Магическо кралство за продан. Продадено

ЛОРДОВЕТЕ ОТ ЗЕЛЕНОРЕЧИЕТО

Навремето мнозина бяха служили на краля на Ландовър — родове, които поколения наред се бяха сражавали в армиите на негово величество и защитавали трона. Редица измежду тях сочеха с гордост почетните си отличия за дълга и предана служба. Но никой не бе служил толкова добре и толкова дълго, както лордовете от Зеленоречието и тъкмо при тях посъветваха Бен да отиде първо.

— Лордовете могат да проследят родословното си дърво хиляда години назад — някои още от времето, когато е възникнал Ландовър — обясни Куестър Тюс. — И винаги са били на страната на краля. Били са гръбнакът на армията му, основното ядро на неговите съветници и придворни. Някои от тях сами са били крале на Ландовър — макар и не през последните няколкостотин години. Винаги първи са предлагали услугите си. Когато умря старият крал, те бяха последните, които се отдръпнаха. Ако изобщо получите признание, ваше величество, то ще бъде от тях.

Бен прие предложението — макар че това не беше толкова предложение, колкото предупреждение, помисли си той — и сутринта на следния ден пое от Сребърния дворец към именията на бароните. Куестър Тюс, Абърнати и двата коболда отново тръгнаха с него. Бен, магьосникът и писарят яздеха коне, защото пътуването до Зеленоречието бе дълго. Коболдите също биха могли да вземат коне, но поначало коболдите рядко използваха коне, защото бяха по-бързи и силни в сравнение и с най-расовия кон, така че почти винаги вървяха пеша. Освен това конете бяха необичайно плашливи, когато ги яздеха коболди. За Бен не беше трудно да разбере това. Същество, което е в състояние да убие един див вълк, пещерна хиена и тресавищен звяр, лесно можеше да подплаши всеки.

Странна бе тази група, поела на път в утрото. Куестър водеше, високата му фигура в ярки одежди бе възседнала една стара сива кобила, която отдавна вече трябваше да е престанала да се използва за впряг. Бен го следваше, възседнал Ядеца — червеникавокафяв кон със странен бял белег на челото, от който идваше и името му, и навик да захапва юлара и да спира неочаквано. Той направи това на два пъти и Бен едва успя да се задържи. След втория инцидент Куестър силно го цапардоса по носа и го заплаши с магия на конски език. Това като че ли вразуми Ядеца. Абърнати ги следваше, възседнал също червеникавокафяв кон с белезникаво лице, и носеше знамето с познатия герб, изобразяващ Паладин, който излиза от двореца при изгрев слънце, избродиран с копринени конци на бял фон. Странно беше наистина да наблюдаваш този териер с очила и туника, яхнал на кон и понесъл кралския флаг, но Бен сдържа усмивката си, защото Абърнати очевидно не намираше нищо смешно в това. Парснип вървеше след тях, като водеше с дълги въжета няколко товарни магарета в редица едно подир друго с храна, облекло и спални завивки. Буниън бе отишъл напред, изпратен от Куестър, за да предупреди владетелите барони, че кралят на Ландовър желае да се срещне с тях.

— Нямат друг избор — ще трябва да ви приемат — заяви Куестър. — Благородството ги задължава да не връщат господар с равен или по-висш ранг от техния. Щяха да бъдат задължени да ви приемат, дори ако сте случаен пътник, потърсил подслон и храна, но това е под вашето кралско достойнство.

— Моето кралско достойнство и без това е доста пострадало — отвърна Бен.

Те яздеха сред мъглата и сумрака на ранната утрин край брега на езерото, после свърнаха на изток и бавно поеха по края на долината. На няколко пъти Бен Холидей хвърляше поглед в полумрака към голия, безцветен силует на Сребърния дворец на фона на предутринното небе с неговите кули, бойници и стени, поразени сякаш от неведома болест. С удивление откри, че му е трудно да се раздели с него. Вярно, че на пръв поглед изглеждаше като двореца на Дракула и беше тягостно да се гледа, но той бе усетил неговата топлина и се бе докоснал до живота вътре. Дворецът му бе показал гостоприемството си и го беше накарал да се почувства добре приет. Откри, че му се иска някакси да му помогне.

Успокояваше се с мисълта, че някой ден и това ще стане.

После дворецът, мъглите и долината се изгубиха зад гърба им и дружината пое на изток сред гористата и хълмиста местност към централните райони на Ландовър. Пътуваха през целия ден, като спряха само за да обядват и починат. По здрач вече виждаха пред се бе си просторните поля, пасбища и ферми на Зеленоречието.

Спряха да пренощуват в елхова горичка на един хълм, от където се виждаха пасбища на овце и добитък и група схлупени хижи и дървени къщурки на няколко мили на изток. Когато Куестър ги накара да спрат, Бен слезе с облекчение от Ядеца. От дълго не бе яздил кон — повече от двайсет години — още от времето в колежа, което предпочиташе да не си спомня. Сега, в един друг свят и живот, си припомни усещането след дълго яздене — тялото му бе още вдървено, земята под него продължаваше сякаш да се движи, след като бе слязъл от коня и продължаваше да го чувства между колената си. Знаеше, че утре ще има мускулна треска от глава до пети.

— Бихте ли повървели с мен, ваше величество? — попита Куестър и му направи знак да приближи. На Бен направо му се прииска да удуши магьосника за подобно предложение, но преодоля раздразнението си и тръгна.

