатани в полетата на картата, номерирани в последователни параграфи. Той ги изчете, изчете и цялото писмо още веднаж, после сгъна отново всичко и го пъхна обратно в плика.

Известно време остана седнал на дивана, загледан навън в сивия ден със стелещите се бели снежинки и далечната шумотевица на предпразничните тълпи. После отиде в спалнята, взе си малко неща за нощувка и се обади на Джордж да повика такси.

В пет часа вече беше на летище O’Хеър.

Снеговалежът се усилваше.

Във Вирджиния нямаше сняг. Времето беше студено и ясно, небето бе озарено от слънчева светлина, която открояваше отсрещните гори, проблясващи от утринната роса. Бен насочи синкаво-сивия „Нюйоркър“ в дясното платно на „Интърстейт 64“ западно от Шарлотсвил по посока на Уейнсбъро.

Беше късна утрин на следващия ден. Беше летял до Вашингтонското летище, прекарал нощта в хотел „Мариът“ близо до летището, след което бе взел самолета на компанията „Алигени“ в седем часа за Шарлотсвил. Щом пристигна, представи старата квитанция на гишето на летището и получи ключовете на този „Нюйоркър“ и малък пакет, опакован в кафява хартия и адресиран до него. В пакета имаше кратко писмо от Мийкс и един медальон. Писмото гласеше:

Медальонът представляваше старо, потъмняло парче метал. На лицевата му страна бе гравиран рицар на кон в бойни доспехи, на фона на слънцето, което изгряваше над един замък, заобиколен от езеро. Медальонът бе окачен на верига. Беше изключително майсторски направен, но зле запазен. Потъмнялата част не можеше да се изчисти, дори ако се изтъркаше. Бен го окачи на шията си, взе колата, резервирана, на негово име и потегли на юг от Шарлотсвил по „Интърстейт 64“.

Дотук добре, каза си той, докато караше на запад към Сините планини. Всичко вървеше по план.

До него лежеше картата от Мийкс. Беше запомнил интсрукциите в нея наизуст. Трябваше да върви все по този път почти до Уейнсбъро и да излезе от магистрала „Хоризонт“ на юг по посока на Линчбърг. След двайсет мили щеше да излезе на един крайпътен завой на едно възвишение, от което се виждаха редица планини и долини от националния парк-гора „Джордж Уошингтън“. Това място беше отбелязано с малък зелен знак с номер тринайсет в черно. Там имало телефонна кабина и заслон. Той трябваше да спре край пътя, да паркира, да заключи колата отвътре и да пресече пътя към горската пътека отсреща. Трябваше да върви по тази пътека към планините приблизително две мили. Там щяха да го чакат.

В картата не се казваше кой ще го чака. Нито пък в писмото.

Казваше се, че някой по-късно ще дойде да прибере колата. Телефонът щеше да послужи, за да повика транспорт в случай, че по-късно реши да се върне. Беше даден телефонен номер.

Изведнаж го налегна съмнение. Намираше се сред някаква далечна, неизвестна местност и само Мийкс знаеше точно къде е. Ако просто изчезнеше, Мийкс изведнаж щеше да се окаже собственик на неговия милион — ако допуснеше, че всичко е съзнателна измама. И по-странни неща са били правени, и то за много по-малки суми.

Замисли се за такава вероятност, но тръсна глава. Невъзможно бе. Мийкс беше агент на „Роузънс“, а човек в неговото положение сигурно бе основно проучен. Освен това имаше твърде много начини да бъде заловен при подобно деяние. Майлс знаеше за контактите на Бен с фирмата и причината за тези контакти. Можеха да бъдат проследени и изпратените суми. Копия от писмото на Мийкс бяха оставени сред неговите ценни книжа. А и обявата за продажбата на Ландовър беше публично достояние.

Той изтласка съмненията от съзнанието си и насочи цялото си внимание към пътя. От седмици гореше в очакване на онова, което предстоеше. Едва успяваше да се владее. Освен това спа зле през нощта и се събуди призори. Естествено бе да го тормозят какви ли не нездрави мисли.

Стигна в началото на магистрала „Хоризонт“ за малко повече от трийсет минути и свърна на юг. Двупосочното платно навлизаше неотклонно в Сините планини и се виеше между гори и планински склонове, извисили се в късното ноемврийско слънце. От двете страни се разкриваха просторни гледки, ширналите се национални гори и паркове прелитаха покрай него с пейзажи, от които на човек му спираше дъхът. Пътуването бе леко. Срещна три коли в насрещното платно. Това бяха семейства с къмпингови екипировки. Едната кола теглеше каравана. Не настигна никой, който да пътува на юг.

Двайсет минути по-късно той зърна завоя, отбелязан със зеления знак и номер 13, обозначен в черно. Отне газта, свърна с „Нюйоркъра“ на калдъръмената крайпътна просека и спря пред телефона и заслона. Слезе от колата и се огледа наоколо. Крайпътната ивица стигаше вдясно до една издатина с верига и парапет, от която се виждаха гори и планински хребети на мили надалеч. Това бе малка част от националния парк. От отсрещната страна на пустия път в утринната слънчева светлина се издигаше планински склон — лабиринтът от дървета и скали бе обгърнат в накъсана пелена от мъгла. Загледа се нагоре към планинския връх, зареял поглед в мъглата, която се носеше на гирлянди. Денят бе тих и пуст и дори вятърът не създаваше никакъв шум.

Той се обърна, протегна ръка към колата и извади оттам куфарчето с вещите си. То не бе по-голямо от прочутите спални чували и съдържаше не многото му странни вещи, които му се искаше да вземе със себе си — бутилка от любимия му „Гленливет“ за специални случаи, тоалетни принадлежности, хартия и писалки, няколко книги, два чифта боксьорски ръкавици, последните броеве на списанията, които продължаваше да чете, анкерпласт, един стар спортен екип и обувки за бягане. Не бе си направил труда да помъкне много дрехи. Знаеше, че ще се чувства по-добре, ако се облича в онова, което носеха в Ландовър.

Затвори колата и я заключи, оставяйки ключовете отвътре. Пусна портфейла си в раницата, огледа се наоколо още веднъж и прекоси пътя. Беше облечен в леки спортни дрехи в морскосиньо и червено с бели кантове. Беше си донесъл маратонките и гуменките, защото не можа да прецени кои е по-добре да носи при подобно пътешествие и защото едва ли би си намерил по-удобни обувки за мястото, където се бе отправил. Странно, че Мийкс не му беше дал никакви инструкции за облеклото и личните вещи.

Спря на отсрещния край на пътя и огледа гористия склон пред себе си. От скалите се стичаше малък поток през редица от бързеи, които проблясваха сребристо в прошарената слънчева светлина. Една пътечка се виеше покрай брега на потока и се губеше сред дърветата. Бен преметна сака си през рамо и тръгна нагоре.

Пътеката се виеше покрай потока, излизаше понякога наравно сред малки просеки, където бяха разположени дървени пейки за отмора на изнурения пешеходец. Потокът бълбукаше и се плискаше в бреговете и скалистите сипеи — единственият звук в тази късноноемврийска утрин. Пътят и колата зад него се изгубиха от погледа, докато той се изкачваше, и скоро наоколо се виждаше само гора. Склонът престана да бъде толкова стръмен, но гората го обгръщаше от двете страни и пътеката все по-трудно се различаваше. На едно място потокът се отклони зад една канара, издигнала се на голяма височина, и пътеката се отдели от него.

Наоколо започна бавно да се спуска мъгла.

Той спря и отново се огледа. Нищо не се виждаше. Ослуша се. Не се чуваше нищо. Въпреки това имаше неприятното усещане, че някой го следи. Налегна го мигновено съмнение — дали пък цялата тази работа не беше една огромна, ужасна грешка. Ала бързо прогони това съмнение и тръгна отново по пътеката. Беше взел своето решение преди седмици и имаше намерение да го следва докрай.