Отдалечиха се малко към края на хълма и застанаха рамо до рамо, загледани надолу към равнината. Куестър махна с ръка към хоризонта.

— Това е Зеленоречието, ваше величество — владенията на старите родове, бароните на Ландовър. Обхващат почти половината кралство. При последното преброяване не бяха повече от двайсет семейства и тези двайсет семейства владеят цялата земя, цялата работна ръка със селищата и семействата на крепостните и с добитъка — подчинени, разбира се, всички на краля.

— Разбира се — Бен погледна към долината. — Двайсет семейства при последното преброяване ли каза? Какво имаш предвид под „последното преброяване“?

Магьосникът сви рамене.

— Родовете се сливат чрез бракове. По-силните родове подчиняват по-слабите. Някои от родовете замират — понякога с известна помощ отвън.

Бен го погледна с крайчеца на окото си.

— Чудесно. Значи не се разбират толкова добре, ако правилно се досещам?

— Точно така. При стария крал бяха единни и не си съперничаха толкова много. Без монарх са разединени и се превръщат в мнителна и понякога интригантстваща сган.

— Едно обстоятелство, от което аз бих могъл да се възползвам, как мислиш?

Магьосникът обърна към него подобното си на прилеп лице.

— И това е напълно възможно. Бен кимна.

— Но е възможно също така при тяхната мнителност и интригантство да се опитат да ме унищожат.

— Цъ-цъ — зацъка Куестър. — Аз ще бъда неотклонно до вас, ваше величество. Освен това едва ли ще губят време и сили в опит да унищожат един крал, който за тях няма особено значение. Та нали се отказаха да присъстват на вашата коронация.

— От теб направо блика ентусиазъм — сухо забеляза Бен. — Как тогава ще получа тяхното признание?

— О, това е част от моя дълг към трона — Куестър се направи, че не разбира за какво става дума или не му обърна внимание.

— Кажи тогава какво още трябва да узная.

— Само едно — обърна се Куестър към него. — В по-добри времена тези земи бяха плодородни, добитъкът угоен и имаше достатъчно крепостни, готови да формират десетки армии в служба на краля на Ландовър. Но сега упадъкът е голям, както сам ще се убедите, когато утре навлезем сред тези земи. Но всичко може отново да се оправи — ако намерите начин да накарате владетелите на Зеленоречието да признаят короната.

Той отправи още веднаж поглед нататък, после се обърна и закрачи обратно към стана им. Бен остана загледан подире му, клатейки невярващо глава.

— Ще се постарая — промърмори той.

Отне им един час свръх необходимото, за да разположат стана си. Налагаше се да използват палатки и Куестър се зае да помогне с магията си. Магията вдигна палатките като балони и те се закачиха на най-високите клони на дърветата, тъй че Парснип трябваше да положи значителни атлетически умения, за да ги свали на земята. Конете избягаха от ярема, подплашени от лая на Абърнати, който бе зърнал една избягала от фермите котка, тъй че им бе нужен още час, за да ги хванат и върнат обратно. Разтовариха багажа, забодоха кралското знаме, нахраниха и напоиха добитъка и си постлаха без по-нататъшни инциденти.

Вечерята обаче се оказа несполучлива. Имаше задушено говеждо със зеленчуци, което ухаеше вкусно, докато се готвеше, но загуби част от своя аромат, след като Куестър разгоря огъня с магия, от която последва малък ад, тъй че цялото котле със съдържанието му напълно изгоря. Плодовете на сините дъбове донякъде утолиха глада им, но на Бен му се щеше поне една порция задушено. Куестър и Абърнати заспориха относно поведението на хора и кучета, докато Парснип изсъска срещу двама им. Бен започна да си мисли, че трябва да отмени постоянната покана да се хранят съвместно.

Беше време за лягане, когато Буниън се върна от Зеленоречието, за да ги извести, че владетелите барони очакват да приемат новия крал на Ландовър при неговото пристигане в Риндуеър. Бен не знаеше какво е това Риндуеър, ала не го и интересуваше. Прекалено беше уморен и му бе дошло до гуша от всичко. Легна да спи, без да мисли за нищо.

Стигнаха Риндуеър на другия ден следобяд и Бен има възможността сам да се убеди какво е. Това бе чудовищен, огромен замък, разположен върху широко плато край устието на две реки. Иззад крепостните стени се издигаха на стотици метри кули и парапети, които пробождаха обвитото в мъгли следобедно небе. От сутринта пътуваха през Зеленоречието в посока на изток, следвайки кръстосващите се пътища, които се виеха надолу през долината покрай полета и селца, покрай фермерски къщи и колиби на скотовъдци. Веднъж или два пъти зърнаха в далечината, на голямо разстояние от тях, крепостни стени, които приличаха повече на миражи в блещукащата светлина на ландовърското слънце. Но никоя крепостна стена не изглеждаше толкова огромна и внушаваща страхопочитание като Риндуеър.

Бен поклати глава. Сребърният дворец изглеждаше много по-зле в сравнение с Риндуеър, а на него му беше неприятно да мисли за това.

Домовете и селищата на обикновените хора от Зеленоречието също не можеха да се съпоставят с него. Полята изглеждаха западнали и реколтата бе поразена от най-различни напасти. Къщите и колибите на фермерите и скотовъдците бяха зле поддържани, сякаш притежателите им вече не се гордееха с тях. Магазините и сергиите на селата изглеждаха мрачни и занемарени. Всичко сякаш се разпадаше. Куестър кимна многозначително в отговор на погледа на Бен. Владетелите на Зеленоречието явно прекарваха твърде много време, хванати гърло за гърло.

Риндуеър отново погълна вниманието на Бен. Той мълчаливо наблюдаваше замъка, докато малката дружинка приближаваше от долината по път, който вървеше покрай реките от север. Селски магазинчета и домове обграждаха двата бряга, потънали в гъстите сенки на замъка, и образуваха праг пред вратите му. Крепостните с любопитство наблюдаваха как дружината прекосява дървения мост и следяха доближаването до замъка, отпуснали сечивата си и вдигнали глави в безмълвно съзерцание. Мнозина имаха същото измъчено, но очаквателно изражение, като онези, които бяха дошли в Престолнината.

— От двайсет години не са виждали крал на Ландовър да посещава замъка на техните господари, ваше величество — тихо заговори Куестър до лакътя му. — Вие сте първият.

— Никой друг ли не си е направил този труд? — попита Бен.

— Никой — отвърна Куестър.

Копитата на конете чаткаха по дъските на моста и тупкаха меко по прашната земя. Пътят пред тях се заизкачва нагоре към крепостните стени и отворените портали. Флагове се вееха по парапетите от всеки ъгъл — лъскава коприна, която плющеше на вятъра. На пилони над вратите бяха издигнати знамена, глашатаите пристъпиха напред и надуха рогове, чиито пронизителни свирки разбиха следобедната тишина. Редове от рицари, възседнали коне, формираха почетна стража от двете страни на портала, вдигнали пики за поздрав.

— Всичко това изглежда малко пресилено, като се има предвид отношението им към коронацията, не мислиш ли? — промърмори Бен. Стомахът му се сви както обикновено преди големи тържествени церемонии.

Прилепското лице на Куестър се бе сгърчило.

— Да, изглежда малко пресилено.

— Когато някой демонстрира такова прекомерно приятелство в моя свят, това е знак, че трябва да бъдеш предпазлив.

— Нищо не ви заплашва, ваше величество — бързо отвърна магьосникът.

Бен се усмихна, но нищо не каза. Бяха стигнали вратите и минаваха през кордона на почетната стража, докато тръбният зов продължаваше да отеква над долината. Бен набързо преброи. Имаше поне стотина рицаря на стража. Бойните им доспехи и оръжията им ярко светеха. Шлемовете със спуснати забрала бяха обърнати право насреща им. Рицарите наподобяваха каменни статуи, застинали на място. Бен седеше на коня си вцепенен. Всяко мускулче на тялото го болеше от вчерашната езда, но той не искаше да покаже болката си. Това не беше просто церемония по приемането им — това беше демонстрация на сила. Явно трябваше да се разбере кой кого ще впечатли повече. Извърна поглед назад към малката си свита, състояща се от Куестър, Абърнати и коболдите; искаше му се щеше да може да разполага поне с още някой и друг човек.

Преминаха на коне през вратата в сянката, хвърляна от портала и високите стени, както й от огромните развети знамена. В двора ги чакаше делегация — купчина мъже, застанали прави, облечени в официални роби и покрити с бижута.

— Лордовете от Зеленоречието — тихо прошепна Куестър на Бен. — Онзи високият, застанал най-отпред, е Календбор, господарят на Риндуеър. Той притежава най-големите владения и е най-могъщият от лордовете. Бих ви посъветвал в разговора да се отнасяте с него като с първенец. — Бен кимна, но нищо не каза. Забрави за болките в мускулите си и свиването в стомаха. Вече премисляше какво да каже, все едно че се канеше за защитна реч в съда. В известен смисъл точно такова нещо му предстоеше. Щеше да бъде интересно.

Куестър накара цялата дружина да спре на три-четири метра от групата на владетелите и се обърна към Бен. Те заедно слязоха от конете. Излязоха пажове, които поеха поводите. Абърнати остана на коня си, вдигнал кралското знаме. Парснип и Буниън застанаха от двете страни, клекнали в очакване. Явно никой не се чувстваше много удобно.

Календбор се отдели от групата и излезе напред. Без да обръща внимание на Бен, той се обърна към Куестър, като съвсем леко кимна с глава.

— Добре дошъл, Куестър Тюс. Виждам, че си довел последния крал да ни посети.

Бен веднага застана пред магьосника.

— Мое бе решението да дойда тук, лорд Календбор. Сметнах, че ще спестя време, ако ви посетя, вместо да чакам вашето посещение.

Настъпи моментно мълчание, докато двамата се изпитваха един друг. Календбор леко присви очи, но лицето му остана безизразно. Той беше с няколко сантиметра по-висок от Бен, поне с двайсет килограма по-тежък, червенокос и брадат и много мускулест. Държеше се изправен, създавайки впечатлението, че гледа на Бен отвисоко.

— Напоследък в Ландовър толкова често стават коронации, че е трудно да се присъства на всички — каза той многозначително.

— Мисля, че броят им рязко ще спадне — отвърна Бен. — Моята ще бъде последната за доста време напред.

— Така ли мислите? — иронично се усмихна другият. — Това може да се окаже трудно за осъществяване.

— Възможно е. Ала аз възнамерявам да го осъществя въпреки всичко. Моля ви да разберете това, лорд Календбор. Не съм от онези, които са идвали в Ландовър, но при първа тревога са напускали страната. Дошъл съм, за да бъда крал, и ще бъда.