Гората стана по-гъста, мъглата също. Дърветата го притискаха от всички страни — тъмни, подобни на скелети часовои с изсъхнали листа или вечно зелени клони, обвити в бръшлян и мъх и заобиколени от шубраци. Налагаше му се да си проправя път между борове и смърч, за да следва пътеката, и мъглата хвърляше мътна завеса в едно утро, което в началото бе озарено от слънце. Борови иглици и окапали листа шушнеха под краката му. В далечината се щураха животинки.

Поне не съм напълно сам, каза си той.

Започваше страшно да ожаднява, но бе забравил да си вземе бутилка вода. Би могъл да се върне и да пие от потока, но не му се щеше да губи време. Опита се да насочи мислите си към Майлс, за да ги отклони от жаждата. Опитваше се да си го представи как се катери тук сред мъгливата гора заедно с него, как пъхти и мърмори. Усмихна се. Майлс мразеше всякакво усилие, което не включва халби с бира и сложена маса. Той смяташе Бен за луд, задето продължава своите боксови тренировки толкова години, след като бе престанал да се състезава. Спортистите бяха за него момченца, които не са успели да пораснат.

Бен тръсна глава. Майлс бе пълен с предразсъдъци.

Той забави ход, когато пътеката пред него се изгуби сред високите треви. Гъста дъбрава препречваше пътя му. Той се опита да прекоси през нея, но спря.

— Ай, ай — промълви Бен.

Пред него се изпречваше стена от високи, грапави дъбове, цялата забулена в сенки. Посред нея минаваше просека, сякаш прокарана от ръцете на гигант. Просеката бе мрачна и пуста — една черен, безкраен тунел, прокаран от невидими ръце, който се врязваше в мъглата. От далечината в мрака долитаха някакви шумове, смътни и неопределени.

Бен застана пред входа на тунела и се загледа в мъглата и мрака. Тунелът бе около шест метра широк и двукратно по-висок. Никога не бе виждал нещо подобно. Веднага разбра, че не е дело на същества, принадлежащи на неговия свят. Разбра и точно накъде води. Въпреки това продължаваше да се колебае. Нещо в този тунел го притесняваше — не само свръхестественият му произход. Нещо във вида и излъчването му го безпокоеше.

Озърна се предпазливо. Нищо не се виждаше наоколо. Вероятно бе единственото живо същество в тази гора — макар че някъде в далечината се чуваха шумове, приличащи на гласове, ако…

Внезапно страшно му се прииска да се обърне и да хукне натам, откъдето бе дошъл. Поривът му бе толкова силен, че той дори направи крачка назад, преди да може да се овладее. Полъхът от тунела проникваше до него и мека влага полепваше по кожата му. Той здраво стисна раницата си в ръка и се изопна, опитвайки се да преодолее страховете си. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша. Дали да продължи или да се върне назад? Какво да предпочете безстрашният любител на приключенията Док Холидей?

— Е, добре — каза си тихо той.

Пое напред. Тунелът сякаш се отваряше пред него, мракът се отдръпваше със скоростта, с която вървеше. Мъглата го обгръщаше като с ръце на любовница, нежни и чувствителни. Той вървеше неотстъпно, решително, като се оглеждаше наляво и надясно, без нищо да види. Звуците продължаваха да долитат някъде от невидимата далечина, все още неразличими. Горската почва бе рохкава и мека и потъваше под тежестта на тялото му. Тъмните стволове и клони го обгръщаха като стени и тавани, които не пропускаха нищо, освен една съвсем слаба светлина — мрежа от влажна кора и сухи листа.

Бен рискува и бързо хвърли поглед назад. Гората, откъдето бе дошъл, я нямаше. Входът на тунела бе изчезнал. И разстоянието назад бе същото, както и това напред — всичко и в двете посоки изглеждаше напълно еднакво.