— Закупуването на кралската корона не превръща задължително човека в крал — промърмори един от групата зад Календбор.

— Нито произходът от определен род прави задължително от човека лорд — бързо върна забележката Бен. — Нито закупуването на владения, нито придобиването им чрез женитба, нито кражбата им чрез измама, нито завоюването им чрез оръжие, нито десетки други възможни методи и средства, познати откакто свят светува — никое от тях не прави човека нито лорд, нито крал. Законите създават лордовете и кралете, за да има изобщо някакъв ред в този живот. Вашите закони, лордове от Зеленоречието, са ме направили крал на Ландовър.

— Тези закони са по-стари от нас и не са съставяни от нас — каза Календбор.

— Ала въпреки всичко сте им подчинени — отвърна Бен.

Чу се мърморене, стрелнаха се ядни погледи. Календбор безмълвно го изучаваше. Той направи поклон, но лицето му оставаше безучастно.

— Вие сте решили да дойдете тук, за да се срещнете с нас, ваше величество. Щом е тъй, заповядайте. Няма защо да стоим повече на двора. Заповядайте в залата на вечеря. Ако пожелаете, може да се окъпете и да починете малко — изглеждате уморени. Приготвени са стаи за вас. Можем да поговорим и по-късно.

Бен кимна в отговор и направи знак на останалите от малката му дружинка да го последват. Заедно тръгнаха подир лордовете от Зеленоречието през двора и влязоха в огромна зала. Светлината от високите сводести прозорци със стъкла и решетки заливаше коридора, през който минаваха, придавайки на двореца светъл и просторен вид.

Бен се приведе към Куестър.

— Как се справихме дотук според тебе?

— Те приеха да ни нахранят и настанят — отвърна му другият шепнешком. — Това е повече, отколкото очаквах.

— Така ли? Преди не говореше така!

— Вярно. Но не виждах причина да ви тревожа. Бен го изгледа и поклати глава.

— Не преставаш да ми поднасяш изненади, Куестър.

— Ааа?

— Както и да е. Можем ли да се има доверие на тези хора?

Магьосникът пристъпваше усмихнато напред.

— Колкото на отровна змия. На ваше място бих си отварял очите на четири по време на вечерята.

Последва спокойна почивка и отдих в покоите, предназначени за краля на Ландовър и неговия антураж. Имаше стаи за спане на всички, бани с гореща вода и благоуханни сапуни, чисто бельо и бутилки вино. Бен се възползва от всичко, освен от виното. Досега опитът му с тази напитка беше повече от неприятен. Освен това, Календбор и другите му вдъхваха толкова доверие, колкото и Куестър, а желаеше да разчита на разсъдъка си, когато дойдеше време да защити своята кауза. Остави виното неотворено върху подносите и забеляза, че и другите направиха същото. Поканиха ги за вечеря към залез слънце. Вечерята бе пищна, поднесена в най-голямата зала на замъка, върху дълга пападна маса, отрупана цялата с храни и още десетки бутилки вино. Бен и този път не вкуси от него. Започваше да става параноичен в това отношение, но не можеше да го избегне. Седна в центъра на дългата маса с Календбор отдясно и един от лордовете на име Стрехан от лявата му страна. Куестър бе настанен на другия край на масата, а Абърнати и коболдите — на друга, по-малка маса. Бен веднага забеляза, че съзнателно го изолират. В първия момент си помисли дали да оспори това разположение, но после реши да се откаже. Рано или късно щеше да бъде изпитан и по-добре сега. От решаващо значение беше да убеди лордовете на Зеленоречието, че е способен да отстоява позициите си и сам.

В началото на вечерята разговорът бе приятен, но сведен до минимум и едва след главното ястие, състоящо се от свинско печено и млад фазан, отново се повдигна темата за кралството. Мисълта на Бен витаеше около това дали лордовете на Зеленоречието винаги се хранеха така изобилно или съзнателно се стремяха да го впечатлят, когато Календбор заговори.

— Вие изглеждате решителен човек, ваше величество — поласка го той и вдигна чаша в знак на поздрав.

Бен кимна в отговор, но остави чашата си на масата.

Календбор отпи и внимателно върна чашата си.

— Виждате ли, дори и да желаем смъртта на краля на Ландовър, не бихме си послужили с отрова. Просто бихме изчакали Марк да го унищожи вместо нас.

Бен се усмихна подкупващо.

— Това ли сте ми замислили?

Върху загорялото лице се появиха признаци на събуден интерес, Белезите се очертаха като бели резки на тена.

— Нищо лошо не сме ви замислили. Изобщо нищо не ви готвим. Тук сме, за да изслушаме какво сте замислили вие по отношение на нас, ваше величество.

— Ние сме верни поданици на краля и винаги сме стояли до него — добави Стрехан от отсрещния край на масата. — Но напоследък възниква въпросът що за крал е това.

— Ние бихме служили вярно, ако сме сигурни, че кралят, на който сме призвани да служим е истинският крал, а не просто някакъв самозванец, който защитава собствените си интереси, а не нашите. — продължи Календбор. — След смъртта на стария крал и изгнанието на сина му бяхме подложени на масирано нахлуване на самозвани крале, които се задържат на престола по няколко месеца или седмици, а понякога дори дни, и си отиват преди да узнаем как се казват. Да се поставиш в услуга на подобни крале не е в интерес на никого.

— Да им служиш е предателство към онези крале, които са защитавали тези земи открай време — добави Стрехан. — Какъв смисъл има да се служи на един крал, който не може да направи нищо За нас?

Бен го погледна безмълвно и си помисли: „Тъкмо там е работата“.

— Вие може да сте един от тези крале — каза Стрехан.

Бен се усмихна. Стрехан имаше издължено лице, беше сух човек, по-висок дори и от Календбор.

— Ала не съм — отвърна Бен.

— В такъв случай трябва да кажете какво искате от нас, ваше величество — настоя Календбор. — Трябва да ни разясните какво ни предлагате, за да сме сигурни, че имаме основания да ви засвидетелстваме вярност.

Охо-о-о — каза си Бен.

— Изглежда ви се струва очевидно, че като засвидетелствате своята вярност, оказвате чест на краля — каза гласно той. — Кралят притежава върховна власт над цялата страна. Той създава и налага закони, които се отнасят еднакво за всички. Той е щит срещу неправдите, които биха избуяли в противен случай.

— Тук, в Зеленоречието, няма неправди! — заяви Стрехан.

— Никакви ли? — поклати глава зачудено Бен.

— Аз имах възможността да разбера, че дори и между равни винаги съществуват разногласия; и много често, при отсъствие на централизирана власт, тя приема формата на насилие.

Календбор се навъси.

— Значи сте на мнение, че имаме разногласия помежду си?

— На мнение съм, че ако имате възможност, бихте се унищожили един другиго като нищо! — Бен помълча, наблюдавайки шока, който се изписа по лицата им. — Хайде да говорим направо. Вие имате нужда от крал на Ландовър. Крал винаги е имало и винаги ще има. Това е всепризнатата форма на управление, която се поддържа и от законите. Ако тронът продължи да стои празен или вие продължавате да не признавате онзи, който законно го заема, рискувате да загубите всичко. Това е страна с разнородно население и с все по-нарастващи проблеми. Тези проблеми се нуждаят от разрешение и вие не можете да ги разрешите сами. След смъртта на стария крал вие не се разбирате помежду си и имате нужда някой да го замести. Аз съм онзи, от когото се нуждаете, и ще ви кажа защо.

Останалата маса се беше смълчала, докато разговорът между Бен и двамата лордове ставаше все по-разгорещен и вече всички се бяха заслушали в него. Бен бавно се изправи на крака.

— Дойдох тук, защото лордовете на Зеленоречието винаги първи са засвидетелствали своята вярност към трона на Ландовър. Куестър ми каза това. Каза ми да започна оттук, ако искам отново да обединя разпадащото се кралство. А това кралство е ваше. Тронът и провъзгласените от него закони принадлежат на вас и на всички хора от долината. Вие сте лишени и от крал, и от закони и трябва да си ги върнете, преди Ландовър да се разпадне като разпукана дъска, която не може повече да бъде поправена. Аз мога да направя това за вас. Мога да го направя, защото не съм от Ландовър. Идвам от един напълно различен свят. Нямам предразсъдъци, които да ми пречат, нямам предварително наложени ми задължения, които да спазвам, нямам любимци, на които да давам привилегии. Имам възможността да бъда честен и справедлив. Аз се отказах от всичко, което имах, за да дойда тук, тъй че можете да бъдете уверени в сериозността на моите намерения. Познавам добре законите на моя свят, което ще ми позволи да тълкувам добре и вашите.

— Вие имате нужда тези закони да се спазват, лордове на Зеленоречието — продължаваше Бен. — Това ви е необходимо, за да има стабилност в живота ви и да не се осланяте само на оръжието. Доверието идва с взаимното упование и вяра — не със заплахи. Аз зная, че има търкания между съсловията. Зная, че има търкания и между народите на Ландовър. И нещата никога няма да се оправят, докато вие не склоните отново да се обедините около един крал. Историята и законът го изискват.

— Досега сме се справяли достатъчно добре и без крал — подхвърли раздразнено един от лордовете.

— Наистина ли? — Бен поклати глава. — Не мисля така. Ерозията, която изсмуква живота на Сребърния дворец, започва да поразява и Зеленоречието. Забелязах, че реколтата ви е поразена и лицата на крепостните, които я работят, са недоволни. Цялата долина е подложена на разруха. Вие се нуждаете от крал! Огледайте се! Вие не сте единни й това се усеща дори от страничен човек като мен! Заплашени сте от демони и други създания, които ламтят за тази земя. Разделени, вие няма да успеете да запазите особено дълго онова, което притежавате.

Изправи се още един лорд.

— Дори и да е така, защо тъкмо вас трябва да признаем за крал? Какво ви кара да мислите, че можете да се справите по-добре от предходниците си?

— Това, че мога! — Бен си пое дълбоко — дъх и потърси погледа на Куестър. — Защото съм по-силен от тях.

— Аз не искам да имам нищо общо с това — обади се друг измежду лордовете от отсрещната страна на масата. — Ако се поставим на вашите услуги, рискуваме да се изправим срещу Марк и демоните, които му служат.

— Рискът вече е налице — изтъкна Бен. — Ако не се яви крал, който да се опълчи срещу Марк, някой ден той ще нахлуе в страната и ще я завземе. Ако се присъедините към мен, бихме могли да предотвратим това.