— Тези специални ефекти си ги бива.

Той се насили да се усмихне, като си спомни за Майлс и за това колко ли смешна изглежда цялата тази ситуация и колко всичко това все по-малко и по-малко му допада…

И тогава чу вой.

Той се изви някъде от мрака и мъглата зад него. Бен хвърли още един поглед назад, като продължаваше да върви. В мрака на тунела се усети някакво раздвижване. Иззад дърветата се стрелкаха фигури — човешки на вид, но толкова тънки и крехки, сякаш ефимерни. Появиха се лица, слаби и ъгловати, с пронизващи погледи изпод сплъстените, подобни на мъх коси, и пшеничено жълтите вежди.

Воят се чу отново. Той примигна с очи. Едно чудовищно черно видение се появи сред мъглата — някакво същество, цялото покрито с люспи, с криле от изопната кожа, с извити нокти и шипове. Воят идваше от него.

Бен спря и го изгледа втренчено. Специалните ефекти ставаха все по-добри и по-добри. Този направо изглеждаше истински. Той пусна сака си на пътеката, сложи ръце на хълбоци и започна да го наблюдава как придобива триизмерни пропорции. Създанието беше грозно, голямо колкото цяла къща и страховито — като най-лошите му кошмари. Въпреки това той все още можеше да различи илюзията от реалността. Мийкс можеше да му подготви нещо по-приятно, ако очакваше Бен да…

Той не довърши мисълта си. Видението приближаваше право към него — и вече съвсем не приличаше на имитация. Бе започнало да придобива напълно реален вид. Той вдигна сака и започна да отстъпва назад. Създанието изрева. Дори и ревът му звучеше твърде реално.

Бен преглътна с усилие. Може би просто това същество беше наистина реално.

Спря да мисли и се втурна в бяг. Видението хукна подире му, ревът отекна отново. Вече бе съвсем наблизо — един кошмар, от който не можеше да се отърси със събуждането. То стъпваше по дъното на тунела и бягаше на четири крака, като помахваше с криле. Тялото му бе стегнато и изпускаше пара като нагорещено от вътрешен огън, а на гърба си носеше нещо — една фигура, тъмна като него, покрита с броня и безформена, която държеше в разкривените си ръце поводи, с които направляваше създанието.

Бен затича още по-бързо, като се задъхваше и пръхтеше от страх. Беше в добра форма, но страхът бързо изчерпваше силите му и той не можеше да спечели предимство пред създанието, което го следваше. Навсякъде наоколо си забелязваше странните лица, които се явяваха и изчезваха като духове, щураха се сред мъглата, изгубени сред дърветата — наблюдатели на гонитбата, която ставаше в тунела. За миг му мина през ума да се отклони от пътеката и да си проправи път през гората, където се бяха скупчили тези лица. Може би създанието, което го преследваше, нямаше да може да го последва там. Бе толкова огромно, че и да направеше опит, дърветата щяха поне да го забавят. Но тогава той самият можеше да се изгуби в мрака и мъглата и да не успее да намери обратния път. Ето защо продължи по пътеката.

Привидението, което го преследваше, отново изрева и той усети как дъното на тунела цялото се разтресе от приближаването му.

— Дявол да те вземе, Мийкс! — отчаяно извика той.

Усещаше медальона на гърдите си. Инстинктивно се хвана за него — талисманът, който му бе даден, за да го преведе безопасно в Ландовър и ако се наложи, да го върне обратно. Може би медальонът би прогонил създанието…

В този миг от мрака пред него неочаквано изникна конник — смътен, неоткроен силует. Беше рицар с пробита и износена ризница и спусната пика, която почти се докосваше до земята. И ездачът, и конят бяха мръсни и занемарени — привидения, които изглеждаха също толкова неприятелски настроени, колкото и създанието, което препускаше отзад към Бен. Когато приближи, конникът вдигна глава и насочи пиката напред. Зад него внезапно се появи ивица светлина.