— Да го предотвратим ли? — Стрехан се надигна и се надвеси над Бен. — На какво можем да се надяваме ние, ваше величество? Вие влизали ли сте в битка с демони като Марк? Къде са ви белезите от такава битка?

Бен се изчерви.

— Ако се съюзим…

— Ако се съюзим ще бъде същото, както ако се опълчим срещу него поединично! — отсече Стрехан. — Как можете да ни помогнете, щом нямате боен опит? Вие искате от нас, лордовете на Зеленоречието, да изложим живота си на риск заради вашия!

Надигнаха се гласове в знак на съгласие. Бен усети, че престава да владее ситуацията.

— Не искам никой да рискува живота си заради мене — веднага отвърна той. — Желая само съюз с трона, какъвто сте имали със стария крал. Ще поискам такъв съюз от всички поданици на Ландовър, но първо се обръщам към вас.

— Смело начинание, ваше величество! Но какво ще кажете, ако ние поискаме и вие да се обвържете с нас?

Думите принадлежаха на Календбор. Той бавно се изправи на крака и застана редом с Бен. Червенобрадото му лице беше сурово. Стрехан отново седна на мястото си. Останалите лордове се смълчаха.

Бен бързо хвърли поглед за помощ към Куестър, видя объркване, изписано върху прилепското лице на магьосника и престана да го гледа. Обърна се отново към Календбор.

— Какъв съюз имате предвид?

— Женитба — тихо каза другият.

— Женитба ли?

— Имам предвид да се ожените, ваше величество, за момиче от който род си изберете. Вземете за жена детето на някой от нас — жена, която да ви роди деца, жена, която да ви свърже чрез кръвна връзка с нас — Календбор леко се усмихна. — Тогава ще бъдем на вашите услуги. Тогава ще ви признаем за крал на Ландовър!

Настъпи безкраен миг на мълчание. Бен бе така изненадан, че в първия момент дори не можа да разбере какво се иска от него. Когато най-сетне си даде сметка, той прецени какво дълбоко основание има предложението на Календбор. От него се искаше да помогне на лордовете от Зеленоречието да се сдобият със законен наследник на трона на Ландовър, който да поеме властта подир него. Мина му през ум, че даде ли им подобен наследник, те щяха да му помогнат бързо да наследи престола.

— Не мога да приема — каза най-сетне той. Представи си младото лице на Ани и отново изпита болка при този спомен. — Не мога да приема, защото съвсем наскоро загубих собствената си жена и не мога толкова бързо да приема друга. Не мога да направя това.

Забеляза веднага, че никой не можа да разбере думите му. По лицата на всички се четеше гняв. Вероятно в благородническите съсловия на Ландовър, както и в благородническите съсловия на собствения, му свят през Средновековието, бракът бе просто една конвенция. Не знаеше дали е така, а вече бе трудно да установи. Бе взел погрешно решение, несъобразено с манталитета на лордовете от Зеленоречието.

— Та вие дори не сте истински мъж! — презрително заяви Календбор. Разнесоха се одобрителни викове от страна и на другите лордове.

Бен не искаше да отстъпи.

— Аз съм крал по закон.

— Ти си самозванец като другите! Страхливец!

— Той притежава медальона, лорд Календбор! — извика Куестър от другия край на масата и се премести по близо.

— Дори и да го притежава, не му е от голяма полза! — червенобрадият лорд не сваляше поглед от Бен. Останалите продължаваха да крещят. Календбор им пригласяше, надигнал глас.

— Паладин не е в негова власт, нали? Той няма защитник, който да се опълчи в негова закрила срещу хора и демони! Няма никого, освен тебе, Куестър Тюс. Най-добре ела си го отведи!

— Аз нямам нужда от ничия закрила! — пристъпи Бен между Календбор и приближаващия магьосник. — Мога сам да се защитавам срещу всекиго!

Съжали още на мига, когато каза това. Цялата стая притихна. Забеляза как на суровото лице на Календбор тутакси се появи усмивка и в очите му проблясна зло огънче.

— Готов ли сте да си премерите силите с мене, ваше величество? — тихо попита той.

Бен усети как дланите му се изпотяват и по гръбнака му също се стича пот. Даде си сметка в какъв капан се набута сам, но изглежда нямаше как да се измъкне вече.

— Едно премерване на силите рядко показва каквото и да било, лорд Календбор — отвърна той, като не отместваше поглед от другия.

Усмивката на Каледбор стана неприятна.

— Естествено е човек, който разчита единствено на закрилата на закона, да говори така.

Бен усети пристъп на ярост.

— Много добре. По какъв начин предлагате да си премерим силите.

— Ваше величество, не можете да позволите… — започна Куестър, но млъкна сред виковете на останалите, струпали се около масата.

Календбор преценяваше, като бавно търкаше брада.

— Ами има много възможности и всички те… Прекъсна го силен лай откъм срещуположната страна на масата. Беше Абърнати, който в желанието си да бъде чут, за миг бе преминал към характерните за породата му средства на общуване.

— Извинете — припряно каза той сред надигналото се хихикане. — Лорд Календбор, вие май забравяте етикета, който изисква тази ситуация. Вие сте този, който предлага дуел. Право на вашия опонент е да избира условията.

Календбор се навъси.

— Предположих, че след като идва от друг свят, не познава нашия ред.

— Достатъчно е да се знаят само някои възможности — отвърна Абърнати, надничайки над рамките на очилата си към Календбор. — Моля да ме извините за малко.

Той се отдалечи от масата изправен, с вдигната глава. От групата на лордовете се надигна глух смях, докато кучето излизаше от стаята. Бен бързо погледна към Куестър, който сви рамене и поклати глава. И магьосникът нямаше представа какво си е наумил писарят.

Само след няколко минути Абърнати се върна обратно. Носеше в ръце два чифта боксови ръкавици — които Бен бе взел със себе си в Ландовър, за да се поддържа във форма.

— Юмручен бой, лорд Календбор — заяви териерът.

Календбор отметна глава и се разсмя.

— Юмручен бой ли? И то с това? Бих предпочел голи юмруци пред уплътнени кожени ръкавици.

Абърнати донесе ръкавиците пред противниците.

— Ваше величество — дълбоко се поклони той, обърнал внимателен поглед към Бен. — Най-добре е да простите на лорд Календбор това грубо предизвикателство. Ще бъде неприятно да бъде ранен само поради неспособност да владее вашите оръжия.

— Не! Аз не оттеглям предизвикателството си! — Календбор грабна единия чифт ръкавици от писаря и започна да ги нахлузва. Стрехан отиде да му помогне.

Абърнати подаде втория чифт на Бен.

— Той е много суров, ваше величество. Внимавайте.

— Мислех, че не разбираш нищо от бокс — прошепна Бен, докато си слагаше ръкавиците. Куестър се появи от едната му страна и му помогна да стегне вървите. — Как си узнал за ръкавиците?

— Аз разопаковах багажа ви, когато пристигнахте в Сребърния дворец — отвърна Абърнати, отправил към Бен дежурната си усмивка. — Там намерих ръкавиците, заедно с едно списание, в което се демонстрираше играта. Разгледах картините и рисунките в списанието внимателно. И ние имаме подобни игри. Вие наричате вашата бокс, докато ние наричаме нашата юмручен бой.

— Господи, боже мой! — въздъхна Бен. Календбор постави ръкавиците и се съблече до кръста. Бен отправи един поглед към Куестър. Гърдите и ръцете на Куестър бяха само от мускули и по тялото му имаше следи от рани, получени в битки. Приличаше на гладиатор от отряда на Спартак.

В центъра на залата бе разчистено място, заобиколено от прислугата на замъка и останалите лордове от Зеленоречието. Пространството бе малко по-голямо от двойния размер на обикновен боксов ринг.

— Някакви правила на играта? — попита Бен, като си поемаше дълбоко дъх, за да се успокои.

Куестър кимна.

— Само едно. Печели онзи, който остане на краката си в края на боя.

Бен удари ръкавици една в друга, за да провери здраво ли са пристегнати вървите и отметна наметалото си.

— Значи така, а? Няма да е трудно да го запомня.

Той заобиколи масата и отиде на импровизирания ринг. Календбор го очакваше. Бен се спря за миг до купчината хора. Куестър, Абърнати и двата коболда приближиха до него.

— Дотук беше с адвокатския подход към нещата — въздъхна той.

— Аз ще се погрижа за вас, ваше величество — набързо прошепна Куестър.

Бен се обърна.

— Без магии, Куестър.

— Но ваше величество, вие не можете…

— Никакви магии. Това е последната ми дума. Магьосникът направи гримаса и неохотно кимна.

— Все едно, медальонът ще ви пази — прошепна той, макар да не изглеждаше достатъчно убеден.

Бен само сви рамене, без да му обръща внимание и пристъпи на ринга. Календбор излезе насреща му със свити юмруци и широко разтворени ръце, готов веднага да го сграбчи. Бен го удари веднъж с лявата ръкавица и отстъпи встрани. Едрият мъж се извърна, пръхтейки, и Бен удари отново, после още веднъж и още веднъж. Ударите му бяха бързи и силни и отметнаха главата на Календбор назад. Бен бързо и леко отстъпи встрани, чувствайки как адреналинът започва да циркулира по тялото му. Календбор изрева яростно и нападна, размахал и двете си ръце. Бен се приведе, отблъсна ударите с ръце и рамене, после нанесе бързи удари в тялото на другия, отстъпи встрани и силно фрасна Календбор в челюстта с дясната ръкавица.

Календбор се просна на пода, лицето му изглеждаше зашеметено. Бен отстъпи. Чуваше как Куестър вика окуражително. Чуваше също проклятията и крясъците на лордовете от Зеленоречието. Кръвта нахлу в главата му и му се стори, че чува ударите на сърцето си да бият в ушите му.

Календбор бавно се изправи на крака с блеснали от ярост очи. Абърнати правилно го бе предупредил за силата му. Едва ли можеше лесно да бъде победен.

Той нападна Бен още веднъж, този път предпазливо, държейки юмруци пред лицето си, за да се пази. Борците се дебнеха и размахваха юмруци, въртейки се в кръг. Брадатото лице на Календбор бе почервеняло от яд. Той заблъска Бен с ръкавиците, принуждавайки го да отстъпва назад, като търсеше начин да го удари.

После ненадейно нападна. Ударът му бе бърз и свари Бен неподготвен. Ударите заваляха върху Бен, нанесени право в лицето. Бен отстъпи назад, размахвайки юмруци. Но Календбор не се бавеше. Той нападаше Бен неотстъпно, докато го повали на пода. Бен се опитваше да се изправи на крака, но яростните удари го засегнаха на два пъти странично в главата и той падна отново.