Бен затича още по-бързо. Тунелът беше към края си. Трябваше да избяга от него, все някак си да се промъкне.

Чудовището, което го преследваше, изрева така, че ревът му се превърна в страховит вой.

— Махай се по дяволите! — викна Бен като обезумял.

Тогава конникът изникна внезапно пред него, изведнъж станал огромен и страховит, целият обвит в прах. Бен възкликна от изненада. Виждал бе този рицар и преди. Виждал бе образът му, гравиран върху медальона, който носеше!

Усещаше парещия дъх на черното създание отзад в тила си — душен и отвратителен. Бе обхванат от ужас, усетил хладното докосване на нещо нечовешко по гърдите си. Рицарят препусна с коня си откъм края на тунела, озарен в слънчева светлина, и лицата в гората затанцуваха като безплътни призраци. Бен нададе силен крясък. И тъмното създание, и рицарят настъпваха от двете посоки към него, препускайки, сякаш не го забелязваха.

Пръв стигна до него рицарят, профуча в силен галоп и стремето на коня го удари и го повали встрани от пътеката. Бен се изтърколи надолу сред сенките и примижа пред внезапно появилата се светлина.

Обгърна го мрак и всичко пред очите му започна лудо да се върти. Остана без въздух, не можеше дъх да си поеме. Проснат бе по очи и чувстваше влагата на тревата и листата по бузите си. Здраво стискаше очи и чакаше да престане замаята му.

Когато най-сетне се опомни, Бен предпазливо отвори очи. Намираше се на една поляна. Наоколо му се издигаха гори, потънали в мъгла и мрак, но въпреки това зад тях се съзираше дневна светлина. Изправи се на крака.

Едва тогава забеляза дракона.

Застина на място, без да може да повярва на очите си. Драконът лежеше и дремеше на няколко десетки метра вляво от него, свит на кълбо край редица от тъмни стволове на дървета. Това бе чудовищно създание цялото покрито с люспи, шипове, извити нокти и бодли, крилете му сгънати до тялото, муцуната му сгушена между предните крака. Пара изригваше на гейзери от ноздрите му, докато той хъркаше равномерно. Пресни бели кокали от нещо току-що изядено бяха разпръснати наоколо.

Бен притаи дъх, мислейки, че това е тъмното създание, което го бе преследвало през тунела. Ала не, онова тъмно създание бе нещо съвсем различно…

Остави настрана въпроса какво е и се замисли как да се измъкне от него. Искаше му се да разбере дали всичко това е истина, но сега нямаше време за размишления.

Започна предпазливо да се промъква покрай дърветата и да се прокрадва покрай спящия дракон по посока на светлината. Бе преметнал сака, здраво пристегнат, през рамо. Оказа се, че драконът е заспал дълбоко. Трябваха му само няколко минути, за да избяга. Бен притаи дъх и продължи тихо да пристъпва напред. Почти се бе отдалечил от звяра, когато онзи повдигна клепача на едното си око.

Бен отново застина на място. Драконът лежеше сред дърветата, но го гледаше пронизващо, приковал единственото си око в него. Бен остана на мястото си още миг, след което бавно започна да отстъпва назад.

Драконът рязко се озърна, снишил рогатата си глава до земята. Бен заотстъпва по-бързо, забелязал, че горските дървета наоколо оредяват и светлината зад гърба му става по-силна. Драконът сви устни едва ли не презрително, при което се откриха няколко реда почернели зъби.

После изпръхтя насреща му, както спящ човек би изпръхтял срещу досадна муха. Противният му дъх издигна Бен високо и го запрати като парцалена кукла сред мъглата на гората. Той затвори очи, сви се на кълбо и целият се изопна. Удари се силно в земята, като тупна няколко пъти и се претърколи, докато успее да спре.

Когато отново отвори очи, той седеше седнал сам сред една поляна с детелини.