Виковете на лордовете от Зеленоречието започнаха да кънтят в ушите на Бен и пред очите му заиграха червени кръгове. Календбор беше застанал над него и го удряше с две ръце. Във въздуха се носеше тежка миризма на пот. Бен се претърколи встрани и се удари в кръга на наблюдателите. Нечии ръце го блъснаха обратно. Календбор го срита с обувките и колената си и болката от ударите премина по цялото му тяло. Сви се на кълбо, стиснал ръкавици до лицето си и свил ръце към гърдите си.

Усети как в шията му се врязва верижката на медальона.

Болката беше непоносима. Знаеше, че ще загуби съзнание, ако незабавно не направи нещо. Обърна се и се подпря на колене. Когато Календбор отново го нападна, той отчаяно се вкопчи в краката му, извади го от равновесие и го събори на пода.

Бен веднага скочи на крака, прогони замайването, вдигнал ръкавици пред лицето си. Календбор отново се изправи и засъска, докато изпускаше дъха си през зъби. Една странна светлина се бе явила зад едрия мъж и групата наблюдатели. Светлината започваше да става по-ярка. Бен отърси глава, опитвайки се да насочи цялото си внимание към Календбор. Но останалите също бяха забелязали светлината. Всички глави се обърнаха нататък и тълпата се отдръпна пред приближаващата светлина. Сред тази светлина се появи силует на рицар в протрити, продънени доспехи, със спуснато забрало на шлема.

Сред тълпата от лордове и крепостни премина шепот на изненада.

Рицарят бе Паладин.

Никой не можеше да повярва на очите си, шепотът стихна и внезапно настъпи тишина, когато фигурата проблясна в светлината. Някои нападаха на колене и нададоха вик също както демоните, когато Паладин им се бе явил в Престолнината. Календбор стоеше неуверено в средата на кръга с отпуснати ръце. Очите му вече не бяха отправени към Бен, а към привидението.

Паладин просветна още миг, цял в озарение, след което се отдръпна и отново изчезна. Светлината угасна във вечерния мрак.

Календбор веднага се извърна към Бен.

— Що за трик беше това, самозванецо? Защо си докарал този призрак в Риндуеър?

Бен гневно тръсна глава.

— Не съм докарвал нищо, но… Куестър прекъсна думите му.

— Лорд Календбор, погрешно разбирате онова, което стана тук. Вече на два пъти Паладин се явява, когато животът на негово величество бе застрашен. Това беше знак, лордове от Зеленоречието, че този човек, Бен Холидей, е истинският крал на Ландовър!

— И този знак идва от един призрак в озарение, така ли? — разсмя се Календбор, плюейки кръв от цепнатата си устна. — Ти използва магия, за да се опиташ да ни уплашиш, Куестър Тюс, но не успя!

Той погледна презрително Бен.

— Играта свърши. Досадихте ми и ти, и твоят пътуващ цирк. Не те признавам за крал!

Възгласите на другите лордове поеха тази декларация. Бен остана на мястото си.

— Дали ме признаваш или не, аз си оставам крал! — рязко отвърна той. — Можеш да ме пренебрегнеш, както пренебрегваш истината, но аз ще си остана фактор в твоя живот. Ти искаш да пренебрегнеш законите, които са ме направили крал, Календбор, но това няма да продължи дълго! Аз ще се погрижа за това!

— Няма защо да си правиш труда, самозванецо! — Календбор не беше на себе си от ярост. Той изхлузи боксьорските ръкавици и ги запрати срещу Бен. — Провъзгласил си се за крал на Ландовър? Твърдиш, че имаш власт над Паладин? Много добре, докажи, че наистина си този, за когото се представяш, като ни освободиш от една напаст в нашия живот, която не можем сами да отблъснем! Отърви ни от Страбо! Отърви ни от дракона!

Той закрачи напред и едва не се блъсна в Бен.

— От двайсет години насам драконът напада добитъка ни и руши нашата собственост. Преследваме го от единия край на Ландовър до другия, но той владее магията на стария свят и не можем да го убием. Ти също си наследник на старата магия, ако си този, за когото се представяш! Отърви ни от дракона, самозванецо, и тогава аз ще ти се поклоня като на крал и ще ти служа до гроб!

От гърлата на всички, събрани наоколо, се разнесе одобрителен вик.

— Отърви ни от дракона! — извикаха всички като един. Бен не отместваше очи от Календбор.

— А дотогава няма да ти обръщам внимание, както не обръщам внимание на мравките под краката си! — прошепна Календбор в лицето му.

Той се обърна и напусна кръга, последван от останалите лордове. Залата постепенно опустя. Бен остана сам, заедно с Куестър, Абърнати и коболдите. Четиримата приближиха до него да му свалят ръкавиците и да почистят лицето и тялото му от кръвта и потта.

— Каква е тая работа с дракона? — веднага попита Бен.

— За това после, ваше величество — отвърна Куестър, като леко докосваше една синина, започнала да се образува под едното око на Бен. — Сега трябва да се окъпете и поспите.

Бен поклати глава.

— Не и тук! Няма да остана дори и миг повече, ако ще да ми се наложи да мина през пустинята. Опаковай всичко. Тръгваме веднага. Ще поговорим за дракона по пътя.

— Но, ваше величество…

— Веднага, Куестър!

Предпочетоха да не спорят повече. Само след час малката дружина вървеше в нощта по пътя на запад от Риндуеър.